Цончо Родев
Отвъд синия праг (8) (Експедиция „Космос“)

Експедициите никога не свършват под водата

Репортажите обикновено поспестяват истината

Поспестяват, и то по правило от неприятната истина. Например сега, когато преживях отново експедицията от 79 година, си припомних това-онова, което не намерих по страниците на списанието.

Няма го например пълното неверие, което бе обхванало Мишо и мене в навечерието на експедицията и ни държа под своя власт дори тогава, когато отивахме да посрещнем първите от групата — толкова проблеми бяха нерешени!… Не мина обаче дори минута след пристигането на влака, когато — щастлив миг! — всичко, буквално всичко се превъртя като с магическа пръчка. От един прозорец висяха като грозд Вили, Юлия, Владо, Васко, Стоян и Чавдар и ни заливаха с радостни викове и потоп от неразбираеми думи; впрочем имаше едно изключение — Чавдарчо нито викаше, нито говореше, защото хълцаше неудържимо — беше попрекалил с бирата във влаковия бюфет.

Подадоха ни през прозореца около един тон багаж — десетте (по-късно оказали се злополучни) дихателни апарата, другата техника и личните си куфари и спортни сакове — и едва тогава успяха криво-ляво да ни кажат най-важното: Венов буквално в последния момент уредил плащането на кораба и ще разполагаме с „Херсон“ според договора. А както носеха и материалната част…

Натоварих част от апаратите на колата си и поех към пристанището. Пък там просто не повярвах на очите си: „Херсон“ вече бе опънал вързалата на определеното за него „пето място от вътрешната страна“, а току до борда му бе спряла една ниса и братовчед ми и Петьофа разтоварваха от нея чудесните френски апарати на УСТФ. После, само за часове в този следобед, пристигнаха почти всички други: една комета стовари Ваня от Приморско, Боян пристигна директно от Видин, където бе водил някакъв курс на своите студенти, пред музея заварихме Лъчо с неговия запорожец и Ваньо с трабанта — кой знае как се бе случило така, че двамата, пътувайки съответно от София и Пловдив, се срещнали по шосетата и пристигнали заедно с весел („като на сватба“, задоволи се да каже мълчаливецът Лъчо) рев на клаксоните. Едва тогава Мишо успя да ми прошепне — с повече изумление, отколкото с радост: „Сега вече разбрах, че ще стане…“

Със закъснение от само една нощ пристигна и Янко. Имаше доста изтерзан вид, тайната на който отчасти се разбра, когато представи на нашата касиерка Юлия железопътния си билет (пазя го още) за осребряване: той, пловдивчанинът, носеше документ, че е пътувал Хасково — Нови пазар… Иди сетне да кажеш, че и ергенството нямало своите проблеми!…

(Много го обичам, проклетия му Янко… Нему боговете са дали чудната дарба да е носител на ведрина, смях, бодрост. Има безподобно чувство за хумор и не го пести денем и нощем. Шегува се със себе си — споменатия железопътен билет например, — затова никой не се сърди на шегите му, насочени към другите. И е прекрасен спортист с неутолим порив към новото, към необикновеното — инструктор и съдия е в десетина спортове и навсякъде е желан съекипник и партньор. И във всичките тези свои многобройни поприща е претърпял, казват, само един неуспех — в Пловдив веднъж ми разправяха, че се провалил като съдия в някакъв конкурс за най-хубаво женско тяло: като лекар поверили именно нему да взема със сантиметър размерите на състезателките, пък то ръцете му се разтреперили… И ако нещо все пак не харесвам в него, то е само лицемерието му. Ето, като прочетохте как го виждам аз, дългогодишният му приятел, а особено ако се случи и да дочуете речника на вицовете му, вие положително ще си съставите представа за някакъв нехаен лекар и спортист-плейбой, който рядко спи две нощи в едно и също легло. И ще направите голяма грешка, понеже именно тук е лицемерието му — Янко предумишлено поддържа тази фалшива представа за себе си, за него тя е някаква форма на камуфлаж. Всъщност готов съм да свидетелствувам под клетва, че той е извънредно добър и извънредно сериозен лекар (към нас — направо безкомпромисно строг), а — слава богу! — без да е светец, към жените има по ренесансовски чисто и изпълнено с дълбока вътрешна почит отношение. Не е ли за обичане такъв човек?)

Новият ни приятел и съекипник Недко трябва да е преживял неприятни минути, когато се е видял „на едно корде“ с Янко и мене. Той, вероятно един от тримата най-добри леководолази в България, 18 години преди това по едно чудо не бе скъсан от мене на изпита за леководолаз-любител, а три години по-късно Янко му „дарил“ една забрана за спущане само защото го забелязал да изпива една-единствена чаша бира…

Тъй като се отвори дума за Недко, та нека да ви кажа няколко думи и за него. В „мъртвия сезон“ между две експедиции той в никакъв случай не може да бъде набеден, че е от най-активните участници в нашата група, но е направо незаменим по време на експедициите. Няма нещо под водата, което той да не е способен да направи, а в почивките създава такъв дух и такава атмосфера около себе си, че се забравят и умората, и нервността, и огорчението от някоя неудача. Защото Недко има вродена дарба да твори хумор във всички негови форми. Денят, когато се е посветил на леководолазното дело, всъщност е ознаменувал една непоправима загуба за българската литература — той притежава изумително умение на разказвач и пред неговите сладкодумни истории, винаги обилно гарнирани с остроумие, приказките на Шехерезада не са нищо повече от махленска бъбривост… И за още една негова черта ми се иска да ви кажа — той е еднакво сърдечен и с най-големия големец, и с последния бараба от пристанището. И навярно затова има толкова приятели и познати от абсолютно всички кръгове, че понякога се чудя как сполучва да запомни имената им. Във всеки случай аз се запознах с един от най-популярните наши актьори — капитан Петко войвода — именно чрез него.

Съзирам още доста пропуски в репортажа си, но един от тях, мисля, трябва на всяка цена да запълня — отнася се за факт, който ще ви каже повече за момчетата и момичетата от групата, отколкото десет страници епитети: когато в края на краищата все пак се оказа, че парите ни не достигат за запълване на целия бюджет на експедицията, те единодушно гласуваха една сума (скромна, но все пак сума!), която всеки внесе от собствения си джоб… Вие, драги читатели, които в една или друга степен следите спортния живот „по света и у нас“, да сте чували нещо подобно?

Много съм мислил за тази необикновена черта на младите леководолази от нашата група. Какво ги е запазило чисти и настрана от користолюбието? — Отговорът, струва ми се, е само един: те толкова обичат морето, дълбините, леководолазния спорт и археологията, че заради тях са готови на такава и далеч по-големи жертви. В скромната анкета, която проведох при започването на настоящата книга, потърсих тяхното обяснение. Абсолютно всички говорят за своята любов към морето, но може би най-ярки са думите на Васко, Вили, Виктор и Боян, а за Митко тя е „инстинктивна, вродена“. Ваня го доказва с друго — освен леководолазния тя е завършила курсове по водни ски, гребане и ветроходство, морски спортен многобой и има „тапия“ за капитан на плавателен съд до 10 бр. р. тона. А Ваньо Т. се е задоволил да спомене, че е посветил пет години от живота си на моряшката професия и това е един действително красноречив факт. Като обясняват привързаността си към подводната археология, някои (Юлия, Боян, Виктор, Ваня) говорят за интерес към историята и паметниците на миналото още от ученически години, други са се запалили от прочетеното в книги и разказаното от приятели (Петьо — от разказите на Ваньо М. и Боян), трети (Ваньо М., Ваньо Т., пак Ваня и др.) любезно свързват началото на интересите си с онези мои лекции от времето на „лошото време не винаги е за проклинане“, отдават заслуженото и на контакта си с такива археолози като Горанка Тончева, Иван Гълъбов, Михаил Лазаров и особено Велизар Велков. Тъй или иначе у всички до един е имало винаги обич към морето, после по различни пътища е дошъл и интересът им към археологията, а от кръстоската между двете се е родила и тяхната привързаност към подводната археология, заради която те жертвуват време, служебни и семейни (последните са по-редки) скандали, че и пари от все още недокрай стабилизираните си лични бюджети.

Като написах горния пасаж, неволно се замислих и за самия себе си. Как бих отговорил аз на собствената си анкета?

Нека бъде простено на автора, че ще разкаже и за себе си

Ако е вярно, че животът на планетата е произлязъл от морето, аз положително съм образец на атавизма — откак се помня, мен винаги нещо непреодолимо ме е привличало към света на морските дълбини. Забелязахте ли добре — не към морето като възпятата „безкрайна морска шир“, а към онова, което е под повърхността му. Плувах и (надявам се) още плувам добре, стилно и продължително, но плуването като спортно-състезателна дисциплина никога не ме е привличало — в няколкото ми участия в състезания (като войник) се проявих твърде посредствено. Причината е все тази: още от годините на детските фантазии някаква необяснима с думи сила ме влече не до, а „отвъд синия праг“.

Бях в първи прогимназиален клас, когато с приятеля ми Борко Бояджиев се заловихме да изобретяваме апарат за дишане под водата. И наистина го изобретихме: представляваше почти квадратно дървено сандъче колкото старите войнишки раници, обилно полято с крадена от пристанището смола, снабдено с презрамки за обрамчване и градински маркуч, който отвеждаше до устата. Не се стигна до експериментирането му под водата — още на Борковия балкон разбрахме, че от нашето сандъче не може да се изсмуче нито глътка въздух.

Второто ни изобретение беше по-просто, но и по-рационално. Състоеше се от три надути плондера, на шийките на които бе завързан с обикновен канап краят на един маркуч. Сметката ни бе много ясна: плондерите ще държат края на маркуча над повърхността, а ние, редувайки се, с камък (за тежест) в ръце ще ходим по дъното и ще дишаме от другия край на маркуча; стигна ни умът дори и за това да не издишваме през маркуча, а, кривейки уста, направо във водата. Този наш „апарат“ вече го изпробвахме и… замалко не се удавихме. В същия ред, в който беше и експериментът край някогашното „Дяволско мостче“ на варненския плаж: първо по чудо не се удави Борко, после — аз. Все по чудо. А бяхме на път да се удавим, защото просто можехме да изсмучем точно толкова въздух, колкото и преди от сандъчето. Тогава ние си обяснихме неуспеха с това, че невидимо за нас маркучът се е прегъвал и запушвал някъде между повърхността и устата ни. Изминаха пълни три петилетки, докато разбрах истината: по ред физически и физиологически причини човек, дори ако притежава силата на Херакъл или на Милон Кротонски, може да диша по този начин най-много до 1.80 м под водата — там е крайната, теоретичната граница на възможностите на гръдните мускули да преодолеят външното налягане. Можете спокойно да ми се смеете — не се срамувам от невежеството си. Нали няколко века преди нас геният на Леонардо да Винчи е предложил съвсем същия уред, само дето вместо плондери е предвиждал друг носещ плавок…

Идва ред да обясня на какво дължа скромните си познатия по немски. Ако тази книга случайно попадне в ръцете на г-жа Дора Русева, от сърце я моля да ме извини. Когато в долните класове на гимназията вземах уроци от нея и старателно зубрех дер-дес-дем-ден и ди-дер-дер-ди, г-жа Русева беше дълбоко убедена, че моята цел е един ден да мога да чета в оригинал „Immense“ на Теодор Щорм или да се опивам от неземната музика на Гьотевата поетика например в

Über allen Gipfeln ist Ruh’,

in allen Wipfeln spürest Du…

Тогава не ми стигнаха сили да й кажа истината. А тя, истината, беше, че по необясними пътища (наистина абсолютно необясними: по онова време никой в семейството ми не знаеше нито една немска дума, нито имахме близък човек в Германия) в ръцете ми бе попаднала първата от книгите на Ханс Хас, същия, който по-късно щеше да стане едно от най-големите светила на „хората-риби“ — „Uner Korallen und Haien“ (Berlin, 1941), която още пазя като скъпа реликва — и мечтата на живота ми беше да я прочета, да се поуча от нея. Е, прочетох я и се поучих. И в резултат не оглушах, но няколко лета неизменно страдах от бароотит — по онова време дори един Ханс Хас не е знаел да изравнява налягането в ушите и твърдеше, че с тренировки човек може да свикне тъпанчетата си с дълбочини докъм 16–17 метра…

После дойдоха бомбардировките, скривалищата, недоимъкът, трудните следвоенни години — кръгло пресметнато, около едно десетилетие, когато никому у нас не беше до превръщането на водолазното дело в спорт. След това обаче намерих начин да си доставя един чифт перки. Това стана през 1953 година и, доколкото ми е известно, тези смешни асиметрични перки „Баракуда“ са първите, които са направили „сефтето“ на нашето море; нямам никакви претенции за първенство, но за всеки случай ги пазя за бъдещия Музей на леководолазното дело в България, ако някога дойде времето да се роди той.

В следващите години по нашето крайбрежие се понавъдиха скромен брой гмуркачи, най-често подводни ловци. Създадоха се и първите групички от приятели, които непрекъснато „откриваха Америка“ в подводното дело: нашата се състоеше от Хели Бурдин, Митко Доросиев и мене и възможностите ни стигаха само до харпуна и подводния лов (а то беше наистина райско време за подводен лов, когато рибата не беше наплашена и човек ловеше толкова, отколкото се нуждаеше) и теоретичните разработки на леководолазния спорт. Други обаче, владеещи технически знания и сръчности — например Иван Джаков в София или Антон Беджев и Харалампи Амиорков във Варна, — дръзваха да правят самоделни дихателни апарати и автомати, като… изучаваха с лупи чужда литература и проспекти… И така продължи до есента на 1958-а, когато един човек, който изобщо не знаеше да плува — инж. Димитър Рашев, — обедини в единна организация всички тези групи и създаде първата Секция по подводен спорт. А на следната година беше и първата подводна археологическа експедиция.

Остава ми да кажа две думи и по другия въпрос от анкетата ми — защо аз, белетристът с юридическо образование, съм пристрастен именно към подводната археология. Достатъчно е, мисля, да спомена, че детството и юношеството ми преминаха сред руините на древната българска крепост Овеч край Провадия и на Аспаруховата кула (която по-късно се оказа част от сградата на римските терми) във Варна и че в резултат на това главата и сърцето ми винаги са били пълни с видения от миналите векове, за да се досетите, че любовта към старините и историята беше в самата ми кръв — това навярно са разбрали, и онези читатели, на които се е случвало да прочетат някоя от моите книги. И от „ашладисването“ на любовта към историята и паметниците от миналото върху атавистичния стремеж към подводния свят (или обратното) се яви моя милост, за когото ако подводната археология и да не е единственото занимание, то във всички случаи и е посветил четвърт век…

Краят на „загадката Свети Атанас“

Експедицията „Космос 79“ има̀ и по-важно продължение, но за него ще разкажа в следващата глава. Сега искам да ви разправя как тя от морското дъно премина върху страниците на списание „Космос“ и как в резултат бе разгадана тайната на нос Свети Атанас.

Още като прочете ръкописа на репортажа ми за експедицията, у д-р Славчев се събуди и разпали целият му журналистически инстинкт, и то все във връзка с откриването от нас на неподозирано досега селище при с. Бяла и нос Свети Атанас. И той веднага реши да обяви конкурс: „Какво име да се даде на древното пристанище, намирало се край нос Свети Атанас, открито от експедиция «Космос»?“ Полугласно се опитах да го отклоня, изразих му всичките си съмнения относно допустимостта на подобен конкурс, но без успех и цитатът по-горе е от обявата на конкурса-допитване, както тя е поместена в бр. 2/80 на списанието. И за моя голяма изненада към редакцията потекоха потоци писма не с ругатни, а с какви ли не чудати предложения. Придържайки се към поговорката, че „котка на гърба си не пада“, Слави никога не си го призна (пък и аз не съм го насилвал за това), но, изглежда, моите аргументи против конкурса му бяха повлияли, което получи съответно отражение и в решението на журито, когато то се събра, за да определи резултатите: ученичката Боянка Цв. Драганова от с. Кошава, Видинско, спечели един салонен транзисторен радиоприемник, но иначе бе казано, че „журито отчита необходимостта мястото да получи работно име — нещо, което ще бъде от полза за археолозите, които предстои да проучат пристана, затова приема като временно име с чисто практическо, а не научно значение Пристан «Космос».“

Не щеш ли обаче само няколко дни след обявяването на резултатите по телефона ми се обади Божидар. Или, ако предпочитате, историкът Божидар Димитров. С него ме свързва добро приятелство още от 1962 година, когато той, един от „отбора на 17-годишните от Созопол“, стана републикански отборен шампион по леководолазен спорт. По-рано, докато още пълзеше в подстъпите на голямата наука, Божидар често обичаше да казва — насаме и пред общи приятели, — че именно аз съм го бил насочил и към попрището на историк, и към подводната археология. В последните години тези признания и реверанси позалиняха и постепенно „предадоха богу дух“. Честна дума, не му се сърдя — Божидар направи няколко крупни исторически открития (например не друг, а той откри първите глави от „Историята на България“ на Петър Богдан Бакшев, за която само се подозираше, пак той издири във фондовете на Ватикана цяла колекция от средновековни морски карти, в които неизменно фигурира и нашето крайбрежие с всичките си подробности), които му отредиха ако не най-предно, то съвсем почетно място сред българските историци, та е неудобно, знаете, да свързва началото на пътя си с мене, аматьора.

Тъй като нататък все по-често ще се споменава за Божидар, нека да допълня още няколко думи за този млад, пък с нашумяло в средите на историците име научен работник и подводен археолог, комуто музеите по крайбрежието дължат поне половината от античните си каменни и оловни котви. Днес той е запазил духа на онова мургаво и гърчаво момче, с което се запознах някога на леководолазните състезания, само гдето е пораснал с една глава и се е удвоил или утроил в обиколката на талията…

Та именно този Божидар ми се обади, казвам, за да ми рече нещо приблизително от този род: „А бе, бате Цончо, какви са тези конкурси, дето ги обявявате, бе? Ами че вие просто сте открили едно селище, което отдавна се знаеше по име, само дето археолозите не успяваха да го намерят и извадят на бял свят!“ Когато възвърнах дарбата си да говоря, поразпитах го за най-основното. Да, от древните карти отдавна се знаело за съществуването на пристанищно селище на име Виза, ала като не го откривали, археолозите го смятали потънало при неизвестен катаклизъм в морето. (Тук ви приканвам да си спомните съдбата на античния Бизоне.) Сега Божидар проверил: нос Свети Атанас напълно отговарял и на данните по картите, и на разстоянията до съседните пристанища според старите лоции^[1].

Излишно е да ви казвам, че веднага свързах Божидар с д-р Славчев и в резултат още в бр. 1/81 на списание „Космос“ се появи статията „Градът се нарича Виза“ от научния сътрудник ви Националния исторически музей др. Божидар Димитров. Ето най-същественото от нея.

Преди всички Божидар аргументирано доказва точността на старите морски карти и така стига до пристанището, открито при нос Свети Атанас. Във всички морски карти — изтъква той, — от първата до последната, между пристанищата Мавро Моло (Черни нос) и Емона (н. Емине) е нанесено пристанище Виза или с българизираната форма — Вича. В една от няколкото запазени лоции (портолани) от ХIV в. Виза е определена така: „От нос Лемано (Емона) до Виза са 15 мили. От Виза до Мавро Моло (Черни нос) — 15 мили.“ И тъй като нос Свети Атанас е разположен приблизително по средата между тези две точки, Божидар е убеден, че именно там е била древната Виза.

По-нататък той прави задълбочен анализ на името Виза, за да стигне до извода, че нашето откритие „е едно от най-старите пристанищни селища по нашия бряг. Основаването му трябва да се датира от средата на II хил. пр.н.е., създадено от кари — траки. Тъй като името му се е запазило до късното средновековие в българизираната форма Вича (византийците продължават да използуват понякога старото име Виза), трябва да приемем, че животът в него не е прекъсвал до ХIV в., или е прекъсвал съвсем за кратко — иначе името не би оцеляло.“ И завършва с един цитат от турския хронист Мехмед Нешри, в който е разказано за края на Виза-Вича (в хрониката е наречена Вичиене) — по заповед на Али паша в 1388 г. „войската… разруши и изгори крепостта, плени населението й и изцяло го посече“.

„Така загинало едно от най-древните пристанища в българските земи — заключава Божидар. — Животът тук повече не покълнал. А споменът за него неочаквано бе възкресен в наши дни.“

Заповядайте на рожден ден!

