Нора Робъртс
Бъди до мен (13)

Дванадесета глава

— Ако не смяташ да излизаш в обедна почивка, поне вземи това. — Брайън й подаде едно от неизчерпаемия запас шоколадчета.

— Ще ям, след като завърша статията — Лий не откъсваше поглед от пишещата машина и продължаваше да барабани по клавишите леко и ритмично.

— Лий, върна се преди два дни и още не съм те видяла да си хапнеш шоколадово руло — а пък опитното й око на фотограф бе успяло да забележи под умело поставения пласт козметика сините кръгове под очите на Лий. Това трябва да е било забележително интервю, помисли си тя, когато тропотът по клавишите започна отново.

— Не съм гладна — беше толкова гладна, колкото и уморена. Работеше над статията за Хънтър почти без почивка през последните четиридесет и осем часа. Щеше да се получи съвършена статия, обеща си Лий. Щеше да се лее като вино от кристална чаша. А щом я свършеше, моля те Господи, щом я свършеше цялата, щеше да го изхвърли от себе си.

Толкова упорито се бе впила в гази мисъл, че тя вече често й убягваше.

Ако останеше… Ако се върнеше…

Измърмори някакво проклятие под носа си, а пръстите й забавиха ритъма си. Забелязала грешка, Лий нави барабана, за да я поправи. Не можеше да се върне. Нима сама не го каза на Хънтър? Не можеше просто така с лека ръка да захвърли всичко и да замине. Само че колкото по-дълго оставаше надалече, толкова по-голяма ставаше празнотата в живота й. Същия този живот, който с толкова усилия си бе извоювала.

Затова смяташе да работи, обзета от нервно напрежение, докато не приключеше статията. Докато всичко не приключеше. Тогава идваше времето да направи следващата крачка. Когато се опита да помисли за следващата стъпка, умът й изведнъж блокира. Тя отпусна ръце в скута си и се загледа в листа пред себе си.

Без да каже и дума, Брайън захлопна вратата с крак, за да заглуши шума отвън. Отпусна се в стола срещу Лий, скръсти ръце и зачака.

— Добре, защо не ми разкажеш тази част, която не е за публикуване?

На Лий й се искаше да свие рамене и да каже, че няма време за приказки. Имаше си срок, който я чакаше. Трябваше да вмести статията в срока. Но същото важеше и за живота й. Пое си дъх и се обърна на стола. Не искаше да вижда спретнато написаните думи, които бе напечатила. Поне не сега.

— Брайън, ако си направила снимка, която ти е отнела много време, посветила си й както умение, така и време, а след това я проявяваш и откриваш, че не е станала така, както си искала, какво ще направиш?

— Ще я огледам добре такава, каквато е излязла — отвърна веднага тя. — Има много голяма вероятност това да е бил оригиналният замисъл.

— Ала няма ли да искаш отново да се заемеш с това, което наистина искаш? Все пак много си се старала, за да направиш нещо и искаш определен резултат.

— Може и така да, но по-вероятно не е. Зависи какво съм видяла, когато съм огледала добре снимката — Брайън се отпусна и кръстоса дългите си крака. — Какво има на твоята снимка, Лий?

— Хънтър — притесненият й поглед се вдигна към очите на Брайън. — Нали ме познаваш?

— Доколкото си ме допуснала до себе си.

С кратък смях Лий започна да побутва един кламер на бюрото.

— Чак толкова ли съм трудна?

— Да — Брайън се усмихна, за да посмекчи отговора. — Но пък също толкова интересна. Очевидно Хънтър Браун мисли по същия начин.

— Той поиска да се ожени за мен — думите прозвучаха като светкавица, която остави и двете жени безмълвни.

— Да се ожените? — Брайън се приведе напред. — Искаш да кажеш като „докато смъртта ни раздели“?

— Да.

— Боже… — думата прозвуча като въздишка и Брайън отново се отпусна назад. — Бързо действаш — тогава видя нещастното изражение на Лий. Само защото Брайън не изпадаше във възторг, когато помиришеше портокалов цвят, нямаше нужда да се заяжда. — Добре де, ти какво мислиш? За Хънтър, искам да кажа.

Кламерът се огъна в пръстите на Лий.

— Влюбена съм в него.

— Наистина ли? — тя се усмихна, защото звучеше приятно, когато някой го кажеше толкова семпло. — Всичко това в каньона ли се случи?

— Да — пръстите на Лий не намираха покой. — Може да е започнало преди това, още докато бяхме във Флагстаф. Вече нищо не знам.

— Защо не си щастлива? — Брайън присви очи, също както когато преценяваше светлината и ъгъла. — Когато мъжът, когото обичаш, наистина обичаш, иска да изгради живота си с теб, би трябвало да си във възторг.

— И как по-точно двама души могат да изградят съвместен живот, след като вече си имат отделен живот, при това напълно различен? — попита Лий. — Тук не става въпрос да посбутаме мебелите, за да направим място или да ги разместим — кламерът се счупи, когато тя стана. — Брайън, той живее в Аризона, в каньона. Аз пък живея в Ел Ей.

Брайън вдигна лъскавия си ботуш и опря глезен на полираното бюро на Лий.

— Нали няма да ми разправяш, че ви дели разстоянието.

— То просто подчертава колко сме различни! — изпълнена с гняв, Лий се завъртя. — Не можем да сме по-различни. Та ние сме като две противоположности. Аз върша нещата постепенно, а той напредва с отскоци. По дяволите, трябва да видиш къщата му. Все едно че е излязла от прекрасна приказка. Сестра му е Би Би Смидърс… — преди Брайън да успее да осмисли информацията, Лий продължи: — И има дъщеря.

— Дъщеря ли? — вниманието й вече бе приковано и Брайън спусна крак на земята. — Хънтър Браун има дете?

Лий притисна пръсти към слепоочията си и зачака да се успокои. Да, ако не беше толкова развълнувана, нямаше да го каже, а тя никога не обсъждаше личните си неволи с друг, освен с Брайън, ала сега трябваше да продължи.

— Да, десетгодишно момиче. Важно е това да не се разчува.

— Добре.

Лий знаеше, че няма нужда Брайън да дава обещания. Опита се да се успокои и си пое дълбоко дъх.

— Тя е хубава, очарователна и очевидно е същността на живота му. Забелязах нещо у него, когато двамата бяха заедно, нещо невероятно красиво. То ме уплаши страшно много.

— Защо?

— Брайън, той притежава безкрайно много талант, очарование, чувства. Влага ги заедно, за да постигне цялостен успех, при това във всяко едно отношение.

— Това притеснява ли те?

— Просто не знам на какво съм способна. Единственото, което ми е ясно, е, че няма да мога да балансирам нещата, няма да мога да ги подредя.

Брайън каза нещо кратко, бързо и грубо.

— И няма да се ожениш за него, защото не можеш да жонглираш, така ли? Би трябвало да се познаваш по-добре.

— Мислех си, че е така — Лий поклати глава и отново седна. — Та това, първо, е смешно — каза рязко тя. — Животът и на двама ни е коренно различен.

Брайън погледна през прозореца към високата сграда, която бе част от гледката на Лий.

— Значи той може да се премести в Ел Ей и да скъси разстоянието.

— Не иска — Лий преглътна и огледа листовете по бюрото. Статията бе готова, знаеше го, също както знаеше, че ако не я пусне за печат, цял живот ще я доизкусурява. — Мястото му е там. Иска дъщеря му да расте там, да я възпитава там. Това го разбирам.

— Тогава ти се премести в каньона. Мястото е невероятно.

Защо ли нещата винаги изглеждаха толкова прости, толкова естествени, когато някой ги изречеше на глас? Страхът отново се върна и тя напрегна гласа си.

— Работата ми е тук.

— Значи опираме до това, кой какво смята за по-важно, нали така? — Брайън знаеше, че не проявява нужното съчувствие, но също така знаеше, че Лий не се нуждае от съчувствие. Държеше много на приятелката си и затова заговори без капка състрадание. — Можеш да си запазиш и работата, и апартамента в Ел Ей и да се чувстваш нещастна. А можеш и да направиш избор.

Избор. Лий прокара пръст по гладката повърхност на бюрото. Само че нали трябва до провериш почвата, преди да пристъпиш напред. Сам Хънтър го бе казал. Само че… Тя погледна пречупения кламер в центъра на безупречно чистия лист попивателна. А колко дълго трябва да проверяваш, преди да скочиш?

 

 

Почти две седмици по-късно Лий седеше в апартамента си по средата на деня. Толкова рядко й се случваше да си е вкъщи по това време, че очакваше всичко да е различно. Само че нещата си бяха същите. Дори и тя самата бе непроменена, призна си неохотно. И в същото време нищо не бе същото.

Напуснала. Опита се да приеме думата, докато се справяше с паниката, която я тормозеше през последните няколко дни. На масата пред нея се бе надигнала избуяла, цъфнала в наситено лилаво африканска теменужка. Грижеше се добре за нея, както и за всичко друго в живота си. Винаги, когато почвата пресъхнеше, я поливаше и редовно я подхранваше с течен тор. Докато се вглеждаше в цветето, Лий осъзна, че никога няма да е в състояние да я изтръгне с един замах. А нима не направи със себе си тъкмо това?

Напуснах, помисли си тя отново и думата отекна в ума й. Връчи оставката и изчака двете седмици предупредителен срок, а след това обърна гръб на процъфтяващата си кариера — изтръгна я с корените.

И защо, запита се Лий, когато я обзе паника. За да последва една нереална мечта, която се бе настанила в ума й преди години. За да напише книга, която по всяка вероятност никога нямаше да види бял свят. За да поеме един огромен риск и да се впусне в непознатото.

Само защото Хънтър твърдеше, че е добра. Защото той бе подхранил тази мечта, все едно че бе теменужка. Освен всичко друго я беше накарал да престане да си повтаря „ами ако“ всеки път, когато се колебаеше за нещо в живота. Хънтър бе в основата на едно от тези колебания. Най-важното от всички.

Сега, след като бе направила първата стъпка и си беше у дома, сама в непоносимо притихналия апартамент, в средата на седмицата, сутринта, на Лий й се прииска да избяга. Навън имаше хора, шум, нещо винаги те разсейваше. Тук, у дома, трябваше да се изправи срещу своите „ами ако“. Хънтър бе първото от тези колебания.

Не се бе опитал да я спре, когато си тръгна сутринта, след като отказа да се ожени за него. Не каза нищо, докато тя си взимаше довиждане със Сара. Не каза нито дума. Може би и двамата знаеха, че всичко необходимо е било казано предишната вечер. Погледна я веднъж и тя за малко не се върна. След това Лий се качи в колата до Бони, за да я откара сестра му до летището и да я приближи с още една стъпка до Ел Ей.

От завръщането не й се бе обаждал. Нима очакваше да го направи, зачуди си тя. Може и да се бе надявала, ала също така се надяваше да не го прави. Нямаше представа колко време ще й бъде необходимо, преди да чуе гласа му, без да рухне безсилна.

Сведе поглед към сребърно златния увит пръстен на ръката си. Защо го бе задържала? Не беше неин. Трябваше да го остави. Беше прекалено лесно да си каже, че просто бе забравила да го свали, докато цареше объркването, но това не бе истина. Усещаше пръстена на ръката си, докато си събираше багажа, докато излизаше от къщата на Хънтър, когато спря до колата. Не намери сили да го свали.

