Цончо Родев
Отвъд синия праг (15) (Експедиция „Космос“)

Време на амбиции, време на проверка

Група „Космос“ си завъди чираци

Още не се бях прибрал в София, когато получих илюстрована картичка от Фани, изпратена от Созопол: „Току-що произведох леководолазно изчадие от мъжки пол на име Пенчо“. Не се изненадах, знаехме, че няколко дни след експедицията щеше да има леководолазен курс, та аз сам пратих по Фани една препоръка и молба до стария ни общ приятел Данчо Иванов, който щеше да го ръководи, да включи Пенчо, „зетя на група «Космос»“. По-късно се разбра, че там заедно с Пенчо придобил „тапия“ на леководолаз и друг от честите „сателити“ на Групата — Ники. Същата есен двамата, а заедно с тях още зъболекаря Митко и биолога Виктор приехме официално като сътрудници на ГПИ „Космос“. (За да не се връщам на тази тема, нека още тук да кажа, че година по-късна сътрудник стана и новото ни „бебе-инструктор“ — 24-годишният студент Кирчо). Тъй като това понятие „сътрудници“ се появява за пръв път в книгата — впрочем то в тази есен се появи за пръв път изобщо в Групата, — нека го обясня с няколко думи.

Група „Космос“ съвсем не е нещо затворено като английски клуб, нито е университет, та в нея да се влиза с привилегии. Нейното основно ядро бяха и си остават ветераните от експедицията в Каварна през 69 година, но в редовете й често влизат… и си отиват също и други членове. Тъй или иначе стремежът е членският състав да не надхвърля 18–20 души — от многогодишен опит се уверихме, че ако в една експедиция участвуват повече от 20 леководолази, то или за тях не се намира работа, или експедицията става практически неуправляема. И още едно нещо установихме от опит: че действително някои от новоприетите членове — например Лъчо, братя Шиварови, Петьо — напълно „се ашладисаха“ към Групата, но че със съвсем малки изключения напущат Групата именно новодошлите или Групата се освобождава от тях. Нямам пълни и точни наблюдения, нито притежавам дарбата да правя социологически анализи, но ми се струва, че причините за тези промени в членския състав (между нас доби гражданственост изразът „отпадане на баласта“) са главно три. Онези, раздялата с които винаги ни кара да съжаляваме, са обикновено хора с добри качества и полезни в работата, но по различни причини и пътища самият живот им налага да се отделят от Групата. Такива бяха например Петьофа и Асен. Петьофа в продължение на цели години имаше много големи свои лични и служебни проблеми и макар да ни пишеше жалостиви писма, в които многократно и от сърце ни приканваше „товарете ме с работа колкото се може повече — ще ви помагам според силите си“, нему през това време съвсем не беше до подводна археология; Асен пък ни изостави заради някакви конфликти с инстанции високо над нас, за които ние нямахме никаква вина… Втората група са леководолази, които идват с измамната представа, че ГПИ „Космос“ е нещо като безплатен увеселителен филиал на „Балкантурист“, и щом се сблъскат с трудностите, лишенията и задълженията от всякакво естество по време на експедициите и през целия „мъртъв сезон“, предпочитат мирно и кротко да си отидат; струва ми се, че тази група се попълва най-често от бивши и настоящи спортисти-състезатели, навикнали на ухажване, които дълги години са били галени деца на нашия аматьорски спорт. В третата група е най-неприятната част на „баласта“ — там са хора, които по възпитание, личен морал и поведение просто „не пасват“ на онова трудно обяснимо с думи понятие, което пръв Вили назова, а после остана като нравствена норма за членовете: „духа на група «Космос»“. Някой е кръшкач и с изключение на минутите под вода става неуловим за каквато и да е работа и гледа спокойно да преживява на гърба на останалите, за друг смисълът на живота е в лесните победи над „мацките“ по крайбрежието и на това той посвещава по цели нощи, трети се опитва да внесе раздори и интриги в Групата, четвърти извършва простъпка, която опозорява и него самия, но и ГПИ „Космос“…; такива или подобни членове най-често не ни напущат, а Групата се разделя с тях.

Още като започвах тази книга, бях наясно, че не ще мога да определя „духа на група «Космос»“, който, дълбоко съм убеден, свързва членовете много повече, отколкото, да речем, любовта им към археологията или към „света на мълчанието“. Затова в малката си предварителна анкета потърсих мнението на хората от Групата. Няма нито една задоволителна и напълно изчерпателна дефиниция, но все пак ще ви предам няколко мнения; надявам се, че ако ги насложите едно върху друго, ще си съставите приблизителна идея за онзи дух, който превръща двадесетината леководолази от различни възрасти в една здраво сплотена група. Например за Ваньо Т. „духът“ се състои в „това, че независимо от различията във възрастово, обществено, социално положение, в проблеми и интереси, успяхме да създадем траен интерес към съвместна работа в областта на подводната археология и да запазим този интерес от външни посегателства и (което е по-страшно) от самоунищожение.“ Юлия ми е отговорила с едно километрично изречение: „… това, че всички са влюбени в морето, че идват да работят безкористно и с удоволствие, че има приятелство, че всеки прави всичко по силите си да се свърши дадена работа (е, има и изключения), всички въпроси решаваме демократично и се вслушваме в мненията си, че има много веселие в свободното време, че почти всички имат чувство за хумор, а могат да бъдат и сериозни, че никой не би оставил без помощ другия под водата (но това май важи въобще за водолазите), че ни доставя удоволствие да бъдем заедно (въпреки че всеки има собствен личен живот, заети сме и служебно, и да бъдем заедно е трудно).“ Боян вижда „духа“ в „… приятелството между всички и факта, че никой не се обижда на другите, както и че търпи забележки и изпълнява нарежданията на всеки, който има власт да нарежда изобщо, по време на експедиции и т.н.“ За Петьо той е в „демократизма, задружността при работа, спокойствието от сигурността при експедиции, факта, че всеки предпочита да е редови член, а не началник; приятно чувство е да работиш за една идея, за една група, да се стремиш да допринасяш безкористно като безименен член.“ Ваньо М. открива „духа“ в този наш специфичен сбор от хора, всеки с неговата индивидуалност и особености. И в „това, което правим“. Ето и мнението на Митко, един от „новооглашените“: „Всеки от Групата носи големия заряд, сила, знания и самобитност на индивидуалиста и всичко това, натъпкано в трюма и размесено от вълнението, се превръща в чудесния колектив на ГПИ «Космос»…“ Виктор е изразил своето мнение на своеобразния си български така: „За мен група космос прекрасно семейство. Радвам се, че съм неин член.“ Васко пък вижда „духа“ дори и тогава, когато машината на Групата скърца: за него той е в „задружността, другарството, ентусиазма, «навитостта»… но нямаше да сме група «Космос», ако нямаше проблеми, които да решаваме преди и след всяка експедиция.“ Много близко е виждането и на Янко: "Безкористност, всеотдайност, любов към ближния, дружба, човечност и още ред човешки добродетели — това е "духът на ГПИ „Космос“„“.

Сега вече мога да обясня защо новоприетите Пенчо, Ники, Виктор, Митко и Кирчо са само сътрудници (викат им още кандидат-членове и стажанти, а Виктор сам измисли — чираци) и едва след двегодишен стаж ще станат или няма да станат редовни членове. Реши се, че „всяка ампутация е болезнена“ и това в пълна сила важи, когато се освобождаваме от баласта. Двегодишният срок цели да се избегне именно тази ампутация: в него нашите сътрудници-чираци (те имат всички задължения и права като останалите, само не могат да гласуват за изменение на устава или за приемане на нови членове) ще покажат годни ли са, или не за членове, има ли в тях, или няма от „духа на група «Космос»“ и тогава или ще бъдат приети, или просто без много шум ще се сбогуваме с тях. Не искам да се ангажирам с прогнози, но засега Митко и Виктор ми се виждат с по-големи шансове. Съдя за това по един мой таен критерий: че не са дип съвсем нормални — Митко, представете си, се занимава с културизъм, а Виктор е с руса и къдрава брада до пъпа, направо можеш да го окачиш в църквата вместо икона. Защото дългият ми опит ме научи, че на онези, които трайно се посветихме на подводното дело, винаги ни „хлопа едната“. Зная само един-единствен напълно нормален, вече споменавания Митко Доросиев, но често си задавам въпроса дали всъщност и той е чак така нормален, както го описвам, щом се е събрал с такива като нас?

