Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 май 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Далечната планета

 

„Наука и изкуство“, София — 1969

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

 

Аркадий Стругацкий Борис Стругацкий

Далекая радуга

Научно-фантастические повести

Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“

1964 година.

 

С-3

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

Редактор: Надежда Кортенска

Художествено оформление и илюстрации: Димитър Бакалов

Техн. редактор: Ив. Якимова

Коректор Милка Вътова

 

Дадено за набор на 27.V.1969 г.

Подписано за печат на 17.IX.1969 г.

Печатни коли 2

Издателски коли 15,96

Формат 84/108/32

Тираж 20 000+78

Издателски №16501/Ш-4

Тематичен №656

 

Цена 1,27 лв.

Издателство „Наука и изкуство“

Печатница на БЗНС, пор. 492

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиеното издание; добавяне на анотация
  3. — Корекция

Глава седма

Роберт погледна през рамо. Вече нищо не се виждаше освен белезникавото небе и зелените поля. Два пъти вече днес бягах от нея, помисли си той. Няма да се отърва и от трето бягане.

— Какво ще стане сега? — попита той.

Патрик изду дебелите си устни.

— Лошо ще стане. Тя има огромен запас от инерция.

— Опитвал ли си да го пресметнеш?

— Да.

— Е?

Патрик въздъхна тежко и нищо не отговори. Присвил вежди, Роберт гледаше пред себе си. После включи рацията на флаера и се настрои на Детското. Той натисна няколко пъти клавиша за повикване, но Детското не отговаряше. Не бива да се безпокоя, помисли си той. Имат летен празник и тъй нататък. Колко чудно, че те още нищо не знаят. И нека нищо не знаят. Ще знам само аз. Той пак попита:

— Накъде летим?

— Ти вече попита.

— Ах, да… Патрик, приятелю, трябва ли непременно да отидеш в тези Ручеи?

— Разбира се. Къде другаде?

Роберт се облегна на седалката.

— Да — каза той. — Ти напразно остана.

— В какъв смисъл „напразно“?

— Можеш ли по-бързо?

— Мога…

— Ами още по-бързо?

Патрик не отвърна. Двигателят клокочеше, задавяйки се от въздуха.

— Ние винаги бързаме — измърмори Патрик. — Винаги нещо или някой ни кара да препускаме. По-бързо, още по-бързо… Ами не може ли още по-бързо? Може, отговаряме ние. Моля ви се!… Нямаме време да се огледаме. Нямаме време да помислим. Нямаме време да размислим — защо и дали си струва? А после се появява Вълната. И ние пак бързаме.

— Подай повече гориво — каза Роберт. Той мислеше за съвсем друго нещо. — И карай по-надясно.

Патрик замълча. Долу бързо минаваха зелените нивя със зреещо жито, редките бели къщички на синоптичните станции. Виждаше се как караха добитъка на юг направо чрез житата. От тази височина кибернетичните овчари наглеждаха като блестящи звездички. Всичко това вече не беше нужно.

— Не си ли чувал нещо за „Стрелата“? — попита Роберт.

— Не. „Стрелата“ е далеч. Тя няма да успее. Престани да мислиш за това, Роб!

— Че за какво друго да мисля? — измърмори Роберт.

— Ами за нищо. Седни по-удобно и гледай наоколо си! Не знам дали и ти, но аз не забелязвах по-рано нищо от това. Мисля, че дори никога не съм виждал тази зелена вълна от вятъра върху житата… Вълна! Пфу! И знаеш ли кога видях за пръв път всичко това? Знаеш ли? Когато гледах към степта през железния щит на „харибдата“. Аз все гледах тази чернотия и изведнъж видях степта и разбрах, че това е краят на всичко. И ми стана ужасно мъчно. А мишките-земеровки гледаха Вълната и нищо не разбираха… И знаеш ли, какво открих, Роб? В нещо сме сбъркали.

Роберт мълчеше. Късно си се сетил, мислеше си той. Трябваше по-рано да гледаш, макар и през прозореца.

