Цончо Родев
Отвъд синия праг (3) (Експедиция „Космос“)

Интермедия I
Черно море и вековете

Кога предисторическият човек за пръв път е достигнал този бряг и е видял синевината на морето? — Никой не знае. Археолозите определят: през старокаменната епоха. Но дали преди 10 000 години или преди 50 000 — това все още е тайна на хилядолетията. Все пак изглежда, че тази среща с морето е станала някъде по северното ни крайбрежие — най-много следи от първите поселници са открити северно от Каварна и в околностите на Варна: при селата Страшимирово, Сава, Белослав и пр.

Отначало нашият далечен прародител намирал подслон и защита в многобройните пещери по този бряг. Криел се в тях и излизал, за да ловува с каменните си оръжия, а от морето вземал само онова, което то благоволявало да изхвърли на брега. После, след хиляди години, той се престрашил да излезе от пещерите, да строи селища на открито и да ги огражда със стени от набити в земята колове, да обработва богатата и тлъста почва и да се храни с нейните плодове, да превръща глината в домакински съдове. Още по-късно, когато вече се научил да топи руда и да добива мед, наред с каменните му оръжия и сечива се появили и медни, а във Варненското езеро (тогава то било дълбок морски залив) изникнало наколно селище. Водата станала приятел на човека — той браздял повърхността й със своята лодка-еднодръвка, ловял риба с мрежи и харпун, а нощем тя пазела дома му от дивите животни…

Ако пишех тази книга само преди десет години, за този период от живота на нашите прародители нямаше да кажа нищо повече. И щях да ви оставя да мислите за тях като за хора, които живеели затворено в своята родова общност, и че всеки бил едновременно и ловец, и рибар, и земеделец, и воин, и грънчар, и властелин, и подчинен… А връзките на племето с останалия свят се свеждали до случаен налет до някое съседно племе, колкото да откраднат огън или жена.

Да, но точно преди десет години в индустриалната зона на Варна бе направено едно откритие, което и до днес се смята за археологическа сензация номер едно в целия свят (дори в далечна Япония бяха излъчени два пълнометражни документални филма за него!) и превратен момент на познанията и представите ни за тази епоха — каменно-медната или, както се нарича в науката, халколит или енеолит (около 3000 г. пр.н.е.). Тогава там бе намерен един некропол (гробище), навярно на населението от съседното наколно селище, който разкри живота на халколитния човек в съвсем нова, неподозирана светлина: при него е имало разделение на труда, властници, потънали в злато и украшения, и сиромаси-подчинени, контактите му с околния свят — и специално със средиземноморския — били повече от оживени, той не е бил чужд на култовете (и следователно е имал някакви наченки на абстрактно мислене), а постиженията му в областта на изкуството били направо изумителни… Когато пътят ви отведе към Варна, непременно посетете новата експозиция на археологическия музей и обърнете специално внимание на залата за този некропол — обещавам ви да не съжалявате за това!

Малко по-късно на острова срещу Дуранкулак бе разкопано цяло селище на човека от същата епоха, което показа, че той умеел също да строи изключително големи и изключително солидни за времето си сгради…

Около 2000 г. пр.н.е. някъде от север нахлули траките — „най-многобройният народ в света след индийския“, както ги нарекъл Херодот; войнствените и трудолюбиви траки, прочутите коневъдци, майсторите на живописта и художествените занаяти, които дадоха на човечеството Орфей и Спартак. Те изтикали или се смесили със завареното местно население и по бреговете се появили техните нетрайни, но шумни и весели селища. Много столетия траките живеели край това море, раждали се и умирали, трудели се и пирували, воювали и строели светилища на своя главен бог — „Героя конник“.

Цели десетилетия (за да не употребя по-гръмка дума) в науката властвуваше убеждението, че траките са били лоши моряци, а не са се показвали и особено гостолюбиви и към мореплавателите от чуждите и далечни страни. По-нататък в тази книга ще се разкаже, че след възникването на подводната археология у нас това схващане многократно и съвсем категорично бе опровергано — самите траки са били първокласни корабостроители и моряци, а пристанищата им са били винаги отворени за гости от всички страни на Стария свят — Египет, Крит и Микена, Финикия… Тук ще спомена само един златен слитък с форма на волска кожа, далечен предшественик на монетите, намерени от леководолази в морето край нос Калиакра — той положително е от II хилядолетие пр.н.е., произхожда от Средиземноморието и е доказателство за морските връзки на траките с останалия свят; приблизително по същото време подобни слитъци с форма на кожа, но от мед, започнали да се произвеждат и в прочутите медни рудници край Атия. А по-простите и по-бедните траки виждали в морето източник на храна и богатство: едни го добивали с рибарски мрежи, други — с дръзко пиратство…

Но дошла втората половина на VII в. пр.н.е. В морето се появили бързоплувни кораби с платна и весла, които се различавали от тракийските, а на палубите им — хитри и сладкодумни моряци.

Започвала гръцката колонизация…

Отначало гърците се плашели от бурите на това море и го наричали Аксейнос Понтос, Негостоприемно море. Но когато го опознали и видели богатствата на неговите брегове, променили името му на Гостоприемно, Еуксейнос Понтос. И корабите им зацепили водите към север. Навсякъде никнели полиси (градове-държави) и емпории (тържища). Някои от тях станали прочути средища на търговия, култура и мореплаване; на други историята е запазила само имената; на трети времето не е пощадило дори и имената… Да, времето, подпомогнато от унищоженията и пожарищата на различните нашествия, е оставило само няколко тъжни развалини от цветущите някога селища. А по една странна логика морето — смятано винаги за тъмна и жестока бездна — запазило и прикътало в дълбините си много от богатствата на миналите епохи. Тях сега леководолазите — подводни археолози постепенно откриват и връщат на човечеството.

Първата колония, която древните гърци основали в Еуксейнос Понтос, е Истрия, на устието на река Дунав (Истрос). Това станало през 657 г. пр.н.е. Втората, на която съдбата била предопределила да бъде най-голямата и най-значителната от всички понтийски колонии, е Аполония Понтика (Понтийска) на днешното южно българско крайбрежие. Нейната „рождена дата“ е в края на VII век — 610 г. пр.н.е. Според една легенда неин основател е прочутият йонийски философ и един от най-заслужилите граждани на Милет — Анаксимандър.

Първоначално новият полис се смествал само на малкото скалисто островче Свети Кирик, което днес е свързано със сушата посредством здрава и висока вълноломна стена. За първите колонисти то било достатъчно. Но градът бързо разцъфтявал. Умножавал се и броят на жителите му. Част от тях се прехвърлили на съседния остров Свети Иван и на рифовете Гата и Милос (последните са потънали и сега са на петнадесетина метра под повърхността), после и на полуострова, където днес е рибарското и курортно градче Созопол. Яка и солидна стена преграждала пътя към полуострова. Чрез нея аполонийци пазели богатствата си, за които целият античен свят говорел с възхищение и немалко завист.

А те наистина били много богати. Хитри и опитни търговци на Аполония кръстосвали земите на траките до Дунав на север и до днешна София на запад, като изкупували всичко, което тази богата земя раждала: зърнени храни и добитък, восък, мазнини, прочутите тракийски коне. Не отминавали и сръчните тракийски роби… А както вече се каза, съвсем близо до брега — при нос Атия — бил и големият меден рудник (той заедно със селището край него се наричал Атиа), източник на материал за сечива и оръжие. Тези стоки аполонийци разнасяли с корабите си по света, а купували украшения, вино, скъпоценности, разкошни дрехи и т.н. за тракийските князе и царе. И като всеки посредник Аполония си запазвала „лъвския пай“ от търговията…

Големите богатства позволявали на аполонийците да строят красиви храмове и обществени сгради, да създават свои емпории по крайбрежието. Най-голямата от тези емпории била Анхиало (Крайсолие), основана през V в. пр.н.е. А когато решили да издигнат паметник на своя покровител и главен бог Аполон, те поканили не друг, а Каламис (VI в. пр.н.е.), един от най-прочутите ваятели на античността. И той не се посрамил — неговата бронзова статуя на Аполон била висока 13.20 метра, а Плиний Стари я нарича „образец на творческа смелост“! Тя цели пет века била символ на величието на Аполония, но по-късно римските легиони на Марк Теренций Лукул я обсебили и пренесли в Рим. И все пак римляните не отнесли всичко. Тук останали много други богатства, които и до днес свидетелствуват за някогашния разцвет на този гръцки полис. На първо място между тях е стелата (надгробната плоча) на Анаксандър, „мъж най-уважаван между гражданите“, както гласи надписът върху нея. Тя е от VI в. пр.н.е., работа на някой изключителен майстор на длетото. (Изказват се мнения, че също е творба на Каламис.)

В средата на IV в. пр.н.е. в Аполония Понтика е съществувала прочута школа за художествени керамични съдове, която в науката е позната като школа на Аполонийския художник. Нейните творби се смятат измежду върховите постижения на керамичната живопис. Отделни съдове, рисувани от Аполонийския художник, се намират у нас, а така също в Пергамон музеум в Берлин, парижкия Лувър, ленинградския Ермитаж и навсякъде са смятани за редки и скъпоценни образци на античното изкуство.

Видели бързия разцвет на Аполония, милетските гърци наскоро след това изградили и нови колонии — Одесос, Дионисопол, Бизоне…

На мястото на днешния град Варна те заварили малко тракийско селище и с подаръци и сладкодумие спечелили сърцата на траките, за да основат един от най-личните си полиси — Одесос. Те дори издигнали храм на местния тракийски бог Дарзалас, който така станал за дълги векове „велик бог“ на града. Търговията бързо процъфтявала. Тук идвали търговци от Тасос, Хиос, Родос, та чак и от далечния Египет. А изкуството на одесоските ваятели се прочуло по целия Еуксейнос Понтос. Вековете минавали и заедно с тях Одесос все растял и богатеел. Той влязъл в държавата на Лизимах, един от наследниците на Александър Велики, и станал главно пристанище за многобройните му морски походи на юг.

А там, където днес е град Балчик, някога се намирала друга от най-богатите гръцки колонии — Дионисопол (Град на Дионис). „Поздравявам ви, о, белокаменни стени на Дионисовия град!“ — възкликнал римският поет Овидий, когато пътувал на север в далечното си изгнаничество. Градът, построен върху по-старото селище Круни (Извори), имал прочути по целия античен свят храмове на Аполон, Артемида и разбира се, на своя покровител Дионис. За съжаление свличането на почвата е разрушило всички богатства на античния свят, а морското дъно свидливо пази голяма част от тях под дебелия слой пясък и тиня.

Още по̀ на север, където сега е пристанището на град Каварна, се намирал Бизоне. Както свидетелствуват много древни автори, около средата на I в. пр.н.е. този полис е бил изцяло разрушен от земетръс и бил погълнат от морето.

През VI в. пр.н.е. върху величествения скалист нос Калиакра се издигала тракийската крепост Тиризис (по името на местното тракийско племе тиризи или тиридзи) — едновременно яка твърдина и важен морски и търговски център. Според древния гръцки географ Страбон именно тук, може би в някоя от многобройните пещери под носа, Лизимах намерил укритие за своите баснословни съкровища.

Било изминало повече от едно столетие, откакто йонийските гърци кръстосвали Еуксейнос Понтос и строели по бреговете му своите красиви и богати колонии, когато дорийци също погледнали с лакоми очи към север. Гражданите на Мегара вече се задушавали в границите на своя стар свят. И една част от тях натоварили семействата и покъщнината си на корабите и потеглили да търсят щастие по нови брегове. Те проникнали в Еуксейнос Понтос, свърнали на север, заобиколили отдалече някои от йонийските крепости и след още няколко дни попаднали на онова, за което мечтаели. Там, където планината Хемус опирала до Понт, имало къс земя, вдадена навътре в морето, и само тясна ивица суша я свързвала с континента. Естествено защитено място! Мегаряни не търсили повече. Те лесно сломили съпротивата на воините от местното тракийско селище, после ги отрупали с подаръци, настанили се на полуострова, укрепили го и така създали своя полис, на който запазили старото тракийско име — Мелсамбрия (Градът на Мелса — основателя на селището).

Кога станало това? Неизвестен автор, когото историците условно наричат Псевдоскимнос, пише: „До подножието на планината, която се нарича Хемус, има град на име Мелсамбрия, съседен на тракийската и гетската страна. Основали го калхедонци и мегаряни във времето, когато Дарий потеглил против скитите.“ Благодарение на тези думи историците установяват — 510 г. пр.н.е. Тоест точно едно столетие след основаването на Аполония.

Мелсамбрия — наричана по-често Месамбрия — бързо разцъфтявала. Зад яките й крепостни стени изникнали красиви каменни домове, театър, гимназион, величествени храмове на Аполон, Атина, Дионис, Асклепий и Афродита. По стените на храмовете били закачени издялани на камък договори с близки и далечни страни. Защото месамбрийци търгували с целия древен свят; корабите им кръстосвали моретата, като донасяли най-добрите стоки на Атина, Египет, Пергам и Коринт, а изнасяли жито, добитък, мед, восък, дървен материал и роби, по-голямата част от които купували на безценица от тракийските племена на континента. За търговията с траките през V–IV в. пр.н.е. те създали и свои емпории — Лариса и Навлох. За себе си месамбрийци запазили изкуството и производството на оръжие; цели пет столетия градът бил прочут център на култура и изкуство и голям производител на воинско снаряжение.

С идването на римляните (I в. пр.н.е.) положението на този бряг се изменило. Някои от градовете (Одесос и отчасти Дионисопол) запазили предишното си значение, но други го изгубили катастрофално. Най-зле пострадала Аполония. За отмъщение, че им оказала съпротива, римляните я разрушили и за няколко века я превърнали в бедно и незначително провинциално градче. Епохата на Рим облагодетелствувала Анхиало, който се намирал на мястото на днешния град Поморие. Още по онова време (както и сега) град на солниците, римляните го избрали за административен център на цялата област. И в него потекли всички богатства, които дотогава били привилегия на Аполония и Месамбрия. Новите владетели го благоустроили, издигнали в него красиви административни сгради, храмове и къщи. В 363 г. от н.е. един летописец го нарича „най-значителен град на провинцията“. Сега от това величие на Анхиало е останало твърде малко. Цялостно запазен паметник е само могилната римска гробница край града от II век, рядък образец на античната архитектура.

Но, изглежда, най-щедри се показали римляните към Одесос (или, както те произнасяли името му, Одесус). Тук те не само продължили да поощряват изкуството и художествените занаяти, но също подновили крепостта и издигнали големи обществени сгради. Една от тях — обществена баня, частично запазена и до днес в центъра на Варна — продължава да смайва със своята монументалност, с огромните си размери и със съвършенството на строителното си майсторство; две от помещенията на тази баня са с размери колкото на големи съвременни киносалони, и то без никакви средни подпори!

За римските реформи по другите понтийски полиси и емпории се знае твърде малко. Запазили са се само някои от новите имена на селищата. Така например тракийската крепост Тиризис станала Акра Кастелум, Навлох — Темплум Йовис (Храм на Юпитер) и пр. И още: римляните прокарали път по цялата дължина на крайбрежието, край който издигнали станции и малки охранителни крепости, превърнали се — и едните, и другите — по-късно в селища. Благодарение на Певтингеровата карта^[1] са идентифицирани например Ерите при устието на р. Камчия, Терра — при гр. Приморско, Буатикум — на мястото на гр. Ахтопол, и пр.^[2] А археологическите разкопки разкриха подобни пунктове, които не съществуват на картата — например безименната малка римска крепост на брега при с. Шкорпиловци или другата в местността Яйлата на север.

Както навсякъде в Римската империя и тук, по нашето крайбрежие, през II–III в. се появили привърженици на новата религия — християнството. И пак както навсякъде те били гонени, преследвани, убивани и затова търсели убежище по непристъпните скали и пещери. Близо до днешния модерен курорт Златни пясъци се появили катакомби — един ранен паметник на християнството; някои го сравняват с прочутите римски катакомби. По-късно, през средновековието, близо до тях трудолюбиви ръце построили и забележително красивия скален Аладжа манастир.

Византия, която наследила източните части на Римската империя, оценила важното значение на западнопонтийските крепости. И отделяла много труд и средства, за да ги поддържа — те спирали пътя на „варварите“ към Константинопол (Цариград). С променлив успех (и с променени имена: Калиакра вместо Акра Кастелум, Месемврия вместо Месамбрия, Ахело вместо Анхиало, Созопол, т. е. Град на спасението, вместо Аполония, Агатопол т. е. Град на щастието, вместо Буатикум и пр.) крепостите изпълнявали няколко века тази роля, макар че готи и авари на няколко пъти опустошавали крайбрежието, а след VI век славяните се настанили завинаги по тези места. Докато най-сетне във втората половина на VII век през Дунава се прехвърлила войнствената дружина на хан Аспарух, за да се слее със славяните, да изтика ромеите и да основе именно тук държавата на българите.

Северната част на крайбрежието веднага попаднала в Аспаруховия „онгъл“. Наследниците на Аспарух отхвърлили границата далеч на юг. Старите византийски крепости станали — естествено след тежки борби — твърдини и пристанища на младата българска държава, Калацерка (Калиакра), Карвуна (Балчик), Варна и Козяк (днешният Обзор) били главните защитници на българската земя откъм морето; по-нататък в тази книга ще стане дума и за още една важна крепост, намирала се на н. Свети Атанас при Бяла, Варненско, открита и доказана от подводните археолози. А нужда от защита имало — вековете протичали в постоянни войни с Византия. Особено крепостите на юг от Веригава (славянското наименование на Хемус) твърде често преминавали от ромейски ръце в български. Може би най-големи надежди ромеите възлагали на Месемврия. Те били укрепили стените й, а на мястото на старите „езически“ храмове издигнали нови, християнски; така градът станал една от главните византийски крепости в Черно море, задълго смятана за непревземаема.

И все пак тя била превзета. В 812 г. пред стените й се появили българите, предвождани от своя хан Крум, които след едномесечна обсада (и употребявайки за пръв път в своята история стенобитни машини) я овладели. Впоследствие градът няколко пъти бил отвоюван от ромеите, после пак от българите, като всеки нов господар строял там благодарствени храмове — техният брой достигнал 40! И най-сетне българите завинаги се установили тук, като дали и свое име на града — Несебър.

Свидетел на няколко важни сражения станал и Анхиало (за прабългарите — Тутхон). Например в 708 г. близо до стените на крепостта хан Тервел извоювал важна победа над войските на византийския император Юстиниан. А съвсем малко по̀ на север, край малката река Ахелой, в 917 г. цар Симеон нанесъл страшно поражение на многохилядната ромейска войска. Един летописец, минал по тези места петдесет години по-късно, пише, че „още могат да се видят купищата кости, гдето тогава била посечена безславно бягащата войска на ромеите“.

По-късно все край тези брегове воювали и Калоян, и Светослав Тертер, и още много български царе. Пак оттук, от областта около Карвуна-Балчик, потеглил за величествените си подвизи и пастирът Ивайло, за да достигне до трона на Асеневците…

Така с кръв и жертви нашите прадеди завинаги присъединили крайбрежието към България. И въпреки двете робства, въпреки многото изпитания, то си останало земя на българите. За да бъде днес врата на морските ни пътища и „българска ривиера“ — курортен бисер, който разнася навред славата на отечеството ни.

… Моретата крият много тайни. За онези, които се вълнуват от археологическите загадки, морето покрай българския черноморски бряг предлага неизчерпаеми възможности за труд, за открития, за възторзи. Защото тук всеки камък е история и всяка вълна разказва чаровните легенди на миналите векове…

Чудно ли е тогава, че и нашата експедиция „Космос 69“ се отправи именно нататък? И че с труда си разкри нови страници от миналото на нашето крайбрежие?

Но вместо да ви занимавам с избледнели спомени от експедицията, позволете ми да прибягна към — как да го нарека? — автоплагиат: да препиша (със съвсем кратки изменения) репортажа си за нея, както той е отпечатан в бр. 8 и 9 (1969) на списание „Космос“.