Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost and Fire, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

VII.

Настъпи утрото. По една от галериите дотича Лайт и падна в обятията на Сим. Тя отново се беше изменила. Пораснала и още по-прекрасна. Тя трепереше и се притискаше към него.

— Сим, онези идват за теб!

Откъм тунела се приближаваше звукът от крачещи боси нозе. Показа се Кайон. Той също се беше източил на дължина и във всяка ръка държеше по един остър камък.

— А, ето къде си бил, Сим.

— Махай се! — яростно му извика Лайт, замахвайки към него.

— Без Сим няма да си идем — отвърна твърдо Кайон. И като се усмихна, додаде: — Ако, разбира се, е готов да се сражава заедно с нас.

— Вървете си! — гневно произнесе Дайнк. — Този младеж сега е Учен. Той работи с нас.

Кайон престана да се усмихва.

— При нас го чака по-добра работа от тази. Отиваме да воюваме с обитателите на далечните скали. — Очите на Кайон неспокойно блестяха. — Ти нали ще дойдеш с нас, Сим?

— Не, не! — Лайт увисна на ръката на Сим.

Сим я помилва по рамото, после се обърна към Кайон.

— Защо сте решили да нападнете онези хора?

— Три дни повече очакват всеки, който дойде с нас.

— Три дни повече ли? Три дни живот?

Кайон уверено кимна.

— Ако победим, вместо осем, ще живеем единадесет дни. Там, където те живеят, има в скалите особени пластове, предпазващи от радиация! Помисли, Сим, три дълги, славни дни живот. Идваш ли с нас?

— Вървете без него — намеси се Дайнк. — Сим е мой ученик!

Кайон избухна:

— Вече ти е време да умираш, старче! Довечера на залез слънце от теб ще останат само овъглени кости. Кой си ти да ни командуваш? Ние сме млади, искаме да живеем по-дълго.

Единадесет дни. Невероятно. Единадесет дни. Сега Сим разбираше кое поражда войните. Кой няма да иде да воюва, за да продължи почти наполовина живота си? Толкова дни живот в повече! Да. Наистина, защо не?

— Три дни повече — изрече скърцащият глас на Дайнк. — Ако доживеете. Ако не ви убият в боя. Ако, ако! Вие още никога не сте побеждавали. Винаги сте губели!

— Но този път ние ще победим! — твърдо заяви Кайон.

Сим недоумяваше.

— Но нали всички сме от една кръв! Защо не може заедно да живеем там, където скалите защищават по-добре?

Кайон се засмя, стиснал острия камък в ръката си.

— Онези, които живеят там, смятат че са нещо повече от нас. Така винаги мисли оня, който е по-силен. Освен това и пещерите там са по-малко, в тях се побират само триста души.

Три дни повече…

— Ще дойда с вас — рече Сим на Кайон.

— Чудесно! — Някак доста подозрително се зарадва Кайон.

Дайнк дълбоко въздъхна.

Сим се обърна към Дайнк и Лайт.

— Ако успея да победя в боя, ще се окажа по-близо до кораба. И ще имам три дни повече, за да се опитам да стигна до него. Струва ми се, че нямам друг избор.

Дайнк печално кимна.

— Да, така е. Аз вярвам в теб. Върви.

— Сбогом! — рече Сим.

Всички заедно: Кайон, Сим, Лайт и останалите — деца, които бързо стават бойци — напуснаха пещерата на Учените. Пламъчето в очите на Кайон не предвещаваше нищо добро.

Лайт тръгна със Сим. Събра за него камъни и ги понесе. Отказа да се върне у дома си, колкото и да я убеждаваше. Те крачеха през долината: наближаваше изгревът.

— Моля ти се, Лайт, върни се в къщи!

— За да чакам завръщането на Кайон ли? — рече тя. — Той е решил, че ще стана негова жена, когато ти умреш.

Тя сърдито разтърси неправдоподобно сините си къдрици.

— Не, аз ще дойда с теб. Ако ти загинеш в боя, аз също ще загина.

„Днес е моят четвърти ден — мислеше си Сим. — А аз не съм направил нито крачка да се приближа към кораба, към нищо не съм се приближил, дори към тази, която носи моето оръжие и събира за мен узрели плодове.“

Половината от живота беше изминал. Или една трета… ако спечелеше тази битка.

Сим тичаше леко, непринудено. „Днес някак особено остро чувствувам живота си. Бягам и ям, ям и раста, раста и със замиращо сърце обръщам поглед към Лайт. И тя също с нежност гледа към мен. Денят на нашата младост. Нима го загубваме напразно? Заради глупости, заради химери?“

Ето, вече са близо скалите на противника.

Лайт рязко се обърна.

— Гледай напред! — извика тя. — Следи онова, което става. Гледай само напред!

Сим имаше чувството, че притичват покрай голям отрязък от своя живот, че цялата им младост остава зад тях, а дори няма кога да се огледат.

— Господи! — с болка извика той. — На кого са нужни тези битки!

Надолу по склона заподскачаха камъни. Един от бойците падна с разцепен череп. Войната започваше.

Лайт предаде на Сим оръжието. По-нататък тичаха, без да си кажат дума до самия боен рубеж.

Отгоре, иззад бастионите на противника, се срина върху тях изкуствена каменна лавина.

Сега една мисъл владееше Сим. Да убива, да лишава от живот другите, за да живее самият той, да се закрепи тук, да удължи своя живот и да се опита да стигне до кораба. Приклякваше, навеждаше се, улавяше камъните и ги запращаше обратно. В лявата си ръка имаше плосък каменен щит, с който отбиваше летящите отгоре отломъци. Лайт тичаше до него и го ободряваше. Един подир друг паднаха двамина, и двамата убити на място.

А всичко това е напразно. Сим моментално осъзна безсмислието на битката, която бяха започнали. Тази скала не можеше да се превземе с щурм. Камъните се търкаляха отгоре като лавина. Десет бойци паднаха с черни парчета в мозъка, на още петима увиснаха като камшици ръцете.

Сим вече се проклинаше, че е дошъл тук. И въпреки това, отскачайки ту на една, ту на друга страна, за да избегне камъните, той упорито гледаше нагоре, към черните скали. Да живее там и да осъществи заветния си опит — това желание бе по-силно от всичко. Той трябваше да го постигне! Ала мъжеството беше готово да го напусне.

Лайт пронизително извика. Сим се обърна, изтръпнал от уплаха, и видя, че ръката й е счупена; от зейналата рана напреко на китката струеше кръв. Ярост закипя в душата му и той бясно се спусна напред, хвърляйки камъните с убийствена точност. Ето, от точния удар вражеският боец падна като подкосен и се затъркаля по склона. Навярно Сим нещо викаше, защото дробовете му изригваха въздух на тласъци, а земята стремително бягаше назад.

Един камък го удари по главата и го повали на земята. Той лежеше и мислеше, че е настанал вече последният му ден, последният му час. Наоколо продължаваше да кипи боят и той усети като в полусън как над него се наведе Лайт. Ръцете й охладиха челото му, тя искаше да измъкне Сим на безопасно място, но той лежеше, гълташе въздух и й повтаряше да го остави.

— Стой! — извика нечий глас.

Като че войната за миг бе спряла.

— Назад! — изкомандува бързо същият глас.

Лежейки на една страна, Сим видя как другарите му се обърнаха и побягнаха назад, към домовете си.

— Слънцето изгрява, времето ни свърши!

Той изпроводи с поглед мускулестите гърбове, пробягващите нозе. Мъртвите лежаха на бойното поле. Ранените молеха за помощ. Но нима сега им е до ранените! Само да пробягат стремглаво безславния път до дома и с опалени дробове да се гмурнат в пещерите, още преди да ги настигне безпощадното слънце и да ги убие.

Слънцето!

Някой тичаше към Сим. Беше Кайон! Шепнейки ободряващи думи, Лайт помогна на Сим да стане.

— Ще можеш ли да вървиш? — попита тя.

— Струва ми се, че ще мога — изстена той.

— Тогава да вървим — продължаваше тя. — Отначало по-бавно, после по-бързо и по-бързо. Ще стигнем, знам, че ще стигнем.

Сим се изправи, олюлявайки се. Дотича Кайон с лице изкривено от свирепи бръчки. Очите му блестяха, още неизстинали от битката. Като отблъсна Лайт, той хвана един остър камък и с рязък удар разпра крака на Сим. Удари мълчешком, без никакъв звук.

После отстъпи назад, все така без да каже нито дума, само оголи зъби като нощен хищник.

— Той няма да стане — кимна Кайон към Сим. — Ще трябва да го оставим тук. Да вървим, Лайт.

Лайт се хвърли като котка върху Кайон, опитвайки се да се добере до очите му. Тънък писък се изтръгна измежду оголените й зъби, пръстите й мълниеносно очертаха дълбоки кървави бразди по бицепсите, после по шията на Кайон. Проклинайки, той отскочи от Лайт. Тя хвърли по него един камък. Той го избегна и отскочи още няколко метра.

— Глупачка! — презрително извика той. — Върви с мен. Сим ще умре след няколко минути. Да вървим!

Лайт му обърна гръб.

— Ако ме носиш на ръце.

Лицето на Кайон се измени. Блясъкът в очите му изчезна.

— Времето е малко. И двамата ще загинем, ако те нося.

Лайт гледаше към него, като на празно място.

— Носи ме, аз така искам.

Без да каже нито дума. Кайон уплашено погледна към ивицата аленееща зора и побягна. Крачките му се отдалечиха и замряха.

— Дано паднеш и си строшиш врата — пошепна Лайт, като гледаше яростно силуета, пресичащ дефилето. Тя се обърна към Сим:

— Можеш ли да вървиш?

Болката от раната се разпростираше по целия крак. Сим иронично кимна.

— Ако вървим, за два часа ще стигнем. Но ние ще останем тук.

— Защо?

— Дойдохме тук, за да си завоюваме нов покрив. Ако се върнем обратно — ще умрем. По-добре да умра тук. Колко време ни остава?

Те погледнаха натам, откъдето изгряваше слънцето.

— Няколко минути — с мътен, безцветен глас рече тя, като се притискаше към него.

Слънчева светлина бликна иззад хоризонта и на черните скали се появиха алени и кафеникави езичета.

Глупак! Трябваше да остане и да работи с Дайнк, да размишлява и да мечтае.

Жилите на врата му се издуха и той предизвикателно завика, обръщайки се към жителите на черните пещери:

— Ей, изпратете някой да се бие с мене!

Мълчание. Гласът му се отрази о скалите. Стана горещо.

— Безполезно е — рече Лайт. — Те няма да се обадят.

— Слушайте! — отново завика Сим. Раненият крак го болеше от пулсиращата болка, той пренесе тежестта на здравия и размаха юмрук. — Изпратете тук воин, а не страхливец! Аз няма да избягам в къщи! Дошъл съм да се сражавам честно! Изпратете боец, който е готов да воюва за правото да има пещера! Аз ще го убия!

Все същото мълчание. Облъхна ги нажежена вълна.

— Хей — викаше подигравателно Сим с широко отворена уста, отметнал глава назад, опрял ръце на голите си бедра, — няма ли да се намери някой да излезе срещу един сакат човек!

Мълчание.

— Значи съм се излъгал във вас. Измамил съм се. Добре, ще остана тук, докато слънцето свали обвивката от костите ми и ще ви ругая така, както си го заслужавате.

— Не обичам да ме ругаят — извика мъжки глас.

В устието на пещерата, на третия кат, се показа плещест мъжага.

— Слизай! — рече Сим. — Слизай, дебелако, и ме довърши.

Една секунда противникът разглежда Сим изпод намръщените си вежди, после бавно пое надолу по пътеката. В ръцете си нямаше никакво оръжие. В същата секунда от всички пещери подадоха глави зрителите на предстоящата драма.

Непознатият приближи до Сим.

— Ще се бием по правилата, ако ги знаеш.

— Ще ги науча в хода на работата.

Отговорът му се хареса на противника, той погледна Сим внимателно, но без неприязън.

— Ето какво — великодушно предложи той, — ако ти загинеш, аз ще приема твоята спътница под своя покрив и нека живее без грижа, защото е жена на добър воин.

Сим бързо кимна.

— Готов съм — рече той.

— А правилата са прости. С ръце не се докосваме, оръжието ни са камъните. Камъните и слънцето ще убият някого от нас. Сега да започнем…