Валерий Чолаков
Нобеловите награди (5) (Учени и открития (1901–1982))

Нобеловите лауреати

Според условията в завещанието на Алфред Нобел наградите трябва да се дават най-малко веднъж на пет години на хора, направили през предходната година открития с най-голяма полза за човечеството. Съществували са опасения дали ще може да се дава при тези условия награда дори веднъж на всеки пет години.

За щастие, при уточняването на устава на Нобеловата фондация бе възприето малко по-свободно схващане и тълкуване на завещанието. Вместо открития от предходната година се реши да се награждават работи от последните години или открития, чиято важност е оценена сравнително неотдавна. Това веднага даде възможност на Нобеловите комитети да избират между голям брой известни учени от края на 19 век. Първата награда по физика бе присъдена на Вилхелм Рьонтген през 1901 година за откритие, направено пет години преди това. Наградата по химия взе Хенрик Ван’т Хоф за изследвания върху химичната динамика от преди 15 години. Лауреатът по медицина — Емил фон Беринг, бе станал известен дълго преди това със своята серумна терапия на дифтерията.

През първото десетилетие на нашия век все още бяха живи мнозина от големите учени на миналото столетие. Повечето от тях обаче бяха извършили своите изследвания твърде отдавна и Нобеловите комитети не можеха да ги наградят. Алфред Нобел бе замислил наградите си като парична помощ за перспективни изследователи, които продължават да работят, а не като пенсия за заслужили учени, оттеглили се от активна дейност. Поради такива съображения през 1906 г. наградата по химия бе дадена на Анри Моасан за успехи в химичния анализ, а не на Менделеев, чиято периодична таблица днес знае всеки ученик. Уилард Гибс почина в 1903 г., без да бъде награден, въпреки че е един от създателите на теоретичната химия.

След като се изчерпаха учените от 19 век, Нобеловите комитети трябваше да започнат да следят отблизо развитието на науката, за да могат правилно да дават оценка на научните постижения. Беглият преглед на Нобеловите награди през изминалите десетилетия и тяхната мотивация показват в общи линии кои области на науката са били най-популярни за даден период.

Това съответствие между работата на Нобеловите комитети и развитието на науката се дължи в общи линии на системата за подбор на кандидатите чрез предложения от страна на научната общественост. Големите специалисти в дадена област познават добре своите колеги, които обикновено не са много на брой и могат да преценят кои от тях са най-добрите. Нобеловите комитети си позволяват обаче да прилагат в последния момент своето виждане по въпроса и това е довело до няколко грешки в присъждането на наградите. Все пак такива случаи са сравнително малко и в общи линии Нобеловите награди са били давани на тези, които заслужават. Иначе не биха имали такъв авторитет.

Големият проблем при подбора на кандидатите е, че наградите са индивидуални, а изследванията в днешно време в повечето случаи са колективни. Други институции, които също дават научни награди, вече възприеха идеята да се награждават не отделни учени, а цели екипи. При Нобеловата награда обаче могат да бъдат наградени само двама или трима сътрудници. Това положение поражда доста конфликтни ситуации. Тук може да се постави въпросът доколко един човек е незаменим в дадено изследване и кой прави решаващата стъпка в откритието. Именно това е най-трудната работа на Нобеловите комитети — сред големите научни колективи да открият тези, които са дали основния принос.

Изследването на публикациите е един от важните източници на информация за Нобеловите комитети при определянето на лауреатите. В много страни науковедите изчисляват т.нар. „индекс на цитиране“. Този индекс показва колко пъти е била цитирана дадена работа през изтеклата година. Статистиката сочи, че големите учени, бъдещи Нобелови лауреати, в годините преди награждаването са били цитирани 40 пъти по-често от средния изследовател. Потенциалните кандидати за награда се отличават и с голяма продуктивност. Така например Хар Гобинд Хорана, генетик, награден през 1968 г., в предишните три години е публикувал над 50 работи. Само в пет обаче неговото име стои на първо място и приносът му в останалите е трябвало специално да бъде проучван.

Този особен алтруизъм по отношение на по-младите сътрудници, изразяващ се в подреждането на имената, се среща обикновено само при действително големите учени. Много впечатляващ е примерът с Иван Петрович Павлов. В началото на века, заинтересувани от работите в неговата лаборатория, учените от Каролинския институт изпращат един свой колега в Петербург. Шведският професор там се убеждава, че работите на сътрудниците се базират на общи идеи, излизащи от ръководителя на лабораторията Иван Павлов, чието име въобще не фигурира в публикациите. Това специално проучване на приносите на руския учен даде основание на Нобеловия комитет по медицина и физиология да награди Павлов през 1904 г.

Освен по-голямата продуктивност и високата степен на цитиране бъдещите Нобелови лауреати могат да бъдат разпознати и по някои детайли от биографията им. Обикновено това са хора, при които талантът рано се изявява. Освен че са способни, те знаят и какво искат. Завършват колеж на 19–20 години и на около 25 г. са доктори на науките. Те се стремят да учат в големите научни центрове и попадайки там, търсят за учители известни учени.

От своя страна известните учени също търсят и избират за свои ученици талантливи студенти. Тази двустранна селекция води до създаването на своеобразни династии в науката, при които знанията, традициите и умението се предават от поколение на поколение. Известният английски биохимик Ханс Кребс така описва този процес: той е ученик на големия биохимик Ото Варбург, Нобелов лауреат по физиология за 1931 г. Варбург от своя страна е ученик на Адолф фон Байер, известен с успехите си в химичната синтеза и удостоен с Нобелова награда през 1905 г. Байер е ученик на големия химик от средата на миналия век Кекуле, който е учил при Либих. Либих от своя страна е бил студент в Париж при Гей-Люсак, който е пък ученик на Бертоле. Така тази интересна генеалогия дава възможност да се проследи преходът от учител към ученик в продължение на почти два века. Самият Ханс Кребс стана Нобелов лауреат по физиология през 1953 г. Този процес най-добре се илюстрира с думите на Пол Самюелсън, Нобелов лауреат по икономика — първото условие за получаване на Нобелова награда е да имаш добър учител.

Редица научни центрове са дали цяла серия Нобелови лауреати. Така например от знаменитата Кавендишка лаборатория, ръководена от Дж. Дж. Томсън, Ръдърфорд и У. Л. Браг, общо 17 души са получили Нобелова награда. Шестима от сътрудниците на Енрико Ферми също са станали Нобелови лауреати. Ърнест Лорънс и Нилс Бор имат в своя списък по четирима и т.н.

Има обаче големи учени, Нобелови лауреати, които очевидно поради особеностите на характера си не са оставили след себе си известни ученици. Пърси Бриджман, изследователят на свръхвисоките налягания, избягвал да се занимава със студенти и давал консултации само в краен случай. Той е работел почти винаги сам в своята лаборатория в Харвард без никакви сътрудници. Рекордът в това отношение принадлежи на Пол Дирак, който не е имал дори един аспирант.

Попаднали в подходящи условия, редица талантливи млади хора се изявяват рано и бързо получават признание. Джеймс Уотсън, един от откривателите на структурата на ДНК, отхвърлен от Харвардския университет и Калифорнийския технологически институт, отиде през 1947 г. в малко известния университет на Индиана, където обаче работеше Херман Мълър. Там бе и Салвадор Луриа, който изпрати младия Уотсън при Макс Делбрюк на специализация. Така по щастливо стечение на обстоятелствата Джеймс Уотсън получи отлична квалификация и попадайки накрая в Кавендишката лаборатория, успя заедно с Френсис Крик да направи решаващата стъпка в едно голямо откритие.

Има и други изследователи, изявили се рано и получили бързо Нобеловата награда. Почти всички създатели на съвременната квантова теория през 20-те години бяха млади хора. Луи дьо Брой, Вернер Хайзенберг и Пол Дирак нямаха и 30 години, когато направиха откритията си и скоро след това станаха Нобелови лауреати. Макс Борн обаче трябваше да чака своята награда 22 години. Той свързва това с резервираното отношение, което са имали Планк, Айнщайн и други известни учени към неговите разработки.

От друга страна, има учени, запазили до късно творческа активност и получили Нобелова награда за открития, направени в напреднала възраст. Така например Ото Хан разцепи атомното ядро, когато беше 60-годишен. Невил Мот също бе награден за работи, направени в такава възраст.

Младите и старите взаимно се балансират и за това средната възраст на Нобеловите лауреати е около 39 години. При физиците тя е 36 години, при химиците — 39, а при медиците 41. Рекорд по младост държи Уилиам Лорънс Браг, който стана Нобелов лауреат едва 25-годишен за открития, които бе направил заедно с баща си. Те двамата взеха наградата по физика за 1915 г. Най-старият лауреат досега е Джон ван Флек. През 1977 г. на почетната възраст 88 години той стана един от лауреатите по физика.

Рекордьор по чакане на наградата е Пейтън Раус. През 1966 г. той бе удостоен с наградата по медицина за откритие, направено 56 години преди това. Към списъка на учените, чакали дълго, можем да добавим Ханс Бете — 28 години, Пьотр Капица — почти половин век и още други. Всички те са имали късмета да живеят достатъчно дълго. Томас Ейвъри, създателят на съвременната молекулярна генетика, нямаше това щастие. На 67-годишна възраст той доказа, че ДНК е веществото на наследствеността. Това е едно от най-големите открития в цялата история на биологията. Докато Нобеловият комитет успее да реагира, Ейвъри почина и неговото име не можа да влезе в списъка на лауреатите.

Този факт идва да припомни, че голям брой талантливи учени, направили важни открития, не са Нобелови лауреати. От 1901 г. досега Нобелова награда са получили 353 учени. От тях 118 за физика, 99 за химия, 135 за медицина и физиология. През 1970 г. генетикът Норман Борлоу за своите успехи в решаването на проблеми на земеделието бе удостоен с Нобеловата награда за мир.

През същия този период в целия свят са работили повече от един милион учени. Този факт показва какво нищожно малцинство са Нобеловите лауреати. И тъй като броят на учените расте, а броят на наградите е същият, расте числото на тези, които не са получили и няма да получат това голямо отличие, въпреки че го заслужават. Това е една ситуация, подобна на положението, описано от френския учен А. Усей в неговата книга „История на 41-то кресло на Френската академия“, издадена през 1886 г. в Париж.

Френската академия още от своето основаване има само 40 члена и този брой не се е променил и до днес, макар количеството на учените прогресивно да е нараствало. С увеличаването на общия брой става по-голям и броят на талантливите изследователи. Академиците обаче остават 40. Това значи, че е все по-трудно за един известен учен да стане академик и все по-голям е броят на тези, които заемат „41-то кресло“.

Подобно е положението и при Нобеловите награди. Комитетите обикновено държат в тайна имената на кандидатите, изгубили съревнованието, но през 1962 г. Йоран Лилестранд, официалният историк на Каролинския институт, спомена имената на 69 учени, които са били смятани за достойни за Нобелова награда. Освен Ейвъри към този списък може да се добави Ханс Селие, създател на теорията за стреса, унгарският изследовател Корани, работил върху физиологията на бъбрека, и други. Във физиката можем да споменем Зомерфелд, в химията Луис и т.н.

Поради ограничения брой на наградите Нобеловите комитети обикновено насочват вниманието си към някаква област. След като изберат няколко лауреата оттам, те се насочват към друга област, дори в първата да има работи, заслужаващи награда. Това е един от източниците за попълване на „41-то кресло“ с учени, които имат постижения, но не са ги направили в подходящия момент. Другият източник, за увеличаване на групата на „непризнатите“ от Нобеловите комитети, големи учени, е много по-сериозен. Той се корени в самото завещание на Алфред Нобел.

Физиката и химията, заедно с медицината и физиологията, може да са изглеждали действително най-важните в края на 19 век, но оттогава се развиха такива науки, за които Нобел и неговите съвременници не са имали представа. Пренебрегването на науки като астрофизиката, комплекса от науки за Земята и други области на знанието е най-сериозната причина за критика на Нобеловата награда, която поставя под съмнение нейната универсалност като критерий за научно достижение и показател за развитието на науката.

Тази критика накара Нобеловите комитети да променят своята тактика през последните години. Още през 1967 г. Ханс Вете получи наградата по физика за откритите от него термоядрени реакции, извършващи се в звездите. През 1969 г. Ханес Алвен, който създаде магнитохидродинамиката и я приложи в космическата физика, също стана Нобелов лауреат. Окончателното признаване на астрофизиката дойде през 1974 г., когато двама радиоастрономи — Мартин Райл и Антъни Хюиш, си разделиха наградата по физика. В 1978 г., наред с Пьотр Капица, лауреати станаха Арно Пензиас и Робърт Уилсън, също радиоастрономи, направили важни открития.

Още при учредяването на Нобеловия комитет по физиология и медицина се е водила дискусия какво да се разбира под думата физиология. Един ботаник от Академията на науките в Стокхолм предложил това понятие да се схваща най-широко и да се включи в него физиологията на растенията, животните и всички други организми — т.е. почти цялата биология. Той обаче бил сам, а медиците от Каролинския институт — твърде много и така се наложило схващането за физиологията в нейния тесен аспект, свързан предимно с медицината.

Все пак в тази формулировка можа да влезе голяма част от биохимията и молекулярната биология. През 1973 г. бе направен пробив от друга посока. Наградата по физиология бе дадена на зоолозите Карл фон Фриш, Конрад Лоренц и Нико Тинберген. През 30-те години тези учени създадоха етологията, която изучава поведението на животните. Изследвания от този род до голяма степен могат да се свържат с психологията и внасят в нея свежи идеи.

Има още много области на познанието, които остават извън обсега на Нобеловите награди. Един пример са науките за Земята. Геологията, геофизиката, океанологията, метеорологията — всички те все още не могат да се вместят във формулировките на Нобеловите комитети. Може би експертите от Стокхолм чакат геолозите да започнат да предотвратяват земетресенията, а метеоролозите да предизвикват дъжд по поръчка, за да признаят, че техните открития са от полза за човечеството. Междувременно американските океанографи са измислили „Наградата на Албатроса“, която се присъжда всяка година в стил, представляващ сполучлива пародия на церемониите в Стокхолм.

Въпреки своите недостатъци и ограничения Нобеловата награда в общи линии добре проследява развитието на науката през 20 век. Това се дължи на добросъвестността на Нобеловите комитети, на сполучливите методи за подбор на кандидатите и на високата квалификация на шведските учени. Те направиха тази награда най-популярната в света. Нека цитираме пак Пьотр Капица: „Значението на Нобеловата премия като най-голяма научна награда в международен мащаб е общопризнато. Това трябва да се разглежда като забележително достижение на шведските учени, тъй като присъждането на премията изисква голяма мъдрост.“