Цончо Родев
Отвъд синия праг (4) (Експедиция „Космос“)

Автоплагиат I:
Експедиция „Космос 69“

От запад се зададе син, заплашителен облак. Двамата с Милен — ръководителя на експедицията, погледнахме въпросително към капитана на „Дръзки“ Еленков. Той премести цигарата в ъгъла на устата си, сви рамене и рече:

— Ще ни поокъпе. Но иначе нищо лошо.

— В такъв случай ще слизаме — каза ми Милен и посегна към неопреновия си костюм. — Мокър от дъжд не се бои.

Свиках хората на кърмата и им обясних задачата. Горе, на ръба на платото, бяхме открили руините на антично селище; трябваше да се очаква, че останки от него ще се намерят на морското дъно. Изслушаха ме, зададоха и няколко въпроса, после разпределих хората по групи. Васко, Ваньо^[1] и Боян — нашите трима техници — зашетаха около дихателните апарати. Останалите наизвадиха торбите и скоро кърмата се покри с разноцветни перки, маски и шнорхели. Ваня — дежурен хронометрист за този ден, взе дневника за спущанията и седна до мене. „Доктор Жоро“, както младежите наричаха лекаря Георги Христов, извади чантата си. Всичко влезе изведнъж в такова утъпкано русло, сякаш имахме поне десет дни зад гърба си.

Милен, Фани и Ицо, вече напълно екипирани, казаха традиционното:

— Другарю дежурен по спущане, разрешете слизане във водата.

Огледах екипировката им, хвърлих и един последен поглед към облака, вече надвиснал над главите ни, и разреших спущането. Скочиха във водата, размениха си последните сигнали и изчезнаха под нейната повърхност. В същия миг от небето закапаха първите тежки капки. След още един миг вече валеше като из ведро. Хората по палубата се разбягаха. На кърмата останахме само Ваньо М. и аз — той с непромокаемо яке, аз в неопренов костюм, а върху главите ни се изливаха потоците на летния дъжд. Стояхме ние и гледахме как въздушните мехури от апаратите на леководолазите под водата бликваха с равномерна последователност сред шупналото и кипящо море.

— Ще ни върви по вода — каза Ваньо, като облиза капките дъжд по устните си.

Сякаш беше пророк — думите му не бяха още заглъхнали, когато недалеч от кораба подскочи жълт маркер. Тримата под водата бяха попаднали на първата находка!

Беше 3 август 1969 година.

Експедицията „Космос 69“, организирана от списание „Космос“ и секцията „Подводна дейност“ при Софийския морски клуб на ДКМС, започна!

Експедиционно ежедневие

Какво си представяте, когато чуете думата „експедиция“? Или по-точно — „подводна археологическа експедиция“? Навярно въображението ви веднага рисува смътни и неясни картини, в които по правило има много романтика, опасности, приключения и цял низ от смайващи открития. Това е вярно и не е вярно. Действително в една експедиция като „Космос 69“ има и романтика, и открития. Но те не са самоцелни, а се раждат и съществуват в напрегнатото и изпълнено с много труд и пролята пот експедиционно ежедневие.

… Часът е шест сутринта. Стрелките на часовника едва-едва са застанали в права линия, когато дебелият бас на Милен вече призовава хората на утринна гимнастика. Отговаря му бурен и сякаш ненавременен смях — Янко, лекар, инструктор и „душа“ на експедицията, е пуснал първата смешка за деня. Скоро пред бараките е сключен кръг и членовете на групата вече енергично размахват ръце. Както обикновено от него отсъствуват тримата техници — те са изпреварили всички в събуждането и сега на кораба, при запъхтения компресор, зареждат дихателните апарати. Днес по изключение липсва и Юлия — тя, студентката по електроника и касиер на експедицията, снощи е открила някаква грешка в сметките си и още от рано-рано сутринта се е надвесила над тефтерите си.

Половин час за личен тоалет, още половин час за закуска — и всички са събрани на кораба. Трудовият ден на експедицията започва!

Капитан Еленко Еленков и Милен Кънев, събрали глави над картата, уточняват района, в който ще се работи днес. В същото време „доктор Жоро“ е отворил на кърмата „сергията“ си за сутрешния преглед на леководолазите. Ваньо Т., най-младият от инструкторите, който навърши вчера своите 21 години, приготвя неопреновия си костюм. По-нататък Чавдар и Вили стягат подводните си фотокамери и спорят оживено. Близо до тях безименното коте, обявено за талисман на експедицията, което Юлиян или „малкият Жоро“ вече са донесли от лагера, прави сутрешната си разходка по апаратите. Огледайте се. На палубата липсват само Янко, Ицо и Горанка Тончева. За Янко всеки ще ви отговори — той е на пощата за поредния телефонен разговор с началниците си в Пловдив по повод недоразуменията около отпуската му. Но за отсъствието на Христо и др. Тончева са осведомени само членовете на съвета на експедицията; той я е отвел с вятката в Каварна, за да отстрани някое нововъзникнало затруднение. И сигурно ще дойдат по-късно с Иван Рафаилов.

Запомнете, моля, името на Иван Рафаилов — уредник на малката, но интересна и подредена с вкус музейна сбирка в Каварна, и влюбен в миналото на своя край човек. Той не беше външен помагач на експедицията, а неин най-деятелен член. И както ще видите, нему тя дължи някои от най-значителните си успехи.

Към осем часа наред с родния трибагреник на мачтата се издига и знамето на експедицията и корабът отблъсва. Още един час по-късно първите групи са вече под водата и извършват своята трудна, напрегната и небезопасна леководолазна работа. До един или два часа следобед. Романтика ли? Да, тя наистина съществува. Но знаете ли какво значи да се изследва един античен подводен вълнолом, дълъг 120 метра и широк на места до 40–50, и то с такава точност, че Наско, нашият картограф, да маркира всяко изменение на терена и височината, всеки камък?

Междувременно бай Георги Марков, най-възрастният български леководолаз, който участвува в експедицията със своята лодка „Водолаз“, довежда Горанка Тончева и Христо. Христо веднага намира място в някоя от подводните групи, а др. Тончева се оттегля на горната палуба на „Дръзки“, „насаме“ с извадените от леководолазите керамични фрагменти; тя ще ги номерира и опише, после ще ги изследва внимателно, за да може, като определи „възрастта“ им, по тях да датира и вълноломната стена.

До края на работното време за никого няма почивка — ако не си под водата, ти си гребец, осигурител, хронометрист, техник… Ти си част от онази сложна машина, която изисква усилията и вниманието на всички, за да бъде трудът в морските дълбини плодотворен и без рискове за тружениците. И чудно ли е, че след такава сутрин обедът в стола трае колкото едно мигване на окото?

По правило следобед леководолазите трябва да имат два часа задължителна почивка. Имахме я и ние. Но само понякога — в една експедиция (какво, романтика ли?) винаги възникват много задачи, които трябва да бъдат предпочетени пред почивката: ремонт на материалната част, измерване и картографиране на античното селище, открито в местността Дълбока (три километра път дотам през гъсти трънаци!), посещение за опознаване историята на Каварна или Калиакра… А за днес ни чака друго „забавление“ — както Джек Лондон е бил „моряк на кон“, така и леководолазите сменят дихателните апарати с кирки и лопати, за да разкопават цял следобед елинистическата сграда, намерена от нас под свлачището на Чаракмана — първия архитектурен паметник от разрушения преди двадесет столетия Бизоне…

И затова тази вечер няма да има традиционните песни. Нито Милен ще подканя хората към леглата. В десет часа ще свети още само в онази барака, където заседава съветът на експедицията.

Експедиционно ежедневие… То ще се повтори и утре, и другиден. Две седмици!… А когато изминат, ние ще имаме право да погледнем с гордост назад, за да направим равносметка на труда си в стоте подводни часа…

По следите на тайнствения Тинум

С думата „тайнствен“ не се опитвам да създавам сензация. Тинум наистина е (или по-право — беше) една историческа загадка.

Античен автор, чието име е неизвестно и затова е познат в науката като Анонимус Равеннатис (Анонимният от Равена), е оставил в съчиненията си следното изречение, написано на лош латински език: „In qua Tracia plurima fuisse ciVitatis legimus, ex quibus aliquanti desiqnare Volumus, id est litora maris… Mesembria, Ereta, Odessos, Bisoi, Tinium, Tirissa, Callatis…“ В превод (и с малко пояснения) то гласи: „В която обширна Тракия, четем, са съществували големи държави, значителна част от които желаем да отбележим. По крайбрежието са… Месемврия (Несебър), Ерета (или Ерите — на устието на Камчия), Одесос (Варна), Бизои (Бизоне — Каварна), Тинум, Тириса (или Триса, Тиризис — нос Калиакра), Калатис (дн. Мангалия, на румънска територия)…“ Ако забелязвате, Анонимус Равеннатис е пропуснал Дионисопол — Балчик, но затова пък е споменал Тинум — крепост, град или селище, за което няма никакви други сведения. И не само го е споменал, но е указал мястото му — между Бизоне и Тириса. А разгърнете която и да е археологическа карта на района, и вие ще видите, че между пристанище Каварна и нос Калиакра не е указано никакво антично селище. Наистина е тайнствен и загадъчен този Тинум!

Първата задача на експедицията „Космос 69“ беше издирването на изчезналия Тинум. Съществувал ли е той наистина? Чел ли е за него Анонимният от Равена, или е рожба на въображението му? Бил ли е толкова значителен Тинум, че да бъде поставен наред с Месемврия, Одесос, Бизоне и Калатис?

За да отговори на тези въпроси, подводната експедиция „Космос 69“ започна със… сухоземни проучвания. Насочвани от Иван Рафаилов и ръководени от Горанка Тончева, разузнавачите се отправиха на път по крайбрежния ръб на Добруджанското плато. По ръба — нали Анонимус Равеннатис указва, че Тинум е бил на брега? Разузнаване. Километър след километър. Сред трънаци, които раздират краката. С попукани от жажда устни и със зачервени от напрягане очи.

И после… после дойде откритието. На високия бряг на местността Дълбока бяха намерени останки от грамадно селище. Порутени крепостни зидове. Хиляди късчета керамика.

Останките на Тинум лежаха — забравени и неизвестни — под високи земни натрупвания и гъсти трънаци. Частичните разкопки и разчиствания очертаха размерите му и разкриха следи от миналия му блясък.

Но един град като Тинум не е могъл да не бъде здраво свързан с морето. Трябваше да проверим дали морското дъно също е съхранило следи от някогашното величие на колонията. И там, в подножието на Дълбока, бяха онези първи спущания, с които започнах моя репортаж. Резултатите от неколкодневното проучване не бяха богати (тук дъното е покрито с дебел слой тиня!), но достатъчни — обработени камъни и керамични фрагменти свидетелствуваха, че селището на платото е било и оживено пристанище.

Така Тинум престана да бъде тайнствен.

Попълнено беше още едно празно място върху археологическата карта на България!

„Дворецът на принцесата“

— Отделете време да отидете и на запад — казваше Иван Рафаилов. — Околностите на селата Топола и Божурец са шубрак, от който може да изскочи заек…

Още изследвахме морското дъно около древния Тинум, когато решихме да послушаме съвета му. И една ранна утрин бай Георги Марков ни понесе със своята лодка „Водолаз“ към непроучените брегове между Балчик и пристанището на Каварна.

Разделихме се на две групи. „Земните“, поведени от Горанка Тончева, подхванаха сложен зигзаг по напечения от слънцето и висок около 70–80 метра добруджански бряг, пред който би се позамислила всяка планинска коза; ние, „подводните“, останахме долу, за да „теглим тегели“ (така наричаме правите успоредни курсове по морското дъно). Теглехме тегел след тегел, оставяхме зад гърба си пребродените метри и минутите под водата, а при смените и почивките тайничко се присмивахме на онези, „земните“. Защото си представяхме как с изплезени от пек и жажда езици пъшкат по припеците и се хързулват по сипеите, как често-често поглеждат към нас и се пукат от завист, че сме на хлад във водата… Не знам дали „земните“ наистина са ни завиждали, но сигурен съм, че още на обяд, при първото ни събиране, ние си умряхме от завист. Та как иначе — нашите „тегели“, преминали над пусто тинесто и пясъчно дъно, ни бяха оставили с празни ръце, докато осмиваните „земни“ в същото време бяха свършили работа, достойна „да измие очите“ на две експедиции като нашата. На склона над село Топола те бяха открили неизвестно досега римско селище (или кастел), погребано под дебел слой земно свлачище. А под Божурец — също така неизвестна, но ясно очертана крепост от тракийски произход.

Прав беше другарят Рафаилов: от този шубрак изскочи заек! И само една грешка допусна той — че не беше един заек, а цели два.

Поотпочинахме, изядохме бисквитите на бай Георги — кой ще ти мисли за солиден обяд, когато вървим от находка на находка? — и продължихме разузнаването на изток, към Каварна. Спряхме под Чаракмана — онзи песъчлив склон, на който някога се е издигал трагичният античен град Бизоне.

Нека отворя скоба и ви разкажа повече за Чаракмана. Той е висок, стръмен, бледожълт или почти бял нос, суров и посвоему величествен. На платото над него преди години Горанка Тончева е разкопала цял комплекс от сгради на средновековната българска Карвуна. Горе, малко под ръба на платото, зеят черните гърла на поредица пещери, обвити с тайнственост. Няма нужда човек да е геолог, за да разбере, че някога Чаракманът се е вдавал далеч по-навътре в морето. Ясно личат следите от гигантското срутване, което е отрязало част от носа. Именно на тази отнесена от срутването част на Чаракмана се е намирал Бизоне.

Както вече писах, преди 6–7 години подводните ни колеги от Варна проучиха морското дъно пред Чаракмана и намериха скромни, но сигурни доказателства за мястото на античната колония. Ако към резултатите от техните проучвания прибавим и няколкото случайни находки от вътрешността (между тях е и една чудесна бронзова оброчна ръка, посветена на Юпитер — уникален паметник, който се пази в Каварненския музей), ние ще изчерпим всичко, оцеляло от Бизоне.

В такова положение бяха нещата, когато — все така разделени на „земни“ и „подводни“ — продължихме разузнаването. Повтори се познатата история: ние не отбелязахме дори и успеха на варненци, докато „земните“… бяха постигнали нещо наистина изключително. На стръмния склон на Чаракмана те бяха открили полузарит, но по чудо добре запазен каменен зид от сграда на античния град. Първият досега архитектурен паметник от Бизоне!

Няма защо да ви казвам, че в следващите дни не видяхме следобедна почивка и че ги прекарвахме — ние, леководолазите — в съвсем сухоземни разкопки. Но никой не се оплака, никой не възрази: та нали всяка копка разкриваше нова подробност на сградата, издигала се тук преди 2000 години!

— Дворецът на принцесата от Бизоне! — възкликна някой, когато се очертаха по-ясно основите на сградата.

Разбира се, това не е било никакъв дворец. И в Бизоне не е имало никакви принцеси. Пък и другарката Тончева недвусмислено определи находката ни като „елинистическа (т.е. от III–I в. пр.н.е.) сграда с неизвестно предназначение“ и ни показа върху самите разкрити зидове на какво базира определението си. Но това определение се стори много сухо и неромантично на по-младите участници в експедицията и те продължиха да говорят за „двореца на принцесата“. (Какво могъщо нещо е мълвата! Един месец по-късно приятели и познати от Варна ме питаха за двореца, който сме били открили на Чаракмана…)

Продължавахме да копаем. Под земния насип се появяваха ту дръжка на амфора (някои от тези дръжки имаха добре запазени печати!), ту части от художествено украсен кратер, ту глинена лампа.

— Гледайте! Гледайте! — извика по едно време Вили, след като преся пръстта от лопатата си. — Находка, „мейд ин Бизоне“!

Втурнахме се към него и след секунда бяхме събрали глави над шепата му. Веднага разбрахме защо Вили, също преминал лекторията по археология, не можа да каже нищо повече освен това комично „мейд ин Бизоне“. На ръката му лежеше предмет, който не можахме да определим нито по предназначение, нито по материал. Защото не беше керамика, камък, метал или дърво; беше някаква полупрозрачна, матова, многоцветна материя, застинала в чудновата форма и пленяваща със съчетанието на своите багри.

Иван Рафаилов ни разблъска, с треперещи ръце пое предмета и на челото под сламената му шапка лъснаха капчици пот.

— Момчета — каза той, като се задъхваше от вълнение, — та това е… това е… египетско стъкло!… Разбирате ли! Е-ги-пет-ско стъкло!… Знаете ли вие колцина археолози са намирали у нас египетско стъкло?…

Изведнъж настана такова мълчание, че за пръв път през този ден можахме да чуем сънното жужене на пчелите и далечния плясък на ласкавите вълни. И как да не занемееш? Та нали лекторите ни само бяха споменали мимоходом, че съществува и такова нещо, „египетско стъкло“!

После някой рече:

— И сетне нека ми разправят, че това не е дворецът на принцесата от Бизоне!…

„Дори ако беше само това!…“

Когато тръгвахме на експедицията, ние имахме намерение да съсредоточим главните си усилия в местността Яйлата при село Камен бряг. Случи се обаче така, че („по независещи от нас причини“, както се казва в подобни случаи) ние можахме да отидем на Яйлата само за един ден и да я изследваме без апарати, а на шнорхел, като гмуркачи.

Ако ви се случи да пътувате край морето, непременно се отбийте при Камен бряг, за да видите Яйлата. Защото това е един от най-удивителните археологически обекти не само по крайбрежието, а навярно и в цялата страна.

Представете си една почти равна тераса, дълга около километър и половина и широка между 150 и 200 метра. От едната й страна е стръмният склон към Добруджанското плато, от другата — почти отвесният, живописно очертан скалист бряг към морето. Горе, в подножието на платото, се реди цял наниз от пещери, оформени в правилни паралелепипеди, които явно са дело на човешка ръка. Втори наниз от подобни пещери — на някои от тях са пробити и прозорчета! — се намира току под ръба на терасата и образува истинска улица от скални жилища. Третият ред пещери, този път с неправилна форма, е разположен долу, на водната повърхност, и в тях морето прониква надълбоко под сушата. Изкачите ли се горе, на ръба на платото, и погледнете ли към терасата, вие ще се смаете от гледката пред очите ви — под вас каменни зидове очертават цял един древен град. С крепостните му стени (в дните на експедицията другарката Тончева проведе там частични разкопки и разкри добре иззидани крепостни стени и кули, дебели до 3 метра), с къщите, дворовете и улиците. Това чудно селище, на което времето не е пощадило дори и името, е антично, вероятно римско; скалните жилища са от средновековието.

Ето, това е Яйлата!

След като огледахме останките на сушата, ние извадихме перките, маските и шнорхелите и разпределени по групи, навлязохме във водата. Целта ни не беше някакво изследване — какво изследване за един ден! — а само повърхностен оглед на приводните пещери и на дъното около тях.

Плувахме ние около брега, гмуркахме се в бистрите води край скалите, прониквахме в здрача на пещерите…

И тогава… тогава ние, „подводните“, взехме своя реванш за неуспеха ни при Топола, Божурец и Чаракмана. При едно от гмурканията попаднахме на малък, добре оформен камък с дупка, на която ясно личаха и следите от длетото на каменоделеца, и протритите от въжето канали. Антична каменна котва! Котва, която би правила чест на който и да е морски музей в света! Тя е лежала хиляди години на дъното и е чакала нас, „подводните“ от експедицията „Космос 69“!

Повикахме Горанка Тончева. Тя дълго оглежда находката ни, после прошепна:

— Дори ако беше само това, експедицията ни пак щеше да бъде оправдана!

Впрочем същото мнение се споделяше и от нас. Нали сме леководолази, за нас една котва, намерена на дъното, е повече от къща на сушата… Но и ние, и другарката Тончева престанахме да поставяме каменната котва на първо място между нашите находки, когато намерихме

вълнолома на Бизоне

Той беше търсен отдавна, този вълнолом. Защото никой не се бе съмнявал, че град като Бизоне ще да е имал сигурно пристанище, защитено от ветровете и вълните. Когато започнахме да го търсим, разполагахме с две указания: дългогодишните наблюдения на морските служби за посоката на най-честите буреносни ветрове в района на Каварна (въз основа на които можахме да преценим къде би трябвало да се издигне вълноломна стена) и сведението на нашия приятел от Варна инж. Беджев, че неговата подводна инженерна група е попаднала на обработени камъни пред Зеления нос — онзи, който огражда залива на каварненското пристанище от изток.

Вижте скицата на района. Тя е направена от мене на око и не претендира за точност. Но на нея вие ще намерите и Зеления нос, и разположението на античния вълнолом. И ще ви станат ясни по-нататъшните ми обяснения.

Отначало ние извършихме грешка — търсихме началото на вълнолома в близост до брега. После си дадохме сметка, че Зеленият нос е също ронлив и нестабилен и че за последните 2000 години положително е претърпял не едно срутване, при което бреговата ивица се е измествала далеч навътре към сушата. Поправихме грешката си и след това още с първите спущания се натъкнахме на вълнолома.

Да се уточним: когато говорим за вълнолом, не си представяйте такива яки стени, каквито сте виждали във Варна, Бургас или Созопол и зад които дори и при най-страшни бури морето е гладко като в чаша. Подобни вълноломи — солидни и сигурни, но трудни за построяване и твърде скъпи — са били строени рядко в античността. Ала древните инженери са си разбирали занаята. Те са се изхитрявали да спират вълните с (казано на днешен език) „подводни вълноломи“ — насипи върху дъното, „облицовани“ и укрепени с обработен камък, които са се издигали до половин или един метър под водната повърхност. Разбира се, предназначението на такъв вълнолом не е било да прегради напълно пътя на вълните, нито е било възможно да понесе цялата им тежест. Той обаче чудесно е ломил вълните в най-истинския смисъл на тази дума. Те са се разбивали о него, загубвали са силата си и са продължавали нататък, но омаломощени и безопасни. И ако на 50 или 100 метра отвъд подводния вълнолом е имало кей^[2] или някакво мостче, корабите, макар и с клатушкане, са можели да товарят и разтоварват стоките си, без да има опасност от катастрофа.

Подобни вълноломи — редки и като образци на строителното изкуство, и като археологически находки — са открити у нас няколко.

Ние го намерихме в лошо състояние. Вековете и нестабилната почва бяха извършили своето. Сега стената е хлътнала, не достига тъй близо, до повърхността, камъните от „облицовката“ са разместени и разпилени. Но ние работихме почти седмица на този обект — безспорно най-значителната ни находка! — и можахме не само да проучим метър по метър сегашното състояние на вълнолома, но и да уточним някогашния му вид.

Той е започвал на 150 м от сегашната брегова ивица и се е простирал на около 120 м на юг-югозапад. Представлявал е насип от пръст и камъни, покрит с великолепно одялани плочи с различен размер. Плочите са отлично запазени и неведнъж будеха възхищението ни с майсторската си обработка.

За онези, които в бъдеще ще имат да изследват подобни обекти, искам да разкажа методиката на проучване, която приложихме.

След като открихме стената, ние очертахме границите й с едноцветни маркери. После, като следвахме средата и „билото“ на насипа, опънахме по дъното и здраво закрепихме въже (посоката му беше 10° — 190°), предварително разграфено през два метра. На всеки 10 метра по въжето пуснахме маркери в друг цвят, които на повърхността очертаваха линията на вълнолома и позволяваха по-точна работа. Извършили тази подготвителна работа, започнахме същинското проучване. От всяко деление на централното въже, т.е. на всеки два метра, ние опъвахме наляво и надясно две перпендикулярни на основната линия въжета, разграфени вече на по един метър, и по тях отчитахме както границите на стената, така и характера й по цялата й ширина — естеството на материала, височината от дъното и дълбочината от повърхността (за тези измервания си служехме с дълбокомер и лот). Резултатите от всяко такова измерване и наблюдение се записваха под водата от старшия на съответната леководолазна група и веднага се съобщаваха на нашия картограф Наско, който, разположил се в лодката на повърхността, нанасяше данните върху мащабната си карта.

Както виждате, такава дейност е свързана с много труд, много внимание, много еднообразие и… с никаква романтика. Но затова пък днес тя ни дава основание да кажем гордо:

— Ние, членовете на експедиция „Космос 69“, открихме и върнахме на хората вълнолома на Бизоне!

Има ли Нептун рога?

Ние бяхме убедени, че няма. Не само защото те липсват на статуите му, но и защото през цялото времетраене на експедицията той нито веднъж „не си показа рогата“. Напротив! Нептун беше благосклонен към нас и ако изключим дъжда през първия ден, ни подари две седмици ясно време и кротко море. И все пак…

Както вече казах, обикновено на стотина метра от вълнолома в посока на защитената от вятъра страна е било античното пристанище. А дъното на едно пристанище — независимо дали е отпреди хиляда години, или съвременно — винаги е покрито с какви ли не материали: откъснати котви, изпуснати предмети, амбалаж, изхвърлени счупени съдове (моряците, знаете, не търсят кошчета за смет) и пр. Винаги разнородни и по вид, и по епохи. Именно тези „парчетии“ указват местата на древните пристанища.

Ние решихме да намерим пристанището на Бизоне. И още докато проучвахме вълноломната стена, другите инструктори — Милен, Янко и Ваньо Т. (или „бебето-инструктор“, както незлобиво го нарекоха заради качеството му на най-млад инструктор-леководолаз в България) — поеха моя дял от работата и ме оставиха да търся.

Дирихме го три дни без никакъв резултат. И с Юлия, и с Ицо, и с „доктор Жоро“. И близо до стената, и далеч от стената. И на по-плиткото, и на по-дълбокото. Нищо! Никакво късче керамика, което да подсказва, че тук през древността са стояли на котва моряци.

— Проверете по-навътре в залива — посъветва ни в предпоследната утрин Иван Рафаилов. — Почти до плажа. Там, в склона, има издълбани изкуствени пещери. Ако приемем, че те са били хамбарите и складовете на бизонийското пристанище, то…

Пак го послушахме. И пак не сгрешихме. Двамата със Стоян изтеглихме само един „тегел“ в източната страна на залива (на около 400–500 м от вълнолома) и ако искахме, можехме да напълним лодката на бай Георги с находки. (Ех, какви очи има този Стоян! Плува уж малко зад мене, а през метър, през два ме побутва — тук съзрял дръжка на амфора, там цяло гърне, още по-нататък…) Взехме само няколко предмета като образци. Като ги видяха, всички се ухилиха — да, това беше последното доказателство, че сме намерили пристанището и вълнолома на Бизоне!

Направихме кратък съвет и Горанка Тончева реши: да посветим последния ден на древното пристанище и да извадим от него колкото се може повече керамика, необходима за датирането и на пристанището, и на вълнолома.

Правилно беше решението ни, но както е думата, направено бе „без кръчмаря“. Защото именно в този последен експедиционен ден Нептун показа рогата си.

Беше съвсем рано сутринта, когато капитан Еленков дойде в лагера и ни събуди: морето било лошо, „Дръзки“ не можел да остане в такова открито пристанище и трябвало да бяга на завет във Варна.

Изтичахме на пристанището. Еленков беше прав. Мътни вълни люлееха кораба, въжетата му скърцаха, бордовете^[3] му застрашително се блъскаха о пирса^[4]. Нямаше място за избор. Разтоварихме багажа си, закрепихме апаратите, които щяха да пътуват с кораба, и след половин час „Дръзки“ отблъсна. Изпратихме го с просълзени очи и с махане на ръце. Той се отдалечи с вой на сирената и с изстреляни цветни ракети — разделяха се близки приятели.

Когато корабът се загуби в далечината, хвърлих последен поглед към старото пристанище на Бизоне. Заради рогата на Нептун там, на дъното, щяха да продължат да стоят мълчаливите паметници от древния град. Да стоят и да чакат. До следващата експедиция…

Поглед през далечината на… 15 години

Поглед към същата тази експедиция „Космос 69“, разбира се. Защото сега, когато плагиатствувах от самия себе си, в спомените ми се мярнаха някои картини, случки и хора, които, мисля, си заслужава да се знаят.

Не съм разказал например, че за около седмица гост на експедицията беше първооснователят на подводната археология у нас проф. Иван Гълъбов със семейството си. През тези дни, в които беше между нас, той и Горанка Тончева ни дадоха чудесен урок по колегиалност и взаимно уважение: Гълъба внимаваше да се придържа към ролята си на обикновено присъствие, Горанка обаче не само го поставяше през цялото време наравно със себе си, но и намираше начин да му изрази своето искрено уважение — ту с поискан пред всички съвет, ту с молба да я замести, ту със съвместно тълкуване на някоя по-необикновена находка. И тук съм длъжен да кажа, че именно поради това коректно поведение на двамата учени младите изследователи от „Космос 69“ и до днес броят Иван Гълъбов между своите научни ръководители.

Улавям се и в други по-едри или по-дребни пропуски. Запомнил съм например смеха на Боян. Не съм срещал в живота си втори такъв смях — разсмее ли се Боян, не е възможно да останеш сериозен, дори ако си, да речем, на погребение — така заразително действува неговият смях. И момчетата тогава направиха експеримент. Отидоха на един много трогателен италиански филм и на най-тъжното място пошушнаха на Боян някаква смешка. Последиците? — Преустановиха прожекцията, за да разберат защо целият салон се превива от смях точно там, където би трябвало да лее потоци от сълзи… Или още алкохолът. С Милен бяхме забранили всички спиртни напитки и веднъж оставихме едного в лагера за цял ден заради една недопита бутилка бира. Но бързам веднага да кажа, че това ограничение не смущаваше никого. Поради простата причина, че без да бяха въздържатели, момчетата и момичетата не пиеха. И на заключителната вечеря, която ръководителите на Каварна ни дадоха, три от всеки четири бутилки вино така си останаха недокоснати…

И все пак най-съществения си пропуск виждам в разказа си за котвата. Има и снимка — един нищо и никакъв камък с дупка в средата, пък аз съм писал за него като за кюлче злато… Причината е, че и тогава, и днес (дотук) съм допуснал една много сериозна празнота — не съм обяснил важното значение на античните котви като археологически материал, нито съм запознал читателя с тяхното естество.

Колкото и да звучи невероятно, корабното устройство и мореплавателните тънкости са измежду най-тъмните места в познанията ни за стария свят. Днес ние знаем с пълни подробности как са се обличали хората от древните епохи, как и с какво са се хранели (дори деликатесните им блюда), как са спели, говорели, воювали и са се любели и т.н., и т.н. Знаем още, че те са били и отлични мореплаватели, че храбро са кръстосвали познати и непознати морета, че моряци като Синухета, аргонавтите или Питей са извършили изумителни плавания. Но познанията ни за корабите им са повече от скромни. Ще ви дам само един пример. Известно е от документи и рисунки, че в античността е имало кораби с два реда (биреми) и даже три реда (триреми) весла. Дотук добре, но ефективността (нека ми бъде простен модерният израз) от тези няколко реда гребци представлява една абсолютна въпросителна. По съображения от областта на най-елементарната физика: греблата от най-горния ред на триремите би трябвало да са били толкова дълги, че дори само херкулесовци да са били поставяни на късото рамо на веслото, пак цялата им сила би отивала най-много за повдигането му, не и за полезни загребвания. И тъй като старите мореплаватели не са поставяли втори и трети ред гребци само за декорация и авторитет, очевидно са знаели тайната на някакви хитри приспособления, чрез които успешно са се преборвали със законите на физиката. Но тайната, която не е била тайна за тях, е тайна за нас, многознайковците от XX век. А да беше само това…

Започнахте ли вече да си съставяте представа за интереса към древните кораби? Ако обаче съсредоточим вниманието си само върху котвите, ще видим колко голяма е информацията, която те носят. Да започнем с това, че те дават представа за големината (нека да го кажем по съвременно — тонажа) на корабите от дадена епоха. Защото, съгласете се, никой не би сложил на рибарска лодка котва от сто килограма, или обратното — на един стотонен кораб не би вършила никаква работа котвичка от пет-шест килограма. Съществува следователно зависимост между големината на котвите и тонажа на корабите и за един днешен инженер-корабостроител не представлява никакъв проблем по котвата да определи колко голям е бил корабът, който я е използувал. Но ще кажете: ами ако даден кораб вместо една котва от половин тон е имал десет котви по петдесет килограма? Там е работата, че разполагаме със съвсем точно сведение за броя на котвите, използувани в античността. Били са осем и това, колкото и да ви се стори невероятно, е документирано в… Новия завет на Библията. Като са описвали едно драматично пътуване на апостол Павел през Средиземно море и по чудо избягнатата катастрофа край остров Малта („Деяния на апостолите“, 27, 29–30), там са записали: „… Затова, боейки се да не бъдат изхвърлени на каменисти места, спуснаха четирите котви от кърмата и ожидаха да съмне. И понеже корабниците възнамеряваха да избягат от кораба и бяха свалили ладията в морето под предлог, че щели да спуснат и котвите откъм предницата (т.е. носа)…“ Сметката, мисля, е вече напълно ясна.

Но освен за тонажа на корабите котвите свидетелствуват и за самото наличие на корабоплаване в дадена епоха, а също и за презморски връзки с тази или онази страна. Тук обяснението е по-просто и по-лесно. Нека например си представим, че в залива на Варна се намират голям брой котви, които се датират към ХV в. пр.н.е. Изводът идва от само себе си: Варна, нашата „царица на Черно море“, е била морски (а оттам и търговски) център в средата на второто хилядолетие пр.н.е. Но ако към това успеем да докажем, че котвите са, да речем, от египетски произход, без каквото и да е затруднение ще впишем в историята и на Варна, и на нашите земи, че „през ХV в. пр.н.е. е съществувала оживена търговия между траките от Одесос и Египет, която е била осъществявана по море с кораби от такъв и такъв тонаж“. Това вече е нещо, нали?

Щом сте съгласни с мене — пък и по-нататък в книгата много често ще се говори за античните котви, — то позволете ми отново да направя едно прекъсване на разказа си за младите хора от експедиция „Космос“ и да ви запозная с котвите на древните мореплаватели.