Цончо Родев
Отвъд синия праг (17) (Експедиция „Космос“)

2. Юг

Другият образ на юбилея

Празничното в юбилея — двадесет и пет годишнината на подводната археология и петнадесетгодишнината на група „Космос“ — се усещаше на Калиакра: там бяха речите, шампанското, венците, спомените. Но че зад този юбилей имаше не гуляи, „терени“, безделие и разходки, а труд, много труд — това пък пролича в Мичурин. За щастие — а може би и за наша заслуга — той не беше труд-тегоба, а също празничен, при „висок градус“, юбилеен. Да вземем дори само тази простичка подробност, че на пристанището ни чакаше не друг съд, а „Дръзки“, с който бяхме в Каварна през 1969 — не е ли и това мост между миналото и настоящето? Наистина сега катерът имаше съвсем нов, съвсем млад и съвсем симпатичен екипаж — капитана Жоро (Георги Пейчев) и механика Вальо (Валентин Димитров), — ала иначе си беше все онзи стар приятел…

Юбилейна радост ни създаде и присъствието на Милен. Би трябвало и него да го помните — той беше опитният леководолаз и инструктор, когото поканих да ми помага на първата „космическа“ експедиция. И това е мост с миналото, нали? (Малко по-късно към нас се присъедини и Пепа Браткова, същата многогодишна инструкторка и някогашна шампионка, която преди пет години не прояви интерес към нашата работа и ми отказа участието си; сега дойде като библейската разкаяна грешница и пак със сърдечността на библейската притча бе приета от нас.)

А последното „юбилейно“ беше една традиция, която се отнасяше лично за мене и с която съм свикнал още от Маслен нос 1960 — научният ни ръководител Велизар Велков щеше да позакъснее и аз, дето уж се канех този път да се разтоваря от ангажименти и отговорности, щях да го замествам до идването му…

Тъй или иначе експедицията „Космос 83“ започваше вече не на думи, а на дело!…

Лесно ли се кроят костюми на мидите?

Недко пристигна няколко дни по-късно и като обикалял да налучка къщата, в която пазехме квартира за него, видял в един двор пооплешивяло русо високо момче с две педи дълга брада да седи на ниско столче и с възможно най-сериозната физиономия да върши нещо, което умът на Недко не можел да възприеме: с шублер в ръка измервал дължината и ширината на купчината миди в краката си. Той отначало не повярвал на очите си, после си изпуснал пътната чанта от изумление, а накрая подвикнал:

— Ха бе, приятел, ти… какво? Да не кроиш костюми на мидите?

Така Недко се запозна и с Виктор (те се срещаха за пръв път), и с нашата програма за КОПС.

Какво всъщност се беше случило?

Някъде напред разказах, че в края на август, когато Групата е била в нокдаун, Ваня успяла да уреди да получи задание от КОПС, срещу изпълнението на което Комитетът щеше да изплати наема за кораба на експедицията. Всичко хубаво, но нещата потръгнали малко накриво: докато нашето предложение беше да си изпитаме силите в истинската екология, за което разчитахме на нашите химици, физици и инженери, другарите от КОПС ни предложили една чисто биологическа тема, свързана с познатата на всички черна мида. И ръководството ни, спасявайки експедицията от провал, подписало договора и заданието; мисля, че са щели да го подпишат дори ако от нас се е искало да открием и заведем в КОПС жив ихтиозавър, вързан на верижка и с джувка на дългата шия.

Признавам, отначало заданието не ни стресна. Вярно, една бърза консултация с Аквариума във Варна ни подсказа, че подобни проучвания не са правени у нас въобще, но нали в края на краищата от нас се искаше само откриването и картирането на мидените находища между Мичурин и Ахтопол? — Е, на геодезиста ни Петьо Ненчев се предвещаваше допълнителна работа, но тя нямаше да е чак като ловене на ихтиозаври…

Самоуспокоението ни продължи само до първия работен ден на експедицията (онзи, за който вече съм ви казвал, че посвещаваме на балансиране с различни костюми и различни апарати). Там Надя, която си остана научен ръководител на тази програма, предложи да съчетаем някак си „загубените“ часове за балансиране с пробно изследване и картиране на евентуалните мидени находища. Съгласихме се с нея и тъй, както вече бяхме на котва в заливчето Рохѝ, Ваньо Т., леководолазният ръководител на тази експедиция, постави и някои задачи по „мидената програма“, както влезе тя в речника на Групата. И колкото повече работехме по нея, толкова лицето на Надя повече увяхваше, а Ваньо ненужно се почесваше по кльощавия врат… Защото в този първи ден между скалите на Рохѝ осъзнахме, че КОПС съвсем не бил от учрежденията, които си раздават парите даром, и че ако искахме да си ги спечелим честно и достойно, трябваше не само да се трудим дяволски упорито, но и да направим още в началото нещо, което надали можеше да се сметне лъжица за нашите уста — да започнем от нула и да създадем стабилна и издържана във всяко отношение методика на този род проучвания. И още тогава си дадохме сметка, какво благодеяние ни е направил дядо Господ, когато е пратил между нас Виктор — сред твърде разнообразните специалности на Групата той беше единственият биолог…

