Включено в книгата
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Токио 1943

Осем милиона хора, седем милиона плъхове и милиарди щурци, москити и водни кончета — това е живото население на японската столица през време на Втората световна война. Броят на полицаите (униформени и цивилни) не е точно установен поради несъвършенствата на съвременната статистика, която не може да обхване техния всекидневен прираст.

Между някогашното шогунско средище Йедо и днешната метрополия на империята не съществува особена прилика, макар че и досега в Токио няма канализация и повечето негови къщи напомнят първобитните жилища на Токугавската епоха. В центъра на столицата се издигат високи железобетонни здания и европейски сгради във всички възможни стилове. Две неизменни снимки украсяват туристическите реклами и пътеводители на Токио, за да подчертаят неговия величествен вид на модерен град. Едната снимка представлява грамадната постройка Маруноучи срещу гарата, а на другата е снет от птичи полет търговският квартал Гинза с универсалните магазини и с официалните учреждения. Оттук нататък, само на няколко минути от центъра, човек навлиза вече в безкрайната мрежа от тесни улички с типичните японски къщици и широко разтворени дюкянчета, които излагат на показ не само всичката си стока, но и живата домашна панорама на търговеца с цялото му семейство.

От ранна пролет до късно лято въздухът на Токио е огласен от неспирното металическо цвъртене на особения вид щурци семи. Към тоя звук трябва да се прибави през всички годишни времена и равномерното тракане на милионите дървени налъми гета, с които японците се движат съвсем свободно по улиците и карат дори велосипеди. Най-сетне Токио има и трети своеобразен шум — това е тихото шуртене на вода, което иде от малките дворове на къщите с неизбежните водопадчета и поточета, лъкатушещи с живачен блясък край изкуствените скали от шуплив камък.

Японците — жени и мъже — носят националната дреха кимоно с всички добавки към нея — споменатите вече дървени налъми гета или сандалите зори, обути най-често на бос крак, късите платнени чорапи таби с отделна извивка за големия пръст, през който минава каишката на налъма или сандала. Жените се препасват с широки пояси оби, свързани на гърба с грамаден възел като възглавница, и така стегнати, едва дишат през горещите летни дни. Спасява ги само сгъваемото ветрило сенсу, забодено отпред на пояса им, за разлика от мъжете, които затъкват ветрилото си отстрани на кръста. Единственото несъответствие с традиционния женски тоалет е съвременната европейска прическа. Тя е заместила старинната фризура марумаге, пред чиито многоетажни кокове изпадаха в умиление Лафкадио Хърн и нему подобните любители на японската екзотика. Днес марумаге декорира главите на гейшите и на старите жени и само в тържествени случаи украсява главите на съвременната японка. Европейското облекло е широко разпространено в Япония, особено сред мъжете. Те имат навика да носят панталоните си малко смъкнати, с по няколко гънки над обущата, и мнозина не закопчават долното копче на жилетката, смятайки, че тая предвзетост на европейските суинги е изобщо задължително правило при носенето на жилетка. С голяма почит между японските бюрократи и буржоазни среди се ползува жакетът, който, както казахме, се явява символ на техния „европеизиран“ дух.

Най-неподправени и мили са малките япончета на пет-шестгодишна възраст, чиято психика още не е осакатена от суеверия, предразсъдъци и самурайска дресировка. Те тичат по улиците и парковете и ловят водните кончета томбоо с дълги бамбукови пръчки, намазани на върха с овесено лепило. Или пък, събрани в кръг, играят на джанкен, като размахват ръцете си в разни хватки и се провикват с тънките си гласчета: „Джан-кен-пон! Хооре-кооре-хос!“ — думи, които нищо не значат и напомнят нашенските „ала-бала портокала“. Но щом тръгнат на училище, тия прекрасни човечета с живи, умни очи попадат веднага под влиянието на мракобесника-учител, който започва да ги затъпява със средновековния култ към императора и да ги подготвя за бъдещи богове, предопределени да завладеят света.

Според разписанието на природните явления сезонът на дъждовете нюубай започва от средата на юни и свършва към средата на юли. Тогава Токио е замрежен от неспирен дъжд, който лакира асфалта на улиците, дърветата, сивите кръгли керемиди на къщите, и целият град се превръща в гигантско лаково изделие. Мътното жълто слънце просветва през облаците и парливите му лъчи се разтапят в златисти изпарения. Сред тая нажежена влага астматиците поемат с мъка дъха си и по предметите се наслоява зелен прашец от плесен. Край ухото на човека се носи тънкото бръмчене на безброй невидими москити, които проникват през вратите и прозорците, през противонасекомните мрежи и дрехите и хапят настървено потната човешка плът. След периода нюубай, разбира се, дъждът не спира, а продължава да вали неофициално и без разписание. Понякога океанският вятър развява капките му и засипва стъклата на прозорците сякаш с игли.

И все пак, ако дъждовете са само досадни, тайфуните и земетръсите са просто опасни. Ураганът на тайфуна връхлита върху Токио обикновено през месец август и в продължение на няколко часа беснее с такава разрушителна сила, че изскубва из корен вековни дървета, събаря сгради, къса електрически жици, носи из въздуха домашна покъщнина. По време на тайфуна градът се върти в някаква адска вихрушка, която не могат да укротят никакви богове. В поредицата на природните явления земетръсите заемат челно място. Вулканичният японски архипелаг потръпва непрекъснато и сеизмографите отбелязват всеки ден по три-четири труса. Както седи в стаята си, човек внезапно усеща леко замайване, стените започват да пращят, прозорците потракват, вратата се отваря тайнствено и след няколко секунди всичко замира отново в покой. Но трусовете не винаги са тъй невинни. От време на време японската земя се гърчи като разярено митологично чудовище и от лицето й изчезват сред стихийни пожари и наводнения цели селища и стотици хиляди хора.

Такава е суровата японска природа, която се успокоява привидно през октомври и ноември. Тогава времето е слънчево и не валят дъждове. Тогава цъфтят хризантемите и Токио е забулен в платиненосинкава мъгла.

* * *

Ако не са грамадните йероглифни надписи и плакати, ако по асфалтовата настилка не тракат дървените налъми на неспирния поток от минувачи в кимона, Гинза би приличала на всяка многолюдна европейска улица. Преди войната тук е туптяло с могъщ и нервен ритъм златното сърце на търговията — сега то бие едва-едва, сякаш всеки миг ще спре. Народът няма пари и предпочита да зяпа, вместо да купува. А по витрините все още се виждат стоки: пъстроцветни коприни и брокатени пояси оби, емайлови вази, изделия от лаково дърво и от костенуркова черупка, накити от култивирани перли, най-различни кукли от дърво, от гипс и от глина, старомодни дамски шапки, премесени от Европа с първите филми на Грета Гарбо, странни мъжки обуща, островърхи и корясали като сушена риба. И после, през всеки два магазина — очила, очила, очила и фотографически апарати, поразително напомнящи по форма лайки и кодакси, но с толкова първобитни обективи, че снимката с тях винаги изглежда направена по време на тайфун. Японската оптика наистина не стои на голяма висота, но затова пък японските компаси са забележителни. Никъде по Гинза човек няма да види часовници. Те са отдавна продадени и сега по витрините на някогашните часовникарски магазини са изложени в изобилие малки ръчни компаси с каишки. И понеже японците имат вродена слабост към всякакъв вид механизми, те купуват тия компаси, носят ги на ръцете си вместо часовници и са доволни. Вярно е, че компасът не може да измерва времето и изобщо да се сравнява със сложния часовников механизъм, но все пак и той има стрелка и показва поне посоката, в която се движиш. А за средния японец това е предостатъчно, защото всъщност часовете на неговия собствен живот се измерват от божествения часовник на императора.

От време на време минувачите хлътват в полутъмното преддверие на някоя антикварница, където ги облъхва студената тишина на един недействителен свят. Те пристъпят бавно и разглеждат с благоговейно смирение натрупаните наоколо предмети. Ето бога на мъдростта Фукурокуджин със своята необикновено висока глава, ето дебелия и безгрижен бог на веселието Хотей с разголен корем, ето червената кълбовидна фигурка на будисткия монах Дарума, който прекарал цели девет години в неподвижно съзерцание и загубил нозете си, ето още безброй други божества и герои на японската митология. Но общото внимание е устремено не в тия идоли, нито в позлатените семейни олтари от лаково дърво, нито в окачените по стените картини — щампи и какемона. Има нещо друго, което привлича погледите на всички.

В средата на антикварницата, зад широка стъклена витрина, са кръстосани две тежки самурайски саби. Мълчаливите посетители стоят прехласнати пред това видение, изплавало из сянката на миналото, и не мърдат. Средният японец е готов да замени кимоното с европейски дрехи, ориза — със свински котлет, йероглифните знаци — с латиница, но в никакъв случай не би могъл да се откаже от езическата си почит към самурайската сабя катана. В Япония сабята се пази като свещен предмет и всяко невнимание към нея се смята за обида, нанесена на нейния собственик. Тежко на оногова, който си позволи дързостта да прекрачи оставената на земята катана. Той опозорява завинаги името си и рискува да бъде обявен за опасен враг на империята. Самурайската сабя символизира не само агресивността на японския империализъм, но и неговата безогледна жестокост. До 1867 година, сиреч до самото навечерие на ерата Мейджи, в Япония все още е съществувал зловещият обичай тамешигири, или така нареченото „опитване на сабята“. Тогава всеки самурай, притежател на нова сабя, е имал законното право да застане привечер на ъгъла на някоя улица и да отсече главата на първия беззащитен минувач. Днес обичаят тамешигири не съществува, но самурайската сабя осъществява грабителския идеал за Велика Източна Азия. И макар че нейното острие чертае с кървави йероглифи историята за масовите кланета на мирния китайски народ и на туземците в завоюваните острови, преклонението пред тоя мрачен символ на насилието стига до култ. Заминаващите на фронта офицери плащат фантастични суми за ония старинни саби, чиято дръжка е облечена в акулова кожа и е омотана с най-тънка копринена нишка. Съвременните японски самураи са дребни на ръст, носят зелени куртки с брич-панталони и жълти ботуши. Техните къси фигурки с ниско остригани глави изглеждат твърде гротескни с големите извити саби, които стигат почти до мишниците им. Но това не им пречи да имат горд и самоуверен вид особено когато държат в ръката си някоя самурайска катана. Според вярването, в острието на такава сабя е скрита душата на нейния майстор и затова японците грижливо бдят да не би тя случайно да се изпари. Иначе трудно може да се обясни защо мнозина офицери носят сабята си не само в обикновена кожена ножница, но и в нарочно ушит платнен калъф, здраво стегнат около дръжката.

