Димитър Пеев
Срещата (2)

Срещата

Наблюдателя затвори вратата на шлюзовата камера и с лек скок се спусна към повърхността на Феба. Притегателната сила на спътника бе тъй незначителна, че той прелетя десетки метри, докато достигна каменната твърд. Без да се замисля нито за миг, сякаш обзет от чужда воля, той заподскача с танцуваща походка към центъра на кратера, към мястото, откъдето бяха доловили сигналите. Повърхността бе съвсем равна, идеално гладка, ненабраздена от нито един удар на метеорит. Ако не бе обладан от това странно чувство на блажена радост и безгранично доверие, Наблюдателят сигурно щеше да се замисли защо дъното на този кратер е тъй подозрително гладко. Но той крачеше безгрижно напред, устремен към центъра на кратера. И скоро го достигна. От мястото, където бе кацнал „Кронос-III“, имаше не повече от километър. Но и тук дъното бе тъй гладко и равно и нищо не подсказваше как бяха излъчени разнообразните сигнали.

Осветявана от далечното Слънце и от яркия диск на Сатурн, каменната твърд блестеше в сиви, кафяви, виолетови преливащи се цветове. Човекът спря да се огледа и в този миг с периферното си зрение забеляза, че вляво нещо се бе появило. На гладката достигаща хоризонта равнина, там където нямаше нищо, сега изневиделица бе изникнала кръгла стоманеносива кула. Направи няколко крачки към нея, посегна да докосне стената й, но точно там се разкри овален отвор. Вътре не се виждаше нищо. Само някакво светловиолетово сияние мамеше погледа. Да не забележи кулата бе невъзможно. Значи тя се бе появила сега, заради него. Сякаш му сочеше пътя към… И без дори да се замисли, той прекрачи входа.

И в същия миг, без какъвто и да е преход, се озова в центъра на огромна зала. Заоглежда се смутен. Никъде не се съзираше вход, отвор. А откъде бе влязъл? И подът, и няколко десетки метри високият купол бяха съставени от кварцови пластинки, които излъчваха меко сияние. Как се бе озовал тук, без да осъзнае прехода от повърхността във вътрешността на спътника? И нито за миг не бе загубвал съзнание, това той помнеше добре!

Наблюдателят направи няколко крачки и спря. Не, той не трябваше да предприема нищо. Тези, които го бяха вкарали вътре, щяха да се погрижат и сами да му се явят. Просто трябваше да почака.

Не мина минута и почувствува налягане върху скафандъра. Помещението, в което се намираше, явно се изпълваше с газ. Анализаторът показа, че това е земен въздух. Може би бе нужен не само на него, но и на тези, с които предстоеше да се срещне. Но защо тук, на Феба, толкова далеч от Земята?

Когато откриха кълбото в астероидния пояс, стана ясно, че Земята е била посетена преди четири милиона години от представители на звездна цивилизация. Изкуственият астероид съдържаше само информация за еволюцията на Земята. И нищо повече. Там нямаше разумни същества! Естествено те не можеха да преживеят четири милиона години. Едва ли щеше да ги срещне и тук, на спътника на Сатурн. Наблюдателят очакваше, че автоматиката на тази станция ще го допусне до съкровищата, които чуждият разум бе завещал на хората, съкровища от знания и технически средства за използуването им. Но защо толкова далеч, на един милиард и половина километра, чак на най-външния спътник на Сатурн?

Защо звездните пришълци не бяха оставили посланието си към човечеството на Земята бе ясно. То можеше да попадне в ръцете на примитивния човек или на хората от разединеното човечество. Те или щяха невежествено да го разрушат, или да го използуват за унищожение, за поробване на събратята си. Пришълците можеха да защитят посланието си — добре да го скрият или да унищожават всеки неканен посетител. Но явно не такава е била волята им. Пожелали са да оставят съкровището си за хора, които ще имат вече сили да излязат сами в Космоса.

Но защо тогава не на Луната?

Наблюдателят си спомни кой и кога пръв стъпи на Луната, в чии ръце би могло да попадне то. През средата на XX век човечеството все още бе разделено на враждуващи държави и класи и очевидно, според замисъла на звездните пришълци, не бе съзряло за този подарък.

Но овладяването на системата на Сатурн вече беше задача достъпна само за обединеното човечество. Само то, надживяло ерите на войни и вражди, събрало всичките си сили единствено за благото на хората, можеше да създаде обитавани станции из просторите на Слънчевата система, да организира експедиция до най-далечния спътник на Сатурн. Дълго бе чакало съкровището, четири милиона години, но бе дочакало кораб да кацне на повърхността на Феба. И сега бе разтворило вратите си за пратеника на обединеното човечество — избран да изследва далечния Космос.

Уредите показваха, че налягането и химическият състав на атмосферата отговарят на земните. Наблюдателят свали шлема на скафандъра си и с наслаждение задиша прохладния въздух. В този момент в далечината се появи кафеникаво животно, което със скокове бързо се прокрадваше към него. Нима бяха четириноги?! Животното се приближи на десетина крачки, присви се и го загледа с червеникавите си свирепи очи. Почти три метра дълго, то приличаше на гигантски тигър, макар и едноцветен и със съвсем къса опашка. По двата му огромни, цяла педя дълги зъби позна, че това е знаменитият саблезъб тигър махайродус, живял на Земята през миоцена и плиоцена. Нещо заклокочи в гърдите на животното. То повдигна глава и изрева гръмогласно, като показа в цялото им величие не само двата си извити като къси саби зъби, но и целия набор други страшни зъби. Затупа с дясната си лапа. Животното ставаше все по-агресивно, сякаш се готвеше за скок, но все още не се приближаваше.

Наблюдателят нямаше никакво оръжие. Та за какво ли можеше то да му потрябва из космическата пустош? А сега!… Махайродусът бе изчезнал отдавна от Земята. Възможно ли бе „те“ да са запазили екземпляри и оттогава вече милиони години, да ги отглеждат. Но защо? И с каква цел го посрещат сега с този звяр? Едва ли са ги развъждали, за да изядат първия човек, посетил станцията им. Може би за да го изпитат — ще се изплаши ли, как ще постъпи? Погледна космовизора. Индикаторът показваше, че е настроен на инфрачервена светлина. А екранът беше празен, там нямаше никакъв тигър! Какво означаваше това? Превключи на УКВ. Екранът остана празен. Пробва и на другите диапазони — все същото. И едва във видимата светлина отново се появи махайродусът. Уредите показваха, че там няма нищо. А очите виждаха разярения звяр, ушите слушаха заплашителния му рев. Но наблюдателят беше свикнал да вярва на уредите повече, отколкото на сетивата си, знаеше, че те не могат да го излъжат. И смело тръгна към махайродуса. Той се сви като за скок, ревна с все гърло. Но човекът продължи да върви спокойно напред. И звярът изчезна. За миг на Наблюдателя се стори, че той литна към него. Но не — саблезъбият тигър просто се бе разтворил във въздуха, като в последния момент се бе и изплезил. Не, вероятно така му се бе сторило. Едва след като изчезна, едва след като се прекрати емоционалното въздействие, човекът разбра, че това е била само една отлична холографска обемна цветна прожекция, добре озвучена — образ и звук, запазени милиони години, за да оживеят сега по нечия воля.

Още не опомнил се от изживяното, Наблюдателят забеляза, че в далечината от същата точка към него се движи човек. Да, несъмнено това беше човешка фигура с два крака и две ръце, облечена във вакуумен скафандър, със снет шлем. Но тук не можеше да има друг човек! Освен… ако Пилотът, обезпокоен за съдбата му, го бе последвал. Или ако „те“ бяха решили да му се появят „в човешки образ“. Наблюдателят насочи космовизора си нататък. Нищо! Ясно, и това е холографски образ. Когато фигурата се приближи на достатъчно разстояние, той позна в нея… себе си! Да, неговият абсолютен двойник се приближаваше с характерната му походка. „Двойникът“ се спря, изгледа го с живо любопитство (сигурно сега той разглеждаше „двойника“ си така) и с жест подкани да го следва. И Наблюдателят тръгна покорно след своя водач, след своя Вергилий, както го нарече мислено.

Усещането да вървиш след „двойника“ си бе съвсем необикновено, почти зловещо. Но наблюдателят бе грижливо избиран между милиарди кандидати. Нервната му система, психиката му бяха многократно изпробвани и калявани. И сега той възприемаше „привидението“ не като нещо свръхестествено, а само като един много ярък начин да му бъде подсказано неговото собствено поведение. И ако нещо го учудваше, то беше само — с какви възможности трябва да разполага този, който управлява холографския образ и имитира тъй естествено, тъй прецизно и достоверно неговото държане.

Човекът забърза, настигна „двойника“ и посегна към него — желаеше все пак да го докосне. Но ръката му, както трябваше и да се очаква, потъна в „тялото“, без да срещне каквато и да е съпротива. Усмихна се виновно. „Двойникът“ се извърна и се усмихна също „виновно“.

За миг притъмня и когато отново светна, пред тях се издигаха три големи златисти купи. „Двойникът“ се затича към тях и започна с пълни шепи да гребе от едната някакви блестящи парчета и да посипва с тях главата си. Гребеше и сипваше, гребеше и сипваше, а купът около него растеше, без камарата в купата да намалява. Наблюдателят се приближи внимателно и с недоверие посегна към златистия съд. Не, това вече не беше зрителна илюзия, не беше холографски образ. Това беше масивен златен съд, пълен догоре с най-едри брилянти; и прозрачни, и синкави, и розовеещи, и с други нежни цветове. Илюзия беше само „двойникът“, посипващ главата си с брилянтите и купчината, образувала се край краката му. Вторият златен съд бе пълен със скъпоценни камъни: рубини, аметисти, изумруди, сапфири, александрити, топази и всякакви други кристали с всички цветове на дъгата — огромни, с чудесно оформени стени и ръбове — много по-красиви от тези, които бе виждал в минераложките музеи.

Докато Наблюдателят се любуваше на фантастичното съкровище, „двойникът“ продължаваше да гребе с пълни шепи от третия съд със златни монети и да се залива с тях. Това бяха жълтици от всички времена и народи, от античността до ХІХ век, съвсем нови, сякаш събирани, когато са били сечени. „Двойникът“ взе полупрозрачен чувал и бързо почна да го пълни с брилянти. Втори чувал напълни с цветни скъпоценни камъни, а трети — със златни монети. После, нарамил и трите, се отправи нанякъде.

Естествено това беше пак холографски образ-видение. Дали не означаваше, че и той трябва да напълни чувалите, които лежаха в подножието на златните купи и да ги отнесе? Но защо му са, какво щеше да прави с тях? Тук, в състояние на практическа безтегловност той би имал сили да вдигне и пренесе всичките скъпоценности заедно със златните съдове. За да ги присвои ли? За да ги продава, дарява? За да се превърне в някакъв смешен граф Монте Кристо на XXI век! Човекът разбираше, че някой го наблюдава и по неговия образ създава „двойника“ му, като управлява по своя воля движенията му. Но все пак това беше негово копие. А отде бе заимствуван този маниер на азиатски сатрап да се залива със скъпоценни камъни и злато? Дали „те“ не бяха наблюдавали някога, преди хиляди години подобни сцени на Земята?

Наблюдателят обърна с безразличие гръб на скъпоценностите и в същия миг трите чувала, които бе нарамил „двойникът“, изчезнаха. Отново притъмня за миг и когато светна пред тях, в средата на висок подиум, имаше огромен трон. „Двойникът“ се изкачи по стъпалата, взе короната, наложи я на главата си и седна на трона. След това изчезна — за първи път, откакто се бе появил. Сякаш искаше да го остави насаме със себе си. Наблюдателят послушно се изкачи и взе короната. Тя бе от масивно злато, обсипана с разноцветни скъпоценни камъни — истинска императорска корона. От обръча стърчаха дванадесет остри върха и всеки от тях завършваше с огромен шестстенен светловиолетов кристал. Наложи короната на главата си и седна на трона както му дал пример „двойникът“.

Изведнъж почувствува, че се намира в командната кабина на „Кронос-III“, че са разхожда нервно и току поглежда към екраните няма ли най-сетне да се появи Наблюдателят. Но нищо, никой не нарушаваше унилия пейзаж на повърхността на Феба. Обзе го силен яд, някакво забравено чувство на озлобление към Наблюдателя, че си бе позволил да напусне кораба и да изчезне безследно.

В този миг човекът осъзна, че чете мислите, че изживява чувствата на своя другар Пилота. А някой му внушава, че, стига да пожелае, може и да заповяда каквото си иска на Пилота и на всеки друг човек, намиращ се наблизо. Той разбра, че короната е чувствителен приемател на чуждите мисли и чувства и същевременно мощен излъчвател на неговите собствени желания. И с погнуса, която отдавна не бе изпитвал, сякаш се бе докоснал до нещо мръсно, отвратително, той веднага свали короната, остави я на трона и слезе бързо долу. Защото от рождение бе възпитаван, че човекът трябва да властвува над природата, но не и над себеподобните си. Може би трябваше да се възползува от случая и да се свърже телепатично с Пилота, да му обясни къде е. Не! Подобно средство да наднича в душите на другите, да им налага своята воля, му бе противно. Тази възможност будеше у него само срам и отвращение. Наблюдателят бе разбрал, че го изпитват, че появата и на саблезъбия тигър, и на „двойника“, и на съкровището, и особено на дванадесетлъчевата корона са все тестове, проверяващи по всяка вероятност дали е годен за срещата с „тях“, за срещата, която му предстои.

Отново притъмня и човекът сякаш се озова на открито, в Космоса. Залата се бе превърнала в огромен планетарий: небето светеше, обсипано със звезди. Една от тях усилено му мигаше. От съзвездието Еридан. Звездата епсилон. Щом Наблюдателят разбра коя звезда му показват, небето изчезна, помещението възвърна стария си вид. Появи се безформено сивкаво чудовище. То помръдваше, сякаш го душеше и пусна две пипала към него, които обвиха краката му. Наблюдателят преодоля чувството на отвращение — ако така изглеждат „те“, ако са дошли от планетната система край епсилон на Еридан, то той е длъжен да ги приеме такива, каквито са. Както и те него. Затова протегна ръце да поеме пипалата. Но срещна нищото. Видението бе изчезнало.

Следващия миг отново са озова под звездното небе. Този път му показаха звездата тау от съзвездието Кит. Тя също мигаше и щом я позна, сякаш някой прочете мислите му, небето изчезна и пред човека застана отвратително страшилище — триметрова тлъста морава жаба, изправена на двата си крака. По лигавата, покрита със зелени брадавици кожа, на много места стърчаха бледорозови шипове с различна дължина. Тя закрачи към него, като дишаше тежко с цялото си туловище, протегна напред двата си хобота с по три пипала. Ръка ли му подаваше или желаеше да го прегърне. Щом го доближи, го лъхна неприятна миризма. Очите на кръглата глава го гледаха разумно, с разбиране, сякаш казваха „може би не ме намираш за привлекателен, но и ти не се мисли за красавец!“ Да, това бяха очи на добронамерено, мислещо същество, може би по-добро и по-умно от него. Наблюдателят превъзмогна отвращението си и протегна ръце. Като с магически жест чудовището изчезна.

Защо му показаха двете звезди и двете същества? Това създателите на станцията ли бяха, или отново го изпитваха — този път по ксенофобия, по старата човешка слабост да мрази, да се отвращава от непознатото, от чуждото и да харесва само себе си. Наблюдателят се питаше докога ще го изпитват, какви оценки получаваше поведението му, какъв бе смисълът на всичко това. И какво щеше да се случи, ако преминеше успешно всички тестове?

Отново притъмня и те се озоваха пред широко и удобно кресло. „Двойникът“ му показа какво трябва да извърши — да се настани в него и да чака. Лунна феерия от светлините на дъгата, зазвучаха симфонии от хармонични мелодии, нахлуха упойващи аромати и Наблюдателят изпадна в неизживяно блаженство, което никой не би посмял да прекрати, което всеки би желал да продължава вечно. Но не и Наблюдателят. Омаян от блаженото състояние, от натрапеното му чувство за постигнато съвършенство, за отказ от всичко реално съществуващо, за безразличие към всичко, което може да накърни това блаженство, въпреки всичко той намери сили да скочи от креслото — за първи път смутен, уплашен от самия себе си. Щом се изправи, мигом изчезнаха и светлинната феерия, и омайната музика, и всички други опияняващи усещания. Безразлично му беше как ще го преценят тези, които го изпитваха. Той беше тук, за да изследва, а не за да се разтвори в нирваната. Беше прелетял милиард и половина километра, за да се срещне като равен със създателите на станцията, а не за да бъде омайван с блаженства.

Щом се съвзе напълно, щом твърдо реши сам да търси срещата и да не се оставя повече да го водят, „двойникът“ изчезна и не се появи повече. Това окончателно го убеди, че „те“ четат мислите му, знаят и чувствуват всяко негово желание, всяко негово настроение и хрумване, откакто е на Феба. А може би и от по-рано… И ето сега вече не беше нужен „двойник“ — и без него той знаеше накъде да върви, как да постъпва, разбираше всичко, както и „те“ знаеха всичко за него. Контактът се бе получил!

Сега той се спусна уверено през внезапно разкрилия се пред него лабиринт от тунели и знаеше точно през къде да мине. И му беше съвсем ясно предназначението на всяко голямо лъскаво кълбо, до което достигаше, край което минаваше. Това бяха „те“ или по-точно — това беше „то“ в многото му реализации. Защото, докато се спускаше все по-надълбоко в недрата на Феба, пред Наблюдателя постепенно сама се откри истината.

Някога, преди четири милиона години, те бяха посетили Слънчевата система. Но кои са те? Откъде са дошли? Защо? — никой не знаеше. Не бяха оставили дори образа си. А бяха създали цяла серия свои представители, свои „съзерцатели“, изградени от кристали и метали — по-мъртви от скалите и по-живи, по-мислещи от всяко живо същество, от всеки разумен човек. Това бяха чувствуващи и мислещи кибернетични организми, които помнеха всичко, знаеха всичко, можеха всичко, които умееха милиони години да работят безотказно или, ако нямаха задача, милиони години да изчакват като мъртви.

Най-много „съзерцатели“ оставили естествено на Земята. Още тогава, по времето на австралопитеките, било ясно, че само на тази планета някога ще се развие разумът, само тя ще отгледа космически събратя. Но с появата, с развитието на хомо сапиенс започнали да изчезват от Земята и „съзерцателите“. Рано, много рано било за установяване на контакт. Последните напуснали Египет още по времето на фараоните.

И продължили наблюдението от околоземна орбита, от Луната. Но човекът сам навлезе в Космоса, появиха се слухове за летящи дискове и „съзерцателите“ изчезнали и от района на Земята, и от Луната. После, щом междупланетните станции започнаха да кацат по планетите, те напуснали и Венера, и Марс, и Меркурий. Човечеството протягаше ръце към „тях“, но още бе разединено, не беше социално дорасло до контакта.

През втората половина на XXI век, когато вече обединеното човечество започна да осъществява програмата си за заселване на цялата Слънчева система, разузнавателен кораб достигна и Феба, най-далечния спътник на Сатурн — там, където се помещаваше Главният мозък на системата „съзерцатели“. Откакто бе построен, четири милиона години той бе чакал бездеен, мъртъв и всички текущи задачи се изпълняваха от йерархически подчинените му „съзерцатели“, всеки от които бе и напълно самостоятелен. И едва когато разузнавателният кораб „Кронос-III“ приближи Феба, Главният мозък се събуди от многовековната си летаргия. Събуди се, за да посрещне представителя на обединеното, набрало сили да се добере до Сатурн човечество, за да го прецени и ако се окажеше достоен — да изпълни задачата, за която бе оставен в Слънчевата система.

И първият човек, събудил мъртвия разум, издържа изпитанията. Това разбраха и двамата, когато Наблюдателят достигна центъра на станцията, когато застана пред огромното кристално кълбо, в което пулсираха сини и виолетови светлини, сякаш биеше неспокойно сърце. Вторачил поглед в него, Наблюдателят следеше омаян ритмите със затаен дъх разбрал, че е изправен пред Свръхразума — разум, който знае всичко, който никога не забравя нищо, който може всичко — разум колкото велик, толкова и добър. Но той разбра и че този разум тук не е сам, не е единствен. Това беше само „разумът-съзерцател“. А освен него, скрит в недрата на спътника, бе изчаквал милиони години тази среща още един свръхмощен разум — „разумът-пътешественик“ — разумният галактичен кораб, който управляваше четвъртото измерение и можеше да пробива тунели през пространството, през които да се пренася мигновено и така да преодолява за нулево време хилядите светлинни години. Събуден от „разума-съзерцател“, сега „разумът-пътешественик“ бе готов да приеме човека и за миг да го отведе до звездния куп, наречен от хората M 13 в съзвездието Херкулес, на разстояние 23 000 светлинни години, където се намираше родината на тази свръхцивилизация.

Да, той щеше да го отведе, ако, разбира се, Наблюдателят пожелаеше това!