Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost and Fire, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

IX.

Настъпи залезът. Камъните дотолкова изстинаха, че по тях можеше да се ходи. Скоро ще завалят дъждовете. Сим си представяше картини, които неведнъж беше наблюдавал; как водата от дъжда се събира в потоци, потоците образуват реки, които всяка нощ издълбават нови корита. Днес реката тече на север, утре — на североизток, на третата нощ — право на запад. Старите корита се запълняха с пясък и камъни. Следващият ден раждаше нови.

— Време е, Сим! — извика Лайт.

И те хукнаха. Тичаха в промеждутъка между две смърти — изпепеляващата и вледеняващата. Тичаха заедно от скалите към примамливия кораб. Никога през живота си не бяха бягали така. Настойчиво, упорито, техните нозе шляпаха по широките каменни блокове надолу по склоновете, нагоре по скатовете и по-нататък — напред, напред… Черните скали останаха безвъзвратно назад. Тичайки, те не ядяха. Още в пещерата се бяха наяли достатъчно, за да спестят време.

През тупането на сърцето слухът му долови прекъслечния глас на Лайт.

— Те ни гледат…

Кой ги гледа?… А, разбира се, тяхното племе от скалите. Кога за последен път е ставало такова надбягване? Преди хиляда, преди десет хиляди дни?

Сим погледна небето, вече докоснато от наближаващата нощ. От нищото възникнаха облаци и дъждовна пелена закри клисурата пред тях. Мълниите биеха в далечните върхове, в тревожния въздух се разнесе рязък мирис на озон.

— Половината път — въздъхна Сим и видя как Лайт, извърнала лице, гледа с тъга всичко, което оставяха зад себе си. — Сега решавай, ако се връщаш, има още време. След минута…

В планината се разнесе гръм. Нейде горе се роди малка лавина, разрасна се и рухна в дълбоката клисура. Дъждовни капки покриха с мехурчета гладката бяла кожа на Лайт. За минута косите й станаха влажни и блестящи.

— Късно е! — надвика тя шляпането на босите си нозе. — Сега остава само да тичаме напред!

Да, наистина е късно. Сим пресметна разстоянието и се убеди, че няма връщане.

Нозете го боляха… Той затича по-бавно. Изведнъж подухна вятър. Студен, пронизващ. Но тъй като духаше отзад, повече помагаше, отколкото пречеше на тичането. „Добър знак ли е това?“ — запита се Сим. Не. Защото с всяка минута ставаше все по-ясно, колко зле е пресметнал разстоянието, времето се стопява, а до кораба е още така далече. Той нищо не каза, но безсилната злоба към немощта на собствените му мишци се изля в парещи сълзи.

Сим знаеше, че Лайт мисли също като него. Но тя летеше напред като бяла птица, сякаш не докосваше земята.

Мракът обхвана половината небе. Първите звезди надзърнаха между дългите повесма на черните облаци. Една мълния очерта пътечка на гребена право пред тях. Бурята връхлетя с дъжд и електрически разряди.

Риданието на небето се изсипа върху Сим. Струи дъжд заливаха очите, ручейчета побягнаха надолу по гърба му, и той също беше готов да ридае.

Лайт падна и остана да лежи. Тежко дишаше и цялата трепереше.

Той я вдигна и я постави на нозе.

— Тичай, Лайт, моля ти се, тичай!

— Остави ме, Сим. Върви, живей… — тя едва не се задави от дъжда. Навсякъде имаше вода. — Не се мъчи напразно. Тичай без мен!

Той стоеше, скован от студ и безсилие, мислите му пресъхваха, пламъчето на надеждата беше готово да угасне. Наоколо беше само мрак, студени камшици от падаща вода и отчаяние…

— Тогава ще вървим — рече той. — Ще вървим и ще почиваме.

Те тръгнаха бавно, без да бързат, като деца на разходка. Долът пред тях беше пълен догоре с вода, устремена към хоризонта.

Сим нещо извика и повлече подир себе си Лайт.

— Ново корито! — показа той с ръка. — Всеки ден дъждът изравя ново корито. Подир мен, Лайт!

Той се наведе над водата и се гмурна, без да изпуска ръката на Лайт.