На Гинза се намират големите универсални магазини, които военновременното производство е запълнило с бамбукови или хартиени изделия. Металически предмети почти не се виждат. Япония се готви за стогодишна война, а вече на втората година от обявяването й императорското правителство нарежда да се предават за нуждите на армията железните огради, бронзовите паметници, водосточните тръби, отоплителните радиатори на европейските здания и дори ножовете и вилиците, доколкото те съществуват изобщо в японските трапезарии. Бамбукът, който бе изместен от желязото в градивния кипеж на ерата Мейджи, се връща отново в живота. Неговото приложение в индустрията стига чак до производството на грамофонни игли. От бамбук не могат да се правят само трамвайни и железопътни релси, оръжия и снаряди.

Пред вратите на универсалните магазини „Мацуя“ и „Мицукоши“ стоят постоянно японки с някакво бяло платно в ръцете, изпъстрено с червени бодове.

Те се кланят на минаващите жени и ги молят да ушият по един бод на платното. След като съберат по хиляда бода, японките правят от тия платна пояси-амулети, наречени сеннин-хари, които подаряват на близките си, заминаващи за фронта. Но както радиаторите и вилиците не могат да спасят разклатената военна индустрия на Япония, така и чудотворните пояси с хиляда бода не могат да запазят японските войници от смъртоносния вражески куршум.

Вечер по Гинза изникват дълги редици сергии, на които амбулантни търговци и занаятчии излагат своята пъстра стока. В тоя открит пазар може да се намери всичко: дървени налъми и сламени сандали, порцеланови изделия, ветрила, пръчици за ядене, капани за мишки, бамбукови кафезчета за щурци колкото кибритена кутия, позлатени гипсови статуйки на Наполеон и Бетховен (и двамата родени в японски калъпи) и дори ножове за харакири, макар че днес японците не са любители на тоя род самоубийство. Край сергиите се виждат изрезвачи на силуети и изобретатели на всякакви фокуси, събрали около себе си купчинки от любопитни. Самотен в своя пророчески занаят, седи до малка масичка под светлината на тайнствен фенер с йероглифи и някой гладен хиромант, който предсказва бъдещето само за няколко сена[1]. Най-сетне върху самия тротоар са разгънати рогозки с най-неподозирани вехтории от всички краища на света. Редом с празното шишенце от парижки парфюм тук се търкаля мюнхенска халба за бира, седефено пейзажче на Женевското езеро или почернял руски пагон, изминал странен път от някогашната битка при Порт Артур до днешната дрипава рогозка на уличния продавач.

Към полунощ Гинза опустява и от подвижния пазар остават само късове хартия, които вятърът развява по асфалта на обезлюдената улица.

* * *

Японската къща прилича на грамадна детска играчка. Зад нейните външни стени е скрита някаква невидима пружина, която движи хората вътре и ги прави да изглеждат почти недействителни. В тая курдисана играчка всекидневният живот на средния японски гражданин протича сред поклони и усмивки, с точно отмерени жестове, със строго определени церемониални правила. Още в преддверието на къщата японецът си събува дървените налъми, сандалите или обущата и слага на нозете си чехли. В японска къща и в японски чаен дом се влиза само по чехли. Ето едно голямо неудобство за чужденеца, който живее в Япония. Той трябва да мисли постоянно за краката си и да си обува всеки ден здрави чорапи, защото не знае дали няма да му се случи да отиде в някой чаен дом, иди да посети къщата на някой японец, макар че японските къщи обикновено са затворени за чужденци.

Подът на играчката-къща е излъскан като стъкло и е покрит с татами — тънко плетени рогозки от оризова слама. Стените са съчетание от дървени рамки и решетки, облепени с хартия. Те се плъзгат по жлебове в пода и според желанието на стопанина цялото помещение може да се разделя на отделни клетки или да се превърне в една голяма стая.

Японската къща плува в мека светлина, която прониква отвън през закнижените стени. В нея няма прозорци и завеси, няма кревати, маси, столове, гардероби, печки. Японците спят на пода и се отопляват през зимата с глинени мангали хибачи, наследени от далечните векове. Наредбата наоколо е проста, лека, подвижна. Тук има само рогозки, една ниска масичка от лаково дърво и две-три възглавници за сядане. В тясната ниша токонома е поставена ваза с цветя и традиционният сгъваем пейзаж какемоно, който се сменява според сезона. И това е всичко. Пред европейското жилище с неговите неизбежни кресла, кушетки, килими, килимчета, семейни портрети, етажерки и табуретки, отрупани с безброй дреболии, японската къща изглежда празна и необитаема. От тая тържествена пустота лъха студенина и неприветливост.

Чужденецът изпитва истинска мъка сред такава обстановка. Той има чувството, че е твърде недодялан за тая чуплива играчка и че при най-малкото непредпазливо движение може да спука някоя от книжните стени, да удари главата си о тавана, да събори целия дом, построен сякаш на шега. Но ето че домакинът дръпва една стена и гостът въздъхва с облекчение. Пред погледа му се открива малка градинка с изкуствени скали и шуртящо водопадче, с калдъръмена пътечка и каменен фенер. Тук растат дървета-джуджета — вишни на петдесет години, дъбове на двеста години, които се побират в саксии.

За чужденеца много неща в Япония са просто необясними и парадоксални. Строежът на японската къща например започва от покрива, който се сглобява най-напред и се поставя наблизо до бъдещата постройка.

* * *

Средният японски гражданин, когото ние ще наричаме Ямазаки сан, е интересна личност. Той е нисък на ръст, носи зелена чиновническа униформа и очила, знае около четири хиляди йероглифа и с право може да се смята за интелигентен човек. Ямазаки сан работи в някакво държавно учреждение й под пръстите му постоянно трака малкото сметалце соробан. От време на време той дига телефонната слушалка и води безкрайни делови разговори с колегите си от други учреждения и предприятия. „Мо̀ши, мо̀ши!“ („Ало, ало!“) — провиква се със служебна сериозност Ямазаки сан и когато му се обадят от другия край на жицата, той става от стола си и започва да се кланя усмихнат на невидимия си събеседник, като му съобщава какво е времето днес и какви са изгледите за утрешния ден. После, все тъй усмихнат, се извинява за безпокойствието и чак на края решава да заговори за същината на работата, след което отново се извинява и отправя многобройни благопожелания към събеседника си. Така разговаря Ямазаки сан по телефона и нищо не е в състояние да промени тоя негов стил на разговор. Ако в дома му случайно избухне пожар, той ще вземе пак тъй сериозно слушалката и пак тъй усмихнат ще започне да осведомява дежурния пожарникар за времето, да му иска извинения за безпокойствието и докато пожарникарят разбере къде трябва да се изпрати пожарната команда, къщата на Ямазаки сан ще бъде вече изгоряла.

При запознаване освен обичайните поклони и усмивки Ямазаки сан предлага и визитната си картичка, която заменя същевременно всякаква официална карта за самоличност. Той изразходва годишно няколко хиляди визитни картички и събира толкова чужди. За да подчертае доброто си възпитание, Ямазаки сан поема шумно въздух през стиснатите си зъби и това съскане се смята за израз на най-голяма японска учтивост.

Ямазаки сан вярва непоколебимо в божествения произход на императора и в превъзходството на расата ямато над всички други раси. Той живее с езическия култ към миналото, благоговее пред самурайската сабя, прекланя се пред божествените души на своите праотци. За него легендата е много по-реална от действителността и мозъкът му е омотан в гъста паяжина от предразсъдъци, суеверия и великояпонски теории. Затова редица съвременни явления и факти са му съвсем чужди и необясними. Ямазаки сан например не може да си представи, че китайците и корейците имат също право на свобода и независимост и че те не се нуждаят от японско опекунство. Той не може да проумее защо японският пролетариат стачкува за увеличение на надницата си, а не я приема като дар от боговете. Най-сетне Ямазаки сан не се съмнява нито за миг, че Япония може да загуби войната.

Ямазаки сан е интимен приятел на махленския полицай омавари сан (уважаемия господин, който обикаля наоколо) и негов предан помощник. Той му поверява всички сплетни в махалата, осведомява го за всяка съмнителна проява на съседа си, за всяко чуждо посещение в тая или оная къща. За Ямазаки сан полицията е най-сигурната опора на империята и на нейните свещени традиции.

В моменти на затруднение Ямазаки сан има навика да се почесва по тила. Ако му зададете някой въпрос, на който не иска да отговори, той се прави, че не ви чува, и в такъв случай лицето му приема съвсем глупав израз.

Учтивостта на Ямазаки сан стига дотам, че той нарича плъха незуми сан (господин плъх), а императорския кон удостоява с генералски чин. Когато преживява нещастие, Ямазаки сан се усмихва. Когато съобщава за смъртта на близък човек или изказва съболезнования за чужд покойник, пак се усмихва. Изобщо лицето му е винаги усмихнато, за да не смущава душевното спокойствие на събеседника си. Тая негова учтивост, разбира се, не му пречи да се отнася с открито презрение към жена си и да проявява непримирима враждебност към всички азиатски народи.

След работа Ямазаки сан обича да се повесели в някой чаен дом, да се позабавлява с гейшите, да си пийне саке. Да го придружим, прочее, до чайния дом, който сияе с особен блясък в пъстрия букет на легендите за Япония.

* * *

В тая топла вечер ние дълго обикаляме из покрайнините на Токио. Ту се губим в сянката на притихнали храмове, пред чиито стълби се зъбят страшни будистки чудовища, ту минаваме край малки дюкянчета, където полуголи стари японци седят неподвижни като идоли и търпеливо чакат купувачи на своите книжни ветрила, бамбукови играчки и порцеланови статуйки на богинята Кванон.

Най-сетне ние потъваме в една глуха уличка на квартала Мукоджима. От двете страни на уличката се редят малки двуетажни къщици, долепени една до друга, с мъждиво блещукащи йероглифи над вратите. Това са чайните домове — последните дишащи заведения сред безкрайната пустош на японската столица, зловещо смълчана от далечния тътен на войната.

Ямазаки сан оглежда колебливо къщите, които си приличат толкова много, мърмори нещо по японски и изведнъж открива познатия дом.

Тихо разтваряме една врата (В Япония всичко се върши тихо) и по тясна калдъръмена пътечка се приближаваме до друга врата, на чийто праг ни посреща стара японка в кимоно и с марумаге на главата.

— Комбан-ва! Йоку ирашаймашита![2] — казва усмихната японката, като се покланя дълбоко.

Кланя се и Ямазаки сан и тая взаимна размяна на поздрави трае около пет минути. Според японския обичай, когато двама японци се поздравяват, всеки прави дълбок поклон срещу другия с притиснати на коленете длани. После те се изправят почти едновременно, поглеждат се косо, само с крайчеца на едното око, разменят си учтивости и пак се кланят. След това отново се изправят, отново се душат недоверчиво, отново любезничат и се кланят за трети път. След третия поклон сложната поздравна церемония може да се сметне за завършена, но тогава пък добре възпитаните японци започват неизбежния разговор за времето, и то с такава сериозност, сякаш и двамата са професионални метеоролози. Едва след като те говорят най-малко още пет минути дали ще вали дъжд, или ще грее слънце, бариерата помежду им се дига и всеки вече е свободен да приказва по-просто и естествено.

Когато влизаме в полуосветеното преддверие на чайния дом, нас ни чака ново изпитание. Тук ние трябва да си събуем обущата и да сложим на нозете си някои от ония чехли, които стоят наредени покрай стената. Докато аз седя на стъпалото и се събувам, Ямазаки сан е вече по чехли. Японецът притежава забележителна ловкост да се освобождава от обущата си. Достатъчно е само да тръсне веднъж крака си във въздуха и обувката му, почти винаги широка и развързана, се изхлузва съвсем леко.

Изкачваме се на втория етаж, където стопанката на заведението плъзга встрани една книжна врата и ни въвежда в малка стаичка. Както в другите чайни домове, така и тук подът е покрит с рогозки, в единия край е сложена ниска маса от лаково дърво, а край масата са наредени меки възглавници за сядане. Никакви други предмети не се виждат наоколо освен ваза с цветя и пейзаж с планината Фуджи, поставени в свещената ниша токонома — тоя олтар за цветя и картини, в който вехне еднообразната украса на всяка японска къща.

Много се е писало за гейшите и за японските чайни домове (странно наименование на заведения, в които чай почти не се пие). Повечето автори изопачават така възторжено действителността, че наистина карат читателя да въздиша мечтателно и искрено да съжалява, задето не се е родил в Япония. Самите японци хранят още по-благоговейно отношение към чайните домове, но това е тяхна вродена слабост и ние не трябва да им се учудваме. Японецът пристъпва в чайния дом като в храм и щом кръстоса нозете си пред ниската лакова маса, започва да се чувствува вече като в кабаре. След всяка изпита чашка саке сантименталното му въодушевление непрекъснато расте и когато той сръбне достатъчно количество от тая оризова ракия, става червен като рак и се преобразява до неузнаваемост. Тогава синът на слънчевата империя излиза от своята азиатска затвореност, развеселява се, пее старинни песни и в това харемско настроение у него неочаквано се пробужда непреодолимото желание за шегобийство — да остроумничи и да разсмива гейшите с наивни духовитости и закачки. За японеца чайният дом не е само място за развлечение. Тук се уреждат търговски сделки, изглаждат се семейни недоразумения, уговарят се бъдещи бракове, обсъждат се политически въпроси. Тук японското министерство на външните работи Гаймушо дава официални приеми на чуждите дипломати. През 1943 година същото министерство чествува тригодишнината от сключването на Тристранния пакт в един чаен дом при най-весела обстановка, с танцуващи гейши и затова може би краят на силите от оста беше така водевилен и безславен.

Току-що сме седнали на меките възглавници край масата, и в стаята се явяват три гейши в пъстри копринени кимона. За тях ние очевидно сме някакви живи светци, защото още със самото си влизане те падат ничком на рогозките и ни поздравяват с метани. След това езическо поклонение пред нашите неземни личности гейшите се приближават със ситни стъпки към нас, коленичат и сядат върху обърнатите си пети. Ако чужденецът пожелае да им подражава и се опита да заеме същото седнало положение, след една минута само той ще почувствува такива адски болки в ставите, че когато се изправи, трудно ще може да стои на нозете си. Но за японците тая поза е съвсем естествена и дори удобна.

Започва се нова церемония с нова размяна на любезности. Ямазаки сан си поема шумно въздух през стиснатите си зъби и разговаря поред с трите гейши. Той ги разпитва за имената им, осведомява се покровителствено за здравето им, предлага им цигари. Гейшите се кланят признателно и се заливат в безпричинен смях, за да подчертаят не само доброто си настроение, но и своето отлично възпитание. И сред това учтиво съскане през зъби и угодническо кикотене се разнасят в най-различни тонове познатите възгласи на взаимно учудване и изненада: „А соо дес-ка! А сон-скаа! А со дес-нее!?!“ Стопанката на чайния дом наблюдава питомките си с явно задоволство, после им дава мълчаливо знак да пристъпят към втората част на забавата. Тогава гейшите стават и със същия ситен вървеж на курдисани кукли изчезват зад книжната врата.

Минават няколко минути и трите девойки се връщат с големи подноси в ръце. Върху ниската маса пред всекиго от нас се слагат по десетина чинийки и купи, пълни с най-чудновати японски лакомства: супа от водорасли, късчета сурова риба, варени бамбукови връхчета, панирани листца от цвят на хризантема и всевъзможни други екзотични деликатеси, чийто произход чужденецът в никакъв случай не може да разгадае. Наглед всички тия загадъчни ястия са все пак приемливи, но щом човек ги сложи в устата си, има чувството, че е изправен пред най-опасното вегетарианско изпитание. Супата от водорасли например напомня вмирисана гореща вода, в която плуват нишки от зелена прежда, а панираните хризантеми по нищо не се различават от пържен в брашно станиол. Само оризовите топки, наредени в широка чиния на масата, изглеждат истински, но те пък са примесени с някакви особени подправки, които придават на ориза вкус на варен каучук. Разбира се, в тия гладни военни години, когато жителите на Токио получават месечно по едно яйце и по деветдесет грама месо, а седмичната им оризова дажба едва се равнява на шепа ориз, наредените пред нас блюда представляват истинско разточителство за японеца.

Ямазаки сан отхлупва нетърпеливо капака на черната лакова купа пред себе си и като чистокръвен потомък на богинята Аматерасу Оомиками започва да сърба шумно горещата супа от водорасли. Топла пара облъхва лицето му и замъглява стъклата на очилата му. Личи си, че апетитът му е прекомерно изострен. Като свършва със супата, той се нахвърля безразборно върху останалите чинийки и панички, върти между пръстите си тънките пръчици за ядене и с неподражаема сръчност поднася до устата си ту късче риба, ту оризова топка, ту нещо друго. Аз се мъча да го следвам, но не ми върви. Моята супа е наполовина изпита, а проклетите дървени клечици постоянно изпускат върху нозете ми всяка хваната хапка. Слава богу, че най-сетне съзирам в една чинийка спасителните сора-маме — зърна от нашенска бакла — които, макар и зелени, са несравнимо по-вкусни от всичко останало. Аз пресягам направо към чинийката и съвсем сигурно поемам зърната с два пръста.

Докато ние ядем или, по-право, докато Ямазаки сан яде, а аз се залъгвам със сора-маме, гейшите отстрани непрестанно ни наливат саке в малки порцеланови чашки. Ракията е слабичка и има не много приятен мирис, но тя е любимото питие на японците. Поради войната производството на саке е ограничено, ала все пак всеки японец получава на месец по два литра срещу купон. Това количество, разбира се, съвсем не е достатъчно за бохемски настроените верноподаници на императора и те си набавят недостига или на черна борса, или в чайните домове, където посетителят има законното право да изпие сто грама саке, а понякога дори и повече, ако се ползува с благоволението на стопанката. Тук трябва да отбележим, че средният японец обича алкохола, но не може да издържа продължително пиене и да се бори със силни напитки. На един прием в съветското посолство в Токио по случай празника на Октомврийската революция четирима висши чиновници от японското министерство на външните работи бяха любезно изнесени на ръце, понеже се оказаха безсилни да устоят на руската водка. Колкото и странно да изглежда, пиянството в Япония не само не е осъдително, но, напротив, се смята за своенравна проява на героизъм и на мъжко достойнство. Когато някой японец се напие, всички негови приятели и роднини ликуват и после седмици наред разправят с радост как, да речем, Сато сан се напил и какво станало след това. Сам Сато сан се чувствува дълго време като юбиляр и щом подвигът му почне да се забравя, той се напива отново и по тоя начин постоянно поддържа престижа си сред обществото.

Според приетата обредност в чайния дом гостът е длъжен да предложи на гейшата, която му прислужва, саке от собствената си чаша. Затова и ние поднасяме от време на време нашите пълни чашки на коленичилите край масата гейши. Те ги приемат с усмивки и поклони, изпиват на един дъх ракията и като изплакват чашите в нарочно поставената купа с гореща вода, връщат ни ги пак с усмивки и поклони. Но ето че и незаконно поднесената ни дажба саке е вече изпита. Ямазаки сан, разбира се, е мислил предварително за настъпването на тоя съдбоносен миг и сега се проявява като същински чародей. Съвсем неочаквано той бръква в задния джеб на панталона си и измъква оттам едно плоско шишенце с уиски. Ефектът от тая негова постъпка е поразителен. Сред общата изненада Ямазаки сан държи половинчасова реч и обяснява надълго и нашироко как това уиски, оригинално шотландско, му било подарено от някакъв приятел, който го бил купил в Шанхай, и тъй нататък. После знаменитото шишенце минава от ръка в ръка и всяка гейша, за да засвидетелствува вниманието си към госта, пита с учтиво любопитство: „Това уиски ли е?“ — на което Ямазаки сан отговаря блажено: „Да, това е уиски!“ Тогава гейшата се провиква учудено: „А соо дес-ка!“ — и предава шишенцето на следващата гейша, която повтаря точно същия въпрос и изразява учудването си точно по същия начин.

За Ямазаки сан целият тоя безсмислен разговор и тая измерена с милиметри учтивост могат да имат някакъв дълбок смисъл, могат да крият в себе си неповторимо очарование, но за чужденеца, чистосърдечно казано, всичко туй е твърде скучно. В чайния дом човек изпитва мъчителното чувство, че се намира на милиони километри далеч от действителния свят. Това, което тук, зад книжните стени, изглежда живот, е всъщност само бездушно отражение на живота, пречупено през хиляди церемониални условности и формули, един нерадостен парад на кукли, които са осъдени да играят ролята на живи същества.

Вечерята завършва с обичайната чаша зелен японски чай без захар. Започва третото и последно действие на забавата: танцът на гейшите. Трите девойки излизат навън и след малко се явяват отново. Една от тях носи триструнния инструмент самисен и коленичи в дъното на стаята. Другите две застават встрани. Сега трите гейши изглеждат странно тържествени като на старинна гравюра. В настъпилата тишина избръмчават еднозвучните тъжни струни на самисена и коленичилата девойка запява провлечено древна японска песен. Двете танцьорки извиват бавно телата си и зачупват отсечено ръце. Тоя пантомимен танц, който иде от епохата Токугава, събужда у Ямазаки сан задрямалото му феодално чувство. Той глътва чашка уиски, разтърсва вдъхновено глава и започва да приглася. Гейшите танцуват, самисенът маркира стъпките им.

У мнозина европейци съществува погрешното убеждение, че гейшите са леки жени. Без да бъдат девственици, те не са проститутки. Тия бедни селски девойки са напуснали своите бамбукови колиби още като малки деца и са дошли в града, за да спасят родителите си от гладна смърт. Милосърдните стопанки на чайните домове са броили на бащите им по четири хиляди йени[3] и срещу тая сума са взели под своя закрила бъдещата гейша. И всичко туй е станало без насилие, чисто по японски — с взаимни поклони и с неизбежната размяна на безброй любезности. Понякога, разбира се, бащата на момичето остава само с няколкостотин йени в ръка, защото е стар длъжник на държавата и трябва да си плати данъците, но в такъв случай той живее поне с утехата, че императорските бирници го смятат за честен човек. След сключването на спогодбата между родителите и стопанката на чайния дом малкото момиче се откъсва от родното си гнездо и отива да живее в къщата на своята благодетелка. Там тя го възпитава на добри обноски, учи го да танцува и да свири на самисен, дресира го да се усмихва във всяко време. Когато девойката навърши петнадесет години и бъде превърната в послушна кукла, тя получава званието гейша, облича се в копринено кимоно на зряла мома, лакира чудноватата си прическа марумаге с масло от камелия и боядисва лицето си с порцелановобяла помада, за да заличи от образа си всяка следа на жив човек. Така натруфена, гейшата пристъпва прага на чайния дом и до двадесет и седем годишната си възраст вехне зад неговите дървени решетки и книжни врати, като забавлява гостите и им налива саке. По-рано от тоя срок тя няма право да напуска своята господарка и да се завърне при родителите си, освен ако не се откупи, което почти не се случва. Някога е имало прочути гейши, които са се омъжвали за видни японски държавници и са играли роля в политическия живот на страната. Днес видните японски държавници предпочитат да бъдат само акционери в чайните домове, където гейшите са скромно надарени артистки. Традицията е запазила и едните, и другите за слава и чест на императора, под чието височайше покровителство се извършва тая срамна покупко-продажба на хора, макар че подобен род търговия е официално забранена в Япония.

Ямазаки сан допива последната глътка уиски и става стопроцентов джентълмен. Лицето му отдавна е обагрено с оная гъста руменина, която издава прекрасното му настроение, и той решава да извърши някакъв нечуван подвиг. Когато звуците на самисена замират и двете танцуващи гейши се покланят дълбоко, Ямазаки сан дълго възхвалява техния талант, после става от възглавницата и пришепва нещо на едната танцьорка. Тя кима одобрително с глава, излиза бързо навън и донася отнякъде един грамофон и кутия с плочи. Няколко минути по-късно иглата на мембраната засъсква предупредително и в стаята се разнася острото тенекиено мяукане на някакво танго. Ямазаки сан пристъпва към осъществяването на замисления от него невероятен подвиг, хваща една от гейшите и започва да се върти с нея върху рогозките. От време на време той извръща глава към мен, поглежда ме победоносно и очевидно иска да разбере дали съм смаян. Аз наистина съм смаян, но не от неговото забележително хрумване, а от смешната подробност, че той и гейшата танцуват по чорапи, и то под звуците на вражеска американска музика, която е забранена. Тангото се размотава неудържимо и един свиреп човешки глас повтаря така ожесточено „Ай лъв ю“, сякаш ругае някого, а не шепне любовно признание. Какви са тия японски патриоти, които търпят подобни песни и не зачитат собствените си закони особено сега, когато се готвят за десант в Австралия?

Навярно Ямазаки сан би сложил на грамофона още някоя американска плоча и би продължил да танцува напук на правителствените наредби, ако полицейският час не е отдавна минал. В съседните стаички не е останал вече нито един посетител. Ние сме последните гости, които злоупотребяват с проявената към нас любезност. Ямазаки сан мушва тайнствено в ръката на стопанката адреса, на който тя ще изпрати нашата сметка. В японските чайни домове добре възпитаните клиенти не вадят пари и не плащат консумацията си веднага.

Сбогуваме се и се кланяме. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Обуваме обущата си и отново се кланяме. Веднъж. Два пъти. Три пъти. В полуосветената рамка на вратата остават четири женски фигури, които продължават да се кланят.

Милиони щурци свирят в топлата звездна нощ.

* * *

В седми век от нашата ера японците заимствуват китайската йероглифна азбука, като я приспособяват към особеностите на своя език. Китайските йероглифи изобразяват цели думи и понятия, а не отделни букви и срички. Те се изговарят различно на китайски и японски. Към края на девети век се създават и двете слогови азбуки катакана и хирагана от по петдесет и един знака, съставени от съкращенията на някои китайски йероглифи. В катакана са взети отделни елементи от графичното изображение на йероглифа, а в хирагана всеки знак е опростен бързопис на цялата йероглифна фигура. Въпреки съществуването на двете слогови азбуки днес нито една от тях не се употребява самостоятелно. Съвременното японско писмо е съчетание от китайски йероглифи и от знаците на катакана и хирагана. Затова, противно на европейските правила, изучаването на едната или на другата азбука съвсем не е достатъчно, за да може да се чете японска книга или вестник. Японският читател трябва да познава добре и още няколко хиляди йероглифа.

Китайската азбука канджи наброява над тридесет хиляди йероглифни знака. Задължителното първоначално образование предвижда две хиляди йероглифа, средното — четири хиляди. Студентите във висшите учебни заведения товарят мозъка си с още някоя и друга хиляда, като не се смятат математическите формули и научните термини, за чието обяснение трябва да владеят и някой европейски език. Японците пишат чуждите собствени имена и думи със знаците на азбуката катакана. Но тъй като в японския език не съществува звукът „л“, който е заменен със звука „р“, а японската фонетика не търпи две или повече съгласни заедно (с изключение на „дж“ и „дз“), обикновено се получават такива странни звукосъчетания, които нямат нищо общо с оригиналната чужда дума. Японците пишат и произнасят не Аляска, а Арасука, не Карл Маркс, а Каруру Марукусу, не Брюксел, а Бурацусеру. Те наричат Англия Ейкоку, а Америка — Бейкоку.

В тия непроходими йероглифни джунгли мисълта никога не може да се разкрие в своя точен израз. Нейното писмено изображение плува в мъгла от догадки и съчетания на различни понятия. На японски език човек се нарича „хито“, сила — „чикара“, кола — „курума“. Но йероглифите на тия думи, наредени един до друг, се четат „джин“, „рику“, „ша“ и образуват думата „джинрикуша“ (съкратено рикша), сиреч — кола, карана от човек. Думата „хаши“ значи мост, но значи и пръчици за ядене. Същата дума има над десетина други значения и се пише с различни йероглифи. Често пъти, за да могат да се разберат, двама японци чертаят с пръст върху коляното си съответния йероглиф на думата, която затруднява разговора им.

Докато с усвояването на латиницата или кирилицата човек може да овладее всяка наука и да се самообразова, японецът трябва да се изкачва по стълбата на познанието с постоянно растящ товар от писмени знаци. При такава степенувана грамотност хората от народа остават, естествено, на първото стъпало и нямат възможност да вървят напред. Императорската просветна политика съзнателно прегражда пътя на народа към неговото духовно развитие, като издига отпреде му непреодолима стена от йероглифи. Така се пазят устоите на империята и съществуващият обществен ред. Обикновеният японец разполага с толкова йероглифи, колкото са му необходими, за да разбере, че е потомък на богинята на слънцето или че животът му е обречен на императора. И все пак по някакви невидими пътища до неговото съзнание стигат истини, които го вдъхновяват да се бори за своите човешки права и да мисли не тъй, както се иска на управниците.

Японските книги започват от края — първата страница на наша книга е последна в японската. Отделните знаци се пишат отдясно наляво, отвесно или хоризонтално. Както в разговор, така и в писмата си японските бюрократи остават верни на навика си да се занимават с времето и със сезонните явления. Дори в официалните писма, разменяни между разните учреждения и министерства, животрептущият въпрос за времето стои на първо място. Едва след обявяването на войната тая словесна винетка е изхвърлена с нарочно правителствено постановление, за да се придаде относителна деловитост на служебната кореспонденция, която е запазила всички други церемониални форми на обръщение.

Когато японците разговарят, след всяка фраза се чува възклицанието: „А соо дес-ка!“ Тоя странен израз означава учудване и изненада, но най-често се употребява, за да подчертае известна отзивчивост към думите на събеседника. Ямазаки сан казва например, че е бил при зъболекаря. Накамура сан веднага отговаря: „А соо дес-ка!“ Или пък Накамура сан съобщава, че е дал часовника си на поправка. Ямазаки сан се провиква: „А соо дес-ка!“ Изобщо възклицанието „А соо дес-ка!“ е квинтесенция на приличието и солта на разговора, при който се разплитат, крайно сложните взаимоотношения между японците.

Краснописното изображение на йероглифа не характеризира човешкия почерк. Затова на официални документи японците слагат под саморъчния си подпис и печати. Всеки японец има свой личен печат, на който е изрязан някакъв йероглиф с различни орнаменти. Личният печат на японеца е неповторим, както е неповторим дактилоскопният отпечатък на палеца. Ямазаки сан носи винаги у себе си дървеното си печатче и едно кръгло тампонче, напоено с цинобърен туш. Когато трябва да узакони подписа си, той вади с особена тържественост от джеба си печатчето и тампончето и слага върху хартията символичния белег на своето име: червено квадратче с йероглифа на думата „яма“ (планина) и с безброй опашчици и криволици, измислени от самия Ямазаки сан.

* * *

Япония се гордее с напредналата си техника и индустрия, с електрическите влакове и европейския си жакет. Но седемдесет години след нейното „европеизиране“ по улиците на Токио редом с автомобилите и велосипедите се движат и рикши. Императорските тълкуватели на съвременната японска действителност обясняват това явление като някаква мила традиция, като оригинална проява на японския бит. Тия обяснения, разбира се, са толкова убедителни, колкото и всички други легенди, които забулват истината.

Човекът-кон, наречен курумая, тича по цял ден из улиците и тегли високата двуколка точно така, както са я теглили неговите събратя преди векове. Той шляпа по асфалта със също такива сламени сандали или боси нозе и се носи със същия равен тръс. Само пътникът в двуколката не е някогашният търговец или сановннк, а някой съвременен спекулант или бюрократ.

Бедният курумая не знае почивка. В дъжд и виелица, в зной и студ той мъкне зад подскачащите си пети самодоволния човешки товар и вятърът пронизва обляната му в пот снага през парцаливата дреха, дамгосана на гърба с йероглифа на неговия проклет занаят. Понякога неуморният бегач се задъхва и кашля, понякога храчи и кръв. И един прекрасен ден, когато цъфтят вишните или хризантемите, неговата изтощена конска сила угасва завинаги и в празната рикша се впряга друг бедняк.

Чест и слава на модернизирана Япония, в която човекът все още играе ролята на впрегатен добитък!

В щастливата империя могат да се наблюдават и други интересни гледки. Императорският дворец в Токио е ограден с каменна стена, която се оглежда в спокойната тъмна вода на канален пояс. Самият дворец се крие дълбоко навътре зад стената сред обширен парк със стари дървета. Цялата площ наоколо е императорска и дори жабите край канала са провъзгласени също за императорски жаби.

По всяко време на деня пред високата стена стоят замръзнали в благоговейни поклони мъже и жени, деца и старци. Когато трамваят минава край двореца, ватманът намалява хода и всички пътници стават от местата си, за да се поклонят към светилището, в което живее негово божествено величество император Хирохито.

* * *

Япония е не само страна на боговете, но и свърталище на всякакви духове и привидения, които играят съдбоносна роля в живота на човека. В това отношение тя напомня донякъде Англия, с тая разлика, че докато английските призраци са обикновено от благороден произход и живеят в замъци, японските юурей имат по-ниско обществено положение и се разхождат свободно из цялата империя, като се явяват твърде често и в образа на животни. В Токио освен многобройните храмове на най-различни божества съществуват и стотици махленски параклисчета, посветени на всевъзможни свещени кучета, котки и маймуни, на дракони и караконджовци, на чудотворни лисици и борсуци.

И все пак човешките духове държат първенство в йерархията на таласъмите. Тяхното съществуване не подлежи на никакво съмнение и се подкрепя с документи от най-официалните места. Така например меродавният японски вестник „Ниппон Таймс“ в брой 15953 от 24 август 1943 година помества едно сензационно съобщение под заглавие „Чудесата, които спомогнаха на нашите войски да се оттеглят от Киска“. Читателят трябва да има пред вид, че автор на това съобщение е не някой случаен репортьор с професионално развинтена фантазия, а генерал-майор Накао Яхаги, шеф на военната секция по печата при императорската главна квартира. Като избягва да изнесе съвсем реалния факт за поражението на японските войски на Алеутските острови, редакцията предупреждава с десетина реда, че „напоследък са отбелязани няколко тайнствени случки, които излизат извън границите на науката и се обясняват от нашите войници като дело на обожествените души на героите, загинали на остров Ацу“. След тая редакционна бележка в колоните на вестника се явява портретът на генерал-майор Яхаги, който се покланя ниско пред читателската публика и заявява най-сериозно: „Духовете на мъртвите герои от Ацу обърнаха американците в бягство.“ По-нататък уважаемият генерал описва по-подробно свръхестествените събития, като ги разделя с типичната японска акуратност на „четири епизода“. Неговите изявления заслужават да бъдат предадени тъй, както са напечатани в „Ниппон Таймс“:

Първи епизод. На 26 юли безжичните апарати на японския гарнизон на остров Киска били смутени от приближаването на две стоманени маси от изток и запад. Внезапно през гъстата мъгла се чула канонада, след която стоманените маси се отдалечили една от друга, а безжичните апарати на японците започнали да действуват нормално. По-късно се оказало, че поради мъглата американските параходи в околните води по погрешка се сметнали взаимно за неприятели и започнали да се бомбардират. Нашите войници от Киска твърдят, че душите на обожествените герои от Ацу са заблудили неприятеля и са го накарали да се бие помежду си, като са съобщили това на японците в Киска чрез безжичните им апарати.

Втори епизод. Когато японските параходи пристигнали в Киска, за да изтеглят нашия гарнизон, мъглата била толкова гъста, че едва над пет метра от водата съществувала видимост. Освен това морето, което в тия области е винаги бурно, през тоя ден било гладко като огледало. Всичко туй помогнало на гарнизона да се измъкне съвсем невредим. Тоя факт се отдава на благословията на японските божества — пазители от остров Ацу.

Трети епизод. Всички японски сили на остров Киска били натоварени на параходи и минавайки южно от остров Ацу, видели там духовете на героите, които размахвали от малки лодки знамена с изгряващото слънце и изпращали поздрави. Някои уверяват, че са чули в далечината викове «банзай!» Фактът с тия духове бил толкова реален, че мнозина от офицерите на гарнизона в Киска повярвали, че японците са завзели отново остров Ацу.

Четвърти епизод. При напускането на Киска били изтеглени не само всички офицери и войници, но и военните кучета и гълъби. Изглежда обаче, че героичните души от Ацу са дебаркирали на острова. Има сведения, че американските сили са се сражавали упорито с тая армия от духове около три седмици. Същото се случило и в Южния пасифик, където американците се оплаквали от духовете на японските герои-войници.“

Ако горното съобщение беше излязло само в някой обикновен японски вестник с йероглифи, човек би помислил, че то има за цел да порази суеверното въображение на японеца и да отвлече вниманието му от разгрома на самураите на Алеутските острови. Но тъй като „Ниппон Таймс“ се печата на английски, минава за официоз и е предназначен да осведомява чужденците ако не с напълно истински, то поне с правдоподобни новини, трябва да признаем, че генерал Яхаги от императорската главна квартира е отишъл твърде далеч в изявленията си за подвизите на героичните японски духове. Нито неговата моментална снимка с многобройни ордени и шнурове по гърдите, нито целомъдрената му поза могат да убедят някого, че той е запазил напълно душевното си равновесие.

 

 

Всеки ден към пет часа следобед пред малките японски ресторантчета се нареждат дълги опашки от изгладнели хора, които чакат да се отворят вратите, за да залъжат стомасите си с по няколко залъка. В тия евтини гостилнички токийските граждани получават срещу една йена купичка с воняща супа от водорасли, малко сепия, някоя мида, две-три рачета или други морски насекоми и мекотели. Цялото количество на поднесената храна не тежи повече от сто грама, а калориите изобщо не се поддават на изчисление. Тая вечеря не може да се нарече нито скромна, нито оскъдна — тя е просто неосезаема. Но японецът е пригодил организма си за всякакви аптекарски дажби и цялото му житейско благополучие се измерва с милиграми.

Вечер в полутъмните улички край Гинза димят походни кухнички, оградени с платнище, от които се носи отвратителният мирис на същата варена сепия, на същите морски мекотели. Под острата светлина на съскащата карбидна лампа тук се върти трагичният филм на гладуваща Япония: зад платнището край димящата количка се мяркат силуетите на човешки същества, които гълтат лакомо само за половин йена смрадливото ястие на изобретателния уличен готвач.

И все пак, за да има пълна представа за това, което се нарича истински глад, човек трябва да надникне в кварталите Фукагава и Хонджо. В тия квартали се намират най-жалките бордеи на императорската столица, обитавани от стотици хиляди бедняци и безработни. Редом с бордеите се виждат и други „жилища“: между няколко бамбукови пръта, покрити с провиснали дрипи, живеят цели семейства. Полуголи и боси, хората тук гладуват през всички дни на годината и само първобитната им издръжливост ги спасява от смърт. Обитателите на Фукагава и Хонджо са останали сякаш от миналите столетия — безучастни към парадното величие на империята, сплотени в суровата солидарност на глада. Те нямат нито семейни олтари, нито божествени праотци и ако трябва на всяка цена да играят ролята на богове, тия живи сенки могат да бъдат само богове на нищетата и на безкрайното човешко страдание.

Гладът и безработицата в Япония са всекидневни народни бедствия. След куриозния мит за вълшебното сътворение на империята и за кръвното родство на бедняка с богинята Аматерасу Оомиками японските реакционери са създали легендата, че страната била свръхнаселена, че земята била бедна, че имало изобщо много повече работни ръце, отколкото работа. Но при тая свръхнаселеност, при тая неплодородна земя и при това изобилие на работни ръце финансовите магнати от Дзайбацу трупат всяка секунда неизброими богатства и се задъхват от печалби и преяждане. Японските работници и селяни се раждат гладни, живеят гладни и умират гладни не от свръхнаселеността и от неплодородието, а от полуфеодалната експлоатация на труда, от алчността на капиталистите и едрите земевладелци, които изсмукват всички жизнени сокове на страната и ограбват от трудещите се последната шепа ориз.

Япония колонизира страните на южните морета и тоя разбойнически поход се води пак от концерните на Дзайбацу и от военната клика на Гумбацу. Японският народ участвува във войната само с човешки жертви в името на императора и немотията му расте успоредно с обогатяването на знатните мародери.

Но вестниците успокояват традиционно гладуващото население на империята с чудните подвизи на обожествените войнишки духове. Те засищат неговия глад с постоянни реклами за отдавна затворени ресторанти, в които се сервира печено на скара. Те му предлагат обявления за несъществуващия млечен шоколад „Моринага“.

* * *

В увеселителния квартал Асакуса се издига храмът на богинята Кванон. По неговите каменни стъпала смирени богомолци хвърлят дребни монети и пляскат три пъти с ръце, за да бъдат чути от божествената покровителка на будистката обител. После те привързват за клоните на околните дървета хартийки, на които са написали най-съкровените си желания, и си отиват с твърда вяра в своята щастлива съдба. Свещениците събират монетите, а милосърдната богиня изпълнява безплатно желанията на благочестивите просители.

В квартала Асакуса се намира и друга забележителност — това е гнездото на мимолетната любов Йошивара. Тук са приютени стотици японски девойки, които гладът и нищетата са прогонили от родните домове.

Дълголетна е историята на Йошивара. През токугавската епоха живели трима братя разбойници по име Джиннай, почитани като всички бандити по онова време. Паметта на единия от тях е увековечена с малко светилище в Асакуса, а на името на другия, Томисава, е кръстена улица: Томисава чо. За третия брат, Шоджи Джиннай, няма нито светилище, нито улица, но той е получил най-голяма известност и е почти историческа личност. В 1613 година Шоджи Джиннай обърнал вниманието на властите, че могат да се печелят много пари, ако се основе един квартал с публични домове. Първенците послушали съвета на изобретателния бандит и му отпуснали два хектара блатиста земя в покрайнините на Йедо, днешно Токио. Запретнал ръкави Джиннай сан, събрал работници и осъществил великото си откритие. Така се създала Йошивара, която става скоро не само място за удоволствия, но и средище на целия обществен живот на столицата. Йошивара е прославена в картините на тогавашните художници и в националната драма на класичния театър Кабуки, който възкресява пред зрителя всичкия блясък и щедрото разсипничество на някогашната японска аристокрация в това „небе на земята“.

Днешна Йошивара не прилича на никой друг подобен квартал по света. Тук всичко е спретнато и подредено с типичната японска грижливост. Вечер малките пъстри павилиончета са озарени от светлина, която ги открива като искрящи фенери сред полумрака на затънтения град. Пред входа на всяко павилионче седи японец в кимоно, както седят продавачите на билети пред някой паноптикум или куклен театър. В Йошивара няма познатите викове и побоища, не се чуват хрипливите крясъци и острият смях на проститутките. Наоколо е тихо като в манастир, само от време на време по асфалтовата настилка потракват дървените налъми на редките минувачи. Общата криза в живота на воюващата империя е засегнала и това злачно място. Едно посещение струва десет йени, а малцина са ония, които могат да отделят толкова пари. Затова при появата на чужденец японецът пред павилиончето нарушава обичайното мълчание и кани с полушепот на японизиран английски език: „Херо, вери найс, вери найс!“ — като сочи тайнствено стъклената витрина край входа. В тая витрина са изложени десетина портрети на девойки, които си приличат поразително една на друга като стандартни кукли. Минувачът си избира някоя от тях и се скрива зад завесата.

И сега отново започват известните вече церемонии с трикратните поклони, с разговорите за времето, със събуване на обущата и обуване на чехли. Явява се пак старата японка в кимоно, по рогозките пристъпват пак тия покорни момичета — смирени, усмихнати, дори свенливи. Японските ойран не познават дръзката натрапчивост и цинизма на професионалните проститутки. И те като гейшите са преминали дълга школа на обучение, преди да прекрачат прага на публичния дом, и те като тях са продадени от родителите си, за да ги спасят от гладна смърт. Със своите обноски скромната японска ойран от Йошивара превъзхожда много благовъзпитани американски и европейски дами от така нареченото добро общество.

Проституцията в Япония е поставена на здрави основи, тя е държавна привилегия на империята. Японските управляващи среди следват и днес още мъдрия съвет на създателя на Йошивара Джиннай сан — да покровителствуват блудството и да печелят пари от него. Без държавен патент никой публичен дом не може да упражнява „народополезната“ си дейност, а приходите от тия патенти не са малки. Разрушавана неведнъж от земетресения, Йошивара е била възстановявана винаги първа. Зад това златоносно предприятие стоят много видни семейства, чиито членове минават за добродетелни крепители на морала.

* * *

Недалеч от императорския дворец, срещу парка Хибия, се намира хотел „Империал“ или както японците го наричат, „Тейкоку хотеру“. Това е най-луксозният хотел на японската столица: тук отсядат чужденците и чуждите дипломати, тук живеят по за десетина дни високопоставените поданици на императора, дошли от разни краища на страната — генерали, финансови магнати и западащи благородници, чиято феодална кръв не им позволява да нощуват в обикновените японски странноприемници.

Един широк басейн със застояла вода украсява входа на хотел „Империал“ и оглежда неговата фасада между белите цветове на една плаваща плетеница от водни лилии. През лятото над басейна се гонят водни кончета с дългоцветни блестящи криле. Настъпи ли есента, водните кончета изчезват и по леко накъдрената от вятъра вода кацат като златни пеперуди окапали от дърветата листа. Само по двете пътеки отстрани на басейна животът е все един и същ. През всички сезони тук неспирно се точат елегантни лимузини и раздрънкани таксита, чиито мотори сега се движат с газгенератори. Автомобилите спират под прихлупения свод на хотел „Империал“ и жълтоликият портиер разтваря с дълбок поклон вратичките им. Пристигат и заминават гости, снемат се и се товарят куфари, някои от които носят по дебелите си кожени ъгли драскотини от петте материка. Шведи и французи, японци и китайци, анамити и сиамци се срещат със студено безразличие пред входа. Не много отдавна, до избухването на войната, през същата тая врата са минавали като през триумфална екзотична арка безгрижни туристи от Америка — сега те са врагове и живеят може би на бойните параходи в тихоокеанските води.

Американец е бил и архитектът, който е построил хотел „Империал“. Франк Лойд Райт е неговото име. Франк Лойд Райт е едно от светилата на съвременната архитектура, макар че „Тейкоку хотеру“ в Токио хвърля неприятна сянка върху неговата световна слава. Тая странна двуетажна постройка, разгъната като безкрайна панаирна палата, представлява истинско чудо на строителството. Тук архитектурните стилове на Запада и Изтока са се кръстосали с такава необуздана страст, че са създали един неповторим архитектурен мелез или казано по-образно — едно архитектурно теле с две глави и с осем крака. Японците които по природа са недоверчиви хора, дълго време са се почесвали по тила, когато разбрали, че Франк Лойд Райт възнамерява да построи хотела върху почва, чиято здрава земя има само два и половина метра дълбочина, а под нея се намира осемнадесетметров пласт от рядка кал.

С такова съмнително предприятие не се е наемала никоя строителна фирма. Тогава архитектът избрал от японските университети двадесет души студенти по архитектура и с тия несигурни оптимисти образувал строително дружество. Една година Франк Лойд Райт копал дупки, дълбоки два и половина метра, и ги запълвал с цимент. Върху така получените циментови стълбове по цялата площ той разпределил равномерно тежината на зданието и положил основите. Но японците продължавали да се почесват по тила, все още невярващи в успешното завършване на тая фатална постройка. И наистина, когато по време на строежа се установило, че са нужни още три и половина милиона йени, катастрофата била вече неизбежна. Директорите на дружеството се събрали на заседание в един чаен дом и след безкрайни обяснения и разправии решили да ликвидират предприятието. Ала тъкмо в тоя драматичен момент на сцената се явил осемдесетгодишният барон Окура и с един мълчалив жест като герой-спасител от някоя пиеса на театър Кабуки гарантирал лично сумата. Така най-сетне изникнал над тинята хотел „Империал“, който днес е окръжен с ореола на двойната слава, че е устоял на голямото земетресение в 1923 година и че никоя съвременна сграда в Токио не може да му съперничи по оригиналност.

Някои злоезичници сочат император Хирохито като главен акционер на хотел „Империал“. Ние нямаме никакво основание да се съмняваме в истинността на тая мълва, след като знаем, че божественият тенно участвува в стотици златоносни предприятия, които увеличават всяка минута неговите земни богатства. Синът на слънцето очевидно не разчита на никаква материална подкрепа от небето и затова проявява такова реалистично увлечение към банкерските занимания. От това, разбира се, неговото божествено величие не страда ни най-малко, а наопаки: колкото повече нарастват богатствата му, толкова по-недействителен и баснословен става земният му образ. Могъщите концерни на Дзайбацу люлеят в златната си люлка император Хирохито и финансират упорито и щедро легендата за небесния му произход. Зад мистичния блясък на тая легенда те умножават капиталите си и простират пипалата си по цялата японска империя.

Хотел „Империал“ е едничкото заведение в Токио, където чужденецът може да се чувствува сравнително най-добре или поне да се самозалъгва с това чувство. Тая малка крепост на дипломатите и на скитниците от всички раси, потулена в студената сянка на войната, продължава да живее някакъв свой собствен живот, в който блещукат само слаби искрици от предишното разточителство и безгрижие. Някогашните танцови забави в пет часа следобед вече не съществуват, грил-рума и трапезарията за сукиаки[4] са също затворени поради липса на месо, но в безбройните зали на хотела все още се дават банкети, а в бара все още се сервира прочутото шотландско уиски „Джони Уокър“. Като ехо от миналия триумф в ресторанта всяка вечер се носят звуците на цигулка, виолончело и пиано. Познатите мелодии на това сантиментално трио напомнят стари картини в потъмнели бронзирани рамки: виенски валсове, серенадата на Шуберт, потпури от „Травиата“, от „Кармен“ или от „Севилският бръснар“.

В полуосветения хол на хотела се мяркат непрекъснато чужденци и японци. Някои стоят пред книжарското павилионче и прелистват наредените отвън книги, други са потънали в дълбоките кресла и разговарят на най-различни езици, трети пушат мълчаливо цигари или четат вестници. От време на време край малките масички ще мине една стара прислужница в тъмносиво кимоно и ще изтърси пепелниците в широката лопатка за угарки. После ще прошуми дългата до земята рокля на някоя надменна чужденка, следвана от твърдите скърцащи стъпки на своя също тъй надут кавалер. Най-сетне откъм телефонната кабина ще изтича подвижното като топка девойче, изпълняващо с гордост длъжността на бой сан, и с тънкия си равен гласец ще извика няколко пъти името на някой си Кобаяши сан: „Кобаяши сан ирашаймас-ка? Кобаяши сан ирашаймас-ка?…“[5]

Оживлението в хола нараства най-вече в часовете за обед и за вечеря. Тогава гостите са нетърпеливи и се разхождат пред самата врата на ресторанта, очакващи да заемат по-бързо места, за да не останат за следната смяна. В тия часове тук идат и японци, които са си позволили разкоша да поканят на угощение свои близки и познати. До отварянето на ресторанта те обикновено убиват времето си в обичайната размяна на безброй поклони и любезности, като поемат учтиво въздух през стиснатите си зъби.

През горещите летни дни в ресторанта на хотел „Империал“ човек може да види висши японски офицери без куртки, само по фланелки и брич-панталони, нахлузили на босите си нозе неизбежните чехли. Тия разпасани съвременни самураи по презрамки, отседнали за няколко денонощия в хотела, размахват пред лицата си книжни ветрила и се чувствуват досъщ като у дома си. В ресторанта могат да се видят и японски съпружески двойки, чиито взаимни отношения си остават едни и същи при всички случаи: съпругът върви гордо напред, а подире му на почетно разстояние пристъпва боязливо съпругата. Той заема пръв място на масата, тя му се покланя и сяда след него. Любезната прислужница поднася ястията пак най-напред нему, след това — на нея. Изобщо той е винаги на преден план, докато тя е само някакъв досаден декор в живота му. През време на яденето съпругът има необикновено празничен вид. Той се храни в „Тейкоку хотеру“, наред с чужденците, и то не с бамбукови пръчици, а със сребърни вилици, ножове и лъжици! При днешната оскъдица тоя изгладнял полубог сърба шумно супа, яде пържена риба, пие бира и блажено преглъща сладолед. При това негова милост е благоволил да вземе със себе си и жена си, която очевидно му е премного благодарна за вниманието. Нейната признателност стига дотам, че тя едва се докосва до храната, вцепенена в благоговейно смирение пред внушителното присъствие на господаря си. Между десетина залъка той ще подхвърли важно някоя дума, на която тя непременно трябва да отговори с най-лъчезарна усмивка. В такава робска обредност се движат отношенията между японските съпрузи дори когато съпругата говори английски и танцува танго, а съпругът е бил, да речем, дипломат в чужбина и познава отлично светските правила за общуване с нежния пол. В японските официални издания и статистики твърде често се изтъква колко японки свършват годишно университетите, но в никоя статистика досега не е посочено колко японки са си извоювали човешкото право да не вървят три крачки след съпруга си.

Ето ги най-сетне и чужденците — легационни съветници и секретари, военни аташета и представители на германската индустрия, която мечтае за неограничено господство в далекоизточните пазари. Тук има гости от Шанхай, от Пекин и от Цингтао, тук са се приютили бивши консули и пълномощни министри, изхвърлени след неочакваното крушение на дипломатическата им кариера върху спасителния бряг на хотел „Империал“. Всички тия другоземци седят недоволни край масите, капризничат и дъвчат с израз на оскърбено достойнство сложената отпреде им храна. Неотлъчно преследвани от спомена за някогашните мирновременни лакомства, те все още не могат да се помирят с японизираните европейски ястия, под чиито благородни титли от тежката категория на „а ла“ кралица еди-коя си се крият обикновено скромните японски „темпури“, пържени в тесто и залени с не дотам царствени сосове. Някои от чужденците носят със себе си разни пакетчета и кутийки със сирене, масло и конфитюри, за да погълнат точното количество витамини и калории, които са им необходими. В ресторанта на хотел „Империал“, както и във всички останали ресторанти на Токио, човек не може да се заседява. Войната е унищожила много навици, включително и навика да се яде продължително. С вродената си японска бдителност прислужниците наблюдават всеки клиент: щом той сложи в устата си последната хапка, те му поднасят мигом сметката. И освободеното място се заема веднага от друг посетител, който е чакал търпеливо реда си.

Далече зад тая фасадна действителност в някоя от усамотените вътрешни зали на хотел „Империал“ се уреждат често банкети. Там трапезата е по-богата и участниците в тържеството не са застрашени от опасността да бързат и да отстъпват мястото си другиму. Поводът за тия чревоугодни празници е най-различен: уговаряне на търговски сделки, основаване на дружества, чествуване на именити гости от чужбина. Няколко минути преди определения час пред хотел „Империал“ започват да пристигат с тревожната устременост на пожарникарски коли познатите токийски таксита. Техните дрънкащи каросерии и жално писукащи клаксони създават наоколо атмосфера на току-що случило се произшествие. Спрели пред входа, такситата се тресат неудържимо и напомнят някакви нервно треперещи прадеди на съвременния автомобил. Портиерът разтваря чевръсто вратичките им и отвътре излизат също такива вехтозаветни пасажери, които се губят в гъстия дим на газгенераторите. Пристигащите за банкета японци — видни общественици, стопански и културни дейци, директори на разни предприятия — правят наистина странно впечатление с облеклото си. Те носят почернели от времето и от мухите сламени шапки и са обути в старомодни жълти обуща с вирнати носове, но все пак са облечени в жакети, макар че и жакетите им са толкова изтъркани, че изглеждат изостанали още от славните реформаторски дни на ерата Мейджи. Между хората в тия музейни жакети се мяркат тук-там и вечните чиновнически фигури в тревистозелени униформи, после някой маркиз в по-изискано облекло или някой самонадеян генерал, върху чиито гърди тържествено блещука орденът на Златния ястреб. Обикновено банкетите започват при най-строг церемониал, в който шумното съскане със зъби отново играе особено важна роля за изразяване на неизбежната японска благовъзпитаност. Първата наздравица се пие богобоязливо, с наведени надолу глави — тя е за императора: „Тенно Хейка, банзай!“ Ала лека-полека сътрапезниците се поотпущат и настроението става все по-интимно, докато в края на краищата всички присъствуващи дават волен израз на своето епикурейско отношение към живота. Изключение правят само ония, които разговарят случайно с някой чужденец. Те имат крайно озадачен вид и непрекъснато се почесват по тила, като се преструват на наивни и глухи и се мъчат да замажат отговора на зададения им въпрос. Преследвани постоянно от своята неизлечима шпиономания, японците са дълбоко убедени, че чужденецът иска да изтръгне на всяка цена от устата им някаква съдбоносна тайна дори когато той любопитствува да узнае общоизвестни истини и факти, като например колко жители има Токио или какво е разстоянието между Осака и Киото.

Човек може да живее месеци наред в хотел „Империал“ и да го кръстосва всеки ден надлъж и нашир, без да разбере неговото вътрешно устройство и разпределение. Необхватният лабиринт от коридори, зали и потайни кътчета прилича на ония увеселителни заведения с безброй огледала по стените, където посетителят губи всяка ориентировка и се натъква на най-неподозирани изненади. По тесни и стръмни стълбички като в минаре на джамия — през десетина стъпала нагоре, през десетина стъпала надолу — гостите на хотела се явяват неочаквано ту в читалнята, ту в градината, ту на някаква тераса върху покрива, ту в хладния тунел на подземието. В полумрака на тоя тунел се гушат цяла редица магазинчета. Между тях светят като големи пламтящи огнища две-три сребропродавници, в които винаги се въртят чужденци, привлечени от блясъка на ослепително лъснатите сервизи, табакери и всевъзможни други сребърни изделия.

В подземието на хотел „Империал“ се намира и неговият бар. Всеки следобед точно в пет часа трите му врати се разтварят широко и вътре нахлуват сякаш нетърпеливи пътници в някой заминаващ параход. Пред тезгяха се нареждат предимно японци, на които не е позволено да заемат места по масите, освен ако са поканени от чужденци. Когато са сами, японците също тъй нямат право да пият повече от една чаша уиски, и то не чуждестранно, а местно, което може би за утеха носи почти английското име „Сънтори“. Поради ограничената консумация навалицата пред тезгяха се задържа най-много половин час. Колкото и оскърбително да е това отношение към верноподаниците на императора, те все пак предпочитат да се вредят и да изгълтат полагаемата им се дажба, вместо да се сърдят и да протестират. За тая единствена чаша уиски мнозина идват в бара на хотел „Империал“ чак от другия край на Токио. Но има един японец, който се ползува с известни привилегии на чужденец. Това е Фуджихира сан. Ще запитате кой е Фуджихира сан? Между нас казано, той е частен детектив на хотел „Империал“ и доверен човек на японската полиция. Разбира се, Фуджихира сан минава официално за журналист и при запознаването си с чужденци постоянно доказва невинната си самоличност с една зацапана визитна картичка от вестник „Йомиури хочи“. Тоя престарял вече японец с побеляла коса и в зелена чиновническа униформа е необикновено подвижен за възрастта си. От ранна утрин до късна нощ той снове из хола и коридорите на хотела и все души да открие нещо подозрително. Фуджихира сан говори английски и е прекалено общителен с чужденците. Той прекосява неуморно бара, влиза през едната врата и излиза през другата, после се връща отново, кланя се наляво и надясно с угодническа усмивка и най-сетне спира при масата на някой познат чужденец, от когото може да не научи нищо, но който положително ще го почерпи чашка портвайн. А Фуджихира сан страшно много обича да го черпят портвайн. Когато тая възможност му липсва, той се изправя сам пред тезгяха и пие любимото си питие за своя собствена сметка. В такива минути на саможертва сухото му мургаво лице изглежда посърнало и озлобено. Какво представляват всички тия чужденци, които са насядали край околните маси и се наливат с уиски и коктейли? Та те до един са шпиони и непримирими врагове на императора, опасни крадци на дипломатически документи и на военни планове. Така си мисли Фуджихира сан и се топи от мъка, че не може да отгатне намеренията на проклетите гайкокуджин[6]. Той не подозира, че повечето посетители на бара са все същите уморени от бридж дипломати, които проявяват изненадваща бодрост само при играта с чужда валута.

Една априлска вечер, след като бях обикалял дълго из токийските улици, се отбих в бара на хотел „Империал“. Часът минаваше осем и барманът ме стрелна с оня недружелюбен поглед, с който обикновено всички питиепродавци по света посрещат закъснелите си клиенти. Заведението беше пусто, само в дъното се спотайваха двама влюбени — чужденец и чужденка — и разговаряха тихо пред две кристални чашки със зелен шартрьоз. По едно време, както седях на голямото канапе, забелязах случайно в единия му ъгъл някакъв бял плик. Посегнах неволно към него и го взех в ръката си. Беше незапечатано писмо, приготвено за изпращане. То носеше адрес: Д-р Вилхелм Бертхолд, Гартенщрасе 11, Мюлхайм, Рур — Германия. Обхвана ме присъщото в такива случаи любопитство и понеже не можах да устоя на изкушението, извадих от плика тънката оризова хартия, грижливо изписана с дребни наклонени букви. Предавам това писмо дума по дума, без каквито и да било изменения и поправки:

„Шанхай, 27 март 1943

 

Скъпи родители,

Най-сетне ми се удава случаят да ви се обадя и да ви разкажа нещо за нашето малко семейство. Преди всичко ние и четиримата сме много добре, здрави сме и се чувствуваме особено щастливи. Животът ни тук е почти непроменен. Лиу посещава детската градина, учи немски игри и песни и се разбира отлично с малките си приятелки-немкинчета. През септември тя ще тръгне на училище (тук има много добро германско училище). Мона учи всичко заедно с нея и вече знае наизуст няколко стихотворения. През последните седмици Лиу поизрасна и закрепна и от ден на ден хубавее. Всички намират, че прилича много на мене. Тя е все тъй палава, но има много добро сърце и просто боготвори своя папи. Мона е по-кротка и твърде разсъдлива за възрастта си. Двете момиченца са страшно привързани едно към друго и си играят много сладко с кукленската къща, която получиха за Коледа, но най-голяма е радостта им от книгите. Те имат вече цяла библиотека от немски, английски и френски книги за деца. Всеки ден трябва да им нося по някоя нова книга, за да ги усмирявам. Засега най-силното желание на Мона е да отиде в оня приказен чифлик, където децата получават най-хубавото мляко на света, и да гледа там овцете, кравите, телетата, свинете и пр. За Коледа Лиу ми изплете съвсем сама един вълнен колан и изработи от мъниста една подложка за чайник. През тия първи пролетни дни ние често излизаме на разходка. Нашата кола стои в гаража, защото тук няма бензин. Вместо нея сме си купили две рикши — едната за папи, а другата за Лиу, когато отива в детската градина, или за мути, когато тя е уморена и не може да кара велосипед. Нямате представа колко забавни са двамата китайци, които теглят нашите рикши. И двамата са доста възрастни хора, но подскачат като кози и могат да обикалят целия Шанхай, без да се уморят. А пък да видите отнякъде колко важна е Лиу с бамбуковото камшиче, което папи й подари за рождения ден. Когато се вози в рикшата, тя се надува като принцеса и шиба китаеца с камшичето, а той само се усмихва, както се усмихват изобщо всички китайци. Разбира се, Лиу го удря съвсем леко и не му причинява никаква болка — както казах, тя има много добро сърце. Само напоследък китаецът на папи кашля твърде подозрително, та изглежда, че ще трябва да го сменим с някой по-млад. От една година си имаме много добра прислужница-португалка, която по-рано е била калугерка във френски манастир. Тя е много възпитана и религиозна, говори отлично английски и китайски и обича много децата. Ханс е все тъй затрупан с работа в бюрото, но намира време и за нас. Със здравето е прима, тежи 108 кг. Ако сте получили нашата обща снимка, сами ще видите колко добре изглежда той. Аз също през цялата година не съм боледувала нито един ден (чук, чук, чук!) и се чувствувам бодра и съвсем не тъй стара, както изглеждам на паспорта. Сутрин обикновено ходя на езда, а следобед съм в тенис-клуба. За други развлечения не ми остава никакво време, защото трябва да се грижа за децата и за Ханс. Всички новини, които получаваме от родината, ни изпълнят с голяма гордост. Надявам се, че ти, мили фетерхен, и ти, мила муц, сте здрави. Колко много неща бих искала да ви питам! Как са Лотхен и Ади? Какво прави Ерни и чичо Карл? Чули ли сте нещо за Лени? Валдрик обажда ли се от Източния фронт? Като свърши войната, искам непременно да му отидем на гости в Украйна — там той сигурно ще има голямо имение и ще ни посрещне царски. Разправят, че в Германия се изпращали на работа по къщите цели влакове с руски жени от окупираните области. Вие не сте ли получили още някоя рускиня? Те са много издръжливи и работят като негри. Ние слушаме четири пъти седмично радиопоздравите от родината. Ако чуем още веднъж по етера някое мило известие от вас, радостта ни ще бъде безкрайна.

Хайл Хитлер!

От Ханс, децата и мене много сърдечни поздрави и целувки,

винаги ваша Лизелхен.

 

П.П. Тук прилагам една моя нова фотография за вас заедно с две снимки на Лиу и Мона, копия от които вече ви пратих с предишното писмо. Ако сте ги получили, пратете тези (само детските) на родителите на Ханс в Ремшайд с много поздрави и им пишете, че четиримата сме много добре.

 

Още веднъж хиляди целувки,

Л.“

Дълго държах в ръката си портрета на незнайната Лизелхен от Шанхай: безупречно фризираната й коса спускаше над челото й гъста бретонена къдрица, а раменете й бяха небрежно наметнати със скъпо палто от визонови кожи. Тя ме гледаше с презрение и не можеше да ми прости, че бях дръзнал да прочета нейната интимна изповед. Лиу също ми се мусеше, а Мона прегръщаше голямата см кукла и дори не ме забелязваше. Липсваше само снимката на всемогъщия папи, който сигурно би ме унищожил с един поглед. Как бе попаднало това писмо на канапето в бара на хотел „Империал“? Навярно то беше изгубено от някой чужд дипломат, който се завръщаше в Европа и бе поел грижата да го пренесе дотам. А може да се допусне и друго. Напоследък тук всяка вечер тракаха гордо токовете си неколцина германски морски офицери, за които се мълвеше, че щели да отпътуват с подводница за Германия. Не изглеждаше ли твърде вероятно някой от тях да е носил писмото у себе си и да го е забравил на канапето, след като е показвал на приятелите си портрета на пикантната фрау Лизелхен?

Подобно на японските курумая двама китайци в Шанхай играят ролята на коне и карат рикшите на едно породисто семейство от чистата арийска раса. Единият от тях подскача пъргаво под бамбуковото камшиче на Лиу с доброто сърце, а другият едва поема дъха си под тежестта на сто и осем килограмовия папи, който е може би представител на германската индустрия в Далечния Изток или опитен гестаповец, изпратен с особена мисия в Шанхай. Човекът, който тегли рикшата на папи, кашля подозрително, трябва да е заболял. Тия азиатци са опасни хора, мрат като мухи от туберкулоза. Ами я ако някой бацил засегне и самия папи въпреки сто и осемте му килограма? Господарят се гневи и търси по-здраво добиче. Що се отнася до двамата китайци, те, изглежда, са се примирили със своята конска съдба — теглят рикшите и се усмихват покорно. Някои разправят, че зад тая усмивка зрее стихийният бунт на цял Китай срещу чужденците-поробители. Разбира се, самодоволната фрау Лизелхен не вярва на такива слухове и си живее прещастливо — сутрин ходи на езда, следобед играе тенис и за други развлечения почти не й остава време. Тя просто не може да си намери място от радост, че скоро Хитлер, Мусолини и император Хирохито ще впрегнат в рикши всички свободолюбиви обитатели на земното кълбо. Шест седмици след разгрома на германците при Сталинград щастливата арийка продължава да гълта Гьобелсови хапчета и да се гордее с новините от родината. Унесена в розовите си колонизаторски мечти, тя очаква с нетърпение да свърши войната, за да отиде в Украйна и да гостува там в голямото имение на Валдрик. Но дали Валдрик е още жив? Дали той не е един от хилядите есесовци, погребани под огнената лава на катюшите? Фрау Лизелхен не допуща, че може да се случи подобно нещо. Тя е оптимистка. Тя е сигурна, че в къщата на родителите й робува вече някоя руска „негърка“.

Какъв страшен документ бе написала същата тая ръка, която показваше маникюрените си пръсти изпод скъпото кожено палто като окървавени нокти на граблива птица! Скрит зад дебелата колона до моята маса, аз го преписах набързо и отново го мушнах в плика заедно със снимките. Не пропуснах да си отбележа и адреса на подателката: „Фрау Ханс Рихтер, 114/116 Киангсе Роод, Шанхай.“ После сложих писмото на същото място, където го бях намерил.

В бара нямаше вече други посетители освен мен. Двамата влюбени бяха изчезнали. Умореният бой сан залости двете странични врати и ме изгледа въпросително. Трябваше да си вървя. Когато се изкачих по тясната стълбичка и излязох в слабо осветеното преддверие, хотел „Империал“ почиваше в сън. Буден беше може би само Фуджихира сан, който дебнеше някъде в полумрака и се мъчеше да отскубне поне едно перце от тайните на това гнездо на чужденците в Далечния Изток.

Бележки

[1] Сен — дребна монета, равна на една стотна от йената (б.а.)

[2] Добър вечер! Добре дошли! (б.а.)

[3] Една йена е равна на около 20 лева по курса от 1943. (б.а.)

[4] Японски пържен кебап — любимо ястие на японците. (б.а.)

[5] Тук ли е господин Кобаяши? (б.а.)

[6] Гайкокуджин — чужденци (б.а.)