Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)
Корекция
gogo_mir (2010)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 6 от 1964 г.


Това се случи през лятото. От селсъвета в Ситово съобщиха, че на няколко километра от селото, по шосето за Пловдив, е катастрофирал военен камион и има двама убити.

Моторът ми, зареден както винаги, стоеше готов пред прокуратурата и само след час бях на местопроизшествието.

Колата беше паднала в пропастта, като се е обръщала няколко пъти. Била е натоварена със зеленчуци за едно лагеруващо в Родопите поделение. Камънаците бяха осеяни със смачкани домати, чушки и кромид, с изпочупени щайги. Сред тях намерих трупа на старшината, който пътувал в кабината. Изглежда е бил изхвърлен при падането или пък се бе опитал да скочи. Шофьорът бе останал докрай на поста си. Оста на волана се бе забила в гърдите му.

По случайно минаващ камион изпратих със секретаря двата трупа в Пловдив за аутопсиране. Следобед направих скица и множество фотографии на камиона и на местопроизшествието. Освободиха ми една стая в селсъвета, където проведох разпита на единствения свидетел — Рангелчо, десетинагодишно момченце, което наблюдавало отблизо катастрофата.

Още имах възможност да се завърна преди края на работното време в Пловдив. Ако бях заминал веднага, всичко, което искам да ви разкажа, нямаше да се случи с мен. Но аз останах.

Готвех се да тръгвам, когато при мен в съвета дойде един млад човек и ме попита какво мисля за катастрофата. Цялото село коментираше случая, затова не ме учуди, че и участъковият лекар бе дошъл да се поинтересува. Обясних му, че преди аутопсията не мога да дам заключение, но съм убеден, че и шофьорът, а вероятно и спътникът му са били пияни. В кабината намерих една счупена бутилка от гроздова ракия. Беше умирисала всички предмети.

— А ето, че се лъжете! — отвърна ми лекарят.

В тона му имаше нотки на раздразнение и упорство, които ми подействуваха неприятно, но аз се въздържах и го попитах спокойно:

— А какво ви дава основание да се съмнявате?

— Аз съвсем не се съмнявам, а знам, че нито шофьорът, нито другарят му са били пияни — продължи лекарят със същия високомерен тон. — Само половин час след произшествието бях там и взех проби и от двамата. Алкохолното съдържание в кръвта им беше даже малко под нормата. Така че не ви остава нищо друго, освен да съчините някое по-приемливо обяснение.

Това беше вече твърде много. Този младок си бе позволил без ничие разрешение да пипа труповете, да изследва кръвта им, а като капак на всичко дойде и обидният му и пренебрежителен тон.

Аз, за разлика от някои колеги, пък и в разрез с теорията, не обичам натрапените помощници. А в нашата практика се срещат невероятно количество самозвани шерлокхолмовци. Дори е странно и обидно защо всички се считат именно родени следователи, а не, да кажем, самобитни хирурзи или инженери. Тези приятели имат винаги мнение и готов отговор по повод на всяко престъпление.

Запазвайки спокойния си тон, реших да му върна:

— Може би вие ще ми помогнете, може би вие вече сте открили тайната на това загадъчно убийство?

Лекарят, изглежда, не почувствува иронията или пък не й обърна внимание, защото продължи със същия сериозен и малко надменен тон:

— Бих желал да ви помогна, но не мога. Пък и не е моя работа.

При това негово явно отстъпление аз минах в контраатака. До този момент разговорът все още ме забавляваше и аз не гледах сериозно на него.

— А ваша работа ли е да пипате без разрешение труповете?

— Че какво пък лошо има в това? — учуди се искрено лекарят. — Да не съм ги повредил нещо?

— Лошо или добро, но е забранено. Без разрешение на следствените органи никой не бива да се докосва до следите на престъплението — започнах да го поучавам аз.

— Кой ви знае вас, военните, какви ги измисляте. Миналия месец следователят сам ме помоли да изследвам кръвта за алкохол, а сега вие се сърдите.

В този момент се намеси председателят на селсъвета, който бе влязъл, докато разговаряхме. Той ми обясни, че само преди двадесетина дни на същото място, при почти същите обстоятелства катастрофирала една кола на УАТ. Това, разбира се, силно ме заинтригува и аз ги помолих да ми разправят по-подробно за случая.

