Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
gogo_mir (2010)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 7 от 1963 г.

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Биленкин; Станислав Лем; Светослав Славчев

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1963 г.

Преводач: Цвета Пеева

Година на превод: 1963

Език, от който е преведено: руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; очерк; разказ; повест

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7034


Д-р Лунц седеше наведен пред старото писалище и пишеше. Той имаше рядка сива коса, която напразно се мъчеше да прикрие оголеното му теме. От сухите му отпуснати рамене, обвити с извехтял халат, лъхаше безпомощност и тежка, непреодолима умора. Пръстите на тънката му ръка бяха мършави, с едри кокалчета и жълти петна от изгаряне с азотна киселина. Те движеха нервно молива по белия лист и го изпълваха с дълги колонки разкривени цифри.

Той не престана да пише, когато дочу провлеченото изскърцване на входната врата. Само се ослуша. Шумът от събличане на шлифер и познатите енергични стъпки го успокоиха съвсем. Не се обърна и когато над рамото му надникна разрошената глава на Джек. А момъкът бързо се дръпна, седна на стола до прозореца и зачака да свърши.

Д-р Лунц остави молива и повдигна глава. Едва сега се откри и лицето му — едро, кокалесто, с голямо гладко чело. Сивите му очи, замъглени от пепелта на годините, се взираха разсеяно в младежа. Устните му бяха стиснати — тънки и безцветни, прорязани от дребни бръчици… После те се отпуснаха и той загледа почти весело момъка.

— Изкара ли?

— Да! Но… за малко не му разбих носа.

— Какво? Я не говори така за професора си!

— Професор! — процеди презрително Джек. — Овен! Не съм виждал по-ограничен човек от него. И злопаметен. „А как е д-р Лунц, казва, все още ли се занимава със звездобройство?“ И се подхилва насреща ми.

— Хм!

— О, аз не му останах длъжен. Казах му каквото мисля за него, тръшнах вратата и си отидох.

— Не биваше. Може да ти напакости. Все пак той е един от най-известните ни професори по химия. И не е лош учен, макар че…

— По знания не може да се сравнява с вас. И това му плеснах в лицето. Какво, да не го оставя да ви хули? Вътре имаше и други студенти.

Докторът го погледна разтревожен. Джек беше едър като покойния си баща, с щръкнала руса коса и със същия трескав огън в зеленикавите си очи. Имаше нещо налудничаво в цялата им фамилия, което ги правеше бунтовници и когато се занимаваха с мирно земеделие. Може би тъкмо то го бе очаровало и привлякло някога към баща му, него, спокойния и уравновесен човек, който винаги бе мислил, че е неспособен за големи дела. Сетне това очарование се превърна в палеща жажда да го вижда по-често край себе си, сякаш пламъкът на горещото му сърце беше единственото лекарство срещу неговите консервативни разбирания за традиция и ред. И колкото и невероятно да звучи, тези два полюса в човешките характери и темперамент станаха неразделни приятели, неразделни до печалния му край.

— А как са те? — попита момъкът. — Растат ли?

— Поукротиха се — усмихна се д-р Лунц, — досетиха се май, че нямаме големи запаси от хранителни вещества. Не съм виждал по-лакоми водорасли.

— Колко наддадоха тази нощ?

— О, почти нищо! Сигурно достигнаха естествения си ръст.

— Метър и половина! — каза развеселен Джек. — Бива си ги! Каквито са месести и разклонени, представям си колко гъсти гори образуват в тяхното море. Розови и синкави гори, а?

— Направих между другото сметката — средно по десетина пъти дневно са увеличавали обема си. На Земята са известни водорасли, които растат също бързо, но те са съвсем дребни. Такова чудо не бях виждал.

— Докторе, мразите ли ги много? — запита Джек.

Той имаше навик да скача съвсем ненадейно от един въпрос на друг.

В усмивката на д-р Лунц се появи нещо тъжно.

— Чак толкова не заслужават.

— Мога да убия човек за такава обида — каза убедено младежът. — Не бих се подвоумил за миг.

— Чакай, чакай — побърза да го укори докторът, — разсъди сам! Формално те нищо лошо не са ми направили. Понеже почти осем години се занимавах само с анализа на метеоритите, те просто ми възложиха друга научна задача. А аз отказах. Но ако…

— Пък те побързаха да ви уволнят, нали? — прекъсна го разпалено Джек. — Намериха най-сетне повод. И ви нарекоха в статията „звездоброец“, като ви изкараха едва ли не луд. О, това е много лесно, когато си подготвил целия институт. Малко шум във вестниците, един публичен скандал и готово! А после онзи овен стана професор на вашето място и сега се надува като пуяк. Не, вие сте безнадеждно добродушен човек, д-р Лунц.

Тук гласът му се прекърши. Като че ли за миг всичкият гняв се изпари от него и сега изведнъж се изпълни с горестна молба.

— Нека да публикуваме вече фактите, докторе. Достатъчни са да убедят и най-големия скептик. Ще ви дадат веднага лаборатория и хора, ще имате неограничени средства. Та ние напредваме като мравки в работата само защото нямаме апарати и пари.

— Не! — каза с необикновена твърдост д-р Лунц. — Малко са още. Помисли сам: от оцветени кристали натриев, калиев и магнезиев хлорид извличаме някакви микроскопични водорасли, доказваме, че оцветяването се дължи на тях. Е, хрумнало ни обаче да ги поставим в хранителна среда и те оживели! Чудесно! И ние поставяме логичния въпрос: дали не може да стане и обратното? Затова ги връщаме обратно в матерния разтвор на трите соли, изкристализираме хлоридите и историята се повтаря — водораслите се включват между кристалите и полека-лека преминават в едно необикновено, тъй да се каже, полуживо състояние. Какво още доказахме? Че водораслите могат дълго време да чакат в това състояние благоприятни условия за своето развитие. Ами че то не е ново. В Съветския съюз са „съживили“ по такъв начин микроскопични водорасли, прекарали двеста-триста милиона години в залежи от същите хлориди. Те също бяха от неизвестен, отдавна изчезнал от лицето на Земята вид.

— А другите? Има ли някъде водорасли, които да съдържат толкова много силиций в клетката си? Няма. Поне на Земята не са познати.

— Вярно, но това е засега единственото ни доказателство, че имат извънземен произход.

— Единственото ли? А метеоритите? Значи току-тъй те са пристигали редовно на всеки две години три пъти поред. И все на едно и също място, в един континент от цялата Земя. Защо? Случайно ли? Тогава защо на всеки две години? Не е ли това необходим период от време, за да застанат две небесни тела в най-изгодно положение едно спрямо друго?…

— Слушай, Джек — каза меко докторът. — Аз също мисля, че явлението не е случайно. Дълбоко съм убеден, че метеоритите са изпратени от мислещи същества. Но нямаме достатъчно доказателства, за да се преборим с враговете си. Те още тогава убедиха всички, че метеоритите са от онези потоци, които Земята среща редовно по пътя си и които периодично попадат в нейната атмосфера. Как да ги оборим сега?

— Но нали тогава са били само три метални топки? Нали още никой не се беше досетил да ги разтроши? По него време сте правили анализ само на външната им обвивка, която ви е заблудила, че са обикновени метални метеорити. Това не са ли факти?

— И ти какво? — разтревожи се сериозно д-р Лунц — Искаш да открием, че сме ги откраднали от Института и сме ги подменили. Само това ни липсваше! Ще ни смажат веднага. Преди да анализираме съединението, не трябва да правим нищо. Сигурен съм, че то крие тайна, всичко друго е лесно обяснимо и просто.

— Но това е огромна работа. С какво ще я извършим? В къщата не остана нищо ценно за продаване, аз още следвам… Откъде да вземем пари?…

— Хм, колкото до къщата аз… я продадох — промълви д-р Лунц и някак се прегърби. — Бях ти я завещал, нея и библиотеката. Но ще ти оставя само книгите и лабораторията. Сам виждаш, трябва да изкараме всичко до край. Иначе…

Младежът не каза нищо, само го погледна като наказано дете. По млечнобялата му шия започна да избива гъста червенина…

Пари сега имаха достатъчно. От пет стайната къща д-р Лунц запази само лабораторията — самостоятелна постройка в дъното на двора. Приспособи за кабинет стаичката в преддверието, като я отрупа с книги до тавана, и с това свърши цялото преместване. Тя щеше да му служи и за спалня. Сетне подновиха запасите от химикали и взеха няколко чудесни апаратури. И уж купиха само най-необходимото, но парите значително намаляха. Разбира се, за най-скъпите и сложни апарати въобще не отвориха дума. Докторът имаше доста приятели по научните институти, които често му правеха малки услуги в изследванията, без да му досаждат с излишни въпроси.

Пари им останаха все пак достатъчно и те започнаха с радост опитите. Но работата съвсем не тръгна тъй, както желаеха. Чудното съединение не искаше да „проговори“. То пазеше така ревниво тайната си, сякаш бе подписало договор с враговете им да ги изтезава безкрайни дни и нощи…

То беше кристално жълтеникаво вещество с високо молекулно тегло. Химическият анализ показа, че е изградено от въглерод, водород, кислород и силиций — пръстено органосилициево съединение. Състоеше се от един четири атомен въглероден пръстен, за който бяха заловени три малко разклонени вериги. В двете по-дълги вериги имаше по един-единствен атом силиций. Съединението беше съвсем непознато — нито като естествен, нито като изкуствен продукт.

Оттук започнаха неприятностите. Да се анализира беше сравнително лесно — тази работа свършиха за няколко месеца. Но да се синтезира, да се получи по изкуствен път това чудно съединение се оказа съвсем невъзможно. Нещо повече — то не реагираше с нищо. Опитаха всички известни начини да получат негови производни, като му действаха с какво ли не. Никакъв ефект. Тайнственото вещество оставаше безразлично даже към такива химически реактиви, пред които се предаваха и най-устойчивите съединения. Не се разпадаше, не присъединяваше към молекулата си реактивни групи, не влизаше в заместителни реакции, нито пък се полимеризираше. Беше сякаш по-благородно от златото и от платината.

Отново извършиха съвсем отначало трудната аналитична работа, за да не би да са сбъркали някъде. Съставът му се потвърди напълно. И тъкмо тогава откриха, че има нещо особено в него, което го отличава от всички известни органични съединения. Неговите атоми бяха така невероятно разположени в пространството, че направо противоречаха на химическите закони. Тъй стигнаха до главното заключение — веществото е синтезирано вероятно по изкуствен път при много специални условия…

— Добре, но какво искат да кажат с това дяволско съединение? — избухна една вечер Джек, след като привършиха дневната работа и седнаха да си побъбрят малко.

— Кои?

Младежът не отговори, а продължи да размишлява гласно:

— Да допуснем, че метеоритите са изпратени с определена цел на Земята от други мислещи същества. Всъщност ние винаги сме приемали, че е така. Солите тогава говорят ясно за себе си: на планетата, откъдето идваме, има много вода, а в нея се съдържат най — много тези три хлорида — натриев, калиев и магнезиев. Водораслите пък твърдят, че там има и органична форма на живот. Та какво друго може да се изпрати в този междупланетен колет? Препарирани риби? Или малки човечета?… Метеоритите също говорят достатъчно за себе си: ние не сме метеорити, а специално изпратени снаряди. Иначе защо ще са обвити с тази устойчива на температура обвивка от сплави, ако не за да запазят съдържанието си? И пластът от труднотопими карбиди под нея. Това са все защитни обвивки. Ето, всичко до тук си има логично обяснение. Остава само съединението. Какво трябва да ни каже то?… Каква важна тайна може да се крие в него?…

— Да можехме да открием как се получава — каза мечтателно д-р Лунц, — щях веднага да ти кажа. Само химията може да ни отговори на този въпрос. Когато узнаем пътя за синтезирането му, ще открием сигурно и неговото предназначение. Но това не е работа за двама души. Трийсетина химици трябва да се заемат с нея, не двама…

После замълчаха. Напоследък говореха рядко, само колкото е нужно. Наближаваха две години откак докторът продаде къщата и все още нямаха резултат. Джек беше завършил вече следването си и сега работеше в една фабрика за лакове и бои. А вечер, разбира се, беше тук. Д-р Лунц му разказваше какво е свършил през деня и след това продължаваха заедно опитите.

Двамата сега говореха много рядко или никак. Старата им увереност и разпаленост беше понамаляла значително, особено на доктора. Той се промени много напоследък, сякаш през последната зима се състари изведнъж. И колкото повече техните изследвания се затваряха в омагьосан кръг, толкова очите му загубваха блясъка си и раменете му се отпускаха. Ходеше с дни небръснат и все забравяше да се нахрани навреме. Поне вечеряше добре, защото Джек носеше редовно храна за двамата. Но младежът вече открито се тревожеше за него. Лекарят, при когото го отведе след последния припадък, каза, че сърцето му няма да издържи дълго това нечовешко напрежение. Трябваше му почивка, на всяка цена, докато не беше станало късно. А парите бяха на привършване и отиваха предимно за химикали.

В лабораторията тегнеше онази жива тишина, която се състои от множество постоянни и малки шумове. Водата мърмореше меко в гумените тръби, спускаше се стремително в надиплените стъклени хладници и с меко свистене се изливаше в канала. Бунзеновата горелка с тихо съскане обвиваше облото дъно на една колба в синкави пламъци. А в прозрачния съд извираха огнени изпарения и техните отблясъци рисуваха чудновати съчетания от сенки, на които би завидял всеки модерен художник.

Внезапно Джек се изправи стремително, прекоси малкото разстояние до апаратурата и изключи газа в горелката. Пламъкът трепна за миг и изчезна, като че някой го дръпна назад. Сетне спря водата в хладника и се обърна. Лицето му беше пребледняло и той напразно се мъчеше да го разкриви в усмивка.

— Какво ти стана, Джек? — докторът го погледна учудено. Не го беше виждал такъв странен. Или може би само веднъж, когато честваха годишнината на баща му и той произнесе реч.

— Няма нужда от опити. Вместо това предлагам да си поиграем на една игра — каза трескаво момъкът. — Тя е проста игра. Все едно, че не сме се виждали никога и сега ще се запознаем — гласът му изневери и едва забележимо потрепери. — Искате ли?

— Джек, ти наистина… Чувай, седни по-напред…

Младият мъж се усмихна широко, този път съвсем искрено.

— Не, няма нужда, уверявам ви. Чудесно се чувствам. Но хайде да поиграем на тази нова и забавна игра — представяне на непознати!

Д-р Лунц продължаваше да го разглежда малко поуспокоен от вида му. Накрая каза примирен:

— Какъв дявол те прихвана, само това не мога да разбера.

— И тъй, започваме — извести тържествено Джек, сякаш не го чу. — Вие сте Земята, а аз съм, да кажем, Планетата на звездоброеца. Сега внимавайте, поставям първи въпрос — Какъв сте вие?

Лицето на д-р Лунц се отпусна напълно, в очите му светнаха присмехулни пламъчета.

— Човек, който все пак има граница на търпението си.

— Добре! Ще ви наречем условно „мислещо същество“. А с какво се храните?

— Слушай, Джек…

— Нали се разбрахме, че тук няма никакъв Джек. Аз съм планетата. И тъй, какво ядете?

— Хляб, масло и колбаси — развеселяваше се все повече старият човек. — Пиши и една бира!

— Значи консумирате органични вещества, подобни по състав на водораслите от нашата планета. Много добре. Ами какво има най-много на вашата нещастна Земя?

— Освен неоправдана човешка злоба най-много има вода.

— Отлично! И в нея има хлориди, нали? Да, да, знаем. И при нас е така. Ами къде живеете, моля?

— Джек, но това е вече прекалено и…

— Къде, не разбрах? Къде казахте?

— На Земята! Улица „Слънчева система“, номер три! Макар че предпочитам вече да живея на небето!

— Великолепно! Ами аз къде живея? А?…

Едва сега д-р Лунц го загледа сериозно. Започна да се досеща за играта му, която не беше лишена от логика…

— Ако знаех къде живееш, пощуряло момче, веднага щях да стана Нобелов лауреат, разбра ли? И нямаше да се занимавам тук с теб, а щях да ръководя един от най-големите химически институти в света.

Сега вече Джек не издържа и така се разсмя, че се задави и започна да кашля.

— Просто невероятно! — възкликна с престорен глас той. — Аз му пратих кристално писмо с точния си адрес, а той не можел да чете. Не остава друго, освен да го пратим в забавачницата.

— Джек!

— Ха-ха-ха! Толкова е просто, че да се спука човек от смях. Единият силициев атом сте вие, планетата Земя, а другият съм аз — неизвестната планета, която изпраща метеоритите. Ние се намираме почти на двата края на цялата въглеродна верига. Ами какво ще стане, ако превърнем въглеродните атоми между нас в планети и звезди, а? Какво ще се получи?

Сега Джек грабна парче тебешир и скоро на малката черна дъска под структурната форма на съединението се появи една съвсем необичайна формула, в която за първи път беше точно спазено истинското разположение на атомите в пространството.

— Ами така де, защо ще ви пращам известие, че на нашата планета има мислещи същества, ако не ви посоча и точно къде се намира планетата?

— Звездна карта! — прошепна д-р Лунц и от вълнение краката му се подкосиха. Като не сваляше очи от картата, той продължи да си мърмори под носа. — Сякаш е право това момче! Да, разбира се! Ето сега се изяснява отлично защо въглеродните атоми са така хаотично разположени в пространството. Да, а това значи, че съединението наистина е изкуствено. Ама пък и от какви ли химици е било сътворено!… Ах!…

Изведнъж докторът посегна към сърцето си и политна напред. Джек едва успя да го задържи на няколко сантиметра от пода в здравите си ръце. Той загледа скован от ужас отпуснатото лице на стария човек. Но ето, клепките на д-р Лунц трепнаха, той отвори с мъка очи и прошепна:

— Бързо капките… На бюрото…

„О, сега вече ще отидеш на почивка, упорити човече — мислеше разгневен Джек, докато търсеше лекарството. По лицето му се плъзнаха две едри сълзи. — Ще те отведа на почивка, та ако ще и да пристигнат още утре пет нови метеорита от дяволската ти планета. Ще видиш!“

Д-р Лунц бавно се съвземаше…

Край
Читателите на „Говорещите кристали“ са прочели и: