Цончо Родев
Отвъд синия праг (16) (Експедиция „Космос“)

1. Север

Назад към началото на пътя

Ден преди да открием „северното начало“ на експедицията, юбилейното, от Пловдив пристигнаха братя Маневи, а от София — Юлия и Стоян. Настроението някак от само себе си се повиши по градус: вече не се чувствувахме самотни, групата ни — заедно с Недко и Любо Шиварови — стана достатъчно представителна, пък и наистина повярвахме, че въпреки всички трудности „и на нашата улица ще дойде празник“. За скромното ни тържество на нос Калиакра — там, където някога бе поставено началото на пътя — поканихме Мишо Лазаров и той, добър приятел на Групата и ученик и следовник на първооснователя Иван Гълъбов, без колебание прие да бъде представител на археологическата наука. Не отказаха поканата ни също почетните членове д-р Славчев от списание „Космос“, който летуваше във Варна, инж. Йордан Ачев от УПМКАП и братовчед ми кап. Васил Родев от УСТФ, както и Кънчо Вангелов, дружбата ни с когото се е калила в подводния свят и затова е повече от здрава.^[1]

От УПМКАП ни съдействуваха да наемем за този 4 септември техния влекач „Лира“. А то се случи един ден — такъв щил^[2], сякаш нарочно поръчан като за празник. Нямаше вятър дори да разлюлее знамената на фалината, ласкаво слънце галеше изумрудената вода и кехлибареножълтите плажове по дължината на крайбрежието, морето, като че заляно със зехтин, бе така кротко и ослепително гладко, че по него би се чувствувал добре дори и адмирал Нелсън (който, както разправят, вечно страдал от морска болест…). Уж празнувахме, но на борда на „Лира“ липсваха обичайните за нашите празненства шумно веселие и глумливи закачки. Напротив — всички бяхме някак си прекалено тържествени, почти важни, непривично мълчаливи, изпълнени с онзи особен трепет, както бива например когато присъствуваш на тържествена заря с вечерна проверка…

Изминаха няколко часа — „Лира“ не е от най-бързите български кораби, знаете — и бяхме на Калиакра. С няколко последни изохквания двигателят замлъкна и на „Лира“ се възцари тишина — едновременно церемониална и умилна. Момчетата изнесоха от трюма нарочно приготвения венец; надписът му гласеше: „На паметта на проф. Иван Гълъбов, Александър Денков, Александър Радев и Димо Попов — от Групата за подводни изследвания «Космос».“ Навярно се досещате: с него ние щяхме да отдадем почит на онези от пионерите и първооснователите, които нелепата смърт завинаги бе откъснала от братското семейство на подводните изследователи…

Застанахме как да е в редица със своите нови униформени фланелки и Мишо Лазаров произнесе едно чудесно слово за основоположника Иван Гълъбов и за пътя, който българската подводна археология измина през своето четвъртвековно съществуване. Отдавна зная, че Мишо има дар слово, говори винаги плавно, съдържателно и увлекателно, но мисля, че в този ден той надмина и собствените си възможности — усещаше се, че е изпълнен от искрено и непреднамерено вълнение, което трепереше заедно с гласа му и се предаваше на всички с топлите и затрогващи думи; забелязах как дори екипажът на „Лира“, чужд на хората и на делото ни, също се зарази от тържествеността на минутата и на Мишовото слово.

Дойде ред да спуснем венеца за скъпите ни покойници. В плановете ни тази роля бе отредена на Милен Кънев и д-р Димитър Доросиев, поканени специално да представляват пионерите и на празненството, и на експедицията след това (за да се хвърли наистина мост между началото и днешния ден), но за съжаление и двамата не можаха да дойдат за скромната церемония на нос Калиакра. Така красивото, но доста тъжно задължение от само себе си падна върху Надя и мене — на борда на „Лира“ само ние бяхме представители на ветераните. Допълних словото на Мишо с по няколко думи за безпримерния ентусиаст Сашо Денков, за Сашо Радев с неговата неизчерпаема духовитост и неизменно добро настроение, за храбрия и находчив Димо Попов (допущах ли тогава, че само няколко месеца по-късно щях да присъствувам и на погребението на Алфонс Димитров?). После спуснахме венеца и течението полека го понесе на юг…

За да свърже миналото с настоящето, Ваньо М. проследи пътя на Групата от раждането й преди петнадесет години тук наблизо, край Каварна, до експедицията, която символично започваше от този час; също и сега се трогнах, когато го чух да казва, че те, младите от група „Космос“, се чувствуват приемници на ветераните, които поставиха основите на българската подводна археология, и се стремят да бъдат достойни и за делото им, и за техния пример. Накрая разляха по глътка шампанско в пластмасовите чаши и вече не братовчед ми, а капитан Родев, като старши по възраст и морски чин на борда, вдигна наздравица и пожела „на добър час на експедицията…“

Раздадоха и закуска все според кесията ни — по два кренвирша и парче хляб. Капитанът на „Лира“ ме погледна и аз му отговорих със свиване на рамене. Не минаха дори пет минути и двигателят забоботи отново.

Обзет едновременно от тъга и умиление, аз изпитах дяволска нужда да остана сам и потърсих укритие на бака — при вида на тези ръждивочервени, почти отвесни брегове върху мене връхлетя истински ураган от спомени. И как не? Та нали именно тук, в същия този залив, ние, неколцината пионери-ентусиасти, преди четвърт век направихме първите археологически спущания? Нищо, че те бяха „увенчани“ от пълен, смазващ неуспех!

Някой ме побутна по рамото. Надя:

— Спомени, нали? — Аз потвърдих мълчаливо. — Ех, какво време беше тогава!… Но ако помислиш, дори и разочарованието ни не е било напразно.

Беше права, наистина не е било напразно — някога платихме голяма цена, но тъй или иначе трасирахме пътя. Този път, по който за щастие днес вървят такива прекрасни момчета и момичета като нашите от „Космос“.

— Жалко, че Митко и Милен не успяха да дойдат…

— В този момент чувствувам до болка отсъствието и на всички останали — казах. — Пустото „космическо“ безпаричие! Щеше да бъде прекрасно да се съберяхме отново и именно оттук да огледаме изминатия път…

И думите ни се втурнаха към тях, отсъствуващите. Един през друг говорехме за моя отдавнашен приятел Хели (Михаил Бурдин), за Дончо (Папазов), който после толкова се прочу като пътешественик, за фантастичните „техничари“ Боби (инж. Борис Сирийски) и Джака (инж. Иван Джаков), за Владо Струмски с неговия арсенал от ракети и ракетни пистолети, за неуморните „работяги“ Петьо (доцент д-р Петър Богданов), Коко (арх. Никола Гълъбов) и Любака (Любомир Стойнов)…

Спомняте ли си и вие, приятели? Спомняте, ли си? Ако тази книга стигне до вас, знайте: вие също бяхте в този ден на Калиакра — доведохме ви със сърцата си и спомените…

Интермедия III (Последна):

И все пак как се роди българската подводна археология?

Чувствувам се длъжник пред читателя. Досега той многократно видя да се споменават експедициите „Калиакра 59“ и „Маслен нос 60“, неведнъж срещна и името на проф. Иван Гълъбов, винаги придружено от „първооснователя“, ставало е още дума за редки керамични находки, за първи древни котви, открити в Черно море, и т.н., но всичко това все е бивало недоизказано, неизяснено. И тъй като в момента сме заедно на Калиакра и сме под влиянието на спомените, тук ще се помъча в кратки редове да запълня тази празнота — ако не за друго, то поне за да не сметне читателят, че съм се опитал да представя младежите от група „Космос“ едва ли не като създатели на нашата подводна археология и единствени, които се занимават с нея. Ако съм допуснал такова впечатление, моля да бъда извинен — всъщност заслугата на ГПИ „Космос“ е, че прие една голяма традиция и по достоен начин я продължи и доразви.

Вече положително се разбра, че първата подводна археологическа експедиция беше на Калиакра през 1959 година — само седмица след завършването на първия курс за леководолази в България. Сега, докато пиша, пред мен на бюрото ми е папката с цялата документация на тази първа експедиция — преди четвърт век съм имал щастливото хрумване да запазя по едно копие в личния си архив. Предложението, съдържащо първоначалната идея, „до Секцията за подводен спорт при ЦК на ДОСО“ е подписано от мене; съвсем аналогично по текст, но вече до ЦК на ДОСО е от името на ръководството на секцията. (Нарушавайки хронологията, иска ми се още тук да спомена, че предложението до СПС, направено една година по-късно за организиране на втората експедиция „Маслен нос“ — в личния ми архив е също и нейната пълна документация, — е подписано от двама: от Иван Гълъбов и от мене.)

Когато човек прочете тези редове, може би ще си каже, че нимбата на първооснователството се полага на моята глава — нали уж божем аз лично (и еднолично) съм дал първия тласък за раждането на подводната археология? Държа още тозчас да поставя нещата на мястото им, като подчертая: нито аз смятам себе си за първоосновател, нито приятелите от пионерските години ме кичат с тази титла, нито ръководството на тогавашната Секция по подводен спорт се има за нещо като колективен създател на този нов клон на науката. Първоосноваването не може да се припише и на ЦК на ДОСО, независимо че финансира и осигури материално първите ни експедиции (обаче ние, ветераните, винаги си спомняме с топлота и признателност за полк. Паско Янев и кап. I ранг Илия Изворски, които ни повярваха и винаги ни подкрепяха, дори и след неудачата в 1959 година). За всички нас първооснователят е един: научният ни ръководител професор Иван Гълъбов.

Сякаш всичко се изясни, нали? Да, но имаше едно продължение — година след смъртта на Иван Гълъбов се оказа, че приживе той е написал до Стефан Пейков, ветеран на НЕК ЮНЕСКО, а сега главен координатор на научните изследвания на националната програма „Странджа-Сакар“, своето становище относно създаването на българската подводна археология. С любезното разрешение на др. Пейков (за което искрено му благодаря), тук ще публикувам тази част от писмото на Иван Гълъбов:

„Пионер на подводната археология надали бих могъл да бъда наречен. В тази област всъщност бях, направо казано, въвлякан от една група запалени истински пионери: писателят Цончо Родев, рано напусналия ни художник Димо Попов, д-р Димитър Доросиев — един от най-добрите специалисти у нас по медицината и биологията на водния спорт и т.н. Те бяха решили да правят подводни археологически наблюдения и понеже са знаели, че моите археологически разкопки не са били никога по-далече от 500 м от бреговата линия, решили, че съм най-подходящият човек за тях. Не мога да си спомням без вълнение с каква настойчивост тези хора, дошли от различни специалности и дейности на практиката, посещаваха уреждания от мене за тях курс по методи на археологическата работа, с какви интереси се мъчеха да разширят знанията си в тази област и чрез литература и най-вече с каква абсолютна сериозност при трудни условия на подводна работа те се мъчеха да създават пълна документация за наблюденията. Понякога това ставаше наистина с риск за живота… Какви напрегнати бяха минутите, когато при археологическите наблюдения пред Китен двама от нашите леководолази попаднаха на една останала от последната война невзривена подводна мина… Във всеки случай подводните археологически изследвания, проведени от тази група под моето ръководство най-напред в района на н. Калиакра, а след това и при Маслен нос и Китен, са първите подобни изследвания у нас и едни от първите в Черноморието въобще…“

Какво излиза? — Че с красив жест Иван Гълъбов връща заслугата на първооснователството към нас — спортистите, ентусиастите, непрофесионалните археолози, редовите морски труженици. Но все пак ние, пионерите от Калиакра и Маслен нос, продължаваме да смятаме професор Иван Гълъбов за първоосновател на българската подводна археология. Независимо че идеята не е дошла от него и че той самият не е обрамчвал дихателен апарат, за да се гмурне с нас в дълбините. Защото той пое риска да заложи авторитета и името си, като прекрачи отвъд бариерата на традиционализма и рутинерството и не се стъписа от подмятанията и подигравките. Той направи и нещо повече — още от рождения миг на нашата подводна археология се погрижи тя да бъде истинска наука, а не иманярство или просто събирачество на находки от дъното. Довери се и се облегна на нас, спортистите, но се постара да ни издигне над нивото на простите извършители и да ни приближи — по познания и по вътрешно отношение към паметниците от миналото — до професионалните археолози.

Когато говоря за ролята на проф. Иван Гълъбов, в никакъв случай не ми се ще тя да се свързва само с неуспеха, претърпян от нас при нос Калиакра. За щастие той позна и сполуката на подводната археология и това стана на следващата 1960 година, когато организирахме експедицията „Маслен нос“ — достоен паметник за името и делото му.