Робин Кук
Смъртен страх (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кошмари, въртящи се около отвратителната гледка в апартамента на Хелене, принудиха Джейсън да се вдигне от леглото доста време преди небето на изток да започне да се просветлява. Сложи вода за кафе и го изчака да се процеди през филтрите на машината. Междувременно отиде да вземе вестника си от прага, който беше поместил информация за двойното убийство. Нямаше нищо ново, както можеше да очаква, ударението се поставяше върху изнасилването. Джейсън сложи папката на „Джийн Инк.“ в куфарчето си и тръгна към болницата.

В ранния час движението беше слабо, а когато пристигна на паркинга през ГХП, получи голям избор от места. Нямаше ги дори хирурзите, които обикновено се появяваха в болницата по абсолютно всяко време на денонощието.

Джейсън се насочи към кабинета си. Молбата му беше изпълнена и на бюрото му лежеше купчина с болнични картони. Съблече сакото си и се зае да ги преглежда. Имайки предвид, че въпросните документи са на хора, починали в рамките на един месец след като са били успокоени от сравнително нормалните резултати на пълните си изследвания в ГХП, той започна да търси паралели, но с ограничен успех. Нищо не му хващаше окото. Сравняваше електрокардиограми, нивата на холестерола, мазнините, имуноглобулините и червените кръвни телца. Но не откри никакви общи или повтарящи се компоненти, елементи или ензими, чиито отклонения могат да се считат за правило. Единственото общо между тези хора беше фактът, че всички бяха починали горе-долу месец след пълните си изследвания. Джейсън с тревога отбеляза, че през последните три месеца броят на починалите драматично нараства.

Връзката се появи, докато изчиташе данните на двадесет и шестия картон. Между пациентите наистина липсваха общи физически симптоми, но в замяна на това почти всички бяха водили нездравословен начин на живот — имали са наднормено тегло, били са страстни пушачи или пиячи, използвали са наркотици, били са чужди на всякакви физически натоварвания. Казано най-общо, това са били мъже и жени със сигурни здравословни проблеми на даден етап от живота си. Шокираща беше скоростта, с която всеки един от тях е влошавал състоянието си. Какво ги е тласнало толкова бързо към смъртта? По принцип те не са водили нездравословния си начин на живот година или две, а откакто се помнят. Дали не става въпрос за статистическо уравнение: до този момент са имали късмет, но след това ги е постигнало неизбежното? Джейсън поклати глава — смисълът му се губеше. Прекалено много хора бяха намерили смъртта си. Той самият нямаше особен опит в статистиката, затова реши да помоли някой по-добър математик да се заеме с обобщаването на данните.

Излезе от кабинета си и започна сутрешната визитация в момента, в който беше сигурен, че няма да събуди пациентите си. Промяна нямаше. Върна се в кабинета и се подготви за началото на прегледите с предварително записан час. Преди това позвъни в патологията и поиска информация за мъртвите животни от лабораторията на Хейс. Наложи му се да изчака няколко минути, докато лаборантката открие съответната папка.

— Аха, ето я — промърмори жената. — Всички животни са били отровени със стрихнин.

Джейсън прекъсна разговора и набра Маргарет Данфорт от градската морга. Телефонът вдигна човек от помощния персонал, който му обясни, че в момента доктор Данфорт е заета с аутопсия. Джейсън го помоли да провери токсикологическите изследвания на Джералд Фар. Човекът беше готов с отговора си в рамките на една минута.

— Всички токсикологични проби са отрицателни — съобщи той.

— Още един въпрос, моля — спря го Джейсън. — дали тези проби отчитат наличието на стрихнин в организма?

— Момент така — каза лаборантът.

В слушалката се доловиха няколко реплики, разменени на висок глас, после човекът отново се върна на телефона.

— Доктор Данфорт отговори положително — ако в организма има наличие на стрихнин, пробите ще го хванат.

— Благодаря — каза Джейсън и остави слушалката. Стана и се приближи до прозореца. Графикът по Ривъруей вече беше тежък, небето над града беше облачно. Началото на ноември не е от най-приятните годишни сезони за Бостън. В душата му се настани безпокойството, чувстваше се объркан и напрегнат. Запита се дали да предаде на Кърън пакета, който бе получил от Керъл. Но с каква цел да го направи? Полицията дори не разследва смъртта на Хейс и продължава да го счита за наркопласьор…

Върна се зад бюрото, разтвори телефонния указател и потърси номера на „Джийн Инк.“. Адресът на компанията беше на Пайъниър стрийт в източен Кембридж, в непосредствена близост до студентското градче на ЕмАйТи. Отпусна се на стола и импулсивно започна да избира цифрите. Насреща вдигна телефонистка с подчертано английски акцент и Джейсън я помоли да го свърже с ръководителя на компанията.

— Имате предвид доктор Ленърд Доън, нашият президент? — пожела да узнае жената.

— Да, именно доктор Доън — отвърна той. В слушалката нещо прещрака, после се появи друг женски глас.

— Кабинетът на доктор Доън.

— Бих искал да говоря с господин доктора — каза Джейсън.

— За кого да доложа?

— Доктор Джейсън Хауърд.

— Бихте ли казали по какъв въпрос, доктор Хауърд?

— Става въпрос за един лабораторен дневник, с който разполагам. Предайте на доктор Доън, че аз работя в Гуд Хелт План и бях приятел с покойния доктор Алвин Хейс.

— Един момент, моля — каза секретарката с равен като магнетофонен запис глас.

Джейсън отвори средното чекмедже на бюрото си и започна да си играе с колекцията моливи, която държеше вътре. В слушалката се разнесе ново прещракване, последвано от звучен мъжки глас:

— Ленърд Доън на телефона.

Джейсън отново се представи и поясни, че притежава лабораторния дневник на доктор Хейс.

— А мога ли да попитам как се сдобихте с него, сър? — попита доктор Доън.

— Мисля, че това няма значение — отвърна Джейсън. — Имам го и толкоз. Нямаше никакво намерение да замесва Керъл.

— Въпросният дневник е наша собственост — обяви мъжът насреща. Гласът му беше спокоен, но с добре доловима метална нишка.

— С удоволствие ще ви го предам срещу малко допълнителна информация за доктор Хейс — побърза да го увери Джейсън.

— Дали не бихме могли да се срещнем?

— Кога?

— Възможно най-скоро. Бих могъл да отскоча до вас още през обедната почивка.

— Ще донесете ли и дневника?

— Разбира се.

През останалата част от предиобеда Джейсън не беше в състояние да се съсредоточи върху нищо, въпреки че пациентите се точеха през кабинета му в неспирен поток. Беше доволен да разбере, че Сали все пак му е оставила свободни часовете на обедната почивка. В минутата, в която приключи с последния пациент, той скочи и излезе от кабинета.

Добра се до Кембридж сравнително бързо, плъзна се покрай парковата територия на ЕмАйТи и новите небостъргачи на Източен Кембридж, част, от които бяха с ултрамодерна архитектура и рязко контрастираха на по-старите и традиционни тухлени сгради, типични за Нова Англия. Скоро откри Пайъниър стрийт и пое по нея. Централата на „Джийн Инк.“ се оказа една от модерните сгради в района с фасада от лъскав черен гранит, която, за разлика от посестримите си наоколо, имаше само шест етажа. Прозорците и бяха тесни като амбразури, а рамкираните им с месинг стъкла бяха огледални. Човек оставаше с впечатлението за солидност и мощ, сякаш гледа замък от някой научно-фантастичен филм.

Джейсън слезе от колата и вдигна поглед към блестящата фасада. След като беше прочел толкова много неща за рекомбинирането на ДНК и беше видял с очите си уродливите деформации у опитните животни, той имаше чувството, че му предстои да влезе в Къщата на ужасите. Главният вход имаше овална форма, очертан от звездообразни гранитни лъчи, които създаваха илюзията за гигантско око. Черните крила на вратата играеха ролята на зениците.

Преддверието също беше облицовано с черен гранит — стените, подът, дори и тавана. В центъра на приемната се издигаше ярко осветена модернистична скулптура, която представляваше ДНК-молекула с двойно, отворено в средата ядро.

Пристъпи към едно гише в изцяло остъклената стена, зад което седеше красива млада корейка, заобиколена от модерна апаратура. Изпита чувството, че наблюдава декор от Междузвездни войни. На ухото си корейката имаше миниатюрна слушалка, от която се проточваше тънка жичка и изчезваше някъде отзад. Пред устата и се поклащаше малък микрофон. Корейката вдигна глава и го поздрави по име, след което го осведоми, че е очакван в заседателната зала на четвъртия етаж. Гласът и имаше металически оттенък, вероятно, защото говореше пред микрофона.

В мига, в който жената от рецепцията млъкна, един гранитен панел в дъното на залата се плъзна встрани и зад него се показа ярко осветена асансьорна кабина. Джейсън и благодари, за момент обзет от абсурдното подозрение, че е разговарял с робот. После влезе в кабината и потърси бутоните за отделните етажи. Вратата се плъзна зад него. Оказа се, че бутони и табели липсват, но асансьорът плавно потегли нагоре.

Когато кабината спря и вратите се разтвориха, Джейсън се озова в просторно, облицовано с черен гранит фоайе, по чиито стени врати просто нямаше. Започна да проумява, че тази сграда се контролира от централен пулт, може би от рецепцията на приземния етаж. Вляво от него се разнесе лек щракащ звук и гранитният панел безшумно се плъзна встрани. В отвора се изправи мъж с груби черти на лицето, облечен в безупречен костюм на райета, бяла риза и тъмночервена вратовръзка.

— Здравейте, доктор Хауърд — каза той и направи жест към вътрешността на помещението. — Аз съм Ленърд Доън.

Не направи опит за здрависване, а в гласа му прозвуча онзи заповеден тон, който Джейсън беше доловил още по време на телефонния им разговор. Сравнено с останалата част от гробницата-централа, заседателната зала наподобяваше повече на облицована с ламперия библиотека и изглеждаше много уютна, стига човек да не гледа към стената в дъното, която беше изцяло от стъкло. Оттам се разкриваше гледка към нещо, което наподобяваше ултрамодерна лаборатория. В помещението имаше още един човек — едър мъж с ориенталски вид, облечен в бял, плътно прилепнал комбинезон. Доън го представи като господин Хонг, инженер от „Джийн Инк.“. Седнаха около сравнително малката заседателна маса и Доън подхвърли:

— Надявам се, че носите лабораторния дневник, за който говорихме.

Джейсън отвори куфарчето си и му подаде папката. Той я пое само колкото да я прехвърли в ръцете на Хонг. Инженерът я разгърна и потъна в четене. В залата се възцари тежко мълчание.

Джейсън местеше изненадан поглед от единия към другия. Беше очаквал по-топло посрещане, все пак им вършеше услуга.

Обърна се и погледна през остъклената стена. Подът на съседното помещение се намираше един етаж по-долу. Голяма част от площта беше запълнена от блестящи никелирани резервоари, които му напомниха за пивоварната, която беше посетил преди много време.

Предположи, че това са инкубаторите за културите, от които се извличат рекомбинираните бактерии. Имаше и много други уреди, свързани помежду си с помощта на сложна мрежа от тръби. Между тях се движеха хора с бели комбинезони и предпазни маски на лицата. Хонг затвори папката с меко изщракване и кимна с глава:

— Изглежда всичко е тук…

— Това е една чудесна изненада — усмихна се доктор Доън и се извърна към Джейсън:

— Надявам се знаете, че всичко в тази папка има строго поверителен характер.

— Не се безпокойте — отвърна с пресилена усмивка Джейсън. — Не разбрах почти нищо от това, което се опитах да прочета, освен това то не ме интересува. Интересува ме доктор Хейс. Малко преди да умре той сподели, че е направил важно откритие. Любопитно ми е да разбера дали това, което е описано в тези папки, може да се счита за такова.

Доън и Хонг си размениха бързи погледи, после човекът в бяло поклати глава:

— Можем да говорим по-скоро за търговски успех, отколкото за някакви нови технологии.

— Така си помислих и аз — кимна Джейсън. — Хейс изглеждаше много объркан, а аз реших, че ще бъде жалко, ако важното му откритие остане тайна за обществото. Острите черти на Доън видимо се смекчиха. Насочил вниманието си към инженера, Джейсън продължи:

— Някаква идея какво е имал предвид Хейс?

— За съжаление не — поклати глава онзи. — Хейс не обичаше да споделя. Доън сплете пръсти и облегна лакти на масата.

— Имахме опасения, че ще се опитате да ни изнудите с тези материали — директно каза той. — В смисъл, че ще поискате пари, за да ни ги върнете. Но трябва да знаете, че доктор Хейс ни създаде огромни затруднения.

— Каква беше неговата роля тук? — попита Джейсън.

— Наехме го да създаде един определен щам рекомбинирани бактерии — обясни Доън. — Искахме да разполагаме с индустриални количества от определен хормон на растежа.

Вероятно става въпрос за соматомедин, каза си Джейсън.

— Договорихме се да му платим един общ хонорар за целия проект, като му осигуряваме свободен достъп до всички лаборатории па „Джийн Инк.“ и за частните му изследвания. Трябва да ви кажа, че тук разполагаме с наистина уникална апаратура.

— А от какъв характер бяха частните му изследвания? — попита Джейсън.

— През по-голямата част от времето си Хейс се занимаваше с извличане на протеини на фактора на растежа — намеси се Хонг. — Някои от тях съществуват в такива минимални количества, че за изолирането им е нужна наистина специална апаратура.

— Дали е възможно Хейс да е нарекъл важно научно откритие именно подобно изолиране?

— Не виждам начин — поклати глава Хонг. — Дори изолирането им да беше успешно, откритие пак нямаше да има, защото тяхното действие е отдавна известно на науката. Отново ядец, въздъхна Джейсън.

— Спомням си нещо, което би могло да се нарече важно — неочаквано добави Хонг и механично докосна носа си. — Преди около три месеца Хейс беше силно развълнуван от някакъв страничен ефект, който нарече ироничен.

Джейсън изправи гръб. За втори път чуваше това прилагателно.

— Имате ли представа какво точно го е развълнувало? — попита той.

— Не — поклати глава Хонг. — Но веднага след това изчезна, при това за доста продължително време. А когато отново се появи ни обясни, че е бил на Западното крайбрежие. Веднага се залови с един сложен и продължителен процес на екстракция от някакъв материал, който беше донесъл със себе си. Не знам дали е успял, защото в един момент заряза всичко и се прехвърли на моноклоналната технология за антитела. И вълнението му изчезна.

Терминът „моноклонални антитела“ напомни на Джейсън за втория лабораторен дневник, който бе предпочел да не носи тук. Сега вече се съмняваше дали е постъпил правилно, тъй като този господин Хонг може би щеше да направи повече и по-верни заключения от записаното в него.

— Оставил ли е доктор Хейс и други работни материали тук? — попита той.

— Нищо, което да е от значение — отвърна Ленърд Доън. — Имайте предвид, че проверихме много внимателно, защото той изчезна заедно с нашия лабораторен дневник и различните посявки. Това ни накара да заведем съдебен иск срещу доктор Хейс. Дори за миг не допускахме, че този човек ще се опита да си присвои щамовете, за чието производство му плащахме.

— А успяхте ли да си върнете посявките? — погледна го Джейсън.

— Да, успяхме.

— Къде ги открихте?

— Да речем, че ги потърсихме там, където трябва — изплъзна се от директния отговор Доън. — Но макар и да притежаваме щамовете, ще бъдем много доволни да си върнем и лабораторния дневник с протоколите на процеса. Искам да ви благодаря от името на нашата компания. Надявам се, че и ние с нещо сме ви помогнали.

— Може би — разсеяно отвърна Джейсън, едва сега разбрал кой е обърнал наопъки апартамента и лабораторията на Хейс. Но защо учените от „Джийн Инк.“ ще искат да отровят опитните животни? После се запита дали огромните изроди в клетките на Хейс не са били подложени на въздействието на соматомедина, който произвеждат в „Джийн“?

— Благодаря за времето, което ми отделихте — извърна се той към Доън. — Апаратурата, която виждам през онази стена, е наистина впечатляваща.

— Благодаря, нямаме причини да се оплакваме — кимна президентът. — Надяваме се, че скоро ще получим рекомбинирани щамове и от домашни животни.

— Имате предвид крави и прасета?

— Точно така. С помощта на генното инженерство ще можем да създаваме прасета с по-малко тлъстини, крави с повече мляко и пилета с повишено количество протеини. И това е само малка част от примерите, които мога да ви дам.

— Страхотно — кимна без ентусиазъм Джейсън. На какво разстояние са от клонирането на хора? — запита се той. Пред очите му се появиха плъховете-гиганти на Хейс, раменете му неволно потръпнаха. Най гадни бяха онези с допълнителните очи.

— Върна се при колата си и хвърли поглед на часовника. Разполагаше с близо един час до началото на общото събрание на интернистите и реши да се отбие при Самюел Суорц, адвокатът на Хейс.

Запали двигателя и излезе на заден ход от паркинга на „Джийн“, после бавно започна да си пробива път към Мемориал драйв. Прекоси река Чарлс и спря пред аптека „Филипс“ на площад Чарлс. Пусна аварийните си светлини, за да обозначи, че е паркирал на втори ред, изтича в аптеката и разтвори телефонния указател, за да потърси адреса на Суорц. Десет минути по-късно вече беше в чакалнята на адвоката, прелиствайки страниците на стар и доста оръфан „Нюзуик“. Самюел Суорц се оказа дебелак с абсолютно плешива глава, която блестеше като билярдна топка. Направи знак на Джейсън да влезе така, сякаш беше регулировчик на оживено кръстовище. После се настани зад бюрото, опипа очилата с телени рамки и закова внимателен поглед в лицето на посетителя си, седнал на удобното кресло за гости.

— Значи сте приятел на покойния Алвин Хейс… — подхвърли с провлачен глас той. — По-скоро колега — уточни Джейсън.

— Няма значение — промърмори Суорц и отново размаха косматите си ръце. — Какво мога да направя за вас?

Джейсън му преразказа набързо версията на Хейс за важното научно откритие, после поясни, че се опитва да разбере върху какво е работил колегата му и така се е натъкнал на кореспонденцията му със Самюел Суорц.

— Беше ми клиент — кратко поясни дебелият. — И какво от това?

— Не е нужно да заемате защитна позиция — меко каза Джейсън.

— Не заемам защитна позиция, а съм ядосан — отсече Суорц. — Свърших куп работа на тоя смахнат тип, но сега ще трябва да я отпиша.

— Не ви е платил, така ли?

— Нито цент. Излъга ме да му работя срещу акции от бъдещата му фирма.

— Акции?

Върху лицето на Самюел Суорц се появи мрачна усмивка.

— Да, акции. Които след смъртта на Хейс вече не струват пукната пара. Всъщност, те щяха да струват точно толкова и да беше жив. Аз съм си виновен, че преди да се заловя с тая работа, не отидох да си прегледам глупавата глава!

— Какво щеше да продава фирмата на Хейс? — попита Джейсън. — Стоки или услуги?

— Стока. Каза, че е на път да създаде най-ценния здравен продукт, който човечеството познава. И аз му повярвах. Реших, че човек, който е бил на корицата на „Тайм“, няма начин да не е печен.

— Имате ли представа що за продукт е било това? попита умишлено равнодушно Джейсън, опитвайки да скрие вълнението си.

— Никаква. Той не ми каза, а и аз не го попитах.

— Да сте чували нещо свързано с моноклоналните антитела? — не се предаваше Джейсън.

— Дори да се блъсна в някое от тези антитела, няма да го позная! — изсмя се Суорц.

— Злокачествени образувания? — Джейсън вече стреляше съвсем напосоки, надеждата да стимулира паметта на адвоката почти изчезна. — Възможно ли е продуктът да е свързан с лечението на рака?

— — Не знам — сви рамене дебелият мъж. — Възможно е…

— Хейс е казал на една млада дама, че откритието му ще и помогне да стане още по-красива. Това говори ли ви нещо?

— Вижте какво, доктор Хауърд — изгуби търпение адвокатът. — Хейс не ми каза нищо за продукта си, имах задачата да регистрирам компанията и толкоз.

— Подали сте молба за патент…

— Патентът няма нищо общо с компанията. Той щеше да бъде на името на Хейс.

Пейджърът на Джейсън стресна и двамата. Върху малкото екранче мигаше думичката „спешно“, която се редуваше с номератора на ГХП.

— Може ли да използвам телефона ви? — попита той.

Суорц го плъзна през бюрото.

— Бъдете мой гост, докторе.

Повикването беше от етажа на Мадлин Крамър. Сърцето на жената спряло и в момента и прилагали всички животоспасяващи процедури. Джейсън каза, че тръгва веднага, благодари на адвоката и изтича навън.

Когато се добра до стаята на Мадлин, той видя една до болка позната сцена. Пациентката не реагираше, сърцето и отказваше да заработи отново, дори и след електрошоковете. Джейсън заповяда да продължат с животоспасяващите процедури, докато умът му трескаво опитваше възможните лекарства и други начини на лечение. Но след един час френетични усилия беше принуден да обяви край на процедурите, с които се беше ангажирал целият екип.

Остана край леглото на Мадлин дълго след като другите се бяха оттеглили. Тя беше стара приятелка, една от първите пациентки на частната му практика, сестрите бяха покрили лицето и с чаршаф, под който носът и стърчеше като миниатюрна заснежена планина. Джейсън бавно отгърна савана. Веднага му направи впечатление колко състарена изглежда Мадлин, въпреки че годините и бяха съвсем малко над шейсетте. След постъпването в болницата лицето и беше изгубило жизнерадостната си розовина и бе станало мъртвешки бледо — като на другите пациенти на прага на смъртта.

Изпитал желание да остане насаме със себе си, Джейсън се оттегли в кабинета. Успя да избегне Клодия и Сали, които го чакаха със стотици въпроси относно предстоящото заседание и съответното разместване в прегледите на външните пациенти. Заключи вратата и се тръшна на стола си зад бюрото. Смъртта на Мадлин сякаш отсече още един клон към миналото, спусна завесата върху част от предишния му живот. Почувства се страшно сам и уязвим, но едновременно с това и леко облекчен, тъй като спомените за Даниеле най-сетне бяха започнали да избледняват.

Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Огледа бюрото си, отрупано с картоните на мъртви пациенти, сред които беше и този на Хейс. Умът му неволно се върна към събитията около него. Обзе го безсилна мъка, тъй като беше разчитал да открие нещо съществено в пакета на Керъл, но там се оказаха само второстепенни данни. Те все пак усилиха вероятността за научно откритие от страна на Хейс, но тази вероятност съвсем не беше голяма. Тръсна глава и изруга потайния си колега.

Облегна се назад, сложи ръце на тила си и насочи очи в тавана. Идеите му относно Хейс започваха да се изчерпват. След което си спомни подмятането на инженера-ориенталец, според който Хейс е донесъл нещо от Западното крайбрежие, най-вероятно от Сиатъл. То трябва да е било някаква проба, тъй като изследователят го е подложил на задълбочени тестове и сложен екстракционен процес. От забележката на Хонг ставаше ясно, че Хейс е изолирал някакъв фактор на растежа, който стимулира растежа, диференциацията и съзряването, или пък и трите заедно.

С трясък върна стола си в нормално положение. Спомни си какво му беше казала Керъл — че са посетили някакъв колега на Хейс в университета на Вашингтон, и изведнъж изпита увереност, че именно този колега му е дал пробите.

Моментално реши да замине за Сиатъл. Разбира се, ако и Керъл приеме да го придружи. Трябва да я убеди, защото без нея няма как да открие колегата. Идеята да се откъсне от Бостън за няколко дни изведнъж му се стори страшно привлекателна. Стана и се насочи към вратата. В малкото време до началото на общото събрание можеше да отскочи до Шърли.

Отначало секретарката отказа да го пусне, заявявайки, че шефката и е страшно заета. Но с настоятелност и блага приказка, той все пак успя да я убеди поне да съобщи за присъствието му. Броени секунди по-късно вече беше в кабинета. Шърли говореше по телефона. Той седна и постепенно започна да схваща смисъла на разговора — тя преговаряше с някакъв профсъюзен лидер, обработвайки го със забележителна лекота. Пръстите и несъзнателно пробягаха през гъстата и коса — едно прекрасно и женствено движение, което му напомни, че освен бизнес-лидер, тази жена е прекрасна, С труден характер, но въпреки това прекрасна. Шърли приключи с разговора и се усмихна.

— И това ако не е изненада! — възкликна тя. — А напоследък ти наистина си пълен с изненади, нали Джейсън? Предполагам си дошъл да се извиниш за ранното си оттегляне снощи…

— Може би — засмя се Джейсън. Прямотата на тази жена му харесваше. — Но има и нещо друго. Искам да си взема няколко дни отпуск. Сутринта изгубих поредния пациент и мисля, че ми трябва малко почивка. Шърли съчувствено цъкна с език и попита:

— Очаквано ли беше?

— Предполагам, че да… Поне през последните няколко дни. Но когато я приех, изобщо не подозирах, че е терминална.

— Честно казано, изобщо не мога да си представя как се оправяш с подобни неща — рече с въздишка Шърли.

— Трудно — призна Джейсън. — Но напоследък ми става още по-трудно, тъй като тези случаи много зачестиха. Телефонът иззвъня, но Шърли натисна бутона за вътрешна връзка и секретарката отговори.

— Както и да е — тръсна глава той. — Реших да си взема няколко дни отпуск.

— Идеята ти е добра — кимна тя. — И аз бих сторила същото, но трябва да приключа проклетите преговори с профсъюзите. Къде мислиш да отидеш?

— Още не знам — излъга Джейсън. В момента едно пътуване до Сиатъл му се струваше толкова невероятно, че се срамуваше да го спомене.

— Мои приятели имат къща на Британските Вирджински острови, мога да им звънна един телефон — неочаквано предложи Шърли.

— Не, благодаря. Не си падам много по слънцето. Какво стана с трагедията около онази жена Бренкивист? Още лоша реклама, така ли?

— Не ми напомняй, моля те! — намръщи се Шърли. — Честно казано, не можах да издържа и прехвърлих нещата в ръцете на Боб Уолтроу.

— И аз цяла нощ имах кошмари — призна Джейсън.

— Не съм изненадана.

— Е, трябва да вървя — изправи се той.

— Довечера свободен ли си? — попита тя. — Може да вечеряме заедно и да се опитаме да си пооправим настроението.

— С удоволствие. В колко часа?

— Някъде към осем.

— Добре — кимна той и тръгна към вратата.

— Наистина съжалявам за пациентката ти — подвикна след него Шърли.

* * *

Общото събрание беше изненадващо добре посетено, особено, ако се отчетат кратките срокове, в които беше свикано. Присъстваха четиринадесет от всичките шестнадесет интернисти, неколцина бяха довели и медицинските си сестри. Веднага ставаше ясно, че тези хора разбират сериозността на проблема, пред който са изправени.

Джейсън започна със статистиката, изработена на базата на компютърната разпечатка на всички пациенти, починали в рамките на месец след пълните си изследвания. Посочи, че през последните три месеца броят на фаталните случаи рязко нараства и това го е принудило да търси връзка с всички пациенти на ГХП, които са си правили пълни изследвания в рамките на последните 60 дни.

— Равномерно ли са разпределени между нас пълните изследвания? — попита Роджър Уенамейкър.

Джейсън кимна.

Изказаха се неколцина лекари, всичките имаха сериозни опасения за началото на голяма епидемия. Никой нямаше обяснение за връзката между пълните изследвания и фаталните изходи, никой не разбираше защо тези изходи не са били предвидени и очаквани. Временната шефка на Кардиологията доктор Джудит Роландър направи опит да поеме по-голямата част от вината, признавайки, че при почти всички случаи лично е анализирала електрокардиограмите на пациентите, подложени на пълни изследвания, но не е успяла да открие тревожните симптоми в тях.

После разговорът се насочи към кардиограмите под натоварване, които по принцип са ключът към откриването на сериозни кардиологични проблеми. Изказаха се различни мнения, всяко, от които беше подложено на задълбочено обсъждане. После бе избрана временна комисия за контрол над тестовете с натоварване, чиято задача беше да повиши тяхната достоверност. Зад катедрата се изправи Джером Уошингтьн.

— Според мен пренебрегваме важността на нездравословния начин на живот — обяви той. — Точно той е общ за всички починали пациенти. Залата отговори с подсвирквания и закачки относно теглото на Джером и страстта му хаванските пури.

— Добре, де, добре — размаха ръце той. — Но нали знаете, че пациентите трябва да правят това, което им препоръчваме, а не това, което правим ние… Забележката предизвиква взрив от смях.

— Не, сериозно — продължи доктор Уошингтьн. — Всички знаем опасностите, които произтичат от нездравословното хранене, пушенето, алкохолът и обездвижването. Сравнени с леки отклонения в ЕКГ, тези социални фактори имат далеч по-висока точност за определяне на диагнозата.

— Джером е прав — подкрепи го Джейсън. — Слабото определяне на рисковите фактори е единственото негативно обстоятелство във всички прегледани от мен картони.

Гласуваха създаването на втора комисия, която да разгледа приноса на рисковите фактори към съществуващия проблем. В кратки срокове членовете и трябваше да излязат със съответните препоръки.

Ръка вдигна Хари Сарноф, главният кардио-консултант за месеца. Получил думата, той започна да говори за увеличената смъртност между собствените си пациенти, но Джейсън го прекъсна.

— Извинявай, Хари. Ценя загрижеността ти, тъй като и аз имам същите проблеми. Но днес сме се събрали да обсъдим проблемите с външните ни пациенти, които са преминали през пълни изследвания в нашата клиника. Ако има интерес от страна на колегите, можем да свикаме събрание за обсъждане състоянието на вътрешните ни пациенти. И това няма да е излишно, защото лично аз мисля, че ще открием доста общи неща.

Хари вдигна ръце в знак на несъгласие, но все пак кимна с глава и неохотно седна на мястото си.

Джейсън го изчака, след което помоли колегите си да изискват аутопсия на всеки неочаквано починал пациент, в случай, че Съдебна медицина не прояви интерес към него. Запозна хората и със заключенията на Съдебна медицина за неговите пациенти, според които смъртта им беше настъпила вследствие тежки увреждания на сърдечно-съдовата система. Разбира се, този факт подчертаваше още повече липсата на достатъчно категорична диагностика по време на пълните изследвания, най-вече при ЕКГ в спокойно и натоварено състояние. Не пропусна да добави, че патолозите в Съдебна медицина допускат и наличие на автоимунни проблеми.

След като заседанието беше закрито, лекарите се пръснаха на малки групички и продължиха оживеното обсъждане на проблема. Джейсън сгъна разпечатките си и потърси с очи едрата фигура на Роджър Уенамейкър. Видя го да води оживен разговор с Джером.

— Може ли да ви прекъсна? — попита той и колегите му се раздалечиха, за да му направят място. — Възнамерявам да замина извън града за няколко дни.

Роджър и Джером се спогледаха.

— Точно сега ли? — изрази колективното им мнение Роджър.

— Налага се — късо отвърна Джейсън, без да им дава повече обяснения. — Но имам петима хоспитализирани пациенти, които бих желал да прехвърля временно на някой от вас… Има ли доброволци? Предварително предупреждавам, че всички са доста зле.

— Това едва ли ще има кой знае какво значение — промърмори Роджър. — И без това по цял ден съм тук, опитвайки се поддържам живота на моите болни, които са точно половин дузина. С удоволствие ще поема и твоите.

Решил най-важния проблем за момента, Джейсън се върна в кабинета си и набра номера на Керъл Донър. Кой знае защо беше решил, че най-лесно ще я хване в късния следобед или надвечер. Телефонът звъня дълго време, но насреща не вдигаха. Тъкмо когато се готвеше да затвори, в слушалката прозвуча задъханият глас на Керъл. Оказа се, че била в банята.

— Довечеря трябва да ви видя — каза Джейсън.

— О… — колебливо отвърна младата жена. — Може би няма да стане… — После гневът и бързо взе връх:

— Снощи защо не ми казахте за Хелене Бренкивист? Прочетох във вестника, че вие сте открил труповете!

— Съжалявам — промърмори Джейсън. — Честно ще ви призная, че снощи ме събудихте и единственото, за което можех да мисля, беше онзи пакет…

— Получихте ли го? — попита с омекнал глас Керъл.

— Да, благодаря.

— И?

— Съдържанието му не се оказа това, на което се бях надявал.

— Това ме учудва — промълви Керъл. — Дневниците би трябвало да са важни, иначе Алвин не би ме помолил да ги съхранявам. Но това сега е без значение. Инцидентът с Хелене е направо ужасен. Шефът толкова се стресна, че не ме пуска никъде без някой от охраната на клуба. Дори в момента една от горилите ме чака пред входа.

— Трябва да ви видя насаме, важно е — настоя Джейсън.

— Не знам дали ще мога — въздъхна момичето. — Онази горила долу изпълнява заповедите на шефа, а не моите. Никак не ми се иска да си навличам нови неприятности.

— Добре, в такъв случай ми се обадете в момента, в който се приберете у дома — рече Джейсън. — Но искам да ми обещаете, че ще го направите. Тогава ще измислим нещо.

— Пак ще бъде посред нощ — предупреди го Керъл.

— Няма значение. Обадете се, защото наистина е важно.

— Добре — прие Керъл и прекъсна разговора.

Джейсън проведе още един разговор. От представителството на „Юнайтед Еърлайнс“ го осведомиха, че директен полет от Бостън за Сиатъл има един път дневно, в четири нула-нула следобед.

Взе стетоскопа и тръгна на редовната си вечерна визитация. Искаше да обнови тотално картоните на хоспитализираните пациенти, за да улесни работата на Роджър. Никой от тях не изглеждаше особено добре, а при един Джейсън откри тревожни симптоми — катаракт в начална форма. Веднага разпореди консултация с офталмолог. Този път беше сигурен, че при постъпването на пациента такъв проблем не беше регистриран. Как е възможно толкова бързо развитие на болест, която обикновено се утежнява в течение на години?

Прибра се у дома, облече екипа за джогинг и бяга в продължение на цял час, докато проясни мозъка си. Взе душ, преоблече се и подкара към Шърли. Настроението му беше далеч по-добро.

По отношение на вечерята Шърли беше надминала себе си и Джейсън сериозно се замисли да я постави в категорията на супер-жените. Цял ден беше блъскала като луда, управлявайки здравно заведение за стотици милиони, в хода на работата беше успяла да проведе тежки преговори с профсъюзите. Но това не и беше попречило да се прибере у дома и да приготви фантастична вечеря от печена патица, гарнирана със свежи макарони и аспержи. На всичкото отгоре беше облякла една шемизетка от фина черна коприна, която би била подходяща за посещение в операта. Джейсън се засрами от джинсите си, над които небрежно беше навлякъл разтворена на гърдите риза.

— Облякъл си това което искаш, аз също — прогони неудобството му Шърли, а на лицето и се появи широка усмивка. После му връчи един дупчест съд и му заповяда да измие зеленчуците за салатата. Наведе се над фурната да провери патицата и я обяви за почти готова. Според Джейсън това „почти“ трябваше незабавно да отпадне, тъй като от аромата направо му прималя.

Вечеряха в трапезарията, седнали един срещу друг на голямата правоъгълна маса. От двете и страни имаше още шест празни стола. За всяко допълване на чашите с вино, Джейсън трябваше да стане и да направи една доста голяма обиколка. Шърли намираше това за много забавно.

Докато се хранеха, той и разказа за служебното заседание и за решението на лекарите да обърнат допълнително внимание на стресовите тестове. Шърли беше доволна, напомняйки му, че пълните изследвания и профилактичните прегледи са най-привлекателната част от офертата на ГХП към големите корпоративни клиенти. После добави, че са решили да поставят ударение върху превантивната медицина — най-вече за висшите корпоративни служители. По-късно, когато преминаха на кафето, тя небрежно подхвърли:

— Следобед при мен се отби Майкъл Кърън…

— Наистина ли? — с престорено безразличие подхвърли Джейсън. — Сигурен съм, че посещението му не е било от приятните. Какво искаше?

— Допълнителни сведения за Хелене Бренкивист. Дадохме му всичко, с което разполагаме, а той дори разпита жената от личен състав, която я беше интервюирала при назначението.

— Каза ли дали вече имат заподозрени?

— Не — поклати глава Шърли. — Но аз искрено се надявам тези ужасии най-после да свършат!

— Много съжалявам, че не успях да поговоря с Хелене още веднъж — въздъхна Джейсън. — Продължавам да съм убеден, че тя прикриваше Хейс.

— Още ли мислиш, че е направил някакво голямо откритие?

— Абсолютно! — кимна Джейсън, след което и описа съдържанието на лабораторните дневници и посещенията си в „Джийн Инк.“ и кантората на Самюел Суорц. Обясни и, че адвокатът е регистрирал нова компания, която е трябвало да търгува с откритието на Хейс, каквото и да е било то.

— Той не знаеше ли?

— Не. Явно Хейс не се е доверявал на никого.

— Но нали му е бил необходим начален капитал? След като е планирал производство и търговия с нещо, все е трябвало да се довери на някого…

— Може би си права — кимна Джейсън. — Но поне аз не виждам на кого. За съжаление Хелене беше ключът, но…

— Продължаваш ли да се ровиш в тази история? — изгледа го продължително Шърли.

— Май, че да — призна той. — Много глупаво ли ти звучи?

— По-скоро обезпокоително. Наистина ще бъде много жалко, ако бъде изгубено някое важно научно откритие, но аз съм на мнение, че вече е крайно време да оставим аферата Хейс на миналото! Надявам се, че искаш отпуск за да си починеш, а не за да продължаваш тоя лов на диви патици.

— — Откъде накъде допускаш подобни неща? — попита Джейсън, неприятно изненадан от неубедителния начин, по който играе ролята си.

— Просто знам, че не се отказваш току-така — усмихна се Шърли, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. — Защо не отидеш на някой карибски остров? Може би ще успея да се откъсна през уикенда и ще дойда да ти правя компания…

В душата на Джейсън потръпна нещо, което не беше се появявало там от смъртта на Даниеле. Представата за яркото слънце и топлата, кристално чиста вода беше изключително жива, особено ако бъде оцветена и от присъствието на Шърли. После в душата му се прокрадва съмнението. Все още не беше сигурен, че е готов за емоционалното ангажиране, което неизбежно щеше да последва. Освен това вече си беше обещал да отлети за Сиатъл.

— Искам да отскоча до Западното крайбрежие — най-сетне изплю камъчето той. — Там имам един стар приятел, когото много ми се ще да видя.

— Това ми звучи съвсем невинно — кимна Шърли. — Но Карибите все пак са по-добрият избор, не мислиш ли?

— Може би и това ще стане — стисна ръката и той.

— Какво ще кажеш за по едно коняче?

Младата жена отиде да донесе бутилката отлежал „Курвоазие“, а той проследи движенията на стройната и фигура с внезапно пробуден интерес.

* * *

Когато Керъл позвъни в два и половина сутринта, Джейсън все още беше буден. Разтревожен, че момичето ще забрави уговорката им, той буквално не успя да затвори очи.

— Изморена съм до смърт, Джейсън — оплака му се тя вместо здрасти.

— Съжалявам, но трябва да ви видя — настоя той. — Мога да бъда при вас в рамките на десетина минути.

— Идеята не е добра. Както вече споменах, аз не съм сама. Отвън има човек, който наблюдава сградата. Защо трябва да ме видите тази вечер? Може би ще измислим нещо за утре…

Джейсън понечи да я попита по телефона дали ще дойде с него в Сиатъл, но реши, че ще има повече шансове да я убеди, ако я види очи в очи. Съзнаваше, че е малко странно да кани младата жена на подобно пътуване само след две кратки срещи.

— Този бодигард сам ли е? — попита на глас той.

— Да. Но каква е разликата? Той е як като бик.

— Зад блока ви има една тясна алея. Бих могъл да се промъкна по нея и да използвам противопожарната стълба.

— Това е лудост! Каква е тази толкова важна причина, поради която трябва да ме видите точно тази нощ?!

О, Господи! — простена Джейсън.

— Ще ви кажа само толкова — тръсна глава той. — Опитвам се да разбера какво е откритието на Хейс и вече изпробвах какво ли не. Сега съм стигнал до последната си идея, но имам нужда от помощта ви.

— Доста мъгляво обяснение, доктор Джейсън Хауърд!

— Но е вярно. Само вие можете да ми помогнете. Керъл се засмя.

— Как мога да откажа на такава молба? Добре, идвайте. Но на собствен риск. Искам да ви предупредя, че нямам кой знае какъв контрол над онзи Атлас отвън.

— Платил съм си всички вноски на застраховка „Злополука“ — промърмори Джейсън.

— Живея на…

— Знам къде живеете — прекъсна я той. — И вече съм си имал работа с Бруно, ако той е очарователната персона, за която говорите.

— Сериозно?! — попита с недоверие Керъл.

— Хубав човек и прекрасен събеседник…

— Тогава трябва да ви предупредя, че именно Бруно ме изпраща до дома.

— За щастие той си личи отдалеч. А вие стойте на задния прозорец, защото не искам да бъда удушен някъде на противопожарното стълбище.

— Това е истинска лудост! — промълви Керъл.

Джейсън прекъсна връзката и започна да се преоблича. Откри някакъв тъмен панталон, навлече и черен пуловер. Даваше си сметка, че и без ярки дрехи ще се вижда достатъчно ясно на стълбата. Обу маратонките си и се спусна при колата. Подкара бавно по Бийкън стрийт, опитвайки се да засече навреме едрата фигура на Бруно. Зави наляво по Глочъстър стрийт, после още веднъж наляво по Комънуелт. Прекоси Марлборо и намали скоростта. Даваше си сметка, че едва ли ще намери място за паркиране, затова спря пред първия пожарен кран, който се изпречи пред очите му. Остави колата отключена — така в случай на авария пожарникарите биха могли да прокарат маркучите си направо през купето.

Измъкна се навън и внимателно огледа алеята, която свързваше Бийкън и Марлборо. Уличното осветление хвърляше бледи кръгове светлина само около стълбовете. Дърветата бяха много и създаваха достатъчно многобройни тъмни островчета. В главата му се появи ясен спомен за последната конфронтация с Бруно, по гърба му пробягаха неволни тръпки. Разкърши рамене, стегна волята си на топка и тръгна по алеята. Беше напрегнат като спринтьор, очакващ стартовия изстрел. Някакво движение вляво го накара да затаи дъх. Оказа се огромен плъх, почти с размерите на охранена котка. Джейсън усети как космите по тила му леко настръхват. Продължи напред, доволен от отсъствието на Бруно. Наоколо беше толкова тихо, че чуваше собствения си дъх.

Най-накрая стигна до блока на Керъл, вдигна глава и веднага засече осветения прозорец на четвъртия етаж. После се зае да оглежда аварийната стълба. За нещастие тя беше от онзи вид, който имаше механизми за спускане от първия етаж. Огледа се наоколо за нещо, върху което да се покатери. Нямаше нищо подходящо, освен една кофа за боклук, която обаче трябваше да се преобърне и изпразни от съдържанието си. Лишен от избор, той пристъпи към нея и я обърна. Острото дрънчене на ламарината върху паважа го накара да потръпне. Няколко празни кутийки от бира шумно заподскачаха надолу по алеята. Затаи дъх и вдигна глава. Допълнителни светлини по фасадата нямаше. Доволен от този факт, той се покатери на кофата и протегна ръка към най-долното стъпало на аварийната стълба.

— Хей!

Викът дойде откъм дъното на алеята, миг по-късно оттам се появи познатата едра фигура на Бруно, който тичаше насам с всички сили. Размахал могъщите си бицепси и пуфтящ като локомотив, той приличаше на мощен фулбук от отбора на „Уошингтън Редскинс“.

— Мамка му! — изруга Джейсън и напрегна всички сили, за да се вдигне нагоре. Очакваше всеки момент стълбата да се разгъне под тежестта му. За щастие тя издържа. Увисна на ръце, напрегна мускули и успя да преметне крак върху последното метално стъпало.

— Хей, перверзник гаден! — изкрещя отдолу Бруно, който очевидно го беше идентифицирал. — Веднага слизай оттам, копеле мръсно!

Джейсън се поколеба. Би могъл да остане на място и да стъпи върху пръстите на горилата, в случай че реши да го последва. Но това означаваше изобщо да не се види с Керъл. А в случай на схватка, някой от обитателите на блока със сигурност ще повика полицията. Реши да рискува и хукна нагоре. Спря се едва когато стигна площадката под прозореца на Керъл. Тя надничаше през стъклото и отвори страничното крило в момента, в който го зърна.

— Вашият неонацист се катери след мен! — задъхано рече Джейсън, изпреварвайки въпроса и. — Мислите ли, че носи оръжие? — преметна крак през перваза и се озова в доста просторна кухня.

— Не знам — отвърна младата жена.

— Той всеки момент ще е тук! — Джейсън затръшна прозореца и сложи резето. Това щеше да забави Бруно точно с десет секунди.

— Може би трябва да поговоря с него — подхвърли Керъл.

— А ще ви слуша ли?

— Не съм сигурна. Той си пада малко инат.

— И аз имам същото впечатление — кимна Джейсън. — Освен това знам, че не си пада по мен. Май ще ми трябва нещо с формата на бейзболна бухалка.

— Не можете да го удряте, Джейсън!

— Не искам да го правя, но според мен Бруно няма никакво желание да седнем и да си поговорим. Затова трябва да разполагам с нещо, което може да го спре.

— Имам ръжен за камината.

— Донесете го!

Джейсън изгаси кухненската лампа и залепи нос за стъклото. Бруно все още се мъчеше да се покатери на най-долното стъпало. Сила имаше в излишък, проблемите идваха главно от прекалено едрото му тяло. Керъл се върна с ръжена и Джейсън го подхвърли в ръката си. С малко късмет може би щеше да успее да накара горилата да слуша.

— Знаех си аз, че идеята не е добра — унило промърмори момичето.

Джейсън бегло се огледа. Подът на кухнята беше покрит със старомоден линолеум, а вратата — от солидно дърво, снабдена със здрава ключалка. Явно това помещение е било нещо друго, преди да бъде превърнато в кухня.

— Ще ми позволите ми да създам малко бъркотия? — обърна се към Керъл той. — Искам да кажа, че впоследствие с удоволствие ще платя за почистването…

— За какво говорите?

— Имате ли някоя по-голяма бутилка олио?

— Предполагам.

— Ще ми я дадете ли?

Озадачена, Керъл отвори вратичката на шкафа под мивката и извади оттам един галон вносен италиански зехтин.

— Отлично! — одобри го Джейсън, хвърли кратък поглед през прозореца и се залови за работа. Масата и двата стола бяха изнесени навън, а младата жена продължаваше да го гледа озадачено.

— А сега и вие! — заповяда той и тя неохотно се насочи към антрето.

Пръстите му развинтиха капачката и зехтинът започна да се излива по пода на равномерни кръгове. Минута по-късно беше готов и се насочи към коридора. В момента, в който заключи кухненската врата и сложи резето, откъм прозореца се разнесе силно чукане, последвано от звън на счупени стъкла. Джейсън подпря масата в насрещната стена и по този начин блокира допълнително кухненската врата.

— Елате! — прошепна той и хвана ръката на Керъл. В другата продължаваше да стиска ръжена. Поведе я към входната врата, солидно осигурена с двойно резе и ключалка с метални пръти от полицейски тип. Откъм кухнята се разнесе силен трясък. Бруно беше паднал за пръв път.

— Много хитро! — избухна в смях Керъл.

— Човек трябва да компенсира, когато тежи само шейсет кила — отвърна с разтуптяно сърце Джейсън. — Но както и да е. Не знам колко дълго ще продължат забавленията на Бруно в онази кухня, затова ще бъда кратък. Имам нужда от вас. Последният ми шанс да стигна до откритието на Алвин Хейс е Сиатъл. Трябва да отида там и да разбра какво е…

Оттатък се разнесе нов силен трясък, последван от набор ругатни на непознат език, най-вероятно италиански.

— Настроението му ще бъде много лошо — промърмори Джейсън и дръпна резетата на входната врата.

— Искате да дойда с вас в Сиатъл, така ли? — попита Керъл.

— Знаех, че ще ме разберете — въздъхна с облекчение Джейсън. — След едно от пътуванията си дотам, Хейс се е завърнал с някакви биологични материали, които е обработил в лабораторията на „Джийн Инк.“. Искам да разбера какви са били те и се надявам да го науча от човека, с когото се е срещал във Вашингтонския университет…

— Не си спомням името му — въздъхна Керъл.

— Но сте го виждала и бихте могли да го познаете, нали?

— Вероятно.

— Знам, че молбата да дойдете с мен ще ви се стори прекалена, но аз наистина вярвам, че Хейс е направил някакво научно откритие. А ако се вземат предвид качествата му на изследовател, това откритие със сигурност е значително.

— Настина ли вярвате, че едно посещение в Сиатъл ще ви помогне да разрешите загадката?

— Да, макар че шансовете ми са доста малки. И за съжаление последните…

Кухненската врата се разтърси от тежките юмруци на Бруно.

— Мисля, че той злоупотребява с гостоприемството ми — отбеляза Джейсън.

— Как мислите, дали няма да ви нарани?

— Не, за Бога! — размаха ръце Керъл. — За такова нещо шефът жив ще го одере! Според мен е толкова настоятелен, защото мисли, че съм в опасност.

— Керъл, ще дойдете ли с мен в Сиатъл? — попита той, докато отместваше стоманените пръти на полицейската ключалка.

— Кога мислите да тръгвате?

— По-късно днес. Няма да се бавим много. Ще можете ли да се освободите от работа?

— Вече съм го правила — сви рамене момичето. — Просто казвам, че искам да се прибера у дома. А след смъртта на Хелене шефът вероятно няма да има нищо против да замина някъде по-надалеч…

— Значи тръгваме, така ли? — умолително я погледна Джейсън.

— Добре, тръгваме — кимна Керъл и го дари с ослепителната си усмивка. — Защо пък не?

— Самолетът за Сиатъл излита в четири следобед. Ще се видим направо на летището, аз ще съм готов с билетите. Какво ще кажете?

— Ненормална история, но нека се позабавляваме — разшири се усмивката на момичето.

— Значи ще се видим там — кимна Джейсън и хукна надолу по стълбите. Искаше час по-скоро да стигне до колата си, тъй като се опасяваше, че Бруно може да е решил да се върне по обратния път.