Красен Шидеров
Живи разкази (16) (чути и записани в кръчма)

КАТАСТРОФАТА

„Какво ли правя в тази мръсна кръчма? Какво правя сред тия хора — ухилени пияни муцуни, себедоволни като… Наздраве, наздраве!… И аз съм като тях. Ето, мълчаливо им се усмихвам, казвам им «наздраве», сигурно съм един от тях. Как можах да стигна дотук? Какво?! Какво ми говорят тия всичките едновременно? Какво искат от мене?! Чакай, чакай! Всички си били разказали историите, само аз съм мълчал като д… Какъв речник! Значи така! Всички искат да им поръчам питие и да съм им разкажел историята на живота си… Защо ли пък не! Нека да чуят историята ми. Всъщност наистина с какво ли се различавам от тях? Просто един от тях ще си разказва историята — Аз…“

— Сервитьор, ако обичате, моля, поднесете на господата и дамите питиета! Но защо ставате вие? Ах, псевдонимът ви бил такъв. Нямах предвид вас. И така, ако сме готови, мога да започна своя разказ. Преди около две години завърших образованието си, специалност държавен мениджмънт, в Юридическия факултет на СУ. Кандидатствах на няколко пъти за работа, но поради една или друга причина кандидатурата ми пропадаше. Докато преди малко повече от година кандидатствах за директор на О-ската болница. Тя макар и много голяма, не беше областна, далече е от населени места, и както впоследствие разбрах, била в положение на необявен фалит. Навярно заради този факт нямаше други кандидати за длъжността… Да, господине, аз съм директорът на болницата, да същият, на когото казват Лорда. Защо ми казват така, не зная, може би защото съм млад и може би защото като студент се издържах като фотомодел или може би заради маниерите и стилното ми облекло, но заслугата за това се дължи на възпитанието, което съм получил от родителите си, а тази заслуга е изцяло тяхна…

Получих назначението и от здравното министерство ме свързаха с временно изпълняващия длъжността директор. Колегата, с когото разговарях по телефона, явно много се зарадва, навярно бързаше да се освободи от бремето на управлението на болницата, защото предложи да изпрати служебната кола, за да ме вземе и докара чак от столицата. Разбира се, че отклоних предложението, но се уговорихме да тръгна със следващия влак и колата да ме чака на ЖП гарата в областния център… Питате защо съм толкова обстоятелствен? Това е, за да мога да ви въведа в историята.

Всъщност моята история започна на гарата. Тук ме посрещна шофьорът на служебния автомобил. Пътувах заедно с приятелката си от студентските години, за която възнамерявах да се оженя. Качихме се в колата, бяла лада, минахме през Областната дирекция по здравеопазване, където се представих на ръководството. Там впрочем нямаше директор-титуляр, очакваха се конкурси, които заради предстоящите избори бяха отложени и директора беше с временно назначение. След представянето тръгнахме за болницата. Няма да ви описвам вълнението и нетърпението си. По пътя обясних на шофьора, че не съм привърженик на високите скорости и той веднага съобрази скоростта на автомобила с моето предпочитание. Тъкмо навлизахме в прохода Боаза, когато ни изпревари автобус „Чавдар“, от тия, които ги произвеждат в Ботевград. Тази моя история започна в късната зима или по скоро рано на пролет, пътят беше мокър, хлъзгав, ето защо не се учудих, когато няколко минути по-късно видях на един много опасен завой преобърнатия автобус. Разбира се, веднага наредих на шофьора да отбие встрани и да спре, за да помогнем. Бързо излязох от колата и се затичах към автобуса. Жертви нямаше, но имаше няколко леко пострадали, охлузени, натъртени, ето защо веднага помолих шофьора на служебната кола да се свърже посредством радиостанцията с подведомствената ми болница и да повика линейка. В този момент една жена, над средна възраст, започна да стене, като държеше охлузената си глава с видима подутина, и припадна. Уплаших се и викнах на шофьора, който разговаряше с групичка от пасажерите на автобуса, да се свърже с болницата отново и да каже да побързат. Шофьорът обаче извади чанта за спешна медицинска помощ от багажника на колата и ми обясни, че в автобуса пътували и няколко медицински лица, които идвали на смяна в болницата, дори ми ги представи, но от всички запомних д-р Николаев — гл. лекар на болницата и д-р Томов — рентгенолог. Видимо притеснен за здравето и живота на припадналата, помолих да отложим официалностите за по-късно и да обърнат внимание на болната, което според мен е по-важно. Д-р Николаев извади слушалка, апарат за кръвно и още нещо от медицинската чанта, насочи се към болната, която лежеше на тревата, и поиска от шофьора някакво одеало, за да сложат болната. Докторът не беше стигнал до нея, когато някаква попрехвърлила средна възраст, модно облечена хубавица в минижуп, бързо бръкна в медицинската чанта, взе нещо оттам и затича към лежащата жена. Докато разберем какво става, й направи инжекция, след което дойде при мене, като ме нарече „шефа си“, и се представи като лекар — ортопед д-р Симова. Тя се опита да завърже разговор, като обясни, че не могла да изтърпи тутлявенето на колегите си и взела бързо необходимите мерки. Начинът, по който докторката говореше и в същото време явно опитваше лек словесен флирт с „шефа“, с който току-що се е запознала, ме подразни, особенно неприятен ми бе маниерът й да завива на пръста си къдрица от косата си, докато говори. Побързах да прекратя разговора и наредих на шофьора да сложи пострадалата в колата и да я откара в болницата. Помогнах му да я натовари и се дръпнах встрани с приятелката си. Служебната кола отпътува, като шофьорът каза, че ей сега ще се върне за мене. Отдръпнахме се с Деси, приятелката ми, и започнахме да коментираме ситуацията. Нежна и свръхчувствителна, тя бе притеснена за болната, но се надяваше, че навременната помощ, оказана от симпатичната, според нея, лекарка и благообразния главен лекар ще дадат резултат. Помъчих се да я успокоя и прехвърлих темата на разговора върху причудливите форми на планината, красотата на Балкана, запенилата се от бързане Камчия, искриците светлина, капещи между клоните на огромните борове, и всички красиви неща, които вълнуваха нежната природа, на току-що дипломиралата се художничка. Докато ние с Деси си говорим, медицинските работници от автобуса се бяха събрали на групичка и ни коментираха неприкрито, така че неволно чух част от разговора, касаещ фигурата и облеклото ми: в кои модни списания са виждали снимките ми: нежната фигура на приятелката ми и изказваха предположения за взаимоотношенията ни. Тогава за първи път чух псевдонима, който получих впоследствие като ръководител на болницата Лорда. Някой, мисля че беше попрезрялата хубавица, подхвърли, че съм изглеждал като наследник на стар английски аристократичен род. Струва ми се, че дори тя подхвърли на компанията, че с удоволствие би „свалила и изчукала такова парче“. Неволно чутото от разговора ме подразни и бях готов да реагирам остро, но пристигна колата. Шофьорът ми обясни, че срещнал линейката и прехвърлили там болната. Обясни също, че се свързал с КАТ и с Пътнически превози, които щели да изпратят друг автобус. Предложи да тръгнем. Докторката хубавица се самопокани да пътува с нас. За да изтърпя нежеланата компания, поканих главния лекар д-р Николаев… В болницата ме посрещна временно изпълняващият длъжността директор и мой заместник д-р Ивайло Бръчков. Заместникът ми, симпатичен, топчест, енергичен човек, побърза да ни настани двамата с Деси в директорския апартамент на болницата. Този мой първи ден в моята болница мина много бързо, без да запомня нищо, освен добродушието на заместника ми Бръчков, който ми допадна инстинктивно. На другия ден рано бях в кабинета си, повиках Бръчков и започнах да се запознавам с кадрите и състоянието на болницата. Четейки преписките, бях неприятно изненадан от протеста на Инспектората по просвета срещу д-р Симова. Изразяваха недоволство, че е издавала медицински бележки за освобождаване на ученици от училище в промишлени, според просветните чиновници, количества. При обиколката на болницата впечатление ми направиха много неща, но отношение към историята ми има оплакването-донос от рехабилитаторите срещу д-р Симова, която била ползвала апаратурата за нагревки, за да придобие слънчев загар. След обяда използвах времето за запознаване с финансовото състояние на болницата. Бях шокиран от финансовия колапс, който констатирах. Трябваше да се набележат спешно спасителни мерки, болницата беше на път да умре. От месеци неплащани сметки за ток и вода, огромен дълг за телефони, неуредени отношения с „Аптечно управление“. Непостъпили субсидии от републиканския и общинските бюджети. Трябваше да изготвям две програми: програма-минимум за ежедневното съществуване на болницата и спешното решаване на отлаганите плащания и програма-максимум за развитието на болницата в перспектива. Изготвянето на плановете отложих за следващия ден, защото, както ме информира симпатичният дебеланко доктор Бръчков, в края на работния ден имало насрочена по повод моето пристигане дружеска колегиална почерпка. Банкетът, каквото всъщност беше мероприятието, ме отегчи, но на него успях да видя в неприкрита светлина много от подчинените си. Както се казва: in vino veritas. Съвсем естествено е, че бях център на внимание, и се наложи да задоволявам любопитството на моите подопечни, като отговарям на въпроси свързани, със скромната ми персона. Апропо, въпросите бяха глупави и непрофесионални, най-вече свързани с дейноста ми като фотомодел. Колко пари съм бил печелел като такъв и защо съм се съгласил да дойда в забравения от Бога край. Медиците не можеха да си обяснят как човек като мен, на когото жълтата преса предвиждала бляскава кариера, зарязва столицата и възможностите, които тя дава за кариера и започва работа в глухата провинция, забравена от Бога и правителството. Не останах дълго на дружеското мероприятие, не можах да се почувствам член на този дружески кръг…

На другия ден бях неприятно изненадан от секретарката си, която се опита да пробута за одобрение разхода за банкета, тоест дружеската почерпка се превръща в служебен банкет. Естествено че, реагирах остро, не обичам да ме лъжат, и след като й заявих, че това деяние ме кара да се замисля над нейната бъдеща кариера под мое ръководство, тя се разплака и си призна, че винаги така постъпвали. Това „винаги така“ ме смути и ме накара още веднъж да прегледам документите, които бях подписал. Бях изненадан, като видях, че в купа хартии, подписани от мен има акт за смърт. Наредих да повикат д-р Бръчков и впоследствие той ми обясни, че това е мое задължение по закон — аз като длъжностно лице по гражданското състояние в болницата трябвало да подписвам актовете за раждане и смърт. Тогава пожелах да видя заключението на патологоанатома. Такова нямаше. Озадачен, запитах секретарката защо няма заключение. От нея разбрах, че патологоанатома отказал да подпише заключението, написано от лекуващия лекар. Той подготвил друго, основаващо се на аутопсията, което пък лекуващият лекар отказал да подпише. Наредих въпросните двама незабавно да дойдат при мене с докладите си. По време на обясненията им избухна грандиозен скандал, тогава ги помолих и двамата да излязат навън, за да се успокоят и след пет минути да влязат при мен и свързано да ми обяснят за какво точно иде реч. След пет минути научих, че става въпрос за смъртта на онази жена, която пострада завчера при катастрофата, на която станах свидетел. И двамата бяха единодушни, че смъртта на жената беше вследствие направената й от д-р Симова инжекция, но лекуващият лекар се опитваше да прикрие некомпетентността на докторката, воден от криворазбрана колегиалност и интимните си отношения с въпросната лекарка. Това, последното, го заяви възрастният патолог, но беше контриран с обвинението, че е вбесен, защото не успял да си получи, каквото си търсел от доктор Симова. Тук нервите ми не издържаха и изгоних от кабинета си и двамата, след което свиках съвещание с всички служители, заинтересовани от случая, включително завеждащите отделения, главният лекар, завеждащите административни служби и прочие ръководни служители в болницата. На съвещанието стана ясно, че недостатъчната компетентност на виновната лекарка, нейната небрежност, прибързаноста й, алчността й, подкупността й и още много неща отдавна са направили невъзможно оставането й на работа в болницата.

Понеже бях нов, не я познавах, от добродушие предпочетох да не я уволня, както предлагаше колегията, вместо това я поканих да напусне по взаимно съгласие…

Така влязох в болница и така започнах трудовата си кариера като мениджър на държавно учреждение. Разбира се, веднага изготвих споменатия по-рано план-минимум. Неговото изпълнение стабилизира положението на болницата. По-късно успях да освободя болницата от неколцината некомпетентни и комерсиални лекари, така че за по-малко от година време доверието в компетентността и професионализма на лекарите в болницата беше възвърнато. Вследствие на това и на стабилните финанси болницата стана авторитетна и предпочитана за лечение на пациенти от цялата страна. Това ми даде възможността да изготвя плана си максимум. В него предвиждах болницата да прерастне в национална, многопрофилна болница за активно лечение, рехабилитация и почивна станция. Способните, прочули се вече лекари, уникалното положение на болницата, далеч от населено място, разположена в уникално природно кътче, както и финансовата стабилност и порасналият авторитет на болницата, ми даваха основание и сили за изготвянето и бъдещото изпълнение на този план. От само себе си се разбира, че работата ме беше погълнала изцяло, мислех само за нея, станах нервен, раздразнителен, спях лошо и всичко беше за сметка на общуването ми с Деси. Не намирах време за нея, почти не говорехме, интимните ни отношения бяха на ниво „служебна ласка“, по моя вина, разбира се. Бях отдаден изцяло на болницата, на плана за нейното развитие на амбицията си за кариера и на реваншизма, който ме беше обхванал, за да се докажа на софианци, които ме бяха забравили и отхвърлили от столицата. Всичко друго нямаше вече значение. Истината бе, че столицата ми липсваше, липсваше ми средата, приятелите, театрите, киното, операта, кафенетата, дългите нескончаеми разговори на приятни интелектуални теми и онова интелектуално интимно докосване на интелигента със столицата…

В такава обстановка изготвих проекта си и заминах за областния център по здравеопазване, да го внеса за одобрение, а оттам да го препратя, вече одобрен на регионално ниво, в Министерството на здравеопазването.

В центъра отново имаше нов шеф, ново назначение, както навсякъде в страната след избори; всички ръководители на апетитни държавни учреждения бяха помитани от определена по цвят метла и бяха назначавани удобни за управниците хора. Шуробаджанащина! Бях наясно, че от новия шеф зависи одобрението на проекта на „живота ми“, ето защо влязох при ръководителя на областното здравеопазване и мой пряк ръководител и работодател, според новата нормативна уредба, въоражен, както се подобава, не само с папките по плана, но и с кутия шоколадови бонбони и триъгълна ръбата бутилка шотланска ракия. Новият шеф беше в кабинета си и ме прие незабавно, оказахме се стари познати, името му беше д-р Симова…

— Да не повярваш — каза тя — как се въртят времената, та за какво си дошъл, мой скъпи Лорде!

И сега помня думите й, интонацията, чувствеността, която вложи. Затворя ли очи този глас прозвучава в ушите ми и ме кара да потръпна от отвращение — отвращение от себе си.

Обсъждането на проекта ми и „моето бъдеще“ тя отложи за вечеря, вечеря в ресторанта на тризвездния градски хотел, там било по-удобно, все пак така се решавали големите проекти на бъдещето. Съгласих се, нали проектът на живота ми зависеше от нея. Изпрати ме със многозначително стискане на ръце. Няма да ви занимавам със смущението си и хилядите други чувства, които ме обзеха. Те не са ваша работа…

Вечерята започна с въпрос, който тя ми постави, въпроса на Хамлет: "Да бъдеш или не…" и поведе светски разговор, в който се постарах да взема живо участие, макар че много-много не ми се отдаваше. Този разговор се свеждаше до следното: „да вървим да си лягаме“. Разбрал каква е цената на нейното одобрение, подтикван от огромната си амбиция, мълчаливо се съгласих да платя тази цена. Дори не мислих, просто се напих до безпаметност…

Проектът беше одобрен, около него се вдигна много шум в Министерството на здравеопазването, одобриха го и европейските ни партньори и го финансираха. С доктор Симова бяхме в много добри отношения и понеже минах за нейно откритие, проектът ми й даде възможността за кариера в столицата, от което тя се и възползва. Мълвата за цената на моя успех стигна до Деси, в нищо не ме обвини, само ме погледна с красивите си тъжни очи, бяха насълзени. После си замина. Не ме разбра, а като не ме разбра, не можа и да ми прости. Днес не се разбирам и не си прощавам и аз. Не тръгнах след нея. Големият успех ми предстоеше. Той, разбира се, дойде, не закъсня и нищо от сладостите му не пропуснах, нищо от тях не си спестих. Много пари, командировки зад граница с д-р Симова заедно, скъпи коли, големи апартаменти, вили в планината и на морето, изгоден брак с докторката. Кариера! Но в кабинета си имам една картина, недовършена:

Планина, борове и от клоните на боровете капе светлина…

Деси!… Аз разбрах и търся големите й тъжни, насълзени очи, виждам ги, виждам ги в чашата с червено вино, виждам ги в картината, която ми остана от нея, там, зад боровете, от тях, от очите й идва светлината, която капе като сълзи по клоните.

Аз разбрах, но е късно.

Дали е късно?

18. 06. 2001 — 26. 09. 2003 г.