Робин Кук
Смъртен страх (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

По отношение на времето продължаваше да им върви. Сутринта, когато дръпнаха завесите, реката ги заслепи с блясък, сякаш в коритото и бяха струпани милиони скъпоценни камъни. Веднага след закуска Керъл обяви, че отиват на излет.

Натоварени с кутии за храна от хотела, двамата тръгнаха срещу течението на река Сидар по една добре маркирана пътека, от двете страни, на която кипеше живот — главно под формата на птици и дребни животинки. На около половин километър от разлива пред хотела се намираше малкият водопад, за който беше споменала Керъл. Представляваше серия от назъбени скали, всяка с височина от около метър и половина. Присъединиха се към неколцина туристи на една дървена платформа и гледаха като омагьосани пенестите струи, които с грохот падаха надолу. Точно под тях, от кипящите води на дълбокия вир изскочи голяма, дълга поне един метър риба, люспите и проблеснаха с всичките цветове на дъгата. Сякаш за да опровергае действието на физическите закони, тя се стрелна нагоре към първия скален пояс, остана няколко секунди там, а след това продължи нагоре, превземайки и втората редица остри камъни.

— Господи! — възкликна Джейсън. Беше чел някъде, че сьомгата може да плува срещу течението, но нямаше представа, че е в състояние да преодолява и толкова стръмни скали. Стояха като парализирани и гледаха как още няколко риби си пробиваха път нагоре. Като лекар той изпитваше дълбоко възхищение от физическата издръжливост на тези създания. Генетично заложеният стремеж към възпроизводство наистина е велика сила.

— Невероятно! — прошепна той, заковал очи в една наистина страшно едра риба, която беше поела трудния път през скалите.

— Алвин също беше запленен — промълви Керъл.

Джейсън можеше да си го представи много добре, особено като се имат предвид интересите на Хейс към съзряването на организмите и хормоните на растежа.

— Да вървим — дръпна го за ръката Керъл. — Нагоре има още интересни неща.

Продължиха по пътеката, която след около половин километър се отдалечи от реката и потъна в гъстата гора. Когато отново се върнаха на брега видяха, че Сидар се беше разляла в поредното малко езеро — подобно на онова пред „Салмон Ин“. Това тук беше широко около петстотин метра и дълго два пъти повече, по повърхността му се виждаха множество рибарски лодки.

Една хижа, която беше умалено копие на „Салмон Ин“, се беше сгушила под клоните на вековните борове. Във водата пред нея имаше къс пристан, към който бяха привързани половин дузина гребни лодки. Керъл се насочи натам и Джейсън я последва.

Хижата се оказа рибарска база, нещо като филиал на „Салмон Ин“. Вдясно на просторното помещение имаше покрит със стъкло извит тезгях, зад който стоеше брадат мъжага с риза на червени карета, червени тиранти, избелели джинси и гумени ботуши. Някъде към седемдесетте, той беше идеален за ролята на Дядо Коледа в някой универсален магазин. Стената зад гърба му беше отрупана с въдичарски принадлежности. Керъл го поздрави и му представи Джейсън. Името на стареца беше Стуки Грифитс. Оказа се, че докато тя ходела на риба, Алвин се радвал на неговата компания.

— Хей, защо не си опиташ ръката? — внезапно попита младата жена.

— Това не е за мен — отказа Джейсън. Никога през живота си не беше ходил на лов или риболов.

— Аз пък мисля да опитам — тръсна глава младата жена. — Ела да ми правиш компания.

— Върви сама — поклати глава Джейсън. — Аз мога да се забавлявам и по друг начин…

— Добре.

Младата жена влезе в сложни преговори със Стуки, в резултат, на които получи въдичарски прът и някакви кукички. Направи още един опит да привлече Джейсън, но той остана непреклонен.

— Тук ли ходихте на риба двамата с Алвин? — попита, пристъпвайки към прозореца.

— Не — поклати глава младата жена, докато си събираше такъмите. — И Алвин беше като теб — отказа да дойде… Но аз хванах едно доста едро парче, при това направо от пристана!

— Алвин изобщо не е ходил на риба, така ли? — изненадано попита Джейсън.

— Не. Само я гледаше как си пробива път нагоре и и се възхищаваше…

— Доколкото си спомням, той е помолил Себастиан Фран да отидат на риба — подхвърли Джейсън.

— Така е, но когато дойдохме тук просто се мотаеше нагоре-надолу и зяпаше. Нали ги знаеш какви са учените…

Джейсън поклати глава и не каза нищо.

— Ще бъда на пристана — жизнерадостно подвикна младата жена. — Ако си промениш решението, ела. Голям кеф е…

Джейсън проследи с очи стройната и фигура, която се спусна по покритата с камъни пътека. Не можеше да разбере защо Алвин е разпитвал толкова много за риболова на това място, а след това дори не е пипнал пръта. Беше странно.

В хижата влязоха двама мъже и поискаха от Стуки въдици, стръв и лодка. Джейсън бавно излезе на верандата, върху която бяха пръснати няколко люлеещи се стола. Под стряхата Стуки беше сложил хранилки, около които пляскаха с криле няколко птици. Погледа ги известно време, после бавно тръгна надолу към пристана, където беше Керъл. Водата беше кристално чиста, виждаха се всички камъчета по дъното. Внезапно от изумрудено зеления покой на дълбокия вир изскочи сребриста сьомга, която се стрелна под кея и се насочи към сенчестите плитчини на двадесетина метра по-нататък.

Джейсън неволно я проследи с поглед и благодарение на това забеляза някакво странно движение на повърхността. Обзет от любопитство, той се приближи до линията на водата. Видя една много едра сьомга, която лежеше на една страна само на метър от брега и едва-едва помръдваше с опашката си. Грабна една пръчка и направи опит да я избута към дълбокото, но не успя. Рибата явно беше болна. Вдигна глава и забеляза друга нейна посестрима, която лежеше абсолютно неподвижна край брега, а на няколко десетки метра по-нататък някаква едра птица закусваше с трета сьомга.

Обърна се и тръгна нагоре по каменната пътека. Стуки беше излязъл на верандата и подръпваше от лулата си, седнал удобно в един от люлеещите се столове. Джейсън се облегна на парапета до него и започна да го разпитва за болните риби. Допускаше, че някой може би е замърсил водата някъде нагоре по течението…

— Нищо подобно — отсече Стуки и дръпна няколко пъти от силно оглозгания си мундщук. — Тук няма замърсявания. Тия риби дето си ги видял, вече са си хвърлили хайвера и са дошли на брега да умрат…

— О, да — кимна Джейсън, спомнил си прочетеното за жизнения цикъл на сьомгите. Те се напрягат до крайност, за да се завърнат по родните си места, но веднъж хвърлили хайвера си, вече са готови да умрат. Никой не знае защо е така, въпреки че по въпроса съществуваха най-различни теории. Според някои от тях ставало въпрос за физиологични проблеми, свързани с преминаването от солени в сладки води, но и това не беше доказано. Още една от загадките на природата, поклати глава Джейсън.

Обърна се и погледна надолу към Керъл. Тя беше заета с трудната задача да хвърли въдицата си във водата. Отново насочи вниманието си към Стуки.

— Случайно да помните един доктор на име Алвин Хейс? — попита.

— Не.

— Горе-долу мой ръст, с дълга коса и бледа кожа — опита се да му подскаже Джейсън.

— Тук идват много хора.

— Сигурно. Но мъжът, за когото говоря, е бил с онова момиче там… — Ръката му махна по посока на Керъл, правилно предположил, че Стуки едва ли вижда всеки ден момичета като нея.

— Онази на пристана?

— Да. Красивото момиче на пристана.

Стуки изпусна няколко кълбета дим, очите му се присвиха.

— Възможно ли е човекът, за когото говориш, да е от Бостън? — попита той.

Джейсън кимна с глава.

— Помня го — отсече старецът. — Ама хич не приличаше на доктор…

— Занимаваше се с научна работа — поясни Джейсън.

— Значи, затова — убедено кимна онзи. — Беше много странен тип. Даде ми стотачка, за да му набавя двайсет и пет глави от сьомга.

— Само глави? — погледна го с недоумение Джейсън.

— Аха. Даде ми и телефона си в Бостън. Каза да му се обадя като ги събера.

— А дойде ли да си ги вземе?

Младият човек се спомни, че Керъл и Хейс бяха пътували два пъти до Сиатъл.

— Аха. Каза да ги почистя добре и да ги сложа в лед.

— А защо това ти отне толкова много време? — попита Джейсън. При толкова много риба наоколо, задачата изглеждаше изпълнима за броени минути.

— Искаше точно определени сьомги — отвърна Стуки. — Трябваше задължително да са се освободили токущо от хайвера, а такива сьомги изобщо не кълват и трябва да се ловят с мрежа. Онези с въдиците, дето ги виждаш по реката, хвърлят за пъстърва…

— Някакъв специален вид ли са сьомгите, за които говориш? — пожела да узнае Джейсън.

— Не. Просто трябва да са си хвърлили хайвера.

— Каза ли ти защо са му тези глави?

— Не ми каза, а и аз не съм го питал — поклати глава Стуки. — Но след като си плащаше, значи такава му е работата…

— Само главите и нищо друго, така ли?

— Само главите.

Джейсън стана и напусна верандата. В душата му цареше пълно объркване. Просто не можеше да приеме идеята, че Хейс е пропътувал пет хиляди километра, за да се снабди с марихуана и рибешки глави. Керъл го забеляза и размаха ръце от ръба на пристана.

— Трябва да опиташ, Джейсън — подвикна тя. — Преди малко почти хванах една…

— Тук сьомгата не кълве — важно поясни той. — Трябва да е било пъстърва…

Тя го погледна с разочарование.

Той гледаше красивото и лице с високи скули и замислено мълчеше. Ако първоначалните му предположения са верни, главите на сьомгата би трябвало да имат връзка с опитите на Хейс да създаде моноклонални антитела. Но по какъв начин това би помогнало на красотата и, както беше подхвърлил той? В подобно изявление просто нямаше логика…

— Предполагам, че няма значение дали е сьомга или пъстърва — промърмори младата жена и отново насочи вниманието си към въдицата. — Просто се забавлявам…

Кръжащ в небето ястреб рязко се стрелна надолу към плитчините и направи опит да сграбчи с ноктите си една умираща сьомга. Но рибата се оказа прекалено тежка и той бе принуден да я пусне, за да се вдигне обратно във въздуха. Джейсън видя как сьомгата престана да се бори и се отпусна.

— Хванах риба! — изкрещя Керъл и трескаво вдигна нагоре извития си прът.

Възбудата от улова прочисти съзнанието на Джейсън. Той се втурна напред и помогна на момичето да извади една пъстърва с доста солидни размери — красиво създание със стоманеносиви очи. Стана му мъчно за нея и побърза да откачи кукичката. После помоли Керъл да я върнат обратно и тя мълчаливо кимна. Едно пляскане с опашката и пъстървата изчезна.

За обед трябваше да повървят известно време по брега на широката река, за да стигнат до нещо като вклинен във водата скалист нос. Докато се хранеха, имаха възможност не само да се насладят на цялото великолепие на реката, но и на заснежените върхове на Каскадите. Гледката наистина спираше дъха.

В късния следобед потеглиха обратно към „Салмон Ин“. В близост до хижата видяха още една голяма риба, която се гърчеше в предсмъртна агония. Беше обърната на една страна и коремът и се белееше.

— Колко тъжно — прошепна Керъл и се вкопчи в ръката му. — Защо трябва да умрат?

Джейсън нямаше готов отговор. На езика му дойде изтърканото клише „такъв е животът“, но не го каза на глас. В продължение на няколко минути наблюдаваха някога величествената сьомга, с чиято жива плът вече вечеряха няколко по-дребни рибки.

— Уф! — направи гримаса Керъл и го дръпна да си вървят. След няколко крачки в мълчание тя смени темата и започна да говори за другата типична оферта, която правеха от хотела. Ставаше въпрос за спускането с кану по стръмните речни бързеи, но Джейсън почти не я слушаше. Пред очите му продължаваха да се въртят дребните хищници, които се хранеха от голямата риба. И именно от тази гледка се роди едно ново хрумване. Внезапно, като откровение, в главата му се появи ясна представа за откритието на Хейс. Но тя беше по-скоро ужасна, отколкото иронична.

Кръвта се оттече от лицето му, краката му се заковаха на място.

— Хей, какво има? — погледна го Керъл.

Той преглътна, немигащите му очи трескаво блестяха.

— Джейсън, какво ти е?!

— Трябва да се върнем в Бостън! — прошепна напрегнато той и изведнъж се втурна напред, повличайки и момичето със себе си.

— За какво говориш? — изрази протеста си тя. Той мълчеше. — Джейсън! Кажи ми какво става! Ръката и рязко се освободи от хватката му, тялото и се закова на място.

— Извинявай — бавно се осъзна той. Имаше чувството, че излиза от краткотраен, но дълбок транс. — Изведнъж проумях какво е откритието, на което се е натъкнал Хейс. Трябва да се връщаме обратно…

— Какво, още тази вечер ли?

— Веднага.

— Чакай малко. Тази вечер няма полети за Бостън. Там времето е с три часа напред. Ако много държиш да си вървим, ще преспим и ще потеглим утре рано сутринта…

Джейсън не отговори.

— Добре, но все пак, нека вечеряме! — раздразнено добави младата жена.

Той се остави да бъде успокоен. Кой знае, в края на краищата? — рече си той. — Може би греша…

Керъл искаше да и обясни за какво става въпрос, но той отказа с претекста, че няма да го разбере.

— Това звучи доста надменно! — погледна го обидено младата жена.

— Съжалявам. Ще ти разкажа всичко, но само след като бъда сигурен…

Даде си сметка, че Керъл е права едва след като взе душ и се преоблече. Ако тръгнат веднага за Сиатъл, ще бъдат на летището някъде към полунощ бостънско време. Което със сигурност означава, че няма да хванат никакви полети преди следващата сутрин.

Слязоха в ресторанта. Дадоха им масата, която беше разположена точно срещу вратата за верандата. Джейсън настани Керъл с лице към нея, обяснявайки, че тя заслужава гледката. След като ги оставиха насаме с менюто, той вдигна глава и се извини за проявената невъздържаност и даде пълно право на разсъжденията и относно полетите.

— Впечатлена към, че си го признаваш — погледна го с уважение Керъл.

За разнообразие този път си поръчаха пъстърва вместо сьомга, а вместо вино от щата Вашингтон, решиха да вземат шардоне от Напа Вали. Навън нощта влезе в правата си, лампите над пристаните светнаха.

Джейсън трудно се концентрира над това, което бяха поръчали. Започна да му светва, че ако теорията му е вярна, Хейс е бил убит, а и Хелене не е станала жертва на случайно насилие. А ако Хейс е бил прав и някой вече използва неговото колкото случайно, толкова и ужасно откритие, резултатите ще бъдат далеч по-тежки от всякаква епидемия.

Докато главата му буквално пушеше от тези тревожни мисли, Керъл се опитваше да поддържа някакъв незначителен разговор. В крайна сметка обаче и тя разбра, че човекът насреща и е някъде далеч, пресегна се през масата и стисна ръката му:

— Защо не се храниш?

Джейсън погледна с отсъстващ поглед ръката и върху своята, чинията си и накрая лицето и.

— Извинявай, но съм доста разтревожен — промърмори той.

— Няма значение. Ако не си гладен, може би трябва да отидем и да разберем какви полети до Бостън има сутринта…

— Ще почакаме поне ти да се нахраниш — възрази той.

Но Керъл подхвърли салфетката си на масата и поклати глава:

— Не, благодаря. Ядох повече от достатъчно.

Джейсън вдигна глава да потърси келнера, но очите му изведнъж се заковаха на едно място — върху мъжа, който току-що беше влязъл в залата и се оглеждаше от мястото си до малката катедра на метр д’отела. Очите му бавно се местеха от маса на маса, без да пропускат нищо. Беше облечен в тъмносин костюм и бяла риза с отворена яка. Дори от разстояние се виждаше тежкото златно синджирче, което проблясваше на врата му.

Джейсън внимателно го оглеждаше. Лицето му беше някак странно познато, но не можеше да се досети къде го е виждал. Чертите му бяха латиноамерикански, с тъмна коса и силно загоряла кожа. Приличаше на преуспяващ бизнесмен. После изведнъж си спомни. Беше видял това лице вечерта, в която умря Хейс. Това е същият мъж, който се мерна първо пред ресторанта, а след това и около спешното отделение на болницата Масачузетс Дженерал.

В същия миг и мъжът го видя. Срещнал погледа му, Джейсън усети как по гърба му пробягват хладни тръпки. Явно беше разпознат, тъй като мургавият веднага тръгна към масата им, небрежно пъхнал ръка в десния джоб на сакото си. Крачеше целеустремено, разстоянието бързо се смаляваше. Спомнил си току-що за убийството на Хелене Бренкивист, Джейсън изпадна в паника. Интуитивно усещаше какво предстои, но не беше в състояние дори да се помръдне. Успя само да премести очи по посока на Керъл. Искаше да и изкрещи да се маха, но от устата му не излиташе нито звук. Беше напълно парализиран. С крайчеца на окото си видя как мъжът заобикаля съседната маса.

— Джейсън? — погледна го въпросително Керъл и леко наклони глава.

Мъжът беше само на няколко крачки. Ръката му излезе от джоба, между пръстите му мътно проблесна метал. При вида на пистолета Джейсън най-после се раздвижи. Последва внезапен взрив от движения, извършени с мълниеносна бързина. Издърпа покривката от масата, изпращайки на земята чинии, чаши и сребърни прибори. Керъл извика от изненада и скочи на крака.

Джейсън се втурна към мъжа, преметна покривката през главата му и рязко го блъсна назад. Той се просна върху една от съседните маси, преобръщайки я сред дъжд от порцелан и стъкло. Хората, които я заемаха, се развикаха, част от останалите посетители направиха опит да избягат, но неколцина от тях се спънаха в преобърнатите столове.

Джейсън се възползва от настъпилата суматоха, хвана Керъл за ръката и я повлече към верандата. Успял с мъка да прогони болезнената си парализа, той изведнъж се превърна в ураган. Вече знаеше кой е мъжът с вид на преуспяващ бизнесмен — убиецът, за когото Хейс твърдеше, че е по петите му. Нямаше никакво съмнение, че следващите мишени са Керъл и той самият.

Дръпна младата жена надолу по стълбите, намерението му беше да заобиколят хотела и да излязат на паркинга. Но в следващата секунда си даде сметка, че няма да имат време за подобен ход. Имаха шанс само ако се насочат към пристана.

— Джейсън, какво ти става?! — изкрещя Керъл, политнала при рязката смяна на посоката. Зад гърба им с трясък се отвори врата, после някой изтича надолу по дървените стъпала към ливадата. Вече ги преследваха. Когато стигнаха кея, Керъл направи опит да спре.

— Побързай, за Бога! — изръмжа през стиснати зъби Джейсън. Кратък поглед през рамо го увери, че една тъмна фигура се беше спуснала по стълбите и вече тичаше след тях.

Керъл направи опит да освободи ръката си, но Джейсън я стисна здраво и отново я помъкна след себе си.

— Онзи иска да ни убие! — запъхтяно извика той.

С препъване се добраха до края на пристана, профучавайки покрай гребните лодки, без дори да ги погледнат. После той я извика да му помогне да отвържат трите гумени лодки с извънбордови мотори и да ги тласнат навътре във водата. Течението моментално ги понесе. Влязоха в четвъртата в момента, в който преследвачът стъпи върху дъските на кея. Почти легнал по гръб, Джейсън рязко се отблъсна с два крака от дебелата греда. Понесоха се по течението — отначало бавно и неохотно, после все по-бързо и по-бързо. Той я накара да легне на дъното и побърза да се просне до нея, почти покривайки я с тялото си.

Невинно на пръв поглед пропукване доведе до тъп удар някъде по корпуса на лодката. Веднага след това последва свистенето на сгъстен въздух и Джейсън простена от отчаяние. Мъжът стреляше по тях със заглушител. Второто пропукване беше последвано от рязък звън, тъй като куршумът попадна в извънбордовия мотор, направи рикошет и с плясък потъна във водата.

Миг по-късно дойде облекчението: Джейсън осъзна, че гуменият корпус на лодката е направен от отделни секции и изтичането на въздух от една от тях няма да доведе до потъване. Следващите няколко изстрела дойдоха малко къси, след което във въздуха се разнесе звучен удар на дърво в дърво. Джейсън вдигна глава и предпазливо надникна. Мъжът беше свалил едно кану от стойката му и го пускаше във водата.

Отново го сграбчи страхът. С помощта на греблото, леката спортна лодка можеше да се движи много по-бързо от гумената, която лениво се носеше по течението. Единственият им шанс беше да включат мотора — един стар модел от онези, които се палят със стартерна връв. Джейсън премести железния лост на положение „старт“ и дръпна връвта. Моторът дори не превъртя. Убиецът вече беше скочил в кануто и се насочваше към тях, Отново опъна връвта, но пак нищо не се получи. Керъл вдигна глава и нервно прошепна:

— Приближава се!

През следващите петнадесет секунди Джейсън нервно опъваше въженцето на стартера. Очите му не изпускаха силуета на спортната лодка, която се очертаваше все по-ясно зад тях. Наведе се да провери дали лостът е точно на положение „старт“, после направи поредния неуспешен опит. Очите му се преместиха към резервоара за бензин, който би трябвало да е пълен. Черната му капачка изглеждаше хлабава и той я притегна. Отстрани имаше някакъв бутон, с който по всяка вероятност се помпаше за увеличаване на налягането в резервоара. Натисна го пет-шест пъти, отбелязвайки, че съпротивлението му се увеличава. Когато отново се обърна назад видя, че кануто почти ги беше настигнало.

Сграбчи стартерната връв и дръпна с всичка сила. Моторът изрева, запалил от първия път. Ръката му се пресегна към лоста и го сложи на положение „назад“, тъй като плуваха по течението с кърмата напред. Сложи газта в крайно положение и се хвърли по очи в дъното на лодката, притискайки Керъл под себе си. Както очакваше, зад тях се разнесоха още няколко изстрела, два от които улучиха гумения борд. Когато Джейсън посмя да надникне отново, разстоянието между тях и преследвача беше значително по-голямо и кануто почти не се виждаше.

— Остани на мястото си! — заповяда на Керъл той и се зае да оглежда пораженията. Една секция в десния борд беше мека, в същото положение беше и лявата задна част. Други щети нямаха. Премести се назад и седна до мотора. Върна газта, сложи ръчката в позиция „напред“ и хвана кормилото. Лодката направи плавен завой и зае позиция в средата на течението. Евентуален удар в подводна скала беше последното нещо на света, от което се нуждаеха в момента.

— Вече можеш да се изправиш — подвикна той.

Керъл го послуша, надигна се до седнало положение и приглади с пръсти косата си.

— Наистина не мога да повярвам! — изкрещя тя, за да надвика пърпоренето на мотора. — И какво ще правим отсега нататък, по дяволите?!

— Ще караме по течението, докато видим някакви светлини — отвърна Джейсън. — Тук рибарски селища има колкото щеш…

Продължиха надолу. Джейсън се питаше дали е безопасно да се отбият на поредния пристан. Преследвачът им лесно би могъл да скочи в колата си и да ги последва по брега. Може би ще открием светлини на другия бряг, рече си той.

Можеше да прецени приблизителната им скорост на движение като гледаше силуетите на дърветата, наредени покрай брега на разлятата река. Беше не по-висока от скоростта на забързан пешеходец. Освен това имаше чувството, че реката плавно се стеснява и скоростта им нараства. Така изтече половин час, но светлини не се виждаха никъде. Тъмната линия на гората опираше в звездното небе, дори луната се беше скрила.

— Нищо не виждам! — извика Керъл.

— Всичко е наред — направи опит да я успокои Джейсън.

След още петнадесетима минути пътуване по този начин крайречните борове рязко се доближиха. Това означаваше, че наближават края на разлива, наподобяващ езеро. Едва сега Джейсън си даде сметка, че беше преценявал скоростта им напълно погрешно. На практика се движеха доста по-бързо, отколкото мислеше. Протегна ръка да намали газта, моторът рязко утихна. Това му позволи да чуе един друг, доста по-заплашителен шум: грохотът от падаща вода.

— Божичко! — изтръпна той, спомнил си за водопада над „Салмон Ин“. Натисна руля до крайно странично положение, за да завърти лодката, после даде пълна газ. С разочарование и страх установи, че плъзгането им по течението само се забави, но не спря. Направи опит да се насочи към брега и лодката неохотно се подчини. Но адът се отприщи, когато бяха на някакви си десетина метра от него. Реката рязко се стесни в каменистото си корито и лодката беше буквално засмукана от силното течение.

По горната част на гумения борд минаваше здраво въже, промушено през специални метални халки. Джейсън зае позиция в средата на лодката и се хвана за него с протегнати ръце, крещейки на Керъл да стори същото. Тя не го чу от грохота на водата, но видя какво прави и се опита да стори същото. За нещастие ръцете и се оказаха по-къси и не стигнаха до двата борда. Наложи и се да промени позицията — хвана се само за едната страна на борда, а краката си затъкна под дъската на седалката. В същия момент попаднаха в първия истински водовъртеж, който поде лодката и я подхвърли във въздуха като коркова тапа. Водата нахлу вътре като ледена пенлива стена. Джейсън се закашля и направи опит да махне пръските от очите си. Почувства тялото на Керъл до себе си и направи опит да го притисне с крака. После връхлетяха някаква скала и лодката се завъртя в посока, обратна на часовниковата стрелка. Пред очите му продължаваха да се въртят картините от онзи водопад над хотела и той си даваше ясна сметка, че всеки момент могат да полетят в небитието. Стискаха въжето и се носеха надолу, окаменели от ужас. Лодката подскачаше като гумена топка, въртеше се около оста си и изглеждаше изцяло в плен на водните капризи. Всеки момент можеха да се преобърнат, спасяваше ги единствено фактът, че бяха пълни почти до борда с ледено студена вода.

Така изтече цяла вечност, след което водата изведнъж се укроти. Те продължаваха да се въртят надолу по течението, но вече без резките и опасни подскоци, породени от съприкосновението със скалите. Джейсън предпазливо вдигна глава. Коритото на реката беше все така тясно, от двете им страни прелитаха високи скали. По всичко личеше, че премеждията им далеч не са свършили.

Това се потвърди още в следващата секунда. Дъното на лодката рязко се повдигна нагоре, разнесе се глух тътен и въртеливото движение започна с нова сила. Пръстите на ръцете започнаха да го болят от продължителните мускулни усилия, комбинирани с вледеняващия студ. Вкопчи се във въжетата с всичката сила, която му беше останала, опитвайки се да стегне и примката на краката си, с която държеше Керъл. Болката стана толкова силна, че за момент му се стори невъзможно да издържи.

После кошмарът свърши — толкова внезапно, колкото беше започнал, Продължавайки да се върти около оста си, лодката се изстреля в далеч по-спокойни води. Оглушителният грохот на бързея остана зад гърба им, бреговете рязко се раздалечиха и позволиха на звездното небе да надникне над главите им. Вътрешността на лодката беше пълна над половината с ледена вода, но Джейсън изведнъж осъзна, че извънбордовият двигател продължава да си потраква на малки обороти, сякаш нищо не се беше случило.

С треперещи ръце изправи лодката, главозамайващото въртене най-сетне престана. Пръстите му напипаха някакъв бутон в нишата от вътрешната страна на гумения борд, поколебаха се за миг, после го натиснаха. След една безкрайно дълга минута водата във вътрешността започна да намалява и от гърдите му излетя въздишка на облекчение.

Очите му продължаваха да опипват тъмните силуети на дърветата покрай брега. Пред тях реката правеше плавен завой наляво, след който най-накрая се появиха светлини. Той натисна руля и се насочи към брега.

Пред очите им се разкриха няколко добре осветени сгради, пристани и десетина гумени лодки, подобни на тяхната. Джейсън продължаваше да се опасява, че убиецът се е придвижил надолу по течението и ги дебне, но те просто нямаха друг избор, освен да слязат на брега. Насочи лодката към втория кей и изключи мотора.

— Наистина умееш да забавляваш дамите си — промърмори с тракащи от студ зъби Керъл.

— Радвам се, че оценяваш усилията ми в тази насока — ухили се невесело той.

— Стига шегички, Джейсън — сряза го тя. — Искам да знам какво, по дяволите, става!

Джейсън вдървено се изправи и ръцете му се вкопчиха в дебелата греда на кея. Помогна на Керъл да стъпи на дъските, последва я и се наведе да привърже лодката към пристана. От близката постройка се носеше звучна кънтри-музика.

— Трябва да е някакво заведение — промърмори Джейсън и се обърна да я хване за ръката. — Първата ни работа е да се подсушим, ако не искаме да пипнем пневмония…

Насочиха се към заведението, крачейки предпазливо по покритата с чакъл пътека. Но вместо да влязат, той я дръпна към паркинга и внимателно огледа подредените там коли.

— Сега пък какво правиш? — раздразнено го изгледа Керъл.

— Гледам дали някой не си е забравил ключовете — обясни той. — Трябва ни кола, при това веднага!

— Не мога да повярвам! — простена тя и отчаяно вдигна ръце. — Нали трябваше да се стоплим? Не знам какво ще решиш ти, но аз със сигурност влизам в този ресторант! Обърна се и без да чака отговор тръгна към входа на заведението. С един скок Джейсън я настигна и я сграбчи за раменете.

— Страх ме е, че отново ще попаднем на онзи, който стреля по нас — задъхано обясни той.

— Ще извикаме полиция — тръсна глава тя, изтръгна се от хватката му и натисна бравата.

Латиноамериканецът го нямаше вътре. Насочиха се към телефона на бара и позвъниха на полицията. Оказа се, че единствен представител на властта тук е местният шериф. С авторитетен бас той оповести, че идва.

Съдържателят на заведението отказа да повярва, че Джейсън и Керъл са преодолели Дяволската дупка през нощта.

— Никой досега не го е правил! — поклати глава той, после се залови да им търси сухи дрехи. Това, което им предложи, не беше нещо особено, но вършеше работа — готварски престилки и прекалено големи кухненски панталони на бели и черни квадратчета. А мокрите им дрехи отидоха в пластмасова торба за боклук. Човекът си знаеше работата и настоя да изпият по един горещ грог с ром, който бързо им помогна да забравят треперенето.

— Джейсън, трябва да ми обясниш какво става! — каза Керъл, докато чакаха шерифа. Седяха на една маса до стария джубокс марка „Вурлицър“, от който се лееше кънтри-музика от петдесетте години на века.

— Няма да е много лесно — промърмори той. — Не съм напълно сигурен, но мисля, че мъжът, който стреля по нас, беше пред ресторанта, когато умря Алвин… Предполагам, че нашият приятел е станал жертва на собственото си откритие. Ако не беше умрял онази вечер, този тип щеше да намери друг начин да го премахне… Вече съм сигурен, че е казвал истината когато твърдеше, че някой иска да го убие.

— Тези приказки ми звучат доста безумно — въздъхна Керъл и направи опит да приглади още неизсъхналата си коса, която стърчеше на всички страни.

— Знам. Повечето заговори звучат точно така… Не че съм изпечен заговорник, но нали това, което токущо преживяхме, не беше сън, по дяволите!

— А какво ще кажеш за откритието на Хейс?

— Все още ми липсват детайли от пъзела, но ако теорията ми е вярна, ще се получи доста страшна картина. Именно по тази причина държа веднага да се приберем в Бостън.

В този момент вратата се отвори и на прага застана Марвин Арнолд, местният шериф. Беше мъж-планина, облечен в доста измачкана кафява униформа, щедро нашарена от коланчета и излъскани токи. Но най-голямо впечатление правеше тежкият магнум, калибър 0.357, който се поклащаше встрани от масивния му бут. Точно такова оръдие ми трябвайте там горе, при „Салмон Ин“, въздъхна в себе си Джейсън.

Оказа се, че Марвин вече беше отскочил до „Салмон Ин“, тъй като му бяха докладвали за инцидента. Но не знаеше нищо за човек с пистолет, нито пък някой му беше докладвал за изстрели. Когато Джейсън приключи със сбития си разказ стана ясно, че шерифът го беше слушал с открито недоверие. В замяна на това едрият мъж беше силно впечатлен от факта, че двамата непознати бяха преминали през Дяволската дупка без чужда помощ, при това нощем.

— Малко хора биха повярвали — промърмори с нескрито уважение той.

— Нямахме избор, шериф Арнолд, спасявахме си кожите — рече Джейсън. — Впрочем, можете да огледате лодката, с която дойдохме, тя е пробита на две места от…

— Не ме учете как да си върша работата! — прекъсна го ядосано шерифът. — Правя каквото трябва!

След това ги натовари в полицейската кола и ги закара обратно в „Салмон Ин“, където Джейсън с огромна изненада научи, че управата го държи отговорен за щетите в ресторанта и настоява да ги заплати. Никой не беше виждал никакъв пистолет, а което беше още по-странно и шокиращо — никой не си спомняше за мургав мъж з тъмносин костюм. В крайна сметка от хотела се съгласиха да снемат обвиненията срещу Джейсън и да се задоволят със застраховката. Приел, че с това работата му приключва, шерифът Марвин тикна шапката си на тила и се приготви да тръгва.

— Няма ли да ни предложите закрила? — попита Джейсън.

— Срещу какво? — обърна се да го погледне Марвин. — Не ви ли се струва малко странно, че никой не подкрепя версията ви? Според мен тази вечер сте причинили достатъчно неприятности на хората и вече е време да се качите в стаята си и хубавичко да се наспите…

— Нуждаем се от протекция! — настоя Джейсън, опитвайки да придаде на гласа си нужния авторитет. — Какво ще правим, ако убиецът се върне?

— Виж какво, друже… Не мога цяла нощ да седя тук и да ти държа ръката. Нося дежурството абсолютно сам и трябва да държа под око целия шибан район… Заключете се горе в стаята си и хубавичко се наспете! Марвин кимна на управителя и с тежка крачка излезе навън.

Човекът зад рецепцията дари със снизходителна усмивка Джейсън и Керъл, след което също се прибра в канцеларията си.

— Това не може да бъде! — извика Джейсън. В гласа му се преплитаха раздразнение и страх. — Не мога да повярвам, че никой не е видял латиноамериканеца!

Стана и отиде да вземе телефонния указател от кабината до входа. Потърси раздела с частни детективски агенции в Сиатъл, откри няколко, но всички бяха включили телефонните си секретари. Той остави името си и телефона на хотела на няколко от тях, но не вярваше някой да го потърси в този час.

Върна се във фоайето и каза на Керъл, че тръгват веднага. Тя го последва нагоре по стълбите.

— Но часът е девет и половина!

— Няма значение! Тръгваме си по най-бързия начин. Хайде, събирай си нещата!

— Нямам ли думата по въпроса? — обидено го погледна тя.

— Не! — отсече той. — Достатъчно имаше думата — и при решението да останем още една нощ, и за повикването на изключително любезната местна полиция! Сега е мой ред и аз казвам да тръгваме!

В продължение на една минута Керъл остана неподвижна в средата на стаята, после сви рамене и се подчини. Десетина минути по-късно, вече облечени в собствените си дрехи, те понесоха багажа си към вратата.

— Трябва да ви таксувам и тази вечер — осведоми ги човекът зад гишето. Джейсън нямаше нерви да се разправя и го помоли да докара колата им пред входа. При вида на банкнотата от пет долара, онзи побърза да се подчини.

Влязоха в колата. Джейсън се беше надявал това да намали напрежението в душата му, но не се получи. Напусна хотелския паркинг и пое по тъмния планински път. Изведнъж осъзна колко изолирани са в този планински регион. Петнадесет минути по-късно в огледалцето за обратно виждане се появиха някакви фарове. Отначало се опита да не им обръща внимание и леко увеличи скоростта, на фаровете неумолимо се приближаваха. По гърба му пробягаха познатите тръпки на ужас, дланите му овлажняха.

— Зад нас има някой — дрезгаво промърмори той.

Керъл се извърна и втренчи поглед назад. В същия момент навлязоха в завой и фаровете изчезнаха. Но на следващия прав участък отново се появиха, още по-близо отпреди.

— Казах ти да останем в хотела! — прошепна младата жена и отново впери поглед в осветения асфалт пред тях.

— Ей, това вече много ни помогна! — саркастично проточи Джейсън, след което натисна педала на газта почти до пода. Скоростта им надхвърли стоте, въпреки завоите по пътя. Стегна пръстите си около волана и хвърли поглед в огледалцето. Колата беше съвсем близо, фаровете и приличаха на огнените очи на митично чудовище. Направи безуспешен опит да измисли някакъв изход, но единственото, което му дойде на ум, беше да натисне газта с надеждата да избяга от преследвача си. Навлязоха в поредния завой и той механично завъртя волана. В следващия миг се случиха едновременно две неща: устата на Керъл се разкриви в безмълвен вик на ужас, а задницата на колата поднесе. Кракът му инстинктивно натисна спирачката и това доведе до неконтролируем процес: тежкото купе политна наляво, после се люшна в обратна посока. Керъл се вкопчи в ръчката на вратата, а Джейсън усети как предпазния му колан рязко се затяга.

В крайна сметка успя като по чудо да задържи машината на платното. Междувременно колата зад тях вече беше на броени метри, светлината от фаровете и изпълваше купето с мъртвешко сияние. Обзет от паника, Джейсън натисна до дупка педала за газта и това помогна на колата да се стабилизира. Стрелнаха се надолу но лек наклон, но това не им помогна. Непознатият отзад остана на няколко метра, подгонил ги както ловджийското куче гони елен… После, за огромно смайване на Джейсън и Керъл, купето им внезапно се изпълни с яркочервено сияние. Трябваха им няколко секунди, за да осъзнаят, че колата отзад е включила червения буркан. Джейсън пусна газта и погледна в огледалцето. Онзи отзад също намали. На стотина метра пред тях се появи знак за отбивка и Джейсън даде мигач. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Другата кола спря зад тях, червените отблясъци осветяваха околните дървета. Вратата се отвори и на пътя излезе Марвин Арнолд. Огромният магнум леко се поклащаше в ръката му.

— Ама и аз съм един тъпак! — промърмори той, след като освети с фенерчето си разкривената физиономия на Джейсън. — Та това било наш’то момче!

— Защо не включи буркана още в началото, бе? — изкрещя Джейсън, наистина побеснял от гняв.

— Защото исках да спипам поредния джигит — намигна с крива усмивка Марвин. — Нямах представа, че преследвам любимия си лунатик!

След кратка лекция по безопасно шофиране и глоба за превишена скорост, шерифът ги пусна да продължат. Джейсън беше толкова бесен, че не пророни нито дума чак до влизането им в магистралата.

— Мисля да отидем с колата до Портланд — обяви той, докато даваше мигач. — Един Господ знае кой ни чака ка летището в Сиатъл…

— Нямам нищо против — сви рамене Керъл, прекалено изморена, за да спори.

Отбиха се да дремнат два часа в един крайпътен мотел близо до Портланд. Малко след разсъмване се добраха до летището и взеха първия излитащ самолет — в случая за Чикаго. Оттам хванаха совалката за Бостън и кацнаха у дома малко след пет и половина в съботния следобед.

Джейсън избухна в смях в момента, в който таксито спря пред блока на Керъл.

— Дори не знам как да ти поднеса извиненията си за всичко, което ти причиних!

— Поне не беше скучно — направи гримаса Керъл, докато вдигаше сака си. — Виж какво, Джейсън… Не искам да проявявам излишно любопитство, но все пак трябва да знам какво става!

— Ще ти кажа в момента, в който бъда сигурен — отвърна той. — Обещавам. Но искам да ми направиш една услуга — тази вечер си стой у дома, моля те! Надявам се, че никой не е усетил завръщането ни, но ако не е така, ще настъпи истински ад!

— Не планирам повече забавления за днес, докторе — рече с въздишка Керъл. — Това дотук ми беше напълно достатъчно.