Промените в устава на Групата — за ограничената бройка на членовете и за сътрудниците — бяха приети точно навреме. Защото тогава, есента на 1982 година, излезе филмът на Любо Обретенов, и то не как да е, а като кинопреглед, пък и цветен, та е бил гледан от един или два милиона българи. Като прибавите, че през лятото за втори път ни показаха в съботната „Панорама“ на телевизията, можете да си представите каква градушка от молби за членство (буквално от четирите краища на България) заваля върху главата на Ваньо М., нашия председател…

— Да бяхме вземали само по един лев от мераклия — смееше се Васко, когато се бяхме събрали за традиционното чествуване на Никулден, празника на морските труженици, — сега щяхме да сме собственици на тристатонна яхта с каюти за четири дузини пасажери и обзаведена с всичко за нормална леководолазна работа: на първо място, апарати и неопрени, после всичките му там джунджурии като подводен телефон и телевизия, ехолот, ежектор, металотърсач, че и…

— Че и една барманка с вид на Клио Голдсмит… — допълни друг.

Последните думи бяха изпратени от една всеобща носталгична въздишка.

Аршин според ръста на ГПИ „Космос“

Трябва да се отдаде заслуженото на Боян: понесе със завидно спокойствие славата на сценарист на нашия филм, по-късно също и наградата за най-добър сценарий за късометражен филм за 82 година, но настоя да ми предаде и хонорара, и паричната равностойност на наградата (оставям шерлокхолмсовците между читателите да се досетят за причината на този изблик на щедрост). Аз пък веднага обрекох сумите да покрият споменатия преди малко наш никулденски празник.

Струва ми се, че този Никулден не беше весел единствено за мене. По онова време ме бяха налегнали разни тъжни мисли и душевни противоречия — бях започнал да се измъчвам от съмнението, че с моите 56 години може би се поставям покрай момчетата и момичетата от Групата в малко комичното положение на онези позастарели професори, които се оженват за своя студентка, обуват дънки и започват да танцуват „реге“ и „фънки“, та натрапливо премислях да се оттегля, докато съм още, тъй да се рече, на върха на вълна̀та. Срещу това обаче едно малко дяволче вътре в мене през цялото време мърмореше: „Вярно, ти си на 56 години — шепнеше ми то, проклетото, — а до днес, слава богу, не си лежал нито петдесет и шест минути в болница — (на това място отново, май за трети път в тази книга, чукнах на дърво), — що за идиотско самоизтезание е това да се отписваш сам от живия живот, преди животът да те е отписал и изритал? Прави ли ти още удоволствие да се спущаш в дълбините? Престанал ли си да изтръпваш при вида на едно амфорно гърло или не един оловен щок, който се подава между разлюлени водорасли? Трудът ти, знанията и натрупаният опит не са ли все още полезни? Защо в такъв случай са тези мисли за дезертьорство?“

Така се разкъсвах от разни истини и контраистини, но точно тогава събитията се завъртяха по такъв начин, че всичките тези раздвоения някак от само себе си останаха на заден план. А събитията — те всъщност се състояха от една толкова амбициозна програма за работа на Групата през следващата 1983 година, че примамните и очертания изличиха всичките ми мисли за изпяването на лебедовата песен. Другояче казано, Групата бе решила да си поставя задачи, които да се мерят с аршин според собствения й ръст. Ето за какво се отнасяше.

Тъй като предстоеше двадесет и петият активен сезон на подводната археология в България (първият бе през 1959 година), ние си поставяхме за цел да чествуваме по достоен начин този четвъртвековен юбилей. За целта следващата експедиция — или поне значителна част от нея — да бъде посветена на извършеното (не само от Групата, но изобщо) във водите по нашето крайбрежие. По-точно — експедицията да бъде открита на нос Калиакра, т.е. там, където навремето бяха осъществени първите археологически спущания, а същинската й работа да се състои в оглед и картографиране на всички райони, където в тези 25 години е работена подводна археология — от Шабла и Яйлата на север до Ахтопол и Кастрич на турската граница. Примамно, нали?

Когато приемахме тази — как я нарекох преди малко? — амбициозна програма, ние не си затваряхме очите пред трудностите; не разполагахме дори с най-основното, парите, пък нали още Наполеон е поставял нуждата от пари преди победите си… Да, но като теглихме чертата, се оказа, че колоната с надпис „актив“, е твърде, твърде къса, за да покрие другата, „пасив“, за абсолютно наложителните и неизбежни разходи. Ами че само заплащането на кораб за този курс по цялата дължина на крайбрежието щеше да открие истинска бездна в касата на Юлия!…

