Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава пета

Матвей не беше сам. На масата му, сложил ръце под себе си, седеше и си клатеше краката малък чернокос човек, черноок, подвижен, подобен на ученик-абитуриент. Това беше Етиен Ламондоа, ръководителят на съвременната „нула-физика“, „бързият физик“, както го наричаха колегите.

— Може ли да вляза? — попита Горбовски.

— А ето го и него — каза Матвей. — Познавате ли се?

Ламондоа скочи стремително от масата, приближи се близко до Горбовски и здраво му стисна ръката, като го погледна отдолу нагоре.

— Радвам се да ви видя, капитане — каза той и мило се усмихна. — Тъкмо говорехме за вас.

Горбовски се отдръпна и седна в едно кресло.

— А пък ние — за вас — каза той.

Етиен пъргаво се поклони и се върна на масата до директора.

— И тъй продължавам. „Харибдите“ се борят до смърт. Трябва да се признае на Маляев, че създаде отлични машини. Интересно е, че северната Вълна е от съвсем нов тип. Тези хлапаци успели вече да я нарекат П-вълна, какво ще кажете? По името на Шота. Дявол да го вземе, трябва да призная, че си скубя косите! Как по-рано не съм обърнал внимание на това великолепно явление? Ще трябва да се извиня на Аристотел. Той се оказа прав. Той и Камил. Прекланям се пред Камил. Аз се прекланях пред него и по-рано, но сега като че ли разбирам какво е имал предвид. Впрочем знаете ли, че Камил загина?

Матвей трепна.

— Пак ли?

— А, вие знаете вече! Странна история. Загинал и отново възкръснал. Чувал съм за такива неща. На тоя свят няма нищо ново. Между другото, вярвате ли, че Скляров е могъл да го остави на Вълната? Аз — не. И тъй, северната Вълна е стигнала до пояса на контролните станции. Първата, Лю-вълната, е разпръсната, втората, П-вълната, отблъсква „харибдите“ със скорост до двадесет километра в час. Така че северните посеви вероятно все пак ще загинат. Наложи се да изпратим биолозите с вертолети…

— Знам — каза директорът. — Оплакваха се.

— Какво да правим! Разбирам ги, но все пак те се държаха недостойно. Над океана движението на Вълната е спряно. Там се наблюдава явление, за което Лю би си дал живота: деформация на пръстеновидната Вълна. Тази деформация отговаря на капа-уравнението, а ако вълната е капа-поле, тогава става ясно всичко, над което си блъскаше главата горкият ни Маляев: и Д-проницаемостта, и телегенността на фонтаните, и „вторичните призраци“… Дявол да го вземе, за тези три часа ние научихме за Вълната повече, отколкото за десет години! Матвей, имайте предвид: щом свърши всичко това, ще имаме нужда от един У-регистратор, може би дори от два. Смятайте, че съм подал заявка. Обикновените изчислители няма да ни помогнат. Само Лю-алгоритми, само Лю-логика!

— Добре, добре — каза Матвей. — А какво става на юг?

— На юг е океанът. За юга можете да бъдете спокоен. Там вълната е стигнала до Брега на Пушкин, изгорила е Южния архипелаг и е спряла. Според мене тя няма да отиде по-нататък, което е много жалко, защото наблюдателите избягаха оттам толкова бързо, че изоставиха цялата автоматика, и ние почти нищо не знаем за южната Вълна. — Той щракна пръсти от досада. — Разбирам, вие се интересувате от съвсем други неща. Но какво да се прави, Матвей, нека да гледаме реалистично на нещата. Радуга — това е планета на физиците. Това е нашата лаборатория. Енергостанциите са унищожени, не можем да ги върнем. Когато свърши този експеримент, ние ще ги построим отново, заедно. Нали ще ни трябва много енергия! А що се отнася до рибарството, дявол да го вземе… Нулевиците морално са готови да се откажат от чорба от калмари. Не ни се сърдете, Матвей.

— Аз не се сърдя — каза директорът с тежка въздишка. — Но има нещо детско у вас, Етиен. Вие като дете, което си играе, чупите всичко, което е толкова скъпо за възрастните. — Той въздъхна отново. — Постарайте се да опазите поне южните посеви. Никак не ми се иска да изгубим автономията си.

Ламондоа погледна часовника, кимна и без да каже дума, изскочи навън. Директорът погледна Горбовски.

— Какво ще кажеш, Леонид? — попита той и се усмихна тъжно. — Да, приятелю. Горката Постишева. Тя е ангел в сравнение с тези вандали. Когато си помисля, че към всичките ми грижи ще се прибавят и грижи за възстановяване на снабдителната система и на асенизацията, косите ми се изправят. — Той си дръпна мустака. — А, от друга страна, Ламондоа има право — Радуга наистина е планета на физиците. Но какво ще каже Канеко, какво ще каже Джина… — той поклати глава и раменете му потръпнаха. — Да! Канеко! Ами къде е Канеко?

— Матвей — каза Горбовски, — мога ли да знам, защо ме извика?

Обърнат с гръб към него, директорът се занимаваше с клавишите на селектора.

— Удобно ли ти е? — попита той.

— Да — каза Горбовски. Той вече беше легнал.

— Може би ти се пие?

— Пие ми се.

— Вземи си от хладилника. Може би ти си яде?

— Още не, но скоро ще ми се прияде.

— Ето тогава ще си поговорим. А дотогава не ми пречи да работя.

Горбовски извади от хладилника сокове и една чаша, направи си коктейл и отново легна в креслото, като смъкна облегалката. Креслото беше меко, прохладно, коктейлът беше леден и вкусен. Той лежеше, посръбваше от коктейла, замижал от удоволствие, и слушаше как директорът говори с Канеко. Канеко каза, че не може да се измъкне, не го пускат. Директорът попита: „Кой не ви пуска?“ — „Тук има четиридесет души — отвърна Канеко — и всеки не ме пуска.“ — „Сега ще ви пратя Габа“ — каза директорът. Канеко възрази, че тук и без това е достатъчно шумно. Тогава Матвей разправи за Вълната и напомни с извиняващ се тон, че Канеко освен всичко друго е и началник на СИС на планетата Радуга. Канеко каза сърдито, че не си спомня за това и Горбовски изпита съчувствие към него.

Началниците на Службата за индивидуална сигурност винаги предизвикваха у него чувство на жал и състрадание. На всяка овладяна, а понякога и не съвсем овладяна планета рано или късно почваха да пристигат аутсайдери — туристи, отпускари (с цялото си семейство и с децата), свободни художници, търсещи нови впечатления, несретници, търсещи самота или по-тежка работа, разнообразни дилетанти, спортисти-ловци и други хора, които не се числяха в никакви списъци, непознати никому на планетата, с никого несвързани и често отбягващи всякакви връзки. Началникът на СИС беше длъжен да се запознае лично с всеки от аутсайдерите, да ги инструктира и да следи всеки аутсайдер да дава ежедневно сведения за себе си със сигнал на регистриращата машина. На зловещите планети от типа на Яйла или Пандора, където новопристигналият беше причакван на всяка крачка от всевъзможни опасности, командите на СИС бяха спасили не един човешки живот. Но на плоската като дъска Радуга, с нейния еднообразен климат, беден животински свят и гостоприемно, винаги тихо море, СИС неизбежно трябваше да се превърне и, както по всичко изглеждаше, беше се превърнала в празна формалност. И учтивият, коректен Канеко, който чувствуваше двусмислеността на своето положение, естествено се занимаваше не с инструктиране на литератори, пристигнали да поработят в самота, и не с проследяване на сложните маршрути на влюбените и младоженците, а със своето планиране или с някаква друга истинска работа.

— Колко аутсайдери има сега на Радуга? — попита Матвей.

— Около шестдесет души. Може би малко повече.

— Канеко, приятелю, трябва да намерите незабавно всички аутсайдери и да ги препратите в Столицата.

— Не разбирам напълно какъв е смисълът на това мероприятие — каза учтиво Канеко. — В заплашените райони практически никога няма аутсайдери. Там е гола суха степ, там мирише на лошо и е много горещо…

— Моля ви се, да не спорим, Канеко — помоли го Матвей. — Вълната си е Вълна. В такова време е по-добре всички незаинтересувани хора да бъдат под ръка. Сега ще дойде тук Габа с безделниците си и аз ще ти го пратя. Организирай ги там.

Горбовски извади сламката и отпи направо от чашата. Камил загина, помисли си той. А след като загина, възкръсна. И с мене са се случвали такива неща. Види се, тази прословута Вълна е предизвикала порядъчна паника. По време на паниката винаги някой загива, а сетне много се учудваш, когато го срещнеш в кафенето на милион километри от мястото, където е загинал. Лицето му е издраскано, гласът пресипнал и бодър, той слуша анекдоти и нагъна шеста порция мариновани скариди със съчуанско зеле.

— Матвей — повика той. — А къде е сега Камил?

— Ах да, ти още не знаеш — каза директорът. Той се доближи до масичката и почна да си разбърква коктейл от сок от нар и ананасов сироп. — Говорих с Маляев от Грийнфилд. Кой знае как Камил се намерил на предния пост, забавил се там и останал под Вълната. Това е някаква объркана история. Този Скляров — наблюдателят — пристигна с флаера на Камил, получи един истеричен припадък и съобщи, че Камил бил смачкан, а след десет минути Камил се свърза с Грийнфилд, изрече, както обикновено, едно пророчество и отново изчезна. Е, може ли след такива постъпки да се отнасяме сериозно към Камил?

— Да, Камил е голям оригинал. А кой е Скляров?

— Наблюдател при Маляев, нали ти казвам. Много старателен, мил момък, много ограничен… Безсмислено е да предполагаме, че той е предал Камил. Вечно на Маляев му идват наум някакви странни мисли…

— Не обиждай Маляев — каза Горбовски — Той просто е логичен. Впрочем да не говорим за това. По-добре да говорим за Вълната.

— Да говорим — каза разсеяно директорът.

— Това много опасно ли е?

— Кое?

— Вълната. Опасна ли е?

Матвей засумтя.

— Общо взето, Вълната е смъртно опасна — каза той. — Лошото е там, че физиците никога не знаят как ще се държи тя. Например тя може всеки момент да се разсее. — Той помълча. — А може и да не се разсее.

— И не може ли да се скрие човек от нея?

— Не съм чувал някой да е опитвал. Казват, че това е доста страшно зрелище.

— Нима не си я виждал?

Мустаците на Матвей заплашително щръкнаха.

— Ти би могъл да забележиш — каза той, — че аз имам малко време да се разтакавам по планетата. През цялото време чакам някого, помирявам някого или някой ме чака… Уверявам те, че ако имах свободно време…

Горбовски се осведоми предпазливо:

— Матвей, аз сигурно ти трябвам, за да търся аутсайдери, нали?

Директорът го погледна сърдито.

— Прияде ли ти се?

— Н-не.

Матвей се разходи из кабинета.

— Ще ти кажа кое ме тревожи. Първо, Камил предсказваше, че този експеримент няма да свърши благополучно. Те не обръщаха никакво внимание на това. Следователно и аз също. А сега Ламондоа признава, че Камил е имал право…

Вратата се разтвори и в кабинета, бляскайки с великолепните си зъби, се втурна един грамаден негър с къси бели панталони, с бяла куртка и с бели обувки на бос крак.

— Пристигнах! — обяви той и размаха огромните си ръце. — Какво искаш, о господарю мой, директоре? Искаш ли да разруша града или да построя дворец? Исках, отгатнал твоите желания, да ти докарам най-красивата жена на име Джина Пикбридж, но нейните чарове[1] се оказаха по-силни и тя остана в Рибарското, откъдето ти праща нелюбезни поздрави.

— Аз нямам никакъв пръст в това — каза директорът. — Нека си праща поздравите на Ламондоа.

— Наистина, нека! — провикна се негърът.

— Габа — каза директорът, — ти знаеш ли за Вълната?

— Че това Вълна ли е? — каза презрително негърът. — Виж, когато аз вляза в стартовата камера и Ламондоа натисне лоста за пускане, тогава ще бъде истинска Вълна! А това е нищо, вълничка, разклащане! Но аз те слушам и съм готов да ти се покоря.

— Ти с бригадата ли си? — попита директорът търпеливо. Габа мълком посочи прозореца. — Върви с тях на космодрома, ти постъпваш в разпореждане на Канеко.

— Заповедта ти е закон — каза Габа. В същия момент мощни гърла под прозореца креснаха под акомпанимента на банджо мелодията на псалма „До стените Йерихонски“:

На веселата Радуга,

Радуга, Радуга…

Габа с една крачка се намери до прозореца и кресна:

— Ти-хо!

Песента стихна. Един тънък чист глас жално проточи:

Dig my grave both long and narrow,

Make my coffin neat and strong!…[2]

— Отивам — каза с известно смущение Габа и с мощен скок се прехвърли през прозореца.

— Деца… — каза директорът и се ухили. Той затвори прозореца. — Застояха се бебетата. Не знам какао ще правя без тях.

Той остана до прозореца и Горбовски, притворил очи, го гледаше в гърба. Гърбът му беше много широк, но, кой знае защо, толкова превит и нещастен, че Горбовски се разтревожи. Матвей, звездният летец и десантник, не можеше да има такъв гръб.

— Матвей — каза Горбовски — наистина ли ти трябвам?

— Да — каза директорът. — Много. — Той все гледаше през прозореца.

— Матвей — каза Горбовски. — Кажи ми какво има.

— Тъга, предчувствия, грижи — издекламира Матвей и млъкна.

Горбовски се повъртя, настани се, включи тихичко грамофона и също тъй тихичко каза:

— Добре, приятелю. Ще поседя с тебе просто така.

— Аха. Добре, поседи си така.

Тъжно и лениво звънтеше китара, вън пламтеше горещото празно небе, а в кабинета беше прохладно и полутъмно.

— Трябва да чакаме. Ще чакаме — каза високо директорът и се върна на креслото си.

Горбовски не отговори.

— Да! — каза той. — Колко съм неучтив! Съвсем забравих. Какво прави Женечка?

— Благодаря, добре е.

— Тя върна ли се?

— Не. Тъй и не се върна. Смятам, че сега не иска дори да помисли за това.

— Все заради Альошка ли?

— Разбира се. Просто да се чудиш колко важно стана това за нея.

— А спомняш ли си как се кълнеше: „Нека само да се роди…“

— Всичко помня. Помня и такива неща, които ти не знаеш. Отначало тя страшно се измъчваше с него. Оплакваше се. „Нямам майчинско чувство — казваше. — Изрод съм. Дърво.“ А после нещо се случи. Дори не забелязах как. Вярно е, че той е чудесно прасенце. Много нежен и умен. Веднъж се разхождах с него в парка. Изведнъж ме пита: „Татко, какво е това, дето кляка?“ Отначало не разбрах. После… Разбираш ли, имаше вятър, фенерът се клати и по стената имаше сенки от него. „Кляка“. Много точен израз, нали?

— Вярно — каза Горбовски. — Ще стане писател. Само че би било добре все пак да го дадете в някой интернат.

Матвей махна с ръка.

— И дума не може да става — каза той. — Тя няма да го даде. И знаеш ли, отначало спорех, а после си помислих: „За какво? За какво да отнемам на един човек смисъла на живота?“ Това е смисълът на нейния живот. За мене това е непонятно — призна той, — но вярвам, защото го виждам. Може би защото съм много по-стар от нея. И за мене Альошка се появи твърде късно. Понякога си мисля, колко самотен щях да бъда, ако не знаех, че мога всеки ден да го виждам. Женка казва, че съм го обичал не като баща, а като дядо. Е, може и така да е. Разбираш ли за какво говоря?

— Разбирам. Но за мене това е непознато. Аз никога не съм бил самотен, Матвей.

— Да — каза Матвей. — Доколкото те познавам, край тебе през цялото време се въртят хора, на които ти си ужасно необходим. Имаш добър характер, всички те обичат.

— Не е така — каза Горбовски. — Аз обичам всички. Живял съм едва ли не сто години и представи си, Матвей, досега не съм срещнал нито един неприятен човек.

— Ти си много богат човек — продума Матвей.

— Впрочем — спомни си Горбовски. — В Москва излезе една книга. „Нищо не е по-горчиво от твоята радост“ от Сергей Волковски. Поредната бомба на емоциолистите. Генкин излезе с жлъчна статия. Много остроумна, но неубедителна: литературата, казва, трябва да бъде такава, че да ти е приятно да я препарираш. Емоциолистите злобно се смееха. Навярно всичко това продължава и досега. Никога няма да разбера. Защо не могат да се отнасят един към друг с търпимост?

— Това е много просто — каза Матвей. — Всеки си въобразява, че прави историята!

— Но той прави историята! — възрази Горбовски. — Всеки действително прави историята! Та ние, средните хора, през цялото време така или иначе се намираме под тяхно влияние.

— Не ми се иска да споря — каза Матвей. — Нямам време да мисля за това, Леонид. Аз не съм под тяхно влияние.

— Е, хайде да не спорим — каза Горбовски. — Хайде да пием сок. Ако искаш, аз дори мога да пия местно вино. Но само ако това наистина ще ти помогне.

— Сега може да ми помогне само едно. Ламондоа да дойде тук и да каже разочаровано, че Вълната се е разсеяла.

Известно време те пиха мълком сок, като се поглеждаха над чашите.

— Нещо отдавна никой не ти се обажда — каза Горбовски. — Дори е някак чудно.

— Вълната — каза Матвей. — Всички са заети. Разприте са забравени. Всички бягат.

Вратата в дъното на кабинета се отвори и на прага се появи Етиен Ламондоа. Лицето му беше замислено и той се движеше необичайно бавно и отмерено. Директорът и Горбовски мълчаливо го гледаха как идва и Горбовски усети неприятно чувство под лъжичката. Той още нямаше представа какво става или какво е станало, но вече знаеше, че няма да може повече да лежи уютно. Той изключи грамофона.

Ламондоа се приближи до масата и се спря.

— Май че ще ви огорча — каза той бавно и с равен глас. — „Харибдите“ не издържаха. — Главата на Матвей потъна в раменете му. — Фронтът е пробит на север и на юг. Вълната се разпространява с ускорение десет метра в секунда. Връзката с контролните станции е прекъсната. Аз успях да дам заповед за евакуирането на ценното оборудване и на архивите. — Той се извърна към Горбовски. — Капитане, ние се надяваме на вас. Ако обичате, кажете каква товароподемност имате?

Без да отговаря, Горбовски гледаше Матвей. Очите на директора бяха затворени. Той галеше безцелно повърхността на масата с огромните си длани.

— Товароподемност ли? — повтори Горбовски и стана. Той се доближи до директорския пулт, наведе се към микрофона за всеобщо оповестяване и каза: — Внимание, Радуга! Щурманът Валкенщайн и борд-инженерът Диксън да се явят бързо на борда на звездолета.

После се върна към Матвей и сложи ръка на рамото му.

— Няма нищо страшно, приятелю — каза той. — Ще се сместим. Дай заповед да се евакуира Детското. Аз ще се заема с яслите. — Той погледна към Ламондоа. — А товароподемността ми е малка, Етиен — каза той.

Очите на Етиен Ламондоа бяха черни и спокойни — очи на човек, който знае, че винаги има право.

Бележки

[1] Грешно преведено „чары“ (рус.) — вълшебства, заклинания. Бел.Mandor.

[2] „Изкопайте ми гроб, дълъг и тесен,/ ковчег ми направете здрав, чист, уютен…“

(Традиционна песен от Бахамите, от репертоара на Пит Сийгър, „The Pete Seeger Sampler“, Folkways Records, New York, 1955), Бел.NomaD.