За добро или за зло, на следващия ден в морето вилнееше шквал^[1], та не можеше да се работи. И Надя се възползува от „мъртвите часове“, за да ни подгони по „мидената програма“. В стаята, определена за технически склад на експедицията, се събрахме тя, двамата Ваньовци, Виктор, Милен (той бе взел голямо участие в преговорите с КОПС), Боян и аз. Започвайки с това, че с ей такава лупа изчетохме буква по буква заданието на КОПС и договора, и сетне цялата сутрин умувахме, спорихме, приемахме и отхвърляхме идеи, писахме, драскахме, но накрая тъй или иначе имахме в ръка един документ, който щеше да стане закон за работата ни през следващите две седмици. Веднага след като се наобядвахме, Ваньо Т. събра екипа на експедицията и го запозна с нашите решения. Признаха ни, че сме свършили добра работа в „почивния полуден“, и приеха да работим по предложената от нас методика. Вече можехме да си плюем на ръцете и да се залавяме за „мидената програма“, и не само се заловихме (тук си заслужава да спомена, че подводната работа по тази програма оглави Милен и с педантично придържане към изработената от самите нас методика я ръководеше през цялото време), но и й „робувахме“ дори и тогава, когато бяхме приключили археологическата. И то как…

Не ми се разказва подробно „лесно ли се кроят костюми на мидите“ — тъй или иначе главната дейност на ГПИ „Космос“ е подводната археология, — но вие си знайте, че думата „лесно“ е последната, която й приляга. Достатъчно е само да си представите какво усилие е нужно, за да се очертае едно мидено находище (понякога в почти непрогледна мътилка, друг път при 5–6 бала вълнение!) или в разбушувано море да се спусне метална рамка на дъното и един леководолаз да я придържа неподвижно до скалата, а друг педантично да остъргва и събира мидите от очертания квадрат… Иди сетне да го наречеш „ваканция на море“!

Но усилията не са само в морето. Когато, капнали от умора, се прибирахме в Мичурин, нашия биолог Виктор го чакаха още няколко часа работа по взетите проби. Той отделяше живите миди от мъртвите, преброяваше ги поотделно, претегляше живите (за да установи биомасата) и накрая с шублер в ръка измерваше дължината и ширината на двадесет случайно избрани от тях — именно в такъв момент го е видял Недко. И когато завършваше, обикновено нощта отдавна биваше прихлупила южното градче, а кебапчетата му в гостилничката „Резвая“ го чакаха вкоравени като мидите от неговите проби.

Изводите, до които достигнахме с нашата „мидена програма“, се оказаха много и много интересни, но за съжаление е невъзможно да ги вместя в тази книга — те заемат значителна част от 107-те страници на нашия отчет пред КОПС, съдържащ текст, карти, снимки, таблици и фигури. Затова с разрешение на Надя ще препиша от една нейна кратичка популярна статия за тези наши изследвания само най-съществените от тях:

„Преди всичко позволете ни да се похвалим, че създадената от нас методика за този род хидробиологически проучвания издържа проверката на практиката. И следователно може да послужи като вече готова основа на други подобни изследвания.

После — извършените подводни биологични проучвания са наистина бавна, трудна и трудоемка работа. За сметка на това обаче се получават напълно непосредствени, обективни и реални резултати, които се документират и могат да се използуват било като познавателен или констативен материал, било за сравнение при проследяване на динамиката на развитието и на разпространението на тези и други биологични видове в бъдеще.

А математическата обработка на резултатите, получени от измерването на взетите проби, показа, че мидите от находищата по-близо до Мичурин са по-малко на брой на единица площ, но по-едри и с по-голяма биомаса. И обратното — към Ахтопол техният брой на единица площ нараства чувствително, но самите миди са сравнително по-малки и по-леки.

Могат да се изброят още редица установени от нас закономерности. Евентуалните бъдещи подобни изследвания по нашето крайбрежие ще разкрият и други, неподозирани досега. Защото Групата за подводни изследвания «Космос» направи уверено и плодоносно първите си крачки в своето ново поприще и трасира пътя за по-нататъшни успехи.“

Ахтопол продължава да потвърждава името си

Ако преди малко обърнахте внимание, избраната от нас методика трябваше да започне с разузнаване на района откъм сушата. И ние го направихме още същия следобед — с Надя, Милен и Петьо яхнахме една от колите и бавно и с чести спирания изминахме пътя от Мичурин до Ахтопол. Като хора с дълъг „трудов стаж“ край морето не ни беше трудно веднага да обявим няколко участъка за безперспективни и да ги задраскаме на Петьовата карта; казано между другото, това са все местата, които се ползуват с особеното предпочитание на курортистите — закътаните и с равно пясъчно дъно. Други, напротив, веднага определихме за проучване — районите със скали, с рифове, с каменисто дъно, което се провиждаше между високите вълни. При трети не можехме да бъдем така сигурни от пръв поглед. И тогава — напук на разбушувалото се море и на прибоя, висок понякога до човешки ръст — двамата с Милен слагахме перките и маските и като внимавахме вълнението да не ни хвърли върху скалите, оглеждахме съответните участъци в морето „на място“. Така или иначе до настъпването на здрача първата точка от нашата „мидена програма“ — разузнаването — беше завършена.

… А час-два по-късно, вечерта, едва не получих удар от завист. В същото време, докато ние сме подбирали миди, на които да се шият костюми, неколцина по-умни и по̀ късметлии — Божидар (пропуснах да кажа, че той същата сутрин пристигна като Радецки, т.е. „с гръм“ — бил в Созопол при родителите си и щял всеки ден да прихожда до Мичурин), Стоян и Митко Подвързачов — натоварили три апарата на една от колите и придружени от двамата Ваньовци като осигурители, отишли „да порошкат“ в „мръсния залив“ на Ахтопол, който е естествено защитен при вълна от североизток. И улучили една от благосклонностите на нашето море, когато при някое вълнение то сякаш вдига тежка завивка от дъното и разкрива някои от тайните си, които е крило там досега (ако помните, точно обратното беше станало две години по-рано на Свети Атанас, когато заварихме всичките пребогати находища закрити под гъст и дебел слой тиня). И приблизително точно в средата на залива се озовали на участък с площ около един декар, където дъното се жълтеело от чистота, измито от всички мръсотии и наноси. И там попаднали…

Вярвайте ми, когато вечерта ми показаха на какво са попаднали, буквално щях да падна от стола. На леглото пред мене те изсипаха най-напред четири монети. Едната беше силно разядена от водата и изтрита от пясъка, та не мога да кажа нищо за нея; съмнявам се дали ще може да се определи произходът й и след лабораторна обработка. Не съм добър в нумизматиката, но се наемам, без риск да ви заблудя, да кажа малко повече за останалите три. Втората без никакво съмнение беше аполонийска — това се виждаше от котвата, която е била нещо като „запазена марка“ на старите аполонийци, та именно тя (а не мидата, ракът или фигурата на покровителя на града Аполон) се среща най-често върху монетите им. Третата, с глава на мъж в профил и не особено четлив при обикновени условия надпис, съвсем сигурно беше гост от елинистическата епоха. Четвъртата, която навярно има най-скромна нумизматична стойност, беше най-добре запазена — само като я позачистили момчетата, тя изглеждаше така, сякаш най-много преди месец е излязла от монетарницата на някой от византийските владетели — с портрет на императорската двойка от едната страна и на светец от другата.^[2] Излизаше, че неподозираното допреди година-две ранно минало на Агатопол — Града на щастието, — което ние досега бяхме доказали само с котви и керамика, сега се потвърждаваше и със съвсем сигурни „документи“, каквито са монетите!…

Но това далеч не беше краят на изненадите, подготвени за мене. Като се насладиха на първоначалното ми вълнение, момчетата с невинни изражения на новородени поставиха върху одеялото ми няколко къса керамика. Дори любител с далеч по-скромна подготовка от моята веднага би познал ръчната (а не на грънчарско колело) изработка, което веднага отпращаше фрагментите от бронзовата епоха назад във вековете…

Ако обаче в тази вечер (нека да погледна в кожения си тефтер и да я спомена: беше 8 септември) наистина стигнах до границата на инфаркта, то стана, когато приятелите положиха пред мене и последната от изумителните си находки. Беше една идеално изработена и още по-идеално запазена малка каменна брадвичка (или тесличка, както искате), около 8–10 см дълга и с така наточено острие, че даде повод на Янко да я определи като „ножче за бръснене на човек от каменната ера“.

Оценявате ли, драги читатели, какво означаваше това откритие? Ахтопол, същият този Ахтопол, който до експедициите „Космос“ се смяташе за чисто средновековно селище или в най-добър случай за средновековно селище, изградено върху малка крайпътна римска станция от II–III век на н.е., постепенно „остаря“ с хилядолетие и половина или даже две хилядолетия, а сега с тази брадвичка възрастта му отскачаше с още „някакви си“ три или четири хиляди години назад в историята^[3]! Изводът, мисля, се налага от само себе си: Ахтопол, наред с района около Варна и Варненското езеро, се очертава като едно от най-ранните селища по цялото наше Черноморие, съществувало и процъфтявало още в праисторията, много и много столетия, преди траките да се разселят по тези места.

А за нас? Не зная дали Ахтопол е бил наистина Агатопол за древните моряци, но за нас той положително е Град на щастието…

Няколко дни по-късно, на 11 септември, в Мичурин пристигнаха Велизар и Върбинка. Едва дочаках да си поемат дъх и им показах находките ни от Града на щастието. Когато след четвърт час възвърнаха способността си да говорят, Велизар издаде неопределен протяжен звук, после с най-комичното изражение, което някога съм виждал на лицето му, се обърна към своята помощничка:

— Можем да се качим на ладата и да се върнем в София. За мен експедицията е вече приключена…

Липсващото звено от веригата

Две бяха причините, които ни теглеха към Варвара — онази колона към Дарданелите, която, тъй да се каже, държахме в ръце и злополучно загубихме, и съмнението за „котвите-полуфабрикати“, което ни глождеше повече от дванадесет месеца.

