Красен Шидеров
Живи разкази (14) (чути и записани в кръчма)

ГОЛАТА ИСТИНА
(Житие, кариера и мечтание грешною Палину)

Ох! Ох, мон диьо! Трудно е да си хубава и недостъпна жена, много е трудно! Аз почти успявам. Но още по-трудно е да слезеш от кон на магаре. Аз не слязох, по-скоро устремно десантирах надолу. Неудобно е от шеф на градското кино и кандидат-шеф на медия — градския радиовъзел, да мутирам в селска учителска директорка, някъде там, в забравеното от Бога и далече от очите на Царя село Южно ветрово. Какво по-голямо падение за достойнството ми! Какво по-голямо незачитане на способностите ми! А те, способностите ми, са уникални: 70/60/90, идеал за подражание, като на манекенка! Аз някога манекенка не можах, за съжаление, да стана, но дъщеря си ще я направя! По мое време нямаше училища за манекени и се принудих да потърся друго перспективно училище. Едва успях, трудно макар, но завърших ВПИ и станах учителка по Български език и литература. Филоложка! За правописа и правоговора си съм сигурна, едва ли във ВПИ биха могли да ми повлияят или да ме научат на нещо, аз всичко си знам, но все пак сега съм дипломиран учител по БЕЛ. След дипломирането си успях да се включа и в петнадесетдневни курсове за журналисти и впоследствие станах репортер в градския радиовъзел. Занизаха се дни, започнах да правя кариера. После стана Десети ноември, стана Демокрация, появиха се Политиците и Парламента, Избори и други подобни неща, които народът тепърва ще трябва да усвоява, но тези неща на мен са ми присъщи. Разбира се, че кариерата, която следвах стъпка по стъпка с все по-къса пола, с все по-увеличено деколте и с други такива крачки, за да успея и стана гранд журналист, тя, кариерата ми пропадна. Не би! Ето ме с десет години по-стара, в безпътица, без кариера и с поувиснали, макар и манекенски, мерки. Въпреки всичко това, аз все още вървя, това в очите на мъжете го чета. Е, щом вървя — да тръгвам!

По това време сред мъжете вървеше Жан — на власт, млад и красив, висок и строен, че и с френско „р“. Кандидатствах и влязох в партията му, в някаква ППО, с най-висшата протекция на общинския партиен секретар. Но не си мислете, че съм била някаква редовна партийка. На нито едно събрание не съм присъствала, да не говорим, че не съм си плащала и членския внос. Партията обаче ме изработи и ме включи в листата за общински съветници на по-челно място дори от партийния ми секретар. Добре, но това с партията и листата е половината от пътя, който трябва да извървя, до голямата кариера още доста има за извървяване. Впоследствие ме представиха пред кмета на града. Партийният му секретар ни запозна и ме препоръча. Определено мога да заявя, че кметът ме хареса. Той ми оцени интелекта. Такива „дълги“ интелектуални признаци съм имала, че той веднага преценил, че ставам за шеф на градския радиовъзел. Малшанс! Градският радиовъзел имаше титуляр. Някакъв пейзан, Лахана, Бърдоква. Обмислихме ние с господин кмета план. Трябва да го свалим, като го обявим за корумпиран взяткаджия и да понатиснем нашия министър-председател не само да уволни Лахана-та, но и да ме назначи, мен за шеф на радиовъзела. Кметът ме предупреди, че трябва да сформирам комитет от недоволни журналисти, защото не мога да действам еднолично и с тоя комитет да подготвим искането за оставката, което искане кметът ще предаде на Жан. Намерих аз една-две по-така будали, колежки радиорепортерки, хъката-мъката, лижи-мажи, заглавиках ги, подписаха те документ за свалянето на Бърдоква-та и вече се чувствах шеф на радиовъзела, че и медиен шум вдигнах. Сложих документа в ръцете на кмета и тръгнахме ние с него към Жан. Тръгнахме по тъмно, пристигнахме по светло и заварихме Стефан. Светло, неуютно, неразчистено от барикади. Оня ренегат, Жан, се уплашил от народа и взел, че сдал властта. Ами сега!? Кой ще ме направи шеф на радиовъзела?! Аз съм БСП, а Софиянски и пръста си няма да помръдне за мене след януарското подскачане. Пък и неудобно, медиен шум съм вдигнала и се наложи да коригираме искането за оставка и предложението за нов шеф. Набутахме една от колежките, така де, да не е била чак толкова доверчива. Така хем вълкът сит, хем агнето цяло, а аз встрани от кашата, която забърках. Нека друг да я сърба. Но и аз не съм добре. Ставам обикновен репортер. Невъзможно е на средата на пътя, в началото на кариерата си да се спра. Не и не! Наложи се да позволя на кмета да се докосне до средата, междата на „дългите“ ми интелектуални проблясъци. И ето че станах шеф на градското кино. Върховно, това е върхът на кариерата ми!! Но има и перспектива! Оттук нататък следва София и Държавният комитет за телекинеза и радиолокация. Ето, там ми е мястото, с този „дълъг“ интелект и с тези манекенски мерки. Аз съм топ-гърл. Мина време, дойде есента и това мое кариеристично опиянение свърши. С есента дойдоха кметски избори и осланиха устрема ми. Тия седесари ме убиха! Мразя ги! Провалиха ми живота, бъдещето ми. На изборите кметът падна, а с него се камбичнах и аз. Кметът се прибра при семейството си и бизнеса си, а аз накъде? Моят урунгел ме заряза, „писнало му от мене“, и замина да мие чинии в чужбина. Какво ли не опитах, даже се типосах евролява, за да се задържа на повърхността. В резултат останах с дъщеричката си гола и боса, по една фантазия. Само тя ми остана, едничка, дъщеричката, и от малка прилича на мене, пък едни такива интелектуално-манекенски мерки развива, милото копие на мама. Реших — трябва да се живее. Не става въпрос за физическо оцеляване. За това има грижата урунгелът, той всеки месец праща зелено — гущерчета. Как ги изкарва си е негов проблем, да праща, ако иска дъщеря му да има какво да яде. Това ми дава възможност да се представям за сламена вдовица на бизнесмен в чужбина и да се грижа за дъщеря си. Аз имам грижата да получи най-доброто възпитание и образование, което мога да й дам, АЗ с парите на баща й: школа за манекенки, светски маниери и някакъв диплом, по възможност за банкер. Приеха я лесно в школата, все пак прилича на мама. Ох на мама бъдещата банкерка! Чудесно, но за да бъде банкер, й трябва досие и диплом. Чунким българските банкери имат дипломи за такива. Но все пак като прецених, че някога в досието ще пише „майка безработна“ или „на свободна практика“, реших да започна работа, а нея да запиша в банкерско училище. Нахлузих късата пола, толкова къса, че изпод нея се подава фантазията ми, надянах си дългите, до над коляното ботуши, така че да подчертават дължината и линията на интелекта и влязох смело в кабинета на шефа на образованието. На него, горкия, му завря радиатора, щом ме видя такава… А щом седнах непоканена и преметнах крак връз крак, светнаха му очичките като на див котарак през март. „Ах, ти диви котарако — помислих си аз — почакай, почакай, хубавичко ме разгледай и ми свърши работата!“ Така че станах директор на училище в село Южно ветрово. И заработих там. Позабрави се сгромолясването ми. Понатрупах и нещо като авторитет. Даже успях, макар и трудно, да вкарам дъщеричката в банкерското училище. Заслужава си усилието. Един ден тя ще бъде банкерка, а аз банкерска майка или поне парите на банкер ще харчим. Понаредиха се нещата, потръгна, и нали дъщеричката си ми е умничка и прилича на мамичка, пък и мамичка си е борбена, а и с разкрепостени мерки, заредиха се шестици. Чудесно! Файн! Да, обаче не съвсем. Учителката по литература не била доволна от работата, че и от дисциплината й. А-а-а-а, тя какво иска!? Да спъне кариерата на банкер и банкерска майка ли! Охо-о-о-о! Тая няма да я бъде! Да ги нямаме такива! И хайде аз при началството на тая даскалка. Обяснявам на началството, че обстоятелството, че моята дъщеря е без домашни и че има устни забележки за лоша дисциплина и лигаво поведение се дължи на личната завист и отношение на учителката по БЕЛ. Началството не ще и да знае. Дъщеричката ми се тръшка — класно! Не знаела нищо. А темата, някаква дама с рентгенови очи, някакъв-никакъв Минков. Спокойно бе дъще, съкровището на мама, мамчето е с фантазия! Седнах и прочетох „Дамата …“, и като се вдъхнових, като се почувствах една ефирна, че тя тая книга — за мене написана, мене описва. Цели шест теми й разработих, на царски пищови й ги направих. А те, като се получиха едни хубави, че как иначе! Като че ли себе си описах, мечтите си на хартия излях… А тая хубостница, даскалицата, си позволила да я залови като преписва. Какво преписване ма, тъпа даскалке!? Ти к̀во разбираш от царски пищови?! Там няма преписване, само вадиш например тетрадка N6 и я предаваш, така се прави, то в тетрадката всичко е написано, даже и номера на класното. От тебе, даскалицо гадна, се иска подписа и една шестица отдолу под темата, за какво преписване ще ми говориш, на мене ли, дето тъй си взех диплома за учител по БЕЛ. И хайде аз пак при началството, че и родителски комитет сформирах, изпитана марка работа, за защита на нашите деца от издевателствата на учителката по БЕЛ. И пак при началството. А те с учителката сякаш са си плюли в устата — еднакво ми говорят. Доброжелателни били към детето. Бе, пишете му шест, не му разваляйте дипломата, щом сте толкова добронамерени, майки Терези такива! За каква объркана ценностна система ми говорите. Бедняци такива, пари нямат, за морал говорят! Я ги гледай! И нали съм умна — реших. Защо да не направя така, че да изгонят даскалицата по БЕЛ и аз да стана учителка на дъщеря си. Тогава да видим дали няма да има шест по БЕЛ, пък като вляза в това училище защо да не изместя и директора, убиец на детски интелекти, крадец на ученически дипломи. Да видим, като стана директор, дали дъщеря ми няма да завърши със златен медал. И като почнах да пиша жалби до самия шеф на образованието: така и така, неспособни учители, не познават методиката, не познават дидактиката, не познават материала, не познават тематиката, с объркана ценностна система, страховити, всяват ужас, тормозят децата и учителката по БЕЛ и директорът. Вдигнах началството на образованието на крак и проверки, проверки… Накъсаха ги от проверки. Що мастило се изхаби, що констатации и обяснения се изписаха — варели с мастило. Но пишман да станат и от мене страх да имат. Те не знаят ли коя съм!?

След проверката ме покани шефът на образованието, да ме осведомял за резултатите. Дъщеря ми, чудна работа, въпреки лошата дисциплина, въпреки, че нито едно домашно не е написала, въпреки че я заловиха с царските пищови, оная „самарянка“, даскалицата, да вземе да й пише шест. А оня мазньо, шефът на образованието, като ми зачупил пръстчета и като ми каканиже: „Вие ни подведохте с жалбата си, голата истина, неудобно е някак, госпожо, да ви кажа, но голата истина е, че проверката установи: вашата жалба е абсолютно неоснователна и вашата…“ Усмихнах му се предразполагащо, насърчително и му казах: „Почакайте, щом държите на голата истина, ето ви я!“ И смъкнах полата и блузата. Под тях бях по нищо. „Ето, това е голата истина, възползвайте се от нея и направете, каквото трябва“, тоест каквото искам АЗ. Ето така успях с голата истина — като една истинска ефирна дама с рентгенови очи. Жалко, че не съм една от тях, от ефирните, нямам техните пари, тяхната власт, но веднъж включа ли се сред тях, като орел ще забия нокти, като булдог ще захапя, и пускане няма, няма! Искам да съм една от тях, от тези с парите, които вчера бяха на власт, които са днес на власт и които утре, независимо от всичко, ще бъдат на власт. Ето, това е голата истина! И добре че успявам, да я внуша на детето. Иначе какво го чака?! Учителска диплома, мизерна учителска заплата! Това пари ли са!? Това живот ли е!? За голата чест днес кой живее? АЗ не искам така! За себе си и за детето си не искам. За другите не знам! Да се спасяват поединично…

P. S. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!

09. 07. 2002 г. Шумен