Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, броеве 6 и 7 от 1978 г.

Илюстрации: Никифор Русков

 

 

Издание:

Автор: Уилям Морисън; Лев Еджубов; Ричард Макена

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1978 г.

Преводач: Николай П. Тодоров; Спас Николов; Цвета Пеева; Николай Кетибов; Невяна Кънчева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7049

История

  1. — Добавяне

Търсете ни тук!

Планетолетът „Кронос“ приличаше на неподвижна огромна капка мъртъв метал, изхвърлена по волята на някой гигант в покрайнините на Слънчевата система. Но той не бе неподвижен, а летеше със скорост 90 км/сек. към далечната си цел. Само че в космическата пустош нямаше как да се усети стремителният му бяг — нито по крайпътни дървета, нито по разпенени вълни, нито по прелитащи облаци. И макар че почти целият екипаж се намираше в състояние на дълбока анабиоза, погрешно щеше да бъде да се помисли, че корабът е мъртъв. И не заради двамата дежурни — пилотът и навигаторът — които бдяха край командния пулт, а защото цялата съвършена кибернетична автоматика, както винаги неуморна и бдителна, наблюдаваше чрез всички познати енергии околното пространство, управляваше безбройните системи, осигуряващи живота на хората и съществуването на кораба — готова да се намеси в мига, в който се появи някаква опасност, някакво отклонение от програмата на полета. Но всичко бе нормално, спокойно и планетолетът се носеше тих и незабележим из космическата пустош. И нищо не подсказваше за фантастичните възможности, скрити под бронята на това 250-метрово кълбо.

Създателите му не случайно му бяха дали името на древногръцкия титан Кронос, на сина на богинята на Земята Гея и на бога на небето Уран. Точно като него и планетолетът бе създаден от Земята и бе предназначен да покорява небесата. Той беше най-могъщият космически кораб, един истински титан и заслужено бе назован Кронос, името, с което елините наричаха планетата Сатурн, света, който той трябваше да изследва.

Тук, на повече от 1,4 милиарда км от Слънцето, Вселената изглеждаше съвсем непривична. Звездното небе наистина бе все същото, но как се бе изменило всичко останало! Слънцето светеше сто пъти по-слабо, именно само светеше, без вече да грее осезаемо, и макар че изглеждаше като малък ярък диск, към него можеше да се взираш продължително, без да заслепява. В лъчите му чезнеха и четирите вътрешни планети: Меркурий, Венера, Земята, та дори и Марс. Гигантът Юпитер дори когато беше най-близо, на 700 милиона км, се виждаше като тънък, едва забележим сърп. Но затова пък каква величествена, неповторима гледка представляваше системата на Сатурн — самата златиста, осеяна с бледи ивици и петна планета, изумително красивият пръстен, многобройните спътници. Към тях сега се бе насочил „Кронос“. Много месеци той бе летял от окололунната орбита, на която бе построен, до Сатурн, по дългата почти два милиарда км дъга. Сега от целта го деляха само няколко милиона км и двигателите започнаха да намаляват скоростта му. Едновременно с това беше включена и апаратурата за събуждане, за изваждане на екипажа от анабиотично състояние. Само след две денонощия корабът щеше да достигне външния край на най-далечния пръстен „A“ и хората за първи път щяха да имат възможност да изследват отблизо това чудо на Слънчевата система.

Пръв със загадката на тази планета се стълкновил великият италиански учен Галилео Галилей. През 1609 г., наблюдавайки пръв в човешката история небесните тела не с просто око, а с телескоп, той забелязал от двете страни на Сатурн някакви светли петънца. Ако притежаваше по-съвършен инструмент, той веднага би видял, че планетата е обкръжена от пръстен. Него сега може да наблюдава с помощта на по-силен бинокъл всеки. Телескопът на Галилей е увеличавал 30 пъти, но лещите му са били твърде несъвършени. И тъй като ученият не бил сигурен в откритието си, не се решил да го съобщи официално. Но от друга страна, за да запази първенството си, той публикувал анаграма — безсмислен набор от буквите на фразата (на латински) „Най-високата планета наблюдавах тройна“. Тогава Сатурн се е смятал за най-далечната, в този смисъл „най-висока“ планета.

Да се разшифрова такава анаграма е практически невъзможно. Броят на комбинациите на 39-те букви, от които тя се е състояла, дават число с 35 цифри (броят на секундите в една година е число само с 8 цифри!). И все пак с тази непосилна задача се заел съвременникът на Галилей Йохан Кеплер, прочут с безпримерното си търпение. След неимоверно много труд той разшифровал анаграмата като „Привет на вас, близнаци, рожби на Марс“. Кеплер помислил, че Галилей е открил два спътника на Марс. По онова време допускали, че след като Земята има спътник, а Юпитер — четири (известните през XVII в.), то следва Марс да има две луни. Това случайно се оказало вярно, но двата малки спътника на Марс бяха открити едва през 1877 г. След няколко години, когато се изменил наклонът на пръстена спрямо Земята, той престанал да бъде видим и „изчезнал“, Галилей помислил че е сбъркал. Така той се разминал с едно от големите открития в астрономията. Половин век по-късно холандският учен Християн Хюйгенс наблюдавал ясно пръстена. Той също съобщил с анаграма за откритието си. Три години по-късно, след като се убедил напълно в правотата си, сам я разшифровал (също на латински): „С пръстен е опасан тънък, плосък, никъде не допиращ се, към еклиптиката наклонен“.

Планетолетът „Кронос“ постепенно намали дотолкова скоростта си, че когато доближи края на външния пръстен, сам се превърна в спътник на планетата, който обикаля със скорост 16 км/сек., съответствуваща на разстоянието 138 000 км до Сатурн. Точно такъв спътник, каквито бяха всъщност всички парчета, от които са съставени пръстените. Защото учените отдавна бяха разбрали, че четирите вложени един в друг пръстени не могат да бъдат нито цели твърди тела, нито пък течни, а представляват безброй малки отделни парчета, като всяко за себе си обикаля по сходни орбити около планетата. Задачата на кораба бе да изследва пръстена, да прелети по неговата повърхност. А това означаваше много десетки хиляди км полет сред метеоритите на пръстена, сред опасности от сблъсквания с тях. Бронята на кораба беше достатъчно здрава, но по нея имаше толкова много фини изследователски уреди, че не биваше да се рискува. За целта „Кронос“ бе особено бързоманеврен и за да избягва сблъсъците с по-едрите метеорити, притежаваше редица устройства за ловене и за изхвърляне на дребните.

Сега осветена от Слънцето беше южната, долната част на пръстена и корабът се плъзна по тази му повърхност. Отдалеч, поради перспективата, пръстените изглеждаха като гладка бяла равнина, но колкото ги доближаваха, толкова по-ясно те се разпадаха на отделни късове. Пръстенът беше дебел 1–1,5 км и в цялото това пространство плаваха бели топки. Разстоянията помежду им бяха най-различни — десетки метри, метри, а често няколко топки летяха една до друга, сякаш бяха залепени. Но пръстенът беше достатъчно дебел, за да закрива звездното небе и само от време на време през случайни пролуки чернееше космическата бездна. Първият метеорит, приближил се на достатъчно разстояние, бе хванат от механичните ръце на кораба и внесен за изследване. Той беше съвършено кръгъл, сякаш източена на струг ледена сачма с диаметър 68 см. В лабораторията тя веднага се стопи и се превърна във вода, примесена с малко космически прах и някои газове. Но вън, при температура минус 193°С водата бе по-твърда от камък.

Още при изследване на спектъра на пръстена от Земята стана ясно, че частиците, от които той е съставен, или са от вода, или са покрити с лед и скреж. Странна беше тази идеално кръгла форма. А още по-странното бе, че и другите метеорити наоколо изглеждаха все кръгли и еднакво големи. Това тъй развълнува целия екипаж, че корабът, по единодушното решение на всички, смело се гмурна в пръстена и манипулаторите му бързо започнаха да ловят и да доставят в лабораторията все нови и нови кълба. Всичките бяха еднакво кръгли, еднакво големи. Точното измерване на диаметъра им даваше винаги цифрата 67,94 см.

Най-външният пръстен „A“, 18 000 км широк, целият бе съставен от еднакви ледени кълба. Това, разбира се, не можеше да бъде случайно, нямаше начин природата да създаде толкова идеално сферични кълба, еднакви до стотната част от милиметъра.

След като прекоси пръстен „A“, планетолетът заплава из прочутата „Пукнатина на Касини“, междината, разделяща двата външни пръстена, открита още през 1675 г. Това беше 4000 км пространство, свободно от метеорити, през което планетолетът прелетя бързо и безпрепятствено. Всички очакваха с нетърпение какво ще представлява вторият поред, най-ярък и най-широк пръстен „B“. Затова щом го доближиха, манипулаторите започнаха да грабят и да внасят в кораба неговите метеорити. По всичко те бяха еднакви — същите идеално гладки ледени сфери с една единствена разлика — диаметърът им този път беше почти два пъти по-голям — 127,56 см. Дълго, много часове корабът летя над пръстен „B“, докато прекоси ширината му от 26 000 км.

След малката „Пукнатина на Енке“, междината между втория и третия пръстени, която бе само 1000 км широка, планетолетът навлезе в пръстен „C“. Той бе 14 000 км широк. Ледените му кълба бяха малко по-дребни от тези на пръстен „B“, с диаметър 121,04 см. Но бяха много по-нарядко, така че през него чернееше небето и често прозираха звезди. След нови 4000 км широка междина на разстояние 71 000 км от центъра на планетата започваше последният, най-вътрешен пръстен „D“, който бе почти 10 000 км широк и се простираше до най-горните слоеве на планетата. Тук метеорите летяха с по-големи скорости, над 20 км/сек. и бяха толкова нарядко, че почти не закриваха небосвода. Затова този труден за наблюдаване пръстен бе открит едва през 1969 г. И той бе съставен от същите ледени сфери. Но този път космонавтите се досетиха какъв ще бъде диаметърът им още преди да уловят първите метеорити — 48.78 см. И се оказаха прави, познаха размера на ледените капки с точност до стотната от милиметъра.

Четири, наречени вътрешни, планети кръжат около Слънцето: Меркурий, Венера, Земята и Марс. Четири пръстена от ледени метеорити кръжат около Сатурн: „D“, „C“, „B“ и „A“. Най-голямата планета е третата, Земята. Най-ярък, най-широк пръстен е третият — „B“. Най-близката до Слънцето планета Меркурий е и най-трудна за наблюдаване. Такъв е и най-близкият до Сатурн пръстен „D“. Това би могло да бъде и случайно съвпадение, ако не бяха тези еднакви съвършено гладки топки, ако диаметърът им не съвпадаше поразително точно с диаметъра на съответната планета, умален 10 милиона пъти. А това очевидно показваше, че пръстенът на Сатурн е дело на разумни същества, които са притежавали фантастичната възможност да превърнат няколко спътника в толкова много милиарди идеално гладки еднакви сфери от лед.

Но кой беше създал пръстена? Защо, с каква цел? И кога?

Френският математик Рош доказа през 1850 г., че спътник, който се приближи до планетата си по-близо от едно определено разстояние, наречено „границата на Рош“, ще бъде разкъсан от гравитационните сили и може да бъде превърнат в пръстен. Границата на Рош за Сатурн е 146 000 км, а пръстенът отстои на 138 000 км. Но постепенно това чудо на Слънчевата система започна да поражда въпроси, на които учените не бяха в състояние да отговорят. Установено бе, че хипотезата на Рош се отнася за течни спътници и не обяснява защо пръстенът е толкова широк, защо се простира тъй далеч. Изчислено бе, че той е неустойчив, не би могъл да съществува милиарди години като Слънчевата система, а се е образувал само преди няколко милиона години. Не е ли било това през плиоцена, преди 4 милиона години, през епохата, за която разказа тайнственият астероид[1]. Едва ли Слънчевата система е била посещавана два пъти от звездна свръхцивилизация. Та това са те, стопаните на „астероида“! Те са създали и пръстените на Сатурн. Искали са да съобщят нещо на далечните потомци на тогавашните австралопитеки, на хората, които ще са в състояние да прелетят до астероидния пояс до Сатурн. Но какво са искали те да кажат на хората с пръстена? Той е така наклонен, че свети ту с пълния си блясък, ту „изчезва“ — когато е насочен „ребром“ или към Земята (не се вижда) или към Слънцето (не се осветява). Това негово появяване и изчезване през периоди от 29,5 години прилича на хитро намигане. То сякаш е предназначено да предизвика любопитството на хората, да привлече вниманието им към системата на Сатурн, да ги подкани (когато бъдат в състояние да го сторят!) да посетят пръстена, да го разгледат. И веднага да разберат, че той е творение на разумни същества, на събратя в Космоса, посетили някога нашата Слънчева система. Но ако е било нужно да оставят знак, че са идвали, защо не са го сторили на Земята? Те явно са искали хората да не го открият преждевременно, преди да са дорасли за контакта. Тяхната воля е била да го намерят, когато с обединените усилия на цялото човечество ще могат да достигнат далечните планети. А защо точно край Сатурн? Защото тук са оставили нещо от себе си! Пръстените на Сатурн можеха да означават само едно: „Търсете ни тук!“

Но къде беше това „тук“? Системата на Сатурн представляваше един гигантски свят с диаметър над 25 милиона км. Дали не трябваше да преровят самата планета, втория гигант след Юпитер! Дали трябваше да търсят по облачната му покривка или в страшните му бездни, недостъпни за човека с чудовищните си налягания и температура. Щяха ли да наберат смелост хората да се спуснат в недрата, от чиито гравитационни окови нямаше откъсване? Или следите трябваше да бъдат дирени някъде по безкрайните равнини на пръстена? А може би на някой от спътниците?

Още на другия ден след съвещанието бе съставен планът на търсенията и от планетолета „Кронос“ излетяха и четирите му спомагателни космически катера. Всеки от тях щеше да изследва зона от 90° — частите от пръстена и спътниците, които се намираха там. А самият кораб се спусна към облачната покривка на планетата.

Отдалеч Сатурн представляваше силно сплеснато в полюсите златисто-жълто кълбо, нашарено с размити тъмни и светли ивици, по което се появяваха и изчезваха бели и цветни петна. Корабът се понесе с необходимата скорост над облачния слой на планетата и през равни интервали започна да пуска изследователски сонди. Засмукани от мощното гравитационно поле на Сатурн, те измерваха физическите полета и химическия състав на планетата и изпращаха установените данни, докато чудовищните светкавици в атмосферата не заглушаваха сигналите им, докато все по-нарастващото налягане не смачкваше корпуса на станцията. Тази най-лека по относително тегло планета се състоеше от 80% водород и 18% хелий. Горната половина на водорода беше в молекулярно състояние, а ниската, към центъра, поради гигантските налягания — в метално състояние. Останалите два процента бяха по-тежки елементи, съсредоточени главно в ядрото, смътна информация за което предаваха магнитометрите и гравиметрите на сондите. А в горните слоеве на атмосферата имаше доста метан и амоняк и някои други въглеводороди. Температурата на повърхността беше с 30–40 градуса по-висока от тази, която би трябвало да има от нагряването на Слънцето. Това беше последица от още неизяснени процеси, протичащи в недрата на планетата, където температурата достигаше 20 000 градуса.

Докато корабът летеше над облачната повърхност, екипажът му можа да се убеди със собствените си очи, че най-блестящото украшение на Слънчевата система, пръстенът, не е предназначен да бъде наблюдаван от самата планета, че е създаден, за да предизвиква възхищението и интереса на далечните съзерцатели от вътрешните планети, от Земята. От полюса до 64° ширина на Сатурн пръстенът въобще не се виждаше поради изпъкналостта на кълбото. Само в екваториалната зона, между +35° и –35° ширина се виждаше целият пръстен, но най-многото под ъгъл 12°. При това той беше видим само половин сатурнова година, т.е. 15 земни години, когато пръстенът е осветен откъм страната, където се намира наблюдателят. Ето защо това чудо не се разкрива в цялото си великолепие нито от самата планета, нито от нейните спътници, движещи се почти в неговата плоскост. Пръстенът явно бе създаден, за да му се любуват само отдалеч, откъм планета, намираща се близо до Слънцето.

Екипажът на „Кронос-III“, както и на останалите космически патрули, разпратени от планетолета да изследват системата на Сатурн, се състоеше от двама души: Пилот и Наблюдател. Поначало те дежуряха на смени по 6 часа, а действуваха заедно само когато изследваха някой космически обект. Прелитането над четирите пръстена, макар и в нова, неизследвана зона, не донесе нищо. Все същите ледени кълба и никакво чуждо тяло не нарушаваше многомилиардния им рой.

Разстоянието от края на пръстена до спътника Янус от 22 000 км изминаха бързо и след час, като приключиха маневрите по преминаване на орбита около спътника, полетяха ниско над набраздената му с големи и малки кратери каменна повърхност. Вторият по отдалеченост спътник на Сатурн Янус беше само 220 км голям и за няколко часа „Кронос-III“ го облетя достатъчно много пъти. Цялата му повърхност бе заснета в цветно стереоизображение, бе изследвана гравиметрично и във всички диапазони на електромагнитния спектър. Но нищо забележително не бе открито. Затова космическият катер се отправи на дълъг рейс към следващия обект, намиращ се в неговия сектор — към шестия спътник Титан. Той беше по-голям от най-малката планета Меркурий, имаше диаметър 5000 км и се намираше на 1 223 000 км от Сатурн.

След двудневно пътуване, през което космонавтите успяха да си починат, щом „Кронос-III“ се превърна в спътник на Титан, започна дълга и напрегната работа. Те летяха ниско и изследваха това небесно тяло с всички възможни средства. Инфрачервените лазери проникваха най-дълбоко през плътната метаново-амонячна атмосфера и рисуваха релефа, образуван от замръзналите газове. Планините от вода и въглероден двуокис, които покриваха твърдото ядро на спътника, не позволяваха да се наблюдава непосредствено каменната му кора. И тук, както на Сатурн, температурата се оказа по-висока с 20–30 градуса от предполагаемата над минус 193°С, която следваше да има при това разстояние от Слънцето.

Причината за тази аномалия се криеше в „парниковия ефект“ на плътната атмосфера, която пропускаше лъчите на Слънцето, но не им позволяваше да бъдат излъчени обратно в космическото пространство. Почти седмица отне проучването на Титан, но и тук не откриха нищо освен ледени планини от въглероден двуокис, амоняк и вода и езера от течен метан.

Пътят до следващия обект, намиращ се в техния сектор на изследване, до деветия спътник Феба беше много дълъг. Това най-отдалечено от планетата тяло обикаляше на 13 милиона км и имаше диаметър едва 300 км. И то вероятно беше като посетения вече Янус някаква каменна грамада с неправилни форми, цялата нашарена с кратери от стълкновенията с метеоритите. Но колкото и да не обещаваше нищо интересно, Феба трябваше да бъде посетен и изследван.

След десет дни „Кронос-III“ долетя до последния спътник и започна бързо да намалява скоростта, да подготвя маневрата за преминаване в ниска спътникова орбита. И Феба, както и всички останали спътници на Сатурн, беше винаги обърнат с едната си страна към планетата. В центъра на тази страна в един миг космонавтите зърнаха светла искра — те си помислиха, че там вероятно е паднал метеорит. Но само след няколко секунди на екрана на радиотелескопа, който естествено също бе насочен към Феба, се появи остър връх, сякаш спътникът бе излъчил мощен сигнал в диапазона на дългите радиовълни. Мъртвото каменно тяло като че ли им бе намигнало, а сега се бе и провикнало. Това, разбира се, привлече цялото внимание и на двамата космонавти. След седем секунди екранът на инфрачервения телескоп показа, че е уловил мощен къс сигнал, все от центъра на спътника. Така през същия интервал Феба се обади в диапазона на ултракъсите радиовълни и след това последователно, все точно през седем секунди, се появяваха сигнали в ултравиолета, в рьонтгена, сноп бързи електрони, гама-лъчи, мощен насочен към тях гравитационен импулс, изхождащи все от едно и също място на спътника, все през седем секунди. И след това — нищо!… Нищо, ако не се брои, че веднага след серията сигнали и двамата космонавти бяха обзети от някакво неизпитвано чувство на неудържими благонамереност и добродушие, на пълно доверие един към друг, към всички хора, към всички живи същества, към цялата вселена. А веднага след това дойде и твърдото, непоколебимото решение да слязат на спътника, да посетят мястото, откъдето идваха лъченията — центъра на един широк кратер — и да видят кой им бе сигнализирал оттам.

Без дори да се посъветва с другаря си, Пилотът поведе ракетата рязко на снижение и само след няколко минути кацна в кратера, недалеч от мястото на сигналите. През това време Наблюдателят облече космическия си скафандър и, без дори да се посъветва с другаря си, щом ракетата кацна, излезе и се отправи към центъра на кратера, към мястото на сигналите. Той крачеше уверено по равното, гладко като тепсия каменно дъно на кратера, докато стигна мястото, от което се излъчваха сигналите. Там се спря, вгледа се видимо изненадан в празното пространство, махна смутено с ръце, направи неуверено няколко крачки, след това тръгна смело вляво и… изчезна.

А Пилотът, който следеше на екрана движението му, така и не можа да види какво бе привлякло вниманието на Наблюдателя, какво го бе насочило наляво. С изчезването на другаря му изчезна и напрежението, трескавата възбуда, в която бе изпаднал. Той се отпусна изтощен в креслото. Едва сега се сети, че не бяха известили планетолета нито за сигналите от Феба, нито за това, че без разрешение кацнаха на този спътник.

Бележки

[1] Тук авторът прави връзка с друго негово произведение: „Един астероид без номер“ — публикувано в списание „Космос“ бр. 4 от 1978 г. — бел.gogo_mir