Робин Кук
Смъртен страх (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Господин Диас — обади се Шърли.

— Да?

Очите на Хуан не се отделяха от Джейсън.

— Не стреляйте преди да ви е принудил. По-добре да постъпим с него както постъпихме с господин Хейс. Утре ще ви донеса материалите от клиниката…

Джейсън изпусна въздуха от гърдите си. До този момент не беше усетил, че не диша.

Усмивката изчезна от лицето на Хуан. Ноздрите му потрепнаха, но лицето му се изписаха разочарование и гняв.

— Мисля, че ще е далеч по-сигурно, ако го гръмна веднага, госпожице Монтгомъри! — изръмжа той.

— Не ме интересува какво мислите! — сряза го Шърли. — Плащам ви, за да изпълнявате, не да разсъждавате! Сега го отведете в мазето, но без грубости! Знам какво правя…

Хуан протегна пистолета още малко напред, студеният метал докосна слепоочието на Джейсън. А той почувства, че мъжът срещу него търси повод да натисне спусъка, независимо какъв. Направи опит да остане напълно неподвижен и това не беше особено трудно, тъй като беше окаменял от ужас.

— Хайде! — извика Шърли от другата част на хола.

— Тръгвай! — изръмжа Хуан и свали пистолета.

Джейсън сковано се подчини, притиснал ръце към тялото си. Хуан го последва, като отвреме навреме го подпираше в гърба с дулото на пистолета.

Шърли отвори една тясна врата под стълбището, което се намираше точно срещу входа. Зад нея се виждаха стръмните стъпала към мазето.

Джейсън направи опит да срещне погледа и, но тя се извърна. После започна да слиза, а Хуан продължаваше да го следва на една крачка.

— Това докторите са странни птици! — промърмори Шърли, щракна електрическия ключ и затвори вратата след тях. — Те си мислят, че медицината е създадена за лекуване на болните. Но истината е друга: ако не се направи нещо за решаване на проблема с хронично болните, няма да има пари и квалифициран персонал за помощ на онези, които наистина могат да бъдат излекувани.

Джейсън смаяно гледаше спокойното и красиво лице, перфектното облекло. Не можеше да повярва, че това е жената, на която толкова дълго се беше възхищавал.

Тя прекъсна тирадата си, за да покаже пътя на Хуан по дългия коридор, завършващ с тежка дъбова врата. Промъкна се покрай двамата мъже, отключи вратата и се дръпна крачка назад. Стаята представляваше един голям квадрат. Вляво зееше отворена врата, в центъра имаше работен тезгях, а вдясно — още една масивна врата, която беше затворена. Блъснат в гърба от Хуан, Джейсън политна напред, вратата се затръшна зад гърба му, осветлението угасна.

Известно време остана неподвижен на мястото си, парализиран от тоталната липса на светлина. Ушите му обаче долавяха различни шумове: движението на вода в тръбите, тихото бучене на отоплението, стъпки над главата си. Мракът си остана непрогледен — не можеше дори да определи дали очите му са отворени или не.

Когато вцепенението най-сетне го напусна и той беше в състояние да го движи, първата му крачка пето н обратна посока, към вратата. Натисна бравата, но тя, разбира се, се оказа заключена. Пръстите му механично опипаха рамката, за да открият панти, но после си спомни, че вратата се отваря навътре.

Обърна и гръб и предпазливо се насочи към вътрешността на помещението. Напредваше стъпка по стъпка, без нито за миг да изпуска стената. Стигна ъгъла и направи завой на 90 градуса. След още няколко предпазливи стъпки напипа ръба на отворената врата вляво. Плъзна ръка по стената и започна да търси електрически ключ. Напипа го вляво, на височината на гърдите си. Натисна го, но нищо не се случи.

Влезе в страничната стая и продължи да върви напред, опипвайки стените. Пръстите му напипаха някакъв метален предмет, комбиниран със стъкло. Плъзна ги надолу и на височината на кръста си откри умивалник. Веднага вдясно беше тоалетната — съвсем малка кабинка, вероятно метър на метър.

Джейсън се върна в основното помещение и продължи бавната си обиколка. Оттатък банята се натъкна на още една стая със затворена врата. Натисна бравата и вратата се отвори. Обонянието му съобщи, че се намира на прага на стая-гардероб, в която рафтовете са изработени от кедрови дъски. Пръстите му напипаха редица платнени торби, здраво натъпкани с дрехи.

Тръгна обратно, но скоро опря в ъгъла и се обърна. С помощта на десетина предпазливи стъпки успя да се добере до работната маса, която стърчеше на около метър от стената. Напипа ръба и плъзна ръка надолу, към чекмеджетата. Според приблизителните му изчисления работната маса беше дълга някъде между три и четири метра, а стената отвъд нея беше заета от рафтове, върху които имаше някакви кутии за боя.

В центъра на четвъртата стена имаше още една тежка врата, която беше здраво залостена. Напипа ключалката, но му трябваше и ключ. И тук пантите липсваха. Продължи обиколката си и скоро се озова на мястото, от което беше тръгнал — заключената входна врата на мазето.

Отпусна се на колене и старателно опипа пода. Беше от бетон, без никакви цепнатини и пролуки. Изправи се и направи опит да измисли нещо друго. Но идеите му убягваха. Изведнъж го обзе вледеняващ страх, сърцето се качи в гърлото му. Никога досега не беше страдал от клаустрофобия, но в момента му се случваше точно това.

— ПОМОЩ! — изкрещя той, но гласът му се блъсна в каменните стени и бързо заглъхна. Изгуби самообладание и започна да блъска с юмруци по вратата. — ОТВОРЕТЕ!

Блъска докато почувства болката, отдръпна се и притисна наранените си ръце към гърдите. Главата му клюмна, челото му опря във вратата и сълзите рукнаха.

Не беше плакал от дете, не плака дори и при смъртта на Даниеле. Сега, приклекнал в тъмното подземие на Шърли, той даде воля на емоциите си. Изпусна тотално контрола върху нервите си и бавно се свлече на пода. Сви се на топка на прага като прогонено кученце, задавен в собствените си сълзи.

Остана изненадан от силата на емоциите си. След десетина минути хълцане започна да възвръща самообладанието си. Почувства се засрамен от себе си, тъй като винаги беше считал, че притежава достатъчно самоконтрол. В крайна сметка изправи горната половина на тялото си и облегна гръб на стената. Вдигна ръка и избърса сълзите от бузите си.

Вместо да се отдава на отчаянието, той започна да мисли за помещението, в което беше затворен. Запита се дали има и други електрически ключове, после се изправи и предпазливо се насочи към втората заключена врата вдясно. Когато стигна до нея, ръката му опипа стената от двете страни на рамката, но ключове нямаше.

Обърна се и тръгна към тоалетната. Напипа електрическия ключ и го щракна няколко пъти. После протегна ръка с надеждата да локализира мястото самата крушка. Беше му хрумнало, че ако може да я развие, може би ще успее да я завиши във фасунгата на голямото помещение. Но крушка нямаше. Нито над мивката, нито на тавана. Обезкуражен, Джейсън се върна обратно.

В следващия миг нададе силен вик на болка, тъй като главата му влезе в съприкосновение с дебела метална релса, играеща ролята на носеща греда под тавана. За момент изгуби равновесие и инстинктивно опипа носа си, който бързо започна да се подува. Опитните му пръсти на лекар веднага откриха, че е успял да счупи основния хрущял в дясната му част. Очите му отново се напълниха със сълзи, но този път рефлективно, а не в резултат на душевни емоции. Когато се възстанови достатъчно, за да продължи, той си даде сметка, че е изгубил ориентацията си. Отново прибягна до придвижването стъпка по стъпка и най-накрая опря в някаква стена. След това вече не беше трудно да се добере и до работната маса.

Наведе се и започна да отваря чекмеджетата едно по едно. Всяко едно от тях беше дълго около метър и двадесет и съдържаше едно общо отделение. Откри още кутии, които според него съдържаха боя, но никакви инструменти. Изправи се, протегна ръка над работната маса и заопипва стената. На нея имаше нещо като тясна етажерка, запълнена с буркани и кутийки. Придвижи се към центъра с надеждата да напипа дъска за окачване на отвертки, чукове, клещи и други подобни инструменти. Вместо това пръстите му докоснаха някаква стъклена кутия. Обзет от любопитство, той бързо я опипа от всички страни. Установи, че стъклената кутия е прикрепена към метален шкаф, от който излизат някакви гъвкави тръби. Бавно осъзна, че е попаднал на електромера на къщата.

Премести се вляво от работната маса и пак започна да опипва стената. И тук имаше лавици, запълнени от керамични и пластмасови саксии, но никакви инструменти. Обезкуражен, той спря на място и се запита какво още би могъл да направи.

Хрумна му да потърси нещо, на което да стъпи, за да може да изследва и по-горните рафтове. А също и тавана, под който може би има заковано прозорче или нещо подобно. После мислите му се върнаха към електромера. Покатери се на работната маса, напипа го и проследи кабелите, които изчезваха във втори метален шкаф с правоъгълна форма. Върху горната му стена имаше кръгло капаче, което лесно се отмести под натиска на пръстите му.

Оказа се, че отдолу се намира електрическото табло на цялата къща. Джейсън бръкна вътре като се молеше на Бога да не докосне някоя оголена жица. Но пръстите му напипаха дълъг ред прекъсвачи, разположени непосредствено под бушоните.

През следващите пет минути размишляваше как да се възползва от откритието си. Слезе от масата, отвори вратичката на шкафа до нея и започна да вади съдържанието му — главно кутии с боя или някакви други химикали. Разпредели ги из съседните чекмеджета, извади парчето шперплат, което разделяше шкафа на две и за щастие не беше заковано, след което се напъха вътре. Оказа се, че пространството е напълно достатъчно. Излезе, покатери се отново на масата и започна да натиска прекъсвачите един по един. След като приключи, старателно върна кръглото капаче на мястото му, мушна се в шкафа и дръпна вратичката. Отправи една безмълвна молитва към Бога и зачака. Ако горе си бяха легнали, прекъсването на електрическото захранване със сигурност нямаше да ги впечатли. След приблизително пет минути дочу отварянето на някаква врата. Разнесоха се гласове, а в процепа на вратичката се появи колеблива светлина. В ключалката беше превъртян ключ, вратата рязко се отвори. Притиснал очи до цепнатината, Джейсън успя да различи две фигури. Едната държеше фенерче и насочваше лъча към всички ъгли на помещението.

— Крие се — изръмжа Хуан.

— Виждам, не е нужно да ми го казваш! — сопнато отвърна Шърли.

— Къде са ти бушоните? Лъчът на фенерчето се насочи към стената над тезгяха.

— Ти стой тук! — заповяда Хуан и пристъпи навътре в помещението, заставайки между Джейсън и светлината на фенерчето, която явно остана в ръцете на Шърли. Беше ясно, че ръцете на латиноамериканеца са заети с нещо друго — най-вероятно огнестрелно оръжие.

Джейсън се притисна към задната стена на шкафа и вдигна краката си. В момента, в който до слуха му достигна прещракването на предпазителите, той изрита вратичката с цялата сила на тренираните си крака. Хуан Диас се оказа абсолютно неподготвен за нападението. Вратичката го улучи в долната част на корема, той ахна от болка и залитна назад към стаята-дрешник.

Без да губи нито секунда, Джейсън изпълзя навън, изправи се и хукна към вратата. Успя да я хване миг преди Шърли да я затръшне под носа му. Удари се в нея с пълна сила, после и двамата се строполиха на пода. Шърли нададе вик на болка, тъй като удари главата си в бетона. Фенерчето излетя от ръката и.

Джейсън се изправи на крака и хукна по коридора в посока на стълбите. Слава Богу, че осветлението в тази част на подземието вече работеше. Сграбчи перилата, използвайки ги като катапулт за преодоляване на първите стъпала. В същия миг до слуха му достигна глухо пропукване. Остра болка прониза дясното му бедро, кракът му се подгъна. Но тялото му продължи нагоре, подчинявайки се на силата на инерцията. Почти беше стигнал до входното антре, не можеше да се предаде!

Влачейки крака си, той се насочи към входната врата. Дочу как някой започна да се изкачва по стълбите зад гърба му.

Резето прещрака и той се озова навън, в тъмната и мразовита ноемврийска нощ. Даваше си сметка, че е ранен, усещаше как кръвта се стича по крачола и пълни обувката му.

Хуан го настигна някъде в средата на алеята и го повали със силен удар, нанесен с дръжката на пистолета. Той простена и понечи да се надигне на колене, но ритникът на кубинеца го обърна по гръб върху чакъла. В следващия миг дулото на пистолета се насочи право в челото му.

После и двамата попаднаха в кръг ослепителна светлина. Продължавайки да държи пистолета си насочен към Джейсън, Хуан сложи ръка над очите си, за да се предпази от мощните автомобилни фарове. Секунда по-късно се разнесе шум от затръшване на врати, последван от недвусмисленото прещракване на заредено оръжие. Хуан отстъпи няколко крачки назад, в очите му се появи изражението на хванато в капан животно.

— Не мърдай, Диас! — извика непознат за Джейсън глас, натежал от южнобостънски акцент. — Не върши глупости! Не желаем проблеми нито с теб, нито с Маями. Свали оръжието, качвай се в колата си и изчезвай! Ще го направиш ли?

Хуан кимна. Лявата му длан продължаваше да засенчва очите.

— Тогава действай! — заповяда гласът.

Хуан направи две-три несигурни стъпки назад, после се обърна и хукна към колата си. Моторът запали още от първия път, гумите изсвистяха и миг по-късно убиецът изчезна.

Джейсън бавно се претърколи по корем. В момента, в който Хуан избяга, Керъл Донър изскочи от светлината на фаровете и се втурна към него.

— Господи, ти си ранен!

Десният крачол на панталона му беше подгизнал от кръвта.

— Май да — замаяно отвърна той. В рамките на няколко секунди се бяха случили твърде много неща. — Но не ме боли много…

От светлината на фаровете се отдели фигурата на едър мъж. Миг по-късно пред тях застана Бруно, стиснал в лапите си пушка-помпа „Уинчестър“.

— О, не! — простена Джейсън и направи опит да се изправи.

— Не се безпокой, той вече знае, че си приятел — прозвуча познатият глас на Керъл.

— В този момент Шърли се появи на верандата си. Дрехите и бяха раздърпани, а косата и стърчеше на всички страни като на пънкар. Очите и обхванаха сцената за по-малко от секунда, после тялото и отстъпи крачка назад. В следващия миг вратата се затръшва, резетата изтракаха.

— Трябва да го откараме в болница! — извика Керъл и се извърна с лице към фаровете.

Оттам се появи втори културист и двамата с Бруно повдигнаха Джейсън с лекотата, с която вземат сутрешния си вестник.

— Не мога да повярвам! — смаяно промърмори той.

Оказа се, че ослепителните фарове принадлежат на бял линкълн с удължено купе, от задната част, на което стърчеше У-образна телевизионна антена. Двамата здравеняци натикаха Джейсън на задната седалка, където чакаше мъж с пригладена коса, тъмни очила и незапалена пура между устните. Това беше Ар-тър Къолер, шефът на Керъл. Самата Керъл също влезе в лимузината и побърза да ги представи един на друг. Яките момчета заеха местата отпред.

— Радвам се да ви видя, и двамата — промърмори Джейсън. — Но какво ви доведе тук, за Бога? — Колата се разклати и пое по алеята, лицето му за миг се разкриви от болка.

— Гласът ти — отвърна Керъл. — От последното ти обаждане разбрах, че пак си попаднал в беда.

— Но как разбра, че съм точно тук, в Бруклайн?

— Бруно ви проследи… След твоето обаждане аз веднага звъннах на любимия си шеф… — ръката и дружески плесна коляното на Артър.

— Престани! — изръмжа онзи, а Джейсън разбра, че именно неговият глас беше прогонил Хуан Диас.

— Попитах Артър дали ще те вземе под своя закрила и той каза да, но при едно условие… Да остана в клуба още най-малко два месеца, или докато ми намери заместничка.

— Ама тя се пребори да остане само месец! — обади се с недоволен глас Артър.

— Наистина съм ви много признателен — промърмори Джейсън, после се втренчи в младата жена: — Наистина ли спираш да танцуваш?

— Гадно изчадие! — оплака се Артър.

— Смаян съм — промърмори Джейсън. — Не си представях, че момичета като теб могат да спрат, когато пожелаят…

— Какво искаш да кажеш? — погледна го с възмущение Керъл.

— Аз ще ти обясня — изсмя се внезапно Артър, наведе се напред и и върна жеста с шляпането по бедрото: — Той те мисли за обикновена проститутка!

Смехът му премина в спазъм, а след това в кашлица. Наложи се Керъл да го потупа по гърба, за да му мине пристъпа.

— Проклети пури! — промърмори той, после се обърна към Джейсън, който го гледаше смаяно в полумрака на купето: — Мислиш ли, че щях да я пусна с теб в Сиатъл, ако беше курва, бе човек?

— Съжалявам, но…

— Ясно — прекъсна го с презрение Керъл. — След като танцувам в онзи клуб, значи съм проститутка… — Помълча, после добави със значително смекчен глас: — Всъщност, това може да се очаква… Сред момичетата наистина има и проститутки, но не всички са такива. За мен това беше един доста добър шанс да спечеля толкова, колкото ми е нужно. Фамилията ми не е Донър, а Киконен. Ние сме финландци и като такива винаги сме имали далеч по-просто и здравословно отношение към голотата в сравнение с вас, американците…

— Освен това тя е дъщеря на сестрата на жена ми — добави Артър. — Затова я назначих…

— Значи сте роднини? — смаяно ш гледаше Джейсън.

— Да — ухили се отново Артър. — Колкото и неприятно да ти звучи това…

— Стига вече! — погледна го строго Керъл.

Но Артър поклати глава и продължи:

— Никой в рода ни не приема идеята за следване в Харвард, това силно накърнява имиджа ни…

— Ти учиш в Харвард?! — облещи се Джейсън.

— Защищавам докторат — поясни младата жена. — А танците ми помагат да си реша финансовия въпрос, тъй като стипендията е малка, а предстои да връщам и заема за следването…

— Би трябвало да се досетя, че Алвин няма да живее под един покрив със стриптизьорка — промърмори Джейсън. — Във всеки случай, аз съм ви много благодарен, и на двамата! Един Господ знае какво щеше да стане, ако не бяхте се появили. Полицията ще има грижата за Шърли Монтгомъри, но вие не биваше да пускате този Хуан!

— Не се безпокой — размаха пурата си Артър, — Керъл ми разказа за премеждията ви в Сиатъл. Той няма да ви безпокои повече, но аз не искам проблеми с моите хора в Маями. Можем да се оправим с него, но ако случайно това не стане, винаги сме в състояние да подхвърлим на тамошната полиция достатъчно улики, за да го прибере на топло. Няма от какво да се безпокоиш. Джейсън премести очи върху лицето на Керъл.

— Не знам как да ти се отблагодаря — топло прошепна той.

— Аз имам няколко идеи — усмихна се младата жена.

Артър отново избухна в смях, който премина в кашлица. Когато най-сетне се успокои, Бруно свали стъклото, което разделяше пътниците от шофьора.

— Къде де те закараме, бе перверзник? — ухилено подвикна той. — Може би в спешното на ГХП?

— Не, за Бога! — направи гримаса Джейсън. — В момента не съм готов да получа предплатена медицинска помощ, по-добре карай към Масачузетс Дженерал…