Включено в книгата
Оригинално заглавие
When the World Was Young, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 3 от 1978 г.

Илюстрации: Стоян Шиндаров

 

 

Издание:

Автор: Уилям Морисън; Лев Еджубов; Ричард Макена

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1978 г.

Преводач: Николай П. Тодоров; Спас Николов; Цвета Пеева; Николай Кетибов; Невяна Кънчева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7049


I

Той беше спокоен човек и се владееше добре. Седеше на оградата и се вслушваше в тишината на заобикалящия го мрак, който като че таеше някаква опасност в себе си. Но освен вятърът сред невидимите дървета и шумоленето на листата на люлеещите се клончета до слуха му не достигаше нищо. Тежка, гонена от вятъра мъгла се виеше наоколо; той не можеше да я види, но усещаше влагата й на лицето си и по оградата, където седеше.

Покатерил се беше леко и безшумно на оградата откъм пътя и също тъй леко скочи на земята от другата страна. Извади от джоба си електрическо фенерче, но не се реши да го запали, макар че наоколо цареше дълбок мрак. Тоя мрак му беше по-приятен от светлината. С пръст върху копчето на фенерчето той се промъкваше сред мрака напред. Земята под краката му беше кадифена, мека, благодарение дебелия слой сухи елови игли и листа; по нея, вероятно вече много години, никой не беше ходил. Той закачаше по пътя си клончета и съчки, но в такава тъмнина това беше неизбежно. Трябваше да се движи с протегната напред ръка, която постоянно се натъкваше на дебели, масивни стволове на огромни дървета. Чувствуваше навсякъде техните мъгливи очертания… Изпитваше странно чувство на микроскопическо нищожество сред готовите да притиснат човека грамади. Знаеше, че зад дърветата се намира домът и търсеше пътеката, която водеше към него.

На едно място му се стори, че попадна в клопка: накъдето и да вървеше, навсякъде се натъкваше на дървета, клони, гъсталаци от храсти; като че нямаше никакъв изход. Трябваше да запали фенерчето; бавно и внимателно насочваше бялата ивица светлина върху всички спънки, които му пречеха да върви напред. Забеляза между огромните стволове някакъв проход, угаси светлината и тръгна към него, като стъпваше по сухата, защитена от влажната мъгла от наведените гъсти клони, пътека. Чувствуваше, че върви по вярна посока, към къщата.

И тогава започна онова необикновено и неочаквано, което никак не би могъл да предвиди и да си въобрази…

Настъпи с крак нещо живо и меко, което пъргаво скочи с вик. Отскочи настрани и се притаи, като очакваше нападението на неизвестния враг.

Изминаха няколко минути в напрегнато очакване. Недоумяваше какво ли може да е животното, което изскочи изпод краката му и сега, очевидно, свило се някъде, се притайваше неподвижно като него. Напрежението стана нетърпимо. Той натисна копчето на фенерчето, освети пространството пред себе си и извика от ужас. Беше готов да види всичко, каквото и да е: от някое изплашено теленце или сърна — до свиреп лъв, но това, което видя, беше съвсем неочаквано за него.

Ярката бяла светлина на малкия му прожектор освети пред него нещо, което не би могъл да забрави и хиляда години. Бе видял брадат и русокос гигант, съвсем гол, ако не се считат малките меки мокасини и козята кожа около бедрата му. Ръцете и краката му бяха голи, както гърба и гърдите му. Под бялата, гладка, некосмата кожа се издуваха като дебели змии здрави мускули.

Но не това го накара да извика. Ужаси го страшно свирепото лице на дивака, чисто зверският блясък в сините, почти ослепени от светлината на фенерчето очи, със заплетени в косите и брадата борови иглици — изобщо цялото огромно тяло, готово за нападение. Преди да се опомни, дивакът скочи. Той захвърли върху му фенерчето, а сам приклекна на земята. Почувствува как някакви стъпала и бедра се блъснаха о неговите ребра и успя да се дръпне настрани в момента, когато прескочилата над него маса тежко грохна в храстите.

Когато шумът от нападението утихна, той се надигна и зачака. Чуваше как дивакът тършува наоколо, как го търси и реши да не мърда, за да не издаде присъствието си. Страхуваше се, че и най-малкият шум ще го издаде и че ще бъде преследван. Посегна да извади револвера си, но веднага промени намерението си. Самообладанието му постепенно се върна, надяваше се, че все пак ще може да се измъкне без шум. Чуваше как непознатият ходи из храстите, как от време на време се спира и се ослушва. Хрумна му една мисъл: бе се опрял с едната си ръка о парче гнило дърво. Опипа внимателно пространството наоколо и като се убеди, че може свободно да замахне, взе дървото и го захвърли с всички сили. Парчето беше малко и затова падна далече, като прошумя в храстите. Непознатият се спусна нататък, а той побърза да се измъкне безшумно от това място пълзешком, докато не почувствува под себе си влажния чернозем. Тук се ослуша: освен воя на вятъра и шума на падащите капки — нищо не се чуваше. Стана внимателно, отиде до каменната ограда, прехвърли се през нея и скочи на пътя.

Измъкна от храстите велосипеда си и се готвеше вече да седне на него — оставаше само да го подкара, за да подхване с крак педала, когато изведнъж чу, че някой скочи леко долу, очевидно, на пръстите си. Без да губи време, той затича, като се държеше за кормилото, натисна педалите и препусна с пълен ход по пътя. Чуваше зад себе си бързия тропот на крака по прашния път, но усили хода и избяга от преследването.

За беда бе свърнал не по пътя за града, а нагоре към планината. Знаеше, че тук няма напречни пътища, а да се върне назад и да мине отново покрай ужаса, за нищо на света не се решаваше. Пътят ставаше все по-стръмен и след половин час трябваше да слезе от велосипеда. За по-голяма безопасност той остави велосипеда до пътя и прескочи през плета. Бе попаднал на пасище, просна вестник на земята и седна.

— Дяволска работа — промълви той, като бършеше потта от лицето си. — Дяволска работа! — повтаряше, докато свиваше цигара и се питаше мислено как да върне в къщи. Но не направи дори и опит: реши да чака тук до разсъмване, а сетне задряма с подпряна на коленете глава.

Колко време бе минало, не можеше да си даде сметка: разбуди го воят на един млад койот. Той се огледа наоколо и забеляза койота на върха на могилата, която се издигаше зад него. Докато бе спал, наоколо бе станала промяна. Мъглата се беше разсеяла, звездите блестяха, луната светеше; дори вятърът беше утихнал. Беше благоуханна калифорнийска нощ. Той се опита отново да задреме, но лаят на койота му пречеше да заспи спокойно. В съня си чу някакво диво, страшно пеене. Вдигна глава и видя, че койотът бързо и мълчаливо бяга от могилата, а след него с всички сили препуска голото същество, което бе видял в градината. Койотът беше млад и преследвачът навярно го настигна, когато и двамата се загубиха. Човекът цял трепереше от страх. Изправи се, прескочи плета и се качи на велосипеда си.

kogato_svetyt_beshe_mlad_divak_i_kojot.png

Той се спусна презглава по нанадолнището, но на един завой попадна в една дупка, преметна се през кормилото и се просна на земята.

— Не ми върви — избъбри той, като оглеждаше счупената част на велосипеда.

Вдигна на гръб безполезната вече машина и се промъкна по-нататък. Щом стигна до каменната ограда, той реши да провери случилото се с него и започна да търси следи по пътя; в праха действително се виждаха следи от широки мокасини с много сплеснати върхове. Все още ги разглеждаше, приведен над земята, когато отново чу звуците на страшната песен. Той видя как чудовището гони койота — и знаеше, че ако се случи същото и с него, не ще може да се спаси. Не се и опита да бяга, а само се притаи в сянката вдясно.

И отново видя съществото да тича леко и да си пее. Щом стигна до мястото, дето нашият герой беше се скрил, дивакът се отби; сърцето на човека замря. Но вместо да се отправи към врага си, дивакът подскочи, хвана се за един клон на крайпътното дърво и започна да се изкачва леко към върха му, като скачаше от клон на клон като маймуна. Прескочи оградата на височина четири метра над нея, хвана се за клоните на друго дърво и изчезна, като скочи на земята. Човекът почака още няколко минути и си тръгна.