Светослав Минков
Империя на глада (7)

Народът се бори

Би било съвсем несправедливо да се смята целият японски народ за съучастник в грабителските похождения на Дзайбацу и на императорската военщина и да му се приписват мракобесническите настроения на средния японец от категорията на Ямазаки сан. Широките трудови маси и напредничавата интелигенция в Япония заемат достойно място в редиците на ония народи, които се борят за хляб, за свобода и за човешки права. Ярки примери за тая съпротива са не само многобройните селски въстания и бунтовете на бедняците от градовете против феодалните угнетители в миналото, но и героичните борби на днешния японски пролетариат срещу капиталистическите експлоататори.

Още преди триста години народният мъченик Согоро Сакура е имал смелостта да се яви в Йедо и да протестира против непоносимите данъци, наложени на селяните от техния феодал. За тая своя дързост той, жена му и трите му деца са били обезглавени от палача. Подвигът на Согоро Сакура свети през вековете като неугасим факел на правдата. Днес неговият гроб в Козу Мура е място на всенародно поклонение, където димят постоянно благоуханни пръчици.

След възстановяването на императорската власт, когато вратите на усамотения архипелаг се отварят за чуждата цивилизация, в империята нахлуват стремително всякакви западни учения и теории. Утопичният социализъм на Сен Симон, Фурие и Оуен, революционните идеи на Маркс и Енгелс, принципите на хуманитарния демократизъм, на пацифизма, на трейдюнионизма — всичко това се върти в буйна вихрушка, която грабва и повлича довчерашните пленници на японския феодализъм. Общият стремеж е да се разведри застоялата атмосфера, да се намерят нови форми на живота, да се тръгне по нови пътища на обществено развитие. Наред с отвлечените идеи за свобода и равенство на японска почва изникват първите краткотрайни синдикати по западноевропейски образец, основава се също тъй краткокрайна социалистическа партия, проблясват още неизяснените и романтични прояви на международна солидарност. На Амстердамския конгрес на Втория интернационал в 1904 година в разгара на Руско-японската война руският делегат Плеханов и японският социалист Сен Катаяма манифестират с братска прегръдка своето единомислие против кръвопролитието на императорските и царските войнолюбци.

Когато вихрушката от теории, учения и идеи утихва, в Япония е вече ясно очертана линията на обществените движения. Засиленото индустриализиране на страната и мощният разцвет на капитализма създават непримирими противоречия между труда и капитала. От друга страна, японските селяни, които изнемогват под полуфеодалния гнет на помешчиците и са постоянен прицел за грабеж на лихварите, на потосмукачите от Дзайбацу и на ненаситните събирачи на данъци, се надигат все по-често срещу потисниците.

Едва ли другаде някъде по света съществува такава колониална експлоатация на собствения народ, както в поетичната Страна на изгряващото слънце. Японските капиталисти възпитават работниците в духа на така нареченото „бащинство“, като им внушават, че господарят е техен баща, а те са негови деца, които трябва да го слушат и да му се подчиняват безропотно. Тая каторжническа теория принуждава японските работници да работят по петнадесет-шестнадесет часа в денонощие срещу рекордно ниската надница от една до две йени, колкото струва едно книжно ветрило. Като изстисква от работника последните жизнени сокове, капиталистът същевременно полага всички усилия да увеличи производителността на неговия труд. Когато напълно изтощеният работник грохне от преумора, „бащата“ го изхвърля на улицата и на негово място изправя до машината друг покорен „син“. Още по-тежко е положението на жените-работнички, които получават три пъти по-малка надница от мъжете. Тия селски девойки, продадени от гладуващите си родители на фабричните закупчици на човешка стока, се превръщат в истински робини на капиталиста. Те живеят в общежития зад ровове и бодлив тел, по цяла дузина момичета в една малка стаичка, натъркаляни върху тесни рогозки. Те се намират под постоянното наблюдение на надзорници и нямат право да излизат извън пределите на фабриката освен веднъж в месеца. Всекидневната им храна е паничка долнокачествен ориз и няколко късчета сурова риба. Но дори и тия горчиви залци работничките заплащат на своя „баща“, който ограбва нищожните им надници и с наем за квартирата, и с погашение на сумата, предплатена на родителите им за тяхното робство. И всичко това става не в миналите столетия на феодално безправие, а днес, когато японските управници рекламират империята като най-напредничавата азиатска държава. Постоянното недояждане, непосилният труд и затворническите условия на живот сломяват скоро крехкото здраве на японските работнички, които заболяват от туберкулоза и биват изгонвани от фабриките, преди да е изтекъл робският договор с „бащите“ им. В жестокия кръг на човешката експлоатация са включени и девет-десет годишни деца, чиито слаби фигурки са завинтени като дребни бурмички за тъкачните станове и машините. Те не познават радостта на детските игри, не тичат безгрижно из парковете да гонят водните кончета томбоо. Техните изпити и замислени лица изглеждат възмъжали от всекидневния глад.

Не по-малка е неволята и на японския селянин, който се е подслонил под сламения покрив на прогнилата бамбукова колиба, скърцаща под напора на ветровете и обливана от неспирните дъждове. Срещу жалката дрипа земя, която е наел от помешчика, той работи с многобройната си челяд от зазоряване до здрач, без да може да изкара препитанието си. След прибирането на ориза японският селянин отделя за господаря на земята половината от добива, а върху другата половина се нахвърлят като хищни врани лихварите и капиталистите, които раздават заеми и продават семена, торове и първобитни земеделски сечива. В тоя безмилостен грабеж държавата, разбира се, не стои на последно място. Милиардните военни разходи на японските милитаристи се покриват преди всичко от селяните, които съставят половината от цялото население на империята. Годишният данък на японския селянин е три пъти по-голям от данъка на дребния градски търговец и занаятчия със същия доход. Като плати всичките си задължения, на селянина, едва остава храна за няколко месеца. Към края на годината обикновено той е принуден да купува собствения си ориз на много по-висока цена, отколкото го е продал, за да изхрани семейството си. Ограбван отвсякъде и изправен пред гладна смърт, бащата продава дъщерите си на чайните и публичните домове, на фабриките и заводите в градовете. Но и с тия пари той не може да смъкне от плещите си грамадните дългове и затъва все по-дълбоко в тресавището на нищетата, докато най-сетне започва да яде корени и трева. В един от броевете на вестник „Сякай Ундо Цушин“ от 1937 година е публикувано следното писмо, изпратено до редакцията от селянина Кисараги, жител на село Таканемура: „Желая да продам дъщеря си. Съдействувайте. Животът ми е толкова тежък, че не мога да го продължавам повече. Заплашва ме гладна смърт и колкото и да ми е скъпо детето, друг изход нямам. Дъщеря ми Ханае е шестнадесетгодишна и не е грозна. Настанете я някъде наблизо до Шимоносеки. Разкош не й е нужен. В краен случай тя може да бъде изпратена във Формоза или в Манджурия. Спасете нашия дом.“ В тоя отчаян вик за помощ е заключена трагичната съдба на огромната маса от японския народ.

Безработицата в Япония се шири в неограничени размери. Фабриките и заводите изхвърлят непрестанно като непотребни отпадъци хиляди човешки същества. Тая неизброима армия от гладни и полуголи хора помрачава рекламния блясък на империята с нейните цъфнали вишни, копринени кимона и старозаветни церемонии. Масовите самоубийства на безработни са толкова чести явления, че едва ли не попадат в категорията на народните обичаи.

И все пак безправните роби не са само отчаяни хора и самоубийци. Срещу диктатурата на глада и свирепото „бащинство“ на ненаситните господари японският трудов народ води упорита борба. Вярно е, че поради късното зараждане на капитализма в Япония, както и поради липсата на революционен опит японският пролетариат е по-изостанал от пролетариата в другите капиталистически страни, но неговото класово съзнание непрестанно се изостря и укрепва във всекидневната борба срещу растящата експлоатация. След Първата световна война стачното движение се разгръща с могъщ размах по цялата страна. До бреговете на империята прелитат искри от Великата октомврийска социалистическа революция и запалват така наречените „оризови бунтове“, последвани от многобройни стачки.

Под огнения полъх на победилата Октомврийска революция през юли 1922 година се ражда Японската комунистическа партия. Родена в дълбока нелегалност, тя застава начело на широките трудови маси и поема защитата на техните интереси. Партията обединява около себе си редица профсъюзи, селски съюзи и организации на трудовата интелигенция и издига лозунги за незабавната евакуация на японските интервенти от Сибир, за признаването на съветското правителство от Япония, за установяване на търговски отношения със съветската страна. Японската компартия организира и ръководи стачното движение и борбата на селяните против помешчиците. Нейната засилена дейност и влияние сред трудовия народ дигат полицията на крак. По време на голямото земетресение през 1923 година, когато в развалините на пет префектури загиват стотици хиляди хора, височайшата японска реакция използува настъпилата суматоха, за да предприеме масови погроми над комунистите.

Въпреки терора и преследванията Японската комунистическа партия продължава своя героичен път на развитие, като преодолява успешно десните и левите уклони в бойните си редици. Нейният нелегален орган „Секки“ („Червено знаме“) минава тайно от ръка на ръка и вдъхновява народа за решителна борба с реакционните сили. Случайно попадналият брой от „Секки“ в ръцете на полицейските чиновници напомня опасна бомба, заредена с йероглифи. Смутени и изплашени от неспирния възход на партията, японските управници предприемат нови арести. Рано сутринта на 15 март 1928 година в тридесет и четири провинции на империята настава необикновено оживление. В дрезгавината на настъпващия ден многобройни полицейски хайки започват да чукат по вратите на предварително набелязаните къщи и да будят стопаните с викове: „Телеграма! Телеграма! Добро утро! Отворете!“ Няколко часа по-късно началникът на императорската обществена безопасност Кокицу докладва на министъра на вътрешните работи за арестуването на около две хиляди комунисти и техни съмишленици. След тая полицейска оргия ударите срещу „червената опасност“ зачестяват с още по-голямо ожесточение. Загива на бойния си пост генералният секретар на партията, работникът-металик Масаносуке Ватанабе. Но самоотвержените борци не прекланят глава пред издевателствата и продължават борбата по целия фронт на съпротивата.

Още преди своето болшевизиране Японската комунистическа партия отправя мощен протест срещу заробването на Манджурия. При първите признаци за подготовката на война тя разобличава злодейските планове на японските империалисти и се обявява решително против грабителския поход. И докато японската социалдемокрация, вярна на лакейския си нрав, върши своето предателско дело и увещава работниците да подкрепят императорската военщина, защото „без Манджурия не може да се построи социализъм в Япония“ — в същото време Японската компартия отправя от бойния си орган „Секки“ следното възвание: „Планът на японския империализъм за война против когото и да било предвижда преди всичко окупирането на Манджурия и Монголия. Сега японските империалисти се готвят усилено за въоръжено нахлуване в тия страни… Работници и селяни! Не давайте за войната нито един сен! Не превозвайте нито един войник! Отказвайте да плащате всякакви данъци, както и кръвния данък (военната повинност) за водене на империалистичната, грабителска война!…“ Веднага след започването на военните действия в Манджурия Японската комунистическа партия се обръща към работниците, селяните и войниците с манифест, в който се казва: „Армията на империалистична Япония завзе Мукден. Японската империалистична буржоазия направи първата крачка към окупирането ка Манджурия и Монголия… Това не е нищо друго освен добре обмислена реакционна провокация срещу трудовия народ на Китай и Япония, както и срещу трудещите се в СССР. Това е авантюра на варварски грабители и презрени убийци… Срещу Манджурия, срещу революционен Китай, после срещу Съветския съюз — такъв е маршрутът ка японския империализъм, авангарда на реакцията в Далечния Изток…“ Манифестът завършва с думите: „Другари работници, селяни и войници! Сключете съюз с китайските работници и селяни и се дигнете на борба в името на революционната солидарност! Искайте незабавното изтегляне на войските от Мукден и от всички заети местности! Искайте незабавното отзоваване на японската армия и на военните кораби от Китай и Манджурия! Не превозвайте нито един войник! Съпротивявайте се на всички военни действия на японския империализъм и на китайската реакция! Борете се с опасността от нова империалистическа война! За защита на СССР! Долу империалистическа Япония!“ Като бурен подземен поток нелегалната Японска компартия избликва из невидими пролуки на повърхността на живота и залива империята с антивоенни демонстрации, митинги и събрания. Тя е навсякъде в градове и села, във военните заводи, в казармите, във флотата, на фронта. Нейното революционно слово се пръска в стотици хиляди позиви и брошури, нейното въздействие върху гладуващия народ расте. Работниците стачкуват срещу извънредния труд при изпълнението на засилените военни поръчки, безработните и селяните искат да им се раздадат запасите от ориз, натрупани във военните складове. Влиянието на Японската комунистическа партия прониква в съюзите на писателите, художниците, артистите, музикантите, лекарите, правниците и обхваща цялата трудова интелигенция. Комунистическите идеи раздвижват такива масови организации като Съюза на запасните военнослужещи и Съюза на японската младеж, чиито милиони членове са полуфашистки настроени, но все пак си остават селски и дребнобуржоазни елементи. Партията се бори с несломима упоритост за създаването на широк общонароден фронт против фашизма и войната. Неин пръв помощник в антивоенната борба е героичният японски комсомол, който издига лозунга „Всеки комсомолец трябва да има най-малко двама приятели между войниците и моряците!“

Завоевателните походи на японския империализъм в Манджурия и Китай засилват шовинистичния бяс у императорските войнолюбци и нажежават атмосферата до краен предел. След закона за „опасните мисли“ и неговото постепенно превръщане в палаческа брадва срещу народа мракобесието се развихря с незапомнена сила. Управници и полицаи, офицери и фашисти, социалдемократи, хулигани, и будисти се надигат с яростна омраза срещу всяка демократична и свободолюбива проява. Арестите и убийствата достигат рекордни цифри. Известният пролетарски писател Такиджи Кобаяши издъхва в ръцете на инквизиторите точно тридесет минути след арестуването му, в полицейския участък. Падат един след друг и Уеда, Норо, Ивата — членове на Централния комитет на партията. Със смърт се наказват не само комунистите, но и техните съчувственици. Ренегати и провокатори, агенти на полицията се опитват да разстроят партийните редове и да предизвикат сред тях взаимно недоверие и враждебност.

Тия тежки удари разтърсват силно Японската компартия. Но в приливите и отливите на борбата тя носи непоколебимо своето окървавено знаме и призовава народа за непримирим двубой с императорските поробители и терористи. В армията и флотата избухват масови вълнения, много войници и моряци се наказват с разстрел. Между бойците и командуването в Шанхай и Нанкин възникват остри схватки, от полесраженията дезертират цели войскови части. В Осака седем хиляди войници отказват да заминат за Формоза, откъдето трябва да бъдат прехвърлени на китайския фронт. В навечерието на войната в Тихия океан стачното движение обхваща военния арсенал в Кокура и металургичния завод Цуруми в Йокохама.

За мъжествената борба на обикновения японски комунист против побеснелите самураи свидетелствува следният знаменателен случай. На 23 юни 1935 година в околията Линан в Източен Гирин един японски военен шофьор отвежда камиона си в глуха планинска местност, където обикновено се крият отредите на китайските партизани. Камионът е натоварен с шестдесет хиляди пушечни и картечни патрона, с гранати и бомби. Шофьорът дълго търси партизаните, но не може да ги открие. А наблизо вече припукват изстрелите на настъпващата японска част. Чува се и един самотен изстрел до самия камион. Когато китайските партизани отбиват японското нападение, в зората на изгряващата утрин те намират на планинската пътека камиона с мъртвия шофьор. В куртката му е скрито писмо, адресирано до тях:

„Скъпи другари от антияпонската народна армия и от всички антияпонски партизански отреди!

Донесох ви малък подарък — 60 хиляди патрона и много ръчни гранати и бомби. Аз исках да поговоря лично с вас за оная безкрайна любов, солидарност и уважение, които Японската компартия и японският трудов народ изпитват към вас, националните герои, към всичко близко нам и любимо на китайския народ, към славната компартия на Китай, която води заедно с нас борба против японските империалистични хищници. Аз ви чаках дълго, но не можах да ви дочакам. Чувам вече изстрелите на приближаващите японски войски. Какво мога да направя в това положение? Да се върна при японските войски — не искам и не мога. Аз реших да се самоубия и да ви оставя тоя малък подарък. Не зная дали ще го получите. Желая ви да го получите.

Силно ви стискам ръката. С другарски поздрав. Един от вашите японски другари комунисти.

 

23 юни 1935 г.“

Международната солидарност на японския народ минава през братската прегръдка на социалистите Плеханов и Сен Катаяма в Амстердам, пламва с революционно безстрашие в подвига на неизвестния японски шофьор и се разгаря в общата борба на цялото свободолюбиво човечество против империалистическите колонизатори и подпалвачи на нова война.