Приблизително по същото време, когато Слави решаваше да обяви конкурса за името, момчетата и момичетата от експедицията насрочиха сбирка в кабинета на Боян — едновременно отчетна и прощална. За себе си във всички случаи мога да призная, че отивайки нататък, не ми минаваше и през ум нещо друго, освен едно предстоящо сърдечно „Довиждане!“ или даже „Сбогом!“ Навярно повечето от останалите бяха настроени на същата вълна, понеже разговорите преминаваха вяло, уморено, с повей на тъга като пред раздяла. И съвсем внезапно Ваньо Т. изрече нещо, на което „било писано“ да стане едва ли не съдбовно. То изглеждаше приблизително в такъв вид:

— Лично аз, както знаете, не можах да дойда на експедицията, но въпреки това смятам, че днес ние имаме да извършим нещо далеч по-голямо, отколкото да отчетем свършената работа. Какво е свършила експедицията, има кой да отчете. Ние би трябвало да си отговорим на друг, много по-съществен въпрос: трябва ли, като излезем от тази врата, да се попилеем отново всеки по своя път, за да се срещнем отново само ако бате Цончо реши след десет години да организира нова експедиция, или обратното — да запретнем ръкави и от случайно събран екип да създадем една постоянна, организирана и обединена от общите ни интереси група.

И Ваньо предлагаше: екипът да не се разпуща, да се обособи като постоянна група и оттук нататък те да поемат в ръцете си всичко онова, което до този момент аз съм правил за тях.

Мисля, че вече можете да се смятате запознати с Ваньо Т. — ето точно това е той! Но за да не се припознаете, ще допълня още само няколко щрихи за него. Той изглежда слаб, но всъщност е много добре сложен, силен и жилест, просто по тялото му няма нито един грам сланина. Също така слабо е и лицето му, украсено от светли коси и руси, малко завити надолу мустаци. Но истинския Ваньо ще откриете не във външността, а в характера му. Той говори суховато, сдържано, немногословно и с такава прямота, че хората, които по-малко го познават, я възприемат като грубост. Не е вярно — всъщност той умее да изслуша всички и всичко, нито акламира, нито спори, но когато дойде ред да каже собственото си мнение, го казва като с чук и длето, а не замазано с маслен крем. И все пак най-ценното у него е навярно вродената му дарба да напипва най-същественото в дадена обстановка и както е изразът, „да удари гвоздея по главата“. Не е безгрешен в преценките си, разбира се (и слава богу, че не е!), но когато му се случи да сбърка, вие абсолютно можете да бъдете убедени, че то е грешка на човешката му природа, а в никакъв случай изкривяване на душата от безпринципност.

Предложението на Ваньо Т. ни свари неподготвени, но във всички случаи изтрещя като бомба. После всички заговориха в един глас и като че ли лайтмотивът на този глас беше едно голямо „да“. Погледнаха очаквателно и към мене: по онова време (хайде, да не скромнича излишно — същото е често пъти и днес) по инерция даваха голяма тежест на думата ми. А тогава моята дума също беше „да“ и дори сърдечно поздравление за идеята, но и с едно „но“ — стигне ли се до създаването на една организирана група, нека наистина животът и пътят й да се определят от тях, младите, а аз да съм само редови член в нея, който да я подпомага с опит и връзки.

Като стигнахме дотук, всички единодушно решиха, че поставеният от Ваньо Т. въпрос е много важен, за да се претупа той на бърза ръка — чувствуваха нужда от време да премислят идеята, да видят (или да не видят) себе си в нея, да оформят представата си за евентуалната постоянна група. И затова пак единодушно се предложи да има ново, този път чисто организационно събрание, но то да не бъде така сбутано, като в кабинета на Боян, където половината седяха по бюрата или на пода, а при друга, по-спокойна и по-предразполагаща обстановка. Но това, както ви е известно, е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. И когато мнозина се виждахме вече в задънена улица, се обади Фани:

— Ако не ви плаши едно зимно изкачване на Витоша, аз се наемам да осигуря място за сбирката. — А на недоверчивите ни погледи отговори: — Ей така на̀ — ще имаме цяла една сграда само на наше разположение и толкова дълго, колкото ще ни е нужно. Че ще се погрижа и за храната…

Тъй като е подходящ момент, да ви запозная и с Фани.

По външност тя надали би могла да бъде сбъркана с Катрин Деньов например, но навярно разликата е твърде малка, понеже мъжете в преобладаващата си част се лепят по нея буквално като топлийки по ножица. За да бъда по-точен, ще добавя, че ако изключим нашите момчета (в Групата съществуват приятелски и — как да кажа? — безполови отношения), досега съм видял само един-единствен мъж, който да остане безразличен към чара на Фани. Беше един варненски катаджия, комуто тя поднесе най-пленителната усмивка от своя арсенал и му „правеше гръбче“ като коте, пък крайморският представител на закона й отговори със съставяне на акт и изпращане на „поправителен“ изпит. Има великолепно чувство за хумор и божия дар винаги нещо да се случва около нея. И за двете съм и безкрайно благодарен — за пренатоварения във всяко отношение живот на една експедиция хуморът и веселата случка са истински балсам… Когато ни е нанагорно с организацията и проблемите далеч надминават възможностите ни, тя се товари, товари, товари като комшийско магаре и, естествено, изпълнява не повече от четвъртината на поетите ангажименти. Причината не е в липсата на желание, а защото при самотоваренето морето й е било до колене. (В случая правя комплимент на морето, краката на Фани са около километър, та това „до колене“ съвсем не е малко…) Ала онова, което наистина свършва, то пак е такова и така свършено, че ти се завива свят.

Тъй или иначе Фани изпълни ангажимента си, и то по най-блестящ начин. И в един зимен следобед бяхме на Витоша, отърсихме се от снега, насядахме около подредените по подходящ начин маси и учредителното ни събрание започна. Няма да ви го предавам изцяло — допущам, че както всички в България и вие сте сити и пресити на събрания. Ще ви кажа само, че между всички членове-основатели (да припомня: това бяха участниците в експедицията) съществуваше единодушие „като за витрина“ и в резултат на неколкочасовото обсъждане се роди Групата за подводни изследвания (ГПИ) „Космос“. Сигурно се досещате, че това наименование, не особено подходящо като за една подводна група, бе прието без никакви възражения, за да отдадем малка почит към списанието, на което дължахме цялата си досегашна дейност. Както си му е редът, избрахме и първото ръководство: председателството по заслуга се падна на инициатора Ваньо Т., а другите двама щяха да бъдат Стоян и Васко. Взеха се и още много решения в този ден, най-съществените от които се отнасяха до постоянното повишаване на леководолазната и археологическата подготовка на членовете и до изявяване на желание да бъдем приети в НЕК (Научния експедиционен клуб) ЮНЕСКО. Нека да избързам и да кажа, че специално това последното бе уредено сравнително бързо и сравнително лесно. А списание „Космос“ отвърна на нашето признание с двойно по-голямо: то пое шефство над Групата. Впоследствие, когато започнахме да се прочуваме, също и други учреждения и предприятия поеха шефство над нас — например УСТФ и УПМКАП Варна, — но първи си останаха „Космос“ и д-р Славчев…

И така, рожденият ден на ГПИ „Космос“ мина, но не може да се каже, че първите месеци на съществуването й издаваха да се е родила под щастлива звезда. Началните сътресения дойдоха в току-що избраното й ръководство: Ваньо Т., макар и вече инженер, бе решил да запише втори факултет — математика — и му идваше твърде тежко да носи под мишница даже не две, а три дини: работата си, задочното следване и грижата за Групата. Да не говорим, че приблизително по това време беше и бракът му с Лили, та имаше за него и една най-сладка, но все пак четвърта диня… Председателството пое Владо, но и той „царува“ само около месец — получи назначение на преподавател в политехниката на далечен Тунис, където е и досега. И едва в навечерието на лятото избрахме (страхотно текучество на председателите, знаете) Ваньо М., който оттогава до днес с чест и достойнство носи кръста на наш „господар и повелител“…

Много по-лошо беше, че Групата се готвеше и усъвършенствуваше, но й липсваха две важни неща — пари и перспективи. И когато почти се бяхме примирили с мисълта, че „Група има, подводна работа няма“, съвършено неочаквано, напълно по системата „деус екс махина“ на стария гръцки театър, не ние намерихме експедицията, а експедицията намери нас.