В търсенето на колоната ознаменувахме поредния си неуспех. Застанахме пред Дарданелите и цялата ни група (включително Пепа, която от днес беше вече с експедицията) кръстосахме във всички посоки — нищо и нищо! Задоволихме се да вземем проби от богатите тук мидени находища, а после помолихме капитана Жоро да премести „Дръзки“ в залива на Варвара. Разбира се от само себе си, че тук трябваше да се спусне Божидар — нали той бе забелязал „полуфабрикатите“ миналата година. Дадох му за съекипници Ваньо Т. и Митко (като фотограф) и зачакахме.

Но вместо да преразказвам наученото от други, нека да се доверим на прекия участник в събитията — пък и за изводите от тях. С разрешение на Божидар (за което му изказвам сърдечна благодарност) тук с леки съкращения ще цитирам една негова статия във в. „Орбита“ (бр. 50, 1983, „Каменните котви — загадка, която вече не съществува“). И така, давам думата на Божидар:

„… Най-сетне попадам на това, което търся — забелязаното в края на миналата година струпване на каменни котви, което не успяхме да проучим тогава. Няколко десетки броя. Тук има котви от всички форми, открити досега по българското крайбрежие — триъгълни, трапецовидни, пирамидални, четвъртити, ромбоидни. По-голямата част от тях нямат отвори — нито за въжето, нито за лапите. Впрочем на половината от котвите отворът за котвеното въже е започнат, но недовършен и само някои от тях имат добре изработени отвори. В този си вид камъните не биха могли да изпълнят предназначението си. Какво е това?

… За първи път в България каменни котви бяха открити в края на шестдесетте години край Созопол и Калиакра. Ликуването на българските археолози бе невероятно. Датирани от средиземноморската археология в хилядолетието преди гръцката колонизация, те опровергаха наложилото се дотогава схващане, че гърците, появили се в Черно море едва през VII в. пр.н.е., са първите мореплаватели пред нашите брегове, чиито постоянни обитатели — траките — били обърнали гръб към морето.

Разбира се, в първите години никой не допусна, че те могат да са на траките. В един от първите материали по този въпрос въобще… също и аз отдадох каменните котви от Созопол на презморски мореплаватели: крито-микенци, финикийци, троянци, египтяни. Освен традиционната инерция на схващането за морската неспособност на траките може би повлия и фактът, че те бяха твърде тежки за кораби с водоизместимост 100–150 тона, т.е. за най-големите кораби на епохата. Съгласете се, че и най-смелото мислене едва ли би поставило траките от крайбрежните хълмове върху суперкорабите на времето.

Но всяка подводна експедиция (над 40 досега) от Шабла до Резово в последните години постепенно увеличаваше броя на котвите в българските музеи — дотам, че днес България разполага с най-богатата колекция в света, която е обект на поклонение на учени — специалисти по морска археология от цял свят. Котви с тегло от 15 до 300 килограма. Очевидно е, че поне доста голяма група от тях трябва да са от каботажните^[4] кораби (и следователно на местни мореплаватели), тъй като съвсем ясно е, че малките лодки, на които могат да принадлежат леките каменни котви, не са били подходящи за плавания извън Босфора и Дарданелите.

Геоложкият анализ на котвите, направен напоследък, даде нови доказателства в полза на това заключение. Оказа се, че над 60 на сто от екземплярите в българските музеи са изработени от местни скали. Натрупващите се данни от изследваната писмена традиция дадоха, от своя страна, макар и малко, но убедителни доказателства за ранното тракийско корабоплаване.

Но все пак последното звено в доказателствената верига липсваше — онзи неоспорим, категоричен факт, че котвите са изработени тук, на място, и то от траките. «Добре, добре, всичко това е много хубаво — казваха в неофициални разговори чуждестранните колеги, — но само местният камък, от който са направени те, не е достатъчно убедителен аргумент. Може би финикийци, критяни, троянци, плаващи край вашия бряг и загубили котвите си, просто откъсват парче от крайбрежната скала и го изчукват. Знаете колко лесно се губят котвите в тази епоха и че изработването им не е чак толкова трудно — един съоръжен с чук и длето боцман ще се справи само за няколко денонощия.»

Да, така бе за съжаление. Но и тези мнения вече са без стойност. Защото пред очите ни бе свързващото звено, това, което ни липсваше.

Внимателният оглед на залива на Варвара в следващите дни ни убеди, че част от южния бряг на полуострова е рухнала вероятно в историческо време подобно на южния бряг на Несебър, Урдовиза, Шабла. «Недовършените котви», както нарекохме странните на пръв поглед находки от залива, лежаха върху терасата, образувала се от остатъците на рухналия бряг. Следователно находките под водата са се намирали някога на брега. Тогава?

Читателят вероятно вече сам се досеща. Попаднали бяхме на своеобразните полуфабрикати на древна работилница за каменни котви от средата или от края на II хилядолетие пр.н.е., т.е. 700–800 години преди началото на гръцката колонизация. Тяхната тракийска принадлежност не буди никакво съмнение — по това време траките са единствените жители на крайбрежието. Много недовършени котви, повечето от които са средни и малки по тежест, свидетелствуват за оживен пазар и оттам — за интензивно крайбрежно тракийско корабоплаване. Работилницата е била свързана с наблизо разположения тракийски градец при Ахтопол, следи от който открихме под водата. Една любопитна подробност — това, че работилницата се е намирала вън от населеното място, не е заради близостта на суровината, а вероятно е било наложено по… екологични причини: така са били отдалечени от жителите постоянният шум и прах при обработката на камъка. Защото и при Варвара, както писах по-горе, суровината е била докарвана отдругаде.

Краят на работилницата е дошъл при някой земетръс, подобен на онзи, при който е загинал и град Бизоне край местността Чаракман. Земята се е разтресла след глух, нарастващ тътен. Частта от полуострова, на която са били леките дървени постройки на работилницата, се е отцепила и се е свлякла в неспокойното море.

После водите на Черно море отмили почвата и меките скални породи. Гредите на дървените постройки изгнили. Гмуркачите от последните две-три десетилетия отмъкнали по апартаменти и ателиета откритите тук фрагменти от натрошени керамични съдове. Но и това, което остана — недовършените каменни късове, — бе достатъчно, за да се завърши окончателно писаната с общия труд на две поколения български подводни археолози страници на нашата древна история.“

Да се сбогуваш като Стоян

Тази година имахме проблеми с хората — май ще излезе, че септември не е най-подходящият сезон за експедиции под водата… Вили не го пуснаха от института му. Петьо Триндев беше в командировка в Западна Германия, Ваня — на някакъв конгрес в Италия. Лъчо пред нова постановка в театъра си сам не пожела да дойде. Братя Шиварови можаха да се откъснат само в почивната си седмица. Васко, подгонен от поредната реорганизация в службата си, трябваше да ни изостави рано-рано. Почти седмица преди да приключим, ни напусна и Стоян — той пък щеше да пътува за Чехословакия. Дори сам Велизар не успя да присъствува на цялата експедиция: дойде, както казах, няколко дни след началото, а си тръгна също така преди завършването… Проблем!

Все пак искам да ви разкажа как се сбогува с нас Стоян.

Отдавна имахме в плановете си едно сондажно проучване в залива на Синеморец (още повече че Върбинка бе забелязала на самия бряг две тракийски могили!), но залисани в другите задачи, все го оставяхме „за по-нататък“. И най-сетне това „по-нататък“ дойде — по чиста случайност съвпадна с последния ден от престоя на Стоян. „Имахме добро“ (морски израз) от граничарите и в този ден — 17 септември — „Дръзки“ полека избиколи носа пред селото и ние просто останахме с отворени уста пред изумителната гледка: отдавна вече стана чудо на чудесата човек да види по нашето море такава вода с цвят на сапфир и бистра, бистра, та може да се забележи всяка песъчинка по дъното, а отсреща, в лагуната, един плаж, който сякаш е застлан с кехлибар…

Пак се беше случило, че аз ръководех спущанията, та както се прави в подобни случаи, пуснах разузнавателни двойки в различни посоки. И не щеш ли, веднага започнаха да изскачат маркери: почти под кораба открили внушителна по размери средновековна котва, малко по-настрана, в самата среда на залива, Янко намерил добре запазена котва-четирирожка, Юлия и Митко попаднали на интересна късноантична керамика…

— Слушай — примоли ми се Стоян, — днес ми е последен ден. Пусни ме да направя един колкото се може по-дълъг курс… Да ми държи влага, знаеш…

Изпълних молбата му и с Пепа ги пратих в дълъг рейс към носа; дори стана така, че именно аз бях в лодката над тях като осигурител. По едно време Пепа се показа на повърхността, предупреди да задържим лодката точно над мехурите и отново се спусна в дълбочината. А когато се показаха след малко двамата със Стоян, в ръцете им беше един оловен „адмиралтейски“ щок — от онези, които имат ограничително удебеление наблизо до отвора. Поех го от ръцете им и го показах към кораба. И при вида на тази находка Божидар се разскача така, че едва не цамбурна във водата…

— Това разбирам аз сбогуване, като Стояновото — казваше ми щастливо Велизар малко по-късно, когато двамата леководолази и находката им бяха вече на борда на „Дръзки“. — На такова „сбогом“ всеки ще свали шапка…

А междувременно морето започна видимо да се разваля. От изток се появи вятър, който никак не напомняше бриз, а обещаваше да се окаже първокачествен мелтем. Морето се накъдри, после само за броени минути вълничките се превърнаха във вълни, от които котвената верига на „Дръзки“ жалостиво заскимтя в клюза^[5].

Събрахме се на кърмата и аз предложих да поемем назад към Мичурин — вълнението се засилваше, а ни чакаше поне час и половина път… За моя изненада никой не подкрепи предложението ми.

— А бе да си тръгнем — каза Янко, — ама първо да извадим котвите от дъното…

— Тъй де — допълниха няколко гласа в хор, — те ще ни трябват за нашия музей!…

Чухте ли добре? — Момчетата искаха въпреки вълнението да вдигнем котвите от дъното, за да обогатим с тях „нашия“ музей! И сигурно се досещате: „нашият“ беше още несъществуващият морски музей на Ахтопол… Вие бихте ли могли да откажете на такава молба? Аз във всеки случай не можах. И в резултат до Мичурин се прибрахме в истински щорм^[6], но завързани за кнехтовете^[7], на „Дръзки“ лежаха две котви за „нашия“ музей — една средновековна и една четирирожка…

Негостоприемно море — негостоприемна експедиция

Не вярвайте сляпо на поговорките. Те са мъдри, вярно е, но не са като шперц, който приляга на всяка врата. Пример ли? — Ами, да речем, „Да ти върви по вода“. В последните дни на експедицията ни вървеше съвсем по вода — понякога ми се струваше, че дядо Господ е отприщил всички язове, — пък това не само не ни помагаше, но замалко не ни провали.

… Събуди ме равномерно барабанене по прозореца. Станах, излязох на балкончето. А къщата на хазаите, семейство Терзиеви, гледа точно към главния площад на Мичурин. И видях — по мраморната настилка (в кой ли наш град няма площад с мраморна настилка?) плющеше весел летен дъждец. Стори ми се, че дочувам и някакво бучене, но не се загрижих нито от едното, нито от другото: дъждът не плаши водолазите, а силният шум навярно не идваше от морето, понеже обикновено дъждът убива вълната. Навлякохме шлиферите и мушамите и се събрахме да закусим неизбежната баничка с кисело мляко; също и останалите не бяха разтревожени — е, ще ни понамокри малко, но няма да попречи да приключим работата си… Последен дойде в сладкарницата Ваньо Т. Лицето му беше по-мрачно и от облаците, които притискаха заоблените склонове на Странджа.

— Страхотно вълнение — каза. Той изобщо има един своеобразен сух начин на говорене, но сега всяка негова дума напомняше резен добре изпечена галета. — Слязох до пристанището. Вълна̀та е над пет бала. Нощес бурята скъсала въжетата на „Калиакра“, едва успели да я задържат на кърма-нос.

„Калиакра“ е бивш каботажен кораб, сега предаден на ОСО, която го използува за свои леководолазни курсове; беше от предния ден в Мичурин с един курс за инструктори-леководолази. А „кърма-нос“ се нарича онова връзване, при което плавателният съд не е успоредно на кея (тогава вълната го бие силно и може да разбие борда му о кейовата стена), а перпендикулярно — вързана е само кърмата му, и то на три-четири метра от кея, докато носът е задържан с една или две котви.

— Пък аз се надявах, че дъждът… — започнах, но Ваньо Т. ме прекъсна:

— Слез до пристанището и ще престанеш да се надяваш. Всяка втора вълна̀ прехвърля вълнолома.

Да призная, отначало не се разтревожихме особено. Беше понеделник, имаше цели пет дни до края на експедицията, археологическата програма можехме да смятаме за приключена, по „мидената“ ни оставаше работа най-много за два дни — е, до петък все ще се оправим…

Както е вече традиция при нас, ние се стремим празните дни никога да не остават наистина празни. И намислихме да отидем с коли до Созопол на посещение в музея — едно опресняване на знанията никога не е излишно. Така и направихме, дори остана време да се поразходим из чудесното старинно градче. И не щеш ли, под навеса на кафенето срещнах бай Кольо. Надявам се да не сте забравили името на Никола Урумбеглиев. Той, напомням ви, беше капитан на „Херсон“ по време на експедицията в 79 година, а веднага след нея се пенсионира. Разказах му за нашите проблеми. Бай Кольо остави недопито кафето си и слезе с мене до пристанището. Там дълго оглежда морето и облаците, изпитва силата на вятъра, а накрая каза просто:

— Днес е понеделник. Следващо спущане под водата ще имате в четвъртък…

Скрито плюх три пъти през рамо, за да попреча на урочасването, пък иначе се постарах да не проличи как не дадох вяра на думите му.

На нас обаче продължаваше „да ни върви по вода“: във вторник дъждът вече не течеше, а се изливаше — вие може и да сте забравили, но жителите на Бургас, Карнобат, Айтос, Ясна поляна — положително не; там в тези дни стана онова наводнение, което взе и човешки жертви… В този ден ни напусна Велизар и се отправи към Малко Търново, където имаше някаква конференция по програмата „Странджа-Сакар“. Пак в този ден пристигна Ваня; само дванадесет часа преди това тя се върнала от конгреса си в Триест, едва сменила съдържанието на куфара си и се прехвърлила от единия самолет на друг — вярна на природата си, тя идваше да помогне, ако експедицията имаше нужда от нея. Откъм Варна пък с кола дойде Митко Доросиев, който, ако си спомняте, беше поканен като почетен участник в експедицията. Той ни разказа премеждията си по пътя, когато в Бургас реките по улицата замалко не го натикали в морето заедно с новичкото му рено. Ние устроихме скромно тържество в чест на пристигането на двамата, но тук му е мястото да кажа, че се проявихме като крайно негостоприемна експедиция — Янко и Майя им прегледаха медицинските документи, а после не само че не ги пуснахме под водата, но не им създадохме възможност дори да си натопят краката в морето…

В сряда времето се влоши още повече. Хората също се изнервиха — тежкото вълнение и потоците вода, които се изливаха от небето и не позволяваха човек да покаже носа си вън от квартирата, ги осъждаха на принудително бездействие. Пък бездействието, известно е, понякога носи повече злини и от болест… Най-неприятното беше, че не се съзираха никакви признаци да се сбъдне и предсказанието на капитан Урумбеглиев — в сряда вечерта морето беше по-бурно и от понеделник сутринта…

Тревогата ни завладя докрай, шегите и закачките отдавна отстъпиха място на хапливите забележки и лесните и съвсем безпричинни нервни експлозии. Дори най-уравновесените измежду нас — Юлия и братя Маневи например — започнаха да проявяват избухливост от тротил нагоре. Също и храната начесто оставаше недокосната. Никой от Групата не е влюбен в безконечните заседания, но този път „вървенето по вода“ ни наложи един „боен съвет“.

Умувахме цялата сряда вечер, тонът на изказванията невинаги можеше да се оприличи на котешко мъркане, в съвета властвуваше не лулата на мира, а томахавката на войната… След неколкочасови препирни все пак успяхме и да си изясним положението сами за себе си, и пак сами за себе си да вземем съответните решения. Ето ги, както съм ги записал в дневника си:

1. Работата по „мидената програма“ не е завършена, а трябва да я завършим — не можем да измамим КОПС с измислени резултати, не можем също да се лишим от неговите пари по договора, пък в края на краищата и държим на името и честта на Групата.

2. Времето очевидно не предвещаваше оправяне и следователно една група от нас — онези, служебните ангажименти на които го позволяват — трябва да остане да довърши „програмата“. След едно допитване се оказа, че с такива възможности сме само петима: Пепа, Виктор и аз като леководолази, Майя — като лекар, и Петьо — като картограф.

3. Вярно, нямаше да разполагаме с кораба (договореният срок тъй или иначе изтичаше), но решихме за последните проучвания да се придвижваме с моята кола, а спущанията под вода да осъществяваме от брега.

4. Юлия да ни остави поне толкова пари, че да си платим квартирите и да има горе-долу за храна.

Щом си изяснихме проблемите, настроението някак от само себе си се разведри. Янко дори извади една бутилка ментовка („на девет вълка пачи крак“, каза някой) и пихме по глътка за късмет…

Беше още тъмно, когато в четвъртък сутринта ме събуди чукане по прозореца на стаята ми. Станах по пижама и надникнах: Ваньо Т. обикаляше квартирите и вдигаше на крак цялата Група. Оказа се, че глътката ментовка е била действително за късмет и още — че бай Кольо Урумбеглиев наистина е „на ти“ с морето, защото противно на всички предвиждания вълнението още към полунощ започнало да спада.

— Няма да сбъркаш морето с олио в кандило — каза ми Ваньо, — но бива за работа.

За тези два последни „щурмови“ дни той, като ръководител на леководолазната работа, бе определил такъв ред: да се сформират постоянни групи за работа под водата, като в тях влязат всички, които повече от другите са си създали добри отношения с черната мида; тъй като той самият щеше да бъде един от тях, молеше аз да поема ръководенето на работата; всички останали — до последния човек — да бъдат в помощ на „щурмовите групи“. А нужда от помощ — колкото искаш: и гребец да си, и като осигурител над работните групи, и котвата да вдигаш („Дръзки“ няма автоматичен рудан^[8]), и на Петьо да помагаш с латата при картографирането…

Мисля, че през всичките мои двадесет и пет сезона в леководолазното дело не помня толкова напрегнат труд, както в тези два последни дни на експедицията — без каквото и да е преувеличение ще кажа, че работехме във всяка възможна минута (следобед отново се появяваше вълнение), без никакво разсейване и до пълно изчерпване на силите. Не видях никого да седне, а дори да се облегне за секунда. Щайгите с хляба, сиренето и доматите сваляхме точно така непокътнати, както сутрин ги качвахме на борда. Очите на повечето от нас подпухнаха от взиране или от пръските морска вода, които ни шибаха през цялото време. Вечер в „Резвая“ някои заспиваха над чинията си…

— Да бяха сега тук ония от КОПС — каза ми Милен след последното си спущане пред Чифчиево дере — и да ги потръшка малко този противен мъртвак, пък нека тогаз, ако могат, да рекат, че даром сме получили, каквото ни се полага по договора…

Истина е, не го получихме даром… И може би точно затова с такова високо самочувствие можахме да кажем в петък на прощалната вечер:

— Изпълнихме с чест дълга си!…

Експедициите не свършват със слизането от кораба

Заглавието се отнася за всички, но специално тази година истината в него най-добре разбра, мисля, Надя: пълни два месеца тя, едновременно настойчиво и търпеливо^[9], неспирно подтикваше като с остен фотографите и математиците ни, събираше ни да обсъждаме формата и структурата на отчетния й доклад, писа формулировки, задрасква и писа отново… Тъй или иначе докладът й бе предаден в КОПС в предвидения от договора срок. Когато го проучиха, получихме покана да се явим в Комитета, за да го защитим. Навярно ще издам невежеството си, но тази защита и респективно приемането му аз си ги представях като чиста бюрократическа формалност и малко се подразних, че тя, Надя, повежда със себе си цял щаб от помощници: Ваня, Милен, Стоян, Боян и мене. Пред вратата се шегувах: води си клакьори… Оказа се обаче, че от край до край съм бил неправ — нито приемането е било формалност, нито нашето присъствие е било за аплодисменти. Внезапно (за мене) се озовахме пред един научен съвет на такова ниво, сякаш щеше да се приема докторска дисертация, и обсъждането беше толкова задълбочено, че аз, човек доста настрана от науката, се почувствувах изведнъж като в чужди обувки… Но нека прескоча подробностите и да ви кажа, че в края на краищата отчетът ни бе приет „с гръм и трясък“. И с признанието на целия този учен синедрион от другата страна на масата, че „те били поразени от високата научна прецизност както на хидробиологическата работа по заданието, така и на научната обработка на резултатите“ и че „останали изненадани от възможностите на групата, която те смятали на най-обикновено спортно ниво“, и най-сетне — че „щели непременно да потърсят отново нашите услуги дори за далеч по-сложни задачи във връзка с хидробиологията или екологията на морето“. Няма защо да си кривя душата — пораснаха ни крила от това признание. А тъй като вече можехме да изтеглим парите за наема на „Дръзки“, Стоян веднага побърза към пощата да изпрати телеграма: утре превеждаме сумите…

Последното, което ще спомена в това допълнение към експедиционната тема, има по-голяма връзка с първата половина на „Космос 83“, юбилейната. Защото именно в чест на юбилейната година Групата покани за своя вече традиционен никулденски празник пионерите, които четвърт век по-рано проправиха пътя на археологическата наука към морското дъно. На мене, участник в двете групи, се паднаха честта и удоволствието да представя едните на другите. После Митко Доросиев от страна на ветераните разказа за първите стъпки на подводната археология, а Ваньо М. — за създаването и пътя на група „Космос“, прожектирахме и двата филма на Любо Обретенов, които ние смятаме и за наше дело. Накрая имаше и коктейл, но „коктейл“ според чергата на Групата — приготвени от нас сандвичи и по няколко глътки вино в пластмасови чаши. Тази вечер се уверих, че всички ветерани напълно са запазили младостта на сърцата си — тежки началници или авторитетни ръководители, те се почувствуваха „като риби във вода“ в тази скромна, но истински спортсменска среда.

И всички до един се разчувствуваха — през цялата вечер „Помниш ли?“ и „Пък когато бяхме с…“ валяха като градушка. За щастие разговорите не бяха само около експедицията „Калиакра 59“, неуспешната, но и около следващата, „Маслен нос 60“, в която пък успехът беше направо гръмоносен — когато пак под ръководството на Иван Гълъбов изживяхме истинското чудо и зашеметяващата радост на археологическите открития.

Леководолазите от двете поколения се размесиха, после се разпиляха в отделни групички. На едно място Фани, Ваньо Т. и Васко разпитваха Чано (инж. Александър Бикс) за методиката, която сме прилагали на дъното край Маслен нос, и той им разказваше оживено, като чертаеше нещо върху една салфетка и както дочувах, начесто споменаваше имената на двама от отсъствуващите ни приятели от крайбрежието — бургазлията Капри (Панайот Каприев) и созополлията Коки (Стефан Чапевов). Край тях Янко и Петьо Богданов разчепкваха новостите в подводната медицина. Ваня, Петьо и Боян бяха „притиснали в ъгъла“ Хели и разговорът им естествено се водеше около античните котви: той им описваше как на 6 юли 1960 година двамата с Желю (Желев, Ламята) бяха открили първата оловна котва по нашето крайбрежие. По-нататък Митко Доросиев, като отговаряше на въпросите на Юлия и Вили, не без вълнение разправяше за страшния миг, в който с Хиндо (Христо Желев от Созопол) при Китен-Урдовиза се бяха озовали пред една невзривена мина. Боби (инж. Борис Сирийски) с удоволствие разкриваше пред фотографите на Групата „тайните“ на своя опит с фото- и кинокамерата, но спомените му начесто се позоваваха и на силния фотографски екип от Маслен нос — Бобо (Любомир Димов), Тони (Антон Кацев), Владо Кусев и Наско (Атанас Атанасов).

Озовах се малко настрана от групичките, където край мене беше само инж. Димитър Рашев — председателят на тогавашната ни секция и ръководител на експедицията „Маслен нос“. В този момент дяволски ми се искаше да беше тук с чаша в ръка и чудесният наш приятел от Братислава Андрей (д-р Андрей Дворски), също участник в онази славна експедиция. А зърнах, че Рашев често-често отливаше по капка вино от пластмасовата си чаша — той очевидно мислеше за онези, които никога вече нямаше да бъдат между нас: Гълъба, Димо, двамата Сашовци, Алфонс…

Да, истинският „властелин“ над скромното ни тържество беше вълнението. Младите се радваха, че са сред онези, за чиито приемници и последователи се смятат. Ветераните пък се затрогнаха от признанието, че стореното от тях в пионерските години на подводната археология не е забравено и се помни и споменава. А навярно и се радваха, че онова, създадено някога от тях край Калиакра и Маслен нос, е понесено от сигурни и честни ръце и продължава да ражда добри плодове.