Робин Кук
Смъртен страх (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

В понеделник сутринта Джейсън започна визитацията си с чувството, че няма да издържи. Нито един от пациентите му не се чувстваше добре. Започна да звъни на Хелене от момента, в който успя да се прибере в кабинета си, но никой не вдигаше. Някъде в средата на предиобеда дори намери време да отскочи да шестия етаж, но там беше тъмно и пусто. Върна се обратно мрачен и раздразнен. Още от самото начало усещаше, че тази жена крие нещо, а сега пък взе, че изчезна и проблемите ставаха още по-големи.

Вдигна слушалката и набра номера на личен състав. Оттам му дадоха домашния адрес и телефон на Хелене. Набра го веднага, но и там никой не отговаряше. Затръшна слушалката, после отново се обади в личен състав и поиска да говори с началника Джийн Кларксон. Когато и предадоха слушалката, той с гневен тон попита за Хелене Бренкивист.

— Обадила ли се е за отсъствие по болест? Цяла сутрин се опитвам да я открия!

— Изненадана съм — отговори госпожица Кларксон. — Не се е обаждала, въпреки че обикновено е дисциплинирана. За година и половина не е отсъствала нито един работен ден.

— Но ако е болна, вие очаквате да се обади, нали? — попита Джейсън.

— Абсолютно.

Джейсън окачи слушалката. Раздразнението му се превърна в загриженост. Обзеха го лоши предчувствия. На вратата се почука и в процепа надникна главата на Клодия.

— Доктор Данфорт на втора линия — съобщи тя. — Ще говориш ли с нея?

Джейсън кимна.

— Искаш ли някакъв картон?

— Не, благодаря — отвърна той и вдигна слушалката, в която екна звучният глас на доктор Маргарет Данфорт:

— Бих препоръчала на Гуд Хелт да подлага пациентите си на по-внимателни прегледи. Никога не съм виждала трупове в по-лошо състояние от вашите. Джералд Фар е точно толкова зле, колкото и останалите. Всичките му органи изглеждаха стогодишни!

Джейсън мълчеше.

— Ало?

— Тук съм — промърмори той и с притеснение обясни, че само преди месец е направил пълни изследвания и на този пациент, когото е намерил здрав въпреки нездравословния му начин на живот.

— Учудена съм, че не е получил удар още преди няколко години — подхвърли Маргарет. — Всичките му съдове бяха поразени от атеросклерозата, а сънната артерия беше почти запушена.

— Нещо за пациента на Роджър Уенамейкър? — попита Джейсън.

— Как му беше името?

— Не знам. Човекът почина в петък от мозъчен удар и Роджър каза, че вие го поемате…

— А, да. И той беше жертва на тотална дегенерация. Аз си мисля, че здравни заведения като вашето трябва да практикуват предимно превантивна медицина. Едва ли ще направите пари, ако продължавате да приемате толкова болни пациенти… — Маргарет се засмя. — Но шегата настрана, и този пациент беше жертва на тотални вътрешни поражения.

— При вас правят ли се рутинни токсикологични изследвания? — внезапно попита Джейсън.

— Разбира се. Особено напоследък. Правим тестове за кокаин и разни други наркотици.

— Какво ще кажете за допълнителни токсикологични тестове на Джералд Фар? Възможно ли е това?

— Мисля, че все още имаме кръв и урина от него — отвърна Маргарет.

— Какво искате да търсим?

— Всичко. Стрелям напосоки, но наистина трябва да разбера какво става тук.

— С удоволствие ще направя една серия тестове, но още отсега мога да ви кажа, че Джералд Фар не е бил отровен. Просто му е изтекло времето. Сякаш е бил с трийсет години по-възрастен от годините си. Знам, че това звучи ненаучно, но такава е истината.

— Въпреки всичко бих искал да извършите тези токсикологични проби.

— Няма проблем — каза Маргарет. — Ще изпратим и известно количество спесимени на вашата лаборатория. Съжалявам, но при нас микроскопите продължават да не достигат.

Джейсън прекъсна разговора и се върна към текущата си работа. В душата му продължаваше да тежи неприятното чувство, че става нещо извън възприятията и възможностите му. Всяка свободна минута набираше телефона на лабораторията, но Хелене не отговаряше. Позвъни още веднъж на Джийн Кларксон, на която явно и писна и троснато му заяви, че ако Хелене Бренкивист се обади, тя ще има грижата да го уведоми. А той, ако обича, да престане да я безпокои… Слушалката беше затръшната с пълна сила, а Джейсън с тъга си помисли за недалечното минало, когато болничният персонал проявяваше подчертано уважение към лекарите.

Приключи с прегледа на последния си пациент за предиобеда, седна зад бюрото и нервно забарабани с пръсти по плота. Изведнъж го обзе убеждението, че отсъствието на Хелене не е случайно, а се дължи на някакво тревожно събитие. Толкова тревожно, че полицията трябва да бъде информирана за него. Смени бялата манта с цивилното сако и се спусна на паркинга. Реши, че ще е по-добре, ако се срещне лично с детектив Кърън. Беше сигурен, че след последната им среща Кърън няма да му обърне внимание по телефона. Без проблеми си спомни пътя до кабинета на детектива. Надникна в спартански обзаведената стаичка и го видя да пише нещо върху металното бюро. Дебелите му пръсти стискаха химикалката с такава сила, сякаш се опасяваха да не избяга.

— Кърън — подвикна полугласно той, надявайки се да го завари в по-добро настроение от предишния път. Детективът вдигна глава, в очите му се появи отчаяние.

— О, не! — простена той и захвърли химикалката. — Отново любимият ми доктор! — Въздишката му беше прекалено драматична, но жестът на ръката му беше покана за Джейсън да влезе. Той придърпа металния стол, седна и се сви малко под неодобрителния поглед на едрия мъж.

— Случаят има ново развитие и аз реших, че трябва да бъдете информиран за него — промърмори той.

— Аз пък реших, че най-сетне сте се върнали към лекуването — мрачно отвърна детективът.

Джейсън реши да не обръща внимание на хапливия му тон и побърза да добави:

— Хелене Бренкивист не се появи на работа!

— Може би е болна, може би е уморена, може би и е писнало от въпросите ви — изгледа го с мрачна ирония Кърън.

— Според личен състав тя е изключително дисциплиниран служител и би се обадила да предупреди, че ще отсъства — каза Джейсън, сдържайки с мъка обзелото го раздразнение. — Домашният и телефон също дава свободно…

В очите на детектива се появи пренебрежение, примесено с досада.

— А не допускате ли, че тази млада и много привлекателна жена си е позволила един по-дълъг уикенд с приятеля си? — попита той.

— Не допускам! — отсече без колебание Джейсън. — Защото след последната ни среща научих нещо ново — нейният приятел е бил Хейс!

За пръв път от началото на разговора Кърън изпъна рамене к прояви истински интерес.

— През цялото време имах чувството, че Хелене прикрива Хейс — продължи Джейсън. — Сега вече зная защо. Според мен тя знае много повече, отколкото ни казва, включително и за причините, поради които апартаментът на Хейс е бил обърнат наопъки… Според мен Хейс наистина е направил важно научно откритие, а някой иска да прибере документацията на това откритие.

— Ако наистина има такова — недоверчиво вметна Кърън.

— Сигурен съм, че има — настоя Джейсън. — И това ме кара да мисля, че смъртта на Хейс не беше случайна. Тя дойде в прекалено удобно време. — Не правете прибързани заключения.

— Самият Хейс сподели с мен, че някой иска да го убие — продължи Джейсън. — Затова мога да заявя, че той е направил важно научно откритие, заради което е бил убит!

— Я стига! — кресна Кърън и стовари тежкия си юмрук върху бюрото. — Патологическото заключение сочи, че доктор Алвин Хейс е починал от естествена смърт!

— От аневризма, ако трябва да бъдем точни. Но в момента на смъртта му него го следяха.

— Той си е мислел, че го следят — натъртено го поправи Кърън.

— И аз мисля същото — добави също така натъртено Джейсън. — Това обяснява защо е бил претърсен апартаментът му и защо…

— Ние знаем защо е бил претърсен — прекъсна го Кърън. — Но за нечие нещастие, успяхме първи да се доберем до парите и дрогата!

— Хейс може би е употребявал кокаин, в съвсем малки дози — повиши тон и Джейсън. — Но в никакъв случай не е бил пласьор! Според мен тези наркотици са били подхвърлени и… — Понечи да спомене за разговора си с Керъл Донър, после изведнъж млъкна. Все още не беше готов да признае пред Кърън, че е продължил да преследва танцьорката. — Във всеки случай съм убеден, че по същата причина е била претърсена и клиничната лаборатория на Хейс… — Гласът му беше доста по-спокоен.

— Каква лаборатория, какво претърсване?! — извика извън себе си Кърън. Клепачите му за пръв път се вдигнаха догоре, лицето му почервеня. Джейсън смутено преглътна.

— По дяволите! — прогърмя детективът. — Нима искате да кажете, че лабораторията на Хейс е била преровена и никой не ни е съобщил?! А бе, вие какво си мислите, че правите, бе хора?!

— Клиниката беше загрижена относно негативната реклама в печата — поясни с половин глас Джейсън, принуден да защищава едно решение, което не одобряваше.

— Кога се е случило това?

— В петък през нощта.

— Какво липсва?

— Няколко лабораторни журнала и известно количество бактериални проби. Скъпата апаратура е недокосната и изобщо не става въпрос за обир… — Джейсън спря поглед върху наподобяващото хрътка лице на детектива с известно злорадство, тъй като искаше да си отмъсти за отношението му в началото на разговора.

— Повреди, вандализъм? — кратко излая онзи.

— Помещенията се преобърнати с главата надолу, всичко е изсипано на пода. Бъркотията беше пълна. Но единствената проява на вандализъм е по отношение, хм… на животните…

— Много добре — кимна Кърън. — Тези чудовища трябваше да бъдат ликвидирани, направо ми призляваше от тях! Как са били убити?

— Вероятно с отрова. В момента това се уточнява от нашите патолози.

Детектив Кърън прокара дебелите си пръсти през рядката си коса, която някога е била червеникава.

— Знаеш ли какво? — неочаквано тихо промърмори той. — При обема на сътрудничеството, което ми оказват разни овчи глави от вашата болница, аз изпитвам дълбоко удовлетворение, че прехвърлих случая на Отдела за борба с пороците. Да си го чукат в главата. Ако искаш, можеш да прекосиш коридора и да отидеш на тях да им крещиш. Кой знае, може пък да обърнат внимание на факта, че твоят шантав учен е чукал както асистентката си в лабораторията, така и онази стриптизьорка.

— По това време Хейс и танцьорката вече са прекратили връзката си — вметна Джейсън.

— Тъй ли? — ухили се Кърън, после сбърчи вежди и се оригна. — Докторе, я се обърни към Отдела за борба с порока и ме остави на мира! На главата ми има достатъчно истински убийства, които се опитвам да разкрия!

След тези думи детективът отново хвана писалката и се наведе над формуляра, който попълваше. Ядосан, Джейсън се спусна на приземния етаж и върна пропуска си. После излезе навън и скочи в колата. Започна да се успокоява едва когато излезе от Стороу драйв и се плъзна покрай ленивите води на река Чарлс, които проблясваха отвъд парапета вдясно от уличното платно. Продължаваше да е убеден, че с Хелене се е случило нещо лошо, но при демонстрацията на безразличие от страна на полицията, той просто беше безсилен да направи каквото и да било.

Спря на паркинга на ГХП и се върна в кабинета си. Клодия и Сали все още не бяха се върнали от обедната почивка. На пейките отвън вече чакаха неколцина пациенти. Навлече бялата манта и вдигна слушалката. Искаше да разбере резултатите от кардиологичната консултация на Мадлин Крамър. Мнението му беше прието за меродавно от Хари Сарноф, който назначи ангиография.

Възобнови прегледите веднага, след като Сали се върна. По време на третия преглед за следобеда вратата се открехна и в процепа надникна главата на Клодия.

— Имаш посетител — обяви тя.

— Кой? — попита Джейсън, докато приключваше с писането на-поредната рецепта.

— Нашата смела ръководителка, която има пяна на устата… Бях длъжна да те предупредя.

Джейсън подаде рецептата на пациента, завъртя стетоскопа към гърба си и тръгна към кабинета си в другия край на коридора. Шърли стоеше права до прозореца. При звука от отварянето на вратата се обърна, лицето и беше разкривено от гняв.

— Надявам се, че имате добро обяснение, доктор Хауърд — хладно каза тя. — Току-що ми се обадиха от полицията. Всеки момент тук ще пристигне техен човек, който ще ми поиска обяснение защо не съм докладвала за незаконното проникване в лабораторията на Хейс. От тях научих, че ти си ги уведомил за това престъпление. В момента обмислят дали да ми повдигнат обвинение за възпрепятстване на правосъдието.

— Съжалявам, стана случайно — въздъхна Джейсън. — Бях в полицията и просто се изпуснах.

— А какво, по дяволите, си търсил в полицията? — попита с леден глас Шърли.

— Исках да говоря с Кърън — виновно отвърна той.

— За какво?

— Исках да споделя някои неща…

— За обира?

— Не — размаха ръце Джейсън. — Става въпрос за Хелене Бренкивист, която е изчезнала… В смисъл, няма я нито на работа, нито у дома. Открих, че двамата с Хейс са били любовници и вероятно съм направил едно-две прибързани заключения. А за обира просто се изпуснах…

— Мисля, че ще е по-разумно да се ограничиш в своята специалност — малко по-меко подхвърли Шърли.

— Същото ми каза и Кърън — унило въздъхна той.

— Е, добре — промърмори тя и докосна ръката му. — Поне не си го направил нарочно. Защото в един момент наистина не знаех на чия страна си. А тази история около Хейс си има свой собствен живот и си се развива, независимо кой и кога я счита за приключена.

— Съжалявам — погледна я с искрено разкаяние Джейсън. — Не исках да влошавам нещата.

— Добре, забравяме този инцидент — кимна Шърли. — Но помни, че историята с Хейс нанася тежки вреди на институцията ни.

След тези думи стисна ръката му и се насочи към вратата.

Джейсън се върна при пациентите си, твърдо решил да остави следствието на полицията. Когато Клодия отново се появи, часът беше малко след четири.

— Търсят те по телефона — прошепна тайнствено тя.

— Кой? — нервно попита той. Бяха се разбрали Клодия да приема обажданията, а той да им отвръща след края на прегледите и визитациите. Разбира се, ако не става въпрос за нещо спешно. Но когато имаше спешен проблем, Клодия никога не шепнеше.

— Керъл Донър — отвърна тя.

Джейсън се поколеба, после каза, че ще говори от кабинета си. Клодия го последва по петите, продължавайки да шепне.

— Това онази Керъл Донър ли е?

— Коя е онази? — спря се Джейсън.

— Танцьорката от „Бойната зона“.

— Откъде да знам — сви рамене той, влезе в кабинета, затръшна вратата под носа и и вдигна слушалката:

— Доктор Хауърд слуша.

— Джейсън, обажда се Керъл Донър. Извинявам се за безпокойството…

— Няма нищо.

Пред очите му изплува приятната и фигура, настанила се грациозно насреща му в „Хемпшър Хаус“. В следващата секунда нещо изщрака и видението се стопи.

— Един момент. Керъл…

Скочи на крака, отвори с рязко движение междинната врата и направи знак на Клодия да остави слушалката.

— Извинявам се — промърмори той, след като отново взе слушалката.

— Нямаше да ви безпокоя, но мисля, че въпросът е важен — продължи момичето.

— В служебното ми гардеробче има един пакет… Между другото, аз работя като танцьорка в клуб „Кабаре“…

— О… — неопределено промърмори Джейсън.

— Както и да е… Видях го днес, малко след като отидох на работа. Преди няколко седмици Алвин ме помоли да го прибера, след което напълно съм го забравила…

— Какво има вътре?

— Папки, стегнати с ластици, документи и писма. Ей такива неща… Но наркотици няма, ако това сте си помислили…

— Не съм — увери я Джейсън. — И се радвам, че се обадихте. Книжата може да се окажат важни, затова бих искал да ги видя…

— Добре — съгласи се Керъл. — Довечера съм в клуба, но ще измисля някакъв начин да ви ги предам. Напоследък шефът е прекалено усърден по отношение на личната ми сигурност. Става нещо, но никой не ми дава обяснения. Където и да мръдна, след мен винаги има поне по една мутра, която ме пази. Предпочитам да ви държа по-настрана от тези хора.

— А не може ли да отскоча до вас и да го взема? — попита Джейсън.

— Не, идеята не е добра — отговори след кратко колебание Керъл. — Ето какво ще направим: дайте ми домашния си телефон и аз ще ви се обадя довечера, след като се прибера.

Джейсън и продиктува номера.

— О, и още нещо — добави Керъл. — Снощи се сетих, че пропуснах да ви го кажа. Преди около месец Алвин заяви, че ще скъса с Хелене, защото предпочитал тя да се концентрира върху работата си.

— Направил ли го е?

— Нямам никаква представа.

— Днес Хелене не дойде на работа — съобщи и Джейсън.

— Сериозно? — изненада се Керъл. — Това е много странно. От онова, което съм чувала за нея знам, че е изключително стриктна по отношение на работата си. Може би тя е причината за странната параноя, която е обзела шефа ми.

— Че какво общо има той с Хелене Бренкивист? — вдигна вежди Джейсън.

— Той разполага със страхотна информационна мрежа. Знае какво става в целия град.

След като се сбогуваха и Джейсън остави слушалката, в главата му се появиха доста въпроси. Не можеше да разбере на какво се дължи несъответствието между работата на Керъл и интелектуалното и равнище. „Информационна мрежа“ е термин от компютърния жаргон и никак не се връзва с представите за стриптизьорка.

Възобнови прегледите като старателно избягваше любопитния поглед на Клодия. Знаеше, че любопитството я влудява, но нямаше никакво намерение да го задоволява.

Малко преди края на работния ден го прекъсна доктор Джером Уошингтьн — едър чернокож специалист по гастроентерология, който се появи с молба за спешна консултация.

— Разбира се — кимна Джейсън и го поведе към кабинета си.

— Роджър Уенамейкър ме посъветва да се обърна към теб — каза без предисловия гостът и сложи обемистата си папка на бюрото. — Още няколко такива случая и се прехвърлям в бизнеса с алуминиевата дограма.

Джейсън отвори папката. Пациентът беше 60-годишен мъж.

— Точно преди двадесет и три дни направих пълни изследвания на господин Ламборн — започна Джером. — Теглото му е малко над нормата, но на кого не е? Иначе му нямаше нищо и аз му го казах. Но преди седмица изведнъж цъфна в кабинета ми и имаше вид на възкръснал мъртвец. Беше отслабнал с дванайсет килограма. Реших, че съм пропуснал някакво злокачествено образувание и веднага се разпоредих да го приемат в болницата. Направих му абсолютно всички изследвания, като по учебник, но не открих нищо. А после, преди три дни, той взе, че умря… Употребих много усилия, но успях да навия близките му за аутопсия. И какво открих?

— Открил си, че няма рак — подхвърли Джейсън.

— Правилно — кимна Джером. — Рак нямаше, но органите му бяха тотално дегенерирали. Споделих това с Роджър и той ме прати при теб с предположението, че ще ми съчувстваш.

— Имах няколко подобни проблема — кимна Джейсън. — Роджър също. Честно ще ти призная, че съм много разтревожен. Имам чувството, че сме пред някаква непозната, но страшна епидемия.

— Какво да правим? — погледна го тревожно чернокожият лекар. — Лично аз не съм устроен така, че да издържа дълго на подобни емоционални предизвикателства.

— Аз също — въздъхна Джейсън. — Напоследък ми умряха толкова много пациенти, че и аз се замислих за смяна на професията. Изобщо не ми е ясно защо не улавяме никакви симптоми по време на прегледите и пълните изследвания. Казах на Роджър, че другата седмица ще свикам общо събрание, но вече съм на мнение, че не бива да изчакваме нито минута повече. — Пред очите му появи ужасната картина в ресторанта, когато от устата на Хейс бликаха фонтани алена кръв. — Предлагам да проведем събранието утре следобед. Клодия ще уреди подробностите и ще ги съобщи на медицинските секретарки. Ще изискам всичките пълни изследвания, които сме правили през последната година и половина, за да проверим състоянието на пациентите.

— Това ми звучи разумно — кимна Джером. — Случаи като този не допринасят особено за самочувствието ми.

След като изпрати колегата си, Джейсън отиде на главната регистратура, за да уреди свикването на общото събрание. Даваше си сметка, че някои колеги ще трябва да останат след работно време и благодари на Провидението, че му е предоставило компютрите. Идеята му беше посрещната с ръмжене тук-там, тъй като се наложи отмяна на доста часове за прегледи, но Клодия самоотвержено пое всички удари. Джейсън беше сигурен, че нещата ще бъдат организирани както трябва, въпреки кратките срокове.

В пет и половина изпрати последния си пациент и отново набра домашния номер на Хелене. Никой не вдигна. Импулсивно реши на път за вкъщи да се отбие до жилището и. Потърси листчето с адреса, който бе взел от личен състав, приглади го с длан и го прочете. Оказа се блоковият комплекс Крейги Армс, който се намираше на авеню Конкорд в Кембридж.

И това, ако не е съвпадение, помисли си той. Момичето, с което ходеше преди да се запознае с Даниеле, живееше в Крейги Армс.

Спусна се на паркинга и след минута вече пътуваше към Кембридж. Движението беше ужасно, но той познаваше района и това му позволи да открие адреса без особени трудности. Паркира и влезе в познатия вход. Очите му пробягаха по имената на дългия домофон, откриха името Бренкивист и пръстът му натисна звънеца. Винаги имаше шанс Хелене да не вдига телефона, но да отваря на позвънявания на входната врата. Но и сега удари на камък. Огледа списъка с обитателите на блока, но името на Люси Хейгън вече не беше там. Все пак оттогава бяха изтекли цели петнадесет години.

В замяна на това натисна бутона на портиерната, срещу който продължаваше да стои познато име. Няколко секунди по-късно от малкия репродуктор над звънците се разнесе познатият скърцащ глас на господин Грац:

— Просията забранена!

Джейсън побърза да се представи, добавяйки с извинителен тон, че господин Грац вероятно не си спомня за него, тъй като от последната им среща са изминали доста години. После поясни, че е загрижен за колежка, която по необясними причини не се е появила на работа. Господин Грац не отговори нищо, но вратата забръмча и се отвори. Джейсън трябваше да изкачи тичешком десетината стъпала до нея, за да може да я хване. Вътрешността на стълбищното фоайе го посрещна с познатата миризма на печен лук, която за петнадесет години не беше претърпяла абсолютно никаква промяна. В дъното на покрития с теракота коридор се отвори желязна врата. В облеклото на господин Грац също нямаше промяна — носеше все същата долна фланелка и омазани джинси. Страните му бяха покрити с няколкодневна четина, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Джейсън.

— Ти не излизаше ли с момичето на Хейгънови от апартамент втори? — попита с дрезгав глас той.

Джейсън с уважение подсвирна. Човекът насреща му едва ли можеше да спечели конкурс за красота, но явно притежаваше памет като вълчи капан. Преди време се бяха запознали, защото Люси вечно имаше проблеми със запушената канализация, а Лари Грац идваше да я оправя.

— Какво мога да направя за теб? — попита Лари. Джейсън обясни, че Хелене Бренкивист не беше се появила на работа и не вдига телефона. Това разтревожило всички колеги и той решил да провери какво става.

— Не мога да те пусна в апартамента и — отсече Лари Грац.

— Разбирам — кимна Джейсън. — Не искам да влизам, а само да се уверя, че всичко е наред.

Грац го огледа с изпитателен поглед, после изсумтя и се повлече към асансьора. От джоба му изскочи огромна връзка с ключове — достатъчна да отвори половината врати в Кембридж. Пътуваха нагоре без да си кажат нито дума. Апартаментът на Хелене беше в дъното на дълъг коридор. Още от мястото си на площадката доловиха тътена на оглушителен рокендрол.

— Мадамата май купонясва — промърмори Лари и се облегна с цялата си тежест на звънеца. Остана така в продължение на цяла минута, но отговор нямаше. Портиерът опря ухо във вратата и отново натисна звънеца.

— Не чувам дори дали звъни — промърмори той. — Чудно как никой не се е оплакал от тази оглушителна музика.

Вдигна косматата си ръка и почука на вратата. Изчака малко, след това подбра един ключ от дебелата връзка и го превъртя в ключалката. С отварянето на вратата рокмузиката стана наистина нетърпима.

— Мамка му! — изруга Грац, после напълни гърдите си с въздух и извика:

— Ало? Никой не отговори.

Апартаментът имаше малко входно антре, от лявата му част се влизаше навътре през нещо като свод. Но още преди да се помръдне от мястото си, Джейсън усети миризмата на смъртта. Понечи да каже нещо, но Грац го спря.

— Ти по-добре чакай тук! — разпореди се той, с мъка надвиквайки музиката. Секунда по-късно от устата му се изтръгна грозен вик.

— Господи Исусе!

Очите му се облещиха, лицето му се разкриви от ужас. Джейсън надникна в процепа между стената на свода и тялото му. Гледката наистина беше кошмарна.

Портиерът притисна устата си с длан и се понесе към кухнята. На Джейсън също му прилоша, въпреки солидната медицинска подготовка. Хелене и още една жена седяха голи на дивана с вързани на гърба ръце. Телата им бяха обезобразени до неузнаваемост. В средата на масичката за кафе беше забит огромен кухненски нож, изцапан с кървави петна.

Обърна се и надникна в кухнята. Лари се беше навел над умивалника и тялото му се разтърсваше от напъни. Първата му реакция беше да му помогне, но после махна с ръка и отиде да отвори входната врата. Противната миризма на смъртта започна да отслабва. След минута-две Лари с препъване се плъзна покрай него.

— Извикай полиция — разпореди се Джейсън и побърза да затвори след него. Относителното спокойствие му подейства освежаващо, гаденето попремина. Доволен, че може да обърне гръб на кошмара, Лари изтича надолу по стълбите. Джейсън се облегна на стената и направи опит да не мисли. Цялото му тяло трепереше.

Не след дълго се появиха двама униформени полицаи. Бяха доста младички и вероятно по тази причина след като надникнаха в стаята, лицата им станаха доста зелени. Но това не им попречи да си вършат работата: стаята беше запечатана, започнаха първите, съвсем внимателни разпити на Лари и Джейсън. Внимавайки да не докосват нищо с голи ръце, единият от тях най-после извади контакта на уредбата. Появиха се още полицаи, включително и цивилни детективи. Джейсън предложи да повикат и детектив Кърън, който със сигурност ще прояви интерес към случая. Някой му се обади, а веднага след това полицейският фотограф започна да щрака опустошеното жилище. Броени минути по-късно се появи и съдебният лекар.

Когато Кърън най-сетне се появи в коридора, Джейсън стоеше в антрето и чакаше.

— Какво, по дяволите, правиш тук?! — смаяно изръмжа едрият мъж.

Джейсън не отговори и детективът се обърна към униформения полицай до вратата.

— Кой отговаря за операцията? — В ръката му проблесна служебната значка.

Полицаят посочи с палец зад гърба си, по посока на дневната. Забравил за Джейсън, Кърън побърза да влезе.

Появиха се и репортерите, натоварени с обичайните светкавици, касетофони и друга апаратура. Те направиха опит да проникнат във вътрешността на апартамента, но униформеният полицай ги спря. Принудени да се мотаят без работа, представителите на печата започнаха да интервюират всички наоколо, включително Джейсън. Той категорично заяви, че не знае нищо и беше оставен на мира.

След известно време Кърън отново се появи. Дори и неговото лице беше видимо позеленяло. Пристъпи към Джейсън, измъкна цигара от смачкан пакет и започна да рови из джобовете си за кибрит. Накрая вдигна глава и промърмори:

— Само не ми казвай „нали те предупредих“!

— Не е само убийство след изнасилване, нали? — тихо попита Джейсън.

— Това ще го определят други — въздъхна Кърън. — Но изнасилване със сигурност е имало. Какво те кара да мислиш, че е имало и друго?

— Обезобразяването е направено след смъртта.

— О? Какво те кара да мислиш така, докторе?

— Липсата на кръв. Ако жените са били живи, ние с теб щяхме да газим в кръв до колене.

— Впечатлен съм — промърмори Кърън. — И колкото и да ми е трудно да го призная, този път не говориш обичайните си празни приказки. Има улики, които нямам право да обсъждам с теб, но по всичко личи, че си имаме работа с професионалист. Използвано е било и малокалибрено огнестрелно оръжие.

— Значи приемаш, че смъртта на Хелене има нещо общо със смъртта на Хейс?

— Твърде възможно — кимна Кърън. — Казаха ми, че ти си открил труповете.

— Заедно с портиера — уточни Джейсън.

— Какво те доведе тук, докторе?

Джейсън забави отговора си.

— Не съм много сигурен — промълви най-сетне той. — Както вече ти казах, когато Хелене не се появи на работа, бях обзет от лоши предчувствия.

Кърън се почеса по главата, очите му бавно обиколиха помещението. Дръпна от цигарата и изпусна дима от ноздрите си. Площадката се беше запълнила с полицаи, репортери и любопитни наематели. До стената бяха изправени две носилки.

— Може би няма да прехвърля случая на Отдела за борба с порока — промърмори най-сетне той и отново хлътна във вътрешността на жилището. Джейсън пристъпи към полицая пред вратата.

— Питам се дали вече мога да си тръгвам — подхвърли той.

— Хей, Розати! — извика ченгето. През вратата надникна детективът, който беше началник на следствената група — болезнено кльощав мъж с хлътнали бузи и несресана коса. — Този иска да си върви.

— Взехме ли ви името и адреса? — пожела да се осведоми Розати.

— Взехте ми всичко: име, адрес, телефон, номер на социалната осигуровка, на шофьорската книжка…

— В такъв случай вървете — кимна детективът. — Ще ви потърсим, когато се наложи.

Джейсън кимна и тръгна по коридора към стълбището. Краката му бяха като гумени. След няколко минути излезе на авеню Конкорд и с изненада установи, че навън вече е тъмно. Студеният въздух тежеше от вонята на изгорели газове. Като капак на всичко, под чистачката на колата му беше пъхната поредната глоба за забранено паркиране. Той ядосано я дръпна, след което съобрази, че в района се паркира само със специален резидентски стикер, залепен на предното стъкло.

Обратният път до болницата му отне далеч повече време. Задръстването беше обхванало цялата Стороу драйв и част от Фенуей. Едва към седем и половина успя да се добере до паркинга пред ГХП. В кабинета го очакваше дълга компютърна разпечатка, която съдържаше имената из всички пациенти, на които са били правени пълни изследвания през последната година. В отделна графа беше отбелязано сегашното здравословно състояние на всеки един от тях. Голяма работа са тези медицински секретарки, с уважение си помисли Джейсън, докато сгъваше разпечатката и я слагаше в куфарчето си.

После се качи на горния етаж, където му предстоеше кратка визитация на хоспитализираните пациенти. Една от сестрите му подаде резултатите от ангиографията на Мадлин Крамър. Всички коронарни съдове показваха значителни нефокални стеснения. Тези резултати бяха видимо по-лоши от изследванията, правени шест месеца по-рано. Според Хари Сарноф, който беше консултиращият кардиолог, пациентката не бива да бъде оперирана. Отчитайки ниските стойности на холестерол и мазнини в момента, той нямаше кой знае какви предложения относно нейното лечение. За да бъде сто процента сигурен, Джейсън поиска консултация и със сърдечен хирург, а след това отиде да я види.

Както обикновено, Мадлин беше в отлично настроение и твърдеше, че нищо и няма. Джейсън и обясни, че иска да я види хирург, след което пак ще говорят. Беше обзет от мрачното предчувствие, че и на тази пациентка времето и изтича. Прегледа глезените и за подутини, но вместо тях откри няколко дълбоко драскотини.

— Къде сте се издрали? — пожела да узнае той.

— А, това е дреболия — отвърна Мадлин и побърза да дръпне чаршафа върху краката си.

— Сърбят ли ви краката?

— Мисля, че е от топлината — отвърна тя. — Тук е прекалено топло и прекалено сухо.

Джейсън я погледна с открито съмнение. На практика температурата и влажността на въздуха в цялата сграда се поддържаха в нормалните граници от автоматичната климатична инсталация.

Обзет от мрачни мисли, той се върна в стаята на дежурните сестри и нареди дерматологичен консулт и пълни химически изследвания на кръвта, които включваха някъде към четиридесет различни теста. Надяваше се там да открие онова нещо, което му се изплъзваше.

Останалата част от обиколката му беше също така потискаща. Отново изпита чувството, че всичките му пациенти се влошават. Когато най-сетне напусна болницата му беше толкова тежко, че реши да отскочи до Шърли, вместо да се прибира у дома. Искаше да поговори с някой, а и тя му беше показала, че се радва, когато го вижда. Освен това трябваше да и съобщи новината за смъртта на Хелене, преди да я научи от медиите. Сърцето му беше свито, тъй като знаеше каква ще бъде реакцията и.

След двадесетина минути колата му спря на покритата с чакъл алея пред къщата и. С облекчение видя, че прозорците светят.

— Джейсън! Каква приятна изненада! — усмихна се Шърли, която лично отвори на позвъняването му. Беше облечена в червено трико, над което имаше тясно прилепнали черни шорти. Косата и беше пристегната с бяла лента. — Тъкмо щях да тръгвам за аеробика.

— Трябваше да ти звънна предварително — промърмори Джейсън.

— Глупости — тръсна глава Шърли, хвана го за ръката и го дръпна да влезе. — И без това постоянно си търся извинение, за да пропусна някоя тренировка!

Въведе го в кухнята. Масата беше отрупана с папки, доклади и меморандуми. Каква съсипваща по обем работа е управлението на здравна организация като ГХП, помисли си Джейсън. Отново го обзе уважение към способностите на Шърли. Изчака я да му поднесе питие и едва тогава я попита чула ли е новината.

— Зависи коя — отвърна Шърли и дръпна ластичната превръзка от косата си.

— За Хелене Бренкивист — унило отвърна Джейсън.

— Май ми носиш новина, която няма да ми хареса — втренчено го погледна Шърли и механично вдигна чашата си.

— Позна — мрачно кимна Джейсън. — Била е убита, заедно със съквартирантката си.

Чашата се изплъзна от пръстите на Шърли и се разсипа върху дивана. Тя механично се наведе, сякаш искаше да почисти петното.

— Как е станало? Въпросът дойде след доста продължителна пауза.

— Убийство след изнасилване — поясни Джейсън. — Поне така изглежда на пръв поглед… — Споменът за грозната сцена му докара нови стомашни спазми.

— Ужасно! — прошепна Шърли и притисна ръце към гърдите си. — И отвратително — добави Джейсън.

— Това е най-големият кошмар за всяка жена! Кога е станало?

— По всяка вероятност снощи.

Очите на младата жена се извърнаха към прозореца.

— По-добре да звънна на Боб Уолтроу — прошепна тя. — Нещата около имиджа ни наистина стават неудържими!

Скочи на крака и бавно се насочи към телефона. Набра номера и започна да обяснява, а гласът и трепереше от вълнение.

— Не ти завиждам за професията — промърмори той, видял сълзите в очите и.

— И аз за твоята — въздъхна тя. — Като те гледам на какво приличаш след смъртта на някой от пациентите ти, наистина се радвам, че не завърших медицина.

В един момент решиха да си забъркат спагети, макар че и двамата не бяха особено гладни. Тя направи опит да го задържи за през нощта, но той отказа. Беше му приятно тук, далеч по-лесно щеше да осъзнае ужасната смърт на Хелене в нейна компания, но въпреки това усещаше, че не може да остане. Освен това искаше да си бъде у дома, в очакване обаждането на Керъл. Извинявайки се с недовършена работа, скочи в колата и подкара към дома си.

След късния джогинг и бързия душ дойде време за разпечатката. Качи краката си на бюрото и потъна в четене. Не след дълго откри, че общото количество на пълните изследвания беше разделено горе-долу по равно между всички интернисти. Но списъкът беше изготвен по азбучен ред, а не хронологически и това му попречи да стигне веднага до заключението, което се набиваше в очи: пациентите с рязко влошено здравословно състояние са много повече през втората половина на годината, в сравнение с първата. Дори и без специална графика ставаше ясно, че през последните няколко месеца се наблюдава рязко нарастване на смъртните случаи.

Взе един молив и започна да изважда на отделен лист номерата на отделенията, в които бяха станали смъртните случаи. Остана смаян от големия им брой. Грабна слушалката, набра централата на ГХП и помоли да го свържат с главната архива. Когато отсреща се обади дежурната през нощта, той и продиктува списъка и попита дали могат да извадят картоните на външните пациенти и да му ги приготвят за сутринта. Никакъв проблем, увери го момичето.

Пъхна разпечатката обратно в куфарчето и се вдигна на пръсти, за да свали от най-горния рафт на библиотеката една дебела тухла, носеща заглавието Учебник по ендокринология от професор-доктор Уилямс. Прелисти го, за да открие разделите, в които се засягаше темата за хормона на растежа. Оказа се, че и това е тема, при която четенето по-скоро го обърква, отколкото да му помага. Хормонът на растежа и връзките му със съзряването на организма, най-вече в сексуално отношение, бяха една изключително обширна и сложна тема. И както при повечето сложни теми, реакцията му беше категорична: притиснал тежкия учебник към стомаха си, той потъна в дълбок сън.

Събуди го телефонът. Звънът беше толкова рязък, че дебелата тухла подскочи от корема му и шумно се приземи на пода. Грабна слушалката, автоматично настроил се за лоши новини от болницата. Изтече цяла секунда преди да си даде сметка, че насреща е Керъл Донър. Очите му механично се извиха към будилника на нощното шкафче. Беше три без десет.

— Надявам се, че не спите — рече Керъл.

— Не, разбира се — бодро излъга Джейсън и с изненада установи, че краката му върху бюрото са напълно вдървени. — Чаках да се обадите. Къде сте?

— У дома.

— Може ли да дойда за пакета?

— Той не е тук — отвърна Керъл. — За всеки случай го оставих у една моя приятелка, с която работим заедно. Казва се Мелъди Андрюз, живее в Бийкън Хил, на Ривиър стрийт 69… — След кратка пауза момичето продиктува и телефонния номер на колежката си. — Тя очаква да и се обадим веднага, след като се прибере. Вие ще ми кажете мнението си за книжата, като за всеки случай си запишете и моя телефон.

— Благодаря — кратко отговори Джейсън, зает да записва информацията. С изненада установи, че е дълбоко разочарован от перспективата да не я види.

— Пазете се — каза Керъл и прекъсна връзката.

Джейсън остана зад бюрото, все още наполовина заспал. Когато най-сетне се разсъни си даде сметка, че не и каза за смъртта на Хелене. Ето един добър повод да я потърся, рече си той, докато набираше телефона на приятелката и.

Мелъди Андрюз говореше с твърд южно-бостънски акцент. Потвърди, че пакетът е у нея и го покани да мине да го вземе, когато му е удобно. До половин час със сигурност нямало да си легне.

Джейсън навлече някакъв пуловер и бързо се спусна по стълбите. Тръгна надолу по Пинкни стрийт, прекоси Уест Сидар и пое нагоре по Ривиър. Къщата на Мелъди се оказа от лявата страна. Натисна звънеца и тя му отвори с ролки в косата. Джейсън зяпна от изненада, тъй като мислеше, че подобни неща отдавна са минали в историята. Лицето на младата жена беше потъмняло от умора.

Джейсън и се представи, а тя само кимна и му подаде пакет, опакован в кафява амбалажна хартия и стегнат с парче здрав канап. Тежеше най-малко пет кила. Джейсън и благодари, а тя промърмори едно „за нищо“ и побърза да затвори вратата.

Той се върна в апартамента и побърза да смъкне пуловера. Намери някаква ножица и сряза канапа, а самия пакет понесе към бюрото си в съседната стая. Съдържанието му се побираше в две папки с твърди корици, запълнени до отказ с ръчно написани инструкции, диаграми и експериментални данни. Едната от папките имаше фирмено лого на корицата: Собственост на Джийн Инк., а на другата пишеше само тетрадки. Имаше още и един голям плик от кафява хартия, който съдържаше кореспонденция.

Първите писма, които Джейсън разгъна, бяха от „Джийн Инк.“. И съдържаха ултиматуми към Хейс да спазва условията на договора, който е подписал. Според тези условия той трябвало да върне един сома-томедин-протокол и щама от рекомбинирани бактерии Е.Коли, които били взети от тяхната лаборатория. Джейсън продължи да чете. Постепенно му стана ясно, че Хейс е имал доста различно мнение по въпроса за собствеността на споменатите щам и протоколни процедури, тъй като е имал намерението да ги патентова. Откри няколко писма от юрист на име Самюел Суорц, като половината от тях третираха проблема за приложението на патентното право за производство на Е.Коли, а останалите се отнасяха до откриването на нова компания. По всичко личеше, че Алвин Хейс е притежавал петдесет и един процента от акциите на тази компания, а останалите четиридесет и девет са били собственост на децата му и самия Самюел Суорц.

Дотук с кореспонденцията, каза си Джейсън и започна да прибира писмата обратно в плика. Оставаше му да обърне подобаващо внимание на съдържанието на папките. Първата — онази с надписа на „Джийн Инк.“, по всяка вероятност съдържаше протокола, за който ставаше въпрос в кореспонденцията. Джейсън го прелисти и бавно осъзна, че това всъщност е едно подробно описание на процесите, водещи до създаването на рекомбинирана бактерия за производството на соматомедин. От досегашните си вечерни образователни курсове беше разбрал, че соматомедините са фактори на растежа, произвеждани от чернодробните клетки, обработени с хормон на растежа.

Сложи първата папка настрана и отвори втората. Описаните в нея опити и експерименти бяха недовършени, но беше ясно, че се отнасят до производството на моноклонални антитела на един специфичен протеин. Той не беше назован с някакво име, но на една от страниците имаше диаграма на аминокиселинната му мрежа. Повечето материали му бяха не понятни, но от задраскванията и допълнителните бележки в полетата беше ясно, че работата е вървяла трудно и Хейс е преживял доста разочарования. От последните вписвания ставаше ясно, че той така и не е успял да получи търсените антитела.

Джейсън стана от бюрото и се протегна. В душата му нахлу разочарование. Беше се надявал пакетът на Керъл да внесе по-голяма яснота по отношение откритието на Хейс, но съдържанието му се оказа свързано предимно с юридическата кореспонденция между колегата му и неизвестната компания „Джийн Инк.“. Все пак, разполагаше с протокола за формулата на Е.Коли за производството на соматомедин, но той едва ли можеше да се приеме за важно научно откритие. А останалите лабораторни вписвания ясно свидетелстваха за провал.

Изтощен до крайност, Джейсън изгаси лампите и си легна. Денят беше не само твърде дълъг, но и уморителен.