Серия
Контакт
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Niezwyciezony, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Форматиране
gogo_mir (2014)

Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 6, 7, 8, 9 и 10 от 1966 г.

 

 

Издание:

Автор: Конрад Фиалковски; Петър Стъпов; Яромир Шаврда

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1966 г.

Преводач: Цвета Пеева; Пенчо Симов

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски; английски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; повест; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7037


Черният дъжд

„Непобедимият“, крайцер втори клас, най-големият фотонен звездолет, с който разполагаше Базата в системата на Лира, пресичаше края на съзвездието. Осемдесетте и трима души от екипажа спяха в помещението за анабиоза. Рейсът беше относително кратък и затова вместо пълна анабиоза се използуваше много дълбок сън, при който температурата на тялото не падаше под десет градуса. В командната кабина работеха само автоматите. В полето на зрението им, в центъра на екрана за външни наблюдения стоеше диск на слънце, малко по-горещо от обикновено червено джудже. Щом дискът изпълни половината екран, реакцията на анихилация се прекрати. Известно време в звездолета се възцари мъртва тишина. Климатичната инсталация и изчислителните машини работеха безшумно. Огненият стълб, който изригваше от кърмата и тласкаше кораба напред, изгасна и едва доловимата вибрация веднага се прекрати. „Непобедимият“ летеше с предишната субсветлинна скорост притихнал, безмълвен и сякаш пуст.

После по пултовете, облени от пурпура на пламтящото в централния екран слънце, запримигаха светлинки. Феромагнитните ленти се задвижиха, програмите бавно запълзяха в уредите, превключвателите заискриха и по жиците протече ток с бръмчене, което никой не слушаше. Електромоторите се завъртяха, спомагателните реактори забучаха, магнитните помпи заизтласкваха течен натрий в радиаторите на охладителната инсталация, уредите за автоматичен контрол започнаха да проверяват всяко съединение на подемниците, херметичността на корпуса, здравината на металните шевове. Целият кораб се изпълни с шумове, движения — той се събуждаше и само екипажът му още спеше.

Най-сетне съответният автомат, след като погълна своята програма, изпрати сигнал в мозъка на анабиозното помещение. Към струите студен въздух се примеси събуждащ газ. Но хората сякаш не искаха да се събудят. Някои безпомощно размърдаха ръце, леденият им сън бе пълен с кошмари. Най-сетне някои отвориха очи. Корабът вече ги очакваше. Няколко минути преди това бледата светлина на изкуствения ден прогони тъмнината от дългите коридори, шахтите, подемниците, каютите, командната кабина, работните помещения, шлюзовите камери. И докато помещението за анабиоза се изпълваше с мърморене, въздишки и несъзнателни стонове, корабът, който сякаш нямаше търпение да дочака събуждането на екипажа, започна предварителните маневри за намаляване на скоростта. От носа на кораба изригнаха пламъци. Могъщата сила на носовите двигатели се стремеше да унищожи енергията на осемнадесетте хиляди тона маса на „Непобедимия“, умножени сега по огромната му скорост. От анабиозното помещение вече долиташе глъчка. Хората, които се намираха цели седем месеца в небитието, се връщаха към действителността.

Планетата, забулена цяла в ръждивочервени облаци, закри звездите. На екрана изпълзя кафяв, изпъстрен с кратери континент. Хората, намиращи се в различните сектори, нищо не виждаха. Долу под тях, в гигантския търбух на двигателя нарастваше оглушителният рев. Попадналият в огнената струя облак се посребри от живачните взривове, стопи се и изчезна. Ревът на двигателите за миг се усили. Кафявият диск се сплеска. Вече се виждаха и сърповидните гребени на издухваните от вихъра дюни.

Маневрата бе проведена безпогрешно. Изригващият пламъци кораб увисна над набраздена равнина и засипани с пясък кални масиви. От кърмата заизскачаха виолетови мълнии. Разликата в потенциалите се изравни, светкавиците изчезнаха. Корабът се спускаше плавно, без нито един тласък, като увиснала на невидими въжета стоманена планина. Епицентърът, в който биеше огнената струя, закипя, пясъкът изчезна, превърна се в червено огледало, във врящо езеро от разтопен силициев окис и накрая се изпари. Оголеният като кост стар базалт на планетата започна да се размеква. Дюзите изригнаха струи бороводород и за миг пустинята, склоновете на кратерите и облаците над тях станаха прозрачнозелени. Базалтовият монолит, на който трябваше да се опре широката кърма на „Непобедимия“, престана да се топи. Пясъчният тайфун засенчи перископите на централните сектори, само на радарните екрани в командната кабина неизменно се появяваше и гаснеше изображението на местността.

Един-единствен удар и звездолетът застана здраво на повърхността.

— Нормалната процедура, нали?

Астрогаторът, който вписваше в бордовия дневник времето на кацането и името на планетата — се изправи.

— Не, Рохан. Ще започнем с третата степен.

Навигаторът Рохан едва прикри изумлението си.

— Слушам. Макар че… — добави той с фамилиарност, която Хорпах понякога му позволяваше — бих предпочел друг да съобщи това на екипажа.

Астрогаторът сякаш не чу думите на своя подчинен. Хвана го за рамото и го поведе към екрана. От височината на осемнадесетте етажа през трицветната плоскост на електронния преобразувател, възпроизвеждащ точно всичко навън, те видяха скалистите зъбери на кратерната стена, която се намираше на три километра от кораба. На запад тя се губеше отвъд хоризонта. На изток под урвите й се стелеха черни, плътни сенки. Широките потоци лава имаха цвета на засъхнала кръв. Катаклизмът, предизвикан от появата на „Непобедимия“, бе завършил и пустинните вихри, които духаха непрекъснато от екваториалните области към полюса на планетата, вече провираха първите пясъчни езици под кърмата на кораба, като че лижеха раните, нанесени от пламъците на двигателите.

— Ето, така изглежда „Регис III“ — каза бавно астрогаторът, — но „Кондор“ не се върна оттук. Ние не знаем какво се крие зад това спокойствие, Рохан.

И изведнъж съвсем рязко:

— Какво чакате още?

Рохан стисна зъби, отиде бързо до разпределителните пултове и включи вътрешната система за връзка.

— Всички сектори, внимание! Кацането завърши. Излизане на повърхността по процедура трета степен. Осми сектор да подготви подвижните енергостанции. Девети сектор да пусне двигателите за екранизация. Техниците от защитата да са на постовете си. Останалите да заемат местата си според работното разписание. Край.

— Процедура трета степен е в действие, командире — каза той, без да се обръща към астрогатора.

Хорпах го погледна и неочаквано се усмихна. Той извади от стенния шкаф тънък висок том и го сложи на белия пулт.

— Чели ли сте това?

— Да.

— Последният им сигнал, зарегистриран от седмия хипертранслатор, бе уловен в Базата преди една година.

— Знам съдържанието му наизуст. „Кацането на «Регис III» завърши. Планетата е пустинна от типа суб-делта 92. Слизаме на сушата в екваториалната област на континента Евана по втората процедура.“

— Да. Но това не беше последният им сигнал.

— Знам. След четиридесет часа хипертранслаторът зарегистрира серия импулси, наподобяващи морзовата азбука, но напълно безсмислени, а после някакви странни звуци като мяукане на котки, когато ги дърпат за опашките.

Астрогаторът отново се приближи до екрана. В долния му край се виждаха шарнирните звена на платформата, по която като на парад изпълзяваха една след друга подвижните енергостанции — тридесеттонни машини, покрити с огнеупорни силиконови брони. Те се разпръсваха в различни посоки и след десет минути корабът бе обкръжен от металните костенурки. Всички бавно запотъваха в пясъка, като останаха да стърчат само дираковите им излъчватели. Покритият с пенопласт стоманен под на командната кабина за миг се разтресе, изображението на екрана се размъти. Над „Непобедимия“ се простря невидимият купол на защитното силово поле. На платформата се появиха инфороботи — огромни метални раци с въртящи се антени. Те имаха сплескани туловища и извити, разперени встрани метални крака. Затъвайки в пясъка, членестоногите се разпръснаха и застанаха между енергостанциите. Според хода на защитната операция на централния пулт в командната кабина светваха контролни лампички, а скалите на импулсните броячи се изпълваха със зеленикаво сияние. Стрелките на всички уреди стояха на нула, което показваше, че никой не се опитва да проникне през невидимата преграда на силовото поле.

— Ще сляза долу да похапна. Останалите действия проведете сам, Рохан — каза с унил глас Хорпах.

— От разстояние ли?

— Можете да изпратите някого… или, ако желаете, идете сам.

Астрогаторът отмести вратата и излезе. Рохан погледна пулта с индикаторите на силовото поле. Нула. „Трябваше да започнем с фотограмметрия — помисли си той. — Ако имахме снимки на цялата планета, може би щяхме да открием нещо.“

Рохан влезе в кабината на асансьора и се спусна в шестия сектор. При входа за шлюзовата камера се тълпяха хора.

— Йордан и Бланк да дойдат с мене.

— Пълни скафандри ли?

— Не. Само кислородни апарати. И един робот. По-добре от арктаните, за да не затъне в тоя проклет пясък.

След малко от товарната шахта изскочи подемникът с робот, който беше с една глава по-висок от най-едрите хора. Йордан и Бланк пристигнаха с кислородните апарати на електрокар. Двама от шлюзовата команда им отвориха вратата. Пронизително дълго свистене и външният люк се отвори. Платформата за машините се намираше четири етажа по-надолу и хората се спускаха до нея с малкия подемник, който се плъзгаше отвън по обшивката на кораба. В кабината влязоха заедно с арктана. Подът заскърца под краката на робота. Магнитите се изключиха и кабината се заспуска надолу.

Асансьорът завърши краткия си полет и опря меко върху пясъчна дюна. Тримата скочиха на земята и веднага затънаха до колене в пясъка. Само роботът шествуваше уверено с патешка походка на карикатурно разперените си крака. Рохан му заповяда да спре. Сянката, която хвърляше корабът, стигаше чак до хълмовете, осветени от залязващото слънце. В правилността на пясъчните вълни имаше особено спокойствие. Синкави сенки изпълваха падините, върховете им розовееха. Рохан бавно местеше погледа си от дюна на дюна. Той все стоеше и гледаше, а другарите му през това време взимаха проби от въздуха и пясъка, определяха радиоактивността на почвата с портативна сонда, чийто свредел поддържаше арктанът.

Безкрайната шир пред него бе мъртва, сякаш никога тук не бе стъпвал човешки крак, сякаш не тази планета бе погълнала кораб с осемдесет души екипаж, кораб от класата на „Непобедимия“. И все пак тук някъде бе загинал този могъщ стоманен организъм, по неизвестна причина, разтворил се сякаш в ръждивочервената пустиня.

— Активността? — запита Рохан, без да се обръща.

— Нула, нула, два процента — отвърна Йордан и се изправи. Лицето му се бе зачервило, очите му блестяха.

— Атмосферата?

— Азот седемдесет и седем и осем десети процента. Аргон два процента, въглероден двуокис нула два, метан четири, останалото кислород.

— Шестнадесет процента кислород?

— Точно така.

— Радиоактивността на въздуха?

— Практически нула.

Удивително. Толкова кислород? Съобщението наелектризира Рохан. „Може да са се опитали да минат без кислородни апарати“ — помисли си той, като разбираше прекрасно, че това е невъзможно. Наистина понякога се случваше някой космонавт въпреки заповедта да свали маската си — околният въздух му изглеждаше така чист, така свеж — и умираше от отравяне. Но такова нещо можеше да се случи с един, максимум с двама…

— Свършихте ли? — запита той Йордан.

— Да.

— Да се връщаме.

В главния коридор на петия етаж Рохан погледна стенния информатор. Командирът беше в звездната кабина.

— С една дума — идилия? — обобщи думите му астрогаторът. — Никаква радиоактивност, никакви спори, бактерии, плесени, вируси, нищо, само кислород… Във всеки случай от пробите трябва да се направят посевки в хранителна среда…

— Вече са в лабораторията. Може животът да се е развил на другите континенти — забеляза неуверено Рохан.

— Съмнявам се. Видяхте ли дебелината на ледените шапки на полюсите? Уверен съм, че ледената кора там е минимум осем, ако не и десет километра. По-скоро — океанът, някакви водорасли, но защо животът не е излязъл на сушата?

— Трябва да надзърнем в тая вода — каза Рохан. — Там сигурно ще намерим някакви форми на живот.

— Да, но това би обяснило присъствието на кислорода, а не изчезването на „Кондор“.

— Може да има някакви подводни същества, които да са създали цивилизация там, на дъното на океана — подсказа Рохан.

— Глупости! Сам не вярвате в това — нахвърли се астрогаторът. — Дори и да са се развили във водата разумни същества, първото нещо, което биха сторили, е да завоюват сушата. Например в скафандри, напълнени с вода…

Когато биваше в лошо настроение, Хорпах ставаше особено разговорчив.

— Я седнете, Рохан. Стига сте стърчали така като укор на съвестта. Знаете ли какво? Изведете две малки фотосонди на екваториална орбита. На височина, да кажем, седемдесет километра.

— Но те ще изгорят след няколко десетки обиколки — запротестира Рохан.

— Нека горят. Но дотогава ще успеят да фотографират каквото могат. Дори бих ви посъветвал на шестдесет километра. Снимки, направени от такава височина, все ще ни дадат нещо — Астрогаторът се запъти към вратата и изведнъж рязко извика: — Рохан!!! Що за идиотизъм? Кой е писал това?

Командирът хвърли на масата протокола с резултатите от анализа.

— Автоматът. Защо? — запита Рохан, като се мъчеше да говори спокойно.

— Четете. Тук, ето тука…

— Метан — четири процента… — прочете Рохан и смаян спря.

— Метан четири процента, а? А кислород шестнадесет? Знаете ли какво е това? Избухлива смес! Може би ще ми обясните защо цялата атмосфера не е експлодирала, когато сме кацали?

— Наистина… не разбирам… — промърмори Рохан.

Той изтича до пулта за външен контрол, всмукна с датчиците малко въздух и докато астрогаторът се разхождаше из командната кабина в зловещо мълчание, от анализаторите изпълзя резултатът.

— Е, какво?

— Същото… Метан четири процента… кислород шестнадесет — каза Рохан.

Той не разбираше как е възможно това, но почувствува удовлетворение: поне Хорпах няма да има за какво да го упреква.

— Я ми покажете… Хм, да… Рохан, изведете на орбита сондите, а после елате в малката лаборатория. В края на краищата защо са учените! Нека си поблъскат главите…

Рохан се спусна долу и предаде на двама ракетни техници разпореждането на астрогатора. После се върна във втория сектор, където се намираха лабораторията и каютите на специалистите.

Вратата на малката лаборатория бе широко разтворена. Рохан се спря на прага. Тук бяха всички „главни“ — главният инженер, биологът, физикът, лекарят и всички технолози от машинното. Астрогаторът седеше под програмиращото устройство на изчислителната машина, а мургавият Модерон говореше:

— Аз не съм специалист по химията на газовете. Във всеки случай това навярно не е обикновен метан. Енергията на връзките е друга. Реагира с кислород само в присъствието на катализатори, и то не особено охотно.

— Какъв е произходът на този метан? — запита Хорпах.

— Въглеродът му във всеки случай не е от органически произход.

— Има ли изотопи? Каква е възрастта му?

— От два до петнадесет милиона години.

— Ей че точност!

— Имахме на разположение само половин час.

Хорпах изгледа подред специалистите си. Всички очакваха, че ще избухне, но той изведнъж се усмихна.

— Приятели, искам да чуя мнението ви. Какво трябва да предприема? Откъде да започнем?

Тъй като никой не бързаше да вземе думата, биологът Юпе, един от малцината, които не се страхуваха от избухливостта на Хорпах, каза, като гледаше спокойно командира в очите.

— Това не е обикновена планета от класа суб-делта 92. Ако беше така, „Кондор“ нямаше да загине. На борда му имаше специалисти не по-лоши от нас и едно може да се каже със сигурност: знанията им са се оказали недостатъчни, за да избягнат катастрофата. Моето предложение е: да продължаваме да действуваме по процедура трета степен и да изследваме сушата и океана. Мисля, че е нужно да почнем с биоложки сондажи и едновременно да се заемем с водата.

— Добре — Хорпах стисна зъби. — Сондажите в границата на силовото поле не са проблем. С това ще се заеме доктор Новик.

Главният биолог кимна.

— Що се отнася до океана… На какво разстояние е бреговата линия?

— На около двеста километра — отвърна Рохан.

— Далечко. Вземете толкова хора, колкото сметнете за необходимо, Рохан. Например Фитцпатрик или още някой океанолог и шест енергостанции от резервата. И тръгнете към брега. Ще работите само под силова защита: никакви разходки по водата, никакви потапяния. Ясно ли е? Да, още нещо. Тукашният въздух годен ли е за дишане?

Лекарите си зашепнаха.

— Количеството метан съвсем не е безопасно — каза накрая Стормонд. — След известно време може да настъпи насищане на кръвта и това да даде леки мозъчни явления. Припадък… Освен това съдържанието на кислорода е все пак ниско. Лично аз съм за кислородни апарати.

— Добре — Хорпах стана. — И тъй, Рохан, на работа!

Изследването на океана не донесе никакви потресаващи резултати. Във водата живееха някакви животни, които по форма приличаха на костните риби. Те упорито избягваха крайбрежните води. При анатомиране на една от рибите откриха един особен орган, реагиращ на най-малките изменения в напрежението на магнитното поле. Биолозите не познаваха аналогичен орган у земните риби. Значителното количество зелени водорасли, които откриха, обясняваше наличието на кислорода в атмосферата.

Когато се стъмни, всички по-важни изследвания бяха вече извършени и Рохан със спокойна съвест се приближи до микрофона, за да докладва на Хорпах. Астрогаторът заповяда експедицията веднага да се върне: бяха успели да открият мястото, където е кацнал „Кондор“.

Въпреки протестите на биолозите, че не биха им стигнали за изследвания дори и няколко седмици, Рохан нареди да демонтират станцията. Запалиха моторите и колоната потегли. Вече минаваше полунощ, когато видяха осветения от всички страни корпус на „Непобедимия“. По цялото защитено от силовото поле пространство сновяха върволици от машини.

За да не губи време, Рохан извика в каютата си техника на картографите Ерет и докато вземаше душ, го разпита. Ерет беше един от тези, които търсеха „Кондор“ на получените чрез фотосондите снимки. Тридесет души едновременно се мъчеха да открият зрънцето стомана всред океана от пясък. Освен планетолозите бяха мобилизирани картографите, операторите на радарите и всички пилоти. Те непрекъснато преглеждаха постъпващите материали, като записваха координатите на всеки подозрителен пункт на планетата. Но съобщението, което астрогаторът бе предал на Рохан, се оказа погрешно. За кораб бяха взели един висок връх, който хвърляше сянка, удивително сходна с правилната сянка на ракетата.

В десет часа сутринта, когато Рохан пиеше кафе в малката обща кабина на радарните оператори, го потърси Ерет.

— Какво, намерихте ли го?! — извика Рохан, щом видя възбуденото лице на картографа.

— Не. Но открихме нещо много важно. Астрогаторът ви вика.

На Рохан му се стори, че остъкленият цилиндър на асансьора пълзи невероятно бавно. В полутъмната каюта на астрогатора бе съвсем тихо. Чуваше се само тракането на релетата. От подаващия механизъм изпълзяваха все нови, още влажни снимки, но никой не им обръщаше внимание. Всички бяха вперили очи в големия светъл екран. Рохан се промъкна по-близо до него. Снимката не бе блестяща, при това беше чернобяла. Всред безразборно разхвърляните кратери се виждаше голо плато, пресечено от едната страна с права линия, сякаш скалата бе отсякъл гигантски нож. Това бе бреговата линия, останалата част от снимката заемаше тъмната повърхност на океана. Недалеч от пропастта се виждаше мозайка с не много ясни форми, забулена на две места от облаци и сенките, които те хвърляха. Нямаше никакво съмнение, че тази причудлива с неясни детайли формация не е геологично образувание.

„Град…“ — възбудено си помисли Рохан.

Техникът при епидиаскопа напразно се опитваше да направи изображението по-ясно.

— Смущения ли е имало в приемането? — прозвуча в тишината спокойният глас на астрогатора.

— Не — отвърна в тъмнината планетологът Балмин, — но това е една от последните снимки на третия спътник. Осем минути след предаването спътникът престана да отговаря на сигналите ни. Може снимката да е била направена с вече повредени от повишаващата се температура обективи.

Рохан сега не беше така уверен, че това, което виждаше на екрана, е град или по-точно развалини на град. Тънките като чертички вълнообразни сенки на дюните свидетелствуваха, че геометрически правилното образувание е отдавна изоставено. Развалините бяха разделени на две неравни части от черна зигзагообразна линия — явно пукнатина, която се разширяваше към континента. Тя разсичаше на две и някои от големите „здания“. Едно от тях се бе съборило и образуваше нещо като мост над пукнатината.

— Светлина, моля — раздаде се гласът на астрогатора.

Когато стана светло, той погледна стенния часовник:

— След два часа старт.

Зачуха се недоволни възгласи; най-енергично протестираха хората на главния биолог, които при пробните сондажи бяха навлезли вече на около двеста метра дълбочина. Хорпах направи с ръка движение, което означаваше, че няма да има никакви дискусии.

— Всички машини да се върнат на борда. Получените материали, моля, да се запазят. Преглеждането на снимките и извършването на анализите трябва да продължи. Къде е Рохан? Ах, вие сте тук! Отлично. Чухте ли какво казах? След два часа всички трябва да бъдат на местата си по стартовото разписание.

Когато и последната следа от кораба, белезникавата струя пара се разтвори във въздуха, а пясъците засипаха оголените скали и запълниха празните ями от разкопките, откъм запад се зададе черен облак. Като се движеше ниско, той се разгъна, проточи кълбовиден ръкав и обкръжи мястото, където бе стоял „Непобедимият“. Вися така известно време и щом слънцето се приближи до хоризонта, от облака закапа черен дъжд.