И при двете катастрофи камионите се движели на първа скорост, съвсем бавно. На това място наклонът е твърде голям и дори празна кола мъчно го изкачва. Шосето е съвсем право, широко осем метра. И в двата случая колите се движели свободно, без да задминават или срещат друго превозно средство. По това шосе впрочем минават много нарядко камиони.

От следите по праха личеше как колата, наближавайки мястото на катастрофата, без видима причина е достигнала десния край на шосето, от страната към пропастта. Около пет-шест метра колелата й са се движели почти по ръба на шосето и след това се е преметнала в пропастта. Момченцето, което наблюдавало злополуката, вървяло срещу камиона. То усетило своевременно опасността и извикало от уплаха в желанието си да предупреди шофьора. Но, както то ми разправяше, и шофьорът и „другият чичко“ седели неподвижно в кабината, без да съзират опасността и сякаш не го видели, нито чули вика му.

Две еднакви катастрофи, толкова скоро една след друга, при неизяснени причини — това започваше да изглежда тайнствено, дори загадъчно. Реших на връщане да се отбия и да разгледам още веднъж мястото на злополуката.

Вече палех мотора, когато на мегдана при мен дотича дребно съсухрено старче, облечено в отдавна износен черен шаячен костюм. Виждал го бях в селсъвета. Той бе отишъл да извика Рангелчо за разпит. Мислех, че е писарят. А сега разбрах, че бил учител. Така и ми се представи: „Викентий Андреев, селски учител, кореспондент на вестник «Отечествен глас» и любител-археолог“.

Той ме дръпна встрани и зашепна запъхтян.

— Добре, че ви сварих. Нима вече си заминавате? Така, без да сте разкрили истинската причина! Не очаквах това от вас. Докога ще търпите да се предизвикват катастрофи там?!

Подиграваше ли се този човек с мене или нещо бе намислил?

Бързах и затова му отвърнах примирено:

— Че какво повече мога да сторя? Ако наистина се окаже, че докторът е прав…

— Прав е, прав е, не са пили! Всичко е от Еврейското дюкянче. То трябва да се изследва! По шосето нищо няма да намерите.

— Какво дюкянче?

— Ето, виждате ли, вие дори не сте чували за него, пък се стягате да си ходите. Тъкмо там, дето стават катастрофите, над шосето се намира Еврейското дюкянче. Аз още първия път го заподозрях, казах и на доктора, но той не ми повярва. Та аслъ де, как може интелигентен човек да допусне подобно нещо! Но сега, след като случаят се повтори, вече никак не се съмнявам.

— Не ви разбирам, другарю Андреев. Какво общо може да има това дюкянче с катастрофата. Моля, изяснете се.

— Така де, така. Нали и аз казах. Ама на — факт. А аз ще се изясня, ще се изясня…

Старият учител изглеждаше странно развълнуван. Говореше бързо, като не доизричаше фразите си докрай. И все току се оглеждаше, сякаш се боеше някой да не подслуша разговора ни.

— Големият хълм срещу мястото на катастрофата се нарича Щуда града. Старите ситовчани считат баира за урочасан, избягват го. Защо му викат така, никой не знае. Чувал съм туристи да разправят, че местността носела името си от кръстоносците. Със странните си зъбери наподобявала крепостните стени на средновековния Щутгарт. Но това не е истина, не може да е истина. Никакви кръстоносци не са минавали през тия места. Пък и дори някоя група случайно да е минала… Как така само от едно минаване ще се запази досега такова странно наименование. Положителен съм, че това са измислици на романтично настроени туристи.

Къде ме намери това приказливо старче! Как ще се отърва сега от него?

— Извинявайте, другарю Андреев, но бързам — прекъснах го аз. — До края на работния ден трябва да бъда в Пловдив.

— Вие извинявайте, че се отплеснах. Ама исках да ви обясня подробно. Та там, точно над лобното място, има една голяма скала, изсечена като навес. Щом се изкачите на шосето и ще я видите. На нея има издялан триметров надпис с непознати букви.

— Сега пък и надпис! Какви ги приказвате. Какъв надпис?

— Не-раз-че-тен! — изрече бавно, като натъртваше на всяка сричка Андреев. — Аз пръв го открих. То беше отдавна, още преди Девети септември. Фотографирах го, преснех го на попивателна хартия и го изпратих на археологическия музей в София. Но не ми отговориха. Тогава, през лятната ваканция на 1939 г. беше, изпратих копието и снимките в Москва, направо на Съветската академия на науките. Но и тук не сполучих. Не мина седмица и ме повикаха в Пловдив, в полицията. Показаха ми пакета и дълго ме разпитваха кой съм, какъв съм. Заплашиха ме с уволнение и интерниране, ако не мирясам: „Ти, даскале, май за бой плачеш!“ — заканиха ми се изедниците.

Старият учител пак се отплесна. Аз наистина нямах много време на разположение. Небето се бе покрило с облаци. Можеше да завали. А ме чакаше път. Пък и исках да разгледам още веднъж мястото на произшествието.

— Това, което ми разказвате, другарю Андреев, е много интересно, но не виждам връзката…

— Връзката?… Охо, връзка има, трябва да има! Там, на мястото, сам ще видите. А сега чуйте по-нататък. Тази скала неизвестно защо селяните наричат „Еврейското дюкянче“. Макар че тя никога не е служила за дюкян и освен това в селото ни няма и никога не е имало евреи. Тук се крие нещо много интересно. Този надпис, другарю офицер, дето все под него стават катастрофите, крие някаква голяма тайна. Никой учен на света не може да го разчете. А кой го е издялал? Вие ще го видите какъв е. Кой си е дал толкова труд из тия диви места? И с каква цел? Не, вие непременно трябва да го разгледате, непременно… Аз ще ви заведа. Да отидем. Щом бързате, още сега да отидем. Има време. По пътя ви е…

— Добре, да вървим тогава. Да не се бавим. Но все пак — вие така и не ми казахте: какво общо според вас може да има между надписа и катастрофата, която разследвам?

Лицето на стареца в миг се оживи, очите му светнаха. Приближи се до мен и шепнешком каза:

— Абе… исках там, сам да видите. Но щом настоявате, отсега ще ви обадя: Надписът се е открил! Разбирате ли — откри се, преди няколко дни, след пороя.

— Как така?… В какъв смисъл? — запитах аз заинтригуван.

— Ей така. Под надписа се откри вход… Най-сетне, след толкова хиляди години…

— Какъв вход?

— Какво ще ви разправям. Сам трябва да видите…

 

 

Минаваше пет часа, когато пристигнахме отново на мястото на катастрофата. Оставих мотоциклета си край шосето и започнах да се изкачвам по стръмния скат. Водеше Андреев. Той крачеше изправен пред мен с изненадваща за възрастта му пъргавина… А аз често се навеждах, за да си помагам и с ръцете.

Още сутринта, когато наблюдавах това място, ми бе направило впечатление, че никакви дървета не растат по него, макар че боровете успяват да закрепят корените си в пукнатините и на най-недостъпните скали. Сега видях, че не само дървета, но дори и трева не расте по тази сякаш наистина прокълната, урочасана местност.

Свличащите се ситни плочки и напуканите стръмни скали правеха изкачването извънредно трудно. Запъхтян, спрях за момент да успокоя сърцето си. Загледах се в отсрещния хълм. Всички околни баири зеленееха, само Щуда града се извисяваше гол. Величествената каменна грамада светлееше на фона на покритото с тъмни облаци небе. Между огромните скали, приели от времето форми на средновековни кули с бойници, като замръзнали реки се спускаха широки сипеи.

— Още малко, другарю офицер, още малко… — подкани ме нетърпеливо старият учител.

Продължихме нагоре. Заваля на едри капки. Но преди да се намокрим, стигнахме скалата и се скрихме под навеса й.

Дали природата или човешка ръка бе откъснала един блок, но в подножието на огромната канара се бе образувала широка козирка, под която застанахме изправени.

Горният край на скалата бе грижливо полиран и една лента, широка повече от трийсет сантиметра, се простираше водоравно в продължение на два и половина-три метра. По нея личаха добре очертани едри знаци на непозната писменост. Но колкото и да се взирах в тях, не можех да различа нито една от познатите ми букви на латиницата, на кирилицата или на гръцката азбука. Без да съм филолог, за мен беше ясно, че това не е и никакво турско-арабско писмо. Вместо характерните извити линии виждах прави черти, съчетани в чудновати и непознати комбинации.

— Обърнете внимание — наруши мълчанието ни Андреев, — вдясно лентата е по-широка и буквите са по-едри, по-грижливо изписани.

— Вярно. Какво може да означава това?

— Според мен — само едно: че надписът трябва да се чете от дясно на ляво. Към края каменоделецът се е изморил, станал е небрежен. Пък и не е била лесна работа да се изсекат толкова букви по твърдата скала.

— А това ли е входът на пещерата? — запитах аз.

В подножието на скалата се чернееше продълговат отвор. Никак не ми се искаше да се промъквам през него, но нали затова бях дошъл — да разгледам „открилата се“ пещера. Пък и дъждът се бе засилил. Навеите на вятъра мокреха краката ни. Налагаше се да изчакаме, докато престане.

— Да, през този отвор се промъкнах. По-рано го нямаше, но след като разшириха миналата година шосето, свлякоха се много скали. А и последният порой е довършил работата. Нали виждате, навсякъде сипеи. Открих пещерата едва миналата седмица. Само веднъж съм влизал, след първата катастрофа. Оттогава не съм идвал тук. Не гледайте, че отворът е тесен. Ще пропълзите и вие. После се разширява. Човек може да ходи свободно изправен. Вие ли пръв ще влезете или аз да водя?

Нужно ли беше наистина да пълзя из камънаците, да се калям. Не беше ли по-умно все пак да изчакам дъжда под навеса.

— Дали да влизаме, а? — отвърнах му уклончиво. — Нали вие вече сте разгледали пещерата. Има ли там нещо особено?

— Аз влизах, ама… — Андреев се позапъна, — само донякъде. Да си призная, хвана ме страх и избягах. Пък и нямах фенер. С кибрит си светех.

— Аз имам електрическо фенерче, но…

— Сега и аз взех — прекъсна ме учителят. — Но добре е, че и вие носите. Хайде да влезем вече.

— Чакайте! — хванах го аз за лакътя. — Все пак, не виждам защо трябва да се пъхаме в тази дупка.

Андреев се обърна, изгледа ме изпитателно и каза:

— Абе, другарю офицер, да не би и вас да ви е страх? Ако е така — кажете си. Помолих доктора, ама и той ми отказа. Уж бил зает. А според мен — просто го е страх.

— Нали вътре няма прилепи — опитах се да се пошегувам. — От какво може да ме е страх. Пък и на, вижте какъв голям пистолет нося.

Аз потупах кобура на пистолета си. Разбира се, само на шега. Какво ли можеше да ни заплашва вътре, в пещерата. Впрочем… кой знае. Тайнственото държание на стария учител, мрачната обстановка наоколо сякаш започваха и на мен да влияят потискащо.

— Прилепи няма — отвърна ми съвсем сериозно Андреев. — Има кости, човешки кости. Но аз кости съм виждал. Стар съм, много умрели съм виждал. Не от тях избягах, не те ме уплашиха.

— Какво тогава?

— Вътре някой пееше — отвърна ми шепнешком Андреев.

— Как така пееше. Кой ще пее? Счуло ви се е.

— Хич не ми се е счуло. Сега ви казах всичко. Ако искате, да влезем, пък ако ви е страх — да си вървим.

Вече нямаше път за отстъпление. Ако не за друго — трябваше да му докажа, че в пещерата никой не е могъл да пее. Иначе щеше да разправя на цялото село, че и аз съм се уплашил. Пък и дъждът бе станал пороен. Докато престане, щяхме да разгледаме какво се крие зад този тайнствен надпис.

— Хайде добре, то се видяло. Щом като сме дошли дотук… Да влезем. Водете.

Андреев сякаш само това бе чакал. Без да каже нищо повече, легна на камънаците и ловко, като се извиваше като змия, пропълзя през отвора. Последвах го. Макар и не тъй бързо, успях да се промъкна през скалата. Добре че беше гладка, та не закачи никъде дрехите ми.

След няколко метра отворът се разшири. Надигнах се. Беше съвсем тъмно.

— Полека да не се ударите — предупреди ме учителят. — Ей сега ще ви светна.

Яркият лъч на фенерчето му в първия миг ме заслепи. Вече можех да се изправя. Андреев стоеше до мене. Подаде ми ръка. И аз запалих моето фенерче.

Намирахме се в началото на тунел с правилен овален профил и равен под. Там, където свършваше грамадата камъни, която бе затрупала входа, се белееха кости. Два човешки скелета.

— Не им обръщайте внимание. По-нататък има още — каза Андреев. — Сякаш някой ги е сложил нарочно, за да плашат неканените посетители на пещерата.

— Или пък са останки на хора, които са се опитали да излязат, след като входът е бил затрупан. Трябва да са много стари. И никакви следи от дрехи по тях няма. Но…

— Оставете ги. Да вървим.

