Включено в книгата
Оригинално заглавие
Погоня, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 9 от 1973 г.

 

 

Издание:

Автор: Джером Биксби; Анатолий Днепров; Глеб Голубьов

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1973 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александра Каназирска

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: руски; английски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7044


Край града, на петнадесет минути път с магнитоход се намираше музеят на Звездоплаването. Направо под открито небе стояха ракети, завинаги приковани към железобетонните поставки. Едни — устремени към зенита, сякаш само чакат стартовия сигнал; други са опрени на едната си страна, почти скрити от буйната зеленина. Ако входният люк се намираше горе, към него услужливо водеше стълбичка. Посетителите, пристигащи тук от всички краища на света, можеха да се запознаят с корабите, с които хората са летели преди петдесет, сто или двеста години. Повечето предпочитаха да ги развежда самият директор на музея, Антон Петрович Сорокин, най-добрият екскурзовод. Мургав и слаб, той изглеждаше много по-млад от своите петдесет години. Освен многобройните роботи под началството му бяха и четиридесет и пет слушатели от Звездната академия. Това бяха предимно студентки от последните курсове на историческия факултет, които караха тук преддипломната си практика. Работа имаше за всички.

Докато се върнеше поредната ракета от далечния си рейс, на Земята изминаваха обикновено няколко десетки години от старта й. През това време техниката се усъвършенствуваше, променяха се конструкциите на звездолетите и затова върналите се от полета кораби биваха безнадеждно остарели. Хората с едва прикрито удивление разглеждаха завърналите се космонавти, с които понякога почти не се разбираха, странното им облекло, което познаваха само от старите книги, тромавите им допотопни кораби. И звездолетите по правило попадаха в музея, а космонавтите дълго време се чувствуваха чужди на гостоприемната, но толкова изменила се Земя. Минаваше време и отчуждеността постепенно се стопяваше.

 

 

От станцията до музея водеше алея. Старите кленове, вече засегнати от есента, шумоляха от студения септемврийски вятър. Антон Петрович загърна по-добре палтото си, погледна хронометъра и ускори крачка: бе девет без три минути. На пейката до портата седеше човек. „Ранен посетител“ — помисли си Антон Петрович. Когато го наближи, човекът стана и, като докосна с ръка шлема си, учтиво запита:

— Извинете, вие ли сте директорът на музея?

— Да.

— Чудесно! Много се радвам. Толкова съм слушал за вас, скъпи Антон Петрович.

— Приятно ми е — Антон Петрович за малко не извика от желязното ръкостискане на посетителя.

— Позволете да ви се представя — усмихна се някак не на място посетителят, — Джордж Стретън, инженер-конструктор от Единбургския полигон. Бих искал да разгледам „Спартак“ — звездолета на капитан Денисов. Интересува ме схемата за управление на кораба. Ето документите ми.

— Добре. Моля — Антон Петрович се отдръпна, за да мине пръв гостът.

Докато вървяха, посетителят разправяше за работата си в Единбургския астроцентър. В оглушителния му бас Антон Петрович долови нещо преднамерено, изкуствено, но какво точно не можа да определи. Лицето и цялата фигура на посетителя пращяха от желязно здраве.

— Какво има, Роб? — обърна се директорът към огромната кълбовидна фигура, която препречи входа пред Стретън.

В отговор роботът избоботи нещо неразбираемо. Фотоелементите му сякаш пронизваха ранния посетител.

— Какво ти става? — изуми се Антон Петрович. — Върви на мелхиоровата площадка и подреди всичко там. Хайде, тръгвай — добави той, като видя, че роботът кой знае защо се колебае.

Кълбовидната фигура тромаво се понесе да изпълнява нареждането.

— Не разбирам какво може да се е случило с Роб — с извиняващ се тон каза директорът, обръщайки се към Стретън. — Винаги е бил толкова изпълнителен. Може би му действува есента…

— Може би — бързо се съгласи Стретън.

Скоро стигнаха до гигантския звездолет. Опрян на вертикалните си стабилизатори, той се извисяваше като Гъливер сред събратята си. Очертанията на кораба ярко се открояваха на фона на утринното небе. Титановата му обшивка, потъмняла от ледения дъх на космоса, напомняше кожа на невиждано чудовище. Щом Антон Петрович затвори люка и натисна копчето на пневматичния асансьор, посетителят го отрупа с въпроси. Стретън излезе необикновено любознателен. Интересуваше го буквално всичко. Как се извършва локално наблюдение? Как работи пултът за управление? Как е могъл капитан Денисов сам да управлява кораба по време на изключителния си полет до Юпитер? Антон Петрович и Джордж Стретън обикаляха каюта след каюта, помещение след помещение, а потокът въпроси не пресъхваше. Климатичната инсталация не беше включвана вече няколко години и въздухът в кораба бе душен, застоял. Директорът почувствува, че се задушава и погледна крадешком към Стретън. На инженера му нямаше нищо: шепнеше бързо нещо в диктофона си, опипваше уредите, оглеждаше всяко ъгълче.

„Ей че е неуморим!“ — помисли си директорът на музея.

— Да починем, а? — каза той, като изтриваше потта от лицето си.

— Извинете, аз май се поувлякох — спря изведнъж смутен Стретън. Лицето му като по команда се покри с едри капки пот.

Антон Петрович седна в щурманското кресло, Стретън отиде при пулта. Внимателно заразглежда уредите. После, след като се убеди, че директорът не гледа към него, бързо пъхна в джоба си ленти, изпъстрени с цифри.

Кой знае защо „Спартак“ не привличаше много посетителите. Може би защото на времето филмът за полета на капитан Денисов бе обиколил всички екрани на Земята. Навярно нямаше човек, който да не бе чувал за знаменития капитан, пръв обиколил Юпитер с едноместна ракета. Името му беше вписано в Златната книга на Земята, паметникът му се извисяваше в Алеята на героите. Новите ракети, разбира се, лесно можеха да повторят пътя на „Спартак“. Но подвигът на Денисов, обиколил с изключени дюзи Юпитер почти на нивото на тропосферата му, си оставаше ненадминат. Най-малкият пропуск, едно невярно завъртане на кормилото — и блестящата птица можеше да се превърне в купчина пламтящи отломъци. „Точност и хладнокръвие на границата на фантастиката“ — писаха тогава вестниците. В същност подвигът на капитан Денисов беше предизвикан от необходимостта. На Марцела, спътника-станция на Юпитер, бе станало нещастие. Старши планетологът, младо момче, наскоро завършило Звездната академия, бе получил сложно счупване на гръбнака. Налагаше се спешно да го пренесат на Земята. В района на Юпитер се намираше само капитан Денисов. Но запасите му от гориво на „Спартак“ не бяха разчетени за промеждутъчно кацане. И капитан Денисов взе смело решение. С радиограма нареди да настанят планетолога, който бе в безсъзнание, в херметически затворен контейнер. На Марцела практически силата на тежестта бе нищожна, затова завързаха контейнера само с една найлонова нишка. А след час и половина над Марцела премина като вихър „Спартак“, който за малко не закачи върха на мачтата. Денисов бе включил на пълна мощ електромагнита от динамичната защита на кораба и контейнерът послушно се прилепи към специална, амортизираща удара, мрежа. Една малка грешка и корабът можеше да се вреже в Марцела. Ако пък Денисов се беше снишил малко по-рязко, корабът щеше да бъде погълнат от чудовищната притегателна сила на Юпитер.

На Земята оперираха планетолога и животът му бе спасен. Но лекарите му забраниха да лети и след оздравяването си планетологът Антон Петрович стана директор на музея.

Огромният и тромав кораб правеше странно впечатление. Когато е бил конструиран, хората още не са знаели да използуват анихилационното гориво, което даде възможност рязко да се намалят размерите на звездолетите. Антон Петрович си припомни думите на капитан Денисов, казани по телевизията, след завръщането му на Земята: „Точно пресмятане? Може би! Но и късмет. Имаше само една възможност. И аз рискувах, защото нямах избор…“

Гласът на Стретън сепна директора:

— Извинете, виждам, че съм ви уморил.

— Нищо, нищо… А вие защо не поседнахте — каза Антон Петрович, като стана.

— Навик, знаете ли… Впрочем, тъкмо исках да ви попитам. Ракетите в музея без гориво ли са?

— Да, разбира се.

— А не ви ли се струва, че да източиш горивото от такъв кораб като „Спартак“ е все едно да… — Стретън се запъна, търсейки подходящо сравнение, — е все едно да се източи кръвта от жилите на ранен.

— Прав сте — усмихна се Антон Петрович. — Впрочем, по изключение оставихме на „Спартак“ аварийния запас гориво. Това гориво отдавна вече не се използува…

— О! Интересно.

Стретън скочи леко от люка на тревата, като пренебрегна стълбичката. „Дали не е рекордьор на слънчевата система по скокове?“ — помисли Антон Петрович, като вървеше след неуморимия инженер. Спряха между стабилизаторите на ракетата, които приличаха на мощни колони на древен храм.

— Нима стабилизаторите не са заварени към цокъла? — удиви се Стретън.

— Не е нужно — отвърна Антон Петрович. — „Спартак“ е достатъчно устойчив.

Край тях мина група посетители. Водеше ги девойка в светлосинята униформа на курсантите от Звездната академия. Тя приветливо се усмихна на Антон Петрович и Стретън.

Запръска дъжд. Но Стретън, погълнат в мислите си, нищо не забелязваше.

— Друго нещо да ви интересува? — запита Антон Петрович.

— Не, не — разсеяно отвърна Стретън.

В далечината, откъм завоя на алеята, се появи Роб.

— Хайде, аз си тръгвам. Трябва да вървя — забърза изведнъж Стретън. Стисна силно ръката на директора (Антон Петрович едва не извика пак) и с огромни скокове се понесе по страничната алея към изхода.

 

 

А през нощта се случи нещо невероятно. Целият град бе разбуден от силен взрив. В района на музея пламна зарево. Следящата станция за космическа връзка зарегистрира старт на ракета.

Антон Петрович се облече бързо, изтича до орнитоптера и го включи на пълна мощ. Предчувствието не го излъга. „Спартак“ не беше на мястото си. Вместо поставката пред краката на Антон Петрович зееше огромна дупка, обгорена от стартовия пламък. Наоколо се чернееха силуети на овъглени дървета. Най-сетне някой се досети да включи луминесцентното осветление. Заобикаляйки огромната яма, Антон Петрович се натъкна на неподвижното сгърчено тяло на Роб.

В отговор на запитването на Висшия координационен съвет от Единбург дойде радиограма:

„При нас наистина работи инженер-конструкторът първи клас Джордж Стретън. Научен ръководител е в центъра. В момента се намира в Клайд, където ръководи изпробването на саморегулиращи се системи.“

— В момента се намира в Клайд — повтори председателят на Съвета, усмихвайки се. — Ярък пример на опасно заблуждаване!

Пред председателя светна овалният екран. По синкавото поле пробягнаха думите: „Извънредно. Диспечерът на космопорта.“ Буквите избледняха и се появи младо женско лице.

— Евгений Андрианович, монопланът със специално назначение е готов за старт. Втори сектор, четиринадесета стартова площадка…

— Благодаря. След тридесет минути ще бъдем на мястото. Можете да загрявате дюзите.

Председателят се спусна по ескалатора долу. Вече се развиделяваше. Все още пръскаше досаден дъждец. При балюстрадата нетърпеливо пристъпваше от крак на крак Антон Петрович.

— Отиваме на космодрума. Подробностите ще ми разправите по пътя.

Вратичката на моноплана се захлопна и моторът веднага изрева. След като повървя малко, машината се понесе към мрачното небе.

— До Единбург има само двадесет минути — рече пилотът.

— Завийте направо към Клайдския космодрум — отвърна председателят.

В Шотландия ги посрещна истинско циганско лято. Космодрумът се намираше на ниско плато, потънало в зеленина. Светлината от лампите и от фосфоресциращите стени на многобройните постройки се съревноваваше с усилващото се сияние на новия ден. Времето обещаваше да бъде хубаво.

— Към инженер Стретън — каза председателят на Съвета, щом седна в магнитохода.

Пътят минаваше през поля. Кибернетични машини ги подготвяха за есенната сеитба. Никъде не се виждаха хора.

Мярна се табелка с надпис:

Клайд

От двете страни на шосето забягаха куполовидни постройки. Някои светеха със синкава, зелена, оранжева светлина, други бяха тъмни. Машината рязко спря до огромен син купол. На фона на светещите стени обикновените храсти изглеждаха фантастични. Жълта врата ярко се открояваше на синята стена. Шофьорът пръв отиде при нея и натисна бутона. Никакъв отзвук.

— Джордж! — извика шофьорът.

Никой не отговори. Той затропа, но пластмасата заглушаваше ударите.

— Заключена ли е? — запита Антон Петрович.

— Няма никаква ключалка — поклати глава шофьорът.

— Явно вратата е затворена с нещо отвътре — каза председателят на Съвета. — Ще се наложи да я разбием.

Под дружните усилия на тримата мъже вратата скоро поддаде. Оказа се, че отвътре е била затисната с голяма маса.

— Джордж! — отново завика шофьорът.

Никакъв отговор. Хората огледаха стая след стая, но инженерът никъде го нямаше.

— Странно — измърмори шофьорът.

— Няма нищо странно — рече Антон Петрович. — Инженер Стретън вече е изминал навярно не един милион километра. Не може да бъде едновременно на две места. Той е на „Спартак“.

— Не — разпалено отвърна шофьорът. — Не може да бъде. Ние с Джо сме стари приятели и аз гарантирам за него като за себе си. Знам го още от академията. Заедно учихме. Заедно карахме стажа си на Деймос.

— Марсианския?

— Да. Още тогава предсказаха на Джордж голямо бъдеше. Последните две години той се занимава с микрогабаритния електронен мозък, по сложност близък до човешкия.

— Някой друг, освен вас, знае ли за тези негови занимания? — запита Антон Петрович.

— Разбира се! Професор Светлов ги смята за едни от най-обещаващите в съвременната кибернетика, ако успее да свърже този мозък с устройство, изпълняващо достатъчно бързо командите… Не, Джо не може да постъпи така — заключи шофьорът.

— Но както виждате, тук го няма — язвително каза директорът на музея. Как ще го обясните?

— Джо винаги е бил акуратен — не на място промърмори шофьорът.

В помещенията цареше образцов ред. На бюрото лежаха недописани листа, изпъстрени с формули. Сякаш стопанинът току-що бе станал от писалището, за да се поразтъпче малко. Евгений Андрианович внимателно прегледа записките. План на пореден опит… Схема за авторегулиране на трети блок… Така. А това какво е? Тънка тетрадчица с розова подвързия, на която с големи букви бе написано: „Дневник“. Евгений Андрианович я пъхна в джоба си.

— Между впрочем, вратата бе затворена отвътре — каза шофьорът, — така че…

— Вие по-добре вижте това — отвърна му Антон Петрович, като посочи прозореца. Той беше широко отворен. — Този млад човек веднага ми се видя подозрителен — упорито настояваше на своето директорът на музея. — С такова внимание ме разпитваше за всичко, а накрая се заинтересува дали на „Спартак“ има гориво.

Но каква е тая налудничава идея — рече шофьорът. — И защо му е притрябвал „Спартак“?

— Там е работата я: защо? — повтори Евгений Андрианович.

Защо? Този въпрос той си задаваше десетки пъти. От разговорите със сътрудниците на института, от разказите им постепенно се бе оформил привлекателният образ на млад учен, влюбен в работата си, взискателен към себе си и другите, искрен и скромен. Наистина, изясни се, че Стретън напоследък е бил нещо угрижен. Бил е мрачен и често е отговарял не на място на задаваните му въпроси. Но това не е чудно, нали е оглавявал голям и труден участък. От друга страна пък, този образ никак не се връзваше с портрета на жизнерадостния посетител, обрисуван от Антон Петрович.

Поне някой от сътрудниците да бе видял Джордж Стретън в Единбург или в Клайд, в деня, когато бе посетил музея! Но не се намериха такива хора. И така, защо?… Защо? Председателят на Съвета запрелиства отново — за кой ли път! — дневника на инженера.

„… Мозъкът се обучава успешно. Вчера завършиха последната глава на диференциалните уравнения. Решава ги здравата. Следващата седмица, мисля, да пристъпим към теорията на вероятностите.“

„11 март. Виктор е юнак! Вече ми е трудно да се справям с него. Главното: не само отговаря на въпросите, но и сам почна да пита. Монтирах му светлинни и акустични анализатори. Ефектът е потресаващ. Като дете е. Защо? Защо? Просто «сто хиляди защо».“

„15 април. Виктор вече прави първите си крачки. Не искам да му давам още твърде голяма свобода. За три месеца отлитам на Деймос.“

Евгений Андрианович обърна няколко страници.

„… Виктор се заинтересува от микрофилмите. Способен е по цели нощи да гледа филмите — отчети на космическите експедиции. Буквално цели нощи. Нали умората и останалите човешки слабости са му чужди. Странно нещо (трябва да поговоря с професор Светлов) — защо гледа по толкова пъти филмите? Виктор безпогрешно запомня всичко, което бегло е прочел или видял. Тогава? Нима защото, казано на човешки език, това го вълнува? Не е ли това начало на емоции?“

На вратата се почука и в стаята се втурна запъхтяна лаборантката:

— Другарю председател на Координационния съвет — каза тя, — намерихме инженер Стретън.

— Къде е? — скочи Евгений Андрианович.

— Откараха го в медпункта. Той е в безсъзнание.

Набитият човек в бяла престилка бавно свали маската.

— Животът му не е в опасност — отвърна той на въпроса на Евгений Андрианович. — Упоен е с най-обикновен хлороформ, наистина в малко по-силна доза.

Евгений Андрианович гледа няколко минути бледото лице и плътно стиснатите устни на Стретън.

— Къде го намерихте? — запита той.

— В същото здание, където бяхме, в лабораторията на първия етаж — отвърна посърналият шофьор. — И до него — ей това. — Той подаде на Евгений Андрианович бележка.

„Уважаеми Джордж Стретън — пишеше в нея, — навярно, когато дойдете в съзнание и прочетете тази бележка, ще ме разберете и ще ми простите. След всички книги и филми, след всичко, което узнах и видях, след като получих възможност да се придвижвам в пространството, да възприемам предметите със сетивата си, почувствувах, че съм длъжен да се подложа на проверка. На вашия език това се нарича изпитание. Иска ми се да узная доколко бързо и правилно мога да взимам решения в непознати и опасни условия, застрашаващи самото ми съществувание. И реших да повторя подвига на капитан Денисов, който и до днес е ненадминат. Докато бяхте на Деймос, успях да постигна пълна прилика с вашата външност. Не беше много трудно. Особено ми помогнаха органичните полимери от лабораторията на синтезата. Вярвам, че ще успея с изключени дюзи да обиколя Юпитер, минавайки съвсем близо до Марцела и тогава ще се върна в Клайд…“

— Той ще се вреже в Марцела или ще падне на Юпитер — извика Евгений Андрианович. — Системата за управление на кораба не е в ред. Съобщете веднага на Виктор! Ще се опитаме да му обясним…

— Нищо няма да стане — намеси се Антон Петрович. — Радиоприемателната апаратура е повредена.

— В такъв случай има само един изход. Ще трябва да изпратим ракета да го залови.

— Евгений Андрианович, разрешете да отида аз — каза директорът на музея. — Ще го настигна и ще го върна. А освен това — усмихна се той — нали вече се познаваме с инженер Стретън.

— Отлитайте — каза председателят на Съвета. — Скъпа е всяка минута. Ако Виктор не се подчини, ще трябва да взривите „Спартак“. Но дано не се стигне дотам.

„В същност — неволно си помисли Евгений Андрианович — роботът е дързък, нали Джордж Стретън е вложил в него най-хубавите си черти: безстрашие, любознателност, упоритост… И ето ти резултатът!“

— И въпреки всичко, чудесно е, че човешкият ум е сътворил нещо толкова съвършено — отговаряйки сякаш на мислите на Евгений Андрианович, каза директорът на музея.

— Същински младеж, мечтаещ за подвиг — тихо рече лаборантката.

Край
Читателите на „Преследване“ са прочели и: