Красен Шидеров
Живи разкази (10) (чути и записани в кръчма)

ФРЕНСКА ПОЧИВКА

Когато на човек му върви, върви му, ако ще селския кмет да му пречи, ако ще партията му да я сполети провал на местните избори, пък ако щете, тъща му да се завърне жива и здрава от летуване в планината. Още неизветрял вкусът на коняка по брюкселски от устата ми, и ми провървя, а не, не си мислете, че нещо — с тъщата, да е жива и здрава, за радост на внуците си и за ужас на тъста великомученик. Провървя ми бе, получих виза за отвъд Шенгенска Европа, виза за Франция. Заедно с визата получих и билет за самолет. Визата и самолетния билет получих от кака, оная същата, която е хубава и стройна като танцьорка и която преди Десети при една командировка забрави да се върне в България. Впоследствие, както по-късно научих, се омъжила за един, с хотели, пръснати из цяла Франция. Питате защо не съм ви казвал досега, ами то преди Десети не си беше за казване, ха си казал, ха са научили ония от службите, и бой, и работа, ниско платена в Делиормана, физическа при това. А ако ви бях казал след Десети, всички трябваше да ви уреждам за визи, ами то аз да не съм социални грижи. Какво му трябва на човек, за да замине на гурбет в чужбина; виза, билет и пари. Колко му е да намериш пари, когато ти трябват, нищо работа. Продаваш си жигулито, което си го чакал от „Мототехника“ десет години, продаваш го за 200 долара, изтегляш спестяванията от детския влог, ето ти още 200 долара, теглиш потребителски заем от ДСК, ето ти 500 долара и още 100 долара, изкрънкваш от приятелите си назаем. Въоръжен с хиляда долара, Шенгенска виза и самолетен билет се качваш на самолета, съпроводен от неодобрителния поглед на тъщата, рева на децата и влагата в очите на тъста, на когото, усещаш, че ужасно му се иска да крещи: „Искам и аз, искам на свобода!…“

Летище „Орли“ ми взема ума. Хора, хора, много хора, и всички говорят на френски, английски, немски, все образовани хора, знаят чужди езици. Чисто, чисто, също като в психиатрия, където лудите къкат след дезинфекциращия парцал на санитаря. Озъртах се като улав, дано да видя кака в тълпата, и тъкмо я видях, върху ми налетя някаква тълпа, паднах по очи, извиха ми ръцете и докато дойда на себе си, бях натикан в някакъв закрит луксозен минибус, заобиколен от куп цивилни ле флик (ченгета). Прочее, докато заформяхме с ченгетата циркаджийската пирамида, кака ме видяла, познала ме по увисналата долна челюст, нещо характерно за „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“ насред летище „Орли“. Френските полицейски катафалки са много по-удобни от нашенските автобуси, повярвайте на човека с личен опит. В участъка, в резултат от нарастналата ми популярност във Франция, ми взеха автограф — отпечатъци от пръстите, направиха ми снимки в профил и анфас, проведоха с мен интервю, сиреч зададоха ми няколко въпроса, в които кой знае защо непрекъснато ме питаха за Алжир, а накрая един дори ми заговори на някакъв неразбираем език. След всички тези рутинни полицейски действия ме бутнаха в килия с телевизор, меко легло и куп списания на ниска масичка, а храната беше толкова богата и обилна, че си помислих, дали пък полицейския комисар не е решил да ме покани за кръстник. Когато след няколко дни разбрах причината, поради която гостувах в полицията, всичко ми се проясни. Подведена от ужасната ми визуална прилика с известен алжирски терорист, полицията озадачена от българския паспорт, решава да ме прибере за известно време на топло. Докато проверяват българската връзка на алжирския терорист, водени от принципа „вържи терориста, за да не ти гърмят бомби в държавата“, полицейските разузнавачи, предпочели да съм им под ръка за неопределено време. И докато си нанкам безгрижно в участъка, открих причината за ислямския тероризъм във Франция. Ами че те, алжирските, и прочие арабски терористи предпочитат условията в ареста пред пясъците на пустинята, дюните, оазисите и доенето на камили например. Ако френското правителство си даде сметка за това и започне вместо да вкарва заловените терористи в затворите си, които са на нивото на петзвездните хотели, да ги връща там, при камилите, където им е мястото, с арабския тероризъм ще бъде свършено веднъж за винаги. Спестените пари би могло да се предоставят на България например, нали Желю ни обяви за франкофони, което би предизвикало патриотичен бизнес-бум у нас, и вместо да ходим да досаждаме във Франция, ще си останем в България с надеждата, че бихме могли да чопнем нещо от въпросните парици. Такива високохуманни въпроси ме вълнуваха, докато си прекарвах безгрижно в ареста, а през това време кака юрнала зетя и куп адвокати да ме отървават от „смразяващата“ полицейска хватка. Правото си е право, дори, а и най-вече в Париж. Адвокатите на мосю Летерм прибягнаха до Соломоновото решение на казуса и лекарската комисия потвърди малката разлика между мен и арабския терорист, впрочем разликата наистина беше нищожна — един сантиметър кожа, която липсва на всеки арабин-мюсюлманин и която, слава Богу, беше налице при мен, ортодоксалния християнин. След като изкарах 48 часа в парижкото следствие и след като лекарската комисия заключи в полза на моята невинност, бях пуснат на свобода в мократа от сълзи прегръдка на кака. След което ме поеха зетя с адвокатите си. Прочее, първите пет хиляди франка, които изпратих от чужбина на тъщата, бяха от обезщетението, което полицията бе принудена да ми изплати. Любезният зет настоя да си почина след „ужаса“, преживян в полицията, та две седмици обикалях из Париж и опитвах всичко Френско… Но както е казал оня руски граф: „О Пари, о бел Пари! О-о-о плас Пигал, я туда шагал и без денгами остал!“, парите ми, ония хиляда долара, с които тръгнах, свършиха за две седмици разходки по Монмартр, в Лувъра, из плас Пигал, плас Етоал и в Парижките потайности. Свършиха парите, а с тях свърши и почивката, дадена ми от зетя, та се наложи да заработвам насъщния си, и то не къде да е, а в „Шато сюр ла рош“. Най-скапаният хотел, който, убеден съм, че някога е притежавал и ще притежава зетя на Атлантическото крайбрежие в Нормандия. Убеден, че „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, вид от изчезващата по света „краснокожая паспортийна“, е негоден за нормален труд, зет ми ме цани за пиколо във въпросния хотел. Единствената забележителност на хотела и околноста бяха купищата скали, пясъците, маковете, японците и японките в златната следпенсионна възраст, на които не им е останало нищо друго, освен да си ядат пенсиите и рентите в екскурзии из такива скучни места. В края на втората ми трудова седмица като пиколо подадох оставка, защото, както ми обясни метр д’отела, пиколото заплата не получава, доходите му се формират от бакшишите, които доволните клиенти му подаряват. Удивен че този ориенталски институт — бакшишът, е пуснал такива дълбоки корени във Франция, пристигнах при зетя и кака в Страсбург, където ги беше завеял вятърът на бизнеса им. Тук в Страсбург се цаних мияч на чинии в ресторанта на хотела, притежание на зетя. Само не си мислете, че съм мил чиниите на ръка, сакън, те там си имат съдомиялни машини. Моето задължение бе да отстранявам остатъците от храна по съдините и да ги подреждам в съдомиялната машина, чиниите и други подобни, разбира се, не булашика. Седмичната си заплата изпращах директно на тъщата до поискване, те оттогава между нас цари мир и роднинска любов, да ми е жива и здрава. Тъщата е нещо много сигурно, ако искате да знаете, по-сигурно от Европейската банка за развитие и възстановяване, да не говорим за пирамидалната българска банкова система. Още са си в тъщата парите, скътала ги е в „сутиен банк сейф лимитидс“ и изваждане няма, даже и на мен, вложителя, не ги дава. Питате по-нататък какво се случи, ами то не си е за разказване, поне, докато тъщата я има на белия свят, но щом настоявате и обещавате да си траете, ще доразкажа…

Плацикам си аз чинии там в Страсбург, значи, плацикам ги от някое време, но нещо отвътре ме яде. Ами то как не, с петдесет франка седмично освен хляб и вода друго не можеш взе, даже цигарите ми не бяха цигари, а отврат. Нито приятели, нито приятелки, нищо, всичко много чисто, нищо за забърсване. Карах така доста време, докато кака, нали кръвчица, съжалила ме, викна ме един ден и ми се накара: „Я се виж на какво си заприличал, стопил си се, ами излез вечер, иди на кино, на кръчма, при проститутка, ако щеш“ — все удоволствия, от които бях се лишил, за да имам в „сутиен банк сейф лимитидс“ на тъщата солидна валутна сметка. Смутен обясних на кака, че карам седмицата само с 50 франка, а цялата останала заплата превеждам в България. „Глупчо глупав, ами то тук можеш да си прекараш и без пари, за тази цел си има бюра за запознанства“ — и кака ме помъкна към кабинета на зетя. Седна пред компютъра, запали неотменната си цигара „Ротманс“ и рече: „Сега ще ти уредя запознанство с мацка, каквато си избереш, та да не умираш без компания.“ Както по-късно разбрах, имало там във Франция, информационна мрежа — „Минител“, та посредством „Минител“ тя се свърза с едно от бюрата за запознанства в Страсбург. Те затова си купих компютър, като си дойдох в България, и сега чакам информационна мрежа — „Интернет“, и бюра за запознанства в техния български вариант. Въпросът й каква мацка искам, ме смути, но понеже още не вярвах във възможностите на електронните технологии, изредих малко на шега: „да е 165 см висока, блондинка, с малък бюст, със сърцевидно дупе, да е не по-тежка от 48 кг и да е перверзна.“ Когато след минута, принтерът на компютъра затрака и оттам се появи изображение на жена, аз се сащисах. Навярно съм заприличал на теле в трамвай, щото кака ми рече да не се втелявам и поиска да се представя на мацката. Представих се като човек от Южна Европа, не като Българин, защото във Франция е много популярна книгата на Любомир Левчев „Убий Българина“, тежах по това време 65 кг, висок 175 см, бивш спортист, шампион по ръкопашен бой. Принтерът отново изтрака и там се появиха няколко реда, с които отсрещната страна ме одобряваше и изразяваше готовност да се срещнем в удобно за мен време и място. Набързо разлистих туристическия справочник, има там такова нещо, в него са подредени по азбучен ред ресторантите, хотелите и другите подобни обществени заведения. Естествено, че няма да си избера за среща ресторанта на хотела, където работя, та набързо, разлиствайки справочника, попаднах на едно заведение в околностите на Страсбург, чието име ми подсказа, че е тъкмо за моите ограничени финансови възможности. На другия ден, в уреченото време бях седнал на маса за двама в „Льо дерние су“ и очаквах момичето от компютърната снимка. Лъскавината на костюмите, демонстративното размахване на дебели портфейли, златни кредитни карти и прочие неща ме смутиха. След това разбрах, че този ресторант бил любимото място на тузарите — новобогаташи, които, като няма с какво да блеснат, изхвърлят се с величината на сметките, които плащат. Впрочем дамата закъсня от приличие с около 15 минути, та се наложи да отклоня любезно натрапчивия оберкелнер, който напираше за поръчката ми. Излишно е да споменавам, че кака ме беше натъкмила като „денди“, ползвайки гардероба на зетя. Веднага познах мадамата, когато влезе, нали видях снимката й на компютъра, станах, за да я посрещна и да ме види, и когато тя дойде, и каза „хайде да вървим“, както си бях смутен и неосъзнаващ, че с 50-те си франка не съм затук, предложих да пийнем по нещо за запознанството. Жената ме изгледа учудено, но прие и седна срещу мен. Щракнах с пръсти „гарсон“, попитах я какво ще пие, тя рече „Шампанско“ и аз разпоредих — „Шампанско“. Тутакси сервитьорът донесе бутилка, наля ни и се стопи ненатрапчиво из заведението. Не забелязвах нищо друго освен красивата дама, която облизваше чувствените си червени устни, вторачена в мен, та смотолевих „санте! е пур ву!“ и надигнах чашата, за да скрия смущението си. Също като по любовните филми, усетих крака й, който под масата галеше определени места, по-долу от корема ми. Продължавах да държа чашата с вино пред устата си, без да зная какво да правя и без въобще да опитам питието. „Але ву“ — подкани ме тя да излизаме, потърсих с поглед сервитьора и му направих знак да донесе сметката. Като видях сметката, възбудата ми отмина, но за да не се излагам пред нея, я помолих, да ме изчака при колата си отвън, докато я уредя. Сметката, след като тя излезе, отново ме хипнотизира, бях пил „Дом периньон“, реколта 1957 г., дори не бях го опитал всъщност, но трябваше да платя за една бутилка 125 франка, а аз разполагах с 50. Опитах се да обясня на „Шеф дю сал“, че съм чужденец и че съм си забравил портфейла, как пък не, че ще си оставя паспорта и по-късно, след като изпратя дамата, ще дойда да уредя сметката. „Шеф дю сал“ нищо не каза, само погледна някъде встрани, от нищото изникнаха двама, като четирикрили гардероби с надстройка, безмълвно ми бръкнаха в джоба, взеха ми паспорта, портфейла, който уж бях забравил, единият ме хвана за яката, другият — за дъното на панталона и ме понесоха като куфар. Навън ме изхвърлиха в чакъла, под тентата, по очи пред входа, в краката на Надин, така се казваше хубавата страсбургчанка. Тя веднага влезе след горилите, бави се вътре някое време, като се върна, пъхна портфейла и паспорта ми във вътрешния ми джоб, а аз си лежах безмълвен на чакъла. После някак си успя да ме натовари в колата си и потегли, като не спираше по пътя да си бърбори нещо, да се смее и да си повтаря: „О лала, о лала, ки ма доне сет иде фол? A лала!“ Бях разбит на атомчета, бях смазан, чувствах се като дерайлирал влак, вече не исках да правя пари, не исках да правя любов, не исках Франция, исках си България, мислех си колко хубав човек е тъщата, да ми е жива и здрава.

Ноември 1999 г.