Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, 2002

История

  1. — Добавяне на анотация

17

При затварянето на борсата в четвъртък трескавите обаждания от Билокси бяха смъкнали акциите на „Пинекс“ до седемдесет и пет и половина — почти четири пункта спад и масови продажби, предизвикани от драматичните събития в съдебната зала.

При други подобни процеси бивши служители бяха давали показания за пестицидите и инсектицидите, с които се обработват тютюневите ниви, а експертите бяха свързали тези химикали със заболяванията от рак. Но това не правеше впечатление на заседателите. Един бивш служител бе разкрил, че неговият работодател е привличал невръстни юноши чрез реклами, на които стройни и ухилени идиоти с мощни челюсти и съвършени зъби се забавляват по всевъзможни начини с помощта на тютюна. За по-възрастните бяха предназначени картинки с каубои и шофьори на камиони, тръгнали да гонят хубавия живот с цигари между зъбите.

Но при тия процеси заседателите не бяха отсъдили за ищеца нито цент.

Ала и нито един бивш служител не бе хвърлял такава бомба като Лорънс Криглър. Позорното писмо от трийсетте години бе виждано само от шепа хора и досега не бе споменавано в съдилищата. Нито един адвокат не бе стигал до тъй пълни сведения като онези, които поднесе Криглър. Който и да спечелеше процеса, при обжалването загубилият щеше яростно да оспорва решението на съдията Харкин да допусне подобен свидетел.

Охраната на Рор бързо изведе Криглър от града и един час след края на показанията той летеше с частен самолет за Флорида. На няколко пъти се бе изкушавал да вземе участие в процес срещу тютюнева компания, но досега все не му достигаше смелост.

„Пинекс“ му бе платила триста хиляди долара просто за да се отърве от него. Компанията настояваше да обещае, че никога няма да се явява като свидетел на подобни процеси, но той отказа. И с това се превърна в белязан човек.

Не знаеше кои са те, но казваха, че ще го убият. Заплахите идваха рядко, през година-две, и гласовете бяха все непознати, ала ги чуваше в най-неочакван момент. Криглър не искаше да се крие. Написа разобличаваща книга и заяви, че ще бъде публикувана, ако той умре при загадъчни обстоятелства. Пазеше я един адвокат от Мелбърн Бийч. Чрез евой приятел адвокатът му уреди първата среща с Рор. Пак той намери връзка с ФБР за в случай, че нещо сполети мистър Криглър.

 

Хопи, съпругът на Мили Дюпри, имаше позакъсала агенция за недвижими имоти в Билокси. Той определено не беше пробивен, нямаше кой знае какви познанства и връзки, но работеше упорито и не изпускаше редките шансове. На едната стена в приемната висеше табло, отрупано със снимки на ИЗГОДНИ ПОКУПКИ — предимно малки тухлени къщички със спретнати градинки и няколко двуетажни вили.

След откриването на казината по Крайбрежието нахлуха орди от нови агенти по недвижими имоти, които не се бояха да затъват до уши в дългове и да развиват трескава дейност. Дребните риби като Хопи отново решиха да играят предпазливо и закъсаха още по-дълбоко на пазара, който познаваха до втръсване — симпатични малки къщички за младоженци, безнадеждни развалини за най-отчаяните и евтини вехтории за онези, които не можеха да изкопчат заем от банките.

Хопи все пак си плащаше сметките и успяваше някак да издържа семейство — Мили и петте деца, три от които вече бяха в колеж, а другите две още караха гимназия. По всяко време в кантората му киснеха по още десетина колеги, чиито оферти беше закачил на таблото. Те бяха все унили неудачници, които споделяха неговото отвращение към дълговете и агресивните продажби. Хопи обичаше да играе пинокъл и компанията часове наред блъскаше карти в кабинета му, докато наоколо никнеха цели нови квартали. Талантливи или не, всички търговци на недвижими имоти мечтаят за големия удар. Хопи и безнадеждната му дружина често се изтягаха за следобедна дрямка в креслата или отново хващаха картите и разговаряха за големия бизнес.

В четвъртък, малко преди шест, когато играта вече привършваше и наближаваше краят на поредния безплоден ден, в кантората влезе елегантен млад бизнесмен с лъскаво черно куфарче и потърси мистър Дюпри. Отзад в кабинета Хопи си плакнеше устата с освежител и бързаше да се прибере при децата, тъй като Мили я нямаше. Запознаха се. Според визитната картичка младият мъж беше Тод Рингуолд от групировката за недвижими имоти KLX в Лас Вегас, Невада. Картичката направи такова впечатление на Хопи, че той набързо изрита последните си колеги и заключи външната врата. Самото присъствие на този елегантен мъж, пристигнал от толкова далече, можеше да означава само едно — чакаше го голям бизнес.

Хопи предложи нещо алкохолно, после кафе, можел да го свари за минутка. Мистър Рингуодц отклони предложенията и запита дали случайно не е дошъл в неподходящо време.

— Не, съвсем не. Нали знаете, работим по всяко време на денонощието. Такъв ни е занаятът.

Мистър Рингуолд се усмихна и потвърди, че е така, сам той бил в същото положение преди няколко години. Но най-напред няколко думи за компанията. KLX била частно обединение с клонове в дванайсет щата. Макар че не притежавала и не възнамерявала да притежава игрални домове, развивала успоредна, и то твърде изгодна дейност. Следяла развитието в тази насока. Хопи кимаше енергично, като че много добре знаеше как стават тия работи.

По принцип при строежа на казина местният пазар на недвижими имоти се променял поразително. Рингуолд изрази увереност, че Хопи отлично знае това, и Хопи го потвърди категорично, сякаш току-що бе натрупал цяло състояние. KLX не се афиширала много-много — Рингуолд подчерта колко потайно действала неговата компания. Но следяла отблизо разрастването на игралните домове. Бързала да строи търговски зони, скъпи апартаменти, жилищни комплекси и делови сгради. Казината плащат добре, наемат много хора, местната икономика се променя… с две думи, падат страшно много пари и KLX гледала да се вреди.

— Нашата компания е като лешоядите — обясни Рингуолд с лукава усмивка. — Кръжим отгоре и дебнем казината. Увеличат ли се, моментално налитаме.

— Гениално! — неволно възкликна Хопи.

Но по Крайбрежието KLX изтървала момента и, казано под секрет, в Лае Вегас хвръкнали доста шефски глави. Ала все още имало фантастични възможности.

— Не ще и дума — потвърди Хопи.

Рингуолд отвори куфарчето и разгъна върху коленете си карта на имотите. Като вицепрезидент по строителството той предпочитал да работи с по-дребни агенти. В големите фирми имало прекалено много хора, разни дебели лелки се ровели из поверителните документи и само чакали нещо да чуят, за да разпръснат клюката.

— Прав сте! — възкликна Хопи, като се взираше в картата. — Да не говорим, че малка агенция като моята ще ви обслужи сто пъти по-добре.

— Най-горещо ми препоръчаха да се обърна към вас — продължи Рингуолд и Хопи не успя да се удържи от широка усмивка.

Телефонът иззвъня. По-големият гимназист искаше да знае какво ще има за вечеря и кога ще се прибере мама. Хопи бе любезен, но лаконичен. Обясни, че има много работа, а в хладилника трябва да е останала малко лазаня.

Картата зае цялото бюро на Хопи. Рингуолд посочи голямо червено петно в съседната област Ханкок — най-западната от трите малки крайбрежни области. Двамата се приведоха напред.

— Гранд-хотел MGM идва тук — посочи Рингуолд един широк залив. — Но още никой не знае. Без съмнение и вие няма да кажете.

— Ей богу, няма! — тръсна глава Хопи още преди да го изслуша докрай.

— Канят се да строят най-голямото казино по тия места, вероятно към средата на идната година. Ще го обявят след три месеца. Искат да закупят около четиристотин декара от тая земя.

— Прекрасна земя. Буквално недокосната.

Хопи никога не бе виждал обява за продан по ония места, а живееше на Крайбрежието от четирийсет години.

— Искаме това тук — каза Рингуолд и отново посочи терена, оцветен в червено. Намираше се на северозапад от земите на MGM. — Две хиляди декара, за да изградим това.

И той дръпна картата, за да разкрие художествен проект на великолепно планирано селище. Най-отгоре бе изписано с дебели сини букви СТИЛУОТЪР БЕЙ. Жилищни комплекси, административни сгради, големи и малки къщички, детски площадки, църкви, централен площад, търговски квартал, пешеходна зона, пристанище, крайбрежен булевард, паркове, пътечки за крос и колоездене, та дори и гимназия. Същинска утопия, планирана за област Ханкок от изумително далновидните хора в Лас Вегас.

Хопи ахна. Върху бюрото му лежеше безценно съкровище.

— Строителството ще се извърши за пет години на четири отделни етапа. Общо ще струва трийсет милиона. По тия места не е имало подобно капиталовложение.

— Направо несравнимо!

Рингуолд измъкна нова скица на пристанищната зона, после на един от жилищните райони.

— Това са само предварителни планове. Бих ви показал повече, ако можете да дойдете в централата.

— В Лас Вегас ли?

— Да. Ако се споразумеем да станете наш представител, бихме желали да дойдете за няколко дни — нали разбирате, да се срещнете с нашите хора, да видите плановете за целия проект.

Хопи усети, че коленете му омекват и дълбоко си пое дъх.

— Какво точно имате предвид?

— На първо време ни е необходим агент, който да закупи терена. След покупката трябва да убедим местните власти да одобрят проекта. Както знаете, това може да глътне много време и нерви. Понякога губим месеци и години с разни градоустройствени комисии. Случва се дори нещата да опрат до съда. Но такава ни е работата. Тук и вие ще трябва да се намесите. След като одобрят проекта, ще се нуждаем от фирма, която да поеме разпродажбата на недвижими имоти в Стилуотър Бей.

Хопи се облегна назад. Из главата му прелитаха цифри.

— Колко ще струва земята? — запита той.

— Скъпа е, прекалено скъпа за тази област. Две хиляди и петстотин за декар земя, която едва ли струва и половината.

Две хиляди декара по две и петстотин правеха пет милиона долара и при шест процента комисиона Хопи щеше да лапне триста хиляди — естествено ако не се намесеха други агенти. Докато пресмяташе наум, Рингуолд го гледаше с безстрастно лице.

— Две и петстотин е прекалено много — категорично заяви Хопи.

— Да, но земята не е на пазара. Собствениците не искат да продават, тъй че ще трябва бързичко да се промъкнем и да я грабнем, преди да се е разчуло за MGM. Затова търсим местен агент. Само да плъзне слух, че голяма компания от Вегас оглежда терена, цената моментално ще скочи на пет хиляди. Позната история.

Сърцето на Хопи подскочи при новината, че земята не е за продан. Значи никакви други агенти! Само той. Само малкият Хопи с неговите шест на сто комисиона. Най-сетне и на неговата улица изгряваше слънце. След като цели десетилетия бе продавал евтини къщички за пенсионери, той, Хони Дюпри, щеше да направи големия удар.

Ами „разпродажбата на недвижими имоти в Стилуотър Бей“? Всички тия къщи, жилищни блокове, търговски площи — дявол да го вземе, разкошни имоти за трийсет милиона и всичките до един с табелки на неговата фирма! След пет години можеше да е милионер!

Рингуолд се приведе напред.

— Предполагам, че взимате осем процента комисиона. Обикновено се споразумяваме за толкова.

— Естествено — потвърди Хопи с пресъхнало гърло. Изневиделица в джоба му падаха още сто хилядарки. — Кои са продавачите? — побърза да смени темата той, след като вече се бяха споразумели за осем процента.

Рингуолд въздъхна и раменете му леко провиснаха, но това бе само за миг.

— Тук нещата малко се усложняват.

Хопи изтръпна.

— Имотът се намира в шести район на област Ханкок — бавно продължи Рингуолд. — А шести район е под надзора на областния инспектор…

— Джими Хъл Моук — печално довърши Хопи.

— Познавате ли го?

— Че кой не познава Джими Хъл? Занимава се с тая работа от трийсет години насам. По цялото Крайбрежие няма по-гаден мошеник от него.

— Лично ли го познавате?

— Не, но съм чувал доста неща.

— И то не твърде ласкави, предполагам.

— Меко казано. В онзи район нищо не става без негово съгласие.

Рингуолд го изгледа с недоумение, сякаш нито той, нито компанията бяха наясно как да постъпят. Хопи печално разтърка очи. Трябваше някак да опази късмета си. Цяла минута не се поглеждаха, после Рингуолд изрече:

— Би било неразумно да закупим тия земи, ако не получим някакви гаранции от мистър Моук и местните власти. Както знаете, проектът ще трябва да се пребори с цял куп комисии.

— Планиране, земеразделяне, архитектура, ерозия на почвата и какво ли още не — самоуверено потвърди Хопи, като че всеки ден водеше тия битки.

— Казаха ни, че мистър Моук държи всичко това.

— С железен юмрук.

Ново мълчание.

— Бихме могли да си уредим среща с мистър Моук — подхвърли Рингуолд.

— Не ви препоръчвам.

— Защо?

— Тия работи не се уреждат със срещи.

— Нещо не ви разбирам.

— Пари в брой. Просто и ясно. Така стават нещата с Джими Хъл — едра пачка под масата, за предпочитане стари банкноти.

Рингуолд кимна и се ухили мрачно, сякаш се сблъскваше с нещо досадно, но напълно очаквано.

— И ние така чухме — замислено промърмори той. — Всъщност нерядко се случва, особено по места, където започват да строят игрални домове. Зърнат ли някъде пари, хората стават алчни.

— Джими Хъл си е алчен по рождение. Дереше по три кожи още трийсет години преди да сме чули що е казино.

— Не го ли хващат?

— Не. Може да е само районен инспектор, но му сече пипето. Всичко в брой, никакви документи. Пито-платено. То пък и не ти трябва много ум за тия неща.

Хопи извади кърпичка и избърса потта от челото си. После се приведе и измъкна от най-долното чекмедже две чаши и бутилка водка. Наля щедро и сложи едната чаша пред Рингуолд.

— Наздраве — каза той още преди гостът да е докоснал питието.

— И какво ще правим сега? — запита Рингуолд.

— Как постъпвате обикновено в такива случаи?

— Обикновено търсим начин да се сближим с местните власти. Твърде много пари сме вложили вече, тъй че нямаме избор.

— И как се сближавате с местните власти?

— Има си начини. Подпомагаме избирателни кампании. Пращаме свои приятели на почивка в луксозни курорти. Наемаме съпругите или децата им като консултанти.

— Плащали ли сте някога в брой?

— Бих предпочел да не обсъждаме тази тема.

— Няма друг начин. Джими Хъл не си пада по сложните фокуси. Само пари в брой.

Хопи отпи солидна глътка и млясна.

— Колко?

— Кой знае. Само гледайте да е достатъчно. Подцените ли го, после ще ви забие ножа. И ще задържи парите. Джими Хъл не приема рекламации.

— Май го познавате доста добре.

— Ние, тукашните бизнесмени, знаем много добре как върти играта. Той е нещо като местна легенда.

Рингуолд смаяно поклати глава.

— Така е то в Мисисипи — поучително каза Хопи и отпи нова глътка. Рингуолд не бе докоснал чашата си.

Вече двайсет и пет години Хопи играеше по правилата и не смяташе тепърва да се излага. Парите просто не си заслужаваха риска. Той имаше семейство, деца, репутация, положение в обществото. От време на време посещаваше църквата. Ротарианския клуб. И кой всъщност бе този непознат отсреща е лъскав костюм и разкошни мокасини, та да му предлага целия свят срещу една дребна сделчица? Щом останеше сам, Хопи възнамеряваше да грабне телефона и да се осведоми за някой си мистър Тод Рингуолд от групировката KLX.

— Не е нещо необичайно — каза Рингуолд. — Често срещаме подобни препятствия.

— И какво правите тогава?

— Е, според мен първата стъпка е да се обърнем към мистър Моук и да проучим възможността за споразумение.

— Той ще е готов.

— После да уточним условията. Както казахте, ние определяме сумата. — Рингуолд помълча и едва-едва отпи от чашата. — Готов ли сте да се включите?

— Не знам. В какво отношение?

— Не познаваме никого в област Ханкок. Предпочитаме да останем в сянка. Ние сме от Вегас. Почнем ли да разпитваме, целият проект ще излезе наяве.

— Искате да разговарям с Джими Хъл?

— Само ако решите да се включите. Ако не, ще трябва да потърсим някой друг.

— Имам безупречна репутация — заяви Хопи с удивителна твърдост, после преглътна мъчително при мисълта как някой конкурент ще му грабне изпод носа четиристотин хиляди долара.

— И не желаем да я опетните. — Рингуолд помълча в търсене на подходящата дума. Хопи изгаряше от нетърпение. — Нека просто кажем, че имаме начини да доставим желаната от мистър Моук стока. Не се налага да я докосвате. Всъщност дори няма да разберете кога ще стане.

Хопи разкърши рамене, сякаш от тях току-що бе паднал непосилен товар. Може би щеше да се намери някаква средна пътечка. Рингуолд и неговата компания непрекъснато вършеха подобни машинации. Сигурно бяха срещали далеч по-хитри мошеници от Джими Хъл Моук.

— Слушам ви — каза той.

— Вие сте в течение на всичко по тия места. Ние сме чужденци, тъй че разчитаме изцяло на вас. Нека опиша плана, а вие кажете дали ще стане. Да речем, че се срещнете насаме с мистър Моук и му разкажете в най-общи линии за положението. Не споменавате имена, просто имате клиент, който иска да работи с него. Той определя цената. Ако е приемлива за нас, казвате му, че няма проблеми. Ние поемаме доставката и дори няма да разберете дали парите наистина са дадени. Не сте извършили нищо осъдително. Той е щастлив. Ние сме щастливи, защото печелим куп пари… заедно с вас, ако позволите да добавя.

Хопи бе във възторг. Нямаше начин да си изцапа ръцете. Нека клиентът и Джими Хъл вършат мръсната работа. Той само щеше да стои настрани и да си затваря очите. И все пак тревогата не го напускаше. Каза, че трябва да си помисли.

Поговориха още малко, отново прегледаха проектите и около осем се сбогуваха. Рингуолд обеща да се обади в петьк сутринта.

Преди да си тръгне, Хопи взе телефона и набра номера от визитната картичка на Рингуолд. От далечния Лас Вегас някаква любезна телефонистка изрече:

— Добър ден, групировка за недвижими имоти KLX.

Хопи се усмихна и помоли да го свържат с Тод Рингуолд. Раздаде се тихо прещракване и разговорът бе прехвърлен в кабинета на мистър Рингуолд, откъдето сътрудничка па име Мадлин обясни, че мистър Рингуолд е извън града и ще се върне следващия понеделник. Попита кой се обажда, но Хопи побърза да затвори.

Всичко бе ясно. KLX наистина съществуваше.

 

Външните обаждания стигаха само до телефонната централа, където биваха записвани на жълти бланки и Лу Дел хукваше с тях по коридорите като великденски заек с кошничка шоколадови яйца. В четвъртък вечерта в седем и половина се обади Джордж Тийкър и малко по-късно уведомиха за това Лони Шейвър, който се бе отказал от поредния филм и работеше с компютъра в стаята си. Той незабавно позвъни на Тийкър и през първите десет минути разговорът се състоеше изцяло от въпроси около процеса. Лони призна, че денят е минал зле за ответника. Лорънс Криглър бе направил впечатление на всички заседатели освен на него, разбира се. Подчерта, че изобщо не му хванал вяра. Нашите в Ню Йорк много се тревожат, повтори на няколко пъти Тийкър. Само едно ги утешавало — че Лони е в ложата и можели безрезервно да разчитат на него, но все пак положението не изглеждало розово. Нали?

Лони отвърна, че още е рано за преценка.

Тийкър каза, че трябва да поговорят за някои неуточнени подробности от трудовия договор. Лони се сети само за една подробност — каква ще е новата му заплата. В момента печелеше четирийсет хиляди долара. Тийкър каза, че „Суперхаус“ ще му даде петдесет плюс възможност за дялово участие и премии, които могат да стигнат до двайсет хиляди.

Искаха незабавно след процеса да пристигне за обучение в Шарлот. Споменаването на процеса породи нови въпроси около настроението на заседателите.

Един час по-късно Лони стоеше до прозореца, гледаше паркинга и още не можеше да повярва, че ще печели седемдесет хиляди долара годишно. Преди три години бе получавал двайсет и пет хиляди.

Добро постижение за момче, чийто баща е карал цистерна за мляко срещу три долара на час.