Имаше нужда от време, именно от времето, призна си Лий, което бе пред нея. Отново й предстоеше да доказва нещо, ала този път не на родителите си, нито на Хънтър. Сега беше сама пред себе си. Само ако можеше да довърши книгата. Само ако можеше да вложи в нея най-доброто и да я довърши…

Тя се изправи и отиде до бюрото, седна пред пишещата машина и се озова срещу страшната първа страница.

 

 

Лий бе изпитала напрежението в работата си за „Селебрити“. Минутите минаваха, сроковете приближаваха. Оставаше й напрежението да превърне обикновеното в нещо вълнуващо, при това на ограничено пространство, да постига това седмица след седмица. Въпреки това след почти един месец далече от това напрежение, време, в което бе отговорна единствено пред себе си и романа, тя осъзна истинското значение на напрежението. И на удоволствието.

Не бе вярвала — поне не истински — че ще й се удаде да седи часове наред, за да довърши книга, започната като една прищявка толкова отдавна. Истината бе, че през първите няколко дни се сблъска единствено с разочарование и провал. В главата й властваше ужасът. Защо напусна работата, където всички я уважаваха, където бе компетентна, за да се лута из тъмното?

Непрекъснато се изкушаваше да зареже всичко и да се върне, въпреки че щеше да се наложи отново да започва от нула в „Селебрити“. И всеки път си представяше лицето на Хънтър — леко подигравателно, предизвикателно и някак окуражаващо.

Това тежък труд и упорство. Ако си достигнала предела на възможностите си и искаш да се откажеш…

Отговорът бе не, също така мрачен, също така решителен, както в малката палатка. Може би я очакваше провал. Затвори очи и се опита да се пребори с тази мисъл. Може и да се чувстваше нещастна, но нямаше да се откаже. Каквото и да се случеше, беше направила избора си и бе готова да живее с него.

Колкото повече работеше, толкова повече възприемаше напечатаните страници за символ. Ако можеше да свърши тази работа, при това да я свърши добре, значи можеше да успее във всичко. Останалата част от живота й щеше да се подреди.

В края на втората седмица Лий бе така погълната от задачата си, че не забелязваше дали работи но дванадесет, или четиринадесет часа. Включи телефонния секретар и забрави да се обажда на оставените съобщения, забравяше и да се храни.

Беше точно както го описа веднъж Хънтър. Образите я поглъщаха, подтикваха, разочароваха, изпълваха с възторг. Времето минаваше, а тя усещаше, че гори от желание да довърши романа, не само заради себе си, но и заради тях. Искаше й се, както никога преди, думите й да бъдат прочетени. Вълнението и страхът я теглеха напред.

Усети необичайна тръпка, когато напечата и последената дума, някаква еуфория, примесена със старата депресия. Беше приключила. Беше си изляла сърцето в този роман. Прииска й се да отпразнува събитието. Прииска й се да заплаче. Беше приключила. Притисна уморените си очи с пръсти и разбра, че дори не знаеше кой ден беше.

 

 

Никога досега не бе писал толкова бързо и толкова трескаво. Хънтър едва успяваше да настига собствените си трескави мисли. Знаеше защо става така, ала се подчиняваше на подтика, защото нямаше друг избор. Главната героиня бе Линор, въпреки че промени името на Дженифър. Тя бе Линор, както физически, така и емоционално, от елегантната, грижливо поддържана червеникаво златиста коса, до нервно изгризаните нокти. Това бе единственият начин да я задържи при себе си.

Беше му струвало много повече, отколкото тя можеше да предположи, да я остави да си тръгне. Докато я наблюдаваше как се качва в колата, си каза, че няма да издържи дълго надалеч. Нямаше да устои. Ако грешеше за чувствата й към него, значи грешеше и за всичко останало в живота си.

Две важни жени бяха нахлували в живота му. Първата, майката на Сара, той не бе обичал, въпреки това тя бе променила живота му. След това си отиде, защото не можеше да си позволи да смеси амбициите с живот, посветен на деца и семейство.

Обичаше Лий и тя отново промени всичко. Лий също си бе отишла и то поради същите причини. Нима бе обречен на връзки с жени, които бягаха от обвързване? Не можеше да повярва.

И така, остави я да си отиде, а тя не се връщаше. Зачуди се колко ли дълго можеше да живее един мъж, докато умира от глад.

Обади й се. Върви след нея. Постъпи като глупак, когато я остави да си отиде. Върни я насила, ако трябва. Имаш нужда от нея. Имаш нужда…

Мислите му тиктакаха като часовник. Всеки ден на свечеряване. Всеки ден на свечеряване той едва се удържаше да не ги послуша. Нуждата го тласкаше напред. Господи, колко силна бе тази нужда. Но ако Лий не пожелаеше да дойде с него по свое желание, никога нямаше да има това, от което се нуждаеше, само празната обвивка. Погледна голия си пръст. Не бе оставила съвсем всичко. Нещо повече, тя бе отнесла със себе си нещо повече от един къс метал.

Беше й подарил талисман и Лий го бе запазила. Докато го пазеше, връзката им не бе прекъсната. Хънтър бе мъж, който вярваше в съдбата, в поличбите и магията.

— Вечерята е готова — Сара стоеше на вратата, косата й опъната на опашка, слабото лице изпъстрено с брашнени петна.

Не му се ядеше. Искаше да продължи да пише. Докато романът течеше, той все още съхраняваше частица от Линор. А когато спреше, нуждата да я има цялата го разкъсваше. Сара се усмихна.

— Почти съм готова — добави тя. Влезе в стаята с босите си крака. — Направих кюфтета, ала те май приличат на палачинки. Също и бисквитите — усмихна се отново и сви рамене. — Доста са твърди, но можем да ги намажем с мармалад или нещо друго — усетила настроението му, Сара обви врата му с ръце и допря буза до неговата. — По-хубаво е, когато ти готвиш.

— А кой се мръщи на броколите снощи?

— Приличат на болни дървета — тя сбърчи нос и се отдръпна със сериозно лице. — Тя много ти липсва, нали?

С всеки друг би избегнал въпроса. Обаче това бе Сара. Тя бе на десет. Познаваше го много добре.

— Да, много ми липсва.

Детето се замисли и се заигра с косата, паднала на челото му.

— Сигурно си искал да се ожениш за нея.

— Тя ми отказа.

Лицето й се отпусна, не толкова от раздразнение, че някой може да откаже нещо на баща й, а в опит да се съсредоточи. Бащата на Дона вече нямаше почти никаква коса, каза си Сара и отново докосна косата на Хънтър, а пък шкембето на таткото на Кели подскачаше над колана. Майката на Шели никога не разбираше от шеги. Не познаваше друг човек, който да изглежда толкова добре, с когото да бе толкова приятно, колкото с баща й. Всяка бе трябвало да иска да се омъжи за него. Когато беше малка и тя искаше да се омъжи за него. Ала сега разбираше, че това са само глупости.

Веждите й бяха събрани, когато вдигна поглед към него.

— Сигурно не ме е харесала.

Сякаш чу собствените си мисли. Усети вълнение, остана силно впечатлен.

— Не можеше да те понася.

Очите й се разшириха, а след това оживяха, готови да се засмеят.

— Защото съм хлапе.

— Точно така. И аз едвам те издържам.

— Значи така — изсумтя Сара. — Не ми приличаше на глупачка, но сигурно бъркам, след като не е поискала да се ожените — сгуши се до него, а Хънтър знаеше, че го прави от любов и сърцето му преля от обич. — Харесвах я — прошепна Сара. — Беше мила, доста тиха, ала наистина мила, когато се усмихваше. Ти сигурно я обичаш.

— Да, обичам я — не каза нищо, за да я успокои. Нещо като, това е различно от обичта ми към теб, ти винаги ще си останеш моето малко момиченце. Хънтър просто я прегърна и това бе напълно достатъчно. — Тя също ме обича, но трябва да живее собствения си живот.

Това Сара не го разбираше и смяташе, че е глупаво, ала реши да премълчи.

— Аз няма да имам нищо против, ако тя реши да се омъжи за теб, все пак. Ще ми бъде приятно да има някой, който да ми е като майка.

Той повдигна едната си вежда. Сара никога не бе питала за собствената си майка, според него, усетила с детската си интуиция, че няма защо да пита.

— Аз не ти ли стигам?

— Ти си чудесен — отвърна благородно тя — Само че не разбираш много от женски неща — Сара подуши въздуха и се усмихна широко. — Кюфтетата са готови.

— Препечени, ако съдим по миризмата.

— Сега пък и претенции — тя скочи от скута му, преди да му остане време да си отмъсти. — Идва някаква кола. Покани ги на гости, за да се отървем от бисквитите.

Не му трябваше компания, каза си Хънтър, докато наблюдаваше как дъщеря му изскача от стаята. Вечерята със Сара щеше да му е достатъчна, а след това щеше отново да се заеме с работата си. След като изключи компютъра, той стана, за да отвори на гостите. Сигурно бе някоя от приятелките й, измолила родителите си да я закарат извън града. Щеше да се отърве от тях колкото бе възможно по-любезно, а след това трябваше да види какво може да се направи с кюфтетата на Сара.

Отвори вратата и тя беше отпред, косата й лъскава на последните лъчи на лятното слънце. Хънтър остана слисан.

— Здравей, Хънтър — колко спокоен може да звучи гласът, дори когато сърцето ти блъска оглушително, помисли си Лий. — Щях да се обадя, но номерът ти не е включен в указателя — той не отговори и на нея й се стори, че сърцето й се качва в гърлото. Въпреки това успя отново да заговори. — Може ли да вляза?

Без да каже и дума, Хънтър отстъпи. Може би, сънуваше, също като героя в „Гарвана“. Липсваше само тлеещият огън.

Беше изхабила почти цялата си смелост, като се върна. Ако той не заговореше скоро, щяха да останат загледани един в друг. Също като притеснен лектор, непроверил данните за предстоящата тема, тя прочисти гърлото си.

— Хънтър…

— То май е най-добре да дадем бисквитите на Сантанас, защото… — Сара спря рязко, щом влезе в стаята. — Ей, я виж ти…

— Здравей, Сара — Лий успя да се усмихне. Детето изглеждаше толкова смешно в изненадата си, ала поне у нея нямаше студенината и резервираността на баща й.

— Здрасти — Сара погледна несигурно от единия към другия. Предположи, че двамата ще успеят да оплетат конците. Леля Бони казваше, че хората, които се обичат, обикновено развалят нещата, макар и за малко. — Вечерята е готова. Направила съм кюфтета. Май стават за ядене.

Разбрала поканата, Лий се възползва от нея. Поне щеше да й остане повече време, преди Хънтър отново да я изхвърли.

— Мирише чудесно.

— Добре, влизай — Сара властно протегна ръка, а Лий я пое. — Не изглеждат много добре — продължи тя, докато водеше Лий към кухнята. — Направих обаче всичко, както трябваше.

Лий погледна сплесканите кюфтета и се усмихна.

— Доста по-добре си се справила от мен.

— Наистина ли? — Сара прие похвалата с кимване. — Двамата с татко се редуваме — а ако двамата се оженеха, на нея щеше да се пада да готви на всеки три дни. — Трябва да сложиш още едни прибори — обърна се небрежно към баща си. — Бисквитите за нищо не стават, но си имаме картофи.

Тримата седнаха на масата, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Сара сервира, като продължаваше да бъбри и така отмени задължението двамата възрастни да поведат разговор помежду си. И двамата й отговаряха, усмихваха се, докато се хранеха, а мислите им се вихреха неудържимо…

Той вече не ме иска.

Защо е дошла?

Дори и дума не ми е казал.

Какво ли иска? Изглежда прекрасно Толкова е прекрасна.

Какво да направя? Изглежда прекрасен. Толкова прекрасен.

Сара вдигна купата с останалите кюфтета.

— Ще ги дам на Сантанас — като повечето деца, мразеше останалата храна, освен ако не ставаше въпрос за спагети. — Татко трябва да измие чиниите — обясни тя на Лий. — Ако искаш, му помогни — след като изсипа остатъка от вечерята в паничката на Сантанас, тя излезе с танцова походка от стаята. — Ще се видим по-късно.

Когато двамата останаха сами, Лий стисна ръце толкова силно, че те изтръпнаха. Нарочно ги отпусна. Хънтър забеляза, че все още носи пръстена и усети как възелът в гърдите му се отпуска, а след това отново се затяга.

— Ядосан си — каза тя със спокойния си, равен глас — Извинявай. Не трябваше да идвам така.

Той се изправи и започна да трупа чиниите на купчина.

— Не, не съм ядосан — ядът вероятно бе единственото чувство, което не блъскаше в гърдите му през последния час. — А защо дойде?

— Аз… — Лий сведе безпомощно поглед към ръцете си. Би трябвало да му помогне с чиниите, да върши нещо, да бъде настрани. Само че не беше сигурна, че краката й няма да поддадат. — Довърших книгата — рече тя.

Хънтър спря и се обърна. За пръв път, откакто бе отворил вратата, тя забеляза нещо като усмивка по лицето му.

— Поздравления.

— Искаше ми се да я прочетеш. Знам, че можех да я изпратя по пощата… Изпратих копие на издателката ти… Но… — Лий отново вдигна очи към него. — Не исках да я изпращам. Исках да ти я дам. Трябваше да ти я дам.

Той остави чиниите в мивката и се върна до масата. Не седна. Трябваше да остане прав. Ако беше дошла заради това, ако това бе всичко, заради което бе дошла, нямаше да може да го понесе.

— Знаеш, че исках да я прочета. Искам първия екземпляр с автограф.

Тя успя да се усмихне.

— Аз не съм чак такава оптимистка, ала ти беше прав. Трябваше да я довърша. Исках да ти благодаря, че ми показа тази възможност — устните й си останаха извити, но усмивката изчезна от очите й. — Напуснах работа.

Не беше помръднал, ала й се стори, че изведнъж замръзна на място.

— Защо?

— Трябваше да се опитам да довърша книгата. Заради себе си — ако само я бе докоснал, дори само по ръката, нямаше да чувства вледеняващия студ. — Знаех, че ако я довърша, ще мога да направя всичко. Трябваше да докажа на себе си, преди да… — Лий замълча, защото не можеше да го изрече. — Четох романите ти като Лора Майлс.

Ако само я докоснеше… Но ако го стореше, нямаше никога да може да я пусне.

— Харесаха ли ти?

— Да — прозвучалата в гласа й изненада го накара да се усмихне. — Никога не бих предположила, че е възможно да съществува стилово сходство между един любовен роман и роман на ужаса, ала ето че е точно така. Атмосферата, напрежението, чувствата — пое си дълбоко дъх и се изправи, за да го гледа в очите. Това бе най-трудната стъпка, която бе предприемала. — Ти разбираш как се чувства една жена. Личи в творбите ти.

— Писателската професия е многолика.

— Както и да е, според мен ти притежаваш рядък талант, просто е невероятно как един мъж може да преценява така точно и да разбира тайните чувства на жените — очите й отново се вдигнаха към неговите и задържаха погледа му. — Надявам се да проявиш същото умение и по отношение на мен.

Хънтър я проучваше отново. Усещаше го по погледа му.

— Много по-сложно е, когато и твоите лични чувства се намесят.

Тя стисна ръце с всички сили.

— Така ли?

Той не я докосна и въпреки това й се стори, че усеща пръстите му по бузата си.

— Трябва ли да ти кажа, че те обичам?

— Да, аз…

— Написала си книгата, напуснала си работа. Поела си много рискове, Линор — Хънтър чакаше. — Но ти предстоят още.

Тя дишаше накъсано. Не, той никога нямаше да направи нещата лесни за нея. Винаги щеше да има изисквания, очаквания. Хънтър нямаше да я глези.

— Изпитах ужас, когато поиска да се оженя за теб. Много мислих по този въпрос, също както децата мислят за тъмния килер. Не знам какво ме очаква там — може да се окаже мечта, ала може да бъде и кошмар. Това поне го разбираш.

— Да — прозвуча като въпрос. — Разбирам го.

Лий си пое по-спокойно лъх.

— Използвах това, което имах в Ел Ей, като извинение, защото то бе изградено с логична последователност, но това не бе истинската причина. Просто се страхувах да отворя вратата на килера.

— Все още ли е така?

— Донякъде — струваше й много повече усилие да отпусне пръсти, отколкото си бе мислила. Зачуди се дали той съзнава, че това бе последната крачка. — Ала бих искала да опитам. Искам да вляза там с теб.

Пръстите му се преплетоха с нейните и тя усети как нервното напрежение се стопява. Хънтър, разбира се, знаеше.

— Няма да бъде нито мечта, нито кошмар, Линор. Всеки миг ще бъде истински.

Тогава тя се засмя, защото ръката й бе в неговата.

— Сега наистина се опитваш да ме уплашиш — приближи се крачка към него, целуна го леко, а желанието забуча като приглушен рев. Беше толкова лесно, все едно че се потапяше в топъл, кристално чист поток. — Няма да ме уплашиш — прошепна Лий.

Той я прегръщаше здраво, но тя почти не забеляза.

— Не, нямам и намерение да те плаша — вдъхна аромата на косата й и се наслади на усещането. Лий беше дошла сама при него. По своя воля. — Ала няма да те пусна да си отидеш. Толкова отдавна чакам да се върнеш.

— Знаел си, че ще се върна — прошепна тя.

— Трябваше да вярвам в нещо, иначе щях да полудея.

Лий затвори очи, изпълнена със задоволство, докато в гърдите й набъбваше възторг.

— Хънтър, ако Сара не иска, ако тя не може да се приспособи…

— Вече започна да се притесняваш — той лекичко я отдръпна от себе си. — Сара си поговори с мен по този въпрос, преди да дойдеш. Надявам се знаеш достатъчно за женските работи, нали?

— Какви женски работи?

Хънтър се отдръпна още малко и я огледа.

— Истинска жена във всяко отношение. Ставаш, Линор, ставаш и за мен, и за Сара.

— Добре — тя въздъхна дълбоко, защото, както обикновено, му вярваше. — Искам да съм с теб, когато й кажеш.

— Линор — обрамчи лицето й с ръце, целуна я и по двете бузи нежно, и както й се стори, развеселен. — Тя вече знае.

Едната й вежда се стрелна нагоре.

— Няма на кой да прилича!

— Именно — сграбчи я и я завъртя във въздуха в момент на истинска неподправена радост. — На госпожата ще й бъде интересно да живее в къща, пълна с истински и въображаеми чудовища.

— Госпожата може да се справи — отвърна Лий. — Както и с всичко останало, за което си помислиш.

— Наистина ли? — отвърна той с предизвикателна усмивка, стаила в себе си веселост, желание, сигурност. — Тогава да се залавяме с чиниите и ще видя какво може да се направи по въпроса.