Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, 2002

История

  1. — Добавяне на анотация

34

Съдебната зала не се промени и в събота. Все същите хора със същите делови костюми прелистваха отдавна познати документи. Тогата на съдията Харкин си оставаше все тъй черна. Както през цялата седмица, адвокатите си приличаха като две капки вода. Полицаите бяха все така отегчени, може би дори и малко повече. Няколко минути след като заседателите се настаниха и Харкин приключи с въпросите, настана същата скука както от понеделник до петък.

След досадното представление на Гънтър в петък Кейбъл и неговите помощници бяха решили да започнат деня малко по-енергично. Кейбъл призова и регистрира като вещо лице някой си доктор Олни — учен, каква новост само! — който бил постигнал поразителни резултати с лабораторни мишки. Свидетелят носеше видеозапис на симпатичните животинки, всички до една кипящи от енергия и без никакви признаци за болест и смърт. Бяха разделени на няколко групи в стъклени клетки и Олни имаше задачата да им въздейства всекидневно с различни количества цигарен дим. Обясни, че го правел от години. Въпреки непрекъснатото въздействие, нямало нито едно заболяване от рак. Опитал всичко, та чак едва ли не задушил горките създания, но просто не ставало. Разполагал с най-подробна статистика. И имал ясна представа, че цигарите не предизвикват рак нито у мишките, нито у хората.

Хопи слушаше от мястото, на което вече бе свикнал да сяда. Беше обещал да намине, да я погледне, да й предложи морална подкрепа, да покаже още веднъж как ужасно съжалява. Това поне можеше да стори. Вярно, съботата беше оживен ден за търговията с недвижими имоти, но в неговата кантора рядко се мяркаше жива душа преди единайсет. След катастрофата със „Стилуотър Бей“ вече му липсваше стимул. Каква ти търговия, когато можеше да прекара няколко години зад решетките!

Тоунтън отново се бе появил на първия ред зад Кейбъл, все със същия безупречен черен костюм. Деловито драскаше нещо в бележника си и от време на време поглеждаше Лони, който изобщо не се нуждаеше от напомняне какво трябва да прави.

Дерик седеше в дъното, гледаше и кроеше планове. Рий, съпругът на Рики, също седеше най-отзад заедно с децата. Хлапетата бяха размахали ръце, когато зърнаха за пръв път майка си в ложата. Мистър Нелсън Кард седеше до мисис Граймс. В залата бяха и двете дъщери на Лорийн.

Роднините идваха както за да подкрепят своите близки, така и от чисто любопитство. Бяха чули достатъчно, за да си оформят мнение за същината на процеса, адвокатите, страните, експертите и съдията. Сега искаха да слушат, та по-късно да обменят мнение какво е трябвало да се направи.

 

Бевърли Монк дойде на себе си някъде около десет и половина. Все още беше замаяна и две не виждаше от джин, наркотици и какво ли не. Тя завъртя лице и осъзна, че лежи на дъсчен под. Омота се в някакво мръсно одеяло, прекрачи над един хъркащ мъж, когото изобщо не помнеше, и откри тъмните си очила върху сандъчето, което й служеше за нощно шкафче. С очилата прогледна малко. Наоколо беше същинска лудница — неподвижни тела по леглата и пода, купища празни шишета по евтините мебели. Какви бяха тия хора? Тя затътри нозе към тясното прозорче, като прекрачваше тук-там над съквартирантите си. Какво бе правила снощи?

Прозорецът беше заскрежен; над улиците се ръсеха редки снежинки. Тя загърна одеялото по-плътно около мършавото си тяло, седна до прозореца, загледа снега и се запита колко ли е останало от хилядата долара.

Приближи устни до стъклото, вдъхна хладния въздух и погледът й взе да се избистря. В слепоочията й продължаваше да тупти тъпа болка, но главозамайването изчезваше. Спомни си, че преди години, още преди да се запознае с Клер, имаше приятелка от университета на име Фийби — възпълно момиче, което все си имаше дребни проблеми с наркотиците и не можеше да се пребори с тях. Известно време Фийби бе работила заедно с Клер и Бевърли, преди да отпраши нанякъде. Беше родом от Уичита. Веднъж бе споменала пред Бевърли, че знаела нещо за миналото на Клер, чула го от нейния приятел. Не от Джеф Кер, ставаше дума за някакво друго момче. Ако не я болеше главата, сигурно щеше да си припомни нещо повече.

Толкова време оттогава…

Под леглото някой изпъшка. После отново настана тишина. Веднъж Бевърли бе гостувала при голямото католическо семейство на Фийби в Уичита. Баща й работеше като лекар. Сигурно лесно можеше да го намери. Щом онзи симпатяга Суонсън даваше хилядарка за няколко прости въпроса, колко ли би платил за истинското минало на Клер Клемънт?

Трябваше да намери Фийби. Бе чувала, че сега тя е в Лос Анджелис и я кара горе-долу като нея в Ню Йорк. Щеше да изцеди от Суонсън каквото може, а после да си потърси по-свястно място за живеене — нещо просторно, с прилични приятели, дето не правят всичко на кочина.

Къде ли беше картичката на Суонсън?

 

Вместо да посети сутрешното заседание, Фич си организира делова среща, макар че по принцип мразеше такива неща. Гостът бе твърде важен. Казваше се Джеймс Лоукъл и ръководеше частната детективска агенция, на която Фич плащаше цяло състояние. От потайната си централа в Бетесда фирмата на Лоукъл наемаше бивши служители от разузнаването, за които би било истинско оскърбление да издирват някаква си самотна американка без полицейско досие. Обикновено дебнеха терористи, нелегални оръжейни пратки и тъй нататък.

Но Фич имаше много пари, а задачата явно не пращаше никого под куршумите. Засега обаче нямаше никакъв резултат и тъкмо това бе причината за идването на Лоукъл.

Суонсън и Фич го изслушаха как без ни най-малко смущение изброява извършеното през последните четири дни.

Клер Клемънт не съществувала, преди да се появи в Лорънс крез лятото на 1988 г. Най-напред наела двустаен апартамент, за който плащала в брой всеки месец. Режийните разноски се водели на нейно име — вода, електричество, газ. В съдилищата на Канзас не била открита нейна молба за смяна на името. Обикновено подобни документи се държали под ключ, но агентите все пак се добрали до тях. Не била регистрирана като гласоподавател, не купувала на изплащане коли или недвижими имоти, но имала социална осигуровка, която използвала на двете си работни места — „Мълиган“ и един моден бутик близо до студентското градче. Карта за социална осигуровка се издавала доста лесно и много облекчавала живота на човек, който се крие. Успели да изнамерят копие от молбата й за карта, но в нея нямало нищо полезно. Не била правила постъпки за издаване на паспорт.

Лоукъл смяташе, че жената официално си е сменила името в някой друг щат — който и да било от четирийсет и деветте, — а после се е преместила в Лорънс.

Открили и телефонните й сметки за трите години престой в Лорънс. Нямало нито един междуградски разговор. Лоукъл повтори това още веднъж, за да го проумеят. Нито един междуградски разговор за три години. По онова време компанията не водела отчет на входящите междуградски разговори, тъй че сметките отразявали само местна активност. Сега проверявали номерата. Но тя по принцип рядко използвала телефона.

— Как може човек да живее без междуградски разговори? — смаяно запита Фич. — Ами роднините, приятелите?

— Има си начини — каза Лоукъл. — Много начини. Може да е използвала телефона на някоя приятелка. Може да е посещавала всяка седмица някой евтин мотел, където звъниш от стаята, а накрая си плащаш цялата сметка. Така не остават никакви следи.

— Невероятно — промърмори Фич.

— Право да ти кажа, Фич, много си я бива. Може и да е допуснала грешка, но досега не сме я засекли. И гласа на Лоукъл звучеше уважение. — Човек като нея на всяка крачка се съобразява с мисълта, че по-късно може някой да се разрови.

— Такава си е Марли — изрече Фич с бащинска гордост.

В Лорънс използвала две кредитни карти — Виза и Шел. Банковата сметка не разкрила нищо полезно. Очевидно предпочитала да пазарува в брой. Не употребявала телефонна карта.

С Джеф Кер било съвсем различно. Лесно открили следите му до Канзаския университет, пък и повечето работа вече била свършена от сътрудниците на Фич. Едва след запознанството с Клер момчето взело да става потайно.

Двамата напуснали Лорънс през лятото на 1991 г., след четвъртия му семестър, и досега хората на Лоукъл не открили нито един човек, който да знае накъде са заминали. Клер платила в брой наема за месец юни, после изчезнала. Търсили из десетки градове следи от появата на Клер Клемънт след май 1991-ва, но засега нямало никакъв резултат.

— Според мен още тогава е зарязала името и си е подбрала някое друго — приключи Лоукъл.

Фич отдавна подозираше нещо подобно.

— Днес е събота. Заседателите ще вземат решение в понеделник. Дай да зарежем събитията в Лорънс и да насочим всички усилия към нейното истинско минало.

— Точно това се стараем да разберем.

— Постарайте се малко повече.

Фич погледна часовника си и обясни, че трябва да бяга. Марли щеше да го чака след броени минути. Лоукъл пое към летището, където го чакаше частен самолет за Канзас Сити.

Марли беше в тясната стаичка още от шест сутринта. След обаждането на Николас така и не успя да мигне. Разговаряха още три пъти, преди той да потегли към съда.

Тая история около Хопи буквално вонеше на Фич — инак защо мистър Кристано ще заплашва да смаже Хопи, ако не притисне Мили да гласува както трябва? Марли нахвърля плана си на няколко странички и проведе двайсетина разговора по клетъчния телефон. Малко по малко картината започна да се избистря. Единственият Джордж Кристано от телефонния указател на Вашингтон живееше в Александрия. Към четири сутринта Марли го събуди и обясни, че звъни от авиолинии „Делта“. Край Тампа бил паднал самолет, тъй че може ли да поговорят с мистър Кристано от Министерството на правосъдието? Не, слава богу, отвърна човекът, той работел в Здравното министерство. Тя се извини, затвори и се разкиска, като си представи как утре онзи ще чака да чуе нещо по телевизията.

След още десетина подобни обаждания вече знаеше твърдо, че в Атланта няма агенти на ФБР с имена Ничман и Нейпиър. Нито пък в Билокси, Ню Орлиънс, Мобил или някой от съседните градове. В осем часа се свърза с един частен детектив от Атланта и му поръча да потърси сведения за Ничман и Нейпиър. Николас смяташе, че двамата са наемници, но това трябваше да се потвърди. После звъня на журналисти, полицаи, агенти на ФБР, държавни информационни служби.

Когато Фич пристигна точно в десет, масата беше чиста, а телефонът беше прибран в килерчето. Поздравиха се с половин уста. Фич се чудеше каква ли е била, преди да изникне с името Клер, а тя още обмисляше как да разкрие измамата около Хопи.

— Време е да приключваш, Фич. На заседателите взе да им писва.

— До пет следобед всичко ще свърши. Бива ли?

— Да се надяваме. Много усложняваш работата на Николас.

— Казах на Кейбъл да побърза. Друго не ми е по силите.

— Имаме проблеми с Рики Колман. Николас е приказвал с нея надълго и нашироко, тя обаче се опъва. Заседателите много я уважавали и според Николас постепенно се превръщала в централна фигура. Между нас казано, това малко го учудва.

— И какво иска тя? Да ни осъди ли?

— Така изглежда, макар че не са говорили подробно. Николас усеща, че е много сърдита на производителите, задето подмамват малолетни. Не че изпитва някакво състрадание към близките на Уд, просто иска да накаже тютюневия гигант, та повече да не посяга към младото поколение. Нищо де, нали разправяш, че имаме изненада за нея.

Без да каже и дума, Фич измъкна от куфарчето си лист хартия и го подхвърли на масата. Марли набързо прегледа текста.

— Аборт, а? — спокойно изрече тя, продължавайки да чете.

— Аха.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Сто на сто. Била е още в колежа.

— Това ще оправи нещата.

— Ще има ли кураж да й го покаже?

Марли остави листа и погледна Фич.

— А ти би ли го сторил за десет милиона?

— Естествено. И защо не? Щом види това, ще гласува както трябва, после всичко се забравя и срамната тайна е в безопасност. Ако вземе да се опъва, заплахите стават по-енергични. Лесно е като две и две.

— Именно. — Тя сгъна листа и го прибра. — А за куража на Ник не се тревожи. Отдавна планираме този момент.

— Колко отдавна?

— Няма значение. Да имаш нещо за Хърман Граймс?

— Нищичко. Николас ще трябва сам да се оправя с него.

— Хиляди благодарности.

— Добре де, нали затова му плащам, по дяволите? За десет милиона все ще успее някак да спечели два-три гласа.

— Той си ги има, Фич. В джоба му са. Но иска да е единодушно. Хърман може да създаде проблеми.

— Ами тогава изхвърлете гадното копеле. Нали си падаш по тая игра?

— Мислим по въпроса.

Фич с изумление поклати глава.

— Осъзнаваш ли колко е неморално всичко това?

— Да, струва ми се, че осъзнавам.

— Харесваш ми.

— Върви да харесваш някой друг, Фич. Засега толкова. Хайде, че имам работа.

— Да, скъпа — отвърна Фич и скочи на крака, затваряйки куфарчето в движение.

Малко след пладне Марли откри един агент на ФБР от Джаксън, Мисисипи, който седеше в кабинета си през почивния ден, за да отметне малко канцеларска работа. Представи му се с фалшиво име и каза, че работела в агенция за недвижими имоти в Билокси. Подозирала двама души, че се представят за агенти на ФБР, а всъщност не са. Двамата тормозели шефа й, заплашвали, показвали значки и тъй нататък. Смятала, че имат нещо общо с игралните домове. За всеки случай подхвърли и името на Джими Хъл Моук. Човекът й даде телефонния номер на някой си Мадьн, млад агент на ФБР от Билокси.

Мадьн лежеше с грип, но все пак се съгласи да поговорят, особено след като разбра, че може би има нещо около Джими Хъл Моук. Не бе чувал нито за Ничман, нито за Нейпиър или Кристано. Не знаеше за никакъв екип от Атланта по Крайбрежието и с всяка минута от разговора ставаше все по-възбуден. Накрая каза, че ще проучи тая работа, а тя обеща да позвъни след час.

При втория разговор гласът му звучеше много по-енергично. Във ФБР нямало агент на име Ничман. Имало Ланс Нейпиър от Сан Франциско, но той нямал нищо общо с Крайбрежието. Мадън разговарял с колегата, който проучвал Джими Хъл Моук, и онзи потвърдил, че тия тримата не може да са агенти на ФБР. Много му се искало да си поприказва с тия смелчаци. Марли обеща да уреди срещата.

 

В три следобед приключи защитата на ответника и съдията Харкин гордо обяви:

— Дами и господа, току-що чухте последния свидетел.

Тепърва имаше да урежда с адвокатите някои закъснели молби и предложения, но заседателите бяха свободни. Чакаха ги забавления в съботната вечер — половината отиваха с автобуса на футболен мач, а другите щяха да ходят на кино. След това им се разрешаваха лични посещения до полунощ. Утре всеки заседател можеше да напусне мотела от девет до един за църква — и то без надзор, тъй като обещаха единодушно да не говорят с никого за процеса. В неделя вечер — лични посещения от седем до десет. В понеделник сутрин ги чакаха заключителните речи и още преди пладне делото преминаваше в техни ръце.