Валерий Чолаков
Нобеловите награди (59) (Учени и открития (1901–1982))

Медицинска микробиология

В средата на 19 век, след откриването на ролята на микроорганизмите като причинители на заболявания, в микробиологията цареше пълен хаос и липсваха конкретни данни за различните болести. Резултатите от експериментите бяха противоречиви. Изглеждаше, че някои болести се предизвикват от различни микроорганизми. Други опити показваха, че един микроб е причината за няколко заболявания. Най-накрая се появи теория, която твърдеше, че всички бактерии са причинители на болести. Сред широката публика се носеха най-невероятни слухове, които довеждаха до истински фобии по отношение на животните и всякакви други възможни източници на зараза. Това положение продължи до 70-те години на века, когато Роберт Кох създаде първите ефикасни методи за изучаването на микроорганизмите.

Неговото голямо откритие бе създаването на хранителни среди, върху които могат да растат микроорганизми. Най-напред той изпробва течност от говеждо око, после обикновен картоф, след това желатин и накрая едно особено вещество с малайското име агар-агар, което желира хранителни разтвори с различни съставки. Създаването на методи за отглеждане на микроорганизмите имаше огромно значение за бактериологията. На практика то е по-важно от микроскопа. Микробите в крайна сметка са само пръчици, точици и запетайки и, общо взето, външният им вид не е сигурен белег за класификация. От друга страна, върху агаровия гел всеки микроорганизъм образува колония с доста големи размери и характерна форма. Така с просто око могат да се определят различните видове микроби и дори тяхното количество в пробата.

Разполагайки с такова голямо методологическо превъзходство над своите колеги, Роберт Кох успя да формулира основните принципи на медицинската микробиология. Той показа как може да се установи връзката между определен микроорганизъм и дадено заболяване: 1. Да се откриват микроорганизмите във всички случаи на болестта; 2. Техният брой и разпределение да обяснява клиничната картина; 3. За всяка отделна инфекция да има причинител, добре охарактеризиран морфологично. Това е знаменитата триада на Кох, която легна в основата на развитието на бактериологията. Кох показа валидността на тези принципи, като изолираше микроорганизми от болни хора и животни, отглеждаше ги върху специални среди, идентифицираше микробите и чрез заразяване на лабораторни животни показваше кой е причинителят за болестта. Връх на тези експерименти бе откриването на туберкулозния бацил, което бе докладвано на 24 май 1882 г. пред Физиологическото дружество в Берлин.

В една кратка лекция, отпечатана само на две страници, Роберт Кох описваше туберкулозните бацили, методите за тяхното оцветяване, микроскопски наблюдения в заразени тъкани и отглеждането на микробите в чисти култури. Изводите бяха прости и ясни. Причинителят на туберкулозата беше вече известен. За медицината на 19 век това бе сензация от първа величина. Името на Кох стана известно на всички.

Още от създаването на Нобеловия комитет при Каролинския институт немският учен бе предлаган за награждаване, но всеки път това се отклоняваше, тъй като откритията му изглеждаха стари, направени преди повече от две десетилетия. Едва в 1905 г. експертите се споразумяха и Роберт Кох стана Нобелов лауреат по медицина и физиология за своите изследвания и открития във връзка с туберкулозата.

Знаменитата теория на Пастьор за зародишите посочи значението на микроорганизмите за процесите на ферментация и насърчи голям брой учени да търсят причинителите на различните болести, които отнемаха живота на много хора. Едно такова сериозно заболяване през втората половина на 19 век беше маларията. Тази болест съпътствува човека от древни времена. Нейното название в превод от италиански означава „лош въздух“. Хората смятали, че болестта идва от зловонните изпарения на блатата. През 1879 г. двама учени, съвсем в крак с времето си, заявиха, че са открили малариен бацил. В същата година един млад военен лекар, изпратен от Франция в Алжир, се зае с други изследвания, които в крайна сметка показаха, че съществува нова група болестотворни микроорганизми, различни от бактериите, сред които е и причинителят на маларията.

Шарл Алфонс Лаверан реши да проучи откъде идват частиците черен пигмент в кръвта на болните от малария. Той работеше с микроскоп, без да оцветява препаратите, и с много търпение и наблюдателност успя да открие, че в червените кръвни клетки има някакъв паразит. Френският лекар проведе обширни изследвания на водата, почвата и въздуха в Алжир и в Южна Италия, но никъде не намери причинителя на болестта, нито пък можа да го култивира в хранителна среда, както изискваха постулатите на Кох. Съществуваше идеята, че маларията може да се пренася от кръвосмучещи насекоми, като комарите например, но това бе само хипотеза. Точно в този решителен момент едно издигане по служебната стълбица на военния лекар Шарл Лаверан лиши науката от навременното решаване на въпроса. Той напусна Алжир и стана професор по военна хигиена във Вал дьо Грас, където за съжаление няма маларийни комари. Лаверан продължи да работи плодотворно в други области на медицинската протозоология, чиито основи той положи, а с маларията се заеха други учени. Камило Голджи откри нейните стадии — периодичната треска, която настъпва през 48 или 72 часа, когато се разрушават червените кръвни телца. Проблемът за разпространението на болестта обаче бе решен от англичанина Роналд Рос, също военен лекар, роден, живял и работил в Индия.

В края на миналия век в тази огромна страна милиони хора умираха от малария. Дори в цивилизована Европа страни като Италия даваха хиляди жертви. Болестта пропъждаше хората от плодородни земеделски райони или ограничаваше тяхната дейност. Английският изследовател Патрик Мансън предполагаше, че маларията се разпространява от комари, но и той като Лаверан живееше в Северна Европа и нямаше възможност за практически експерименти. Неговите идеи обаче оказаха голямо влияние върху студента по медицина Роналд Рос, който след завършването си се завърна в Индия, за да посвети свободното си време на изследване на маларията.

В онова време, в края на 19 в., за един военен лекар е било голям лукс да прави научни изследвания. В своите спомени Рос пише как често неговите началници са го премествали на ново място тъкмо в решаващата фаза на експериментите. Въпреки тези трудности след две години и половина изследвания той най-после видя как се развиват маларийните паразити, преминавайки от слюнчените жлези на комара в кръвта на човека, оттам в черния дроб, после в еритроцитите и отново в комара-кръвопиец.

Представяйки тези данни, Роналд Рос посочи и необходимостта от конкретни мерки за борба с маларията. Предприе се пресушаване на блатата, заливането им с нефт, за да се задушат личинките на комара, и други мерки от този род. Макар и бавно, болестта започна да отстъпва. Рос направи своето откритие в 1897 г. и скоро след това беше вече световноизвестен учен. За впечатлението от неговата работа говори фактът, че той стана вторият Нобелов лауреат по медицина и физиология. Каролинският институт го удостои с това високо отличие през 1902 г. за неговата работа върху маларията, с която той е показал как тя прониква в организма и по този начин е положил основите на успешните изследвания на това заболяване и методите за борба с него.

По това време Шарл Лаверан, един от най-големите авторитети в медицинската протозоология, се бе оттеглил от всякаква административна дейност като медицински офицер, за да се посвети изцяло на научна работа в Пастьоровия институт. Неговите изследвания насърчиха голям брой млади учени да се заемат с паразитните протозои, които са причинителите на редица болести в тропическите райони. Мнозина от тях изпращаха материали на Лаверан в Париж, който успешно разгадаваше циклите на развитие на все нови и нови видове. Той пропусна да разкрие загадката на маларията, но компенсира това с голям брой други заболявания по животните и човека. Особено известни са неговите изследвания върху трипанозомите, сред които е и причинителят на смъртоносната сънна болест. През 1907 г. Лаверан бе удостоен с Нобеловата награда за медицина и физиология, признание за неговата работа върху ролята на протозоите като причинители на заболявания. Той всъщност е в медицинската протозоология това, което са Кох и Пастьор в медицинската бактериология.

Сред младите учени, изпитали плодотворното влияние на Лаверан, са Шарл Никол, който дълги години беше директор на Пастьоровия институт в Тунис, и Макс Тайлер, ветеринарен хирург от Южна Африка. Първият разкри как се пренася тифусът, а вторият — жълтата треска.

В своята лекарска практика в Тунис Шарл Никол скоро се сблъска с периодичните епидемии на петнист тиф в тази страна. Като учен с висока квалификация той се зае да проучи проблема, следвайки принципите на медицинската микробиология. Скоро се установи, че болните са източник на зараза единствено до входа на болницата. Вътре те са напълно безопасни. Никол бързо съобрази, че заразата се предава от нещо, което може да се премахне със сапун и вода. Тези прости хигиенни мерки елиминират дрешната въшка, която бе сериозно заподозряна като преносител на болестта.

Още от 80-те години на 19 век съществуваха подобни теории за пренасянето на това заболяване, които обаче не привлякоха особено внимание. В 1909 г. Шарл Никол постави експерименти, които недвусмислено показаха ролята на въшките. Той успя да зарази шимпанзета, а след това и макаки с помощта на въшки-преносители, а също и чрез пряко инжектиране на кръв. Той показа, че инфекцията се предава на здравите животни чрез просто ухапване от паразита. Скоро след тези открития бяха взети нужните мерки и само за две години Тунис бе очистен от болестта, която го бе нападала от незапомнени времена. Борбата срещу петнистия тиф бе сведена до борба срещу въшките. Това бе приветствувано като добър успех в Европа, но никой там не смяташе, че постиженията на Шарл Никол имат някакво значение извън Тунис и някои други ограничени области.

Само няколко години по-късно всички те бяха вече на съвсем друго мнение. Първата световна война донесе на Европа хаос и разруха. Петнистият тиф изпълзя от глухите ъгълчета, където се бе съхранявал десетилетия, и започна да предизвиква епидемии със застрашаващи размери. Само бързата намеса на лекарите успя да ограничи болестта. В страни, където това не можа да се направи, резултатите бяха катастрофални. В 1915 г. в Сърбия например умря 5 процента от населението. Загубите от петнистия тиф биха били много по-големи от щетите на войната, както е било в миналите векове, ако не бяха хигиенните мерки на лекарите. Откритието на Шарл Никол спаси милиони хора и затова през 1928 г. той бе удостоен с Нобеловата награда по медицина и физиология за своята работа върху тифа.

Съдено бе хората още веднъж да се сблъскат с големи епидемии от тиф, този път през Втората световна война. Но тогава имаше вече нови методи за борба. Мощният препарат ДДТ бе изпробван през 1943 г. в Неапол и унищожавайки въшките, спря зараждащата се епидемия от тиф в съвсем кратки срокове. Създателят на препарата, швейцарецът Паул Мюлер, стана Нобелов лауреат по медицина и физиология през 1948 г. Несъмнено причина за това решение са били пресните впечатления от ефекта на ДДТ върху насекомите, разпространители на болести. Впоследствие се оказа, че откритието на Мюлер е от по-голямо значение за селското стопанство като средство за борба с вредителите.

През 1881 г. д-р Карлос Финлей от Хавана публикува своите възгледи относно комарите като преносители на жълтата треска. Тъй като Куба беше испанска колония, материалите попаднаха в Кралската академия на Мадрид, където им бе отделено нужното място в архивите и с това въпросът приключи. За съжаление никой не обърна внимание на д-р Финлей. Жълтата треска продължи да взема своите жертви.

По време на испано-американската война Куба бе окупирана от армията на Съединените щати и по нареждане на американските власти бе създадена комисия за жълтата треска начело с военния лекар Уолтър Рийд. Бяха проведени обширни опити, за да се открие причинителят на болестта, докато накрая убедително се доказа, че жълтата треска се предава от особен вид комари от рода Аедес. Всички блата около Хавана бяха пресушени и жълтата треска скоро изчезна. Изглеждаше, че най-после тази болест е победена. Много скоро обаче стана ясно, че е рано да се тържествува.

В 1911 г. група лекари от Южна Америка съобщиха за случаи от жълта треска дълбоко в джунглите, където няма градове и болни хора, от които комарите биха могли да смучат заразена кръв. Появи се подозрението, че може би причинителят на жълтата треска обитава в маймуните, които са резервоар на болестта. Изследванията на този проблем бяха дълги и трудни. Шест учени от здравния отдел на Рокфелеровата фондация загинаха от жълта треска, но в 1927 г. бе постигнат първият успех. Джунгловата треска бе прехвърлена експериментално върху маймуни и така се доказа, че предположението е вярно. Следващата стъпка в борбата срещу жълтата треска бе направена от Макс Тайлер, роден в Претория, учил в Кейптаун и работил в Харвард.

През 1930 г. Тайлер успя да зарази с жълта треска две мишки. Те са несравнимо по-евтини от маймуните и това даде възможност за бързи изследвания. Още комисията на Рийд бе установила, че тази болест се причинява от вирус. Тайлер показа, че мишки, които са преболедували, не се заразяват повторно. Това се оказа удобен епидемиологичен тест за откриване на връзката между жълтата треска и джунгловата треска. По-нататък Тайлер направи интересно откритие. Инфекциозният агент, прехвърлен от една мишка на друга, постепенно се отслабва, докато най-накрая престава да предизвиква заболяване, запазвайки способността да възбужда имунитет. След това той получи мутация на вируса — една негова разновидност, която е безопасна, но също предизвиква имунни реакции.

След работите на Макс Тайлер стана възможно да бъдат ваксинирани милиони хора от тропическите райони и да се сведе жълтата треска до размерите на незначително заболяване. Този учен получи Нобеловата награда по медицина и физиология за 1951 г. за своите открития върху жълтата треска и начините за борба с нея.

Решителната крачка в борбата срещу болестотворните бактерии бе направена, когато Роберт Кох намери начин за отглеждането на микроби в култури. Това откри широк път за изследване и в крайна сметка след няколко десетилетия се намериха начини за борба с вредните бактерии. При вирусологията нещата се оказаха по-сложни. Вирусите не могат да живеят самостоятелно. Едва в 40-те години на нашия век бяха създадени ефикасни методи за тяхното размножаване, което даде сигурна основа на младата наука вирусология.

Началото на това развитие бе поставено след опитите на Карел и Харисън за култивиране на клетки в хранителна среда. Учените бързо разбраха, че за вирусите тъканните култури са също като агаровия гел с телешки бульон за бактериите. Първите успешни опити за отглеждане на вируси бяха направени в 1925 г. Скоро след това с този метод бе предприета борба срещу опасните причинители на болести. В 1949 г. един изследователски екип от Бостън публикува кратка статия, в която излагаше метод за култивиране на вирусите на полиомиелита. Джон Ендърс от Детската болница в Бостън, заедно със своите сътрудници Фредерик Робинс и Томас Уелър, бе успял да използва тъканни култури за размножаването на тези вируси. Това бе нова епоха в изследванията.

Още в 1936 г. Сабин и Олицки се опитаха да отгледат вируса на полиомиелита. Експериментите бяха излезли неуспешни. Затвърди се мнението, че след като вирусът поразява нервната тъкан, той може да бъде отглеждан само в такава култура, а нервните клетки много трудно се поддават на култивиране „ин витро“.

Тримата изследователи от Бостън решиха да проверят тези данни 12 години по-късно със значително подобрена техника. На тяхно разположение бяха новооткритите антибиотици, които убиват бактериите, но запазват клетките на тъканта. Използваха се култури от човешки ембрионални клетки. За голяма радост на учените полиовирусът се размножаваше в най-различни тъкани. Поразените клетки ясно се различаваха под микроскоп и това даде възможност за създаване на удобни тестове за диагностика.

Откритието на Ендърс, Робинс и Уелър дойде в момент, когато детският паралич (полиомиелитът) бе сериозен проблем и вземаше характер на епидемия. С помощта на тъканните култури редица изследователи създадоха ваксини, с които се осъществи ефикасна профилактика на заболяването. Използваха се два метода: последователно прехвърляне на вирусите от култура в култура, което отслабва тяхната патогенност, или намиране на подходящ щам, който имунизира, без да предизвиква болест. По първия метод бе създадена ваксина от Алберт Сабин, използвана в Съветския съюз, от Хилари Копровски — в Полша, и Хералд Кокс — в Латинска Америка. Джонас Солк създаде ваксина по втория метод, която намери приложение в САЩ и Западна Европа.

След масово проведените имунизации детският паралич отмина в областта на спомените. Но още в 1954 г., когато се водеше борбата, Каролинският институт награди с Нобеловата награда за медицина и физиология Джон Ендърс, Фредерик Робинс и Томас Уелър за тяхното откритие, че вирусите на полиомиелита могат да се отглеждат в култури от различни типове тъкани.

Един сериозен проблем за съвременната медицина е вирусният хепатит. Това заболяване се получава понякога след кръвопреливане. Дълго време учените не можеха да различават кои са донорите, носители на потенциалната опасност. Едва в 1963 г. Бари Блъмбърг получи резултати, които хвърлиха светлина върху този въпрос. Този специалист по медицинска генетика изучаваше разнообразието на белтъчините в човешкия кръвен серум. В 1963 г. той откри един особен белтък в кръвта на болни от хемофилия, на които многократно е било правено кръвопреливане. Този белтък се свързваше имунно само с белтъчини от кръв на австралийски аборигени и затова отначало бе наречен австралийски антиген.

В по-нататъшните си изследвания Блъмбърг успя да покаже, че откритият от него австралийски антиген в повечето случаи може да бъде намерен в болни от т.нар. хепатит В. Така бе открита първата специфична имунологична система при вирусните хепатити, което стимулира широките изследвания в тази област. Това позволи да се създадат методи за лабораторен контрол на кръводарителите и да се намалят случаите на заболяване от хепатит след кръвопреливане. Създадена бе и профилактична ваксина срещу хепатит В. Самият вирус, който по-рано бе неуловим, стана обект на изследване от страна на вирусолозите, имунолозите и епидемиолозите с помощта на нови високочувствителни и специфични методи.

След разкриването на тайната на хепатитите учените получиха възможност да атакуват хепатит A и хепатит С. Откритието на професора от Пенсилванския университет Бари Блъмбърг се оказа начална стъпка в широк кръг изследвания, дали възможност да се спаси здравето на голям брой хора. Така той стана един от избраниците на Каролинския институт през 1976 г. за открития в областта на вирусния хепатит. Заедно с него бе награден и Карлтън Гайдушек от Неврологичния център при Националния институт за здравеопазване на САЩ, който създаде теорията за бавните вирусни инфекции.

През 1956 г. служител от австралийската администрация откри една странна болест сред племето форе, населяващо североизточните плата на Нова Гвинея. Местните жители я наричаха куру, или „смеещата се смърт“, заради периодичните пристъпи на безконтролен смях, който получаваха болните. Само за една година здрави хора се превръщаха в развалина и загиваха. Още същата година към този район се отправи научна експедиция със задача да разкрие тайната на смъртоносната болест. Неин ръководител бе д-р Карлтън Гайдушек — официално лекар, а всъщност етнограф, вирусолог, епидемиолог, антрополог, с една дума, човек с енциклопедични познания и интереси.

Учените бързо откриха, че болестта се среща само сред възрастните, а отсъствува сред децата, които живеят далеч в училище-интернат. Значи загадката лежеше някъде сред хилядата квадратни километра територия на племето форе. Бяха изследвани над 400 фактора на околната среда. Търпеливо и щателно проучване — за съжаление без успех. Междувременно етнографите изучаваха бита на племето. Спечелвайки доверието на местните жители, те бяха посветени в най-тайните им ритуали. Оказа се например, че обредът на погребението включва изяждането на мозъка на умрелия. Включително и на умрелия от „смееща се смърт“. Това откритие вече беше проблясък на надежда. Д-р Гайдушек веднага заложи опити в своята лаборатория. Екстракт от мозъчна тъкан на умрели от куру хора бе инжектиран в шимпанзета. След едно дълго чакане от година и половина започнаха да се проявяват симптомите на болестта.

„Смеещата се смърт“ се оказа бавна вирусна инфекция. Този род заболявания, описани от исландския микробиолог Б. Сигурдсон в 1954 г. имат извънредно дълъг инкубационен период. След като бе разкрита причината за болестта, д-р Гайдушек успя да убеди хората от племето форе да се откажат от фаталния за тях ритуал. И така от „смеещата се смърт“ остана само спомен.

Тези открития се оказаха мощен стимул за изучаването на редица други болести с хроничен характер по животните и човека, върху които сега лежи съмнението, че са бавни вирусни инфекции. В тази област работят много учени, но със своята широка изследователска дейност Карлтън Гайдушек е безспорен лидер и големите му заслуги в борбата с тези заболявания го направиха един от лауреатите на Нобеловата награда по медицина за 1976 г.

С развитието на цивилизацията, с повишаването на културата на населението и с откриването на мощни лекарства инфекциозните болести една по една бяха победени. Тогава на преден план в медицинските статистики излязоха заболявания, за които и досега не е открито ефикасно лекарство. Едно от тях е раковата болест.

Тя е известна на лекарите много отдавна. През 19 век се появиха първите теории, опитващи се да обяснят защо част от тялото изведнъж се трансформира, влиза в конфликт с него, разстройва функциите му и го унищожава. Рудолф Вирхов, известният създател на клетъчната патология, предположи, че нормалните клетки се превръщат в ракови при продължително механично, топлинно или химично дразнене. Други автори смятаха, че неопластичните клетки са едно връщане към ембрионалното състояние. В края на века, когато се развиваше медицинската микробиология, съвсем естествено беше да се търси микроб — причинител на раковата болест. След като такъв микроб не беше намерен, учените продължиха по-нататък, предполагайки, че може би става дума за вирус. И наистина, в 1908 г. двама датчани — Елерман и Банг, откриха вирус по птиците, който предизвикваше левкемия. Две години по-късно 30-годишният американски изследовател Пейтън Раус от Рокфелеровия институт откри вирус, който предизвикваше саркома в птиците. Това беше вече истински тумор, поразяващ мускулната тъкан, докато левкемията е болест на кръвта. Но когато през 1911 г. Раус докладва резултатите си, те бяха посрещнати със силно недоверие. Един мастит колега дори му каза, че щом като за тази саркома е намерен вирус, очевидно това не е рак, тъй като всички знаят, че причината за рака е неизвестна.

Това недоверие сред научния свят и тази хипотетичност на различните теории се дължаха на факта, че никой не беше успял да получи раково заболяване по изкуствен път. Беше известно, че някои видове рак са свързани с професията. Например коминочистачите и работниците в химическата промишленост заболяват по-често от другите хора. В 1910 г. френските изследователи Купоне, Мири и Роло Лапоант получиха с рентгенови лъчи саркома в плъхове, но въпреки това нямаше експериментална методика, удобна за работа, която да позволява изкуствено предизвикване на болестта. Това продължи до 1913 г., когато Йоханес Фибигер от Копенхагенския университет докладва, че е създал такъв метод и ракът може да се получава по експериментален път.

През 1907 г. в своята лаборатория в Копенхаген Фибигер откри странни тумори в изследваните от него мишки. Изследвайки строежа на неопластичната тъкан, той забеляза в центъра на всеки тумор малко паразитно червейче, принадлежащо към род Спироптера. В следващите експерименти на Фибигер се оказа, че обикновено заразяване на мишките с паразити води до образуване на тумори поради механичното и химично дразнене. Възможността да се получи рак по изкуствен път оказа огромно влияние върху експерименталната медицина. Учените бяха ентусиазирани от факта, че техният уважаван колега от Копенхаген най-после е намерил причинителя на един от видовете тумори. Дори най-отявлените критици на Фибигер правеха изявления, че той е дал един от най-големите приноси в медицината за своето поколение. Това мнение на научната общественост бе възприето от Каролинския институт и в 1927 г. Йоханес Фибигер получи Нобеловата награда по медицина и физиология от предходната 1926 г. за откриването на спироптерната карцинома.

Постепенно обаче започна да се хвърля сянка над това голямо откритие. Японският изследовател А. Фуджимаки успя да получи същите тумори без помощта на паразити. Той показа, че данните на Фибигер биха могли да се обяснят с бедната на витамини диета. Подобни резултати идваха и от други лаборатории и днес се смята, че ентусиазмът на времето е бил твърде прибързан, както и самото награждаване, и че резултатите на Фибигер са били погрешни. Остава обаче фактът, че той стимулира голям брой учени към работа в експерименталната карциногенеза. Само две години след него двама изследователи докладваха за карциногенното действие на катрана. Скоро след това започнаха да се откриват все нови и нови вещества, предизвикващи туморен растеж. Сега този печален списък е вече твърде голям, но благодарение на него има възможност да се упражнява контрол върху хранителните продукти и да се следи за тяхната чистота. Изглеждаше, че химичната теория за рака е удържала връх. Вирусната теория бе в сянка, но бавно набираше сили.

През 1932 г. Ричард Шоуп от Рокфелеровия институт в Ню Йорк помоли своя колега Пейтън Раус да му помогне при разясняването на въпроса около един доброкачествен тумор — папилома по дивите зайци. Той можеше да се предизвиква от безклетъчен екстракт, в който се предполагаше, че има вирус. Раус изследва проблема и показа, че тези тумори са ограничени по растеж и регресират и изчезват спонтанно след определено време. При определени обстоятелства обаче те могат да се превърнат в злокачествени клетки. Особено ясно се демонстрираше това при добавянето на малка доза канцерогенни вещества.

Така Раус достигна до своята теория за „туморната прогресия“. Според него раковите клетки могат да бъдат в „спящо“ състояние, докато някакъв химически агент — вирус или друг дразнител — не събуди агресивния характер на тези дремещи клетки. Неговата теория бе посрещната с много скептицизъм. Сред учените дълбоко бе вкоренено мнението, че ракът не се дължи на инфекция. Всички вирусни тумори се разглеждаха като странни изключения, а саркомата на Раус — просто като една болест по кокошките без значение за хората. Но вирусната теория бе направила още една крачка напред.

Целият проблем с приемането на тази теория беше в това, че не се знаеше какво е вирусът и какви са неговите взаимодействия с клетката. На учените беше известно, че това е вътреклетъчен паразит, който води до гибелта на клетката. Те не можеха да си представят как би могъл вирусът да предизвика трансформация на клетката. Положението, се промени радикално през 50-те години с появата на молекулярната генетика. Подробните изследвания върху вирусите показаха, че те невинаги водят до унищожаването на клетката, в която проникват. Случва се понякога те да се обединят с нейния генетичен апарат, като в резултат на това нормалната клетка може да бъде преобразувана в ракова. Най-после изследванията на молекулярно ниво показваха колко прави са били Раус и всички други, които още в началото на века стояха на позициите на вирусната теория. Поредната вълна на ентусиазъм изведе престарелия учен на полето на славата и в 1966 г., 55 години след като беше осведомил научния свят за своето откритие, Пейтън Раус стана лауреат на Нобелова награда по медицина и физиология за откриването на вируси, предизвикващи тумори.