Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава втора

В края на Столицата Горбовски помоли да спрат. Той излезе от колата и каза:

— Много ми се иска да се поразходим.

— Да вървим — каза Марк Валкенщайн и също излезе.

Правото блестящо шосе беше пусто, наоколо се жълтееше и зеленееше степта, а отпред през сочната зеленина от земна растителност като цветни петна се мяркаха стените на градските здания.

— Много е горещо — възрази Пърси Диксън. — Това претоварва сърцето.

Горбовски откъсна край пътя едно цветенце и го поднесе до лицето си.

— Обичам горещината — каза той. — Елате с нас, Пърси. Вие съвсем сте се отпуснали.

Пърси тръшна вратата.

— Както искате. Ако говорим честно, ужасно съм изморен от вас двамата през последните двадесет години. Аз съм стар човек и ми се иска малко да си почина от вашите парадокси. И моля, не идвайте при мене на плажа.

— Пърси — каза Горбовски, — я вървете по-добре в Детското. Аз наистина не знам къде е то, но там има дечица, наивен смях, прости нрави… „Чичо! — ще викат те. — Хайде да играем на мамут!“

— Само си пазете брадата — добави Марк и се ухили. — Те ще увиснат на нея.

Пърси измърмори нещо под носа си и профуча. Марк и Горбовски минаха на пътечката и бавно тръгнаха край шосето.

— Старее брадатият — каза Марк. — Ето че и ние му омръзнахме.

— Какво говорите, Марк — каза Горбовски. Той извади от джоба си грамофон. — Никак не сме му омръзнали. Просто е изморен. И освен това разочарован. Шега ли е — човекът изгуби с нас двадесет години: толкова искаше да разбере как ни влияе космосът. А пък той, кой знае защо, не ни влияе… Искам Африка. Къде е моята Африка? Защо всичките записи винаги са объркани?

Той вървеше бавно по пътечката след Марк, с цвете между зъбите, като настройваше грамофона и непрекъснато се спъваше. После намери Африка и жълто-зелената степ се огласи от звуците на там-тама. Марк погледна през рамо.

— Я изплюйте тази мръсотия — каза той с погнуса.

— Защо мръсотия? Цветенце.

Там-тамът гърмеше.

— Поне го намалете — каза Марк.

Горбовски намали.

— Още по-тихо, моля.

Горбовски си даде вид, че намалява още.

— Така ли? — попита той.

— Не разбирам защо още не съм го развалил — каза Марк в пространството.

Горбовски бързо намали звука и сложи грамофона в горния си джоб.

Те вървяха край весели разноцветни къщички, обградени с люляк, с еднакви решетъчни конуси на енергоприемниците по покривите. През пътечката мина крадешком една червеникава котка. — „Пис-пис!“ — зарадвано я повика Горбовски. Котката се втурна през глава в гъстата трева и погледна оттам с диви очи. В знойния въздух лениво жужаха пчели. Отнякъде се чуваше плътно ревящо хъркане.

— Ама че село — каза Марк. — Столица. Спят до девет часа…

— Защо говорите така, Марк — възрази Горбовски. — Аз например намирам, че тук всичко е много мило. Пчелички… Една маца изтича преди малко… Какво друго ви трябва? Искате ли да засиля?

— Не искам — каза Марк. — Не обичам такива лениви селища. В ленивите селища живеят лениви хора.

— Знам ви, знам ви — каза Горбовски. — На вас ви дай борба, никой с никого да не се съгласява, да блестят идеи, ако може и бой да има, но това вече като идеал… Чакайте, чакайте! Тук има нещо като коприва. Красива е и много пари…

Той клекна пред един буен храст с големи листа на черни линии. Марк каза с досада:

— Какво седнахте тук, Леонид Андреевич? Не сте ли виждали коприва?

— Никога през живота си не съм виждал. Но съм чел. И знаете ли, Марк, хайде да ви отпиша от кораба… Вие някак сте се развалили, разглезили сте се. Отучили сте се да се радвате на простия живот.

— Не знам какво е прост живот — каза Марк, — но всички тези цветенца, коприви, всички тези мили пътечки и друмчета според мене само разлагат, Леонид Андреевич. По света има още достатъчно неуредици, рано е още да ахкаме пред тази идилия.

— Да, има неуредици — съгласи се Горбовски. — Само че винаги ги е имало и винаги ще ги има. Какъв живот ще е това без неуредици? А, общо взето, всичко е много добре. Ето чувате ли, някой пее. Въпреки всички неуредици…

Насреща им по шосето изскочи грамаден товарен атомокар. Върху сандъци в каросерията седяха едри полуголи момчета. Едно от тях, превито в забрава, бясно удряше с ръка по струните на едно банджо и всички дружно ревяха:

Когато цъфне пролетта

и песни кос реди,

ний цял ден бродим с радостта

до първите звезди…[1]

Атомокарът профуча край тях и вълна горещ въздух наведе за секунда тревата. Горбовски каза:

— Това трябва да ви харесва, Марк. В девет часа хората са вече на крак и работят. Ами песента хареса ли ви?

— И това не е както трябва — не отстъпи Марк.

Пътечката изви встрани покрай един огромен бетониран басейн с тъмна вода. Те тръгнаха през гъста, висока до гърдите им жълтеникава трева. Стана по-прохладно — отгоре се надвесваше гъстата шума на черни акации.

— Марк — каза шепнешком Горбовски, — идва едно момиче!

Марк спря като закован. От тревата изскочи високо, пълно, тъмнокосо момиче с бели шорти и късичка бяла куртка с откъснати копчета. Чернокосото момиче дърпаше със забележимо напрежение един тежък кабел след себе си.

— Здравейте! — казаха в хор Горбовски и Марк.

Чернокосото момиче трепна и се спря. Лицето му изрази уплаха. Горбовски и Марк се спогледаха.

— Здравейте, девойко! — изкрещя Марк.

Чернокосото момиче изпусна кабела от ръцете си и сведе чело.

— Здравейте — прошепна то.

— Марк, имам чувството, че пречим — каза Горбовски.

— Може ли да ви помогнем? — попита галантно Марк.

Девойката го изгледа изпод вежди.

— Има змии — каза тя изведнъж.

— Къде? — възкликна с ужас Горбовски и вдигна единия си крак.

— Изобщо има змии — обясни девойката. Тя огледа Горбовски. — Видяхте ли днес изгрева? — мазно попита тя.

— Ние днес видяхме четири изгрева — каза небрежно Марк.

Девойката присви очи и с точно разчетено движение оправи косата си. Марк веднага се представи.

— Валкенщайн, Марк.

— Д-звезден летец — добави Горбовски.

— Ах, Д-звезден летец — каза девойката с особена интонация. Тя вдигна кабела, намигна на Марк и се скри в тревата. Кабелът зашумоля по пътечката. Горбовски гледаше Марк. Марк гледаше след девойката.

— Вървете, Марк, вървете — каза Горбовски. — Това ще бъде напълно логично. Кабелът е много тежък, момичето е слабо, хубаво, а пък вие сте едър звезден летец.

Марк замислено настъпи кабела. Кабелът почна да се извива и от тревата се чу:

— Отпускай, Семьон, отпускай!…

Марк бързо си дръпна крака. Те тръгнаха по-нататък.

— Странно момиче — каза Горбовски. — Но мило! Впрочем Марк, все пак защо не се оженихте?

— За кого? — попита Марк.

— Е-е, Марк. Недейте така. Това всички го знаят. Много приятна и мила жена. Много тънка и деликатна. Винаги съм смятал, че вие сте малко грубоват с нея. Но тя, изглежда, не смяташе така…

— Ами така, не се ожених — каза неохотно Марк. — Не стана.

Пътечката отново ги изведе към шосето. Сега вляво се точеха някакви дълги бели цистерни, а отпред блестеше на слънцето сребристият заострен връх над зданието на Съвета. Наоколо беше пусто, както преди.

— Тя обичаше прекалено много музиката — каза Марк. — Не може във всеки полет да вземаш със себе си хориолата. Стига ни и вашият грамофон. Пърси не може да търпи музиката.

— Във всеки полет — повтори Горбовски. — Въпросът е там, Марк, че сме прекалено стари. Преди двадесет години нямаше да почнем да преценяваме кое е по-ценно — любовта или приятелството. А сега е вече късно. Сега вече сме обречени. Впрочем не губете надежда, Марк. Може би ще срещнем още жени, които ще ни станат по-скъпи от всичко останало.

— Само не Пърси — каза Марк. — Той дори не дружи с никого освен с нас двамата. А пък Пърси влюбен…

Горбовски си представи влюбен Пърси Диксън.

— Пърси би бил чудесен баща — предположи той несигурно.

Марк се намръщи.

— Това би било нечестно. А едно дете няма нужда от добър баща. То има нужда от добър учител. А човекът — от добър приятел. А жената — от любим човек. И изобщо по-добре да поговорим за милите пътечки.

Площадът пред зданието на Съвета беше пуст, само до входа стоеше голям тромав аеробус.

— Бих искал да се видя с Матвей — каза Горбовски. — Елате с мене, Марк.

— Кой е този Матвей?

— Ще ви запозная. Матвей Вязаницин. Матвей Сергеевич. Той е тукашният директор. Мой стар приятел, звезден летец. Още от участниците в десанта. Ама вие трябва да го помните, Марк. Макар че… не, това беше по-рано.

— Добре — каза Марк. — Да отидем. Посещение от учтивост. Само че изключете вашия звук. Неудобно е, все пак това е Съветът.

Директорът им се зарадва много.

— Великолепно! — буботеше той, като им предлагаше да седнат в креслата. — Чудесно е, гдето долетяхте! Браво, Леонид! Браво на тебе! Валкенщайн? Марк? Разбира се, разбира се!… Само че защо не сте плешив? Леонид положително ми казваше, че сте плешив… Ах, да, това беше за Диксън! Вярно, че Диксън се слави с брадата си, но това нищо не значи — аз познавам маса брадати плешиви хора! Впрочем това са глупости! У нас е горещо, забелязахте ли? Леонид, ти се храниш лошо, имаш лице на дистрофик! Ще обядваме заедно… А засега да ви предложа напитки. Ето портокалов сок, ето доматен, ето сок от нар… Наши собствени! Да! Вино! Собствено вино на Радуга, представяш ли си, Леонид? Е, как го намирате? Чудно, аз го харесвам… Ами вие, Марк? Е, никога нямаше да си помисля, че не пиете вино! Ах, вие не пиете местни вина? Леонид, трябва да те попитам за хиляди неща… Не знам откъде да започна, а след една минута вече няма да бъда човек, а побеснял администратор. Никога ли не сте виждали побеснял администратор? Ей сега ще видите. Аз ще съдя, ще наказвам и ще разпределям благата! Ще властвувам, след като разделя предварително![2] Сега си представям колко лошо са живели кралете и разните му императори-диктатори! Слушайте, приятели, само, моля, не си отивайте! Аз ще горя в работата, а пък вие ще седите и ще ми съчувствувате. Тук никой не ми съчувствува… Тук сте добре, нали? Ще отворя прозореца, нека ветрецът… Леонид, не можеш да си представиш… Марк, вие можете да се отместите на сянка. Та, Леонид, разбираш ли какво става тук? Радуга е побесняла и това продължава вече втора година.

Той се отпусна в едно кресло, което изпъшка пред диспечерския пулт — огромен, почернял от слънцето, космат с щръкнали напред мустаци като на котарак — разтвори яката на ризата си чак до корема и с удоволствие погледна през рамо звездните летци, които прилежно смучеха през сламки ледените сокове. Мустаците му се размърдаха и той тъкмо щеше да отвори уста, но на един от шестте екрана на пулта се появи една миловидна слабичка жена с обидени очи.

— Другарю директор — каза тя много сериозно, — аз съм Хагертън, вие може би не ме помните. Аз се обръщах към вас по повод на лъчевата бариера на Алабастровата планина. Физиците отказват да свалят бариерата.

— Как тъй отказват?

— Говорих с Родригос — той, изглежда, там е главен нулевик? Той заяви, че вие нямате право да се намесвате в тяхната работа.

— Баламосват ви, Елен! — каза Матвей. — Родригос е толкова главен нулевик, колкото аз съм глухарче. Той е сервомеханик и разбира нула-проблемите по-малко от вас. Още сега ще се заема с него.

— Ако обичате, ние много ви молим…

Директорът поклати глава и щракна превключвателите.

— Алабастровата! — кресна той. — Дайте ми Пагава!

— Ало, Матвей.

— Шота ли е? Здрасти, драги! Защо не сваляш бариерата?

— Свалих бариерата. Защо да не я свалям?

— Аха, добре. Предай на Родригос да престане да баламосва хората, че инак ще го извикам при мене! Предай му, че го помня добре. Как е вашата Вълна?

— Разбираш ли… — Шота помълча. — Интересна Вълна. Дълго е да ти разправям така, после ще ти разкажа.

— Е, желая ти успех! — Матвей тежко се наклони през страничното облегало и се извърна към звездните летци. — Добре, че стана дума, Леонид! — извика той. — Добре, че стана дума! Какво говорят при вас за Вълната?

— Къде при нас? — попита хладнокръвно Горбовски и смукна през сламката. — На „Тариел“?

— Ами ти какво мислиш за Вълната?

Горбовски помисли малко.

— Нищо не мисля — каза той. — Може би, Марк? — Той погледна несигурно към щурмана.

Марк седеше много изправено и официално, като държеше чашата в ръка.

— Ако не греша — каза той, — вълната е някакъв процес, свързан с нула-транспортирането. Аз знам много малко за това. Нула-транспортирането ме интересува, разбира се, както и всеки звезден летец — той се поклони леко на директора, — но на Земята на нула-проблематиката не отдават особено значение. Според мнението на земните дискретници това е твърде частна проблема, която има явно приложно значение.

Директорът жлъчно се изсмя.

— Какво ще кажеш, Леонид? — каза той. — Частна проблема! Да, личи си, че нашата Радуга е прекалено далеч от вас и всичко, което става у нас, ви изглежда прекалено малко. Драги Марк, същата тази частна проблема изпълва изцяло живота ми, а пък аз дори не съм нулевик! Аз изнемогвам, приятели! Завчера ей в този кабинет собственоръчно разтървах Ламондоа и Аристотел и сега си гледам ръцете — той опъна пред себе си мощните си загорели длани — и, честна дума, чудя се, че по тях няма следи от ухапване и одраскване. А под прозорците ревяха две тълпи и едната гърмеше: „Вълната! Вълната!“, а другата ревеше: „Нула-Т“. И да не мислите, че това беше научен диспут? Не! Това беше средновековна жилищна кавга заради електроенергията! Спомняте ли си тази смешна, макар и, признавам, не съвсем ясна книга, гдето бият един човек за това, че не гасял лампата в тоалетната? „Златният козел“ или „Златното магаре“[3]?… Така Аристотел и неговата банда се опитаха да набият Ламондоа и неговата банда, защото те бяха сложили ръка върху целия резерв от енергия… Честна Радуга! Само преди година Аристотел ходеше прегърнат с Ламондоа! Нулевик беше за нулевика приятел, другар и брат[4] и на никой не му идваше наум, че увлечението на Форстър от Вълната ще разцепи планетата на две! В какъв свят живея! Нищо не стига: енергията не стига, апаратурата не стига, заради всеки лаборант с жълто по устата се води бой! Хората на Ламондоа крадат енергия, хората на Аристотел ловят и се опитват да завербуват аутсайдери — тези нещастни туристи, които пристигат да си починат или да напишат нещо хубаво за Радуга! Съветът — Съветът! — се превърна в конфликтен орган! Помолих да ми изпратят „Римско право“… Напоследък чета само исторически романи. Честна Радуга! Скоро ще въведа тук полиция и съд със съдебни заседатели. Свиквам с нова, съвършено дива терминология. Завчера нарекох Ламондоа ответник, а Аристотел ищец. На един дъх произнасям такива думи като юриспруденция и полицайпрезидиум!…

Единият от екраните светна. Появиха се две кръглолики момиченца на около десетина години. Едното с розова рокличка, другото със синя.

— Хайде ти кажи — рече розовото полушепнешком.

— Защо аз, когато се уговорихме, че ти…

— Уговорихме се, че ти!

— Лошотия такава!… Здравейте, Матвей Семьонович!

— Сергеевич!…

— Матвей Сергеевич, здравейте!

— Здравейте, деца — каза директорът. По лицето му личеше, че е забравил нещо и са му го напомнили. — Здравейте, пиленца! Здравейте, мишки!

Розовото и синьото едновременно пламнаха.

— Матвей Сергеевич, ние ви каним в Детското на нашия летен празник.

— Днес в дванадесет часа!…

— В единадесет!

— Не, в дванадесет!

— Ще дойда! — закрещя възторжено директорът. — Непременно ще дойда! И в единадесет ще дойда, и в дванадесет!…

Горбовски допи чашата, наля си още, после легна в креслото, изпъна крака на средата на стаята и сложи чашата на гърдите си. Беше му хубаво и уютно.

— И аз ще дойда в Детското — заяви той. — Нямам абсолютно никаква работа. А там ще кажа някоя реч. През живота си не съм произнасял речи и много ми се иска да опитам.

— Детското! — Директорът отново се премести през облегалката. — Детското — това е единственото място, където се пази ред у нас. Децата са отлични хора! Те много добре разбират думите „не бива“… За нашите нулевици това не може да се каже, не! Миналата година те изядоха два милиона мегаватчаса! През тази — вече петнадесет, и представиха заявки за още шестдесет. Цялото зло е там, че те абсолютно не желаят да знаят думите „не бива“…

— И ние не знаехме тези думи — каза Марк.

— Драги Марк, ние с вас живяхме в хубави времена. Това беше период на кризата във физиката. Ние нямахме нужда от повече, отколкото ни даваха. Пък и защо? Та какво имахме ние? Д-процеси, електронна структура… Със спретнатите пространства се занимаваха единици, и то само на книга. А сега? Сега е безумната епоха на дискретната физика, теория на просмукването, подпространство!… Честна Радуга! Всички тези нула-проблеми! Голобрадият хлапак, тънкокракият лаборант има нужда за всеки нищо и никакъв експеримент от хиляди мегавата, от най-уникално оборудване, което не може да се създаде на Радуга и което между другото след експеримента излиза от строя… Ето, вие докарахте сто улмотрона. Благодаря ви. Но ни трябват шестстотин! И енергия… Енергия… Енергия! Откъде да я взема? Нали вие не ни докарахте енергия! Нещо повече, вие самите имате нужда от енергия. Ние с Канеко се обръщаме към Машината: „Дай ни оптимална стратегия!“ Тя, горката, само разперва ръце…

Вратата се разтвори и един дребен, много изящен и хубаво облечен мъж стремително влезе. В гладко сресаната му черна коса стърчаха някакви тръни, неподвижното му лице изразяваше студена, сдържана ярост.

— Тъкмо говорим за вълка… — почна директорът и протегна ръка към него.

— Подавам си оставката — каза със звънлив метален глас новодошлият. — Смятам, че повече не съм способен да работя с хората и затова си подавам оставката. Извинете, моля ви. — Той леко се поклони на звездните летци. — Канеко — план-енергетик на планетата Радуга. Бившият план-енергетик.

Горбовски бързо застърга с крака по хлъзгавия под, като се мъчеше да стане и да се поклони едновременно. При това вдигна чашата със сока над главата си и заприлича на пиян гост в триклиниум при Лукул.

— Честна Радуга! — каза директорът загрижено. — Какво се е случило пак?

— Преди половин час Симеон Галкин и Александра Постишева тайно са се превключили към зоналната енергостанция и са взели енергия за две денонощия напред. — По лицето на Канеко мина конвулсия. — Машината е пресметната за честни хора. Аз не зная подпрограма, която да вземе под внимание съществуването на Галкин и Постишева. Факт, който сам по себе си е недопустим, макар и за съжаление да не е нов за нас. Възможно е сам да можех да се справя с тях. Но аз не съм джудист и не съм акробат. И не работя в детска градина. Не мога да допусна да ми правят клопки… Те са замаскирали превключването в гъст храсталак зад дола, а са опънали жицата през пътечката. Те много добре знаеха, че трябваше да тичам, за да предотвратя огромната утечка… — Той изведнъж млъкна и почна нервно да измъква тръните от косата си.

— Къде е Постишева? — попита директорът, наливайки се с венозна кръв.

Горбовски седна изправено и с известна уплаха подви крака. По лицето на Марк беше изрисуван жив интерес към това, което ставаше.

— Постишева сега ще дойде тук — отвърна Канеко. — И аз съм убеден, че тъкмо тя е инициатор на това безобразие. Извиках я тук от ваше име.

Матвей дръпна към себе си микрофона за всеобщо оповестяване и тихо избоботи:

— Внимание, Радуга! Говори директорът. Инцидентът с утечката на енергията ми е известен. Инцидентът се разглежда.

Той стана, приближи се с едното рамо напред до Канеко, сложи ръка на рамото му и някак виновно каза:

— Какво да правим, приятелю… Нали ги казвах: Радуга е полудяла. Търпи, приятелю!… И аз търпя. А Постишева сега ще я насоля. Тя няма да се зарадва, ще видиш…

— Разбирам — каза Канеко. — Моля да ме извините: аз бях побеснял. Ако позволите, сега ще отида на космодрума. Може би най-неприятната ми работа днес е да раздавам улмотрони. Нали знаете, дошъл е десантен кораб с товар от улмотрони.

— Да — каза патетично директорът. — Зная. Ето. — Той посочи с квадратната си брадичка звездните летци. — Препоръчвам ви ги — мои приятели. Командирът на „Тариел“ Леонид Андреевич Горбовски и неговият щурман Марк Валкенщайн.

— Приятно ми е — каза Канеко, като наклони главата си с тръните.

Марк и Горбовски също наклониха глава.

— Ще се постарая да сведа повредите на кораба до минимум — каза Канеко, без да се усмихне, извърна се и тръгна към вратата.

Горбовски неспокойно погледна след него.

Вратата се отвори пред Канеко, той направи учтиво крачка встрани и даде път. На вратата стоеше предишната чернокоса жена с бялата куртка със скъсаните копчета. Горбовски забеляза, че шортите й бяха изгорени отстрани, а лявата й ръка — изцапана със сажди. До нея изящният и спретнат Канеко изглеждаше като пришелец от далечното бъдеще.

— Извинете, моля ви се — каза чернокосата е кадифено гласче. — Позволете ми да вляза. Викали сте ме, Матвей Сергеевич?

Канеко извърна лице, мина край нея с едното рамо напред и се скри зад вратата. Матвей се върна на креслото си, седна и опря ръце на облегалката. Лицето му отново посиня.

— Ти какво мислиш, Постишева — едва чуто почна той, — че не знам чие хрумване е това?…

На екрана се появи младеж с розови бузи, с кокетно накривена барета.

— Извинете, Матвей Сергеевич — каза той с весела усмивка. — Бих искал да напомня, че два комплекта улмотрони са наши.

— По списъка, Карл — измърмори Матвей.

— По списъка ние сме първи — съобщи младежът.

— Значи ще получите първи. — Матвей гледаше през цялото време Постишева, като запазваше свирепия си и непристъпен вид.

— Още веднъж извинете, Матвей Сергеевич, но много ни безпокои поведението на групата на Форстър. Видях, че те вече са изпратили на космодрума своя камион…

— Не се безпокойте, Карл — каза Матвей. Той не се стърпя и плувна в усмивка. — Гледай го само, Леонид! Дошъл да клевети! Кой? Хофман! Кого? Своя учител — Форстър! Вървете си, вървете си, Карл! Никой няма да получи извън списъка!

— Благодаря, Матвей Сергеевич — каза Хофман. — Ние с Маляев много разчитаме на вас.

— Той с Маляев! — каза директорът и вдигна очи към тавана.

Екранът угасна и след миг пламна отново. Възрастен навъсен човек с тъмни очила с някакви приспособления върху рамката пробуча недоволно:

— Матвей, бих искал да се уточним за улмотроните…

— Улмотроните са по списък — каза Матвей.

Тъмнокосото момиче нежно въздъхна, зорко погледна към Марк и с покорен вид седна на ръба на креслото.

— На нас ни се полага извън списъка — каза човекът с очилата.

— Значи ще получите извън списъка — каза Матвей. — Има списък на тези, които са извън списъка, и в него ти си осми…

Чернокосата девойка се изви грациозно и почна да разглежда дупката на шортите си, после наплюнчи пръста си и изтри саждата от лакътя си.

— Един момент, Постишева — каза Матвей и се наведе към микрофона. — Внимание, Радуга! Говори директорът. Разпределянето на улмотроните, пристигнали със звездолета „Тариел“, ще става по списъци, утвърдени в Съвета, и няма да се правят никакви изключения. Та, Постишева… Извиках те да ти кажа, че си ми омръзнала. Аз бях мек… Да, да, бях търпелив. Всичко понасях. Ти не можеш да ме упрекнеш в жестокост. Но честна Радуга! Всичко си има граница! С една дума, предай на Галкин, че съм те отстранил от работа и още с първия звездолет те пращам на Земята.

Огромните прекрасни очи на Постишева веднага се напълниха със сълзи. Марк скръбно поклати глава. Горбовски се натъжи. Директорът, издал челюст, гледаше Постишева.

— Късно е сега да плачеш, Александра — каза той. — Трябваше да плачеш по-рано. Заедно с нас.

В кабинета влезе хубавичка жена с плисирана пола и лека блуза. Тя беше остригана като момче, рус перчем падаше върху очите й.

— Хелоу! — каза тя приветливо усмихната. — Матвей, да не ви преча? О! — Тя забеляза Постишева. — Какво е това? Плачеш? — Тя прегърна Постишева през раменете и притисна главата й до гърдите си. — Матвей, вие ли? Как не ви е срам! Вероятно сте бил груб. Понякога сте непоносим!

Директорът размърда мустаци.

— Добро утро, Джина — каза той. — Пуснете Постишева, тя е наказана. Тя страшно е оскърбила Канеко и е откраднала енергия…

— Какви глупости! — възкликна Джина. — Успокой се, момиченце! Какви думи: „откраднала“, „оскърбила“, „енергия“! От кого е откраднала енергия? Нали сте от Детското! Не е ли все едно кой от физиците изразходва енергията — Аля Постишева или този ужасен Ламондоа!

Директорът величествено се изправи.

— Леонид, Марк — каза той. — Това е Джина Пикбридж, старши биолог на Радуга. Джина, това са Леонид Горбовски и Марк Валкенщайн, звездни летци.

Звездните летци станаха.

— Хелоу — каза Джина. — Не, не искам да се запознавам с вас… Защо вие — двама здрави и хубави мъже — сте толкова равнодушни? Как можете да седите и да гледате как плаче момичето?

— Ние не сме равнодушни! — взе да протестира Марк. Горбовски смаяно го погледна. — Ние тъкмо искахме да се намесим…

— Намесете се тогава! Намесете се! — каза Джина.

— Е, знаете ли, другари! — загърмя директорът. — Това съвсем не ми харесва! Постишева, свободна сте. Вървете, вървете… Какво става, Джина? Пуснете Постишева и изложете по каква работа идвате… Е, видяхте ли, тя ви измокри цялата блуза със сълзи. Постишева, вървете, ви казах!

Постишева стана, затули лице с ръцете си и излезе. Марк погледна въпросително Джина.

— Ама, разбира се — каза тя.

Марк дръпна куртката си, погледна строго Матвей, поклони се на Джина и също излезе. Матвей махна изтощено с ръка.

— Ще се откажа — каза той. — Няма никаква дисциплина. Вие разбирате ли какво правите, Джина?

— Разбирам — каза Джина, като се приближи до масата. — Цялата ви физика и цялата ви енергия не струват колкото една сълзичка на Аля.[5]

— Кажете го на Ламондоа. Или на Пагава. Или на Форстър. Или например на Канеко. А колкото се отнася до сълзичките, всеки си има оръжие. И стига сме говорили за това, ако обичате! Слушам ви.

— Да, стига — каза Джина. — Знам, че сте толкова упорит, колкото и добър. И следователно сте безкрайно упорит. Матвей, трябват ми хора. Не-не… — Тя вдигна малката си длан. — Предстои много рискована и интересна работа. Стига само да повикам с пръст и половината физици ще избягат от зловещите си ръководители.

— Ако вие ги повикате — каза Матвей, — ще избягат и самите ръководители…

— Благодаря ви, но аз имам предвид лов на калмари. Трябват ми двадесет души, за да прогонят калмарите от Брега на Пушкин.

Матвей въздъхна.

— Защо не ви харесват калмарите? — каза той. — Аз нямам хора.

— Поне десет души. Калмарите системно грабят рибозаводите. С какво са заети сега вашите изпитатели?

Матвей се оживи.

— Да, вярно! — каза той. — Габа! Къде е сега моят Габа? Аха, спомних си… Всичко е наред, Джина, вие ще имате десет души.

— Много добре. Знаех си, че сте добър. Аз ще отида да закуся и нека те ме потърсят. Довиждане, мили Леонид. Ако поискате да участвувате, ние само ще се радваме.

— Уф!… — каза Матвей, когато вратата се затвори. — Прелестна жена, но все пак предпочитам да работя с Ламондоа… Но я го виж твоя Марк!

Горбовски самодоволно се ухили и си наля още сок. Той отново се изтегна блажено в креслото и след като каза тихичко: „Може ли?“ — включи грамофона. Директорът също се отпусна на облегалото на креслото.

— Да! — каза мечтателно той. — Помниш ли, Леонид — Сляпото петно, Станислав Пища крещи по целия етер… Да, впрочем! Знаеш ли…

— Матвей Сергеевич — каза един глас от високоговорителя. — Има съобщение от „Стрела“.

— Чети — каза Матвей, като се наклони напред.

— „Излизам на деритринитация. Следващата връзка след четиридесет часа. Всичко е благополучно. Антон.“ Връзката не е добра, Матвей Сергеевич: има магнитна буря…

— Благодаря — каза Матвей. Той се озърна загрижено към Горбовски. — Между другото, Леонид, какво знаеш за Камил?

— Че никога не си сваля шлема — каза Горбовски. — Веднъж направо го попитах, когато се къпехме. И той направо ми отговори.

— И какво мислиш за него?

Горбовски помисли.

— Мисля, че това е негово право.

Горбовски не искаше да говори на тази тема. Известно време слуша там-тама и сетне каза:

— Разбираш ли, Матюша, стана някак така, че ме смятат едва ли не за приятел на Камил. И всички ме питат как и какво. А пък аз не обичам тази тема. Ако имаш някакви конкретни въпроси, моля ти се.

— Имам — каза Матвей. — Камил луд ли е?

— Не-е, какво говориш! Той е просто обикновен гений.

— Разбираш ли, през всичкото време си мисля: а бе той защо все предсказва и предсказва? Има някаква мания да предсказва…

— И какво предсказва?

— Нищо, дреболии — каза Матвей. — Края на света. Лошото е там, че него горкия никой, никой не може да го разбере… Впрочем няма да говорим за това. За какво приказвахме с тебе?…

Екранът отново светна. Появи се Канеко. Връзката му беше накриво.

— Матвей Сергеевич — каза той малко задъхано. — Ако обичате да уточним списъка. Вие трябва да имате копие.

— О, колко ми омръзна всичко това! — каза Матвей. — Леонид, извинявай, моля ти се. Ще трябва да изляза.

— Разбира се, върви — каза Горбовски. — А пък аз засега ще се поразходя назад до космодрума. Да видя как е моят „Тариел“…

— Към два часа ела при мене да обядваш — каза Матвей.

Горбовски допи чашата си, стана и с удоволствие засили там-тама докрай.

Бележки

[1] От „Преводите“ на С. Я. Маршак. Вариация върху стихотворение на Робърт Бърнс. Бел.NomaD.

[2] Ще властвувам, след като разделя предварително! — произлиза от крилатата фраза „Разделяй и владей!“, чието авторство според различни източници се приписва на македонския цар Филип II, на Луи XI или на Николо Макиавели.

[3] Става дума за романа на Илф и Петров „Златният телец“, като погрешно се асоциира от персонажа с античния роман „Златното магаре“ на Лукиан. Бел.NomaD.

[4] Иронична перифраза на тезис от съветския Морален кодекс на строителя на комунизма: „Човек за човека е приятел, другар и брат“. Бел.NomaD.

[5] Намек, насочващ към нравствения императив от романа „Братя Карамазови“ на Ф. Достоевски за истината и сълзичката на детенцето.