След дълго умуване измислихме как (е, с малко шанс) да позапълним празните места в колонката „актив“. За да закърпим бюджета, решихме да почукаме на вратата на Комитета по опазване на околната среда (КОПС). Не ме разбирайте погрешно, — нямахме намерение да просим, а да предложим труда си. Идеята ни беше в пътуването от север на юг по крайбрежието да включим наред с археологическата задача и някаква екологическа, която КОПС ще ни посочи според своите нужди и в името на която евентуално ще участвува във финансирането на експедицията. Имахме самочувствието, че с научната и техническата квалификация на голямата част от нашия екип можем да се справим с подобна работа, особено ако тя е свързана със замърсяването на морето с вредности и отпадъци от всякакъв произход. А по общо решение за научен ръководител на тази програма щяхме да поканим и да предложим на КОПС Надя, една приятелка и в редки случаи гост на група „Космос“; спряхме се именно на нея, понеже тя хем е научен работник — химик и кандидат на химическите науки, хем в същото време е правоспособен инструктор-леководолаз от първооснователите на леководолазното дело и подводната археология.

А по трудния въпрос за кораба решихме да се обърнем за съвместно провеждане на експедицията към една наша патриотична организация, която не само разполага с кораби, но е и пряк наследник на онази, която двадесет и пет години по-рано не само даде кораби (в множествено число) и леководолазна техника, но и изцяло финансира първите подводноархеологически експедиции. От тях кораба, от нас останалото, честта и славата наполовина — такава беше крайната ни идея.

И космонавтите имат зъби

Говоря за „космонавтите“ от Групата, разбира се. А зъбите си показаха именно в кампанията за 83 година… и характера си заедно с тях.

Отначало всичко се завъртя по начин, който не подсказваше необходимост от показване на зъби. Списание „Космос“ и д-р Славчев обещаха подкрепата си. Надеждите ни напълно се оправдаха и от отношението на двете варненски управления — на строителния и технически флот и оглавяваното от инж. Ачев УПМКАП. Като че ли потръгнаха нещата и с онази организация за кораба; сам председателят й ни заяви с нотка на засегнато служебно честолюбие: „Ние да не сме нещо по-малко от онези отпреди двайсет и пет години?“ и пак пред нас нареди да ни бъде предоставен безплатно за един месец (септември, така го беше определил Велизар) „онзи кораб, който най-добре ще подхожда за благородната и патриотична задача на тази група“. Стигна се дори дотам, че ни бе предложено да избираме между кораба „Патриот“ и баржа „612“, та ние се почувствувахме като глезени деца и започнахме махнаджийски да събираме — лично или чрез братовчед ми — технически данни от ДИК-а за двата съда. И дотолкова всичко вървеше „по мед и масло“, че не проявихме настойчивост в отношенията си с КОПС.

В средата на август всичко беше напълно „о’кей“ — повечето от нас дори бяха приготвили и личния си багаж, а аз вече ги чаках във Варна, където трябваше да се съберем на 1 септември, за да потеглим на север. И само десет дни преди натоварването ни на баржа „612“, получих от София не тревожна, а направо убийствена телеграма: съответната организация не се отказвала от дадената дума, само че внасяла една „скромна“ корекция — ще имаме баржа „612“ или „Патриот“, но срещу… 800 лева на ден. Прочетохте ли добре? — Осемстотин лева дневен наем!… Дори да съкратяхме програмата на двадесет и пет дни, трябваше да осигурим 20 000 лева!… А нормално с 20 000 лева ние провеждаме (кръгло казано) три летни кампании…

(Нека в скоби да кажа, че на нас изобщо не ни върви в отношенията с тази организация, макар че всички без изключение сме нейни членове, а половината — и активисти. Спомняте ли си например как през 1979 година се оказахме на експедиция с дефектни апарати? Е, те ни бяха дадени от същата организация…)

За онова, което е последвало, ще разкажа по чужди описания — аз бях, повтарям, във Варна и прекарвах дните си в кършене на ръце, в чакане до телефоните на пощата и в гризане на ноктите си.

А събитията в София се развили така. Групата се събрала на тавана на Вили, взаимно се информирали по настъпилата ситуация, полугласно се изрекли от онези сочни благословии, които не е прието да се цитират в литературата. Провалът, главоломният провал бил буквално пред нозете им и им оставало само да скочат в него — било е напълно достатъчно да се признаят в нокаут, макар и с непозволен удар под пояса, и никой не би ги упрекнал нито в малодушие, нито в несериозност. Но тъкмо тогава се проявила още една черта на „духа на група «Космос»“ — непримиримостта пред трудностите. Повалени, препънати в самия миг на скока, с вързани ръце, безнадеждно подведени и изоставени, „космонавтите“ решили да покажат, че имат зъби. Как ли? — Ами като проведат експедицията въпреки всичко, пък ако ще да изкараме само на хляб, сол и вода… Е, първоначално замислената програма-максимум трябвало неизбежно да претърпи сериозни промени, но главното, основното в нея да се запази… дори ако ще се наложи да продадем колите или жилищата си…

Слава богу, здравото чувство за реалност не ги е изоставило и в този момент на огорчение и озлобление. Те не се запънали „или всичко, или нищо“, а съвсем трезво преценили възможностите (и невъзможностите) си и първата им работа била да вземат ножиците и да поокастрят програмата-максимум. В случая това ще рече: отказали се от „рекапитулационната“ програма по цялото крайбрежие, свели времетраенето на експедицията до 15 дни (като съответно изместили началото й една седмица по-късно, от 7 септември) и решили да я съсредоточат само в най-южната й част, в познатата ни акватория Мичурин — Ахтопол или Мичурин — Синеморец. За това време наели и „Дръзки“ — същия рейдови катер^[1] „Дръзки“, с който петнадесет години по-рано бяха на първата си експедиция в Каварна. И все пак най-истинското показване на зъбите е било в това, че не са се отказали и изцяло от северната, юбилейната част на програмата, но я свели само до едно почетно отиване до нос Калиакра — колкото символично да се хвърли мост между началото и края на този четвъртвековен цикъл…

Всичко хубаво, но парите пак не стигали. Бюджетът бил закърпен като за двуседмичния ни престой в Мичурин, но срещу трите или четири хиляди лева за наема на „Дръзки“ все още стърчала една голяма въпросителна. И точно когато дори и най-борбено настроените оклюмали носове, Ваня се обадила по своя обичаен начин — ще рече, с тона на човек, който безкрайно се стеснява, загдето се намесва в чужд разговор:

— Мисля, че аз мога да поема уреждането на този въпрос… — И на последвалата експлозия от въпроси продължила все така смутено: — Ами предлагам да се върнем към решението, което взехме още в началото на годината — за успоредната програма с КОПС. Смятам, че дори за това кратко време мога да уредя нещичко…

Ето, точно това е Ваня. Тихичка и обикновено някак си незабележима, тя, съзнателно или не, избягва острите спорове, категоричните становища и поемането на купища задачи — във всичко това тя представлява пълна противоположност на сестра си. На събранията ни обикновено през цялото време си пише нещо в един тефтер и човек неволно започва да очаква, че си взема бележки, за да се изкаже накрая и да направи всичко и всички на пух и прах… И пак обикновено нищо подобно не се случва, накрая тя просто си прибира тефтера и си тръгва точно така мълчаливо, както е седяла през цялото време. Рече ли обаче да поеме някакъв ангажимент, още отнапред можете да сте убедени, че ще бъде за нещо критично и съдбовно и че то непременно ще бъде изпълнено. Искам да подчертая: НЕПРЕМЕННО! Да, именно това е Ваня. Прибавете още само нейната коректност в отношенията й с хората и привлекателната й (много меко казано) външност и вие вече можете да се смятате запознати с нея.

Действително преговорите с КОПС не са преминали точно така, както си ги бяхме представяли. Ваня — за трети път ще кажа: както обикновено — уреди главното с комитета, но възложената ни програма се оказа доста настрана от онова, което си бяхме представяли и за което се готвехме ние. Но притиснати буквално с гръб до стената, момчетата приели неочакваното задание… защото заедно с него вървял и ангажиментът на КОПС да изплати наема на кораба.

Повтарям, по това време аз бях във Варна и неизвестността ме тръшкаше по-зле и от грип Хонконг-А-2. В последните дни там беше също и Ваньо Т. (който като инструктор II степен беше определен да ме отмени като ръководител на леководолазната работа), дошъл в качеството си на варненски зет да направи реверанс на тъста и тъщата. Една ранна сутрин в последните дни на август, когато слънцето едва-едва се показваше над морето, ме събуди раздавачът, за да ми предаде телеграма със 120 думи от Боян: експедицията била окончателно спасена, ще се проведе в два самостоятелни етапа на север и юг, да съм преговарял с инженер Йордан Ачев за кораб, с който на 4 септември да отидем на Калиакра… Не се сдържах и изтичах до другия край на града, за да съобщя новината на Ваньо. Допущам, че му е излязло лошо име пред родителите на Лили, задето има такива невъзпитани приятели, които, полуоблечени и небръснати, му идват на гости на разсъмване…