Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 май 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Далечната планета

 

„Наука и изкуство“, София — 1969

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

 

Аркадий Стругацкий Борис Стругацкий

Далекая радуга

Научно-фантастические повести

Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“

1964 година.

 

С-3

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

Редактор: Надежда Кортенска

Художествено оформление и илюстрации: Димитър Бакалов

Техн. редактор: Ив. Якимова

Коректор Милка Вътова

 

Дадено за набор на 27.V.1969 г.

Подписано за печат на 17.IX.1969 г.

Печатни коли 2

Издателски коли 15,96

Формат 84/108/32

Тираж 20 000+78

Издателски №16501/Ш-4

Тематичен №656

 

Цена 1,27 лв.

Издателство „Наука и изкуство“

Печатница на БЗНС, пор. 492

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиеното издание; добавяне на анотация
  3. — Корекция

Глава девета

„Тариел-втори“, десантният сигма-Д-звездолет, беше създаден за прехвърляне на малки групи изследователи с минимален комплекс лабораторно оборудване. Той беше много добър за слизане на планети с бесни атмосфери, имаше огромен запас от движеща енергия, беше здрав, сигурен и деветдесет и пет процента от него представляваха енергетични капацитети. Естествено в кораба имаше жилищен сектор от пет мънички каюти, мъничка каюткомпания, миниатюрна кухня и голяма кабина, от край до край отрупана с пултове на уредите за управляване и контрол. На кораба имаше и товарен сектор — доста обширно помещение с голи стени и нисък таван, без принудително кондициониране, удобно (в краен случай) за устройство на походна лаборатория. Нормално „Тариел-втори“ приемаше на борда си до десет души заедно с екипа.

Товареха децата през двата люка: малките — през пасажерския, големите — през товарния. Край люковете се тълпяха хора, и те бяха много повече, отколкото очакваше Горбовски. Още от пръв поглед се виждаше, че тук бяха не само възпитатели и родители. Малко по-настрана се издигаха сандъци с нераздадени улмотрони и с оборудване за Следотърсачите от Лаланда. Възрастните бяха мълчаливи, но край кораба се чуваше необичаен шум: писък, смях, тънкогласо нестройно пеене — онази глъчка, която през всички времена е била така характерна за интернатите, детските площадки и амбулатории. Не се виждаха познати лица, само встрани Горбовски позна Аля Постишева. А и тя беше съвсем друга — умърлушена и тъжна, облечена много изящно и акуратно. Тя беше седнала на един празен сандък, сложила ръце на колене, и гледаше кораба. Тя чакаше.

Горбовски излезе от птерокара и се упъти към звездолета. Когато минаваше край Аля, тя му се усмихна тъжно и каза: „А пък аз чакам Марк.“ „Да-да, той скоро ще излезе“ — каза любезно Горбовски и отиде по-нататък. Но веднага го спряха и той разбра, че няма толкова лесно да стигне до люка.

Един едър брадат човек с широкопола шапка му прегради пътя.

— Другарю Горбовски — каза той. — Моля ви, вземете.

Той подаде на Горбовски дълъг тежък пакет.

— Какво е това? — попита Горбовски.

— Моята последна картина. Аз съм Йохан Сурд.

— Йохан Сурд — повтори Горбовски. — Не знаех, че сте тук.

— Вземете я. Тежи съвсем малко. Това е най-хубавото нещо, което съм направил през живота си. Бях я донесъл тук на изложба. Това е „Вятър“…

Всичко се сви вътре в Горбовски.

— Дайте я — каза той и внимателно прие пакета.

Сурд се поклони.

— Благодаря, Горбовски — каза той и изчезна в тълпата.

Някой здраво стисна Горбовски за ръката. Той се извърна и видя една млада жена. Устните й трепереха и лицето й беше мокро от сълзи.

— Вие ли сте капитанът? — попита тя с пресекващ глас.

— Да, да. Аз съм капитанът.

Тя го стисна още по-силно за ръката.

— Там е моето момче… На кораба… — Устните й почнаха да се кривят. — Страх ме е…

Горбовски направи учудена физиономия.

— Че от какво? Там то е в пълна безопасност.

— Сигурен ли сте? Обещавате ли ми?…

— То е там в пълна безопасност — повтори решително Горбовски. — Това е много добър кораб!

— Колко деца — каза тя, хълцайки. — Колко деца!…

Тя пусна ръката му и се извърна. Горбовски потъпка нерешително на място и тръгна по-нататък, като пазеше с ръце и с тяло шедьовъра на Сурд, но веднага от двете страни го хванаха под лактите.

— Това тежи само три кила — каза бледен недодялан мъж. — Никога не съм молил никого за нищо…

— Виждам — съгласи се Горбовски. Това наистина личеше.

— Тук е отчетът за наблюденията върху Вълната за десет години. Шест милиона фотокопия.

— Това е много важно! — потвърди вторият човек, който държеше Горбовски за левия лакът. Той имаше дебели, добри устни, небръснати бузи и малки умоляващи очички. — Разбирате ли, това е Маляев… — Той посочи с пръст първия. — Непременно трябва да вземете тази папка…

— Мълчете, Патрик — каза Маляев. — Леонид Андреевич, разберете… За да не се повтори вече това… Вече никога — той се задъха — вече никой никога да не ни кара така позорно да избираме…

— Носете я след мене — каза Горбовски. — Ръцете ми са заети.

Те го пуснаха и той направи крачка напред, но си удари коляното в един голям, увит в брезент предмет, който двама младежи с еднакви сини барети държаха с мъка във въздуха.

— Може би ще го вземете? — изпъхтя единият.

— Ако може… — каза другият.

— Ние две години го строихме…

— Моля ви се.

Горбовски поклати глава и почна предпазливо да ги заобикаля.

— Леонид Андреевич — жално каза първият. — Умоляваме ви.

Горбовски отново поклати глава.

— Не се унижавай — каза сърдито вторият. Той изведнъж отпусна своя ъгъл и увитият предмет се удари с трясък в земята. — Какво го държиш?

С неочаквана ярост той ритна апарата си с крак и се отдалечи, като накуцваше силно.

— Володка! — извика първият тревожно след него. — Не полудявай!

Горбовски се извърна.

— Скулптурите естествено няма на какво да се надяват — каза на ухото му един мазен глас.

Горбовски само повъртя глава: не можеше да говори. Зад гърба му, настъпвайки го по петите, хриптеше Маляев.

Още една група от някакви хора с рула, вързопи и пакети в ръце изведнъж се раздвижи и тръгна с него.

— Може би има смисъл да направим така… — нервно и отсечено почна да говори единият от тях. — Може би всичко… Да наредим всичко до товарния люк… Разбираме, че шансовете са малко… Но ако все пак остане място… В края на краищата това не са хора, това са вещи… Ще ги мушнете някъде… как да е…

— Да… да… — каза Горбовски. — Моля ви, заемете се с това. — Той се спря за малко и премести шедьовъра на другото рамо. — Съобщете на всички. Нека ги наредят до товарния люк. На десетина крачки встрани. Съгласни ли сте?

Тълпата се раздвижи, вече не беше толкова тясно. Хората с рулата и вързопите почнаха да се разотиват и Горбовски най-сетне се измъкна на свободното пространство до пътническия люк, където децата, строени в две редици, чакаха реда си, за да попаднат в ръцете на Пърси Диксън.

Дребосъчетата с разноцветни куртки, гащички и шапчици бяха в радостна възбуда, предизвикана от перспективата за истински звезден полет. Те се забавляваха много помежду си и със синкавата грамада на кораба и даряваха родителите си, които се тълпяха наоколо, само с разсеяни погледи. Не им беше до родителите. В кръглия отвор на люка стоеше Пърси Диксън, облечен в много старинна, отдавна забравена парадна униформа на звезден летец, тежка и задушна, с набързо посребрени копчета, със значки и ослепителни сърмени ширити. Пот се стичаше по косматото му лице и от време на време той изреваваше с морски глас: „По бим-бом-брамселите! Стойте по местата, вдигам котва!“ Това беше много весело и възторжените дребосъчета не сваляха очи от него. Тук бяха и двама възпитатели: мъжът държеше в ръце списъците, а жената много весело пееше с дечицата една песничка за храбрия носорог. Дечицата й пригласяха, без да откъсват очи от Диксън, и всяко пееше различно.

Горбовски си помисли, че ако стои ей така с гръб към тълпата, човек може да повярва, че добрият чичо Пърси наистина е организирал за децата от предучилищна възраст весела обиколка на Радуга с този звездолет. Но ето че Диксън вдигна на ръце следващото дете, обърна се и го предаде на някого в тамбура[1] и тогава зад гърба на Горбовски един женски глас истерично изкрещя: „Толик! Моят Толик…“ Горбовски се озърна и видя бледото лице на Маляев и напрегнатите лица на бащите, и лицата на майките, които се усмихваха с жалки изкривени усмивки, и сълзите в очите им, и прехапаните им устни, и отчаянието, мятащата се в истерия жена, която един човек с комбинезон, изцапан с пръст, бързо отвеждаше, прегърнал я през раменете. И един се отвърна, и друг се прегърби и бързо се отдалечи, като се блъскаше в минувачите, а някой просто легна на бетона и стисна глава с ръце.

Горбовски видя Женя Вязаницина, напълняла и разхубавяла, с огромни сухи очи и решително стисната уста. Тя държеше за ръка дебело спокойно момченце с червени гащички. Момченцето дъвчеше ябълка и беше вперило очи в блестящия Пърси Диксън.

— Здравей, Леонид — каза тя.

— Здравей, Женечка — каза Горбовски.

Маляев и Патрик се отдръпнаха встрани.

— Колко си слаб — каза тя. — Все си такъв слаб. И дори още си отслабнал.

— А ти си се разхубавила.

— Много ли ти преча?

— Не, всичко върви както трябва. Само трябва да прегледам кораба. Много ме е страх, че мястото все пак няма да ни стигне.

— Много лошо е да си сама. Матвей е зает, зает, зает… Понякога ми се струва, че му е абсолютно все едно.

— Съвсем не му е все едно — каза Горбовски. — Аз говорих с него. Знам, че съвсем не му е все едно… Но нищо не може да направи. Всички деца на Радуга са негови деца. Той не може другояче.

Тя слабо махна с ръка.

— Не знам какво да правя с Альошка — каза тя. — Той е съвсем домашен. Дори не е ходил никога в детска градина.

— Ще свикне. Децата много бързо свикват с всичко, Женечка. И не се страхувай: ще му бъде добре.

— Аз дори не знам към кого да се обърна.

— Всички възпитатели са добри. Нали знаеш. Всички са еднакви. Альошка ще бъде добре.

— Ти не ме разбираш. Та него го няма в никакви списъци.

— Че какво страшно има? В списъците или не, нито едно дете няма да остане на Радуга. Списъците са само, за да не се загубят децата. Искаш ли да отида и да кажа да го запишат?

— Да — каза тя. — Не… Чакай. Може ли да се кача заедно с него на кораба?

Горбовски поклати печално глава.

— Женечка — каза меко той. — Недей. Недей да безпокоиш децата.

— Никого няма да безпокоя. Искам само да видя как ще бъде там… Кой ще бъде до него…

— Също такива дечица. Весели и добри.

— Може ли да се кача с него?

— Не бива, Женечка.

— Бива. Бива. Той няма да може сам. Как ще живее без мене? Ти нищо не разбираш. Всички вие абсолютно нищо не разбирате. Аз ще върша всичко, което трябва. Всяка работа. Ами че аз всичко мога. Не бъди така безчувствен…

— Женечка, огледай се. Това са майки.

— Той не е като другите. Той е слаб. Капризен. Свикнал е на постоянно внимание. Той няма да може без мене. Няма да може! Та аз знам по-добре от другите! Нима ще се възползуваш от това, че нямам на кого да се оплача от тебе?

— Нима ще заемеш мястото на някое дете, което ще трябва да остане тук?

— Никой няма да остане — каза страстно тя. — Убедена съм, че никой! Всички ще се сместят! А пък на мене съвсем не ми трябва място! Нали имате някакви машинни помещения, някакви камери… Аз трябва да бъда с него!

— Нищо не мога да направя за тебе. Извинявай.

— Можеш! Ти си капитанът. Ти можеш всичко. Нали винаги си бил добър човек, Льоня!

— Аз и сега съм добър. Ти не можеш да си представиш колко съм добър.

— Няма да се махна от тебе — каза тя и млъкна.

— Добре — каза Горбовски. — Само че да направим така. Аз ще отведа ей сега Альошка в кораба, ще прегледам помещенията и ще се върна при тебе. Съгласна ли си?

Тя го погледна втренчено в очите.

— Ти няма да ме излъжеш. Зная. Вярвам ти. Ти никога никого не си лъгал.

— Няма да те излъжа. Когато корабът стартира, ти ще бъдеш до мене. Дай ми момченцето.

Без да откъсва очи от лицето му, тя бутна като насън Альошка към него.

— Алик, върви, върви — каза тя. — Върви с чичо Льоня.

— Къде? — попита момчето.

— На кораба — каза Горбовски, като го хвана за ръка. — Къде другаде? Ей в този кораб. При онзи чичо. Искаш ли?

— Искам при онзи чичо — каза момченцето. То повече не гледаше майка си.

Те заедно отидоха до стълбата, по която се качваха последните дечица. Горбовски каза на възпитателя:

— Впишете го в списъка. Алексей Матвеевич Вязаницин.

Възпитателят погледна момчето, после Горбовски, кимна и го записа. Горбовски бавно се качи по стълбата, вдигна за ръка Алексей Матвеевич и го пренесе през високия комингс.

— Това се нарича тамбур — каза той.

Момчето отдръпна ръката си, освободи се, доближи се съвсем близо до Пърси Диксън и почна да го разглежда. Горбовски свали от рамото си и сложи в ъгъла картината на Сурд. Какво имаше още? — помисли си той. — Да! Той се върна към люка, подаде се и взе от Маляев една папка.

— Благодаря — каза Маляев и се усмихна. — Не забравихте… Спокойна плазма.

Патрик също се усмихваше. Кимайки, те се отдръпнаха към тълпата. Женя беше застанала под самия люк и Горбовски й махна с ръка. После се обърна към Диксън.

— Горещо ли ви е? — попита той.

— Ужасно. Да можех да взема един душ. А в банята има деца.

— Освободете банята — каза Горбовски.

— Лесно е да се каже — Диксън тежко въздъхна, наведе се и дръпна тясната яка на мундира. — Брадата ми влиза в яката — измърмори той. — Боде ме непоносимо. Цялото тяло ме сърби.

— Чичо — каза момчето Альоша. — Брадата ти истинска ли е?

— Можеш да я дръпнеш — каза Пърси с въздишка и се наведе.

Момчето я дръпна.

— Все едно не е истинска — каза то.

Горбовски го хвана за рамото, но Альоша се измъкна.

— Не искам с тебе — каза то. — Искам с капитана.

— Много добре — каза Горбовски. — Пърси, заведете го при възпитателя.

Той направи крачка към вратата за коридора.

— Да не припаднете — каза Диксън след него.

Горбовски бутна вратата. Да, такова нещо на кораба още не беше имало. Писък, смях, свирене, цвърчене, гугукане, войнствени викове, чукане, звънене, трополене, скърцане на метал върху метал, мяукащ плач на бебетата… Неповторими миризми на мляко, мед, лекарства, разгорещени детски тела, сапун — въпреки кондиционирането, въпреки непрекъснатата работа на аварийните вентилатори… Горбовски тръгна по коридора, като си търсеше място къде да стъпи и със страх надничаше през разтворените врати, където скачаха, танцуваха, приспиваха кукли, целеха се с пушки, хвърляха ласо, блъскаха се в невъобразима теснотия, седяха и пълзяха по отворените легла, по масите, под масите, под леглата четиридесет момченца и момиченца на възраст от две до шест години. От каюта в каюта тичаха загрижени възпитатели. В каюткомпанията, от която бяха изхвърлени почти всички мебели, млади майки хранеха и повиваха новородените, тук бяха и яслите — пет деца си говореха на птичи език и пълзяха в заградения ъгъл. Горбовски си представи всичко това в състояние на безтегловност, замижа и отиде в кабината.

Горбовски не можа да познае кабината. Тук беше празно. Изчезнал беше грамадният контрол-комбайн, който заемаше една трета от помещението. Изчезнал беше пултът за управляване, изчезнало беше креслото на пилота-дубльор. Изчезнал беше пултът на обзорния екран. Изчезнало беше креслото пред изчислителя. А самият изчислител, наполовина разглобен, блестеше с оголените си блок-схеми. Корабът беше престанал да бъде звездолет. Той се беше превърнал в самоходен междупланетен шлеп, запазил добрия си ход, но годен само за полети по инерционни траектории.

Горбовски мушна ръце в джобовете си. Диксън сумтеше над ухото му.

— Така, така — каза Горбовски. — Ами къде е Валкенщайн?

— Тук. — Валкенщайн се подаде от дълбочините на изчислителя. Той беше мрачен и много решителен.

— Браво, Марк — каза Горбовски. — И на вас браво, Пърси. Благодаря.

— Вас вече три пъти ви търси Пища — каза Марк и отново се скри в изчислителя. — Той е до товарния люк.

Горбовски пресече кабината и излезе в товарния сектор. Стана му страшно. Тук в дългото и тясно помещение, слабо осветено от две лампи с тлеещо изпразване, стояха, плътно притиснати едни към други, момчета и момичета ученици — от първокласните до горните класове. Те стояха мълком, почти без да се движат, само престъпваха от крак на крак и гледаха през разтворения люк, където се виждаха синьото небе и плоският бял покрив на далечния магазин. Няколко секунди, хапейки устни, Горбовски гледаше децата.

— Първокласниците да се отведат в коридора — каза той. — Втори и трети клас в кабината. Още сега.

— И това още не са всички — каза тихо Диксън. — Десет души са изостанали някъде по пътя от Детското… Впрочем те май са загинали. Група от горните класове отказва да се качи. И няма още една група деца на аутсайдерите, които едва сега пристигнаха. Впрочем ще видите сами.

— Вие пак направете, както казах — предложи Горбовски. — Първите три класа — в коридора и в кабината. А тук — да има светлина, екран, прожектирайте филми. Исторически филми. Нека гледат какво е било по-рано. Действувайте, Пърси. И още нещо — наредете децата във верига до Валкенщайн, нека по конвейер подават части, това малко ще ги отвлече.

Той едва се промъкна към люка и изтича надолу. В подножието на стълбата, обкръжена от възпитатели, стоеше една голяма група дечица на различна възраст. Отляво беше струпано на голяма камара всичко най-ценно от предметите на материалната култура на Радуга: връзки с документи, папки, машини и модели на машини, увити в плат скулптури, картини, навити на рула. А вдясно, на двадесетина крачки, стояха навъсени петнадесет-шестнадесет годишни юноши и девойки и пред тях с ръце на гърба, навел глава, се разхождаше много сериозен Станислав Пища. Той казваше тихо, но ясно:

— … Сметнете го за изпит. Мислете по-малко за себе си и повече за другите. Е, и какво от това, че ви било срам? Съвземете се, надвийте това чувство!

Учениците от горните класове упорито мълчаха. И потиснато мълчаха струпалите се пред товарния люк възрастни хора. Някои от момчетата крадешком се оглеждаха и се виждаше, че искат да избягат, но това беше невъзможно — наоколо бяха застанали бащите и майките им. Горбовски погледна към люка. Дори оттук личеше, че корабът е натъпкан. В широкия като порта люк на тясна редица стояха децата. Лицата им бяха не детски — прекалено сериозни и прекалено печални.

Към Горбовски се приближи някак на една страна огромен, много хубав млад човек с тъжни молещи очи, които никак не отговаряха на целия му облик.

— Една дума, капитане — проговори той с треперещ глас. — Само една дума…

— Една минутка — каза Горбовски.

Той се приближи до Пища и го прегърна през раменете.

— Място има за всички — казваше Пища. — Нека това не ви безпокои.

— Станислав — каза Горбовски, — разпореди се да се качат останалите.

— Там няма място — възрази много непоследователно Пища. — Ние те чакахме. Добре би било да очистим резервната Д-камера.

— На „Тариел“ няма резервни Д-камери. Но сега ще има място. Разпореди се.

Горбовски остана лице с лице с учениците от горните класове.

— Ние не искаме да летим — съобщи един от тях, възрус едър момък с ярки зелени очи. — Възпитателите трябва да летят.

— Правилно! — каза една дребна девойка със спортни, панталони. Отзад гласът на Пърси Диксън извика:

— Хвърляйте! Право на земята!

От люка се посипаха звънливите пластини на блок-схемите. Конвейерът почна да работи.

— Вижте какво, момчета и момичета — каза Горбовски. — Първо, вие нямате право на глас, защото още не сте завършили училище. И, второ, трябва да имате съвест. Вярно е, че сте още млади и се стремите към геройски подвизи, но въпросът е там, че тук не сте необходими, а в кораба сте необходими. Страх ме е да си помисля какво ще стане там през инерционния полет. Необходими са по двама големи за всяка каюта при предучилищната възраст, поне три сръчни момичета за яслите, които да помагат и на жените с новородените. Накратко казано, ето къде се иска подвиг от вас.

— Извинете, капитане — каза подигравателно зеленоокият, — но всички тези задължения прекрасно могат да се изпълнят от възпитателките.

— Извинете, младежо — каза Горбовски, — но предполагам, че са ви известни правата на капитана. Като капитан ви обещавам, че от възпитателите ще излетят само двама души. И главното — напрегнете се и се опитайте да си представите как ще живеят по-нататък вашите възпитатели, ако заемат вашите места на кораба. Игрите свършиха, момчета и момичета, пред вас е животът такъв, какъвто бива понякога — за щастие, рядко. А сега, извинете, аз съм зает. За утеха мога да ви кажа само едно: на кораба вие ще влезете последни. Това е!

Той се обърна с гръб към тях и изведнъж се блъсна в младия човек с тъжните очи.

— Ох, извинете — каза Горбовски. — Съвсем ви забравих.

— Вие казахте, че двама възпитатели ще полетят — каза с пресипнал глас младият човек. — Кои?

— Кой сте вие? — попита Горбовски.

— Аз съм Роберт Скляров. Аз съм физик-нулевик. Но не става дума за мене. Сега ще ви разправя всичко. Но първо ми кажете кои от възпитателите ще летят?

Скляров… Скляров… Страшно познато име. Къде съм чувал за него?

— Камил — каза Скляров и се усмихна неестествено.

— А — каза Горбовски, — та вие се интересувате, кои ще летят? — Той огледа Скляров. — Добре, ще ви кажа. Само на вас. Ще летят завеждащият и главният лекар. Те още не знаят.

— Не — каза Скляров и хвана Горбовски за ръцете. — Още един… Още една. Татяна Турчина. Тя е възпитателка. Много я обичат. Тя е извънредно опитен възпитател…

Горбовски освободи ръцете си.

— Не може — каза той. — Не може, мили Роберт! Ще летят само децата и майките с новородените, разбирате ли? Само децата и майките с кърмачетата.

— И тя! — веднага каза Скляров. — И тя е майка! Тя ще има дете… Моето дете! Попитайте я… И тя е майка!

Някой блъсна силно Горбовски по рамото. Той се олюля и видя как Скляров уплашено се дърпа и отстъпва, а срещу него мълчаливо върви дребна жена, много изящна и стройна, с побелял кичур в златната коса и прекрасно, но сякаш вкаменено лице. Горбовски прокара ръка по челото си и се върна към стълбата.

Сега тук оставаха само учениците от горните класове и възпитателите. Останалите възрастни — бащи и майки и онези, които бяха донесли тук своите творби, и онези, които, види се, в смъртна и неосъзната надежда се стремяха към звездолета, бавно се отдръпваха, разпръсваха се и се разделяха на групи. В люка, разперил ръце, стоеше Станислав Пища и крещеше:

— Сгъстете се малко, деца! Майкъл, викни в каютата да се сгъстят! Още малко!

Отвръщаха му сериозни детски гласове:

— Няма къде вече! Всички стоят много нагъсто!

И плътният глас на Пърси Диксън пробуча:

— Как да няма къде? Ами ей тук зад пулта? Не се бой, малката, няма да те удари ток, мини, мини… И ти също… И ти, чипоносия… По-живо! И ти… Така… така…

И студеният, дрънкащ като желязо глас на Валкенщайн, повтаряше:

— Сгъстете се, деца… Дайте път… Отмести се, момиченце… Пусни момчето…

Пища се отдръпна и до него се появи Валкенщайн с куртка през рамо.

— Аз оставам на Радуга — каза той. — Вие ще минете без мене, Леонид Андреевич. — Очите му шареха в тълпата и търсеха някого.

Горбовски кимна.

— Лекарят на борда ли е? — попита той.

— Да — отвърна Марк. — От възрастните там са само лекарят и Диксън.

От люка изведнъж се чу смях.

— Ех, че сте! — каза с усилие гласът на Диксън. — Ето как трябва… Раз-два… раз-два…

В люка се показа Диксън. Той се показа над главата на Пища, обърнатото му лице беше изпотено и ярко малиново.

— Дръжте ме, Леонид — изсъска той. — Ей сега ще падна.

Децата високо се смееха. Това беше наистина много смешно: дебелият бордов инженер висеше като муха на тавана, като се вкопчваше с ръце и крака в карабинните ключалки за закрепване на товара. Той беше тежък и горещ; и когато Пища и Горбовски го измъкнаха навън и го сложиха на крака, той каза, дишайки тежко:

— Стар съм. Стар съм вече…

Той премигна виновно и погледна към Горбовски.

— Не мога там, Леонид. Тясно е, душно, горещо… Този нещастен костюм… Аз оставам тук, а вие с Марк летете. Пък и ми омръзнахте, да ви кажа правото.

— Сбогом, Пърси — каза Горбовски.

— Сбогом, приятелю — каза Диксън, развълнувано.

Горбовски се засмя и го потупа по сърмените ширити.

— Е, виж какво, Станислав — каза той. — Ще трябва да минеш без бордов инженер. Мисля, че ще можеш. Твоята задача е: да излезеш на орбитата на екваториалния спътник ида чакаш „Стрела“. Останалото ще свърши командирът на „Стрела“.

Няколко секунди Пища мълчеше объркано. После разбра.

— Какво е това, а? — каза той много тихо, като се вглеждаше в лицето на Горбовски. — Какво е това? Ти си десантник! Какви са тия жестове?

— Жестове ли? — каза Горбовски. — Аз не умея. А пък ти върви. Ти отговаряш за всички тях докрай. — Той се извърна към учениците от горните класове: — Марш на борда! — извика той. — Върви напред, че иначе няма да се промъкнеш — каза той на Пища.

Пища погледна посърналите ученици, които бавно се влачеха към стълбата, погледна към люка, от който се подаваха лица на деца, неловко клъвна Горбовски по бузата, кимна на Марк и на Диксън и като се вдигна на пръсти, се улови за карабинните ключове. Горбовски го тикна. Учениците от горните класове един след друг подчертано важно и бавно почнаха да се промъкват вътре, като викаха мъжествено: „Я се помръдни! Гледай да не те настъпят! Кой реве там? Горе главите!“ Последно влезе онова същото момиче със спортните панталони. За секунда то се спря и с надежда се озърна към Горбовски, но той направи каменна физиономия.

— Няма къде — каза то тихичко. — Виждате ли? Не се помествам.

— Ще отслабнеш — обеща Горбовски и като го хвана за раменете, предпазливо го мушна в тълпата. После попита Диксън: — Ами къде е киното?

— Всичко е пресметнато — важно отвърна Пърси. — Киното ще почне в момента на стартирането. Децата обичат изненадите.

— Пища! — извика Горбовски. — Готов ли си?

— Готов съм! — звънливо се обади Пища.

— Стартирай, Пища! Спокойна плазма! Затвори люковете! Момчета и момичета, спокойна плазма!

Тежката плоча на люка безшумно се подаде от канала на обшивката. Горбовски махаше за сбогом и се отдръпна от комингса. Изведнъж си спомни.

— Ау! — извика той. — Ами писмото?

Писмото не беше в горния джоб, в страничния също. Люкът се затваряше. Писмото кой знае защо се откри във вътрешния джоб. Горбовски го даде на момичето със спортните панталони и бързо си отдръпна ръката. Люкът се затвори. Горбовски, без сам да знае защо, погали синкавия метал и без да гледа някого, слезе на земята и Диксън и Марк дръпнаха стълбата. Край кораба бяха останали съвсем малко хора, затова пък и в небето кръжаха десетки вертолети и флаери.

Горбовски заобиколи куп материални ценности, спъна се в някакъв бюст и тръгна край кораба към пътническия люк, където трябваше да го чака Женя Вязаницина. Поне Матвей да беше пристигнал — помисли си той с тъга. Той се чувствуваше изцеден и изсушен и много се зарадва, когато видя Матвей. Матвей вървеше срещу него. Но беше сам.

— Ами къде е Женя? — попита Горбовски.

Матвей се спря и се озърна наоколо си. Женя никъде я нямаше.

— Тя беше тук — каза той. — Говорих с нея по радиофона. Какво, люковете вече затворени ли са? — Той все се озърташе.

— Да, сега е стартът — каза Горбовски. И той се озърташе. Може би тя е на вертолета, помисли си той. Но знаеше, че това е невъзможно.

— Чудно, че Женя я няма — заговори Матвей.

— Възможно е да е на някой вертолет — каза Горбовски. Изведнъж той разбра къде е тя. Виж я ти нея, помисли си той.

— Така и не можах да видя Альошка — каза Матвей.

Странен широк звук, приличен на конвулсивна въздишка, се чу над космодрума. Огромната светлосиня грамада на кораба безшумно се откъсна от земята и бавно тръгна нагоре. За пръв път в живота си виждам старта на моя кораб, помисли си Горбовски. Матвей все следеше с очи кораба — и изведнъж като ужилен се извърна към Горбовски и смаяно се вторачи в него.

— Чакай… — измърмори той. — Как така?… Защо си тук? Ами корабът?

— Там е Пища — каза Горбовски.

Очите на Матвей се спряха.

— Ето я — прошепна той.

Горбовски се обърна. Над хоризонта сияеше ослепително една блестяща равна ивица.

Бележки

[1] Тамбур — закрита площадка (платформа) на пътнически вагон. (бел.ред.)