Тръгнах подир него. Таванът бе достатъчно висок и ние крачехме свободно изправени. Скоро тунелът стана по-стръмен. Водеше надолу и леко завиваше вдясно. И двамата мълчахме.

Пред нас се мярна втора купчина кости.

Бяхме двама, фенерчетата осветяваха ярко пещерата и въпреки това изпитвах някакво неприятно чувство. Професията често ми предлагаше неприятни зрелища. Бях свикнал да виждам убити, ранени. И все пак тези кости ме смущаваха, сякаш напомняха за нещо тайнствено, зловещо.

— Ето, оттук започва стълбището — наруши мълчанието Андреев.

И двамата насочихме надолу фенерчетата си. Тунелът свършваше с тясна площадка. Редица стъпала водеха стръмно надолу. Те бяха грижливо издялани — съвсем гладки. Личеше, че по тях са ходили много векове.

— А какво има по-нататък? — запитах аз.

— Не знам. До тук стигнах. Не посмях да се спусна. Уплаших се от гласа… Ето, ето… Чуйте!

Андреев инстинктивно се приближи до мен. И аз почувствувах, че ме побиват тръпки. Нейде отдалеч, отдясно на пещерата, едва доловима се разнасяше мелодия.

— Чухте ли? — глухо прошепна учителят.

— Това не е ехо. Това не може да бъде ехото на нашите гласове!

— Какво ти ехо! Някой пее… Ето пак!… Тихо!…

Да, сега съвсем ясно се чуваше странна мелодия. Откъм черната пропаст долиташе звучен напев. Не можех да различа човешки глас ли е или пък флейта.

Започнах бавно да се спускам по стълбата, като внимателно осветявах напред и встрани. Андреев тръгна след мене.

— Другарю офицер, ако искате да се върнем, а?

— Вървете, вървете — подканих го нетърпеливо.

Бях решил да разбера кой издава тия звуци, пък ако ще би…

— Накъде ли води стълбата?

— Към шосето. Точно към мястото на катастрофата.

— Към шосето!… Сигурен ли сте?

Андреев замълча за миг. По стъпките разбрах, че върви точно зад мен, с едно стъпало разстояние.

— Така мисля. Ако не се лъжа…

Стигнахме края на стълбата. Каменният под бе равен, сякаш бе нарочно изгладен. Осветих помещението, в което бяхме попаднали — нагоре и встрани, додето стигаше лъчът. И Андреев зашари със своето фенерче. Пещерата бе висока, просторна. Отсрещните й стени едва се различаваха.

А мелодията бе станала още по-ясна, по-силна. Сега вече звуците не напомняха човешки глас. Сякаш някой свиреше на флейта при едва доловим акомпанимент на струнен инструмент.

— Другарю офицер — гласът на Андреев потреперваше.

— Спокойно, спокойно, другарю Андреев.

— Да се върнем, а… Не ми се харесва тук! Кой може да свири под земята?

Бях вперил поглед напред. В мрака едва се очертаваше някаква светла фигура.

— Там!… Не виждате ли?

— Това ли? — сподавено извика Андреев. — Човек!

Разкопчах за всеки случай кобура на пистолета си и тръгнах бавно към фигурата, като светех ту към нея, ту наоколо.

Да, това беше човек.

— Не мърда — чух край себе си гласа на учителя.

Беше статуя на човек.

— Къде отивате — Андреев ме стисна за лакътя. — Внимавайте! Някой се крие в пещерата.

— Но това е статуя. Каменна, мраморна статуя.

— А кой свири така?

Мелодията зазвуча още по-силно, странно омайваща и сякаш изпълни пещерата.

Бързо огледах помещението. Андреев ме следваше като сянка.

Не, хора тук нямаше. Край стената на пещерата беше изсечена висока около два метра статуя на красив мъж в древно облекло. Лявата му ръка държеше каменна лира, а дясната лежеше върху струните. Пред статуята имаше широк жертвеник, наполовина пълен с пепел.

И нищо друго.

Загледахме се и двамата в чудната бяла фигура. В осанката на статуята, особено в израза на лицето й имаше нещо вдъхновено, бих казал, божествено.

Омайващите звуци се лееха, лееха… и ние, упоени от мелодията, ги слушахме захласнати.