Потокът ги носеше като тресчици. Мъчеха се да държат главите си над водата, за да не се задавят. Бреговете бързо бягаха назад. Стискайки с бясна сила пръстите на Лайт, Сим чувствуваше, как бързеят го подхвърля и върти, виждаше как проблясват мълниите във висините и в душата му се роди нова, безумна надежда. По-нататък не могат да бягат — тогава водата ще поработи за тях!

Като гребеше трескаво с ръка, Сим заплува към противоположната страна на дола. Височината, на която се намира корабът, е право пред тях. Не бива да го отминат. Те упорито се сражаваха с яростните води. Сим се оттласна, хвана с ръце надвисналия камък, стисна Лайт с нозе и бавно се заиздига нагоре.

Бурята престана така бързо, както и започна. Мълниите стихнаха. Дъждът престана. Облаците се стопиха и разтвориха в небето. Вятърът пошепна, пошепна и замлъкна.

— Корабът! Корабът, Сим! Това е същата планина!

А към тях вече се прокрадваше студът. Смъртният студ.

Борейки се с изтощението, те се заизкачваха нагоре по склона. Студът пронизваше телата им, проникваше като отрова в артериите, сковаваше крайниците.

Пред тях в ореол от блясък се виждаше току-що окъпаният от дъжда кораб. Беше като сън. Сим не можеше да повярва, че е толкова близо до него.

Земята започна да се покрива с лед. Те се плъзгаха и непрестанно падаха. Реката зад тях се превърна в твърда бяло-синкава студена змия.

Сим се долепи с цялото си тяло до обшивката на кораба. Той го чувствуваше, докосваше го! Слухът му улови конвулсивното хълцане на Лайт. Корабът — ето го, ето го! Още колко души са се докосвали до него през многото дълги дни? Той и Лайт стигнаха целта!

Изведнъж по жилите му се разля студ, сякаш в тях се бе просмукал нощният въздух.

А къде е входът?

Бягаш, плуваш, едва ли не потъваш. Проклинаш всичко на света, обливаш се в пот, напрягаш последни сили и ето, най-сетне, стигаш планината, изкачваш се на нея, удряш с юмруци по метала, викаш от радост и… И не можеш да намериш входа.

Да, трябва да се съсредоточи. „Бавно, ала не твърде бавно — си каза той, — обиколи целия кораб“. Пръстите му опипваха метала, толкова студен, че влажната кожа можеше да залепне за обшивката. Сега отсрещната страна… Лайт вървеше до него. Студените длани на мраза се свиваха още по-здраво.

Входът.

Метал. Студен, неподатлив. Тясна пролука по края на люка. Изоставил благоразумието, Сим започна да удря по него. Студът го пронизваше до костите. Той удряше ту тук, ту там и викаше към металната вратичка:

— Отвори се! Отвори се!

За миг Сим загуби равновесие. Нещо се отмести под ръката му… Прощракване!

Въздушният шлюз шумно въздъхна, вратичката меко се отвори и потъна в мрака. Сим видя, как Лайт скочи вътре, в тясната, пълна със светлина кабина. Без да помни нещо, той прекрачи след нея.

Люкът на въздушния шлюз се затвори, отрязвайки пътя назад.

Сим се задъхваше. Сърцето му биеше все по-бавно, сякаш искаше да спре. Те бяха заточени в кораба. Същият този кораб, при който беше дошъл за спасение, сега забавяше биенето на сърцето му, помрачаваше съзнанието, отравяше го с нещо. С някакво смътно, угасващо чувство на мъчителен страх Сим разбра, че умира.

Той не можеше да помръдне нито ръка, нито крак, дори пръст. Изискваше се неимоверно усилие, за да вдигне каменната тежина на клепачите. И съвсем му бе невъзможно да извърне глава, да погледне лежащата до него Лайт.

Чуваше сякаш от далечината нейното неравно дишане. Така пърха ранена птица със сухи, смачкани пера. Макар че Лайт беше съвсем близо и той долавяше нейната топлина, струваше му се, че ги разделя неимоверна далечина.

„Изстивам! — мислеше си той. — Дали това не е смъртта? Лениво протичане на кръвта, тихо биене на сърцето, студ по цялото тяло, провлечен ход на мисълта…“

Той гледаше към тавана на кораба и се мъчеше да разгадае сложното сплитане на тръбички и приспособления. Постепенно в мозъка му се раждаше представа за това, как е направен корабът, как действува. С някакво бавно прозрение той вникваше в смисъла на предметите, върху които падаше погледът му. Не веднага. Не веднага.

Ето този ред с бяла, проблясваща скала.

Какво е предназначението му?

Сим решаваше задачата мудно, сякаш се намираше под водата. В уреда като че ли беше заложен определен спомен, самият му облик, сякаш образ от някакъв сън говореше на Сим, как са изготвяли тази скала и за какво служи. Той разглеждаше всеки предмет и направо от него извличаше нужното знание.

Този уред е предназначен да измерва времето!

Милиони мигове време!

Но как така?… Нима има хора, на които е нужен такъв уред?

Кръвта биеше в слепоочията, очите му се замъгляваха. Стана му страшно. Денят си отиваше. „Как така — мислеше си той — животът си отива, а аз лежа. Лежа и не мога да помръдна. Младостта скоро ще си отиде. Колко време още ще мине, преди да мога да се движа?“

През прозорчето на илюминатора той виждаше, как минава нощта, как настъпва нов ден и как отново се възцарява нощ. В небето зиморничаво блещукаха звезди.

„Още четири-пет дни и аз ще стана съвсем стар и немощен“ — мислеше Сим. — Корабът не ми дава да помръдна. По-добре да бях останал в старата пещера и там напълно да се насладя на отредения ми кратък живот. Какво от това, че се добрах дотук? Колко изгреви и залези минават напразно. Лайт е до мен, а аз не мога дори да я докосна.

Изгревът! Вече нов изгрев!

„Днес аз щях да достигна пълно възмъжаване.“ Той стисна зъби. „Аз трябва да стана. Трябва да се движа. Да извлека радостта, която може да ми даде това време от моя живот.“

Корабът се нагря. Щракна невидимо устройство и въздухът автоматично се охлади.

Отново беше нощ. И отново ден.

Изминаха четири дни живот, а той все лежи.

Сим не се опитваше да се бори. Нямаше защо. Животът му бе изтекъл. Вече не го привличаше да обърне глава. Не искаше да види Лайт — също такова обезобразено лице, каквото беше на майка му.

А самият той как изглежда? Увиснала челюст, хлътнали очи, набраздено от старост чело?…

Той почувствува, че силите му се възвръщат. Сърцето му биеше невъобразимо бавно. Сто удара в минута. Не може да бъде! А това спокойствие, хладнокръвие, умиротвореност…

Главата му сама се извърна встрани. Сим отвори широко очи. Погледна Лайт и извика от учудване.

Тя беше млада и прекрасна.

Лайт го гледаше, нямаше сили да говори. Очите й бяха като кръгчета сребро, лебедовата шия — като ръка на дете. Косите на Лайт приличаха на нежен синкав пламък, захранван от крехката й плът.

Изминали бяха четири дни, а тя е все още млада… Не, по-млада, отколкото беше, когато влязоха в кораба. Тя е съвсем млада!

Той не вярваше на очите си!

Най-сетне тя заговори:

— Още колко ще продължи това?

— Не знам — бавно отвърна той.

— Ние сме още млади.

— Корабът. Ние сме оградени от неговата обвивка. Металът не пропуска слънцето и лъчите, които ни състаряват.

Тя отмести поглед, размишлявайки.

— Значи, ако бъдем тук…

— Ще останем млади.

— Още шест дни ли? Или четиринадесет? Двадесет?

— Може би дори повече.

Тя замълча. После след дълга пауза рече:

— Сим?

— Да.

— Нека останем тук. Да не се връщаме. Ако се върнем, знаеш ли какво ще се случи с нас?

— Не съм сигурен.

— Ние отново ще започнем да остаряваме, нима не е така?

Той не отвърна. Погледна часовника с пълзящата стрелка.

— Да, ние ще остареем.

— Ами ако остареем изведнъж… Може би когато излезем от кораба, преходът ще се окаже твърде рязък?

— Може би.

Отново мълчание. Сим направи няколко маха, раздвижвайки ръцете и краката си. Страшно му се искаше да яде.

— Останалите чакат — рече той.

Думите на Лайт, които чу, го накараха да ахне.

— Останалите са умрели — рече тя. — Или ще умрат след няколко часа. Всички, които познавахме, вече са старци.

Сим се опита да си ги представи като старци. Сестричката му Дак — грохнала, прегърбена от времето… Той разтърси глава, за да прогони видението.

— Да допуснем, че са умрели — рече той. — Но нали са се родили други.

— Хора, които дори не познаваме.

— И все пак хора от нашето племе — отвърна той. — Хора, които ще живеят само осем или единадесет дни, ако ние не им помогнем.

— Но ние сме млади, Сим! И можем да останем млади!

По-добре е да не я слуша. Твърде примамливо е онова, което говори. Да остане тук. Да живее.

— Ние и без друго сме живели повече от другите — рече той. — На мен ми трябват работници. Хора, които могат да оправят кораба. Сега и двамата с теб ще станем, ще намерим някаква храна, ще похапнем и ще проверим състоянието на кораба. Сам се страхувам да го оправям. Много е голям. Нужна е помощ.

— Но тогава трябва да пробягаме целия този път обратно!

— Знам — той бавно се повдигна на лакти. — Аз ще направя това.

— А как ще доведеш тук хората?

— Ще се възползуваме от реката.

— Ако коритото е останало предишното. А то може би се е изместило.

— Ще почакаме, докато се появи подходящо за нас. Аз трябва да се върна, Лайт. Синът на Дайнк ме чака, моята сестра, твоят брат — те са остарели, готвят се да умрат и чакат вести от нас…

След дълга пауза той чу как Лайт пристъпя уморено към него. Тя сложи глава на гърдите му и със затворени очи помилва ръката му.

— Прости ми. Аз съм глупава егоистка. Ти трябва да се върнеш.

Той неловко докосна бузите й.

— Ти си човек. Разбирам те. Не е нужно да се извиняваш.

Те намериха храна. После се разходиха из кораба. Той беше празен. Само в кабината на пилота имаше останки от човек, от оня, който вероятно е бил командир на кораба. Останалите сигурно са били изхвърлени в космоса със спасителни капсули. Командирът, който е седял сам на пулта за управление, приземил кораба на височината, недалеч от другите паднали и разбити кораби. Този кораб се оказал на възвишение и това го запазило от бурните потоци. Командирът умрял скоро след приземяването — сигурно сърцето му не издържало. И корабът останал тук, почти в обсега на ония, които се спасили от него, цял, невредим, но загубил способността да се движи — за колко хиляди дни? Ако командирът не беше загинал, животът на прадедите на Сим и Лайт би могъл да протече съвсем другояче.

По-скоро, по-скоро трябва да изучи корабът. Той не знаеше устройството му, но всичко проумяваше. Да, трябва само екипаж. Един човек няма да се справи с тази грамада. Ръката му докосна нещо, и той я отдръпна, сякаш се опари.

— С това нещо… — тихо промълви той, сякаш не вярваше на себе си — с това нещо аз… аз… аз мога…

— Какво, Сим?

— Нали се страхувахме, че ще трябва много дълго да чакаме, докато към планината отново забучи реката? — попита той с тържество в гласа.

— Да, Сим, но…

— Ще има река. И още днес вечерта аз ще се върна! И ще доведа хора. Петстотин души! Защото с тази машина мога да проправя корито до самите скали; по него ще нахлуе потокът, който сигурно и бързо ще ни доведе тук — мен и другите! — И той поглади издутото тяло на машината. — Още щом се докоснах до нея, веднага разбрах как действува. Погледни!

И той натисна лоста.

С протяжен вой от кораба се източи напред лъч от разкален пламък.

Старателно, методично, Сим се залови да просича с лъча корито за сутрешния дъждовен поток. Лъчът стръвно се вдълбаваше в камъка.

Сим реши да се върне сам до скалите. Лайт щеше да остане в кораба в случай на някаква несполука.

— Остава едно: да тръгна преди изгрев слънце.

— Но ти веднага ще замръзнеш, Сим.

Тогава той измени посоката на машината, която току-що беше завършила проправянето на браздата в каменното ложе на долината. Приповдигна гладкото дуло, натисна лоста и го закрепи. Езикът на пламъка се проточи по протежение на скалите. Сим завъртя копчето за далечина и фокусира пламъка на три мили от машината. Готово. И се обърна към Лайт.

— Не разбирам — рече тя.

Сим отвори люка на въздушния шлюз.

— Студът е лют, а до разсъмване има още половин час. Но аз ще тичам успоредно на пламъка. Няма да бъде топло, но за поддържане на живота топлината ще стигне.

— Това не ми се струва сигурно — възрази Лайт.

— А кое е сигурно на този свят? Затова пък ще имам половин час в запас. И ще успея да стигна до скалите.

— Но ако машината откаже, докато бягаш успоредно на лъча?

— По-добре да не мислим за това — отвърна Сим.

Миг и той беше вече отвън — направи няколко крачки назад, сякаш го удариха в корема. Сърцето му като че ей сега щеше да се пръсне. Средата на родната планета отново повиши жизнения му ритъм. Сим почувствува, как се учестява пулса му и как кръвта клокочи в кръвоносните съдове.

Нощта беше студена като смърт. Съскащият топлинен лъч се беше проточил от кораба през долината. Сим тичаше съвсем близо до него. Една невярна крачка и…

— Ще се върна! — извика той на Лайт.

И рамо до рамо с лъча, той изчезна в далечината.

Рано сутринта пещерните хора видяха дълъг пръст от пламтяща оранжева светлина и тайнствено белезникаво видение, витаещо до нея. Тълпата мърмореше, ужасяваше се, благоговейно ахкаше.

Когато Сим най-сетне стигна скалите на своето детство, видя тълпа от съвършено чужди хора. Нито едно познато лице. Веднага съобрази, колко нелепо е било да очаква друго. Един старец подозрително го разглеждаше.

— Кой си ти? — извика той. — От чуждите скали ли идваш? Как се казваш?

— Аз съм Сим, синът на Сим!

— Сим! — пронизително извика една стара жена, горе от канарата и закрета надолу по каменната пътечка. — Сим, Сим, нима си ти?

Той я гледаше и недоумяваше.

— Но аз не ви познавам — промълви той.

— Сим, нима не ме познаваш? О, Сим, това съм аз, Дак!

— Дак!

Всичко се сви в гърдите му. Жената падна в обятията му. Тази трепереща, полусляпа старица беше неговата сестра.

Отгоре се показа още едно лице. Лицето на старец, свирепо, мрачно.

— Изгонете го оттук! — викаше старецът. — Той е от неприятелския стан. Живял е в чужди скали! И досега е млад! Който е ходил там, няма място сред нас! Предател!

И един тежък камък заподскача надолу по склона.

Сим отскочи встрани, увличайки и сестра си. Тълпата изрева. С вдигнати юмруци се нахвърлиха срещу Сим.

— Смърт, смърт за него! — беснееше непознатият на Сим старец.

— Стойте! — извика Сим и вдигна напред двете си ръце. — Аз идвам от кораба.

— От кораба ли?

Тълпата забави крачките си. Наобиколиха Сим, Дак гледаше младото му лице и се учудваше колко е гладко.

— Убийте го, убийте го! — изкряска старецът и хвана нов камък.

— Аз ще удължа живота ви с десет, с двадесет, с тридесет дни!

Те се спряха. Отворени уста, невярващи очи…

— Тридесет дни? — отекваше като ехо в тълпата. — Как?

— Вървете с мен към кораба. Вътре в него човек може да живее почти вечно!

Старецът вдигна камъка над главата си, но сразен от апоплектичен удар, се търкулна надолу по склона до самите нозе на Сим.

Сим се наведе и втренчено заразглежда сбръчканото лице, студените мъртви очи, отпуснатата озъбена уста, изсъхналото неподвижно тяло.

— Кайон!

— Да — произнесе зад гърба му странният, скърцащ глас на Дак. — Твоят враг Кайон.

Тази нощ двеста души поеха към кораба. Водата се устреми по новото корито. Сто души потънаха, изгубиха се в студената нощ. Останалите заедно със Сим достигнаха кораба.

Лайт ги чакаше и беше отворила металния люк.

Минаваха седмици. Хората в кораба упорито се трудеха, овладяха различните механизми и тяхното действие. И ето, най-сетне двадесет и пет души застанаха по местата си вътре в кораба. Сега на далечен път!

Сим хвана лостовете за управление.

Приближи се Лайт, разтърквайки сънливо очи, седна на пода до него и сложи глава на коляното му.

— Сънувах сън — заговори тя, гледайки нейде надалече. — Сънувах, че живея в пещера, в планината, на студена и гореща планета, където хората остаряват и умират за осем дни.

— Нелеп сън — отвърна Сим. — Хората не биха могли да живеят в такъв кошмар. Забрави това. Сънят ти свърши.

Той меко натисна лостовете. Корабът се издигна и отлетя в космоса.

Сим беше прав.

Кошмарът най-сетне свърши.

Край
Читателите на „Лед и пламък“ са прочели и: