Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 май 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Далечната планета

 

„Наука и изкуство“, София — 1969

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

 

Аркадий Стругацкий Борис Стругацкий

Далекая радуга

Научно-фантастические повести

Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“

1964 година.

 

С-3

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

Редактор: Надежда Кортенска

Художествено оформление и илюстрации: Димитър Бакалов

Техн. редактор: Ив. Якимова

Коректор Милка Вътова

 

Дадено за набор на 27.V.1969 г.

Подписано за печат на 17.IX.1969 г.

Печатни коли 2

Издателски коли 15,96

Формат 84/108/32

Тираж 20 000+78

Издателски №16501/Ш-4

Тематичен №656

 

Цена 1,27 лв.

Издателство „Наука и изкуство“

Печатница на БЗНС, пор. 492

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиеното издание; добавяне на анотация
  3. — Корекция

Глава трета

Към десет часа жегата стана непоносима. От нажежената степ през цепнатините на затворените прозорци се просмукваха тръпчивите пари на летливите соли. Над степта танцуваха миражи. Роберт беше инсталирал до креслото си два мощни вентилатора, беше се излегнал и си вееше с едно старо списание. Той се утешаваше с мисълта, че към три часа ще бъде много по-тежко, а сетне ще дойде вечерта. Камил беше застанал до северния прозорец. Те вече не говореха.

От регистратора се точеше безкрайна светлосиня лента, покрита с назъбени линии на автоматичния запис, броячът на Юнг бавно, незабележимо за окото се наливаше с гъста лилава светлина, улмотроните тъничко пищяха — зад огледалните им прозорчета зловещо играеха отблясъците на ядрения пламък. Вълната се развиваше. Някъде зад северния хоризонт на необхватните пустоши от мъртва земя в стратосферата бликаха исполински фонтани от горещ отровен прах…

Задрънча сигналът на видеофона и Роберт веднага зае делова поза. Той мислеше, че това е Патрик или — което би било страшно в такава горещина — Маляев. Но се оказа, че това е Таня, весела и свежа; и веднага пролича, че там при нея няма четиридесетградусова горещина, няма вонящи изпарения на мъртвата степ, въздухът е сладък и прохладен, а от близкото море вятърът донася чистите мириси на цветните градини, оголени при отлива.

— Как си там без мене, Робик? — попита тя.

— Зле — оплака се Роберт. — Мирише. Горещо е. Потно е. Тебе те няма. Страшно ми се спи и никак не мога да заспя.

— Горкото момче! А пък аз чудесно си подремнах във вертолета. И аз ще имам тежък ден. Летният празник е всеобщо стълпотворение, спиритизъм и край на света. Децата тичат като смахнати. Ти сам ли си?

— Не. Ето Камил стои и не ни вижда, и не ни чува. Танечка, днес те чакам. Само че къде?

— Че на тебе свършва ли ти смяната? Жалко. Да литнем на юг!

— Хайде. Помниш ли кафенето в Рибарското? Ще ядем миноги, ще пием резняк… леден! — Роберт запъшка и обърна очи. — Сега ще чакам тази вечер. О, как ще я чакам!

— И аз също!… — Тя се озърна. — Целувам те, Роби — каза тя. — Чакай да ти се обадя.

— Много ще чакам — успя да каже Роберт.

Камил все гледаше през прозореца, заловил ръцете си зад гърба. Пръстите му се намираха в непрекъснато движение. Камил имаше необикновено дълги, бели, гъвкави пръсти с късо отрязани нокти. Те причудливо се сплитаха и разплитаха и Роберт забеляза, че се мъчи да направи същото със собствените си пръсти.

— Почна се — каза изведнъж Камил. — Съветвам ви да погледнете.

— Какво се почна? — попита Роберт. Не му се искаше да става.

— Степта тръгна — каза Камил.

Роберт стана неохотно и се приближи до него. Отначало нищо не забеляза. После му се стори, че вижда мираж. Но когато се вгледа, така стремително се издаде напред, че си чукна челото в стъклото. Степта се движеше. Степта бързо сменяше цвета си — страшна червеникава каша пълзеше през жълтото пространство. Долу под кулата можеше да се различи как сред изсъхналите стъбла шаваха червени и рижи точки.

— Майчице! — ахна Роберт — Червен зърнояд! Какво стоите! — Той скочи към видеофона. — Овчари! — викна той. — Дежурният!

— Дежурният ви слуша.

— Говори Степният пост. От север идва зърнояд! Цялата степ е покрита със зърнояд!

— Какво? Повторете… Кой говори?

— Говори Степният пост, наблюдателят Скляров! Червен зърнояд идва от север! По-лошо е от по-миналата година! Разбрахте ли? Цялата степ гъмжи от зърнояди!

— Добре… Ясно… Благодаря, Скляров… Ех, какво нещастие! А нашите всички са на юг… Ех, какво нещастие!… Е, добре…

— Дежурният! — викна Роберт. — Слушайте, свържете се с Алабастровата или с Грийнфилд, там има сума нулевици, те ще помогнат!

— Разбрах всичко! Благодаря ви, Скляров. Когато зърноядът спре да върви, съобщете веднага, моля.

Роберт отново скочи към прозореца. Зърноядът прииждаше, тревата вече не се виждаше.

— Какво нещастие! — мърмореше си Роберт, като притискаше лице до стъклото. — Това вече е наистина нещастие!

— Не си правете илюзии, Роби — каза Камил. — Това още не е нещастие. Това е просто интересно.

— А като изяде посевите — каза със злоба Роберт, — ще останем без хляб и без добитък.

— Няма да останем, Роби. Той няма да успее.

— Надявам се. Само на това се надявам. Погледнете го само как върви. Цялата степ е червена.

— Катаклизъм — каза Камил.

Неочаквано настъпи здрач. Една огромна сянка падна върху степта. Роберт се озърна и изтича към източния прозорец. Широк трептящ облак беше затулил слънцето. И Роберт пак не разбра веднага какво е това. Отначало той просто се учуди, защото денем на Радуга никога нямаше облаци. Но после видя, че това са птици. Хиляди и хиляди птици летяха от север и дори през затворените прозорци се чуваше непрекъснатият шум от крила и пронизителни тънки крясъци. Роберт се дръпна назад към масата.

— Откъде идват птиците? — продума той.

— Всичко се спасява — каза Камил. — Всичко бяга. На ваше място, Роби, и аз бих избягал. Вълната идва.

— Каква Вълна? — Роберт се наведе и погледна уредите. — Ама никаква Вълна няма, Камил…

— Няма ли? — каза Камил хладнокръвно. — Толкова по-добре. Хайде да останем и да видим.

— Че аз не се каня да бягам. Просто всичко това ме учудва. Може би трябва да съобщим в Грийнфилд. И главното, откъде идват тези птици? Нали там е пустиня.

— Там има извънредно много птици — каза спокойно Камил. — Там има огромни сини езера, тръстики… — той замълча.

Роберт го погледна недоверчиво. От десет години работеше на Радуга и винаги беше убеден, че на север от Горещия паралел няма нищо: нито вода, нито трева, нито живот. Да вземе флаера и да излети там с Танюшка, помисли си той за момент. Езера, тръстика…

Сигналът за повикване задрънча и Роберт се извърна към екрана. Това беше самият Маляев.

— Скляров — каза той с обикновения си враждебен тон и Роберт по навик се почувствува виновен за всичко, включително за зърнояда и за птиците. — Скляров, слушайте заповедта. Незабавно евакуирайте поста. Вземете двата улмотрона.

— Фьодор Анатолиевич — каза Роберт. — Настъпва зърнояд, летят птици. Тъкмо исках да ви съобщя…

— Не се отвличайте. Повтарям. Вземете двата улмотрона, качете се във вертолета и незабавно в Грийнфилд. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Сега е… — Маляев погледна някъде надолу. — Сега е десет и четиридесет и пет. В единадесет нула нула трябва да бъдете във въздуха. Имайте предвид, че издигам „харибдите“ и за всеки случай се дръжте по-нависоко. Ако не успеете да демонтирате улмотроните, оставете ги.

— Какво се е случило?

— Вълната идва — каза Маляев и за пръв път погледна Роберт в очите. — Тя е преминала Горещия паралел. Побързайте.

Една секунда Роберт стоя, да се опомни. После отново огледа уредите. Ако се съдеше по уредите, изригването намаляваше.

— Е, то не е моя работа — каза Роберт гласно. — Камил, ще ми помогнете ли?

— Сега вече никому не мога да помогна — отвърна Камил. — Впрочем то не е моя работа. Какво трябва — да нося улмотроните ли?

— Да. Само че първо трябва да ги демонтираме.

— Искате ли един добър съвет? — каза Камил. — Добър съвет номер седем хиляди осемстотин тридесет и две.

Роберт вече беше изключил тока и обгаряйки пръстите си, усукваше разединителите.

— Дайте си съвета — каза той.

— Оставете тия улмотрони, качете се на вертолета и идете при Таня.

— Хубав съвет — каза Роберт, като откъсваше бързо съединенията. — Приятен. Я ми помогнете да го измъкна…

Улмотронът тежеше около един центнер, дебел гладък цилиндър, дълъг метър и половина. Те го извлякоха от гнездото и го внесоха в кабината на асансьора. Вятърът почна да вие, кулата взе да вибрира.

— Достатъчно — каза Камил. — Ще слезем заедно.

— Трябва да вземем и втория.

— Роби, дори и този няма вече да ви потрябва. Послушайте съвета ми.

Роберт погледна часовника.

— Има време — каза делово той. — Спуснете се и го търкулнете на земята.

Камил затвори вратата. Роберт се върна при уредбата. Вън се беше спуснал червен здрач. Нямаше вече птици, но небето беше забулено от мътна пелена, през която едва прозираше малкият диск на слънцето. Кулата потреперваше и се олюляваше под поривите на вятъра.

— Дано да успея! — помисли гласно Роберт. Напрягайки се, той измъкна втория улмотрон, вдигна го на рамо и го понесе към асансьора. Тогава зад гърба му с ужасен трясък изхвръкнаха рамките на прозорците и в лабораторията връхлетяха облаци от бодлив прах заедно с нажежен вятър. Нещо го удари силно по краката. Роберт бързо клекна, опря улмотрона към стената и натисна бутона за повикване. Двигателят на асансьора ревна на празен ход и веднага замлъкна.

— Ками-ил! — викна Роберт, притиснал лице до решетката.

Никой не отговори. Вятърът виеше и свиреше през счупените прозорци, кулата се разклащаше и Роберт едва се държеше на крака. Той отново натисна бутона. Асансьорът не работеше. Тогава, преодолявайки вятъра, той се промъкна до прозореца и погледна навън. Степта беше забулена от кълба бясно носещ се прах. Нещо блестящо се мяркаше долу и Роберт изстина, когато съобрази, че се блъска и разклаща под вятъра изкъртеното и разкъсано крило на птерокара. Роберт затвори очи и облиза пресъхналите си устни. Устата му се напълни с разяждаща горчилка. Хубава клопка, помисли си той. Да дойдеше Патрик тук…

— Ками-ил! — викна той с все сила.

Но той едва чуваше собствения си глас. През прозореца… не може, ще го събори ураганът. Струва ли си изобщо да се бори? Нали птерокарът е счупен… Тъкмо тогава тя ще ме настигне. Не, трябва да се спусна. Какво се суети Камил — на негово място отдавна да съм поправил асансьора… Асансьора!

Той прекрачи счупените парчета, върна се към решетката и се вкопчи в нея с две ръце. Я хайде, „Младост на света“, помисли си той. Вратата беше направена солидно. Ако фермите на кулата бяха направени така, асансьорът за нищо на света нямаше да излезе от строя. Роберт се облегна върху вратата и със свити крака се опря в стената на тамбура. Я хайде… Р-раз! Пред очите му притъмня. Нещо изпращя: или вратата, или мускулите му. Още в-веднъж! Вратата поддаде. Тя сега ще изхвръкне, помисли си Роберт, и аз ще падна в шахтата. Двадесет метра с главата надолу и отгоре ми ще падне улмотронът. Той се обърна и се опря с гръб в стената, а с краката във вратата. Тр-рах!… Долната половина на вратата изхвръкна и Роберт падна по гръб, като си удари главата. Няколко секунди лежа неподвижно. Той беше целият мокър от пот. После надникна през отвора. Долу далеч се виждаше покривът на кабината. Да се спусне беше много страшно, но в това време кулата почна да се наклонява и Роберт се смъкна надолу. Той не се съпротивяваше, защото кулата се наклоняваше и наклоняваше и това нямаше край.

Той се спускаше, залавяйки се за фермите и разпънките, и плътен вятър, бодлив от праха, го притискаше към топлия метал. Той успя да забележи, че прахът беше намалял много и че степта отново е заляна от слънце. Кулата все се наклоняваше. Той толкова бързаше да разбере какво става с птерокара и къде се е дянал Камил, че скочи от шахтата, когато до земята оставаха още около четири метра. Болезнено си удари краката и после ръцете. И първото, което видя, бяха пръстите на Камил, вкопчени в сухата земя.

Камил лежеше под обърнатия птерокар с широко отворени кръгли стъклени очи и тънките му дълги пръсти се бяха вкопчили в земята, сякаш се мъчеше да се измъкне от разбитата машина, а може би е имал силни болки, преди да умре. Прах покриваше бялата му куртка, прах имаше по бузите му и по отворените му очи.

— Камил — повика Роберт.

Вятърът бясно разклащаше над главата му парчетата от счупеното крило. Вятърът носеше струи от жълт прах. Вятърът свиреше и виеше във фермите на наклонилата се кула. В мътното небе пламтеше малкото слънце. То изглеждаше разрошено.

Роберт се вдигна на крака, облегна се с цялата си тежест и се опита да отмести птерокара. За секунда успя да повдигне тежката машина, но само за секунда. Той отново погледна към Камил. Цялото му лице беше посипано с прах, бялата му куртка беше станала червеникава и само по нелепата му бяла каска не се беше полепила нито една прашинка и матовата пластмаса весело блестеше на слънцето.

Краката на Роберт се разтрепераха и той седна до мъртвия. Плачеше му се. Сбогом, Камил. Честна дума, аз ви обичах. Никой не ви обичаше, но аз ви обичах. Вярно, че никога не ви слушах, също като другите, но, честна дума, не ви слушах само защото не се надявах да ви разбера. Вие бяхте с една глава по-високо от всички, а от мене още повече. А сега не мога да изблъскам от вашите смачкани гърди тази купчина отпадъци. Заради приятелството ни аз би трябвало да остана до вас. Но мене ме чака Таня, чака ме може би дори самият Маляев и освен това страшно искам да живея. Тук не помагат никакви чувства и никаква логика. Зная, че няма да мога да се спася. И все пак ще тръгна. Ще тичам, ще се мъкна, може би дори ще пълзя, но ще се спасявам до последно… Аз съм глупак, трябваше да послушам седемхилядния ви съвет, но, както винаги, аз не ви разбрах, макар че, както изглежда, какво имаше за разбиране?…

Той беше така отпаднал и изморен, че само с голямо усилие успя да стане и да тръгне. А когато се обърна, за да погледне за последен път Камил, видя Вълната.

Далеч, далеч над северния хоризонт, зад червеникавия воал на слягащия се прах, блестеше в белезникавото небе една ослепителна ивица, ярка като слънце.

Е, това е краят, вяло помисли Роберт. Няма да стигна далеч. След половин час тя ще бъде тук и ще отиде по-далеч, а тук ще остане гладка черна пустиня. Кулата, разбира се, ще остане и нищо няма да се случи с улмотроните и птерокарът ще остане, и откъснатото крило ще увисне в горещото тихо време. И може би от Камил ще остане шлемът. А пък от мене изобщо нищо няма да остане. Сякаш за сбогом той се огледа — потупа се по голите гърди, опипа бицепсите си. Жалко, помисли си той. И тогава забеляза флаера.

Флаерът стоеше зад кулата — малък двуместен флаер, подобен на пъстра малка костенурка, скоростен, икономичен, много прост и удобен за управляване. Това беше флаерът на Камил. Ама, разбира се, това беше флаерът на Камил!

Роберт направи няколко несигурни крачки към него, а после се втурна презглава, заобиколи кулата. Той не сваляше очи от флаера, сякаш се страхуваше, че той изведнъж ще изчезне, спъна се в нещо и се плъзна по корем по бодливата трева, като одраска гърдите и корема си. Скочи на крака и се извърна. Тежкият цилиндър на улмотрона с гладките синкаво полирани страни още се олюляваше лекичко от блъскането. Роберт погледна на север. От хоризонта вече се вдигаше една черна стена. Роберт изтича към флаера, като вдигна облак прах, скочи на седалката и едва напипал ръчката за управляване, от място даде пълен газ.

* * *

Степната зона се простираше до самия Грийнфилд и Роберт я прескочи със средна скорост петстотин километра в час. Флаерът се носеше над степта като бълха — на огромни скокове. Заслепяващата ивица скоро пак се скри зад хоризонта. В степта всичко изглеждаше, както обикновено: и сухата четинеста трева, и трептящите марани над осолените почви, и редките ивици ниски храсталаци. Слънцето безмилостно жареше. И кой знае защо, никъде нямаше следи нито от зърнояда, нито от птиците, нито от урагана. Навярно ураганът беше разпръснал всички тия животинки и сам се беше изгубил в тези безплодни, вечно пустинни простори на Северната Радуга, предназначени от самата природа за лудите експерименти на нула-физиците. Веднъж, когато Роберт беше още нов, когато Столицата се наричаше просто станция, а Грийнфилд изобщо не съществуваше, Вълната беше преминала вече по тези места, предизвикана от грандиозния опит на покойния Лю Финчен, тогава тук всичко беше почерняло, но не се минаха и седем години и упоритата непретенциозна трева отново изтласка пустинята далеч на север, до самите райони на изригванията.

Всичко ще се върне, мислеше си Роберт. Всичко ще бъде, както преди, само Камил вече няма да го има. И ако някой внезапно се появи на креслото зад гърба ми, вече сигурно ще зная, че това е само привидение. А сега ще отида при Маляев и ще му кажа право в очите: „Оставих улмотроните ви.“ А той ще процеди през зъби: „Как посмяхте, Скляров?…“ И тогава аз ще му кажа: „Пет пари не давам за вашите улмотрони, защото Камил загина заради вашите улмотрони!“ А той ще каже: „Това е тъжно, разбира се, но трябваше да докарате улмотроните.“ И тогава аз най-сетне ще се вбеся и ще му кажа всичко. „Нищожен човек си ти! — ще му кажа. — Снежен човек с електронно управление. Как смееш да мислиш за улмотроните, когато Камил загина?… Равнодушен човек си ти, гущер!“

На двеста метра от Грийнфилд той видя „харибдите“ — гигантски телемеханични танкове, носещи разтворените гърла на енергоабсорберите. „Харибдите“ вървяха във верига от хоризонт до хоризонт, спазвайки правилни интервали от половин километър, с дрънкане и гръмовен грохот на хилядосилните двигатели. Зад тях в жълтата степ оставаха широки ивици разтворена кафява пръст, разорана до самата базалтова основа на континента. Звената на веригите блестяха на слънцето. А далеч вдясно в мътното небе се въртеше едва забележима точка — това беше вертолет-водач, който ръководеше движението на тези метални чудовища. „Харибдите“ настъпваха срещу Вълната.

Енергоабсорберите, изглежда, още не работеха, но Роберт за всеки случай рязко набра височина и почна да слиза едва когато срещу него от леката мъгла изскочи Грийнфилд — няколко бели къщички и квадратна кула за далечен контрол, заобиколени от пищна земна зеленина. На северния край, смачкала под себе си една палмова горичка, навъсено се чернееше една неподвижна „харибда“, устремила право срещу Роберт бездънния широк отвор на абсорбера, и още две „харибди“ стояха вдясно и вляво от селището. Два вертолета литнаха над кулата и заминаха на юг. На площада сред тревата блестяха на слънцето ципестите криле на птерокарите. Край птерокарите тичаха и сновяха хора.

Роберт докара флаера до самия вход на кулата и изскочи на входната площадка. Някой се отдръпна, един женски глас извика: „Кой е?“ Роберт хвана дръжката на стъклената врата и замря за миг, вгледан в отражението си — полугол, цял полепен със засъхнала кал, очите му злобни, през гърдите и корема му минава черна драскотина… Добре, помисли си той и дръпна вратата. „Та това е Роберт!“ — извикаха зад него. Той се качи бавно по стълбата и се блъсна в Патрик. Патрик го гледаше с отворена уста. „Патрик — каза Роберт. — Патрик, приятелю, Камил загина…“ Патрик взе да мига и изведнъж притисна устата си с длан. Роберт отиде по-нататък. Вратата на диспечерската беше отворена. Там бяха Маляев, ръководителят на северните нулевици Шота Петрович Пагава, Карл Хофман и още някакви хора — май че биолози. Роберт се спря и се хвана за касата на вратата. Зад гърба му трополяха по стъпалата и някой извика: „Той откъде знае?“

— Камил… — каза пресипнало Роберт и се закашля.

Всички го гледаха с недоумение.

— Какво има? — попита рязко Маляев. — Какво става с вас, Скляров, защо изглеждате така?

Роберт се приближи до масата, опря мръсните си ръце в някакви книжа и му каза в очите:

— Камил загина. Той е премазан.

Стана много тихо. Очите на Маляев се свиха.

— Как премазан? Къде?…

— Премаза го птерокарът — каза Роберт. — Заради вашите скъпоценни улмотрони. Той можеше спокойно да се спаси, но ми помогна да мъкнем вашите скъпоценни улмотрони и птерокарът го смачка. А вашите улмотрони ги оставих там. Ще си ги вземете, когато мине Вълната. Разбирате ли? Оставих ги. Те сега се търкалят там.

Подадоха му чаша вода. Той взе чашата и жадно я изпи. Маляев мълчеше. Бледото му лице стана съвсем бяло. Карл Хофман безцелно прехвърляше някакви схеми и не вдигаше очи. Пагава се изправи и застана с наведена глава.

— Много ми е мъчно — каза най-сетне Маляев. — Той беше голям човек. — Той потърка чело. — Много голям човек. — Той отново погледна Роберт. — Вие сте много изморен, Скляров…

— Не съм изморен.

— Оправете се и си починете.

— И това ли е всичко? — полита горчиво Роберт.

Лицето на Маляев стана, както преди — равнодушно и твърдо.

— Ще ви задържа още една минута. Вие видяхте ли Вълната?

— Видях я. И нея видях.

— От какъв тип е Вълната?

В мозъка на Роберт нещо се отмести и всичко застана на обичайните си места. Тук беше властният и умен ръководител Маляев и неговият вечен лаборант-наблюдател Роберт Скляров, който беше и „Младостта на света“.

— Изглежда, от трети — покорно каза той. — Лю-вълна.

Пагава вдигна глава.

— Добре-е! — каза неочаквано бодро той. И веднага се отпусна, опря лакти на масата и вяло седна. — Ох, Камил, ох, Камил — взе да мърмори той. — Ох, горкият… — Той се хвана за големите си щръкнали уши и почна да върти глава над книжата.

Един от биолозите изви страхливо очи към Роберт и докосна Маляев по лакътя.

— Извинете — каза плахо той. — Кое е хубавото на тази Лю-вълна?

Маляев най-сетне престана да дълбае Роберт с твърдия си поглед.

— Това значи — каза той, — че само северният пояс от посевите ще загине. Но ние още не сме сигурни, че това е Лю-вълна. Наблюдателят би могъл да сгреши.

— Ама как така? — взе да хленчи биологът… — Нали се бяхме споразумели… Вие имате тези… „харибди“… Нима не можете да я спрете? Какви физици сте вие?

Карл Хофман каза:

— Възможно е да успеем да угасим инерцията на Вълната на линията на дискретното спадане.

— Какво значи „възможно е“? — провикна се една непозната жена, която стоеше до биолога. — Разбирате ли, че това е безобразие? Къде ви са гаранциите? Къде са вашите прекрасни разговори? Разбирате ли, че оставяте планетата без хляб и месо?

— Не приемам такива претенции — каза студено Маляев. — Съчувствувам ви от сърце, но вашите претенции трябва да бъдат отправени до Етиен Ламондоа. Ние не правим нула-експерименти. Ние изучаваме Вълната…

Роберт се обърна и бавно отиде до вратата. И пет пари не дават за Камил, мислеше си той. Вълната, посевите, месото… Защо така не го обичаха? Защото беше по-умен от всички тях, взети заедно? Или те изобщо никого не обичат? На вратата стояха момчетата, познати лица, разтревожени, печални, загрижени. Някой го хвана под ръка. Той погледна от горе на долу и погледът му срещна малките тъжни очи на Патрик.

— Ела, Роб, аз ще ти помогна да се измиеш…

— Патрик — каза Роберт и сложи ръка на рамото му. — Патрик, махни се оттук. Зарежи ги, ако искаш да останеш човек…

Лицето на Патрик измъчено се изкриви.

— Какво приказваш, Роб — измърмори той. — Недей. То ще мине.

— Ще мине — повтори Роберт. — Всичко ще мине. Вълната ще мине. Животът ще мине. И всичко ще се забрави? Не е ли все едно кога ще се забрави? Сега или по-късно.

Зад гърба му вече биолозите съвсем откровено се караха. Маляев искаше: „Сведението!“ Шота крещеше: „Да не се прекратяват измерванията нито за секунда! Използувайте цялата автоматика! Да я вземат мътните, после ще я оставите!“

— Ела, Роб — помоли го Патрик.

И в този момент, надвиквайки говора и виковете, в диспечерската загърмя познатият монотонен глас:

— Внимание, моля!

Роберт стремително се извърна. Усети слабост в коленете. На големия екран на диспечерския видеофон той видя уродливата каска и кръглите немигащи очи на Камил.

— Имам малко време — казваше Камил. Това беше истинският, жив Камил — главата му се тресеше, тънките му устни се движеха и в такт с думите му се мърдаше върхът на тънкия му нос. — Не мога да се свържа с директора. Незабавно повикайте „Стрелата“. Незабавно евакуирайте целия север. Незабавно! — Той извърна глава и погледна някъде встрани и се видя бузата му, изцапана с прах. — След Лю-вълната идва Вълна от нов тип. Вие ще я…

Екранът пламна ослепително, нещо изпращя и той помръкна. В диспечерската настъпи гробна тишина и изведнъж Роберт видя страшните очи на Маляев, присвити срещу него.