— Това е древна скулптура — прекъсна очарованието старият учител. — Вижте наметалото му. Сигурно е гръцка. Или, може би… Той държи лира. Свири на лира…

— Да, но каменната лира не може да издава звуци. Тук се крие нещо. Кой ли свири? Според вас каква е тази статуя.

— Пещерата някога е служела за езически храм… — добави замислено Андреев — преди хиляди години.

— А статуята?

— Статуята?… Статуя, която държи лира… и свири… Та това е… — старият учител извика възбудено — Това е… Орфей!

— Орфей?!

Андреев се бе развълнувал. Хванал ме бе за куртката и ме дърпаше. Говореше високо, припряно:

— Разбира се, че е Орфей. Как не се сетих веднага! Другарю офицер, ние се намираме, ние открихме древно тракийско капище, посветено на култа на Орфей. Та нали той е слязъл в подземното царство, нали той е свирел на лира и флейта… Погледнете! Погледнете!

— Какво?…

Андреев сочеше стената на пещерата, зад статуята.

— Скалата! Ей там. Скалата плаче. Когато зазвучели струните на лирата му, носени от вълните на Хебър, плачели дървета и цветя, зверове и птици и даже немите скали, а реките ставали многоводни от сълзите, проливани по загиналия Орфей.

Думите на стария учител ме поразиха: „… звучали струните на лирата му, носена от вълните на Хебър… и реките ставали многоводни…“ Странна мисъл мина през ума ми.

— Така гласи легендата… Хебър — това е Марица, така са я наричали траките. Нали и нашата река се влива в Марица, нали и тя е част от нея.

Да, да-а… Легендата… Какво крие тази легенда… Догадката ми сякаш се потвърждаваше. Измъкнах пистолета си.

— Какво има? — викна уплашено Андреев. — Какво видяхте?

— Нищо, нищо опасно. Искам само да проверя…

Ударих няколко пъти по мраморната поставка на статуята. Тя прокънтя.

— Куха е — казах аз, доволен от хрумването си. — Вътре има нещо, което свири. Ето, през този отвор се чува най-ясно.

— Май, че сте прав. Но какво може да означава това?

— Нали вие сам казахте: струните на лирата звучат, носени от вълните на Хебър… и тогава скалите плачат… Това е някакъв фокус на древните жреци. Накарали са водата да движи струните на инструмента, който издава тези звуци.

— Да, така ще да е.

— Само че…

Мелодията зазвуча още по-силно и сега тя ми се стори заплашителна. А по скалата течеше тънко ручейче.

— Водата! За да свирят лирата и флейтата, трябва да тече вода. Значи… навън сега вали пороен дъжд. Дъждът!… Тези скелети!… Сипеят!… Какво стоим тук! Да бягаме!

— Защо? От какво се така изплашихте? — Андреев все още не разбираше.

— Я чуйте как звучи музиката. Все се усилва… Дъждът може да предизвика свличане на сипея. Ще затрупа входа на пещерата… и тогава… Това вече се е случвало… Скелетите!… Бързо! Навън!

Грабнах за ръката учителя и го задърпах към изхода на пещерата. Не биваше да губим нито минута. Иначе някой някога щеше да намери и нашите скелети.

 

 

Навън бушуваше буря. Едва се прибрахме в селото. Преспах при учителя. Валя цяла нощ.

А на сутринта, когато се отбих край „Еврейското дюкянче“, големият сипей се беше свлякъл, бе затрупал входа и дори края на надписа.

Съществуваше ли някаква връзка между тракийското капище и катастрофата? Не, това е невъзможно. И все пак — нито старшината, нито шофьорът бяха пили. Аз проверих. Дори шишето не е било тяхно. Дал им го един офицер да го занесат на негов приятел в поделението.

Тогава? Как да се обяснят двете катастрофи?

Може би проста случайност, а може и лъчите на слънцето да са заслепили хората. Дефилето е тъмно, тясно, а на това място слънцето светва изведнъж право в очите…

А надписът? Какво крие той? Кой го е изсякъл на това диво, непристъпно място?

Тези въпроси оставям на археолозите.

А ако и вие сте се заинтересували и си направите труда да посетите Родопите, лесно ще намерите чудния хълм Щуда града. Помолете някое ситовчанче да ви заведе до „Еврейското дюкянче“. То ще ви покаже и неразчетения надпис. Намира се на три километра от селото, по пътя за Пловдив.

И тогава може би и пред вас ще се открие тайнствената пещера.

Край
Читателите на „Неразчетеният надпис“ са прочели и: