Робин Кук
Смъртен страх (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Радио-будилникът буквално го изхвърли от леглото. Беше усилил звука, защото се опасяваше, че ще се успи. Почти не спа, тъй като през по-голямата част от нощта утешаваше съпругата на Брайън Ленъкс. Прибра вестника от стълбите и влезе в банята да вземе душ и да се избръсне, докато пълният автомат със звучното име „Мистър Кафе“ правеше поредното си малко чудо. Докато се обличаше, апартаментът се изпълни с аромата на току-що смляно и сварено кафе. Насочи се към масата в дневната с чаша в ръка, стиснал под мишница утринното издание на „Бостън Глоуб“. Възнамеряваше да го разгърне директно на спортните страници, но вниманието му беше привлечено от заглавие на първа страница, изписано с тлъсти букви: ДОКТОР-ПЛАСЬОР, С ГАДЖЕ СТРИПТИЗЬОРКА. Материалът за доктор Алвин Хейс трудно можеше да се нарече добронамерен. Ужасната му смърт беше свързана с откритите в апартамента му наркотици, а връзката му с известната стриптизьорка бе сравнена със случая на един професор от Медицинския факултет на „Тъфс“, осъден за убийство на проститутка. Статията беше илюстрирана с две фотографии: Хейс на корицата на списание „Тайм“ и елегантна жена пред входа на клуб „Кабаре“, текстът под която гласеше: „Керъл Донър отива на работа“. Джейсън се опита да разгледа въпросната мадама по-подробно, но това се оказа невъзможно, тъй като тя бе вдигнала ръка съвсем навреме и лицето и изобщо не се виждаше. Като фон се виждаше витрина с надпис ТОПЛЕС СТУДЕНТКИ. Че какво друго, ухили се Джейсън.

Изчете материала докрай, а сърцето му се сви от жалост за Шърли. По сведения на полицията в апартамента на Хейс в Саут Енд — същият, който споделял с Керъл Донър, били открити значителни количества хероин и кокаин.

След кратката си сутрешна визитация Джейсън установи, че хоспитализираните му пациенти са в сравнително добра форма. Но Матю Коен, на когото предния ден бяха вкарали сърдечен катетър, беше започнал да развива странни и доста тревожни симптоми, които много приличаха на симптомите на покойния Седрик Харинг: артритни болки, констипация, суха кожа. При нормални условия Джейсън едва ли щеше да им обърне кой знае какво внимание, но след последните събития в болницата сърцето му остана свито. Отново си помисли за вероятността от появата на нова и неизвестна инфекциозна болест, която никой не би могъл да постави под контрол. Имаше гадното предчувствие, че състоянието на Матю ще продължава да се влошава.

След като поиска консултация с дерматолог за сухата кожа на Коен, той се отправи към кабинета си. Там го чакаше Клодия, която го информира, че е стигнала до буквата П при проверката на бизнесмените с наскоро извършени пълни изследвания. След дългата серия телефонни обаждания станало ясно, че само двама от тях имат здравословни проблеми.

Джейсън взе картоните от ръцете и и ги отвори. Първият беше на Холи Дженингс, а вторият на Пол Клингър. И двамата си бяха правили пълни изследвания преди около един месец.

— Обади им се пак и ги помоли да се явят в кабинета ми, но гледай да не ги уплашиш…

— Как точно да стане това? — пожела да узнае Клодия. — Какво да им кажа?

— Кажи им, че искам да повторим някои изследвания, или нещо подобно. Използвай въображението си…

По-късно през деня реши да изпробва чара си като се опита да измъкне още малко информация от сътрудничката на Хейс, но в мига, в който се изправи пред Хелене разбра, че тя няма никакви намерения да се поддава на чара му.

— Откриха ли нещо полицаите? — попита той, макар да знаеше, че отговорът ще бъде отрицателен. Шърли вече го беше информирала за това, употребявайки израза „Да благодарим на Бога за малките услуги, които понякога ни прави“… Хелене само поклати глава.

— Знам, че сте заета, но ще ви помоля за няколко минути внимание — пусна в ход най-очарователната си усмивка Джейсън. — Иска ми се да ви задам още няколко въпроса…

Жената най-после спря да работи и се извърна към него.

— Много ви благодаря — отново се усмихна той, но нейната физиономия си остана затворена. Не беше намръщена, а просто неутрална.

— Не искам да се повтарям, но не мога да се отърва от мислите за това голямо откритие, за което спомена доктор Хейс… Сигурна ли сте, че не знаете за какво става въпрос? Би било голяма трагедия, ако изгубим нещо важно в областта на медицината…

— Казах ви всичко, което знам — отвърна Хелене. — Мога да ви покажа последната му карта на Хромозома 17, ако това ще ви бъде от помощ…

— Да опитаме — кимна Джейсън.

Хелене стана и го поведе към кабинета на Хейс. За разлика от Джейсън, тя не обърна никакво внимание на увеличените фотографии, подредени по стените. Що за човек може да работи в подобна обстановка, неволно се запита Джейсън, докато русата жена разгъваше някакъв дълъг чаршаф от компютърна хартия, запълнен със ситни букви и цифри. Върху него беше запечатана поредицата от базисни двойки ДНК-молекули, които са част от веригата на Хромозома 17. Броят им беше изключително голям — някъде от порядъка на няколко стотин хиляди.

— Ето тук е зоната на доктор Хейс — каза Хелене и посочи една голяма секция на схемата, в която чифтовете бяха оцветени в червено. — Това са гените, свързани с хормона на растежа. Много е сложно…

— Права сте — кимна Джейсън, веднага осъзнал колко много четене ще му трябва, за да започне да разгадава тези гъсто изписани колони от цифри и букви. — А възможно ли е именно тази карта да е пътят към някакво голямо откритие?

Хелене се замисли, после поклати глава.

— Тази техника е известна от доста време…

— Ами по отношение на рака? — подхвърли Джейсън, който не искаше да се откаже толкова бързо. — Възможно ли е откритието на доктор Хейс да има отношение към рака?

— Никога не сме работили по посока на рака — твърдо отвърна Хелене.

— Но това е напълно възможно, след като е проявявал интерес към делението на клетките и тяхното съзряване… И най-вече при онова включване и изключване на гените, за което споменахте…

— Може би имате право — неохотно отвърна Хелене.

А Джейсън остана с впечатлението, че тази жена не казва всичко, което знае. Като асистентка на Хейс тя положително е имала по-ясна представа за проблемите, върху които работи шефът и. Но явно нямаше как да я притиска повече.

— А лабораторните дневници? — сети се в последния момент той.

Хелене се върна на работното си място, издърпа едно чекмедже и положи на масата тънка папка.

— Това е всичко, което имам… Джейсън разтвори папката, под която се оказа тънък, три четвърти запълнен технически журнал. Беше само датник, без никакви описания на проведените процедури, а без тях датите не означаваха нищо.

— Нямате ли и други лабораторни дневници? — попита той.

— Имаше някакви — неохотно призна русата жена. — Но доктор Хейс ги държеше при себе си, особено през последните три месеца. По принцип най-важните неща съхраняваше в главата си. Имаше невероятна памет, особено по отношение на числата… — В очите на Хелене се появи кратко пламъче и сърцето на Джейсън потрепна от очакване. Но в следващия момент тя отново се затвори и стана лаконична както преди. Ръката и пое дневника и бавно го пъхна в чекмеджето.

— Нека ви задам един друг въпрос — промърмори Джейсън и се замисли върху формулировката. — По ваше мнение нормално ли беше поведението на доктор Хейс през последните две седмици? Защото когато аз го видях, той беше изключително нервен и напрегнат…

— За мен поведението му беше напълно нормално — отсече Хелене.

Тая не можеш да я разклатиш, братко, рече си с уважение Джейсън. Вече беше сигурен, че лаборантката не му е разказала всичко, което знае. Но за нещастие нямаше какво повече да стори. Изказа и благодарностите си и бавно тръгна към изхода.

Долу излезе от асансьора, огледа се за Сали и с бърза крачка прекоси главното фоайе. Оттам взе асансьора за Патологията.

Откри Джаксън Медсън в химическата лаборатория, където имаше някакви проблеми с апаратурата. Медсън стоеше над главата на двама техници, но това явно не му харесваше и затова с удоволствие поведе Джейсън към кабинета си, където държеше срезовете от сърцето на Харинг.

— Приготви се да видиш нещо интересно! — промърмори той, докато нагласяваше стъкълцето под микроскопа. Погледна в окуляра, ловко нагласи пробата с върховете на палеца и показалеца си, после отстъпи крачка назад. — Виждаш ли кръвоносния съд? — попита.

Джейсън кимна с глава.

— Отбележи, че луменът е почти напълно унищожен. Никога не съм виждал атеросклероза в по-тежка форма. Розовата субстанция е напълно амилоидна. Това е много необичайно, особено след като се знае, че ЕКГ му е била нормална. Но нека ти покажа и още нещо… — Джаксън сръчно смени стъклените пластинки: — Я погледни!

Джейсън покорно се наведе над окуляра.

— Какво трябва да видя?

— Смачканите нуклеи и розовата субстанция — отвърна Джаксън. — Явно доказателство за амилоза.

— Какво ще рече това?

— Че сърцето на този човек е било обект на яростни атаки. Обърни внимание на възпалените клетки.

Липсата на опит в работата с микроскоп му беше попречила да ги види още в началото, но сега те просто се набиха в очите му.

— И какви са заключенията ти? — попита.

— Не съм много сигурен — въздъхна Джаксън. — На колко години казваш, че бил този човек?

— Петдесет и шест — отвърна Джейсън и се изправи. — Я ми кажи, според теб има ли вероятност да сме изправени пред последиците от някаква нова инфекциозна болест?

Джаксън се замисли, после поклати глава:

— Мисля, че нямаме чак толкова силни възпалителни процеси. Нещата изглеждат по-скоро в областта на метаболизма, но това е всичко, което бих си позволил да кажа… О, и още нещо… — добави той и зареди микроскопа с друго стъкълце. — Това е част от мозъчно ядро. Кажи ми какво виждаш… — Отдръпна се и Джейсън отново се наведе над микроскопа. Видя един неврон. Във вътрешността му ясно се виждаше ядрото, заобиколено от някаква тъмносива, сякаш гранулирана субстанция. Описа видяното на глас.

— Това е липофуцин — доволно кимна Джаксън и издърпа пробата изпод окуляра.

— Което ще рече? — изгледа го продължително Джейсън.

— Ех, ако знаех… — проточи патологът. — Не може да се каже нищо определено, освен, че твоят мистър Харинг е бил един много болен стар човек… Тези проби биха подхождали повече на деветдесетгодишния ми дядо…

— За втори път чувам подобно подмятане — бавно поклати глава Джейсън. — Не можеш ли да бъдеш по конкретен?

— Съжалявам — поклати глава колегата му. — Много бих искал да ти бъда от полза. Ще направя няколко допълнителни процедури, за да съм сигурен, че тези отлагания в сърцето и на други места наистина са амилозни. А след това ще те уведомя…

— Благодаря — кимна Джейсън. — А какво стана с пробите от Хейс?

— Още не са готови.

Джейсън се върна на втория етаж и закрачи към поликлиниката. Като лекар той винаги имаше съмнения относно ефективността на едни или други тестове, процедури и лекарства. Но никога не беше имал основание да се съмнява в общата си компетентност. Дори обратното — в повечето ситуации действаше по начин, който го поставяше доста над средното ниво на компетентност в професията. Но сега вече не беше сигурен. Подобни пропуски са силно обезпокоителни, особено за неговото състояние — след смъртта на Даниеле той се крепеше и черпеше самочувствие единствено чрез работата си.

— Къде беше? — пожела да узнае Сали, изскочила пред него в момента, в който той се опитваше да се промъкне в кабинета си. След броени минути и двамата бяха затънали до гуша в лавината от дребни проблеми, които обаче имаха и едно добро качество — да отнемат цялото му внимание. Когато най-сетне успя да вдигне глава, часът беше дванадесет. Прегледа последния си пациент, който искаше съвет за ваксини преди пътуването си до Индия, след което беше свободен.

Клодия го покани да обядва в компанията на няколко медицински секретарки, но той отказа, затвори се в кабинета и се отдаде на размисъл. Усещаше, че нещо е ужасно сбъркано, но не можеше нито да го идентифицира, нито да се бори с него. Обзе го дълбоко чувство на самота.

— Мамка му!

Отворената му длан се стовари върху бюрото с такава сила, че всички незакрепени листове по него литнаха във въздуха. Трябваше да се спаси от депресията, трябваше да направи нещо. Смени мантата с цивилното си сако, грабна пейджъра и с пъргава крачка се насочи към паркинга. Подкара по Фенуей, мина покрай музея Гарднър и Музея на изящните изкуства, после тръгна на юг по Стороу драйв в посока Арлингтън. Крайната цел на пътуването му беше Градското полицейско управление на Бостън.

Дежурният на входа го насочи към петия етаж. В момента, в който излезе от асансьора зърна Кърън, който внимателно пристъпваше по коридора с препълнена чаша кафе в ръка. Беше по риза с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка, под лявата му мишница се поклащаше силно протъркан кожен кобур. Погледна Джейсън, в очите му се прочете недоумение. Наложи се да му припомни, че се бяха виждали в моргата и ГХП.

— О, да бе! — плесна се по челото детективът. — Случаят Алвин Хейс…

Покани го в кабинета си, в който нямаше нищо друго, освен метално бюро и шкаф за документи от същия материал. На стената срещу бюрото беше закачен календар с програмата на баскетболния тим на „Селтикс“.

— Искате ли кафе? — попита Кърън и остави голямата си чаша на бюрото.

— Не, благодаря — отказа Джейсън.

— Имате право — въздъхна онзи. — Знам, че всички се оплакват от служебното кафе, но тая течност тук е направо смъртоносна!

Пренесе един стол с метална рамка от стената и с жест покани Джейсън да седне.

— И тъй, какво мога да направя за вас, докторе?

— И аз самият не знам точно — въздъхна Джейсън. — Но нещо ме тревожи в тази история около доктор Хейс. Нали помните за голямото откритие, за което спомена пред мен? Е, сега вече ми се струва, че това е напълно вероятно. Този човек беше световно известен учен и работеше в област с огромен потенциал…

— Чакайте малко — вдигна ръка Кърън. — Нали сам ми казахте, че според вас Хейс е преживявал нервна криза?

— Да, по онова време бях сигурен, че демонстрира неадекватно поведение — кимна Джейсън. — Вярвах, че е изпаднал в плен на илюзии и параноя, но днес вече не съм толкова сигурен. Ами ако наистина е направил голямо откритие, което е искал да обяви едва след като го усъвършенства? И е имало някой, който не е желаел това да стане?

— И взел, че го е убил, нали? — подхвърли със снизходителна усмивка Кърън. — Забравяте един основен факт, докторе: Хейс почина от естествена смърт. Не е имало мръсна игра, липсват дупки от огнестрелно оръжие в главата, нито пък такива от хладно в гърба. На всичкото отгоре се оказа и наркопласьор. В апартамента му открихме доста големи количества хероин, кокаин и пари. Нищо чудно, че се е държал като параноик.

Светът на наркотиците е опасен…

— А не ви ли се стори странно това анонимно обаждане? — изведнъж попита Джейсън.

— Случва се всеки ден — поклати глава Кърън. — Някой го е набрал на някого и ни удря една жица, за да му свършим работата…

Джейсън се втренчи в него, но не каза нищо. Наркотичната връзка продължаваше да му се струва чуждо тяло в тази история, но не можеше да обясни защо. После си спомни, че Хейс беше живял със стриптизьорка и това престана да му се струва толкова странно.

Сякаш прочел мислите му, Кърън вдигна глава:

— Вижте какво, докторе. Оценявам желанието ви да помогнете, но фактите са си факти. Не знам дали този човек е направил някакво откритие, но ще ви кажа друго: ако е пласирал наркотици, най-вероятно и сам ги е употребявал. Така е в девет от десет случая. Накарах хората от отдела за борба с пороците да пуснат името му в компютъра, но фактът, че то не беше там може би означава, че просто не е бил хванат. Извадил е късмет, че е умрял от естествена смърт. При всички случаи аз не мога да оправдая отделяне на повече време за този случай, разбирате ли?

— Аз съм на мнение, че случаят изобщо не е толкова ясен — каза с въздишка Джейсън.

Кърън отчаяно поклати глава.

— Доктор Хейс искаше да ми каже нещо — продължи въпреки това Джейсън. — Според мен се нуждаеше от помощ…

— Как не — промърмори детективът. — Най-много да е искал да ви привлече в нарко-бизнеса. Приемете един съвет, докторе: забравете тази история!

След тези думи едрият мъж се изправи, за да покаже, че аудиенцията е приключила.

Джейсън излезе на улицата и свали глобата, прикрепена към чистачките му. Плъзна се зад кормилото, все още дълбоко замислен за разговора си с детектив Кърън. Човекът се беше държал сърдечно, но явно не вярваше на предположенията и интуицията му. Завъртайки стартерния ключ, той си спомни за още нещо, което Хейс беше споменал във връзка с откритието си. „Ирония на съдбата“. Беше го нарекъл точно така. Доста странна характеристика на едно епохално научно откритие, особено, когато е направено от самия откривател…

Върна се в ГХП и отново потъна в проблемите на пациентите си. Преминаваше от стая в стая, слушаше и докосваше, съчувстваше и даваше съвети. Ей това — най-много и харесваше на медицината. Хората се разкриваха пред него — както в преносния, така и в буквалния смисъл на думата. Това го караше да се чувства нужен и привилегирован, носеше му дълбоко удовлетворение. Част от самоувереността му се завърна.

Някъде около четири следобед тръгна към Манипулационна номер 3 и свали картона от стената пред затворената врата. Спомни си за кого става въпрос — пациентът се казваше Пол Клингър, на когото лично бе направил изследванията. Преди да влезе, в главата му пробягаха процедурите и предписанията, направени преди време. Човекът изглеждаше напълно здрав, с нормално ниво на холестерол и триглицериди, без отклонения в кардиограмата. Май това беше всичко, кимна си Джейсън и отвори вратата.

Клингър беше слаб мъж с крехко телосложение и пясъчно руса коса. Лицето му имаше онова спокойно и самоуверено изражение, което имат богатите янки от стари и почитани фамилии.

— Какво е сбъркано в изследванията ми? — разтревожено попита той.

— На практика нищо — успокоително отвърна Джейсън.

— Но вашата секретарка каза, че искате да повторите някои от тях. Затова съм тук…

— Съжалявам за това, но причини за тревога наистина няма. Жената просто разбрала, че не се чувствате добре и предложи да ви видим…

— На път съм да преодолея един грип, нищо повече — отсече господин Клингър. — Донесоха го децата от училище, но вече съм много по-добре. Единственият проблем е, че заради него вече цяла седмица не правя гимнастически упражнения… Грипът не разтревожи Джейсън. Здравите хора не умират от грип. Но въпреки това пристъпи към един изключително внимателен преглед на Пол Клингър и повтори всички сърдечни изследвания. Накрая съобщи на пациента, че ще го потърсят само в случай, че открият нещо извън нормите в кръвната картина. Два пациента по-късно Джейсън се изправи срещу Холи Дженингс — петдесет и четиригодишна бизнес-дама, заемаща отговорен пост в една от най-големите рекламни агенции на Бостън. Тя беше недоволна и съвсем не се стесняваше да изрази чувствата си. Част от тях очевидно беше пушенето на цигара точно под табелата, която изрично го забраняваше.

— Какво, по дяволите, става? — изстреля тя в мига, в който Джейсън влезе в кабинета за прегледи. Пълните изследвания отпреди един месец бяха дали отлични резултати, въпреки че Джейсън я беше предупредил да спре цигарите и да свали десетина-петнадесет кила от доста наедрялата си фигура.

— Чух, че не се чувствате добре — меко рече той. Веднага забеляза, че жената изглежда уморена, а под очите и има тъмни кръгове.

— Такава ли била работата? — наежено се надигна тя. — Секретарката каза, че искате да повторите някои изследвания. Какво им беше на предишните?

— Нищо. Просто искаме да следим здравословното ви състояние в движение. Кажете ми нещо за него…

— Исусе Христе! Викате ме тук под тревога, изкарвате ми ангелите и аз зарязвам две важни презентации, а сега — хоп, хайде да си побъбрим! Това не можеше ли да стане по телефона, бе докторе?!

— Все пак вече сте тук — запази самообладание Джейсън. — Защо не ми кажете как се чувствате?

— Уморена.

— Друго?

— Нищо особено, ако не броим една обща отпадналост. Нещо не мога да спя, нямам апетит… Нищо особено… Всъщност, не, това не е истина… Напоследък ме тревожат очите. Налага се да нося слънчеви очила, дори и когато съм в офиса…

— Друго? — отново попита Джейсън, опитвайки се да прогони страха, който прониза сърцето му.

Холи сви рамене и неохотно добави:

— По някаква неизвестна причина и косата ми изтънява с бързи темпове…

Джейсън пристъпи към прегледа с изключително внимание. Пулсът и кръвното и налягане се оказаха високи, но това може би се дължеше и на моментния стрес. Кожата и беше суха, особено на деликатните места. След като и направи електрокардиограма, Джейсън остана с впечатлението за леки промени, които предполагаха редуциран кислороден достъп до сърцето. Предложи да повторят кардиограмата с натоварване — т.н. стресова кардиограма, но жената категорично отказа.

— Нека дойда някой друг път — предложи тя.

— Предпочитам да я направим сега — настоя Джейсън. — Всъщност, бихте ли постъпили в болницата за един-два дни?

— Вие майтап ли си правите? — изгледа го с почуда Дженингс. — Нямам време, освен това не се чувствам чак толкова зле. Защо изобщо ми предлагате подобно нещо?

— За да направим всичко както трябва. Искам да ви прегледам аз и поне още двама специалисти, на първо време кардиолог и офталмолог…

— Другата седмица. Понеделник или вторник. Сега просто няма начин.

Джейсън беше принуден да отстъпи и отпрати пациентката си, като преди това и взе кръв за изследване. Нямаше начин да я принуди да остане, а в чисто медицински план не разполагаше с убедителни причини за това. Всичко се ограничаваше до едно предчувствие, едно лошо предчувствие…

* * *

Прибрал се у дома, Джейсън се зае с обичайните си дейности: потича за здраве, на връщане се отби до пазарчето Де Лука за едно гледано в домашни условия пиле, метна го във фурната, взе душ и се оттегли в стаичката-кабинет с чаша ледена бира в ръка. Настани се удобно и отново разтвори книжката за ДНК. Постепенно започна да разбира начина, по който Хейс е изолирал точно определени гени. По всяка вероятност точно с това се занимаваше и Хелене Бренкивист сутринта, когато той беше отскочил да я види. След като се открие подходящата колония от бактерии, тя се обработва по начин, който я поощрява да се дели, произвеждайки милиарди и милиарди нови бактерии. После техните ДНК се разцепват с помощта на специални ензими, фрагментират се до желаната честота, а получените гени се изолират и пречистват. След тези процедури те са готови да бъдат вкарани в други бактерии и то в онези части от тяхното ДНК, които могат да се „включват“ по желание от изследователя. В този си вид рекомбинираният бактериален щам действа като миниатюрна фабрика и произвежда онзи протеин, който е закодиран в самия ген. Именно с помощта на този метод Хейс е произвеждал хормона на човешкия растеж. Той е започнал с късче човешко ДНК, съдържащо гена за производство на хормона на растежа, клонирал го е с помощта на съответните бактерии, а след това го е вкарал в ДНК-то на друга зона, контролирана от гена за производство на храносмилателна лактоза. Добавяйки лактоза към така създадената култура, рекомбинираният щам на Хейс е бил „включен“ да произвежда хормон на човешкия растеж.

Джейсън опразни чашата си, отиде в кухнята и я напълно отново. Беше силно впечатлен от наученото. Нищо чудно, че учени като Хейс се държат странно. Те знаят, че обладават силата да манипулират живота. Това го накара да потръпне — едновременно от страх и възбуда. ДНК-технологиите имат огромен потенциал и в двете посоки, за добро и за зло. А посоката се определя с едно хвърляне на монетата…

Въоръжен с тази информация, Джейсън вече беше далеч по-склонен да вярва, че макар и в състояние на силен стрес, Хейс му беше казал истината — поне по отношение на научното си откритие. Друга работа беше изявлението му, че някой иска да го убие. Изведнъж изпита съжаление, че не беше контактувал по-отблизо с този човек, най-вече през последните месеци. Много му се искаше да го познава по-добре.

Отвори вратичката на фурната и провери пилето. То потъмняваше равномерно и изглеждаше много апетитно. Сложи да свари малко вода за ориза, след което се върна в кабинета. Вдигна крака върху бюрото, облегна се назад и се залови да чете следващата глава, отнасяща се до техниката на генното инженерство. В първата и част се описваха начините за фрагментиране на ДНК-молекулите с помощта на ензими, наречени рестрикторни ендонуклеази. Наложи му се да прочете тази част няколко пъти, тъй като материята беше трудна.

Стресна го острото свирене на детектора за дим. Рязко скочи на крака и се втурна към кухнята. Оказа се, че беше заспал с книжката в ръце. Водата за ориза беше извряла и тефлоновата тенджерка пушеше, изпълвайки кухнята с отровни талази. Джейсън побърза да я тикне под студената струя на мивката, от нажежената повърхност се вдигна гъста, съскаща пара. Пусна вентилатора и отвори единия от прозорците в хола. Къщата бавно се прочисти, детекторът най-сетне млъкна. Джейсън беше доволен, че хазаинът пак е някъде из провинцията.

Когато вечерята най-сетне беше готова (без ориз), Джейсън я понесе към бюрото в кабинета си, разбутвайки бумаги и стари вестници. Започна да се храни, след което погледът му попадна на челната страница на стар „Бостън Глоуб“, със статията ДОКТОР-ПЛАСЬОР, С ГАДЖЕ СТРИПТИЗЬОРКА. Вдигна вестника с лявата си ръка и отново се взря в снимката на Керъл Донър. Не можеше да възприеме мисълта, че човек като Хейс ще живее с такава жена. Дали пък, по подобие на много мъже на средна възраст, колегата му не беше станал пленник на идеята да вкара в правия път една проститутка със златно сърце? Не, нещо не се връзваше. Биографията на Хейс беше сходна с неговата собствена, манталитетът също. Не може един човек с медицинско образование да попадне в плен на подобна банална идея. Но, както казваше Кърън, фактите са си факти. Беше ясно, че Хейс е живял с тази жена. Джейсън се намръщи и захвърли вестника.

След като прочете всичко за сухата кожа, което успя да намери (и което не беше много), той отнесе мръсните чинии в кухнята и старателно ги изми. Пред очите му продължаваше да стои снимката на Керъл Донър с вдигната пред лицето длан. Хвърли поглед към часовника си. Беше десет и половина.

— Защо не? — промърмори полугласно той. В края на краищата Хейс беше живял с нея, може би беше споделил нещо за великото си откритие. Във всеки случай нямаше какво да губи. Намъкна един пуловер, сложи отгоре сако от туид и побърза да излезе.

Разстоянието между Бийкън Хил и „Бойната зона“ се покриваше с четвърт час умерен ход пеша, но този четвърт час маркираше огромна дистанция по отношение на социалния статут. Бийкън Хил беше остров на богатството и спокойствието, с живописни павирани улички и газови фенери. „Бойната зона“ — пълната му противоположност. За да стигне дотам, Джейсън прекоси по диагонал Бостън Комън и излезе на Уошингтьн стрийт с нейните тесни и дълбоки като кладенци барове, които се редуваха чак до Бойлстън стрийт. Тротоарите бяха пълни с народ, публиката беше разнообразна — живописно облечени бездомници се смесваха с шумни и весели групи студенти, рокери с кожени якета си пробиваха път между работници от Дорчестър със загрубели ръце, дошли тук да изпият по бира и да се позабавляват. Клубът „Кабаре“ се намираше точно в средата на пресечката, сгушен между киносалон с почти порнографска програма и книжарница за възрастни, на чиято витрина бяха изложени различни сексуални атрибути. Надписът ТОПЛЕС СТУДЕНТКИ излъчваше студена луминисцентна светлина.

Джейсън се насочи към входа. Клубът се оказа дълго полутъмно помещение. В средата му се издигаше дървен подиум, осветен от ярки прожектори. Около него се извиваше и самият бар, срещу който имаше известен брой сепарета. Подиумът беше свързан с горния етаж посредством дървено стълбище, от двете страни на което висяха огромни тонколони, бълващи оглушителна рок-музика.

Въздухът беше наситен с цигарен дим и онзи особен химически мирис, който е характерен за подобен род заведения и е близък до миризмата, излъчвана от евтините ароматизатори. На бара почти нямаше места, клиентите бяха предимно мъже, наведени над питиетата си. Трудно беше да се видят хората в сепаретата, но когато Джейсън мина покрай тях, успя да различи няколко жени с мини-рокли на тънки райета и огромни деколтета. Успя да си намери място на бара. Почти веднага към него се насочи келнерка с бяла блузка и тясно прилепнали черни шортички.

Когато момичето му донесе поръчката — една бира и висока чаша, по дървеното стълбище започна да слиза полугола танцьорка. Очите и за миг срещнаха очите на Джейсън, после отегчено се отместиха встрани. Лицето и беше покрито с дебел пласт грим, а изрусената и коса стърчеше като сламена. На възраст надхвърляше тридесетте и трудно можеше да се нарече студентка.

Очите на Джейсън пробягаха из заведението. Върху лицата на повечето мъже се беше изписало същото отегчение, очите им с досада следяха движенията на танцьорката по подиума. Джейсън отпи глътка направо от бутилката. На такова място просто не можеше да си наложи да използва чаша. Когато рок-парчето свърши, танцьорката се закова на място и зае очаквателна стойка, отпускайки се на едното от десетсантиметровите си токчета. На дясното и бедро беше татуирано мъничко сърце.

Оглушителен тътен на барабани оповести началото на следващия номер, блондинката възобнови лъстивите движения на тялото си, а пръстите и ловко разкопчаха сутиена. Миг по-късно остана по оскъдни прашки и обувките на високи токове, но мъжете на бара продължаваха да я наблюдават безстрастно, сякаш бяха каменни скулптури. Единствените им движения бяха свързани с поднасянето на питието или цигарата до устата. После танцьорката започна бавна и сластна обиколка по ръба на дансинга и неколцина от клиентите и лепяха банкноти.

Джейсън погледа още известно време, после очите му отново пробягаха из помещението. В сепарето на пет-шест метра от него се беше настанил мъж с тъмен костюм и пура в уста, който бе забил тъмните си очила в съдържанието на менюто. Как ли вижда нещо в тая тъмница, учуди се младият лекар, след което реши, че този мъж е представител на управата. От двете страни на сепарето се бяха изправили неколцина юначаги с бели тениски, от които стърчаха вратове с обиколка от минимум 60 сантиметра. Огромните им лапи бяха кръстосани пред гърдите, очите им непрекъснато обхождаха помещението.

Музиката спря, русата стриптизьорка събра оскъдното си бельо и изтича нагоре по стълбите. Изпратиха я мършави аплодисменти. След малко прозвуча следващото парче и по стълбите се спусна друга танцьорка. Беше облечена в шарена циганска рокля с баста и лъскави нишки, но иначе си приличаше с предишната, сякаш бяха сестри. Тази обаче беше каката…

Джейсън бързо се ориентира в програмата. Появява се маце в някаква фантастична дрешка, започва да танцува и едновременно с това се освобождава от аксесоарите си. Толкоз. Така изтекоха четиридесет и пет минути и той започна да се чуди дали Керъл Донър ще участва в тазвечершната програма. В един момент му писна и попита една от келнерките.

— Идва нейният ред — отвърна момичето, — Искате ли още едно питие, мистър?

Джейсън поклати глава. Предпочиташе да си остане на една бира. Огледа се и забеляза, че няколко стриптизьорки се бяха появили в салона. Повечето от тях се отбиваха да разменят няколко думи с мъжа с тъмните очила, а после се разхождаха из салона и разговаряха с клиентите. Джейсън направи опит да си представи сред тях и големия молекулярен биолог Хейс, но не успя. Нещата просто не бяха на нивото на човек с академична мисъл и познания.

Музиката спря, прожекторите над подиума угаснаха. После за пръв път пропука микрофон и мъжки глас обяви следващата участничка в шоуто — прочутата Керъл Донър. Отегчените консуматори на алкохол на бара сякаш изведнъж се пробудиха и надигнаха глави, Прозвучаха откъслечни ръкопляскания.

Започна някакъв бавен рок, едновременно с него започнаха да палят и прожекторите. На подиума се мярна неясна фигура, после светлината стана ярка и Джейсън зяпна от изненада. Керъл Донър се оказа прекрасна млада жена с гладка като кадифе кожа и блестящи очи. Беше облечена в нещо като цял бански костюм, или по-скоро боди, а на краката си имаше вълнени чорапи — като тези, които използват състезателите по аеробика. Бедрата над коленете и бяха голи. Движенията и бяха леки и изпълнени с непринудена грациозност, а от усмивката и личеше, че наистина се забавлява.

В хода на танца вълнените чорапи бяха свалени, последва ги тънкият копринен воал и бодито. Публиката изпрати с бурни аплодисменти голите и неочаквано свежи гърди на младата жена, която пъргаво изтича нагоре по стълбите, след това отново потъна в пиянското си вцепенение. Джейсън очакваше, че и Керъл ще се появи в салона, подобно на колежките си, но след двадесетина минути му стана ясно, че това няма да се случи. Бутна стола си назад и се насочи към мъжа с тъмните очила в отсрещното сепаре. Единият от културистите забеляза приближаването му и разплете масивните си бицепси.

— Извинете, дали ще мога да поговоря с Керъл Донър? — обърна се към мъжът с очилата Джейсън.

— Кой, по дяволите, сте вие? — изгледа го онзи и извади пурата от устата си. Джейсън се поколеба дали да се представи с истинското си име, а през това време мъжът направи знак на горилите си. Една яка лапа се стовари върху рамото му и го побутна към изхода.

— Искам само да…

Не успя да довърши. Беше сграбчен за сакото и почти понесен през заведението, по посока на тъмната завеса на входа. Унизен и доста уплашен, той се оказа изхвърлен на тротоара.