Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost and Fire, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

V.

Една четвърт от живота му вече е изтекла! Мина детството. Той стана юноша! Вечерта поройни дъждове шибаха долината. Сим виждаше как новородените потоци браздяха долината, отразявайки планината с металното зрънце. Той се стараеше всичко да запомни. Всяка нощ — нова река, ново корито.

— А какво има отвъд долината? — попита Сим.

— Там никой не е стигал — обясни Дак. — Всички, които са се опитвали, или са замръзвали, или са изгаряли. Половин час бягане — това е границата на опознатия край. Половин час нататък, половин час насам.

— Значи още никой не е стигал до металното зрънце?

— Учените са опитвали. Глупаци. Не им достига ум да се откажат от тая приумица. Та това е празна работа. Твърде е далече.

Учените. Тази дума развълнува душата на Сим.

— А къде са тия Учени? — нетърпеливо попита той.

Дак извърна поглед.

— Дори и да знаех, нямаше да ти кажа. Те ще те убият с опитите си. Аз не искам да отидеш при тях! Живей колкото ти е отредено, не прекъсвай живота си на половината, опитвайки се да стигнеш онова глупаво нещо там, на планината.

— Ще науча от някой друг!

— Никой няма да ти каже! Всички ненавиждат Учените. Сам ще трябва да ги търсиш. И да допуснем, че ги намериш… По-нататък какво? Ще ни спасиш ли? Хайде, спаси ни, малчугане! — Тя се гневеше, половината й живот вече беше изтекъл.

— Но не бива само да седим, да говорим, да ядем — възрази той. — И нищо друго!…

Той скочи на нозе.

— Върви, върви ги търси! — остро отряза тя. — Те ще ти помогнат да забравиш. Да, да — тя просто изплюваше думите. — Да забравиш, че още няколко дни — и край на живота ти!

Зает с търсенето, Сим бегом преминаваше тунел подир тунел. Понякога му се струваше, че е вече на верен път. Ала щом попиташе околните, къде се намира пещерата на Учените, връхлиташе го вълна от чуждата ярост, на смута и негодуванието. Та нали Учените бяха виновни, загдето са захвърлени в този ужасен свят! Сим потреперваше под пороя от хулни думи.

В една пещера той тихо приседна до други деца, за да послуша думите на възрастните мъже. Настъпи Часът на Учение, Часът на Събеседването. Колкото и да го терзаеше нетърпението при мисълта, че потокът на живота бързо пресъхва и като черен метеор приближава смъртта, Сим разбираше, че разумът му се нуждае от знания. Тази нощ той ще прекара в училището. Но не му се седеше. Оставаше му да живее още пет дни.

Кайон седеше срещу Сим и лицето му с тънките устни изразяваше предизвикателство.

Между тях се появи Лайт. През изминалите няколко часа тя още повече беше пораснала, движенията й бяха станали по-меки, походката — по-грациозна, косите й блестяха по-ярко. Тя седна, усмихвайки се, до Сим, сякаш не забелязваше Кайон. Кайон се намръщи и престана да яде.

Пещерата се изпълни с говор. Стремителен като ударите на сърцето — хиляда, две хиляди думи в минута. Главата на Сим усвояваше науката. С отворени очи, той сякаш бе потънал в полусън, в лека дрямка, напомняща с нещо вътрешноутробното състояние. Думите, които отекваха нейде надалеч, се сплитаха в главата като гоблен от знания.

Той си представи поляни — зелени, без нито един камък, само трева — широки ливади, отдалечаващи се на талази към изгрева, и нито вледеняващ студ, нито знойно дихание на нажежени от слънцето камъни. Вървеше през тия зелени ливади. Над тях, високо, високо в небето, дишащо с равна, мека топлина, прелитаха метални зрънца. И всичко наоколо протичаше бавно, бавно, бавно…

Птиците бяха накацали по огромните дървета, които растяха сто, двеста, пет хиляди дни. Всичко оставаше по местата си, птиците не бързаха да се скрият, зърнали слънчевата светлина, а дърветата не се сгърчваха от уплаха, когато ги докосваше слънчев лъч.

В този сън хората вървяха, без да бързат, рядко бягаха, и сърцата им биеха равномерно, а не в безумен скачащ ритъм. Тревата си оставаше трева, не я изгаряха пламъците. И хората говореха не за утрешния ден и за смъртта, а за утрешния ден и за живота. При това всичко изглеждаше така познато, че когато някой хвана Сим за ръката, той сметна и това за продължение на съня.

Ръката на Лайт лежеше в неговата ръка.

— Мечтаеш ли? — попита тя.

— Да.

— Това е за равновесие. Животът е устроен несправедливо, и ето, разумът намира утешение в картините, които пази нашата памет.

Той няколко пъти удари с юмрук по каменния под.

— Това не поправя нещата! По дяволите! Не искам да ми напомнят за хубавото, което съм загубил! По-добре нищо да не знаем!

— Всичко на света има свой смисъл — рече Лайт. — Именно това дава съдържание на нашия живот, кара ни нещо да правим, нещо да замисляме, да търсим някакъв изход.

Очите му заприличаха на пламтящи изумруди.

— Изкачвах се по склона на зеления хълм, вървях бавно, бавно — рече той.

— На същия, на който се изкачвах преди един час ли? — попита Лайт.

— Може би. Съвсем прилича. Само че сънят е по-хубав. — И той присви очи. — Гледах хората, те не бяха заети с ядене.

— А с разговор?

— И с разговор не бяха заети. А ние непрестанно ядем и говорим. Понякога хората в съня ми лежаха със затворени очи и не помръдваха.

Лайт го гледаше. И изведнъж му се стори, че лицето й потъмнява и се покрива със старчески бръчки. Косите над ушите й — като сняг, развян от вятъра, очите — безцветни монети в паяжината на миглите. Устните увисваха, беззъбите венци, нежните пръсти се превръщаха в обгорени пръчици, прикачени към умъртвялата длан. Пред очите му вехнеше, загиваше нейната прелест. Сим хвана ужасен Лайт за ръката… и подтисна изтръгващия се вик: стори му се, че и неговата ръка вехне.

— Какво ти е, Сим?

От вкуса на тия думи му стана сухо в устата.

— Още пет дни…

— Учените…

Сим трепна. Кой каза това? В дрезгавата светлина един висок мъж продължаваше да говори:

— Учените ни захвърлиха на тази планета и оттогава погубиха напразно живота на хиляди. Всички техни приумици са напразни, никому ненужни. Не ги закачайте, нека живеят, но не жертвувайте за тях нито частица от вашето време. Помнете, че живеете само веднъж.

Но къде се намират тия учени? Сега, след Уроците, след Часа по Събеседване, Сим беше пълен с решимост да ги открие. Сега той е въоръжен със знание и може да започне своята битка за свобода, за кораба!

— Къде отиваш, Сим?

Но Сим вече го нямаше. Ехото от тропота на бягащите му нозе заглъхна в галерията, постлана с гладки плочи.

… Шепа мъже бяха намерили подслон в една базалтова пещера сред планината. На масата пред тях лежаха познати предмети, чийто вид обаче породи отзвук в душата на Сим.

Учените работеха по групи — старците решаваха важни задачи, младите се обучаваха, задаваха въпроси; тук имаше и три деца. Всеки осем дни съставът на групата, която работеше над един или друг проблем, напълно се обновяваше. Общите постижения бяха до нелепост малки. Учените остаряваха и умираха едва достигнали творческа зрялост. Съзидателното време на всеки представляваше в най-добрия случай дванадесет часа. Три четвърти от живота минаваше в учене, а след краткото време на творческа зрялост веднага следваше немощ, безумие и смърт.

Всички се обърнаха, когато влезе Сим.

— Може би попълнение? — рече най-старият.

— Едва ли — забеляза друг, по-млад. — Изгонете го навън. Сигурно е от онези, които подстрекават хората да воюват.

— Не, не — възрази старецът. Шляпайки по камъка с боси нозе, той се приближи до Сим. — Влез, момче, влез.

Очите му бяха приветливи, уравновесени. Сиви спокойни очи.

— Какво искаш?

Сим се смути и наведе очи, не можейки да издържи спокойния ласкав поглед.

— Да живея — пошепна той.

Старецът тихо се засмя. После побутна Сим по рамото.

— Може би си от някакво ново потекло? Или може би си болен? — разпитваше той почти сериозно. — Защо не играеш? Защо не се готвиш за времето на любовта, за женитба, за бащинство? Нима не знаеш, че утре вечер ще бъдеш вече голям? Не разбираш ли, че животът ще премине покрай теб, без да го усетиш?

Старецът замълча.

— Не трябваше ли да идвам тук? — попита Сим.

— Разбира се, че трябваше — рече високо старецът. — Но това е чудо, че дойде. Ето вече хиляда дни, откакто не сме получавали попълнение отвън! А я ни преброй! Шест души! Шестима мъже! И три деца. Могъща сила, няма що! — и старецът плю на каменния под. — Ние викаме доброволци, а ни отговарят: „Обърнете се към някой друг!“ Или: „Нямаме кога!“ А знаеш ли защо отговарят така?

— Не — сви рамене Сим.

— Защото всеки мисли за себе си. Разбира се, иска им се да живеят по-дълго, но те знаят, че колкото и да се стараят, едва ли лично ще им се прибави макар и един ден. Може би потомците ще живеят по-дълго. Но заради потомците не са съгласни да жертвуват своята любов, своята кратка младост, дори един час от залеза или изгрева!

— Разбирам — рече сериозно Сим.

Останалите наобиколиха момчето и стареца.

— Казвам се Дайнк. Утре през нощта мястото ми ще заеме Корт. Дотогава аз ще умра. На следващата нощ някой друг ще смени Корт, а после ще дойде твоят ред, ако се трудиш и вярваш. Но преди това искам да помислиш. Върни се при своите другари, ако искаш. Ти обикнал ли си някоя? Върни се при нея. Животът е кратък. Защо да тъжиш за онези, които още не са се родили? Ти имаш право на младост. Върви, ако искаш. Защото ако останеш, всичкото ти време ще отиде само да се трудиш, да старееш и да умреш, както работиш. Наистина, ще вършиш добро дело, но… Е, какво?

Сим погледна към тунела. Нейде там свиреше вятърът и миришеше на гозба, шляпаха боси нозе и звучеше, радвайки сърцето, млад смях. Той сърдито отметна глава и в очите му просветна влага.

— Оставам — рече той.