Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава четвърта

На Радуга имаше само един космодром и на този космодром стоеше само един звездолет, десантният сигма-Д-звездолет „Тариел-втори“. Той се виждаше отдалеч — синьо-бял купол, висок седемдесет метра, се извиваше над тъмнозелените плоски покриви на снабдителните станции. Горбовски направи два несигурни кръга над тях. Беше трудно да кацне до звездолета: плътен пръстен от разнообразни машини обкръжаваше кораба. Отгоре се виждаха тромавите роботи-снабдители, прилепили се към шестте издатини на цистерните, суетливи аварийни кибернетични машини, които опипваха всеки сантиметър от обшивката, един сив робот-майка, който ръководеше дузина малки пъргави машини-анализатори. Това зрелище беше обикновено, то радваше разпоредителните очи.

Обаче край люка за товарене явно се нарушаваха всички постановления. Отблъснали встрани кротките космодрумни кибернетични машини, там се бяха струпали множество транспортни коли от всевъзможни типове. Там бяха обикновените товарни „каруци“, туристически „дилижанси“, леки коли „тестудо“ и „гепарди“ и дори една „къртица“ — тежка земериначка за минни разработки. Всички те извършваха някакви сложни маневри край люка, като се трупаха и се блъскаха една в друга. Встрани на самия припек стояха няколко вертолета и лежаха празни сандъци, в които Горбовски лесно позна опаковката на улмотроните. Върху сандъците тъжно седяха някакви хора.

Горбовски потърси място за кацане, почна третия кръг и тогава забеляза, че по петите на неговия флаер лети един тежък птерокар, водачът на който се беше подал до кръста през отворената врата и му правеше някакви неразбираеми знаци. Горбовски приземи самолета между вертолетите и сандъците и птерокарът веднага се сгромоляса много тромаво до него.

— Аз съм след вас — извика делово водачът на птерокара, като изскочи от кабината.

— Не ви съветвам — каза меко Горбовски. — Не ме интересува опашката. Аз съм капитанът на този звездолет.

По лицето на водача се изписа възхищение.

— Великолепно! — възкликна той полугласно и се озърна предпазливо наоколо. — Сега ще им покажем на нулевиците. Как се казва капитанът на този кораб?

— Горбовски — каза Горбовски и леко се поклони.

— Ами щурманът?

— Валкенщайн.

— Чудесно — каза делово водачът на птерокара. — И тъй, вие сте Горбовски, а пък аз съм Валкенщайн. Да вървим!

Той хвана Горбовски под ръка. Горбовски се запъна.

— Слушайте, Горбовски, ние нищо не рискуваме. Тия кораби ми са много добре познати. Аз самият летях насам с десантен кораб. Ще се промъкнем в склада, ще си вземем по един улмотрон и ще се затворим в каюткомпанията. Когато всичко това свърши — той посочи с небрежен жест машините, — ние спокойно ще излезем.

— Ами ако дойде истинският щурман?

— Истинският щурман ще трябва дълго да доказва, че е истински — възрази сериозно самозваният щурман.

Горбовски се ухили и каза:

— Да вървим.

Лъжещурманът приглади косата си, пое дълбоко дъх и тръгна решително напред. Те почнаха да се промъкват между колите. Лъжещурманът говореше безспир — той изведнъж доби дълбок, внушителен бас.

— Предполагам — обяви той на всеослушание, — че прочистването на дифузорите само ще ни забави. Предлагам просто да сменим половината комплекти, а да отделим главното внимание на прегледа на обшивката. Другарю, отместете малко вашата кола! Пречите!… Та, Валентин Петрович, при излизане на деритринитацията… Дайте малко вашия камион назад, другарю. Не разбирам защо се тълпите. Има ред, има списък, има закон най-сетне… Изпратете представители… Валентин Петрович, не знам какво мислите вие, но мене ме поразява диващината на туземците. Такова нещо не сме виждали с вас дори в Пандора сред тахоргите…

— Вие сте напълно прав, Марк — каза Горбовски, който се забавляваше.

— Какво? Ами да, то се разбира… Ужасни нрави!

Девойка с копринена забрадка се подаде от кабината на една „каруца“ и се осведоми:

— Щурманът и капитанът, ако не греша?

— Да! — каза предизвикателно щурманът. — И като щурман бих ви посъветвал да прочетете още веднъж инструкцията за реда на разтоварването.

— Мислите ли, че е необходимо?

— Без съмнение. Напразно сте вкарали вашия камион в двадесетметровата зона…

— Знаете ли, приятели — чу се весел млад глас, — този щурман има по-бедна фантазия, отколкото първите двама.

— Какво искате да кажете с това? — попита оскърбено лъжещурманът. Лицето му с нещо напомняше Лъженерон.[1]

— Разбирате ли — каза прочувствено девойката със забрадката. — Ей там, на празните сандъци, вече седят двама щурмани и един капитан. А пък празните сандъци са опаковката на улмотроните, които отмъкна борд-инженерът — една такава скромна млада жена. Сега я гони пълномощникът от Съвета…

— Какво ще кажете, Валентин Петрович? — провикна се лъжещурманът. — Самозванци, а?

— Имам чувството — каза замислено Горбовски, — че няма да мога да вляза в собствения си кораб.

— Вярно разсъждение — каза девойката със забрадката. — И не е ново.

Щурманът искаше да отиде решително напред, но тогава „каруцата“ отдясно се придвижи малко вляво, черно-жълтият „дилижанс“ отляво отиде малко вдясно, а право по пътя към заветния люк изведнъж злобно се завъртяха, отхвърляйки буци пръст, оголените зъби на „къртицата“.

— Валентин Петрович! — провикна се с негодуване лъжещурманът. — При такива условия не гарантирам за готовността на звездолета!

— Стар номер! — каза тъжно водачът на „дилижанса“. Един звънлив весел глас се обади:

— Какъв щурман е това! Да умреш от скука. Спомняте ли си втория щурман — той наистина ни забавляваше! Как си вдигаше фланелката и ни показваше следи от метеоритни удари!

— Не, първият беше по-добър — каза водачът на „къртицата“, като се извърна.

— Да, биваше си го — съгласи се девойката със забрадката. — Как вървеше сред колите, държеше пред очите си една снимка и жално нареждаше: „Галя моя, Галя! Галя скъпа! Далеч си от родния край!“

Лъжещурманът, навел потиснато глава, чоплеше буци пръст от блестящите зъби на „къртицата“.

— Е, ами вие какво ще кажете? — обърна се водачът на „дилижанса“ към Горбовски. — Защо само мълчите? Трябва да говорите нещо… Нещо убедително.

Всички чакаха с любопитство.

— Изобщо аз бих могъл да вляза през пътническия люк — каза замислено Горбовски.

Лъжещурманът вдигна глава с надежда и го погледна.

— Не бихте могли — поклати глава водачът. — Той е затворен отвътре.

В настъпилата пауза се чуваше ясно гласът на Канеко:

— Не мога да ви дам десет комплекта, разберете, другарю Прозоровски!

— А пък вие ме разберете, другарю Канеко! Ние имаме заявка за десет комплекта. Как ще се върна с шест?

Някой се намеси:

— Вземете ги, Прозоровски, вземете ги… Вземете засега шест. При нас ще се освободят четири комплекта след една седмица и аз ще ви ги пратя.

— Обещавате ли?

Девойката със забрадката каза:

— Просто ми е жал за Прозоровски. Те имат шестнадесет схеми за улмотрони!

— Да, немотия — въздъхна водачът на „дилижанса“.

— А пък ние имаме пет — каза тъжно лъжещурманът. — Пет схеми и само един улмотрон. Какво им струваше да докарат към двеста парчета.

— Можехме да докараме и двеста, и триста — каза Горбовски. — Но улмотроните сега са нужни за всички. На Земята поставиха шест нови У-конвейера…

— У-конвейер! — каза девойката със забрадката. — Лесно е да се каже!… Вие имате ли представа от технологията на улмотрона?

— В най-общи черти.

— Шестдесет килограма ултрамикроелементи… Ръчно управление на монтирането, полумикронни допуски… А кой уважаващ се човек ще стане монтьор. Вие бихте ли станали?

— Събират доброволци — каза Горбовски.

— А!… — каза с отвращение водачът на „къртицата“. — Седмица за помагане на физиците!…

— Е, Валентин Петрович — каза лъжещурманът, усмихвайки се свенливо. — Както изглежда, няма да ни пуснат…

— Аз се казвам Леонид Андреевич — каза Горбовски.

— А пък аз Ханс — призна унило лъжещурманът. — Да отидем да поседим на сандъците. Може изведнъж нещо да стане…

Девойката със забрадката им махна с ръка. Те се измъкнаха от тълпата и седнаха на сандъците до другите лъжезвездни летци. Посрещнаха ги със съчувствено-насмешливо мълчание.

Горбовски опипа сандъка. Пластмасата беше груба и корава. На слънце беше горещо. Горбовски нямаше абсолютно никаква работа тук, но, както винаги, страшно му се искаше да се запознае с тези хора, да разбере какви са те и как са стигнали до такъв живот и изобщо да разбере какво е положението. Той събра един до друг няколко сандъка и попита: „Може ли да легна?“, легна, изпъна се с цялата си дължина и с помощта на една винтова стяга закрепи до главата си микрокондиционера. После включи грамофона.

— Казвам се Горбовски — представи се той. — Леонид. Аз бях капитан на този звездолет.

— И аз бях капитан на този звездолет — мрачно съобщи един дебел тъмнолик човек, който седеше отдясно. — Аз се казвам Алпа.

— А пък аз се казвам Банин — обади се един мършав младеж, гол до кръста, с бяла сламена шапка. — Аз бях и си оставам щурман. Във всеки случай, докато не получа улмотрона.

— Ханс — каза накъсо лъже-Валкенщайн, който беше седнал на тревата по-близо до микрокондиционера.

Третият лъжещурман, както изглежда, не ги чуваше. Той седеше с гръб към тях и пишеше нещо, сложил бележника на коленете си.

От множеството коли излезе един дълъг „гепард“. Вратата му се открехна, оттам изхвръкнаха празни кутии от улмотрони и „гепардът“ полетя в степта.

— Прозоровски — каза Банин със завист.

— Да — каза горчиво Алпа. — Прозоровски няма нужда да лъже. Той е дясната ръка на Ламондоа. — Той въздъхна дълбоко. — Никога не съм лъгал. Не мога да търпя да лъжа. И сега ми е тежко на душата.

Банин каза дълбокомислено:

— Ако човек почне да лъже без всякакво желание, значи някъде нещо се е развалило. Това е сложна последица.

— Всичко зависи от системата — каза Ханс. — Всичко зависи от този изходен принцип: повече получава онзи, който по-добре лъже.

— Ами предложете друг принцип — каза Горбовски. — Щом не можеш да излъжеш — на ти улмотрон. Можеш ли — поседи на сандъците…

— Да — каза Алпа. — Това е някакъв страшен провал. Кой е чувал някъде за опашки за оборудване? Или за енергия? Давахме заявка и ни осигуряваха… Никога дори не сме се интересували откъде се взема… Т.е. по интуиция ни беше ясно, че има маса хора, които на драго сърце работят в областта на материалното осигуряване на науката. Между другото това е наистина много интересна работа. Помня, че аз самият, след като свърших училище, с голям интерес се занимавах с рационализацията на монтирането на неутринните схеми. Сега вече никой не ги помни, но някога това беше много популярен метод — неутринният анализ. — Той извади от джоба си почерняла лула и с бавни уверени движения я напълни. Всички го следяха с любопитство. — Знае се, че относителният брой на потребителите на оборудване и на производителите на оборудване оттогава не се е променил съществено. Но, види се, е станал някакъв чудовищен скок в нуждите. По всичко изглежда — аз просто гледам наоколо си, — че средният изследовател има нужда сега от двадесетина пъти повече енергия и оборудване, отколкото по мое време. — Той смукна дълбоко и лулата му засъска и захърка. — Това положение може да се обясни. Открай време се смята, че най-голямо внимание заслужава онази проблема, която дава максимален порой нови идеи. То е естествено, другояче не може. Но ако първичната проблема лежи на субелектронно равнище и изисква, да речем, единица оборудване, то всяка една от десетте породени от нея проблеми се спуска поне с един етаж по-ниско в материята и изисква вече десет единици. Пороят от проблеми предизвиква порой от потребности. А да не говорим, че интересите на производителите на оборудване далеч не винаги съвпадат с интересите на потребителите.

— Това е омагьосан кръг — каза Банин. — Не са му обърнали внимание нашите икономисти.

— И икономистите са изследователи — възрази Алпа. — И те имат работа с порой от проблеми. И щом сме почнали да говорим за това, ето един любопитен парадокс, който много ме интересува напоследък. Вземете нула-Т. Нова, плодотворна и много перспективна проблема. Тъй като е плодотворна, Ламондоа с право получава огромно материално и енергетично осигуряване. За да си запази това материално осигуряване, Ламондоа е принуден непрекъснато да препуска напред — по-бързо, по-надълбоко и… по-тясно. А колкото по-бързо и по-дълбоко отива, толкова повече му трябва и толкова по-силно усеща недостиг, докато най-сетне почне сам да се спира. Погледнете тази опашка. Четиридесет души чакат и губят скъпоценно време. Една трета от всички изследователи на Радуга губят време, нервна енергия и темпа на мисълта си! А останалите две трети седят, скръстили ръце по лабораториите, и сега могат да мислят само за едно — ще им докарат ли, или не? Нима сами не се спират? Стремежът към запазване на материалните ресурси поражда надпреварата, надпреварата предизвиква непропорционално увеличаване на нуждите и в резултат възниква това спиране.

Алпа замълча и почна да изчуква лулата си. От струпаните коли, отблъсквайки ги надясно и наляво, се измъкна „къртицата“. На прозореца на високата кабина стърчеше капакът на новичък улмотрон. Когато минаваше край тях, водачът махна на лъжезвездните летци.

— Бих искал да зная за какво им е на Следотърсачите улмотрон — измърмори Ханс.

Никой не отвърна. Всички изпращаха с поглед „къртицата“, на задната стена на която личеше отличителният знак на Следотърсачите — черен седмоъгълник върху червено щитче.

— Мисля, че все пак икономистите са виновни — каза Банин. — Трябваше да предвидят. Трябваше преди двадесет години да насочат така училищата, че сега да има достатъчно кадри за осигуряване на науката.

— Не зная, не зная — каза Алпа. — Възможно ли е изобщо да се планира такъв процес? Ние малко знаем за това, но може да излезе, че изобщо не е възможно да се установи равновесие между духовния потенциал на изследователите и материалните възможности на човечеството. Грубо казано, винаги ще има много повече идеи, отколкото улмотрони.

— Е, това още трябва да се докаже — каза Банин.

— Ами че аз не казах, че е доказано. Само предположих.

— Такова предположение е порочно — каза Банин. Той почна да се нервира. — То утвърждава кризата за вечни времена! Ами че това е безизходица!…

— Защо да е безизходица? — каза тихичко Горбовски. — Напротив.

Банин не слушаше.

— Трябва да излезем от кризата! — казваше той. — Трябва да търсим изход! И изходът, разбира се, не се намира в мрачните предположения!

— Защо да са мрачни? — каза Горбовски. Но пак не му обърнаха внимание.

— Не бива да се отказваме от основния принцип за разпределяне — каза Банин. — Това ще бъде просто нечестно спрямо най-добрите работници. Ако вие двадесет години дъвчете само едно частно проблемче, а, да речем, получавате толкова енергия, колкото Ламондоа? Ами че това е безсмислено! Значи, че изходът не е тук? Не е тук. Ами вие самият виждате ли изход? Или се ограничавате само хладно да регистрирате?

— Аз съм стар научен работник и стар човек — каза Алпа. — През целия си живот съм се занимавал с физика. Вярно е, че малко съм направил, аз съм обикновен физик, но не е там работата. Въпреки всички тия нови теории аз съм убеден, че смисълът на човешкия живот е научното познание. И право да ви кажа, тъжно ми е да гледам, как милиарди хора в наше време странят от науката и търсят призванието си в сантименталното общуване с природата, което те наричат изкуство, задоволяват се да се плъзгат по повърхността на явленията, което те наричат естетическо възприемане. А пък ми се струва, че самата история е предопределила разделянето на човечеството на три групи: войници на науката, възпитатели и лекари, които впрочем са също войници на науката. Сега науката преживява период на материален недостиг, а в същото време милиарди хора рисуват картинки, римуват думи… изобщо създават впечатления. А сред тях има мнозина потенциални великолепни работници. Енергични, остроумни, с невероятна трудоспособност.

— Е, е! — каза Банин.

Алпа помълча малко и почна да пълни лулата си.

— Позволете аз да продължа мисълта ви — каза Горбовски. — Виждам, че не се решавате.

— Опитайте се — каза Алпа.

— Добре би било всички тези художници и поети да се закарат в учебни лагери, да им се отнемат четките и гъшите пера, да ги накарат да минат краткосрочни курсове и да ги принудят да строят за войниците на науката нови У-конвейери, да събират тау-тактори, да леят ергохронни призми…

— Ех, че глупост — каза разочаровано Банин.

— Да, това е глупост — съгласи се Алпа. — Но нашите мисли не зависят от нашите симпатии и антипатии. Тази мисъл ми е дълбоко неприятна, тя дори ме плаши, но тя възниква… и не само у мене.

— Това е безплодна мисъл — каза лениво Горбовски, като гледаше небето. — Опит да се разреши противоречието между общия духовен и материален потенциал на човечеството като цяло. Тя води до ново противоречие, което е старо и банално — между машинната логика и системата на морала и на възпитанието. В това стълкновение машинната логика винаги търпи поражение.

Алпа кимна и се обви с облаци дим. Ханс проговори замислено:

— Това е донякъде страшна мисъл. Спомняте ли си „проекта на десетте“? Когато предложиха на Съвета да се прехвърли на науката част от енергията от Фонда на изобилието… В името на чистата наука да се ограничи човечеството в областта на елементарните потребности. Спомняте ли си лозунга: „Учените са готови да гладуват“?

Банин подхвана:

— А пък Ямакава стана тогава и каза: „А шест милиарда деца не са готови. Така не са готови, както вие не сте готови да разработвате социални проекти.“

— И аз не обичам фантазиите — каза Горбовски.

— Наскоро прочетох книгата на Лоренц „Хора и проблеми“ — каза Ханс. — Чели ли сте я?

— Чели сме я — каза Горбовски.

Алпа заклати отрицателно глава.

— Хубава книга, нали? Там ме порази една мисъл. Вярно е, че Лоренц не се спира на нея, а говори мимоходом.

— Е и? — каза Банин.

— Помня, че цяла нощ мислих за това. Нямахме достатъчно апаратура, чакахме, докато ни докарат — знаете, обикновеното късане на нерви. И ето стигнах до такъв извод. Лоренц споменава за естествения отбор в науката. Кои фактори определят първенството на научните насоки сега, кога науката не влияе или почти вече не влияе на материалното благосъстояние?

— Е и? — каза Банин.

— И ето стигнах до такъв извод. Ще мине известно време и онези научни изследвания, които са се оказали най-успешни, ще погълнат цялото материално осигуряване, ще се задълбочат прекомерно, а останалите насоки ще изчезнат просто от само себе си. И цялата наука ще се състои от две-три насоки, които никой друг освен корифеите няма да разбира. Схващате ли?

— А, това са глупости! — каза Банин.

— Защо да са глупости? — попита обидено Ханс. — Ето фактите. В науката съществуват хиляди насоки. Във всяка работят хиляди хора. Лично аз познавам четири групи изследователи, които поради системни несполуки изоставиха работата и се вляха в други, по-успешни групи. Аз самият постъпвах на два пъти така…

Алпа каза:

— Шегите са си шеги, а вземете същия този Ламондоа. Ето той препуска през глава да осъществи нула-Т. Нула-Т, както и трябваше да се очаква, дава маса нови разклонения. Но Ламондоа е принуден да сече всички тези разклонения, той просто е принуден да ги игнорира. Защото той няма никаква възможност старателно да разработи всяко разклонение и да го направи перспективно. Нещо повече, той е принуден съзнателно да игнорира безспорно поразителни и интересни неща. Така например се случи с Вълната. Неочаквано, поразително и според мене страшно явление. Но преследвайки своята цел, Ламондоа прие дори разцеплението в своя лагер. Той се скара с Аристотел, отказа да осигури вълновиците. Той се задълбочава и задълбочава, неговата проблема става все по-тясна. За него Вълната остана далеч в тила. Тя само му пречи, той не иска да я знае. А тя между другото изгаря посевите…

Над космодрома загърмя високоговорителят за всеобщо оповестяване:

— Внимание, Радуга! Говори директорът. Моля старшият на бригадата на изпитателите Габа да се яви незабавно заедно с бригадата при мене.

— Щастливи хора — каза Ханс. — Нямат нужда от никакви улмотрони.

— Те си имат достатъчно грижи — каза Банин. — Веднъж ги видях как тренират — не, по-добре да бъда лъжещурман… А после две години да седя без работа и всеки ден да чувам: „Потърпете още мъничко. Ето може би утре…“

— Радвам се, че заговорихте за онова, което става в тила — каза Горбовски. — „Белите петна“ на науката. И мене ме занимава този въпрос. Според мене при нас в тила не е добре… Например Масачузетската машина. — Алпа кимна няколко пъти. Горбовски се обърна към него. — Вие, разбира се, сигурно я помните. Сега за нея рядко се сещат. Увлечението по кибернетиката мина.

— Нищо не мога да си спомня за Масачузетската машина — каза Банин. — Е, после?

— Знаете ли, това е древно опасение: да не би машината да стане по-умна от човека и да го потисне… Преди половин век в Масачузетс пуснали най-сложното кибернетично устройство, което е съществувало някога. С някакво си феноменално бързодействие, безпределна памет и тъй нататък… И тази машина работила точно четири минути. Изключили я, циментирали всичките й входове и изходи, отвели от нея енергията, минирали я, и я обградили с бодлив тел. С истински ръждясал бодлив тел — ако искате, вярвайте.

— А всъщност какво е станало? — попита Банин.

— Тя почнала да се държи[2] — каза Горбовски.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам, но едва успели да я изключат.

— А някой разбира ли?

— Говорих с един от създателите й. Той ме хвана за рамото, погледна ме в очите и каза само: „Леонид, това беше страшно.“

— Това си го бива — каза Ханс.

— А — каза Банин. — Глупости. Не ме интересува.

— А пък мене ме интересува — каза Горбовски. — Нали могат да я включат отново. Вярно, че е под забраната на Съвета, но защо да не вдигнат забраната?

Алпа измърмори:

— Всяко време си има свои зли магьосници и привидения.

— Като говорим за злите магьосници — подхвана Горбовски, — веднага се сещам за случая с Тринадесетте.

Очите на Ханс горяха.

— Случая с Тринадесетте — разбира се! — каза Банин. — Тринадесет фанатици… Впрочем къде са те сега?

— Моля, моля — каза Алпа. — Това същите учени ли са, които се съединиха с машините? Но нали те загинаха.

— Казват, че да — рече Горбовски, — но не е там въпросът. Създаде се прецедент.

— Че какво — каза Банин. — Наричат ги фанатици, но смятам, че в тях има нещо примамливо. Да се отървеш от всичките си слабости, страсти, емоционални избухвания… Гол разум плюс неограничени възможности за усъвършенствуване на организма. Изследовател, който няма нужда от уреди, който сам си е уред и сам си е транспорт. И никакви опашки за улмотрони… Аз прекрасно си го представям. Човек-флаер, човек-реактор, човек-лаборатория. Неуязвим, безсмъртен…

— Моля за извинение, но това не е човек — измърмори Алпа. — Това е Масачузетската машина.

— А как са загинали, щом като са безсмъртни? — попита Ханс.

— Сами се разрушиха — каза Горбовски. — Види се, не е приятно да си човек-лаборатория.

Иззад машините се появи един човек, кървавочервен от напрежение, с цилиндър улмотрон на рамо. Банин скочи от сандъка и се затича да му помогне. Горбовски замислено наблюдаваше как товарят улмотрона във вертолета. Кървавочервеният човек се оплакваше:

— Не стига, че дават един вместо три, не стига, че губиш половин ден, но трябва още да доказваш, че имаш право! Не ти вярват! Можете ли да си представите — не ти вярват! Не вярват!!!

Когато Банин се върна, Алпа каза:

— Всичко това е доста фантастично. Ако ви интересува тилът, по-добре обърнете сериозно внимание на Вълната. Всяка седмица има поредно нула-транспортиране. И всяко нула-транспортиране предизвиква Вълна. Голямо или малко изригване. А с Вълната се занимават дилетантски. Да не стане втора Масачузетска машина, само че без изключвател. Камил — познавате ли Камил? — я разглежда като явление от планетен мащаб, но неговите аргументи са мъчно разбираеми. С него много мъчно се работи.

— Впрочем — каза Ханс — знаете ли гледището на Камил за бъдещето? Той смята, че днешното увлечение по науката е един вид благодарност за изобилието, инерция от онези времена, когато способността за логично възприемане на света е била единствената надежда на човечеството. Той казва така: „Човечеството е в навечерието на разцеплението. Емоциолисти и логици — изглежда, че има предвид хората на изкуството и хората на науката — се отчуждават помежду си, престават да се разбират и престават да имат нужда едни от други. Човек се ражда емоциолист или логик. Това лежи в самата природа на човека. И кога да е човечеството ще се разцепи на две общества, също така чужди едно на друго, както ние сме чужди на леонидяните…“

— А — каза Банин. — Каква глупост. Какво ти разцепление? Къде ще се дене средният човек? Може Пагава и да гледа новата картина на Сурд като теле железница, възможно е Сурд да не разбира защо съществува на тоя свят Пагава, на това нищо не може да се каже — ето ти логик и ето ти емоциолист. Ами аз какъв съм? Да, аз съм научен работник. Да, три четвърти от времето ми и три четвърти от нервите ми принадлежат на науката. Но и аз не мога без изкуство! Ето, нечий грамофон свири и на мене ми е хубаво. Мога да мина и без грамофон, но с него ми е много по-добре… И тъй, пита се, ами аз как ще се разцепя?

— И аз си го помислих — каза Ханс. — Но той казваше, че, първо, геният на нашето време щял да бъде среден човек в бъдещето и, второ, уж съществувал не един среден човек, а двама — емоциолист и логик. Във всеки случай аз така го разбрах.

— Възхищавам ти се — каза Банин. — Според мене, когато слушаш Камил, нищо не можеш да разбереш.

— А може това да е бил поредният парадокс на Камил? — каза замислено Горбовски. — Той обича парадоксите. Впрочем за парадокс това разсъждение може би е прекалено праволинейно.

— Е, Леонид Андреевич — каза весело Ханс. — Все пак имайте предвид, че това не са разсъждения на Камил, а мои. Аз вчера се пекох на плажа и изведнъж на камъка изникна Камил — нали знаете неговия маниер? — и почна да разсъждава гласно, като се обръщаше главно към морските вълни. А пък аз лежах и слушах, а сетне заспах.

Всички се засмяха.

— Камил се упражнява — каза Горбовски. — Горе-долу си представям защо му е потрябвало това разцепление. Изглежда, че го занимава въпросът за еволюцията на човека и той строи модели. Синтезът от логици и емоциолисти му се струва по всяка вероятност като нов човек, който вече няма да е човек.

Алпа въздъхна и скри лулата си.

— Проблеми, проблеми… — каза той. — Противоречия, синтез, тил, фронт… А забелязахте ли кои седят тук? Вие, вие… той… аз… Неудачници. Отхвърлените от науката. Ето науката — получава улмотрони.

Той искаше да каже още нещо, но тогава високоговорителят ревна отново:

— Внимание, Радуга! Говори директорът. Капитанът на звездолета „Тариел-втори“ Леонид Андреевич Горбовски. План-енергетикът на планетата другаря Канеко. Моля да се явят незабавно при мене.

От колите веднага се подадоха водачите. По лицата им беше изписано неописуемо удоволствие. Всички гледаха лъжезвездните летци. Банин вдигна рамене и разпери ръце. Ханс извика весело: „Не е за мене, аз съм щурман!“ Алпа взе да покашля и затули лице с длан. Горбовски бързо стана.

— Трябва да вървя — каза той. — Никак не ми се тръгва. Така и не успях да се изкажа. Ето накратко моето становище. Не трябва да се огорчаваме и да чупим ръце. Животът е прекрасен. Между другото именно защото противоречията и новите обрати нямат край. А що се отнася до неизбежните неприятности, аз много обичам Куприн, той има един герой, нещастен човек, който се пропил. Помня наизуст това, което той казва. — Той се изкашля. — „Ако ме смачка влак, вътрешностите ми се смесят с пясъка и се намотаят по колелата и ако в този последен миг ме попитат: «Е, и сега ли е прекрасен животът?» — ще кажа с благодарен възторг: «Ах, колко е прекрасен!»“[3] — Горбовски се усмихна смутено и пъхна грамофона в джоба си. — Това е казано преди три века, когато човечеството още е ходело на четири крака. Хайде да не се оплакваме!… Ще ви оставя кондиционера[4] — тук е много горещо.

Бележки

[1] Лъженерон — заглавие на роман на Л. Фойхтвангер.

[2] Така е и в оригинала — „вести себя“. Бел.Mandor.

[3] Цитат от романа на руския писател А. Куприн „Дуел“ (21 гл.)

[4] Кондиционер (техн. термин) — климатична инсталация, климатик. Бел.NomaD.