Серия
Разкази за роботи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lenny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 5 от 1981 г.

Илюстрации: Никифор Русков

 

 

Издание:

Автор: Сергей Другал; Ерик Симон; Александър Горбовски

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1981 г.

Преводач: Александър Кючуков; Цвета Пеева; Александра Каназирска; Боян Тодоров; Наталия Дюлгерова; Ваня Христова; Мария Ем. Георгиева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: руски; немски; английски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7052


Корпорацията за Роботи и Механични Хора имаше проблем. Проблемът беше хора.

На път за монтажната зала старши математикът Питър Богърт срещна научния директор Алфред Ленинг. Сключил сурово белите си вежди, Ленинг гледаше през перилата надолу към компютърната зала.

На етажа под балкона колона хора от двата пола и от различни възрасти се оглеждаше любопитно наоколо, докато един гид произнасяше напевно лекция по изчислителна роботика.

— Компютърът, който виждате пред вас, е най-големият по рода си в цял свят. Той съдържа пет милиона и триста хиляди криотрона и е в състояние да борави с над сто хиляди променливи величини едновременно. С негова помощ Корпорацията може да програмира с точност позитронните мозъци на новите модели. Изискванията се задават върху лента, която се перфорира посредством това табло, представляващо нещо като много сложна пишеща или линотипна машина, с тази разлика, че тук не се борави с букви, а с идеи. Твърденията се разлагат на условни логични еквиваленти, а те, от своя страна, се превръщат в определен образец за перфориране. За по-малко от час компютърът може да представи на нашите учени проект за мозък с всички позитронни връзки, които са необходими, за да стане от робота…

Най-накрая Алфред Ленинг вдигна поглед и забеляза другия човек до него.

— О, Питър — каза той.

Богърт вдигна ръце, за да приглади и без това идеално пригладената си лъскава, черна коса.

— Изглежда не си във възторг, Алфред.

Ленинг измърмори нещо. Идеята да се провеждат разяснителни турове в сградата на Корпорацията беше нова и имаше за цел две неща. От една страна, даваше възможност на хората да се срещат с роботи и по този начин да преодоляват техния почти инстинктивен страх от тези механични предмети, от друга, мисълта да посветиш живота си на изследвания в областта на роботиката трябваше да предизвика интерес поне у някои от тях.

— Знаеш, че е така — каза най-накрая Ленинг. — Веднъж в седмицата работата се разстройва. Загубата, изчислена в човеко-часа, показва, че това не е оправдано.

— Искаш да кажеш, че бройката на кандидатите все още не се е променила?

— Не, има няколко нови молби, но те са за категории, от които нямаме чак такава голяма нужда. Нали знаеш, че липсват научни работници. Работата е там, че самата забрана за използване на роботи на Земята създава не особено добра слава на хората, занимаващи се с роботика.

— Отново проклетия Франкенщайнов комплекс — каза Богърт, съзнателно имитирайки една от любимите фрази на Ленинг.

Ленинг не забеляза леката ирония.

— Изглежда никога няма да мога да свикна с това — продължи той. — Струва ти се, че до този момент всяко човешко същество на земята би трябвало да знае, че Трите Закона дават абсолютна гаранция. Вземи например тази групичка — той погледна сърдито надолу. — Погледни ги! Повечето от тях минават през монтажната зала само от любов към силните преживявания. След това, като влязат в залата с модел МЕС, дявол да го вземе, Питър, модел МЕС, който единственото нещо, което може да прави върху божата Земя, е да пристъпи две крачки напред, да каже „Щастлив съм да ви видя“, да са здрависа и после отново да се отдръпне, те отстъпват назад пред него, а майките грабват децата си. Как може да очакваме приток на умове от такива идиоти?

Богърт не можа да отговори. Те погледнаха още веднъж към проточилата се редица от зяпачи, която преминаваше от компютърната зала към отдела за монтиране на позитронни мозъци и след това напуснаха. Както се оказа по-късно, те не бяха забелязали Мортимър В. Джакобсън, шестнайсетгодишен, който, ако трябва да бъдем справедливи, нямаше лоши намерения.

Може дори да се каже, че това не беше по вина на Мортимър. Денят от седмицата, определен за граждански посещения, беше известен на всички работници. Всички съоръжения, покрай които се минаваше, трябваше да бъдат внимателно изключени, защото би било глупаво да се очаква, че хората ще устоят на изкушението да пипнат някое копче, ключ, ръчка или бутон. Освен това придружителят на групата трябваше да наблюдава особено внимателно онези, които все пак опитваха.

По това време, обаче, придружителят беше минал в следващата зала, а Мортимър се мотаеше в края на редицата. Той мина покрай таблото, чрез което се подаваха упътванията на компютъра. Като добро дете трябваше да подмине, защото едва ли би могъл да предположи, че в момента се подават планове и конструирането за нов вид робот. Той нямаше откъде да знае, че с престъпна разсеяност програмистът беше забравил да изключи таблото.

И така Мортимър натисна клавишите безразборно, като че ли свиреше на някакъв инструмент. Той не забеляза, че къс перфорирана лента тихо и дискретно излезе от машината в друга част на залата.

Когато програмистът се върна, не забеляза никакви следи от вмешателство. Остана смутен, като видя, че таблото работи, но не му мина през ума да проверява. След няколко минути и най-малкото му притеснение изчезна и той продължи да захранва компютъра с информация.

Колкото до Мортимър, той не разбра нито тогава, нито след това какво беше направил.

 

 

Новият ЛНИ-модел беше конструиран за добив на бор в астероидния пояс. Значението на борните хидрати, служещи за капсули на протонните микрореактори, които бяха основен източник на енергия на космическите кораби, нарастваше с всяка измината година, а оскъдните земни запаси бяха на изчерпване.

Това означаваше, че тялото на ЛНИ-модела трябва да е съоръжено с очи, чувствителни към най-съществените линии от спектрограмата на борната руда и да има крайници, способни да преработват рудата до необходимия краен продукт.

Прототипът на модел ЛНИ беше готов. Висок, строен и лъскав, той приличаше на роботите без специално предназначение.

Следвайки правилата за изпробване, дадени в справочника по роботика, отговорният програмист попита:

— Как сте? — Отговорът трябваше да бъде: „Добре съм и съм готов да пристъпя към изпълнение на задачите си. Надявам се, че вие също сте добре“, или някакъв вариант на това.

Първата обмяна на реплики имаше за задача да покаже, че роботът може да чува и разбира елементарни въпроси и да дава елементарни отговори в съгласие с онова, което приемаме за мисловна дейност на робота. След това се преминаваше към по-сложни въпроси и проверка на различните закони и тяхното взаимодействие със специално познание на всеки отделен робот.

Така че програмистът попита:

— Как сте? — И веднага беше шокиран от гласа на ЛНИ-прототипа. В него имаше нещо, което той не беше чувал в нито един робот (а те бяха толкова много). Сричките се лееха като звуци от тихо свирещ орган.

Всичко беше толкова неочаквано, че едва след няколко минути до програмиста стигнаха действителните срички, образувани от този приказен глас.

— Да, да, да, гуу.

Роботът все още прав, висок и строен, плахо вдигна дясната си ръка нагоре и лапна един от пръстите си.

Потресен до дъното на мозъка си, програмистът изхвръкна от стаята, заключи вратата след себе си и от друго помещение телефонира спешно на д-р Сюзън Келвин.

 

 

Д-р Сюзън Келвин беше единственият роботопсихолог (всъщност и единственият психолог) в Корпорацията. Не мина много време и тя поиска да й донесат копие от проекта на позитронните мозъчни връзки, изготвени от компютъра, заедно с лентата, съдържаща инструкциите за този проект. След известно проучване тя на свой ред поръча да повикат Богърт.

Метално-сивата й коса беше опъната силно назад. Тя извърна напрегнато студеното си лице, прорязано от силни отвесни черти, подчертани от хоризонталния разрез на бледите, тънки устни и попита:

— Какво значи това, Питър?

Богърт огледа внимателно пасажите, които тя му посочи и с нарастващо недоумение каза:

— Но, Сюзън, това е безсмислица.

— Ясно е, че е безсмислица, но по какъв начин се е появила сред инструкциите?

Повиканият отговорен програмист се закле, че това не е негова работа и че не може да даде обяснение. При направената проверка компютърът не показа никакви отклонения.

— Позитронния мозък — каза замислено Сюзън Келвин — не може да бъде спасен. Тези безсмислени напътствия са съкратили толкова много от висшите му функции, че резултатът е нещо подобно на бебе.

Богърт погледна изненадано, а Сюзън Келвин прие резервирана поза, както винаги, когато към нейните думи се проявеше и най-малката следа от съмнение.

— Ние правим всичко възможно, за да направим от робота мислещо същество като човека — каза тя. — Махнете онова, което наричаме зряла дейност, и резултатът в умствено отношение ще бъде дете. Кое ви учудва толкова, Питър?

ЛНИ-прототипът, който не даваше никакви признаци да разбира нещо от онова, което ставаше около него, изведнъж седна на пода и започна щателно да изследва краката си.

Богърт се втренчи в него.

— Направо е грях да го разглобяваме. Толкова чудесно създание.

— Да го разглобяваме! — възкликна енергично психоложката.

— Но, разбира се, Сюзън. Каква полза ще има от него? Ако има нещо, което е абсолютно и безкрайно ненужно, то това е робот, който не може да върши нищо. Не се самозалъгваш, нали?

— Разбира се, че не.

— Тогава?

— Искам да продължа изследването — упорито настоя Сюзън Келвин.

Богърт я погледна с лек укор, но след това сви рамене. Имаше един човек в Корпорацията, с когото беше безсмислено да се спори и това беше Сюзън Келвин. Роботите бяха единственото нещо, което тя обичаше, и дългогодишният й контакт с тях я беше лишил, според Богърт, от всякакъв човешки облик. Да я убедиш да се окаже от някое решение, бе все едно да се опиташ да спреш работата на пуснат вече в движение микрореактор.

— Не виждам какъв е смисълът — измърмори той, но след това побърза да добави на висок глас: — Ще ми съобщиш, когато завършиш проверката, нали?

— Да — каза тя. — Хайде Лени, ела.

„ЛНИ — помисли си Богърт. — Неизбежно се превръща в Лени.“

Сюзън Келвин протегна ръката си, но роботът стоеше и я гледаше. Роботопсихоложката посегна и нежно взе ръката му. Лени се изправи плавно на краката си (поне механичната му координация работеше добре). Странна гледка представляваше на излизане дребната женица, хваната ръка за ръка с огромния робот. Много любопитни очи ги изпратиха с поглед надолу по коридора.

В лабораторията на Сюзън Келвин една от стените, откриваща се директно от кабинета й, беше покрита със силно увеличена карта на позитронните връзки. Тя беше изучавала тези връзки в продължение на един месец. Сега проследяваше притъпените вследствие на изопачаването връзки. Зад нея върху пода стоеше Лени, разтваряше и събираше краката си и си тананикаше някакви безсмислени срички с такъв пленителен глас, че човек можеше да стои и да го слуша като омагьосан.

Сюзън Келвин се обърна към робота.

— Лени, Лени…

Тя търпеливо повтори това няколко пъти, докато накрая Лени вдигна поглед и издаде някакъв въпросителен звук. По лицето на роботопсихоложката пробягна задоволство. За сравнително кратко време тя накара робота да концентрира вниманието си.

— Вдигни ръката си, Лени — каза тя. — Хайде, горе ръката… горе ръката.

Всеки път, когато казваше това, тя вдигаше ръката си.

Лени следеше с очи движението. Горе, долу, горе, долу. После направи безуспешен опит със собствената си ръка и гласът му иззвъня:

— Е… ъъ…

— Много добре, Лени — каза сериозно Сюзън Келвин. — Опитай пак! Горе ръката…

Тя се протегна, хвана нежно ръката му, вдигна я и я свали.

— Горе, долу, горе… долу.

Някакъв глас, идващ от кабинета й, я прекъсна.

— Сюзън?

Келвин спря и стисна устни.

— Какво има, Алфред?

Научният директор влезе, огледа картата на стената, а след това робота.

— Още ли се занимаваш с него?

— Да, това ми е работата.

— Сюзън — той извади пура, втренчи се в нея и направи опит да отхапе върха й, но срещна суровия, неодобрителен поглед на жената. Прибра пурата и започна отново: — Сюзън, нали знаеш, че ЛНИ-моделите са в процес на производство?

— Чувах. Искаш ли нещо от мен във връзка с това?

— Не, но самият факт, че производството им върви добре, означава, че няма смисъл да се занимаваш с този повреден модел. Не е ли по-добре да го изхвърлим?

— С две думи, Алфред, ти си обезпокоен, че си губя ценното време? Успокой се! Не си губя времето. Аз работя с този робот.

— Но това е безсмислена работа.

— Това ще преценя аз, Алфред.

Гласът й беше заплашително тих и Ленинг помисли, че ще бъде по-добре да промени тактиката.

— Би ли ми обяснила какъв е смисълът? Какво правиш с него в момента например?

— Опитвам се да го накарам да вдигне ръката си при определена команда. Да се опита да възпроизведе звученето на думата.

Сякаш това напомни на Лени за нещо и той каза:

— Е… ъъъ — и вдигна колебливо ръката си.

Ленинг поклати глава.

— Гласът му е изумителен. Как се е получило това?

— Нямам точна представа — каза Сюзън Келвин. — Предавателят му е в ред. Сигурна съм, че може да говори нормално. Както виждаш обаче, това не е така вследствие на нещо в позитронните връзки, които още не съм открила.

— Открий го в такъв случай! Този глас може да се окаже полезен.

— Ето че все пак има нещо полезно в моята работа с Лени.

— Съжалявам, че не виждаш първостепенното — рязко додаде Сюзън Келвин. — То е много по-съществено, но това не е моя грешка. А сега, ако обичаш, напусни, трябва да продължа работата си.

 

 

В кабинета на Богърт Ленинг най-накрая запали пурата си.

— От ден на ден тая жена става все по-особена — кисело каза той.

Богърт идеално разбираше. В Корпорацията за Роботи и Механични Хора имаше само една „тая жена“.

— Все още ли се мотае с тоя неин псевдоробот — Лени?

— Представяш ли си, опитва се да го научи да говори.

Богърт сви рамене.

— Пак опираме до същия проблем. Искам да кажа набирането на квалифицирана работна ръка за научни изследвания. Ако имахме други роботопсихолози, можехме да я пенсионираме. Между другото, предполагам, че директорското заседание, насрочено за утре, е в тази връзка.

Ленинг поклати глава утвърдително и погледна към пурата си така, сякаш вкусът й не му харесваше.

— Да. Разискванията обаче ще бъдат за качеството, а не за количеството. Вдигнахме заплатите, за да се получи стабилен приток от кандидати, заинтересовани главно от материалната страна. Работата е да вземем тези, които се интересуват главно от роботика, още няколко като Сюзън Келвин.

— За бога, не! Не като нея!

— Искаш да кажеш като хора. Но трябва да признаеш, че умът й е отдаден изцяло на роботиката. Тя няма никакви други интереси в живота си.

— Знам и точно това я прави така непоносима.

Ленинг кимна. Той вече не можеше да си спомни случаите, в които уволнението на Сюзън Келвин би донесло покой на душата му. Не можеше да си спомни и цифрата от милиони долари, които тя в един или друг случай беше спестявала на компанията. Тази жена беше абсолютно необходима и щеше да остана такава до края на живота си или поне дотогава, докато проблемът за намирането на хора от такъв висок ранг, заинтересовани от роботиката, остане неразрешен.

— Мисля, че ще премахнем посещенията за граждани.

Питър сви рамене.

— Както решите. Какво ще правим през това време със Сюзън? Тя може да се занимава с Лени, докогато си иска. Знаеш какво става, когато попадне на нещо, което според нея е интересно.

— Какво можем да направим? — попита Ленинг. — Ако станем прекалено нетърпеливи, тя може да се запъне от чисто женски инат. Въобще не можем да я принудим да направи каквото и да е.

Тъмнокосият математик се усмихна.

— Никога не бих използвал прилагателното „женски“, за която и да е част от нея.

— Е — каза ядосано Ленинг, — от това поне никой няма да пострада!

Точно тук той грешеше.

 

 

Аларменият сигнал винаги предизвиква напрежение в което и да е голямо индустриално предприятие. В историята на Корпорацията той беше прозвучавал няколко пъти при пожар, наводнение и стачки.

Едно нещо обаче никога не се беше случвало. Никога не беше натискан аларменият сигнал, обозначен с надпис „Робот вън от контрол“. Никой не очакваше да го чуе. Той беше инсталиран по настояване на властите („Проклетият Франкенщайнов комплекс — измърморваше Ленинг в редките случаи, когато ставаше въпрос за него.“)

Но в края на краищата сирената нададе вой и в продължение на няколко минути никой, като почнеш от президента на компанията и стигнеш до портиера, не можа да разбере значението на непознатия сигнал. След това огромен брой въоръжена охрана и медицински персонал се спусна към застрашената зона и Корпорацията замря.

leni_ohrana_pod_trevoga.png

Чарлз Рендоу, програмист, беше откаран на болничния етаж със счупена ръка. Други повреди нямаше, нито телесни, нито материални.

— А моралните щети? — ревеше Ленинг. — Моралните щети не могат да бъдат пресметнати!

Сюзън Келвин се обърна към него с убийствено спокойствие.

— Няма да пипате Лени. Ня-ма. Разбрахте ли?

— Ти разбираш ли, Сюзън? Това нещо е наранило човек. Нарушило е Първия закон. Нима не знаеш какво значи Първи закон?

— Няма да пипате Лени!

— Господи, Сюзън, на теб ли трябва да казвам какво гласи Първи закон? „Роботът не може умишлено, чрез действие или бездействия да причини нещастие на човешко същество.“ Цялото ни положение се крепи на твърдото спазване на Първия закон от всички видове роботи. Ако до обществеността стигне, а то непременно ще стигне, че има изключения дори само едно, може да бъдем принудени да закрием Корпорацията. Единственият изход да оцелеем е да съобщим веднага, че въпросният робот е унищожен, да обясним обстоятелствата и да се надяваме, че можем да убедим обществеността, че това никога няма да се повтори.

— Искам да установя какво точно се е случило — каза Сюзън Келвин. — Аз не съм присъствала и бих искала да знам какво е търсило това приятелче Рендоу в лабораторията ми без мое разрешение.

— Най-важното нещо, което се е случило, е ясно — каза Ленинг. — Твоят робот е ударил Рендоу и нещастният глупак е натиснал бутона „Робот вън от контрол“ и по този начин е направил факта достояние на всички. Но твоят робот не само го е ударил, а и му е счупил ръката. Истината е, че твоят Лени е толкова повреден, че му липсва Първият закон и трябва да бъде унищожен.

— Това не е вярно. Изследвала съм мозъчните му връзки и съм сигурна, че Първият закон действува.

— В такъв случай защо е ударил човек? — Отчаянието му се превърна в сарказъм. — Питай Лени! Сигурно си го научила да говори досега.

Страните на Сюзън Келвин се покриха с болезнена руменина.

— Предпочитам да разпитам жертвата — каза тя. — Освен това, Алфред, държа в мое отсъствие кабинета ми заедно с Лени да бъде здраво заключен. Не желая никой да се приближава до него. Ако с него се случи нещо, докато мен ме няма, тази компания няма да ме види никога вече при каквито и да е условия.

— Ще се съгласиш ли да го унищожим, ако е нарушил Първия закон?

— Да — каза Сюзън Келвин, — защото знам, че не е.

 

 

Чарлз Рендоу лежеше в леглото с гипсирана ръка. Все още основно страдание му причиняваше ужасът от онези няколко минути, в които той реши, че в позитронния мозък на робота, идващ срещу него, се е загнездило убийство. Едва ли някой би имал такива причини да се страхува от пряката заплаха на робот, както той тогава. Имаше богат опит.

Сюзън Келвин и Алфред Ленинг стояха до леглото му. С тях беше и Питър Богърт, който ги срещна по пътя. Лекарите и сестрите бяха отпратени.

— Така… какво стана? — попита Сюзън Келвин.

Рендоу беше изплашен.

— Това нещо ме удари по ръката — промърмори той, — искаше да ме нападне.

— Започнете от самото начало! — каза Келвин. — Какво правехте в лабораторията ми без мое разрешение?

Младият програмист преглътна и адамовата ябълка на слабия му врат видимо подскочи. Той имаше високи скули и беше извънредно блед.

— Всички знаехме за вашия робот. Стана дума за това, че се опитвате да го научите да говори като музикален инструмент. Обзалагахме се дали може да говори или не. Някои казваха, че вие можете да накарате дори… ммм… дирек да проговори.

— Предполагам — каза Сюзън Келвин с леден тон, — че това е било казано като комплимент. Какво общо имахте вие с всичко това?

— Ами аз трябваше да отида и да проверя дали наистина говори. Задигнахме един ключ от вашите помещения и аз изчаках, докато излезете и влязох. Хвърлихме чоп кой да отиде. Аз загубих.

— По-нататък?

— Опитах се да го накарам да говори и той ме удари.

— Какво искате да кажете с това „опитах се“? Как се опитахте?

— Ами зададох му няколко въпроса, но той не отговори нищо и трябваше по някакъв начин да стресна съществото, така, че аз му… изкрещях и…

— И?

Настана дълга пауза. Най-накрая под нетрепващия поглед на Сюзън Келвин Рендоу каза:

— Исках да го накарам да каже нещо от страх. — И добави за свое оправдание: — Трябваше да го стресна по някакъв начин.

— И как се опитахте да го сплашите?

— Престорих се, че го удрям с юмрук.

— И той отхвърли ръката ви?

— Удари ръката ми.

— Чудесно. Това е всичко — тя се обърна към Ленинг и Богърт. — Хайде, господа!

Когато стигнаха до вратата, тя се обърна към Рендоу.

— Мога да разреша спора ви, ако това все още ви интересува. Лени може да изговаря няколко думи доста добре.

 

 

Никой нищо не каза, докато стигнаха кабинета на Сюзън Келвин. Стените бяха покрити с книги, някои от които беше написала самата тя. Цялата атмосфера носеше отпечатък от нейната студена и акуратна натура. Имаше само един стол, на който седна тя. Ленинг и Богърт останаха прави.

— Лени само се е защитил — каза тя. — Това е Третият закон: „Роботът трябва да пази собственото си съществувание.“

— Освен — добави Ленинг енергично — ако това не противоречи на Първи и Втори закон. Довърши съждението! Лени не е имал право да се защищава по никакъв начин, ако това е можело да причини някаква вреда на човешко същество колкото и незначителна да е тя.

— Нито го е направил съзнателно — изфуча Келвин. — Мозъкът на Лени е повреден. Той не е в състояние да прецени собствената си сила или слабостта на хората. Отхвърляйки застрашаващата го човешка ръка, той не е знаел, че костта ще се счупи. Или казано на нормален език, не може да се хвърля обвинение върху човек, който не е в състояние да разграничи доброто от злото.

— Сюзън — прекъсна я Богърт успокояващо, — ние не обвиняваме. Ние разбираме, че от човешка гледна точка Лени е бебе и затова не го обвиняваме. Обществеността обаче ще бъде на друго мнение. Корпорацията ще бъде закрита.

— Точно обратното. Ако имаше поне малко мозък, Питър, щеше да видиш, че това е шанс, че това ще реши проблемите ви.

Ленинг присви белите си вежди подозрително.

— Какви проблеми, Сюзън? — попита той внимателно.

— Не е ли загрижена Корпорацията да поддържа сегашното високо ниво на научноизследователски персонал?

— Разбира се.

— Е, и какво предлагате на бъдещите учени? Сензации? Необикновени открития? Силни усещания в разгадаване на непознатото? Предлагате им заплати и гаранция, че проблеми няма да има.

— Какво искаш да кажеш с това, проблеми няма да има? — попита Богърт.

— А има ли проблеми? Какви роботи произвеждаме? Развити и завършени, готови за изпълнение на задачите си. Някое предприятие заявява нуждите си, компютър програмира мозъка, автомати монтират роботите и това е всичко. Питър, преди известно време ти ме попита във връзка с Лени каква може да бъде ползата от него. Каква полза, каза ти, може да има от робот без определено предназначение? Сега аз те питам, каква е ползата от робот, предназначен само за една дейност? Той свършва там, откъдето е започнал. Моделите ЛНИ добиват бор. Ако обаче се наложи добив на берилий, те стават излишни. Ако човек беше конструиран по този начин, той нямаше да бъде напълно човек. Робот, конструиран по същия начин, не е напълно робот.

— Да не би да искаш всестранно развит робот? — скептично попита Ленинг.

— Защо не? — настоя роботопсихоложката. — Защо не? Дадоха ми робот, чийто мозък беше абсолютно безсилен пред каквото и да е. Аз започнах да го обучавам и ти, Алфред, ме попита какъв смисъл има това. Може би по отношение на Лени това няма особено значение, защото той никога няма да надмине умствените възможности на едно петгодишно дете. Но каква е ползата като цяло? Много голяма, ако това се приеме за теоретична разработка на проблема за възприемчивостта или по-скоро, възможността роботът да бъде обучаван. Аз открих начин за скъсяване на някои съседни връзки и създаването на нови. По-нататъшните изследвания ще разкрият други възможности за по-точни и продуктивни методи.

— Е?

— Ако вземем един позитронен мозък, съдържащ всички основни връзки и нито една второстепенна. Ако започнем да създаваме второстепенни връзки от този момент нататък. Можем да продаваме основни модели роботи, които могат да бъдат обучени за една, а после за друга работа, ако се наложи. Роботите могат да станат всестранно развити като човека. Те могат да учат.

Те я гледаха втренчено.

— Все още не ви е ясно, нали? — нетърпеливо попита тя.

— Ясно ми е — каза Ленинг.

— А ясно ли ви е, че ако предложите на младите хора ново поле за действие, развитие на съвсем нова технология, непозната област, която да овладеят, у тях ще се събуди желание да се занимават с роботика. Опитайте се да разберете и ще ви стане ясно.

— Мога ли да отбележа — попита спокойно Богърт, — че това е опасно? Да се започне с един неук робот като Лени, значи никога да не можеш да разчиташ на Първия закон, точно както стана в случая с Лени.

— Точно това имам предвид. Разгласете факта.

— Да го разгласим!

— Разбира се. Съобщете по радиото за опасността. Обяснете, че смятате да създадете нов научен институт на Луната, ако земното население сметне, че не може да разреши да се прави такова нещо на Земята, но подчертайте опасността с всички възможни средства.

— Боже мой, защо?

— Защото опасността само ще увеличи интереса. Мислите ли, че атомната технология не носи опасност, че космонавтиката не крие рискове? Нима гарантираната безопасност, която използвате като примамка, ви е донесла нещо? Нима е помогнала да се превъзмогне Франкенщайновия комплекс, който всички вие така много мразите! В такъв случай опитайте нещо друго, нещо, което е успяло в други области.

Зад вратата, която водеше към личната лаборатория на Келвин, се чу шум. Това беше звънливият глас на Лени.

Роботопсихоложката изведнъж спря и се ослуша.

— Извинете ме — каза тя, — струва ми се, че Лени ме вика.

— Може ли да те вика? — попита Ленинг.

— Казах ви, че успях да го науча на няколко думички — тя се отправи към вратата малко смутено. — Бихте ли ме почакали?

Те я изпратиха с поглед и известно време след това мълчаха.

— Мислиш ли, че има смисъл в това, което каза, Питър?

— Възможно е Алфред — отвърна Богърт. — Възможно е. Поне дотолкова, че да поставим въпроса на директорското заседание и да видим какво ще кажат. Все пак ще налеем масло в огъня. Един робот е наранил човек и фактът е всеизвестен. Както казва Сюзън, можем да се опитаме да извлечем полза от това. Разбира се, аз се отнасям с пълно недоверие към доводите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Дори и всичко, което казва, да е вярно, то е само опит да даде разумно обяснение на нещата. Единственият аргумент в цялата тази история е желанието й да задържи робота. Ако я бяхме притиснали (и математикът се усмихна, като си помисли колко неуместно беше буквалното значение на този израз), тя щеше да каже, че той й трябва, за да продължи да изучава техниката на обучение на роботите, но аз мисля, че тя е намерила съвсем друго, доста уникално предназначение на Лени, подхождащо единствено на Сюзън Келвин и на никоя друга жена.

— Не разбирам накъде биеш.

— Чу ли какво й викаше роботът? — попита Богърт.

— Май не можах да… — започна Ленинг, когато изведнъж вратата се отвори и двамата мъже автоматично прекратиха разговорите.

Сюзън Келвин влезе, оглеждайки се неуверено.

— Някой от вас да е виждал… сигурна съм, че го сложих тука! А, ето я!

Тя изтича към една от лавиците и взе някаква заплетена, метална дрънкулка с формата на гира, куха отвътре, пълна с най-различни по форма метални парченца, толкова големи, че да не могат да падат.

leni_igrachka_za_robot.png

С вземането металните парченца вътре затракаха, издавайки приятен звук.

На Ленинг му хрумна мисълта, че този предмет беше някакъв роботски вариант на бебешка дрънкалка.

Когато Сюзън Келвин отвори отново вратата, за да излезе, гласът на Лени звънна още веднъж. Този път Ленинг чу съвсем ясно думите, които Сюзън Келвин го беше научила да казва.

— Мами, ела. Мами, мами, ела.

По пода на лабораторията се чуха забързаните стъпки на Сюзън Келвин, устремена към единственото дете, което тя изобщо можеше да има и да обича.

Край
Читателите на „Лени“ са прочели и: