Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поломка на линии, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 9 от 1972 г.

 

 

Издание:

Автор: Нилс Нилсен; Мъри Лейнстър; Ивайла Александрова

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1972 г.

Преводач: М. Младенова; Цвета Пеева; Лиляна Бойкикева; Здравка Калайджиева

Година на превод: 1972

Език, от който е преведено: руски; английски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7043


Къщата ни е стара. Толкова стара, че няколко пъти я бяха обявявали за исторически паметник и също толкова пъти бяха отменяли решението — било по настояване на градския съвет, който искаше да я разруши, било че не представлявала историческа ценност. След време сигурно ще я разрушат, но това явно няма да стане скоро.

Преди триста години в нея е живеело семейството на някакъв болярин. После потомците му обеднели и къщата била продадена. Към края на миналия век я разделили на апартаменти — по един на всеки от трите етажа, а след революцията населението й се поувеличи.

На първия етаж, където живея, има осем стаи и пет семейства. Сега в тях са останали предимно старците, младите се бяха разпръснали по Химки и Зюзино. На мен моята стая ми стига. Двадесет и три квадрата е, таванът е висок три и тридесет, със сводове, има и портал, в който по-рано стоеше креватът ми, а сега там съм натрупал книгите си. За безпорядъка няма кой да се кара. Майка ми замина при втория ми баща в Новосибирск.

Тая нощ си легнах късно. Четох последния роман на Александър Черняев. Недовършения му роман, защото Черняев бе умрял по време на блокадата в Ленинград през четиридесет и втора година. Сега, когато издадоха събраните му съчинения, романа поместиха в последния том заедно с писмата и критичните статии.

Много неприятно — знаеш, че ти остават за четене още само десетина страници, а действието току-що е почнало да се развива. И ти никога няма да узнаеш какво ще стане с героите на Черняев, и никой вече няма да допише романа му, защото не ще може да види света такъв, какъвто го е видял Черняев. Затворих тома, не прегледах нито критичните статии, нито коментара на един известен специалист по творчеството на Черняев. Специалистът правеше предположения, как би се развило по-нататък действието на романа, ако писателят бе имал възможност да го довърши. Знаех, че Черняев е писал романа до последния си ден и дори знаех, че на полето на една от последните страници бил отбелязал: „Изгорих последния стол. Слабост.“ Повече не си бе позволил нито една излишна дума. Продължил да пише. И писал още три дена. И умрял. А ръкописа му намерили след около две седмици, когато дошли да го навестят от Ленинградското радио.

Както виждате, настроението ми тая вечер беше доста печално и героите от книгата не искаха да напуснат стаята — опитваха се нещо да ми кажат… И в този момент нещо издрънча.

Стените на къщата ни са много дебели. Дори и вътрешните, между стаите, са от три реда тухли. Така че когато съседите ми свирят на пиано, аз нищо практически не чувам. Затова не се усъмних, че звукът се раздаде в моята стая. Странен такъв звън, сякаш някой бе изпуснал сребърна ваза.

Протегнах ръка и запалих лампата. Героите от книгата изчезнаха. Тишина. Какво ли би могло да падне? Полежах малко, после ми се доспа и угасих лампата. И почти веднага нещо тупна съвсем наблизо. Грохотът бе кратък и внушителен.

Смутих се. Аз съм човек абсолютно не суеверен, но кой все пак хвърляше разни предмети из стаята ми? Запалих лампата и този път станах от кревата. Огледах цялата стая, надзърнах дори и зад портала. Нищо не открих. А когато се обърнах, откъм портала нещо отново издрънча. Подскочих и се завъртях на сто и осемдесет градуса. И пак нищо не видях.

Подрънкването вече не се прекрати. През десетина секунди се чуваше — дзън. После пауза. Броях — едно-и, две-и… След десетата секунда отново — дзън.

Честно казано, за малко не се побърках от безпокойство. Някой дрънчи в стаята ти, а ти не можеш да разбереш какво става. Почнах системно да изследвам стаята. Изчаквах, докато се раздаде дрънченето, и тръгвах в посоката, откъдето идваше звукът. Вече се бях досетил, че идва откъм стената между портала и вратата. След четвъртата крачка стигнах до стената и долепих ухо до нея. „Едно-и…“ — броях аз. На десетата секунда до ухото ми нещо отчетливо издрънча.

Така, сега да размисля как може да се обясни този феномен. От другата страна на стената в коридора на това място има чупка, в която баба Каплан бе поставила гардероба си от червено дърво. В него, по общо съгласие, държахме разни ненужни вещи, които ни беше жал да изхвърлим.

Ясно. Трябва да изляза в коридора и да видя какво става в гардероба. Не очаквах, че ще видя нещо; нали стената е дебела, а дрънченето се раздаде до самото ми ухо. Но все пак обух пантофите и открехнах вратата. Всички спяха. Коридорът беше тъмен, запалих лампата и се убедих, че в коридора няма никой. Отидох до гардероба и го отворих. Наложи се да подхвана детската ваничка, пълна със списания отпреди войната, която веднага реши да изскочи навън. С другата ръка улових празната позлатена рамка и с корема си подпрях останалите вещи. В такава поза стоях навярно минута и половина. Най-сетне ми се стори, че чувам далечен звън. Може и да ми се бе причуло, защото напрегнато се ослушвах. Във всеки случай звуците не идваха от гардероба. Затворих го и се върнах в стаята. И щом влязох, веднага чух — дзън…

Цял час долепях ухо към разни точки на стената, докато не се убедих, че звукът се разнася точно зад сивото петно на тапетите на нивото на гърдите ми, на седемдесет сантиметра от ъгъла на портала. Теоретичната част на моето изследване завърши. Сега трябваше да пристъпя към експериментите.

Вече се бях съвсем разсънил. Преместих до стената един стол и се замислих дали трябва да махам тапетите. И не знам до какво решение щях да стигна, ако не беше силният грохот, който смени равномерното подрънкване. И пак настъпи тишина…

Нож взех от кухнята. От масата на баба Каплан. Беше дълъг, добре наточен (моя работа), със заострен връх. Точно какъвто ми трябваше. Взех още и чук. За да изследвам стената. Странно, че не се сетих да го направя досега, но вярвам ще ме разберете — не всеки ден в стаята ти се появяват привидения. Почуквах леко стената. Все пак съседите ми спят. Открих четириъгълник, седемдесет на седемдесет, зад който явно имаше кухина. Взех ножа и изрязах тапетите около центъра на този квадрат. Тапетите се откъртиха с леко пукане, под тях се разкри пластът от вестници и късче синя стена. Изведнъж си спомних, че стената ни беше такава по време на войната и дори си спомних какви мебели имахме тогава, припомних си и че имахме затъмнение — черен памучен плат тук-там продупчен — като звездното небе. И аз го наричах не затъмнение, а просветление, и мама винаги се смееше.

До ухото ми нещо пак издрънча. Взех да къртя с върха на чука си синята мазилка. После съобразих, че трябваше да постеля на пода вестник, но вече нямаше смисъл да го правя, бях достатъчно намърсил. Под мазилката се показа розова тухла и жълтеникавата ивица на хоросана. Тухлата стоеше здраво и загубих десетина минути, докато най-сетне я поразклатих и тя излезе от леговището си.

Зад тухлата зина черна дупка. Запалих клечка кибрит. Пламъкът освети отсрещната стена на скривалището и нещо блестящо долу. Проврях предпазливо ръка, пръстите ми напипаха на дъното нещо метално. Кръгчета от метал. Извадих няколко. Бяха старинни сребърни монети. Още топли.

Гледай ти! Съкровище! В собствената си стая да намериш съкровище. Удивително! Впрочем, малко ли съкровища има в стените на старите къщи? Наистина, когато четеш за такива неща във вестниците или книгите — е едно, но когато това се случва с теб…

Пак пъхнах ръката си и извадих още една шепа монети. Бях напипал там и нещо по-едро, но за да го извадя, трябваше да разширя отвора. Разгледах внимателно монетите, бяха много стари и не руски. С образи на някакви древни царе, върху чиито физиономии имаше дълбок печат с неясен рисунък. Нещо като конник с копие. Целият се изпоцапах, докато извадя още един ред тухли. Чудно как не разбудих всички вкъщи. Вече можех да пъхна главата си в нишата.

Но не го направих веднага. Взех от масата лампата и я поставих на стола до стената. До него придърпах втори стол. Сега имах възможност да изследвам скривалището на най-високо научно равнище. Изтърсих варта от дрехите си, подложих под лампата няколко книги, за да пада светлината в дупката и тогава надзърнах вътре.

И ето какво видях.

Скривалището с имането представляваше правилен куб. Задната му стена беше гладка и новичка, сякаш вчера я бяха иззидали, и за якост армирана с железни пръчки. Страничните стени не можах да огледам веднага, защото погледът ми бе привлечен от дъното на нишата, запълнено с монети. Освен това там имаше чаша от някакъв скъпоценен метал и, колкото и да е странно, желязна ръка. Навярно от рицарски доспехи. Извадих ръката. Беше тежка, пръстите й леко присвити; за да държи по-удобно меча или копието и стигаше малко над китката като дамска ръкавица. По нея имаше и ремъци, за да се закрепва по-добре. Внимателно поставих ръката на стола и посегнах да извадя чашата, но в този момент се случи нещо удивително. Върху ръката ми падна още една монета. Топла сребърна монета. Сякаш се бе отлепила от тавана на нишата. Монетата се търкулна по китката ми, падна върху купчинката и издрънча съвсем познато: дзън…

Вцепених се. Съвсем бях забравил, че разбих стената именно защото нещо в нея бе издрънчало. А когато видях монетите, реших, че съм попаднал на старо имане.

Осветих с лампата тавана на скривалището. Бе черен, блестящ, без никакъв отвор, прохладен на пипане. По него не би могла да полепне никаква монета. Почаках дали няма да се случи още нещо, но тъй като нищо не ставаше, извадих всичките монети и ги струпах на стола.

И съм задрямал, докато седях и размишлявах дали още утре да отида в музея, или по-напред да разбера наистина ли съм намерил нещо ценно… иначе може да ми се присмеят.

Призори, без да знам как, съм се добрал до кревата, събуди ме будилникът. Около минута опитвах да си припомня какво странно нещо ми се бе случило през нощта и едва когато видях черната дупка в стената, а на пода купчината мазилка, изрезките от тапетите и изкъртените тухли, разбрах, че все пак не е било сън. Наистина бях намерил съкровище в стената и при това много странно съкровище. Но не успях да си спомня в какво се състоеше странността му, защото на вратата почука баба Каплан и попита не съм ли взимал ножа й.

А после трябваше да бързам за работа, сетих се, че сутринта имаме съвещание при главния технолог и че ми се е свършило топеното масло и се наложи да отскоча до Лина Григориевна. Все пак, преди да изляза, прикрих дупката с етажерката за книги и пъхнах в джоба си две монети, а в чантата — желязната ръка.

На заседанието почти забравих за находката, но щом свърши, отидох при Митин. Той събира монети. Показах му едната и го попитах каква е. Митин остави чантата си, почеса голото си теме и каза, че не представлява някаква ценност. И попита отде съм я взел. Навярно от баба си и мога ли да му я дам. Но човек трябва да познава Митин. Той е колекционер и макар винаги да се оплаква, че някой го е измамил, самият е готов всекиго да измами. Още по начина, как държеше и разглеждаше монетата, ми стана ясно, че съвсем не е толкова обикновена.

— Не е важно отде съм я взел — казах. — Тя и на мен ми трябва.

— Просто, разбираш ли… нямам такава монета в колекцията си. Макар че е фалшива.

— Защо мислиш, че е фалшива?

— Ами не виждаш ли каква е новичка. Като че ли вчера е излязла от пресата.

— Аха — казах. — Вчера, я. Сам ги правя. А как се нарича?

Митин със съжаление ми върна монетите и каза:

— Ефимок. Руски ефимок.

— А защо физиономията на нея не е руска?

— Обяснението е дълго. Накъсо казано, когато не сме имали достатъчно количество свои рубли, взимали сме чужди монети, европейски талери, било е още преди Петър І, и сме им поставяли руски печат. Наричат се ефимки. А сега кажи отде си я взел?

— После, Юра — отвърнах. — После. Може и на теб да ти намеря. Значи, казваш, преди Петър І?

— Да.

Реших, че ако ги дам в музея, една все пак ще оставя за Митин.

В лабораторията извадих уж случайно желязната ръка. Така, на майтап. И казах на колегите, които се разбягаха:

— Отдавна ми беше нужно такова нещо. Че характерът ми е прекалено мек. Сега вече имам желязна ръка. Така че, колеги, дръжте се!

Жените се разсмяха, а Тартаковски попита:

— И цял рицар ли можеш да донесеш?

— Рицар ли? Още утре.

Този ден работата просто не ми спореше. Най-сетне не издържах и отидох при Узянов и го помолих да ме пусне след обед. Казах му, че после ще си отработя часовете. Той изглежда разбра, че наистина е нещо много важно, защото каза: „Добре де, върви.“

Отключих сам външната врата, реших да не звъня и бързо се прибрах в стаята си. Превъртях ключа — защо да плаша баба Каплан, ако случайно влезе при мен. После отместих етажерката с книгите и погледнах скривалището. Всичко си беше на мястото. Значи, не ми се бе присънило. А то знаете ли, макар че желязната ръка беше в чантата ми, все пак понякога преставаш сам да си вярваш — настъпва някакво раздвояване на личността. В нишата беше тъмно. Светлината от прозореца не падаше в нея. Запалих лампата и надзърнах вътре. И тогава съвсем се смаях. В скривалището се бяха появили нови предмети. Там имаше (извадих ги всичките и затова ги помня поред): кинжал в ножница, два свитъка с червени восъчни печати, окови, шлем, мастилница (а може би солница), всякакви украшения и два ботуша от марокен. Това вече не приличаше на имане. Истинско безобразие! Някой най-безсрамно си правеше шеги с мен.

Чакайте, защо пък шеги? Кой ще си прави такива шеги? Баба Каплан ли? Но снощи тя спеше и освен това с възрастта у нея се бе атрофирало чувството за хумор. Някой от съседите? А може аз да съм се побъркал? Тогава и Митин трябва да се е побъркал, а той е здравомислещ човек.

Взех единия ботуш. Още миришеше на прясна кожа и лесно се огъна в ръцете ми. Премерих шлема. С мъка го надянах на главата си. Беше тежък и истински, а не от ламарина като за „Мосфилм“. Седях така с шлема и ботуша в ръце. Прехвърлях през ума си всичките събития от снощи. Подрънкването и грохотът в стената, топлите монети, желязната ръка. После си припомних как една монета падна от тавана на нишата върху ръката ми. Напрягах мозъка си и никакво обяснение не намирах.

После, напълно объркан, пъхнах ръка в скривалището и опипах тавана. Беше гладък като огледало, отразяващо черната нощ.

Извадих още един ред тухли, за да работя по-спокойно, и след час нишата се лиши напълно от предната си стена. Можех вече да я разгледам цялата. Железните ленти по задната стена се оказаха не железни, а от същата огледална сплав, от каквато бе направен и таванът, а едната странична стена бе разделена на квадрати от бели ивици. В долната им част забелязах тесни пролуки. Реших сериозно да се заема с тези цепнатини. Заврях глава в нишата, за да работя по-удобно и в този момент нещо ме удари по главата. И то така силно, че едва не получих сътресение на мозъка. Дръпнах главата си. Удряйки ме по върха на носа, на пода тупна малък пистолет с леко извита дръжка. Погледнах нагоре. Таванът беше все така гладък и черен. Дяволска история. Нима след като съм живял двадесет и шест години при съветска власт, ще трябва сега от собствения си опит да повярвам, че свръхестествени сили все пак има?

„Ами ако цялата тая дяволска история си има някакво друго обяснение? — размишлявах аз, като въртях в ръце пистолета. — Но какво? На какво в същност прилича всичко това? — питах се, като гледах зиналата черна паст на скривалището. — На кой от познатите предмети напомня?“ Нали разбирате, опитвах се по аналогия да намеря отговора на задачата.

Размишлявах така двадесетина минути. И изведнъж ми хрумна, че напомня пощенска кутия. Да, най-обикновена пощенска кутия, в която през процепа пускат писма и вестници. Така. Сега по-нататък. Ако това е някаква особена пощенска кутия, то значи в нея би трябвало да има отвор за получателя. Но там е цялата работа, че получател нямаше. Нали, докато не разбих стената, кутията нямаше изход. Всичко, което попадаше, си оставаше там.

Сега да разгледам проблемата откъм другата й страна. Кой и какво пуска в тази пощенска кутия? Кой — засега не е известно. Но какво — вече знам. Всякакви руски предмети. Откъде ги взимат? От музея? Да ги крадат? Не ми изглежда правдоподобно.

И трето. До снощи в пощенската кутия никой нищо не бе пускал. Днес пуснаха. Ако се бе случило досега — през последните двадесет години — все щях да чуя някакъв шум. Или мама, би чула. Тя има добър слух. Значи кутията е почнала да действува от вчера. А може би…

И в този момент ми мина през ума съвсем налудничава идея. Значи аз имам пощенска кутия, която няма отвор, в нея слагат предмети от много стари времена. И до ден-днешен не са слагали.

Ами ако, макар че днес няма такъв отвор, тогава е имало? Нали разбирате мисълта ми? Тогава, когато са слагали тези предмети. Преди триста години. Когато къщата е била нова. И може би отворът се появява тогава, когато трябва да бъдат извадени тези предмети? В бъдещето. След сто години. Или след двеста. Когато ще живеят хора, които ще могат да пътешествуват в миналото.

Ако тази безумна идея има все пак някакъв смисъл, тогава става ясно защо предметите почнаха да се появяват едва от вчера. Не защото кутията е заработила от вчера, а защото вчера се е повредила. Точно така, повредила. По линията „минало-бъдеще“ е изгорял някакъв транзистор. И се е получила дупка във времето. А може изолацията да се е пробила — малко ли неща могат да се случат. И изведнъж в стаята ми, в моето време почнаха да падат вещи, намерени от археолозите на бъдещето в далечното минало.

Идеята ми хареса. Но каква е моята роля в тази история? Да повикам електротехник, за да прегледа нишата? Та после да ме изпратят в лудницата? Да се възползвам от повредата и да събирам плодовете на чуждия труд? Пак ми се вижда глупаво.

Поставих лампата в нишата и избърсах с носната си кърпа страничната стена. После я опипах и пъхнах в тесния процеп върха на ножа на баба Каплан, който отново бях взел от кухнята. Натиквах бавно ножа все по-навътре в процепа. И понякога на човек късметът му проработва — изведнъж стената поддаде и се отвори. Зад нея имаше пулт и всичко ми стана съвсем ясно. Прав съм бил.

Центъра на пулта заемаше скала на времето. По нея имаше светещи точки. Една от тях, на годината 1667, светеше по-ярко от другите и точно на нея стоеше стрелката. Скалата завършваше с 2056 година.

Надолу вървяха гъсто преплетени жици и проводници и цял ред бутони с неизвестно засега предназначение. Неочаквано точката на годината 1667 засвети още по-ярко и в същия миг над главата си чух бучене. Този път разбрах какво може да означава това и си дръпнах бързо главата. На пода на нишата тупна малка книжка с кожена подвързия. Успях да забележа, че в момента, когато падаше, в тавана на нишата се появи отвор точно колкото размера на книжката. Всичко е ясно. Предположенията ми се потвърждаваха. Точката на 1660 година замига с червена светлина. Крайната станция обаче не светна. Очевидно там още не бяха забелязали повредата и продължаваха да използват линията. Как да им съобщя? Може би те така и няма да видят мигането на лампичката на 67 година? Взех отвертка и почнах да проверявам връзките на схемата. Това ми отне почти два часа. Действувах напосоки. От схеми нищо не разбирам, макар че от дете съм член на радиолюбителски клуб. Работех и си мислех колко интересно би било да се озова в бъдещето и да узная как ще живеят хората тогава и дали ще успея да постигна нещо голямо в живота си, и от какво ще умра. И си помислих още, че не би било зле да попътешествувам и в миналото. Да се отбия, например, при писателя Александър Черняев и да узная как е смятал да завърши романа си.

И в този момент открих повредата. Имате пълно право да не ми вярвате. Обвих с фолио проводника — поялник нямах — и реших да видя какво ще стане по-нататък. Бях страшно горд, че открих къде се бе прекъснала веригата. И тогава пак светна лампичката на 1667 година, и отново чух слабо бучене над главата си. Но отгоре нищо не падна, само светна втора лампичка, но вече не на моята година, а на 2056. Правилно. Те бяха получили своята пратка. Можех спокойно да спя.

Облегнах се на стола и разбрах, че страшно съм се изморил и че навън се е стъмнило. Не знаех само как да изпратя по предназначението им попадналите у мен вещи.

На вратата се почука.

— Кой е? — запитах.

— Теб търсят — рече баба Каплан. — Не чуваш ли че се звъни! Аз ли трябва да отварям вместо теб? И пак си взел моя нож.

Отидох до вратата и казах:

— После ще ти върна ножа. Не се сърди.

Тя е добра старица, само обича да мърмори. От възрастта.

В коридора стоеше човек на около четиридесет години, облечен със син комбинезон и с чанта в ръка.

— Мен ли търсите? — попитах.

— Да. Вас. Мога ли да вляза?

— Влезте — казах и веднага се сетих, че при мен не може да се влиза.

— Една минута — хлопнах вратата под носа му и бързо закрих дупката с етажерката за книги.

— Извинете — казах му, когато го поканих да влезе, — но правя някакъв ремонт, та затова е такъв безпорядък.

— Нищо — отвърна той и затвори след себе си вратата.

И в този момент видя тухлите на пода. После впери очи в мен и каза:

— Аз съм от историческия музей. Получихме сведения, че сте намерили много ценно съкровище и бихме искали да го видим.

Нещо в говора на тоя човек, в начина, по който държеше чантата и по още нещо в него, неуловимо за другите, но понятно за мен, проникнал в тайните на времето, ми подсказа единствения правилен извод: той не е от музея.

— Всичко вече поправих — казах аз.

— Какво сте поправили?

— Вашата пощенска кутия.

Отместих етажерката и го заведох при нишата. Показах му и къде се беше прекъснала веригата.

— Само че нямах поялник и се наложи да свържа проводника с фолио.

В този момент светна лампичката на 1667 година и аз разбрах, че те всичко знаят.

Пощаджията-механик от 2056 година запои веригата, отпрати вещите в бъдещето и после с него зазидахме дупката в стената, и то така, че дори аз не можех да позная къде е била. Поблагодари ми и много се удиви от моята съобразителност, но когато го запитах какво ще е след сто години, не пожела да ми отговори, като каза, че би трябвало сам да разбера — не можел да разгласява сведения от такъв род.

После ме попита не бих ли желал да получа нещо. Казах, че му благодаря, но нищо не желая.

— Така значи, дори никаква молба? — попита той, като взе чантата си.

И в този момент осъзнах, че всъщност имам една молба.

— Кажете, могат ли вашите хора да се връщат в различни години на миналото?

— Да.

— И преди двадесет години ли?

— И тогава. Само че, разбира се, с много предпазни мерки.

— А по време на войната и блокадата бил ли е някой от вашите в Ленинград?

— Естествено.

— Ето каква молба имам. Трябва да предам там един колет.

— Но това в невъзможно.

— Нали казахте, че ще изпълните молбата ми.

— Какъв колет?

— Една минута — казах и хукнах към кухнята.

Взех две кутии сгъстено мляко и половин килограм масло от хладилника и още пакет захар около два килограма. Сложих всичко в найлоновата чанта на Лина Григориевна и се върнах в стаята. Моят гост от бъдещето метеше под край стената.

— Ето. Това трябва да предадете през зимата на четиридесет и втора, в януари, на писателя Черняев, Александър Черняев. Вашите хора го знаят. И адреса му ще могат да намерят. Умрял е от глад в края на януари. А трябва да издържи още две седмици. След две седмици при него ще дойдат от радиото. И да не посмеете да ми откажете. Черняев е писал романа до последния си ден…

— Но разберете — каза гостът, — невъзможно е. Ако Черняев остане жив, това може да измени хода на историята.

— Нищо нима да измени! — казах убеден аз. — Ако толкова се страхувахте да се намесвате в миналото, не бихте взимали предмети от седемнадесети век.

Гостът се усмихна.

— Аз не мога да реша този въпрос — каза той. — Добре, ще взема вашия колет. Само махнете етикетите от консервите. Такива не е имало тогава в Ленинград. Ще поговоря с нашите хора. Още веднъж ви благодаря. Може би ще се видим.

И си отиде. Имах чувството като че ли въобще не е бил в стаята ми. Дори ме изкуши мисълта отново да разкъсам тапетите и да надзърна в нишата. Но знаех, че никога няма да го сторя. И той го знаеше, иначе нямаше да ми разправи толкова неща.

На другия ден открих в джоба си двете монети. Едната подарих на Митин, а другата задържах за спомен. Наскоро след това Митин ми каза:

— Знаеш ли, намерих у дома един том от „Литературно наследство“. Там има спомени за Черняев. Интересува ли те?

Казах му, че много ме интересува. Вече се досещах, че те не са изпълнили молбата ми и не са предали колета на стареца.

Ами, разбира се, как можах да си въобразя такава глупост. Нали в биографията на писателя, отпечатана в голям тираж черно на бяло, пише, че е умрял именно през четиридесет и втора година. Дори се присмях на себе си. Какъв теоретик се извъдих!

Вечерта прочетох статията за Черняев. В нея се разправяше как е живял в Ленинград през блокадата, как е работел и посещавал в най-големите студове бойците на фронта да им чете свои произведения. И изведнъж на края на статията прочетох следното, ако искате вярвайте:

„През зимата, месец януари, се отбих при Черняев. Александър Григориевич беше много слаб и едва ходеше. Поговорихме за положението на фронта, за общите ни познати (някои от тях вече не бяха живи), разказа ми за бъдещите си планове, че пише нов роман и ако не бил толкова изтощен, щял да го завърши напролет. Не го попитах защо е отказал да го евакуират при слабото му здраве и почтената възраст. Александър Григориевич само би вдигнал рамене и би заговорил за нещо друго. Беше много студено. Подхвърляхме в «буржуйката» парчета от стола. Изведнъж Черняев ми каза:

— Случи ми се странна история. Тия дни получих колет.

— Какъв? — питам. — Нали има блокада?

— Неизвестно от кого. В него имаше сгъстено мляко, захар.

— Тъкмо каквото ви е нужно — казвам.

А той отговаря:

— А на децата не е ли нужно? Аз съм вече стар, а ти да видиш дечицата в съседната квартира. Те тепърва ще живеят.

— И вие им дадохте колета?

— А на мое място вие как бихте постъпили, млади човече? — запита Черняев и се засрамих, че можах да му задам такъв въпрос.

Колкото и да е печално, това беше последната ми среща с писателя.“

Пет пъти прочетох тези редове. Трябваше сам да се досетя, че ако старецът получи такъв колет, няма скришом да излапа сгъстеното мляко. Не е такъв човек…

Но което е най-странно: този том бе издаден през шестдесет и първа година — преди седем години.

Край
Читателите на „Повреда по линията“ са прочели и: