Барбара Маколи
Владенията на пумата (2)

Втора глава

Каси не повярва на ушите си. Слейд й предлагаше да остане!

— Това едва ли е добра идея.

— Защо?

— Ами, защото… защото… — По дяволите, тя заекваше! — Защото не те познавам, затова.

Слейд се обърна и иронично я изгледа.

— Не те каня в леглото си, Каси, просто казвам, че можеш да спиш тук. — Слейд посочи към гостната и се засмя широко, откривайки белите си равни зъби. Очите му весело блестяха. — Ако ти предлагах нещо повече, щях да ти го кажа направо.

Безсрамният намек в думите му накара сърцето й лудо да забие. Цялата пламна и се прокле, че се държеше като ученичка. По принцип не се притесняваше в компанията на мъже. Но досега не беше срещала тип подобен на Слейд. Той бе нахакан, прям и прекалено самоуверен. Тя не знаеше как да се държи, дори се съмняваше дали изобщо бе способна да общува с него.

Но да остане тук? Тя огледа хижата и се почувства, като в кибритена кутийка. Навън вече се бе стъмнило. Каси бе прекалено уморена и съзнаваше, че шофирането по тесния планински път е крайно опасно. Не беше разумно да тръгва.

Пое дълбоко дъх, обърна се и го погледна. В тъмносивите му очи се четеше мълчаливо предизвикателство.

— Кушетката ще свърши работа, благодаря.

 

 

Рано сутринта на другия ден Каси се събуди от тишината. В апартамента й в Бостън обикновено я будеше някой камион за отпадъци, боботещ долу на улицата, или съседът й, който обичаше да пее под душа, или онова малко пекинезче на другите съседи. Тук, на две хиляди метра височина, беше прекалено тихо. Тя имаше нужда от някакъв шум. Радио. Телевизор. Нещо, което да наруши мъртвата тишина.

Повдигна се на лакът и завъртя глава, за да раздвижи схванатия си врат. Кушетката на Слейд никак не беше удобна. Седна и провеси босите си крака на хладния дървен под, после се пресегна и взе тоалетния си несесер.

Миналата нощ след вечеря Слейд предложи да докара джипа вместо нея. Мисълта да се скита в тъмното из гората я плашеше и тя с готовност прие. Съдейки по неговата раздразнителност, Каси предположи, че е свикнал да бъде сам и присъствието на друг човек вероятно го правеше напрегнат. Няма значение, помисли си тя и отметна одеялото. Днес си заминаваше и животът отново щеше да потече постарому.

Тя прекоси на пръсти дневната. Вратата на спалнята беше затворена. Погледна часовника. Минаваше седем. Миналата нощ Слейд си бе легнал рано и тя предполагаше, че вече е станал. Винаги бе смятала, че хората, живеещи в планината, се събуждат в четири сутринта и излизат да секат дърва или да вършат нещо подобно. Тя въздъхна. Не беше ли разбрала, че с мъж като Слейд бе по-добре да не се правят предположения?

Каси тихо влезе в банята и затвори вратата. А може би беше мързеливец и тъй като нямаше истинска работа, спеше до късно, след което ходеше на лов. Тя отхвърли това предположение. Още не знаеше всичко за него.

Изкъпа се бързо, сложи джинсите си и облече чиста жълта фланелка. Когато излезе от банята, вратата на спалнята все още бе затворена. Тя се намръщи. Цял ден ли щеше да спи?! Искаше да приключи с тази работа и да тръгне обратно за Бостън. Със Сара.

Каси леко почука на вратата.

— Слейд — тихо го повика тя. — Буден ли си? — Тишина. Почука още веднъж. Този път по-силно.

— Слейд?

Никой не отговори. Господи, да не е заспал зимен сън! Прехапа долната си устна, отвори вратата на спалнята и надникна. Леглото му бе оправено. Значи беше излязъл!

Каси се втурна в дневната и погледна през прозореца. Джипът си стоеше там, паркиран до неговия камион. Изтича в кухнята и погледна зад къщата. Нямаше и следа от Слейд.

Измърмори под нос някакво проклятие. Може би я беше излъгал и бе отишъл да предупреди Сара. Подлец! И като си помисли, че му се бе доверила и бе повярвала, че ще я заведе…

В този момент го видя. Облечен в риза на червени и черни карета и черен анорак, той се показа изпод навеса в края на поляната. Каси се упрекна, че веднага си бе помислила такива лоши неща. Но в този момент той се обърна и тръгна към гората. На гърба си носеше раница.

Ако отиваше да предупреди Мейсън и Сара, за какво му беше пълна раница? Защо просто не взе камиона? Може би е променил намерението си да й позволи да поговори със Сара или вероятно я е излъгал. Ами ако е решил да се скрие в гората и да я остави сама, докато се откаже да чака и си тръгне? В гърдите й се надигна гняв. Проклета да е, ако го остави да я прави на глупачка!

За секунди Каси обу чорапите и ботушите си, навлече пуловера, грабна якето и излезе тичешком през задната врата. Като го настигна, помисли си тя, ще му дам да разбере!

Въздухът бе мразовит и Каси спря да си облече якето. Ослуша се да чуе някакъв шум, който да й подскаже накъде бе тръгнал Слейд. Във високите клони на боровете свиреше вятърът. Над главата й се чуваха птичи крясъци, а една голяма сойка я гледаше втренчено от ниските клони на близката ела.

Каси не знаеше коя посока да избере.

— Е, накъде тръгна той? — попита тя птицата.

В гората ухаеше на бор и влага. През клоните на дърветата се провиждаше синьото небе, по което плуваха леки бели облаци. При други обстоятелства би се насладила на красотата, която я заобикаляше. Но сега не й беше до това.

Коленичи и огледа земята на мястото, откъдето Слейд бе тръгнал. Отпечатъците от ботуши в меката пръст завиваха наляво.

— Е, планинецо — каза високо тя, — няма да се измъкнеш толкова лесно. — Каси се усмихна. Представи си колко изненадан ще бъде Слейд, когато тя се появи. Нямаше търпение да види изражението на лицето му.

 

 

Час по-късно разбра, че се е изгубила.

Всички дървета изглеждаха еднакви. Всяка скала, всяка борова игличка и клонче. Не се виждаше пътека. Бе излязла на сечище и Слейд не се виждаше и чуваше никакъв. Нямаше никакво съмнение. Беше се изгубила. Обзе я паника. Нямаше и най-малка представа накъде да тръгне.

Трябваше да запази спокойствие. Седна на един дънер да помисли какво да предприеме. Не биваше да рискува да върви нататък. Можеше никога да не намери обратния път. Макар Каси да не искаше да си признае, знаеше, че трябва да се върне в хижата и да дочака Слейд. Идеята не й хареса, но бе по-добра пред заплахата да умре от глад в гората или да падне на дъното на някоя пропаст. Поне щеше да получи известно удовлетворение, като покаже на този мъж, че не смята да се предаде и да се върне вкъщи, без да е разговаряла със сестра си. Налагаше се да се върне обратно. Но имаше проблем — не знаеше пътя.

Тя стана и изтупа джинсите си. Няма да е трудно, ще тръгне обратно по стъпките си и…

Звукът от чупещи се клони и шумолящи листа бързо я накара да се изправи на крака. Значи се бе върнал, помисли си тя с доволна усмивка. Вероятно беше разбрал, че го следи и се опитваше да я издебне, за да я изплаши. Каси се обърна, готова да му каже какво мисли за неговата непочтена постъпка и замръзна от ужас. Не беше Слейд! На около петнайсетина метра от нея, в края на сечището, стоеше голяма черна мечка. Тя душеше въздуха с огромната си муцуна.

Каси усети как сърцето й се качи в гърлото.

— Стой спокойно, стой спокойно! — започна да си повтаря тя, като се опитваше да си вдъхне кураж.

Без да сваля очи от животното, Каси бавно заотстъпва назад.

— Слейд — прошепна тя с пресекнал глас.

Мечката се изправи на задните си крака, наблюдавайки я с интерес, но не се приближи.

— Слейд! — извика по-високо Каси, като се молеше да е наблизо и да я чуе.

Животното застана отново на четирите си крака и Каси изкрещя.

— Слейд!

Тя се завъртя, готова да се втурне в бяг, и се блъсна в нечии корави гърди. От силния сблъсък Каси разпери ръце и се просна по гръб.

— Боже мой, Каси, какво правиш? — Слейд се надвеси над нея намръщен.

— Ме-ме… — посочи обезумяла тя зад себе си.

— Какво?

Каси побърза да се изправи и изтича зад него. Забеляза пушката в ръката му и облекчено въздъхна.

— Изплюй камъчето, момиче, не мога цял ден да стоя тук.

— М-мечка! — успя най-накрая да каже тя и го сграбчи за ръката. — Ето т-там. — Скри лице зад гърба му и се притисна към него, размахвайки пръст в посоката, от която току-що бе дошла.

— Мечка ли? — Той се взря натам, където сочеше и отново я погледна.

— Ето там! — извика Каси, обезумяла от страх. Повдигна глава и надникна през рамото му.

Мечката я нямаше.

Слейд се обърна. В очите му се четеше неверие.

— Стоеше там! Точно там!

— Добре — провлече той, — но сега там няма нищо. Виковете ти навярно са я изплашили.

— Аз да съм я изплашила? — Тя продължи да трепери, като се държеше здраво за него и не го пускаше. Силните му мускулести ръце я караха да се чувства в безопасност. — Шегуваш се, нали? Едва не послужих за обяд на някакво кръвожадно животно, а ти си правиш шеги. — Каси се притисна в него. — Сигурно си полудял, Слейд!

Той я отдръпна от себе си и обърна лицето й към своето.

— Наистина няма никаква опасност, освен ако не е била женска с малките си. Мечките не са свикнали да срещат хора по тези места. Ако действително си я видяла…

— Какво искаш да кажеш? — отдръпна се рязко тя. — За какво намекваш? Че халюцинирам?

— Ами, когато човек се загуби, представата му за нещата може да се обърка и…

— И как разбра, че съм се загубила? — Каси скръсти ръце и вирна брадичка, като го стрелна с пламнал поглед. — Да не би да си ме следил?

— Всъщност — отвърна той и свали раницата си, — ти ме следеше, но обърка пътя. Не е ли така, малка Червена шапчице? — Слейд се усмихна широко и посочи зад нея. — Къщата на бабата е в тази посока.

Тя погледна натам, накъдето показа той. Господи, никога нямаше да се сети, че това е пътят за хижата.

— Зная.

— Нима? — повдигна вежди Слейд.

— Разбира се!

— Тогава можеш да се върнеш. — Той преметна пушката през рамо и взе раницата. — Сама.

Сама? Каси преглътна и огледа гората. Преди да види мечката, тя й изглеждаше красива, спокойна. Ала сега…

— Нямам намерение да се връщам. — Тя изправи рамене. — Очевидно се готвиш да се измъкнеш и да не спазиш нашето споразумение, тъй че смятам да не те изпускам от очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Както забелязвам, господин Мейсън — Каси посочи към раницата, — заминавате нанякъде и ме зарязвате.

— А, значи така си си помислила?

— Вероятно си смятал, че ще се откажа да чакам и ще си ида вкъщи.

— Признавам, надявах се — усмихна се той.

— Е, няма да стане! Обеща да ме заведеш при Сара и…

— Достатъчно по този въпрос! — Веселите пламъчета в очите му изведнъж изчезнаха. — Казах, че ще уредя да говориш със Сара. Не съм обещавал да те заведа при нея. Това си е твой проблем, не мой.

— Проблем? — Каси стисна зъби. — Сара ми е сестра, Слейд, и аз се безпокоя за нея. Защо не можеш да го разбереш?

— Прекрасно разбирам — рязко отвърна той. — Ти си тази, която, изглежда, е забравила, че Мейсън е мой братовчед и ми е като брат. Имам предвид, че живее в нашето семейство откакто загинаха родителите му. Тогава беше на осем години.

Гневът й премина в тъга. Каси притвори очи и бавно си пое дъх. Беше на двадесет и шест, когато майка й почина неочаквано. Понесе го много тежко. А как ли бе преживящо подобен удар едно малко момче?

— Съжалявам. Не знаех. — И двамата се опитваха да защитят хората, които обичаха. — Прав си. — Каси забеляза изненадата му. — Наистина, говоря съвсем искрено. Оценявам това, което направи за мен, особено като се има предвид как се натрапих. — Тя въздъхна и погледна към върховете на дърветата. — Страхувам се, че животът в града ме е направил недоверчива, Слейд. — Каси сведе очи и срещна твърдия му поглед. — Нима не можеше да разбереш колко важно е за мен какво ще се случи със Сара? Трябва да знам дали е добре и дали е щастлива. Аз я обичам. Не мога просто така да си тръгна.

Измина почти цяла вечност, а Слейд продължаваше да я гледа. По очите му личеше, че се колебае.

— Понякога — тихо каза той, — когато обичаш някого, най-добре е да го оставиш да постъпи както той е решил.

Слейд се приближи и измъкна няколко борови иглички от косата й. По гърба й пробягаха тръпки и тя потрепери. Изпита невероятното безумно желание да склони лице в дланите му. Гората ги бе обгърнала отвсякъде и Каси отново се почувства изгубена, този път в тъмните дълбини на неговите очи. Погледът на Слейд я изплаши може би повече, отколкото мечката и тя инстинктивно се отдръпна. Нещо се таеше в него.

— Ще помисля върху това — отдалечи се тя с треперещи колене, — когато се върна в хижата.

— Каси? — Тя спря. — Къщата на Мейсън е много далече.

Добре ли чу или само така й се стори?

Каси се обърна с разтуптяно сърце.

— Сложила съм си ботуши.

— Не, искам да кажа, че има много път дотам — усмихна се той.

— Колко много?

— Два дни — погледна я открито Слейд.

— Два дни? — Сигурно се шегуваше. Кой би могъл да живее в такава изолация? Най-малко Сара! — И трябва да вървим през гората?

— Това е най-прекият път.

— Два дни и ти наричаш това пряк път?!

— Може би по-малко, ако не възникнат проблеми.

— Какви проблеми? — попита Каси със страх и притвори очи.

— Ами зависи от времето, от това как се чувстваш…

— В чудесна форма съм — изпъна гърди тя, — но да тръгна просто така и да вървя цели два дни през този пущинак…

— Права си — съгласи се той и намести раницата, — просто си помислих, че… — Обърна се и тръгна.

— Почакай!

Слейд спря и я погледна през рамо.

Каси преглътна.

— Аз… Нямам спален чувал… нито дрехи, нищо. Възможно ли е да се върнем и да вземем моите неща?

Той поклати глава.

— Прекалено далеч сме, за да се върнем и отново да тръгнем. На един ден път оттук се намира лагер за почивка. Ако потеглим сега, можем да се доберем до него, преди да се е мръкнало. Там има някои неща, от които се нуждаеш. — Слейд се усмихна. — Останалото ще си го поделим.

Мисълта да дели нещо със Слейд предизвика странни усещания в стомаха й. Тя се поколеба, като обмисляше на какво се излага. Да остане сама в гората с този мъж цели два дни?!

— Идеята не беше добра. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади компас. — Върви само на североизток и след около час ще си при хижата.

Не бе в характера й да отмине такова явно предизвикателство. Слейд смяташе, че тя няма да се справи. Но той не познаваше Касандра Филипс. Тя вирна брадичка. Вече бе взела решение. Приближи се към него, дръпна компаса от ръката му и го мушна обратно в неговия джоб.

— Няма да ми е необходим. — Тя вдигна очи и срещна изпълнения му със съмнение поглед. — Идвам с теб.

— Не мисля, че…

— Ще дойда, Слейд! Ти ме попита и не е честно да се отказваш от думите си. Така че, да спрем да спорим и да тръгваме. — Каси мина пред него и бързо се отдалечи.

— Каси! — Тя се обърна. — Не в тази посока — усмихна се широко той.

 

 

Два часа по-късно, до един широк буен поток, Слейд реши, че Каси има нужда от почивка. Не би го признала никога, помисли си той с усмивка, въпреки че при последните няколко километра тя постепенно започна да изостава. Известно време вървя след нея, но после реши, че ще е далеч по-добре за него, ако води. Не можеше да откъсне поглед от тесните джинси, обгърнали плътно тялото й. Точно сега не искаше и нямаше нужда от това. Остави раницата си на покрития с трева бряг и приклекна, чакайки я да го настигне.

Каси го изненада в някои отношения. Луксозните кожени ботуши и златният часовник явно говореха, че е градско момиче до мозъка на костите. Въпреки това, не се оплака нито веднъж, дори когато трябваше да се катерят по онзи скалист склон. Изглежда тази Филипс притежаваше повече от едно достойнства.

Каси си проби път през гъсталака и се приближи. Дългата буйна коса обгръщаше зачервеното й лице. Дишаше тежко с отворена уста. Приличаше на някакво екзотично горско животно, диво и неукротено. Беше свалила якето и пуловера, тъй като бе станало топло, и жълтата фланелка, влажна от потта, очертаваше прекрасните й гърди. Не му се нравеха тези тайни помисли и реакцията на тялото му. Застави се да не я гледа. Беше тръгнал с благородна мисия, а не за…

Като се обърна отново, видя я в края на поляната, сложила юмруци на кръста си, да го фиксира тревожно с поглед. Слейд едва не се разсмя на глас. Движеше се на не повече от двайсетина метра от нея, а тя отново се бе изплашила, че го е изгубила.

Тази сутрин беше я чул да върви след него и бе я проследил. Не бе устоял на любопитството да види как ще реагира в подобна ситуация. Заобиколи я в кръг, като я следваше от разстояние.

Слейд се усмихна доволно. Не мислеше да й казва, че и той бе видял мечката. Нека се чуди.

— Хей, тук съм — вдигна ръка Слейд.

Лицето й светна и тя забърза напред. Нейното възбудено изражение го накара да се усмихне още по-широко. Отдавна не го беше гледала така жена. Хареса му топлото чувство, което се породи у него. В действителност Каси просто се радваше, че той не е мечка.

Когато видя Слейд да седи до потока, тя съвсем забрави за болката в краката си. Беше го изгубила от поглед за няколко минути и отново бе започнала да се безпокои, че се е заблудила. Ако това се случеше, сигурно нямаше да оцелее, като имаше предвид познанията си за дивата природа. Да не говорим за мечките и змиите.

Тя се поколеба за момент. Досега не бе се сещала за змиите.

— Какво има? — попита Слейд, когато тя се приближи. Усмивката му се бе сменила със загриженост.

Каси разрови с върха на ботуша си гъстата трева и заобиколи на разстояние една голяма, покрита с мъх скала.

— Нищо, просто се чудех дали има змии наоколо?

— Не много. — Той потупа гъстата трева до него. — Седни и не мисли за това. Ще те предупредя, ако има нещо опасно.

Каси се приготви да седне и неуверено хвърли поглед към потока. Гърлото й бе пресъхнало.

— Тази вода става ли за пиене?

— Какво?

— Водата — посочи тя потока. — Дали е чиста?

Слейд разбра и се засмя.

— Малко са местата като това, където водата е все още хубава за пиене, Каси. — Той слезе до брега на потока, загреба шепа и я изпи. Каси се приближи. — Страхотна е! Става и за разхлаждане — и я плисна в лицето й.

Тя ахна изненадано и се закова на място. От носа й и кичурите коса капеше вода. Каси бавно повдигна глава и Слейд забеляза в кехлибарените й очи да проблясват отмъстителни пламъчета. Тя стисна устни и направи крачка, но той отстъпи.

— Това планинска шега ли се нарича? — Каси настъпваше и Слейд продължи да върви назад към брега.

— Нали попита как е водата — измърмори той през смях.

Тя повдигна рамене и въздъхна.

— Само погледни! — Каси посочи мократа си фланелка.

Смехът на Слейд секна изведнъж. Под блузата ясно личаха гърдите й с настръхнали зърна. Почувства как тялото му се стегна, но не можа да откъсне очи от възбуждащата гледка.

Каси се възползва от ситуацията и се втурна към него.