Робин Кук
Смъртен страх (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Болката беше като нажежен до бяло нож. Започна някъде от центъра на гърдите, но бързо се разнесе нагоре, парализирайки челюстта и лявата му ръка. Душата му беше пронизана от страх — онзи първичен и дълбок страх от смъртта, който изпитва всяко живо същество. Седрик Харинг никога в живота си не беше изпитвал такава болка.

Ръцете му автоматично стиснаха волана и колата успя да остане на пътя, въпреки трудностите в дишането му. Намираше се в центъра на Бостън. Току-що беше напуснал Бъркли стрийт и поемаше по Стороу драйв, ускорявайки ход в западна посока, включвайки се в оживения трафик. Асфалтът започна да се люшка пред очите му, после изведнъж се отдалечи и застина, сякаш надничащ отвъд дъното на дълъг тунел.

Седрик направи огромно усилие на волята, за да се противопостави на мрака, който се спускаше над него. Зрението му бавно се проясни. Все още беше жив. Вместо да отбие в банкета, той натисна газта и продължи напред. Инстинктивно знаеше, че единственият му шанс е да се добере до някоя болница. По щастливо стечение на обстоятелствата съвсем наблизо се намираше клиниката „Гуд Хелт План“. Дръж се, рече си той и продължи да стиска волана.

Заедно с болката се появи и обилната пот — първо по челото, а после и по останалата част от тялото му. Солените капчици дразнеха очите му, но той не смееше да вдигне ръка от кормилото и да ги избърше. Напусна магистралата през изхода за Фенуей — един от приятните и много зелени квартали на Бостън, болката се върна веднага след това — остра и стягаща, сякаш някой бе овързал гърдите му със стоманено въже. Колите пред него забавяха ход, наближавайки червен светофар. Но той не можеше да спре, той нямаше време. Приведе се напред, натисна клаксона и се стрелна през кръстовището. Размина се на сантиметри с няколко коли, очите му уловиха разкривените физиономии на стреснатите и гневни шофьори. Вече беше на Парк драйв, вляво тъмнееше буйната зеленина на парка Бек Бей Фенс. Болката остана в гърдите му, все така силна и пронизваща. Дишането му беше силно затруднено.

Болницата се намираше съвсем близо, вдясно от уличното платно. Всъщност, това беше някогашната сграда на Сиърс. Още малко, още съвсем мъничко!…Моля те, Господи! Пред очите му бавно изплува голям бял знак, върху който с червени букви беше написано СПЕШНА ПОМОЩ.

Седрик успя да насочи колата директно към платформата за линейките пред входа. Натисна спирачката твърде късно и колата се блъсна странично във високия бордюр. Тялото му политна напред и натисна клаксона, устата му правеше френетични усилия да поеме малко кислород…

Един мъж от охраната стигна пръв до колата. Дръпна шофьорската врата, оцени за частица от секундата мъртвешката бледност на Седрик и извика за помощ.

От вътрешността на болницата изтича старшата сестра Хилари Бартън, кимна на едва чутото шепнене на Седрик „Болка в гърдите“ и извика да докарат количка. Появиха се още няколко сестри, които, с помощта на човека от охраната, извадиха Седрик от колата и го преместиха на подвижна носилка. От спешното отделение изскочи млад лекар-практикант и започна да дава къси команди. Името му беше Емил Франк, а от началото на стажа му бяха изминали едва четири месеца. Няколко години по-рано наистина биха го наричали стажант, но сега вече беше друго — дипломата беше в джоба му. И той забеляза бледата кожа на Седрик и обилното потене.

— Диафореза! — отсече с авторитетен тон Емил. — Вероятен инфаркт.

Хилари извъртя очи. Разбира се, че е инфаркт! Тя тикна количката към летящата врата, без да обръща повече внимание на доктор Франк, който бе опрял стетоскопа си в гърдите на Седрик и се опитваше да чуе сърцето му.

Влетяха в приемната. Хилари заповяда кислород, системи и електрокардиограма, като сама прикрепи трите главни кабела на апарата. Емил включи системата и тя му подхвърли, че ще е добре да вкара в нея четири милиграма морфин.

Болката намаля, съзнанието на Седрик започна да се прояснява. Никой нищо не му беше казал, но той знаеше, че е получил инфаркт и е бил на прага на смъртта. Дори и сега, заковал поглед в кислородната маска, прозрачните маркучи на системата и ЕКГ-апаратурата, която дъвчеше дълго руло хартия и го разпиляваше по пода, той се чувстваше безпомощен и уязвим като никога през живота си.

— Ще ви преместим в спешната кардиология — каза Хилари. — Всичко ще бъде наред. — Ръката и успокоително потупа неговата, а той направи опит да се усмихне. — Обадихме се на съпругата ви, тя скоро ще бъде тук…

Интензивното на сърдечно-съдовото отделение приличаше досущ на приемната на спешното — поне според Седрик. И не по-малко плашещо. Помещението беше задръстено от странно изглеждащи машини и супермодерна техника. Улови собствения си пулс, копиран от някаква електронна апаратура, обърна глава да я потърси и видя синкав екран, по който тичаше малко фосфоресциращо топче.

Макар и страшнички, всичките тези машини все пак му донесоха и малко успокоение — те работеха за него. Успокоението му нарасна, когато летящите врати се разтвориха и в залата се появи личният му лекар — явно някой го беше повикал по пейджъра.

Седрик беше пациент на доктор Джейсън Хауърд вече пет години. Отиде при него, когато ръководството на Бостънската национална банка реши всички висши ръководители да преминават веднъж годишно през задължителни медицински прегледи. След което доктор Хауърд внезапно реши да продаде частната си практика и да започне работа в клиниката Гуд Хелт План (ГХП), а Седрик отказа да го смени. Наложи се да промени личната си здравна осигуровка и вместо редовните вноски по системата „Син кръст“ да мине на предплатения вариант, но това не го интересуваше, тъй като държеше на доктор Хауърд, а не на ГХП. Беше наясно с това, каза го и на доктора.

— Хей, как я караш? — попита Джейсън и хвана ръката му, но вниманието му беше насочено повече към показанията на ЕКГ-монитора.

— Хич ме няма — прошепна на пресекулки Седрик.

За да изрече тези три кратки думички му трябваха десетина вдишвания и издишвания.

— — Искам да се отпуснеш.

Седрик затвори очи. Да се отпусна ли? Този човек май се майтапи!

— Много ли те боли?

Седрик кимна, по бузите му се търкулнаха няколко сълзи.

— Още една доза морфин! — заповяда Джейсън.

Няколко секунди след втората инжекция болките отново се снижиха до поносими нива. Доктор Хауърд разговаряше с практиканта. Искаше слагането на катетър и разпитваше за различните кръвни проби, взети от пациента му. Седрик го наблюдаваше с благодарност. Красивият, малко орлов профил на Хауърд излъчваше увереност и авторитет, но най-хубавото беше, че усещаше състраданието му. Този доктор беше истински — от онези лекари, които вярват в клетвата си.

— Ще трябва да направим една-две процедури — пристъпи към леглото Джейсън. — Първата от тях е да вкараме в тялото ти един специален катетър, който ще ни позволи да видим какво става вътре… Ще го направим с местна упойка и изобщо няма да боли.

Седрик кимна. Ако питаха него, доктор Хауърд имаше карт-бланш да прави всичко, което намери за добре. Той харесваше подхода на доктора, винаги го беше харесвал. Не разговаряше с пациентите си отвисоко — както го правят много лекари, а предпочиташе да беседва с тях приятелски, проявявайки искрена загриженост. Само преди три седмици, когато Седрик отиде на профилактичния си преглед, Хауърд му изнесе цяла лекция срещу обилното хранене, двата пакета цигари дневно и липсата на физическа активност. Ех, да бях го послушал, въздъхна вътрешно Седрик. Но в онзи ден докторът беше достатъчно честен да признае, че изследванията му са добри, въпреки нездравословния начин на живот. Холестеролът му не беше прекалено висок, електрокардиограмите не показваха никакви отклонения. Ободрен от тези резултати, Седрик за пореден път отложи трудното отказване на цигарите и започването на физически упражнения.

После, около една седмица след изследванията, Седрик изпита чувството, че е пипнал някакъв грип. Но това се оказа само началото. Храносмилателната му система действаше трудно, получи някаква ужасно болезнена форма на артрит, дори клепачите му станаха тежки — сякаш някой ги беше „подсилил“ с оловни топчета. Пред жена си призна, че се чувства остарял с най-малко тридесет години. Получи всички симптоми, които беше имал баща му в последните си дни, прекарани в старчески дом. Потръпваше при всеки случаен поглед в огледалото — изпитваше чувството, че там вижда призрака на стария…

Прониза го остра и нетърпима болка, въпреки скорошната инжекция с морфин. Отново изпита онова чувство, че пропада в тунел, което го беше обзело в колата. Все още виждаше лицето на доктор Хауърд, но чуваше гласа му някъде отдалеч, сякаш през дебело стъкло. После тунелът изведнъж започна да се пълни с вода. Седрик се задави и направи опит да изплува на повърхността. Ръцете му панически се размахаха.

По-късно съзнанието му се върна за кратко само колкото да усети болката. Направи всичко възможно да стабилизира това състояние, но нещо в гърдите болезнено го притискаше и отпускаше, а гърлото му сякаш залепна. В един момент успя да види неясната фигура на наведен мъж, който яростно масажираше гръдния му кош. Понечи да изкрещи, очите му се навлажниха. В следващия миг нещо в гърдите му експлодира и над тялото му се спусна плътното одеало на мрака.

* * *

Смъртта винаги беше враг номер едно за доктор Джейсън Хауърд. Още като практикант в болницата Масачузетс Дженерал той бе стигнал до дълбокото вътрешно убеждение, че трябва да се бори докрай и никога не бива да се примирява със спирането на сърцето. И често се налагаше някой от висшестоящите лекари да му заповядва да спре…

И в момента беше така. Той отказваше да повярва, че този петдесет и шест годишен човек, когото само преди три седмици бе обявил за клинично здрав, сега е на път да се пресели в отвъдното. Предизвикателството беше лично.

Стрелна косо ЕКГ-монитора, който продължаваше да отчита нормална сърдечна дейност, пръстът му притисна сънната артерия на Седрик. Пулс нямаше.

— Сърдечна игла! — заповяда той, без да се изправя. — И някой да му измери кръвното!

Дългата игла легна в дланта му, докато пръстите на лявата ръка механично палпираха гръдния кош, за да открият подходящото място между ребрата.

— Кръвно налягане няма — обяви Филип Барнс — анестезиологът, който пръв се беше отзовал на автоматичното повикване при спирането на сърцето.

Той вече беше успял да интубира пациента и да вкарва в гърдите му умерено количество чист кислород, притискайки и отпускайки малкия кожен мях. За Джейсън диагнозата беше ясна: сърдечно разкъсване. ЕКГ продължаваше да се отчита, но сърдечният мускул беше престанал да се съкращава и разпуска и попадаше в ситуация на електро-механичен блокаж. Това можеше да означава само едно: онази част от сърцето на Седрик, която е престанала да получава кислород, просто се беше разцепила като сплескано зърно грозде. За да потвърди тази ужасна диагноза, Джейсън заби иглата в гърдите на пациента, острието и проникна дълбоко в перикарда. Издърпа буталото и спринцовката се напълни с кръв. Не, нямаше никакво съмнение: сърцето на Седрик се беше пръснало в гърдите му.

— Веднага в операционната! — извика лекарят и хвана ръкохватките в единия край на леглото-количка.

Филип извъртя очи към Джудит Райнхарт — старшата сестра в Кардиологията. И двамата бяха убедени, че всичко е напразно. В най-добрия случай можеха да включат пациента на апарата сърце-бял дроб, но какво от това?

Филип прекрати вентилирането на пациента, но вместо да хване ръчките на количката, избърза с две крачки и лекичко докосна рамото на Джейсън.

— Това е сърдечно разкъсване, Джейсън — тихо промълви той. — Знаеш го по-добре от мен. Приеми, че този просто го изпуснахме…

Джейсън понечи да протестира, но пръстите на Филип се стегнаха. Очите му бавно се насочиха към лицето на Седрик, което беше придобило цвят на слонова кост. Съзнаваше, че колегата му е прав. Колкото и да не му се искаше това, трябваше да признае, че този пациент е загубен.

— Имаш право — глухо промърмори той и неохотно се остави да бъде изведен от залата.

Дежурните сестри щяха да се оправят с трупа.

Насочиха се към администрацията и Джейсън изведнъж си даде сметка, че това е третият му пациент, който умира малко след като си е направил пълни изследвания. Първият също беше станал жертва на инфаркт, вторият получи масивен мозъчен кръвоизлив.

— Май трябва да си сменя професията — горчиво промълви той. — Дори и хоспитализираните ми пациенти се чувстват зле…

— Лош късмет, нищо повече — ободрително подхвърли Филип и закачливо го побутна по рамото. — Всички минаваме по този път, но след това нещата се оправят…

— Аха — сви рамене Джейсън.

Филип се сбогува и тръгна обратно към Хирургията.

Джейсън тежко се отпусна на един от столовете за пациенти, наредени покрай стената. Даваше си сметка, че трябва да се стегне за срещата със съпругата на Седрик, която всеки момент щеше да бъде тук. Но в момента се чувстваше абсолютно изсмукан.

— Всеки би си помислил, че вече трябва да съм свикнал със смъртта — промърмори полугласно той.

— Но именно защото не си, имаш репутацията на добър лекар — обади се Джудит, седнала зад бюрото на дежурните с намерението да обработи документите по смъртта.

Джейсън прие комплимента с благодарност, но вътре в себе си знаеше, че това отношение към смъртта отиваше далеч отвъд професията му. Само преди две години смъртта беше унищожила всичко, което му беше скъпо. Все още помнеше мрачната ноемврийска нощ и резкият звън на телефона петнадесет минути след полунощ. Беше заспал над някакво медицинско списание. В първия момент реши, че това е съпругата му Даниеле, която звъни от Детската болница да му каже, че ще закъснее. Тя беше педиатър и два часа по-рано я бяха повикали по спешност за някакво недоносено новородено с респираторни проблеми. Оказа се обаче, че звънят от пътната полиция. Катастрофата станала мигновено — някакъв тир с ремарке, натоварен догоре с алуминиеви слитъци, прескочил мантинелата и навлязъл в насрещното движение. Ударът с колата на жена му бил челен и тя нямала никакви шансове.

Джейсън все още помнеше гласа на полицая — сякаш всичко беше станало вчера. Първата му реакция беше недоверие и шок, после дойде гневът, а накрая — чувството за огромна вина. Това нямаше да се случи ако беше тръгнал с Даниеле — както понякога правеше, за да се порови в библиотеката с медицинска литература на болницата Каунтуей. Нито пък ако беше настоял тя да пренощува в болницата…

Няколко месеца по-късно продаде къщата, в която всичко му напомняше за Даниеле, продаде и частната си практика заедно с кабинета, който деляха. Това беше времето, когато реши да се присъедини към ГХП. Стори го по настояване на психиатъра Патрик Килън, с когото бяха близки приятели. Но болката остана в душата му, гневът също…

— Извинете, доктор Хауърд…

Джейсън вдигна глава и срещна погледа на Кей Рам, секретарката на отделението.

— Госпожа Харинг е в чакалнята… Казах и, че веднага ще говорите с нея.

— О, Господи! — промърмори Джейсън и разтърка очи.

За всеки лекар е трудно да разговаря с роднините на починал пациент, а след смъртта на Даниеле той възприемаше болката на тези хора като своя лична болка.

Срещу Кардиологията имаше една малка чакалня с няколко стола, отрупана със стари списания масичка и няколко саксии с изкуствени цветя. Госпожа Харинг гледаше през прозореца към парка Фенуей и Чарлс ривър. Беше слаба и стройна жена с естествено посивяла коса. Когато Джейсън влезе, тя се обърна да го погледне със зачервените си очи, в които се четеше ужас и страх.

— Аз съм доктор Хауърд — представи се той и и направи знак да седне. Тя се подчини, но седна на самия ръб на стола.

— Значи е зле… — започна тя, но гласът и бавно заглъхна.

— Страхувам се, че по-зле не може да бъде — кимна Джейсън. — Господин Харинг почина… Направихме всичко възможно, но… Мисля, че поне не страда… — Докато изричаше тези банални лъжи, Джейсън изпитваше дълбока ненавист към себе си. Прекрасно знаеше, че Седрик е страдал, прекрасно видя смъртния страх в очите му. Смъртта винаги е борба и рядко е онази примирена и достойна раздяла с живота, която показват по филмите.

Кръвта се отдръпна от лицето на госпожа Харинг, за миг Джейсън си помисли, че жената ще припадне. Но тя се овладя, поклати глава и едва чуто промълви:

— Не мога да повярвам…

— Знам това — кимна Джейсън. И беше напълно искрен.

— Но това е несправедливо! — тръсна глава госпожа Харинг и лицето и бавно започна да си възвръща цвета. — Искам да кажа, че съвсем наскоро вие лично го освидетелствахте като напълно здрав! Направихте му куп изследвания и уж всичко беше наред. Защо не открихте нищо? Вероятно бихте могли да предотвратите тази смърт! Джейсън ясно долови гнева — познатият предшественик на мъката. Душата му се изпълни със състрадание към тази жена.

— Не бих казал, че съм го освидетелствал като напълно здрав — меко отвърна той. — Лабораторните му изследвания бяха задоволителни, но аз пак му направих забележка за начина на хранене и за цигарите… Не пропуснах да му напомня и факта, че баща му е починал вследствие на сърдечен удар. Всичко това го поставяше в групата на високорисковите пациенти, независимо от добрите изследвания.

— Но баща му умря на седемдесет и четири, а Седрик беше само на петдесет и шест! — възкликна през сълзи жената. — Какъв е смисълът на пълните изследвания, щом мъжът ми почина само три седмици след тях?

— Съжалявам — все така меко отвърна Джейсън. — Но нашите възможности за предсказване на събитията все още са доста ограничени. Знаем това и се стремим да дадем най-доброто от себе си…

Госпожа Харинг изпусна една дълбока въздишка, раменете и потръпнаха и се приведоха напред. Джейсън ясно видя как гневът я напуска и на негово място се появява мъката, неописуемата мъка. Когато отново проговори, в гласа и се появиха треперливи нотки. — Знам, че сте направили всичко възможно — прошепна тя. — Моля за извинение…

Джейсън се наведе и сложи ръка на рамото и — слабичко и безпомощно под тънката копринена рокля.

— Знам колко ви е трудно — прошепна той.

— Мога ли да го видя? — преглътна сълзите си тя.

— Разбира се — отвърна Джейсън, изправи се и и подаде ръка.

— Знаете ли, че Седрик се беше записал за преглед при вас? — попита госпожа Харинг, докато крачеха по коридора. В ръцете и се появи хартиена кърпичка, с която избърса очите си.

— Не — поклати глава Джейсън.

— За следващата седмица — тогава беше първата свободна дата… Той не се чувстваше много добре…

Джейсън изпита нещо като леко смущение, настроението му стана защитно. Беше сигурен, че не е пропуснал нищо съществено, но човек никога няма гаранции срещу евентуално съдебно дело.

— Имаше ли оплаквания от болки в гърдите? — попита на глас той, след това махна към вратата на Кардиологията.

— Не, не… Оплакваше се от други неща, най-вече от умора…

От устата на Джейсън излетя едва доловима въздишка на облекчение.

— Ставите го боляха — продължи госпожа Харинг. — Имаше проблеми и с очите… Вечер почти не можеше да шофира.

Проблеми с шофирането на тъмно? В главата на Джейсън звънна предупредителна камбанка, въпреки че подобен симптом нямаше нищо общо с инфаркта.

— Кожата му стана суха, косата му започна да пада — продължаваше да изрежда жената насреща му.

— Косата непрекъснато се подменя — механично промърмори Джейсън. Беше ясно, че дългият поменик от оплаквания няма нищо общо с масивния инфаркт на мъжа и. Протегна ръка и бутна тежката врата на отделението, после отстъпи крачка встрани, за да пропусне госпожа Харинг. Изравни се с нея и и посочи съответния бокс.

Седрик беше покрит с чисто нов бял чаршаф. Госпожа Харинг положи тънката си кокалеста ръка върху главата му.

— Искате ли да видите лицето му? — попита Джейсън.

Госпожа Харинг кимна, сълзите и отново рукнаха. Джейсън дръпна чаршафа и отстъпи назад.

— О, Господи! — простена жената. — Изглежда точно като баща си, когато умря! — обърна се и през сълзи добави: — Нямах представа, че смъртта състарява толкова много…

Обикновено не го прави, рече си наум Джейсън. Сега, след като вече не беше съсредоточен върху сърцето на Седрик, той също забеляза промените по лицето му. Косата му беше значително изтъняла, очите бяха хлътнали дълбоко в орбитите, лицето имаше някак болезнено изражение — съвсем различно от това, което беше преди три седмици. Джейсън върна чаршафа на мястото му и направи знак на госпожа Харинг да го последва. Върнаха се в малката чакалня и седнаха един срещу друг.

— Знам, че времето не е подходящо за подобни неща, но все пак бих помолил за разрешението ви да изследваме тялото на вашия съпруг — започна с мек глас той. — Може би ще научим нещо, което в бъдеще ще помогне на някой друг…

Госпожа Харинг прехапа устни, помълча малко и колебливо промълви:

— Ами… Ако наистина ще помогне на някого…

Явно и беше трудно да мисли, камо ли да взема някакво решение.

— Ще помогне — побърза да я увери Джейсън. — А ние наистина ви благодарим за щедростта. Ако изчакате една минутка, ще изпратя някой с необходимите формуляри…

— Добре — кимна госпожа Харинг и от устата и се откъсна примирена въздишка.

— Още веднъж съжалявам — изправи се Джейсън. — Ако имате нужда от помощта ми, моля, обадете се! Минутка по-късно вече беше намерил Джудит и и съобщи за съгласието на госпожа Харинг.

— Позвънихме в Съдебна медицина и разговаряхме с някоя си доктор Данфорт — каза Джудит. — Тя поиска да им прехвърлим този случай…

— Хубаво, но нека ни изпратят резултатите — сви рамене Джейсън, поколеба се за миг, после подхвърли: — Нещо около господин Харинг да ти се е сторило необичайно? Искам да кажа, не мислиш ли, че изглежда прекалено стар за своите петдесет и шест години?

— Не съм обърнала внимание — отвърна Джудит и забързано се насочи Към вратата.

В отделението лежаха единадесет пациента и мислите и очевидно бяха насочени към поредната криза.

Джейсън си даваше сметка, че спешният случай със Седрик обърква програмата му, но неочакваната смърт на пациента продължаваше да го тревожи. Реши да позвъни на доктор Данфорт и откри, че жената насреща говори с дълбок резониращ алт. След няколко разменени реплики успя да я убеди да оставят аутопсията в клиниката, мотивирайки се със старо сърдечно заболяване в семейството на починалия пациент. Искаше да сравни сърдечната патология с показанията на стресовото ЕКГ, което бяха направили. Съдебната лекарка прояви разбиране и му остави случая.

* * *

Преди да напусне отделението, Джейсън се отби да види и друг свой пациент, чието състояние беше тревожно.

Шейсет и една годишният Брайън Ленъкс беше друга жертва на сърдечния инфаркт. Беше приет по спешност преди три дни и отначало всичко изглеждаше наред, но после състоянието му рязко се влоши. По време на сутрешната визитация Джейсън беше решил да го извади от интензивното, но впоследствие пациентът започна да развива признаци на остра сърдечна недостатъчност. Това много го разочарова, тъй като Брайън Ленъкс стана четвъртият му хоспитализиран пациент с рязко влошено състояние. Вместо преместване, Джейсън нареди интензивно медикаментозно лечение на сърдечната недостатъчност.

Но в момента, в който го зърна разбра, че трябва да забрави всякакви надежди за подобрение в състоянието му. Господин Ленъкс седеше в леглото и дишаше тежко, въпреки кислородната маска върху лицето си. Кожата му беше придобила онзи синкав цвят, от който Джейсън най-много се страхуваше. Една сестра нагласи интравенозната система и се отстрани.

— Как е работата? — попита Джейсън, опитвайки се да окачи на лицето си нещо като оптимистична усмивка. Но Ленъкс само помръдна с ръка и мрачно поклати глава. Очевидно не беше в състояние да говори, всичките му усилия бяха насочени към затрудненото дишане.

Сестрата му направи знак да се отдалечат към средата на просторното помещение. На табелката върху ревера и пишеше „госпожица Ливай Р.Н.“

— Нищо не му помага — загрижено прошепна тя. — Белодробното налягане продължава да се повишава, въпреки медикаментите. Дадохме му диуретик, хидралазин и нитропрусид, но нищо не се променя…

Джейсън надникна над рамото на госпожица Ливай по посока на пациента си. Господин Ленъкс продължаваше да пуфти като същински локомотив. В главата на Джейсън нямаше никакви идеи — с изключение на евентуалната трансплантация — нещо, което беше напълно изключено, разбира се. Човекът беше страстен пушач и освен сърдечните проблеми положително имаше и белодробна енфизема. Това обаче не оправдаваше липсата на реакция спрямо лекарствата. Може би зоната на сърцето, засегната от инфаркта, продължаваше да се разширява…

— Не се сещам за нищо друго, освен за един кардио-консулт — рече той. — Може би ще се разбере дали има и други увредени коронарни съдове, може би пациентът е кандидат за някакъв байпас…

— И това е нещо — кимна сестра Ливай и без колебание се насочи към централния пулт.

Джейсън се върна до леглото с желанието да изрази съчувствието си към Брайън Ленъкс. Искаше му се да направи повече от предписанието на някакви лекарства, но не знаеше какво. Диуретикът трябваше да обезводни организма, докато хидралазинът и нитропрусидът имаха задачата да облекчат натоварването на сърцето. Всичко беше насочено към по-лесното и безболезнено изпомпване на кръвта, което от своя страна щеше да улесни зарастването на нараненото от инфаркта сърце. Но нещата не се получаваха. Ленъкс се влошаваше въпреки усилията на медицинския екип и помощта на модерните технологии. Очите му бяха хлътнали и започваха да се изцъклят.

Джейсън сложи ръка на челото му, отмятайки назад кичур овлажняла коса. С изненада установи, че върху дланта му останаха необичайно много косми. Той объркано се вторачи в тях, после протегна ръка и бавно подръпна косата на болния. В ръката му остана тънко снопче, което се беше отделило от черепа без никакви усилия. Не беше кой знае колко голямо, но все пак далеч повече от това, което можеше да се приеме за нормално. Бърза проверка на възглавницата установи, че и върху нея има доста косми. Дали засиленият косопад не се дължеше на някое от предписаните лекарства? Отбеляза си да провери съставките им довечера, у дома. По принцип никой не бе проявявал особена загриженост за загубата на коса у пациентите с инфаркт, но той си спомни за думите на госпожа Харинг. Интересно, много интересно!

След като се разпореди да го повикат след кардиологичния консулт и след като хвърли последен мазохистичен поглед към покритото тяло на Седрик Харинг, Джейсън напусна интензивното отделение и взе асансьора за втория етаж, където беше връзката между болницата и поликлиниката. Медицинският център на ГХП се помещаваше в централната сграда на един внушителен здравен комплекс, построен изцяло с вноските на пациентите. В него имаше болница с 400 легла със самостоятелна амбулаторна хирургия, поликлиника, малко крило за научни изследвания и един етаж за администрацията. Основната сграда, някога проектирана като централен офис на компанията „Сиърс“, излъчваше някаква особена артистичност. Въпреки, че беше изкормена изцяло и преустроена за нуждите на болницата и здравната администрация… Поликлиниката и научно-изследователският институт бяха в нови сгради, но и тяхната архитектура беше съобразена с тази на съществуващата постройка — внимателно, прецизно, до последния детайл. И двете бяха качени върху дебели пилони, под които се намираше централният паркинг. Кабинетът на Джейсън се намираше на третия етаж, редом с още една дузина подобни помещения, заети от специалисти по вътрешни болести.

Интернистите в Центъра бяха общо шестнадесет души. Повечето бяха специалисти, макар че неколцина практикуваха и обща медицина, подобно на Джейсън. Лично той винаги бе проявявал интерес към огромното разнообразие на човешките болести, а не само към болестите на отделните органи.

Лекарските кабинети бяха наредени в кръг по един дълъг коридор, очертаващ централната част на етажа, на която имаше рецепция и чакалня с удобни кожени дивани. Стаите за преглед бяха между кабинетите и в тях се влизаше през междинни врати, а в далечния край на коридора имаше две малки помещения за оказване на първа помощ и дребни превръзки. Помощният персонал от сестри и медицински секретарки би трябвало да работи на ротационен принцип, но практиката беше наложила и известен процент лични предпочитания; в повечето случаи определени сестри работеха с определени лекари. Макар и неофициален, този вариант се оказа изключително удачен, тъй като неутрализираше неизбежните ексцентричности, проявявани от някои лекари. Изборът беше в ръцете на самия помощен персонал. По тази логика към Джейсън се бяха прикрепили сестра Сали Бауман и медицинска секретарка Клодия Мокълбърг. Той се разбираше много добре с тях, особено с Клодия, която проявяваше почти майчинска загриженост за всичко свързано с него, включително и в личния му живот. Жената беше изгубила единствения си син във виетнамската война и тайничко се радваше на Джейсън, който, според собствените и твърдения, много приличал на него.

Двете служителки регистрираха появата му със ставане на крака, след което го последваха в кабинета. Сали държеше дебела купчина папки, което означаваше, че опашката от пациенти е голяма. Тя беше по-импулсивната от двете и забавянето на Джейсън я беше разтревожило дълбоко. Изгаряше от желанието да „пусне колелото да се върти“, но Клодия я успокои и успя да я отпрати.

— Толкова ли беше лошо, колкото пише на лицето ти? — загрижено попита тя.

— Нима ми личи? — учуди се вяло Джейсън и пристъпи към умивалника в ъгъла.

— Изглеждаш така, сякаш те е прегазил влак от емоции — кимна жената.

— Седрик Харинг почина — поясни той. — Помниш ли го?

— Бегло — отвърна Клодия. — Извадих му картона в момента, в който те повикаха в спешното… Сега е на бюрото ти.

Джейсън сведе очи към безупречно подредения плот. Ефикасността на Клодия понякога го дразнеше.

— Защо не поседнеш за няколко минути? — подхвърли по-възрастната жена. Тя прекрасно знаеше как реагира на смъртта Джейсън — беше едната от двете личности, с които младият доктор беше споделил за фаталната катастрофа на жена си.

— Трябва много да сме закъснели — въздъхна той. — На Сали сигурно ще и се изкриви носът от притеснение…

— О, я зарежи Сали! — тръсна глава Клодия, заобиколи бюрото и нежно го побутна надолу към стола. — Няма да и изкипи водата за няколко минути в повече!

Джейсън неволно се усмихна. Ръцете му механично разтвориха папката с картона на Седрик Харинг.

— Помниш ли, че миналия месец умряха двама души, на които току-що бяхме направили пълни изследвания?

— Бригс и Конъли — отвърна без колебание Клодия.

— Ще ми извадиш ли и техните картони? Тази тенденция нещо не ми харесва…

— Само ако ми обещаеш, че няма да изпаднеш в… — Клодия замълча за момент, търсейки най-подходящата дума: — … В нервна възбуда. Хората умират. За съжаление. Това е част от професията. Разбираш ли? Защо не изпиеш чаша кафе?

— Картоните! — тихо, но натъртено повтори Джейсън.

— Добре, добре — размаха ръце Клодия и напусна кабинета.

Джейсън отвори папката с името на Седрик Харинг и започна да преглежда съдържанието и. Нищо забележително, ако не се броят лошите навици. Приведе се над обикновеното и стресовото ЕКГ, търсейки някакъв знак за надвисналата опасност. Но въпреки, че беше въоръжен с тежки подозрения, той пак не откри нищо.

Клодия се върна, отваряйки, без да чука. През пролуката се долови раздразненият глас на Сали, но в следващия момент вратата се затръшна и той изчезна. Исканите картони меко шляпнаха върху подредената повърхност на бюрото.

— Туземците губят търпение — промърмори Клодия и се обърна към вратата.

Джейсън отвори папките. Бригс беше починал от масивен инфаркт, вероятно същият като този на Харинг. Аутопсията беше показала екстензивно запушване на всички коронарни съдове, въпреки че по време на изследванията, направени четири седмици по-рано, кардиограмата му не показва никакви отклонения. Също като при Харинг, стресовата ЕКГ не е дала поводи за безпокойство. Джейсън смаяно поклати глава. Предназначението на стресовата кардиограма е именно такова — до открие потенциалната опасност, която остава незабелязана от кардиограмата, направена в спокойно състояние. А след като не може да го направи, защо изобщо са се заели да следят състоянието на ръководните кадри? На всичкото отгоре едни безпроблемни изследвания дават на пациента фалшивата увереност, че е здрав, той автоматически престава да мисли за по-здравословен начин на живот и промяна на вредните си навици. И Бригс е бил близо до шейсетте, подобно на Харинг, и той е бил страстен пушач, който не обича физическите упражнения.

Другият пациент, Рупърт Конъли, беше починал вследствие на масивен инсулт. И той като предишните двама — непосредствено след като се е подложил на общ медицински преглед, който не открива нищо обезпокоително. В допълнение към общо взето нездравословния начин на живот, Конъли е пиел редовно, въпреки че не е бил алкохолик. Джейсън се готвеше да затвори папката, когато очите му се спряха на нещо, което беше пропуснал в началото. В доклада на патоанатома беше отбелязано наличие на катаракт в напреднала форма. Решил, че не е запомнил правилно възрастта на пациента, Джейсън се върна на страницата с общата информация. Конъли е бил само на петдесет и осем. Разбира се, катаракт може да се срещне и на тази възраст, но това би било един изключително рядък случай. Прелисти няколко листа и потърси резултатите от изследванията. Със смущение откри, че не е отбелязал абсолютно нищо по отношение на някакви катаракти. Записаното беше кратко и ясно: „очи, уши, нос и гърло в рамките на нормалното“. Дали пък АЗ не остарявам? — запита се с известна горчивина Джейсън. След което обърна внимание на факта, че беше написал „нормално“ и срещу състоянието на ретината. Което означаваше, че е извършил преглед на очите и би трябвало да открие наличието на катаракт. Даваше си сметка, че не е офталмолог и знаеше докъде може да стигне. Запита се дали някои форми на „перде“ не пропускат светлината по различен начин от „класиката“, след което постави и този въпрос в списъка за бъдещите проверки, който бе съставил в главата си.

Затвори папките и ги подреди на малка купчинка. Трима относително здрави мъже бяха починали в рамките на един месец след основния си медицински преглед. Исусе! Много хора се страхуват да ходят по болници, а ако съдържанието на тези папки стане обществено достояние, техният брой със сигурност ще се утрои!

Джейсън грабна папките и се насочи към вратата. Веднага забеляза Сали, която седеше в близост до рецепцията и го гледаше очаквателно. „Две минути“, артикулира само с устни той и тръгна да прекосява чакалнята. Поздрави с кимане и усмивки неколцина пациенти, които беше лекувал, миг по-късно свърна в коридора, който водеше към кабинета на Роджър Уенамейкър. Роджър беше интернист със специализация по кардиология, на чието мнение Джейсън вярваше безусловно. Зърна го да излиза от стаята за преглед, разположена в дъното на коридора. Беше доста дебел, кожата на лицето му беше нагъната на няколко пласта и му придаваше изражение на стара хрътка.

— Какво ще кажеш за една консултация на крак? — подхвърли Джейсън.

— Ще ти струва скъпо — ухили се Роджър. — Казвай какво има…

Джейсън го последва в невероятно разхвърляния кабинет.

— За съжаление имам някои доста смущаващи съвпадения… — папките на тримата починали пациенти кацнаха на бюрото на Роджър. И трите бяха отворени на раздела с електрокардиограмите. — Срам ме е, че повдигам подобен въпрос, но имам трима пациенти на средна възраст, които умират веднага след пълни изследвания, сочещи наличието на много добра форма. Един от тях го направи днес. Разкъсване на сърцето вследствие масивен инфаркт на миокарда. Лично извърших изследванията на този човек преди три седмици. Ето този… Дори и след като вече зная какво се случи, пак не мога да открия никакви обезпокоителни симптоми. Какво ще кажеш?

Настъпи тишина. Роджър внимателно изследваше кривата на електрокардиограмата.

— Добре дошъл в клуба — промърмори най-сетне той.

— В какъв клуб?

— Тези ЕКГ-та са добри. Всички сме се натъквали на такива. Аз самият имах четири за последните няколко месеца. А колегите с един-два случая са доста повече…

— Защо тогава никой не взема мерки?

— Ти ми кажи — отвърна с мрачна усмивка Роджър. — Нали не си правиш кой знае каква реклама? Това си е част от мръсното пране и по-добре да не привличаме вниманието към него. Но нали ти изпълняваш длъжността началник отделение? Защо не свикаш едно събрание по въпроса?

Джейсън мрачно кимна с глава. Според вътрешния правилник на ГХП, всички важни административни решения се вземат пряко от ръководството, а постът началник отделение е нещо като свързващо звено, на което не се гледа кой знае колко благосклонно. Всеки от интернистите го заемаше в продължение на година. Джейсън го беше поел едва преди два месеца.

— Предполагам, че трябва — промърмори той, докато си събираше бумагите от бюрото на Роджър. — Ако не за друго, поне да покажем на останалите доктори с подобни случаи, че не са сами…

— Звучи добре — кимна Роджър и с пъшкане се изправи. — Но не очаквай, че всички ще бъдат открити като теб…

Джейсън тръгна по обратния път. Прекосявайки приемната, той направи знак на Сали да подготви първия пациент. Сестрата скочи и се понесе към чакалнята със скоростта на професионален спринтьор.

— Клодия, искам да ми направиш една услуга — използва промеждутъка Джейсън. — Направи списък на всички пациенти, които са си правили пълни изследвания през миналата година, намери им картоните и провери сегашното им здравословно състояние. Искам да бъда сигурен, че никой от тях не е имал сериозни здравословни проблеми. По всяка вероятност и други колеги са имали подобни инциденти. Мисля, че си струва да хвърлим едно око…

— Списъкът ще бъде доста дълъг — предупреди го Клодия.

Джейсън го знаеше. В стремежа си да практикува това, което се нарича „превантивна медицина“, ГХП препоръчваше подобни изследвания на всички свои пациенти и беше създала организация за обработката на голям поток хора. Между пет и десет души седмично минаваха през кабинета на самия Джейсън.

През следващите няколко часа цялото му внимание беше насочено към прегледите. Пациентите се редуваха един след друг, оплакванията им го заляха като пълноводна река. Сали беше неуморна и в стаята за прегледи се точеше безспирна редица хора. Джейсън успя да влезе в график едва след като взе решение да пропусне обяда.

Някъде в ранния следобед, току-що излязъл от стаята за прегледи след сигмоидоскопия на пациент с хроничен язвен колит, той улови погледа на Клодия, която дискретно му кимна по посока на регистратурата. На лицето и играеше нервна усмивка и Джейсън моментално усети, че нещо става.

— Имаш височайш гост — процеди през стиснати устни Клодия, опитвайки се да имитира героиня на Лил и Томлин.

— Кой? — попита Джейсън и очите му механично пробягаха по чакалнята.

— В кабинета е — уточни все така тайнствено Клодия.

Джейсън премести очи в указаната посока, но вратата беше затворена.

— Клодия! — рече отчетливо той, а в гласа му се появи хладна нотка. — Как си позволяваш да вкараш някого в кабинета ми?

— Той настоя — отвърна вече с нормален тон секретарката. — А коя съм аз, за да го спирам?

Очевидно посетителят беше успял да я обиди. Но за да го стори, той би трябвало да има някакъв пост в ГХП. Изведнъж се почувства уморен от играта на криеница.

— Ще ми кажеш ли кой е, или трябва да бъда изненадан? — остро попита той.

— Доктор Алвин Хейс! — тържествено обяви Клодия, запърха с мигли и издаде някакъв нечленоразделен звук.

Агнес, секретарката на Роджър, вдигна глава от документите пред себе си и кратко се изкиска.

Джейсън направи гримаса и им се закани с пръст. После се обърна и тръгна към кабинета си. Визита от страна на доктор Алвин Хейс беше нещо наистина необичайно. Той беше любимецът на ГХП, главният и всемогъщ шеф на научните изследвания, назначен с единствената цел да повдигне репутацията на Медицинския център. По подобен начин преди време болницата „Корпорация Хумана“ беше назначила д-р Уилям Де Вриз — хирургът, който пръв направи трансплантация на изкуствено сърце. По принцип ГХП е от типа на т.нар. Организации за поддържане на здравето (ОПЗ), които рядко се занимават с научни изследвания и разработки. Но назначението на Хейс, при това с приказно висока заплата, беше подчинено на една единствена цел — да популяризира и подобрява имиджа на ГХП като цяло, а и пред бостънските научни среди. Защото д-р Хейс беше молекулярен биолог със световна известност, когото списание Таим постави на корицата си веднага след като се появи научното съобщение за неговото откритие — метод за извличане на хормона на човешкия растеж от комбинирани по оригинален начин ДНК-технологии. Неговият хормон беше точно копие на естествения човешки хормон — нещо, което се постигаше за пръв път. Дългогодишните усилия в тази насока бяха довели до близки по състав хормони, които обаче само приличаха на човешкия. Световната научна общественост прие откритието на д-р Хейс с открити адмирации. Джейсън отвори вратата на кабинета си. Нямаше представа защо го посещава човек като Хейс. По принцип той се правеше, че не го забелязва още от момента, в който се появи в Центъра, въпреки че двамата бяха състуденти в медицинския факултет на Харвард. След дипломирането поеха по различни пътища, но когато научи за назначението на Алвин Хейс, Джейсън отиде лично да го поздрави. И веднага съжали, че го е сторил. Алвин се държеше надуто и резервирано, очевидно впечатлен от новия си статут на звезда. Презрението му към Джейсън беше очевидно — просто защото колегата му бе избрал да практикува клинична медицина. Така изтече почти година — всеки си гледаше работата и почти не контактуваше с другия. На практика Хейс не контактуваше с никого в ГХП, като все повече се превръщаше в това, което хората наричат „луд учен“. Занемари външния си вид с някакви торбести и негладени дрехи, пусна си дълга коса в стил от шейсетте, която никога не сресваше. Нямаше приятели, хората си шепнеха зад гърба му, но общо взето го уважаваха. Този човек притежаваше нечовешка работоспособност, оставаше в клиниката по цяла нощ, произвеждаше невероятно количество работни съобщения и научни статии.

Алвин Хейс се беше изтегнал в един от столовете пред писалището. На ръст беше почти колкото Джейсън, чертите на лицето му бяха някак по детски нацупени, разрошената коса скриваше хлътналите му бузи. От него се излъчваше онази типично „научна“ бледнина, която имат хората, прекарващи дълги часове в своите лаборатории. Но опитното око на Джейсън веднага улови особения жълтеникав оттенък на кожата, който му придаваше измъчен и уморен вид. Дали визитата му е на професионална основа? — запита се той.

— Съжалявам за безпокойството — рече Хейс и бавно се изправи на крака. — Вероятно си много натоварен…

— Всъщност, не съм — излъга Джейсън, заобиколи бюрото и се отпусна на стола си. Ръката му нервно свали стетоскопа, който издайнически стърчеше от врата му. — Какво мога да направя за теб?

Хейс изглеждаше нервен и уморен, сякаш не беше спал няколко нощи подред.

— Трябва да поговорим — промърмори той и заговорнически се приведе напред.

Джейсън неволно се дръпна. Хейс имаше лош дъх, а очите му бяха изцъклени и разфокусирани, като на луд. Бялата му лабораторна манта беше мръсна и измачкана, а ръкавите и бяха навити високо над лактите. Каишката на часовника му беше толкова хлабава, че Джейсън се учуди как още не го е загубил.

— Какво имаш предвид?

Хейс се приведе още напред, пръстите му опряха в кожения блотер на бюрото.

— Не тук! — напрегнато прошепна той. — Довечера искам да говоря с теб, но извън периметъра на ГХП.

Настъпи напрегнато мълчание. Поведението на Хейс беше далеч от нормалното. Джейсън дори се запита дали да не го убеди да посети Патрик Килън — неговият приятел-психиатър, който сигурно можеше да му помогне повече. Но желанието на Хейс да разговарят извън болницата сочеше, че не става въпрос за здравословни проблеми…

— Важно е! — добави Хейс и ръката му нервно удари по плота.

— Добре, добре — побърза да се съгласи Джейсън, внезапно изплашен от вероятността другият да запрати нещо по него. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Предпочиташе да се срещне с Хейс на публично място.

— Добре. Къде?

— Все едно — сви рамене Джейсън. — Какво ще кажеш за Норд Енд и малко италианска храна?

— Добре. Кога и къде?

Джейсън обходи мислено ресторантите в бостънския Норд Енд — една невероятна плетеница от тесни и извити улички, която те кара да мислиш за чудотворно прелитане до някое малко градче в Южна Италия.

— Какво ще кажеш за „Карбонара“? — вдигна глава той. — Намира се на площад „Рейчъл Ревиър“, точно срещу къщата на Пол Ревиър…

— Знам го — кимна Хейс. — В колко часа?

— Осем?

— Осем е добре — кимна Хейс, стана и с несигурна крачка тръгна към вратата. — И не кани други хора. Искам да поговорим насаме.

Излезе, без да чака отговор, вратата хлопна зад гърба му. Джейсън учудено поклати глава, въздъхна и отново насочи вниманието си към пациентите.

Потъна в работата си за броени минути и бързо забрави за странната визита на Хейс. Следобедът течеше без други изненади. По всичко личеше, че външните му пациенти се чувстват добре и реагират правилно на назначеното лечение. Това му помогна да възстанови част от самочувствието, изгубено поради внезапната смърт на Харинг. Когато свърши с поредната дребна хирургическа интервенция и излезе в коридора, в чакалнята имаше само двама пациенти. Миг преди да влезе в кабинета и да продиктува току-що направените процедури, очите му попаднаха на Шърли Монтгомъри, която се беше облегнала на гишето на регистратурата и си бъбреше с една от секретарките. В рамките на клиничната околна среда Шърли беше като Пепеляшка на бала. За разлика от останалите жени, които бяха облечени в бели поли и блузки или бели панталони, Шърли носеше консервативно скроена копринена рокля, с която напразно се опитваше да скрие изключително привлекателната си фигура. Малцина от онези, които неволно се заглеждаха в тази фигура, можеха да допуснат, че Шърли е главен изпълнителен директор на цялата организация, наречена „Гуд Хелт План“. Тя наистина беше атрактивна като модел, но това не и пречеше да има докторска степен по болнично администриране от Колумбийския университет и магистърска диплома от Харвард Бизнес Скул.

Притежателка на толкова очебийни физически и умствени качества, Шърли би могла да се държи предизвикателно, но не го правеше. Беше леснодостъпна и чувствителна жена, която се разбираше с всички: хората от поддръжката, секретарките, сестрите и дори с хирурзите. Шърли Монтгомъри имаше лична заслуга за съставянето на онова лепило, благодарение на което ГХП стана един здрав и сплотен колектив.

Зърнала Джейсън, тя се извини на секретарките и тръгна към него с походката на родена танцьорка. Гъстата и кестенява коса беше отметната назад, а гримът беше положен толкова майсторски, че лицето и изглеждаше чисто и сякаш току-що измито. В огромните и сини очи светеше неподправена интелигентност.

— Извинете ме, доктор Хауърд — започна официално тя, но в ъгълчетата на устните и потрепваше едва доловима закачка. Вече няколко месеца двамата излизаха заедно, при това без никой от болничния състав да го разбере. Всичко започна по време на една от традиционните годишни срещи на личния състав, когато двамата се запознаха с коктейли в ръце. Джейсън я почувства близка в момента, в който научи, че съпругът и наскоро беше починал от рак.

По време на вечерята, която последва, тя му разказа и някои подробности. Една сутрин преди около три години мъжът и се събудил с непоносимо главоболие. Няколко месеца по-късно вече бил мъртъв от мозъчен тумор, който отказал да реагира на каквото и да било лечение. По онова време и двамата работели в болницата „Корпорация Хумана“, но след нещастието и тя — подобно на Джейсън — изпитала нужда да смени обстановката и заминала за Бостън. Поднесена с прости думи, тази история дотолкова трогна Джейсън, че той най-сетне се реши да разруши стената на мълчанието, която беше издигнал около себе си. Още същата вечер той сподели с Шърли всичките си душевни мъки, свързани с катастрофата и смъртта на съпругата му.

Благодарение на тази невероятна близост на съдбите си, двамата завързаха една общо взето стабилна връзка, която се люшкаше някъде между близкото приятелство и любовта. Но и двамата не бързаха, тъй като си даваха сметка колко пресни са раните в душите им.

Джейсън беше объркан. Никога досега тя не беше търсила контакт с него по този начин. Както обикновено, той имаше съвсем бегла представа за процесите, които протичат в необикновения и ум. В много отношения Шърли беше най-комплицираната жена, която беше срещал.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, напразно опитвайки се да разгадае намеренията и.

— Вероятно си много зает, но исках да попитам какви са плановете ти за довечера… — Преди да продължи, Шърли понижи глас и се обърна с гръб към Клодия, която ги наблюдаваше втренчено: — Стана така, че организирам една импровизирана вечеря с няколко познати от Харвард Бизнес Скул. Ще ми бъде приятно, ако дойдеш и ти…

Джейсън веднага съжали за вечерята, която си беше уредил с Алвин Хейс. Защо всъщност не се разбраха за по едно питие?

— Знам, че те хващам неподготвен — подхвърли Шърли, моментално усетила колебанието му.

— Няма нищо, но работата е там, че вече обещах на Алвин Хейс да вечеряме заедно — въздъхна Джейсън.

— Нашият доктор Хейс? — не скри учудването си Шърли.

— Че кой друг? Знам, че звучи странно, но той изглеждаше много зле, почти не на себе си… Изпитах съжаление към него, въпреки че никога не се е държал любезно с мен. И му предложих да вечеряме заедно…

— Жалко! — поклати глава Шърли. — Тези хора със сигурност щяха да ти харесат. Е, някой друг път…

— Аз ще почерпя — обеща Джейсън, поколеба се за миг и, спомнил си за разговора с Роджър Уенамейкър, побърза да добави:

— Може би трябва да те информирам, че възнамерявам да свикам общо събрание. Няколко пациента починаха от коронарни заболявания, които са останали неоткрити по време на профилактичните прегледи. В качеството си на действащ началник отделение възнамерявам да разгледаме по-подробно този проблем, защото едва ли е добра реклама за болницата, когато пациентите ни падат и умират само месец след като са получили „чиста сметка“ относно здравето си…

— Мили Боже! — направи гримаса Шърли. — Не започвай да разпространяваш подобни слухове!

— А не мислиш ли, че е малко изнервящо, когато пациент, когото си прегледал с цялото си умение и познания и когото си обявил за здрав, изведнъж се връща в болницата в катастрофално състояние и малко по-късно умира? Избягването на подобни състояния е основната цел и задача на всеки лекуващ лекар. Според мен трябва да увеличим до крайност чувствителността на нашите стрес-тестове.

— Достойна за уважение цел — кимна Шърли. — Нямам нищо против нея, само те моля да не вдигаме излишен шум. Нашите лекуващи лекари играят важна роля в кампанията за привличането на редица големи корпоративни клиенти, които действат в района. Нека този проблем си остане в рамките на отделението.

— Разбира се — кимна Джейсън. — Съжалявам за довечера…

— Аз също — отвърна Шърли, после се огледа и отново понижи глас: — Мисля, че този доктор Хейс не си пада по обществения живот… Всъщност, има ли му нещо?

— И за мен е загадка — призна Джейсън. — Но ако науча нещо, веднага ще ти кажа…

— Много държа на това — погледна го умолително Шърли. — Ако щеш и само поради факта, че аз бях сред хората, които настояваха да го назначим. Чувствам се отговорна. Засега чао, скоро пак ще говорим…

Стройната и фигура бързо се отдалечи по посока на регистратурата. Поздравяваше пациентите и приемаше поздрави, на лицето и грееше любезна усмивка.

Джейсън остана да гледа след нея, после улови втренчения поглед на Клодия и рязко се обърна. Секретарката виновно наведе глава и продължи прекъснатата си работа. Дали тайната ни вече е станала публична? — запита се той, имайки предвид връзката си с Шърли. После сви рамене и насочи вниманието си към последните двама пациенти.