Красен Шидеров
Живи разкази (15) (чути и записани в кръчма)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Източник
bezmonitor.com, ноември 2003

История

  1. — Добавяне

СЛЕД ПИЯНСТВОТО НА СЕЛСКИЯ КМЕТ

Най сетне станаха изборите, в които ние, истинските демократи, победихме, избори, за които с цената на всичко се готвихме и от които толкова много получихме: цялата власт без остатък и при това с импотентна опозиция…

Да станеш селски кмет, и то на две села, не е шега работа, ама да те изберат с 80% от гласовете, си е направо върха. Ами как не, то и опозицията взела, че се объркала и гласувала за мен. Ето така, кой не повярва — аз най-малко, избраха ме за селски кмет. Млад идеалист, наивник на 25 години, втурнах се да оправям света, че и двете села. Резултатът от това оправяне е, че развалих себе си, опадаха ми зъбите, порасна ми коремът и ми окапа косата от нерви. Работата като кмет не ми тежеше, бях професионално подготвен още от времето преди Десети ноември, когато кметовете се назначаваха. Дори мога да кажа, че се опивах от кметската работа, от властта, от възможностите, които тя дава. Така че бях нещо като хронично пиян, но в крайна сметка изтрезнях. Изтрезнях от студения душ, с който ме заля селянинът. Отрезви ме андрешковщината, хитърпетърщината и байганювщината на селянина, когото ние, властниците, принуждаваме да хитрува, за да оцелява. Отрезвен с тежък махмурлук, намразих професията на властупражняващия. Тя ме сблъска с грозното във властта, с нихилистичното й отношение към българския гражданин, превръщайки го в поданик. Не можейки да простя на себе си и на власта, изпълнението на мандата ми се превърна в низ от неприятности, днес неприятни спомени, от които бягам, единствено пазя добрия спомен за хората, с които работих, и за веселия Хитър Петърски номер, който тези мои хора ми погодиха…

От пазара изчезнаха цигарите. Обвиняваха руснаците, че ги изкупили, за да платят с тях вътрешния си дълг към руския народ, натрупан за 80 години съветска власт. Обвиняваха турците, че ги изпушили за 500 години османско присъствие на Балканите. А че присъствието им е вече 700 години, никой не се сети. После обвиняваха производителите, после търговците, даже преработвателите. Никой обаче не потърси вината в пушачите, които ги изпушиха. Изпушиха и държавния резерв, изпушиха и валутния резерв и натрупаха външен дълг в размер на трилиони тонове цигари, изпушени на муфта вън от България. Така си е, нали е казал селянинът, муфта рак не хваща, не хваща — ама хвана. Хвана рак не, ами по-лошо — хидроцефалия. Едни големи глави, едни властници, да се чудиш от кое партийно бюро ги извадиха. И понеже ги извадиха от партийните бюра, те се наредиха в бизнеса, а ние стоим без цигари. Макар и кмет, селски първенец, дето се вика представител на държавната власт, аз заклет пушач останах, като хиляди други без цигари. Солидарен с жадния за цигари страдалец, в една хубава събота реших да не пуша, не пуших ден, не пуших два, ама на третия, като ми се допуши, че и уикендът свърши и трябва да се ходи на работа. В понеделник бях на работа без цигари, разбира се. Пообиколих мегдана, дано някой се натегне и да ме почерпи с цигара, пък то няма никой, като че ли събор има в село и всички се изпокрили, да не би гости да им дойдат. Влязох в магазина, сред празните рафтове, полегнала като Тудора от песента, румената магазинерка изцъка с уста — няма цигари. Над нея въздушната струя от вентилатора поклащаше лозунга: „Нармаг — благоденствие и търговия.“ С две думи, цигари няма, само благоденствие за хидроцефалите. Дълго обикалях из селото, докато срещнах бай Колю Кулаксъза и с кметски маниер му прибрах цигарите, след което забързах да търся огънче на работното си място. Нахълтах в кметството, там секретарката и сътрудничката ми пият кафе и обменят ценни идеи по проблемите, свързани с възможността да платиш ток, вода, телефон, парно, дрехи за децата, храна и прочие неща от заплатата си, без да си хидроцефал или касоразбивач. „Де е Запрянка?“ — запитах унесените в разговор чиновнички. „Свърши си работата за днес и я пуснах“ — отвърна моята сътрудничка Дечева. Ядосах се. „Тогава ти, моят сътрудник, дай ми кибрит или запалка!“ — и като трактор през угар преминах и влязох в кабинета си…

Там вътре, в моя кабинет, видях нещо, което не го побра изтормозеният ми от тютюнев глад мозък…

Седнала на креслото ми, метнала крак връз крак, лапнала димяща цигара, Мара К. разлиства върху бюрото седмичния ми план-график. Опонентката Мара К., която след изборите подготвя подписка против мен, Мара К., която ми измисля пиянски, к… и прочие изпълнения върху кметското бюро. Мара К., която като импотентен сладострастник иска властта, но не може, а и не знае как да я консумира. Същата тая Мара К. Пуши, и то на бюрото ми. Кой я пуснал, кога я пуснал? До края на мандата си не разбрах, а и не посмях да питам, но в този момент не ми беше до такива подробности. Потреперих, припламна ми под краката, косата ми се накавръчи. Аха да стане голям скандал. Но трябваше да се овладея, не биваше да изтървавам изтормозените си от тютюнева жажда и кметски неволи нерви и побързах да изляза. Навън подишах дълбоко и след като поразсъждавах, реших, че вследствие на липсата на цигари халюцинирам. „Невъзможно е, да е вътре, и то Мара К. да се ровичка из книжата ми, кой ще я пусне? Халюцинирам! Сега ще се разбере.“ Такива бяха мислите, които ме задвижиха отново към кабинета ми. Отворих вратата, надникнах вътре, а вътре Мара К. Същата ми изръмжа: „Ще влизаш или не? Трябва да се чука!“ — скълца ме като праз лук с последната си реплика Мара К. „Трябва да те чука магарето на комшията тебе, а вие ще се редите на опашка пред бюрото по труда!“ — изръмжах на нелоялните си служителки, излязох от кметството и така хласнах вратата след себе си, че три дни след това майсторът дърводелец още не беше я ремонтирал, не съм сигурен дали от удара, или защото Данчо В. не можеше да изтрезнее седем дни в седмицата. Поразходих се из селото, намерих огънче, запалих цигара от бай Колювите, поуспокоих се и отново влязох в кметството. Мара К. беше излязла вече да събира подписи срещу мен и да разказва как съм унищожил държавата — в нейните уста счупването на вратата беше опит за държавен преврат. Секретарката и сътрудничката ми, гузни, побързаха да ми предложат чаша кафе. Приех благосклонно, лапнах цигара и попитах: „Дечева де е огънчето, което бях поръчал да го намериш?“ Огънче, разбира се, нямаше, от което на мен ми призля, защото има ли нещо по гадно от това, да поднесеш на шефа си чаша кафе без цигара, естествено има — чаша кафе със захар без цигара. Бях ядосан, обиден и зле настроен към служителките си, в главата ми се въртяха планове за кардинални кадрови промени, но все пак рекох уж на шега: „Чуйте какво ще ви наредя, заповед, която ще е устна. От утре вие, Дечева, като мой сътрудник, понеже получавате заплата, за да ми сътрудничите, винаги трябва да имате в дамската си чанта цигари, а вие, Анкова, задължително да носите в дамската си чанта кибрит или запалка. Мои нелоялни служителки, ако не бъдете усърдни и лоялни, ако не сте мои верни хора, наистина ще се абонирате в бюрото по труда!“ Гаврътнах си с презрение кафето и излязох от кметството. Бях решил, че за днес, за такава заплата, толкова нерви стигат…

На другия ден в магазина пак нямаше цигари, за сметка на това имаше писмена жалба за тази нередност и аз бях длъжен да й отговоря, и понеже, а и най-вече защото аз, кметът, нямах цигари, се обадих в търговската кооперация, наругах председателя и му заръчах, ако на следващия ден няма цигари, да ходи по полето, да събира конски и магарешки Ф; да ги пакетира, но цигари да осигури! В яда си не съм усетил кога са пристигнали Дечева и Анкова, но ги чух да изпращат прислужничката за пресата. Работният ден беше започнал, обещаваше да бъде много дълъг, без цигари, значи отвратителен, още повече че имах изостанала работа от предния ден. Реших, че няма накъде повече, въздъхнах и се залових за работа. Вече се бях вглъбил, когато вътрешният телефон извъня, обаждаше се секретарката, тя сервилно помоли за аудиенция, имали някакъв концептуален въпрос, който искали да обсъдят с мен. Изръмжах й да влизат, на вратата се почука и те нахълтаха. Нахални, непокорни, без да съобразяват чувствата, които излъчват погледите им, с кметската ми персона, с властта, която олицетворявах. Жестикулирайки, секретарката носеше поднос с кафе и отворен пакет цигари, от който се показваше цигара, сътрудничката носеше дамски чанти, а прислужничката носеше вестниците и писмата от пощата. После сътрудничката ми Дечева сложи чантите на заседателната маса пред бюрото ми, поднесе ми чаша кафе и ми подаде цигара, след което демонстративно си прибра цигарите. Веднага след това секретарката извади запалка, даде ми огънче и я прибра, ред беше на възрастната прислужничка, същата, която беше лелка в детската градина, докато бях пръв палавник там, същата тя беше прислужник в училище и изгаси пожара, когато аз запалих училището като ученик, нея извиках след изборите и я направих прислужничка — доверен човек на кмета, та тя ми поднесе пресата и рече: „Сигурно си нямал пари за цигари и кибрит, заръчал си, ето ти цигарите, ето ти кафето, ето ти огън, ако той не ти стига, може да ползваш и този, дето гори из под задника ти, ама трябва да се яде“, след което мълчаливо трите се изнизаха заднишком с ниски поклони… Бях потресен, мълчах, чувствах се принадлежен към хидроцефалите, а вътре нещо в мене клокочеше, ръмжеше и в същото време се смееше доволно, ето какво е злоупотреба с ВЛАСТ и ето защитната реакция на поданика, на българския Гражданин, на Селянина, който „на маскара става, но на маскарата урок по маскърлък дава…“

Не, не си мислете, че подадох оставка — чак толкова смел не съм. Пък и всъщност нищо лошо не се беше случило. А и от кметска заплата човек отказва ли се?…

Този епизод от кметуването ми, който завинаги запомних, беше причина да се откажа от кариерата, това беше и изтрезвяването ми. Има го Българския Гражданин, жив е, и вий с големите глави, хидроцефалите, да сте живи, идват избори, след тях идват нови и винаги ще има избори, както и вас ще ви има винаги, защото не можеш да упражняваш власт и да останеш чист! Властта цапа! Особено ако си склонен към изпущане и наакване. Но винаги ще я има и защитната реакция на Народа.

2. 06. 2001 г.