Долу преминаваха белите правоъгълници на зданията, бетонирани площади, раираните кули на енергоантените — това беше една от многобройните енергетични станции на северния пояс.

— Снишавай се — каза Роберт.

— Къде?

— Ето един площад — виждаш ли? — гдето са птерокарите.

Патрик погледна през борда.

— Действително — каза той. — Ами защо?

— Ще си вземеш един птерокар, а на мене ще дадеш флаера.

— Какво си намислил? — попита Патрик.

— Ще летиш сам по-нататък. Аз нямам работа в Ручеите. Слизай.

Патрик послушно почна да се снишава. Все пак той караше флаера отвратително. Роберт разглеждаше площада.

— Превъзходна организация — измърмори насмешливо той. — Ние там се блъскаме, захвърляме всичко, а тук на двама дежурни се падат три птерокара.

Флаерът кацна тромаво между птерокарите. Роберт прехапа език.

— Ох! — каза той. — Хайде, излизай, излизай.

Патрик много бавно и неохотно слезе от седалката.

— Роб — каза той несигурно, — може и да не е моя работа, но все пак какво си намислил?

Роберт бързо, пъргаво се премести на неговото място.

— Не се безпокой, няма нищо страшно. Ти ще се справиш ли с птерокара?

Патрик стоеше с отпуснати ръце и лицето му доби жалостив израз.

— Роб — каза той. — Гледай трезво на нещата. Над Вълната има плазмена бариера от сто километра. Няма да можеш да я прескочиш.

Роберт смаяно го погледна.

— Той вече отдавна е загинал — каза Патрик. — Първият път можеше да сбъркаш, но сега там е минала Вълната.

— За какво говориш? — попита Роберт. — Нямам намерение да скачам през Вълната, проклета да е. Имам по-важна работа. Сбогом. Предай на Маляев, че няма да се върна. Сбогом, Патрик.

— Сбогом — каза Патрик.

— Ти така и не ми каза, ще се справиш ли с птерокара или не?

— Ще се справя — каза печално Патрик. — Познавам добре птерокарите. Ех, Роб!…

Роберт обърна ръчката за управление остро към себе си и когато се огледа след пет минути, енергостанцията вече се беше скрила зад хоризонта. До Детското имаше два часа път. Роберт провери горивото, вслуша се в двигателя, нагласи го на най-икономичен режим и включи киберпилота. После отново опита да извика Детското. Детското мълчеше. Роберт искаше да изключи рацията, но помисли и превключи приемника на самонастройка.

— … от девети клас Асмодей Баро намери през време на екскурзия вкаменели организми, напомнящи морски таралежи. Мястото на находката се намира доста далеч от крайбрежието…

— … съвещание при директора. Тук се носят никакви странни слухове. Казват, че Вълната била стигнала до Грийнфилд. Дали да се върна в базата? Мисля, че сега не е време за улмотрони.

— … няма да успеем да я поставим със собствени сили. Ние нямаме Отело. Откровено казано, идеята да поставяме Шекспир ми се струва абсурдна. Не мисля, че сме способни на нова интерпретация, а да чакаме, докато…

— … Витя, как ме чуваш? Витя, смайваща новина! Булит разкодира този ген. Вземи лист хартия и пиши. Шест… Единадесет… Единадесет, казвам…

— Внимание, Радуга! До началниците на всички групи за издирване. Да се започне евакуирането. Да се обърне специално внимание: всички летателни транспортни средства от клас, не по-нисък от „Медуза“, да бъдат докарани в Столицата.

— … малка светлосиня виличка направо на брега. Тук има много свеж въздух, чудесно слънце. Никога не съм обичала Столицата и никога не можах да разбера защо са я построили на екватора. Какво? Ама, разбира се, ужасно е задушно…

— … Сойер! Сойер! Аз съм Канеко. Веднага сменяй курса. Художниците се намериха вече. Върви на юг, намери третия вертолет. Третият вертолет не е пристигнал…

— Внимание, изпитатели! Днес в четиринадесет часа ще се състои извънплановото нула-изпращане на човек към Земята. Моля да дойдете в Института не по-късно от тринадесет часа…

— … Нищо не разбирам. Все не мога да се свържа с директора. Всички канали са заети. Ти не знаеш ли какво става?

— Адолф! Адолф! Моля те, обади се! Моля те, върни се незабавно! Още има шанс да се качим на звездолета!… (Гласът почна да изчезва, но Роберт придържа нониуса.) Страшна катастрофа! Кой знае защо, нищо не съобщават за това, но ми казаха, че Радуга била обречена! Връщай се незабавно! Искам да съм с тебе сега…

Роберт пусна нониуса.

— … както винаги. У Веселовски. Не, Синица ще чете нови стихове. Мисля, че са любопитни. Струва ми се, че ще ти харесат. Не, разбира се, това не е шедьовър, обаче…

— … Че защо, аз много добре разбирам всичко. Но помисли сам, „Тариел-втори“ е десантен звездолет. Опитвал ли си да сметнеш колко хора може да вземе? Не, аз ще остана тук. И Вера реши да остане. Не е ли все едно къде…

— Следотърсачи, Следотърсачи! Мястото на сбора е Столицата. Всички в Столицата! Вземете със себе си „къртиците“, ще копаем скривалище. Може би ще успеем…

— … „Тариел“ ли казвате? Знам, разбира се, Горбовски. Да, за съжаление неговата товароподемност е малка. Е, нищо… Предлагам приблизително такъв списък: от дискретниците — Пагава, от вълновиците — Аристотел, може би Маляев, от бариерниците бих препоръчал Форестър… Какво от това, че е стар? Той е велик! Вие, гълъбче, сте на четиридесет години и виждам, че не си представяте психологията на старците. Остава им да живеят всичко на всичко към пет-десет години и пак не им дават…

— Габа! Габа! Чу ли за нула-изпращането? Какво? Зает ли си? Ех, че чуден човек… Аз летя към института. Защо да съм полудял? Ама знам всичко това, знам го… Тъкмо сега! Ами ако изведнъж стане? Е, прощавай. Търси онова, което остане от мене, някъде край Процион.

— Физиците пак са вдигнали нещо във въздуха край Северния полюс. Би трябвало да отлетя да видя, но сега пристигна някакъв вертолет и всички ни канят в Столицата. Ах, и вас ли? Чудно!… Е, там ще се видим.

Роберт изключи рацията. „Тариел-втори“, десантник… Той взе управлението от киберпилота и увеличи до крайност оборотите на двигателя. Житата долу свършиха, почна ивицата на тропичните гори. Нищо не можеше да се види в тази пъстра жълто-зелена бъркотия, но Роберт знаеше, че там, под сянката на исполинските дървета, минават прави шосета и по тези шосета вероятно вече препускат на запад коли с бежанци. Няколко тежки товарни вертолета минаха на югозапад, някъде до самия хоризонт. Те се скриха от погледа и Роберт отново остана сам. Той извади радиофона и избра номера на Патрик. Патрик дълго не се обаждаше. Най-сетне се чу неговият глас:

— Ало?

— Патрик, аз съм, Скляров. Патрик, какво се знае за Вълната?

— Все същото, Роб. Брегът на Пушкин е потопен. Аодзора е изгоряла. Рибарският гори сега. Няколко „харибди“ са оцелели, мъкнат ги на буксир към Столицата. А ти къде си?

— Това не е важно — каза Роберт. — Колко е от Вълната до Детското?

— До Детското? За какво ти е Детското? До Детското е далеч. Слушай, Роб, ако оцелееш, бързо лети към Столицата, ние всички ще бъдем там след половин час. — Той изведнъж се изсмя. — Опитаха се да вкарат Маляев в звездолета. Жалко, че те нямаше. Той разби носа на Хасан. А Пагава се е скрил някъде.

— Ами тебе не се ли опитаха да те вкарат?

— Защо говориш така, Роб…

— Добре де, извинявай. Значи засега Вълната е далеч от Детското?

— Не е чак толкова далеч… Час, час и половина…

— Благодаря, Патрик. Довиждане.

Роберт отново се опита да се свърже с Таня, този път по радиофона. Той почака пет минути. Таня не отговаряше…

Детското беше празно. Над стъклените спални, над градините, над пъстрите вили беше увиснала тишина. Тук нямаше онова паническо безредие, което бяха оставили след себе си нулевиците в Грийнфилд. Пясъчните пътечки бяха старателно изметени, чиновете в градината, както винаги, стояха в равни редици, леглата бяха акуратно оправени. Само на пътечката пред Танината вила на пясъка лежеше една забравена кукла. До куклата седеше един пухкав питомен калям с големи очи. Той я душеше старателно и поглеждаше към Роберт с добродушно любопитство.

Роберт влезе в Танината стая. Тук, както винаги, беше чисто, светло и миришеше на хубаво. На масата лежеше разтворена тетрадка, през облегалката на стола беше метната голяма мъхеста кърпа за лице. Роберт я пипна — тя беше още влажна.

Роберт постоя до масата, после плъзна разсеяно поглед по тетрадката. Той прочете два пъти името си, докато това стигне до съзнанието му. Името беше написано с големи печатни букви.

„РОБИК! Спешно ни евакуираха към Столицата. Търси ме в Столицата. Непременно да ме намериш! Още нищо не са ни казали, но, изглежда, че наближава нещо страшно. Ти си ми нужен, Робик. Намери ме. Твоя Т.

Роберт откъсна листчето от тетрадката, сгъна го на четири и го скри в джоба си. За последен път огледа Танината стая, отвори стенния гардероб, попипа роклите й, отново затвори гардероба и излезе от вилата.

От вилата на Таня се виждаше добре морето — спокойно, приличащо на застинало зелено масло. Десетки пътечки водеха през тревата към жълтия плаж, по който бяха разхвърляни шезлонги и скари. Няколко лодки лежаха нагоре с килове до самата вода. А хоризонтът на север гореше с нетърпимо ярки слънчеви петна. Роберт бързо отиде до флаера. Той прекрачи борда, спря се и отново се озърна към морето. И изведнъж разбра: това не беше слънцето, това беше гребенът на Вълната.

Той се отпусна уморено на седалката и подкара флаера. Същото е и на юг, помисли си той. Тя ни изтласква от север и от юг. Капан. Коридор между две смърти. Флаерът отново се понесе над тропическата гора. Колко остава още, мислеше той. Два часа, три? Две места в звездолета, десет?

Гората под флаера изведнъж се свърши и Роберт вида на една просторна поляна голям пътнически аеробус, обкръжен от тълпа хора. Той машинално забави движението и почна да слиза. Види се, аеробусът беше претърпял авария и всички тези хора до него — чудно нещо, колко са малки всичките! — чакаха, докато пилотът оправи повредата. Той видя пилота — огромен чернокож човек, който човъркаше двигателя. После разбра, че това са деца и веднага след това видя Таня. Тя беше застанала до пилота и поемаше от него някакви части.

Флаерът падна на десет крачки от аеробуса и веднага всички се обърнаха към него. Но Роберт виждаше само Таня, нейното прекрасно измъчено лице, тънките й ръце, които притискаха към гърдите изцапаните железа, и учудено разширените й очи.

— Аз съм — каза Роберт. — Какво има, Таня?

Таня мълчаливо го гледаше и тогава той погледна към чернокожия пилот и позна Габа. Габа се усмихна широко и извика:

— А, Роберт! Я ела тук да ми помогнеш! Таня е чудесно момиче, но никога не е имала работа с аеробуси! И аз също! А пък двигателят му през цялото време заглъхва!

Децата — седемгодишни момченца и момиченца — разглеждаха с интерес Роберт. Той се приближи до аеробуса, мимоходом докосна нежно с бузата си косата на Таня и надникна в двигателя. Габа го потупа по гърба. Те се познаваха добре. Бяха се сприятелили много — Роберт и десет отчаяно скучаещи нула-изпитатели, които вече две години седяха тук без работа след несполучливия опит с кучето Фимка.

Онова, което видя в двигателя, накара Роберт за секунда да притаи дъх. Да, Габа, както изглежда, наистина по-рано никога не е имал работа с аеробуси. Нищо не можеше да се направи — горивото беше свършило. Съвсем напразно Габа беше почти разглобил двигателя. То се случва. Случва се такова нещо дори на най-опитните водачи: в аеробусите горивото не свършва често. Роберт погледна крадешком към Таня. Тя все притискаше към гърдите си замърсените от смазка взривни цилиндри и чакаше.

— И тъй? — попита бодро Габа. — Правилно ли сме си служили с ей този лост, не зная как се казва той?

— Ами — каза Роберт, — много е възможно. — Той хвана лоста и го подръпна. — Някой знае ли, че сте заседнали тук?

— Аз съобщавах — отвърна Габа. — Но на тях там не им стигат коли. Знаеш ли историята с ембриозародишите?

— Кажи, кажи — каза Роберт, като очистваше безцелно, но много старателно канала на подаващия лост. Той се наведе така, че лицето му да не се вижда.

— Трябваше ни транспорт. Канеко почна да отглежда „медузи“, а пък се оказа, че това не са „медузи“, а кибернетични кухни. Грешка в снабдяването, а? — Габа почна високо да се смее. — Какво ще кажеш?

— Смехория — каза Роберт през зъби.

Той вдигна глава и огледа небето. Видя празната белезникава синева и на север над върхарите на далечните дървета ослепително яркия гребен на Вълната. Тогава пусна полека отметнатия калъф на двигателя, измърмори „Така-а… Ще видим!“ и обиколи аеробуса от другата страна, където нямаше никой. Там клекна и притисна чело до блестящата полирана обшивка. От другата страна на аеробуса Габа запя с гърмящ глас:

One is none, two is some,

Three is a many, four is a penny.

Five is a little hundred…[1]

Когато отвори очи, Роберт видя неговата танцуваща сянка на тревата — сянка от вдигнатите ръце с разперени пръсти. Габа забавляваше децата. Роберт се изправи, отвори вратата и влезе в аеробуса. На седалката на водача седеше едно момче, което ожесточено се беше вкопчило в ръчките за управляване. То правеше с ръчките необичайни фигури и при това свиреше и бучеше.

— Внимавай — ще ги измъкнеш — каза Роберт.

Момчето не му обърна внимание.

Роберт искаше да включи SOS-фара, но видя, че фарът вече беше включен. Тогава той отново огледа небето. През електролита на фенера небето изглеждаше нежно синьо и беше съвсем празно. Трябва да реша, помисли си той и хвърли поглед към момчето. Момчето с увлечение подражаваше на рева на вятъра.

— Я излез тук, Роб — каза Габа. Той стоеше до вратата.

Роберт излезе.

— Притвори вратата — каза Габа.

Чуваше се как Таня разказва нещо на децата от другата страна на аеробуса и как свири и бучи момчето на седалката на пилота.

— Тя кога ще бъде тук? — попита Габа.

— След половин час.

— Какво се е случило с двигателя?

— Няма гориво.

Лицето на Габа посивя.

— Защо — попита той безсмислено. Роберт нищо не каза. — А в твоя флаер?

— На този сандък няма да стигне и за пет минути.

Габа се удари с юмруци по челото и седна на тревата.

— Ти си механик — каза той дрезгаво. — Измисли нещо.

Роберт се облегна на аеробуса.

— Спомняш ли си приказката за вълка, козата и зелето? Тук има една дузина дечица, една жена и ние двамата. Жената, която обичам повече от всички хора на света. Жената, която ще спася на всяка цена. И така, флаерът е двуместен…

Габа кимна няколко пъти.

— Разбирам. Няма какво да се говори, то се знае. Нека Таня седне във флаера и да вземе толкова дечица, колкото се поберат…

— Не — каза Роберт.

— Защо не? След два часа те ще бъдат в Столицата.

— Не — повтори Роберт. — Това няма да я спаси. Вълната ще бъде в Столицата след три часа. Там чака звездолет. Таня трябва да отлети с него. Недей да спориш с мене! — яростно прошепна той. — Възможни са само два варианта: или аз ще летя с Таня, или с Таня ще летиш ти, но тогава ще ми се закълнеш във всичко свято, че Таня ще отлети с този звездолет. Избирай.

— Ти си полудял! — каза Габа. Той се вдигна бавно от тревата. — Това са деца! Ела на себе си!…

— Ами ония, които остават тук, те не са ли деца? Кой ще избере трите, които ще отлетят към Столицата и към Земята. Ти ли? Върви избирай!

Габа беззвучно отваряше и затваряше уста. Роберт погледна на север. Вълната вече се виждаше добре. Сияещата ивица се вдигаше все по-високо, влачейки след себе си тежка черна завеса.

— Е? — каза Роберт. — Заклеваш ли се?

Габа бавно поклати глава.

— Тогава сбогом — каза Роберт.

Той направи крачка напред, но Габа му препречи пътя.

— Деца! — каза той почти беззвучно.

Роберт го хвана с две ръце за реверите на куртката и доближи лицето си съвсем близо до неговото лице.

— Таня! — каза той.

Няколко секунди те мълчаливо се гледаха в очите.

— Тя ще те намрази — каза тихо Габа.

Роберт го пусна и се засмя.

— След три часа и аз ще умра — каза той. — Ще ми бъде все едно. Сбогом, Габа.

Те се разделиха.

— Тя няма да тръгне с тебе — каза Габа след него.

Роберт не отговори. Аз това го знам, помисли си той. Той заобиколи аеробуса и с дълги скокове се втурна към флаера. Видя лицето на Таня, обърнато към него, и смеещите се лица на дечицата, които бяха я наобиколили, и весело им помаха с ръка, като усещаше силна болка в мускулите на лицето, свити конвулсивно в безгрижна усмивка. Той изтича към флаера, надникна вътре, сетне се изправи и извика:

— Танюшка, я ела ми помогни!

И в същия миг от другата страна на аеробуса се появи Габа. Той скачаше на четири крака.

— Защо скучаете? — закрещя той. — Кой ще хване Шир Хан[2] — великия тигър на джунглите?

Той нададе проточен рев, ритна и побягна на четири крака към гората. Няколко секунди дечицата го гледаха с отворени уста, после някой весело изпищя, някой войнствено зарева и цялата тълпа се завтече след Габа, който вече надничаше с рев зад дърветата.

Таня се озърна, усмихна се учудено и отиде до Роберт.

— Колко чудно — каза тя. — Сякаш няма никаква катастрофа.

Роберт все гледаше след Габа. Вече никой не се виждаше, но от гората ясно се чуваха смях и писък, пращене на храсти и грозният рев на Шир Хан.

— Колко особено се усмихваш, Робик — каза Таня.

— Какъв чудак е този Габа — каза Роберт и веднага съжали: трябваше да мълчи. Гласът му изневеряваше.

— Какво има, Роб? — попита веднага Таня.

Неволно той погледна над главата й. Тя също се обърна и също погледна и уплашено се притисна до него.

— Какво е това? — попита тя.

Вълната вече стигаше до слънцето.

— Трябва да бързаме — каза Роберт. — Влез в кабината и вдигни седалката.

Тя скочи ловко в кабината и тогава с огромен скок той скочи след нея, обгърна раменете й с дясната си ръка и я стисна така, че тя да не може да се помести, и от място подкара флаера към небето.

— Роби! — прошепна Таня. — Какво правиш, Роби?

Той не я гледаше. Той изстискваше от флаера всичко, което можеше. И само с края на окото си видя долу поляната, самотния аеробус и малкото лице, което поглеждаше с любопитство от кабината на водача.

Бележки

[1] Английска детска песничка.

[2] Персонаж от романа „Книга за джунглата“ на британския писател Ръдиард Киплинг.