Включено в книгата
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

От самурая до бълхата

Корените на кървавия японски милитаризъм израстват из дълбоките недра на далечното феодално минало. През епохата Камакура в дванадесетия век военната каста на самураите достига върха на своя възход в неспирните борби, които двата знатни рода Тайра и Минамото водят помежду си за надмощие. Наемни крепители на отделни феодални князе, самураите се обособяват като най-висше и почитано съсловие на империята, макар че нищетата ги съпътствува през целия им живот. Тия вечно гладуващи рицари не са притежавали нищо друго освен бойното си облекло и два меча — единия за врага, а другия за разпаряне на собствения си корем, ако нарушат клетвата за вярност, дадена пред господаря. Много старинни песни разнасят самурайската слава през вековете, много легенди озаряват самурайския образ с ореола на велики добродетели. Но нито песните, нито легендите могат да прикрият истината за тия кръвожадни главорези.

След настъпването на ерата Мейджи въпреки упоритата си борба да прекрачат синора на новото време самураите се виждат принудени да се оттеглят от жизненото поприще и остават само като митологични герои в японската история. На мястото на залязлата самурайска каста изгрява модерната японска армия, въоръжена с пушки, картечници и оръдия. От някогашните самураи японските милитаристи наследяват разбойническия дух и сабята катана като символ на рицарското достойнство и храброст.

На японеца се втълпява още от малък, че той принадлежи към богоизбраната раса ямато, която е призвана да подчини всички народи под властта на императора. Японските фалшификатори на историята приписват на първия император Джимму многозначителните заветни думи „Хакко-ичиу“, сиреч „осемте ъгъла на земята под един покрив“, или по-точно казано — целият свят под покрива на Япония. Под тоя завоевателен лозунг японската военщина се отдава на безогледно плячкосване на чужди земи, като прилага особени методи на действие.

Обикновено в набелязаната за заграбване територия японските империалисти създават предварително своя сфера на влияние и свои „специални интереси“ чрез пипалата на Дзайбацу. Те изпращат там верни агенти на концерните и тия безобидни наглед заселници започват търговия и хвърлят първите семена на японския монополистичен капитал. След търговците в бъдещата колония проникват безброй японски шпиони, диверсанти и убийци, чиято невидима мрежа скоро оплита цялата територия. Под скромната външност на риболовци, мисионери, готвачи и дори хамали се крият генералщабни офицери, които подготвят окупирането на страната. Когато настъпи удобният момент, японските завоеватели скрояват така наречения „инцидент“ и развързват ръцете си за въоръжена намеса. Те предизвикват стълкновение с местното население или просто извършват атентат срещу някой свой поданик и веднага надават викове за „невинно пролятата японска кръв“, която искала възмездие. В същото време дебнещата край границата войска нахлува в чуждата територия и я завладява под благовидния предлог, че животът и интересите на императорските поданици били застрашени. С такива подли методи японските империалисти завладяха Формоза, Корея и Манджурия и се опитваха да колонизират Китай, с такова вероломство те извършиха нападенията при Порт Артур и Пърл Харбър, докато техните дипломати все още се кланяха пред противниците си и ги уверяваха в миролюбивите си намерения. За да смекчат атмосферата на своите разбойнически походи и да намалят противодействието на другите капиталистически, страни, японските агресори твърде често обявяват заграбената територия за „независима“ държава, която по-късно включват най-безцеремонно в пределите на империята.

Без да се спираме на японските агресии в миналото, ние ще разгледаме някои събития от по-ново време, които говорят достатъчно красноречиво за тактиката на японските империалисти при заробването на чужди земи.

Да вземем случая с Манджурия. Дълго време преди окупацията на тая китайска територия — още в 1906 година — японският концерн на Южноманджурската железопътна линия започва да играе важна роля в стопанския живот на Манджурия. Въпреки споразумението, което предвижда, че в новообразуваното дружество могат да участвуват като акционери японци и китайци, истински господар на Южноманджурската железопътна линия става японското правителство, в чиято сянка се потулват японските финансови магнати. Концернът на Южноманджурската железопътна линия взема в ръцете си много манджурски предприятия, осигурява си монополното право за закупуване и преработване на соята и поема под свой контрол главните пътища, които имат не само стопанско, но преди всичко военностратегическо значение. Постепенно Манджурия се изпълва с японски колонисти. Издигат се малки светилища на чародейната лисица и на божествения борсук, зашумяват в конспиративно мълчание картите на японския генерален щаб. Моментът за окупация назрява. Светва искрата на първия „инцидент“. В края на юли 1931 година китайски войници на монголо-манджурската граница стрелят по някакъв подозрителен агроном, който се оказва агентът на японското разузнаване капитан Накамура. Японските милитаристи се дигат веднага на крак и раздухват това убийство като „нечувано оскърбление“ и „открито нападение срещу императорската армия“. Докато китайските власти разследват случая, в Токио се свиква тайно военно съвещание, на което присъствува нарочно извиканият от Мукден полковник Доихара, специалист по шпионска и диверсантска дейност срещу Съветския съюз и Китай. След съвещанието Доихара заминава веднага за Манджурия с точно разработен план за действие. Избухва вторият и вече решителен „инцидент“. На 18 септември през нощта японски провокатори разрушават железопътната линия близо до Мукден и още преди да се разбере какво е станало, готовата за настъпление Квантунска армия нахлува и окупира отначало Южна, а после Северна Манджурия, без да срещне особена съпротива от тогавашните китайски войски. Срещу това разбойническо нападение китайското правителство иска намесата на Обществото на народите, но японските империалисти заявяват, че Манджурия няма нищо общо с Китай, че тя е отделна страна с особено, „манджурско“ население. При това нашествениците уверяват, че не преследват никакви завоевателни цели, а просто са влезли в чуждата територия за „самозащита“ и за борба против „съветската опасност“. И за да спечелят благоразположението на капиталистическите страни, японците скоро извършват няколко провокации по съветската граница. Дълбоко замразено в реакционното си равнодушие, Обществото на народите се задоволява да изпрати до императорското правителство обичайните протестни ноти и с това канцеларско „непризнаване“ на настъпилите териториални промени фактически узаконява японската агресия. И все пак, смутени от негодуванието на световното обществено мнение, японските империалисти се мъчат да прикрият интимните си намерения зад някакво привидно доброжелателство и законност. На 1 март 1932 година те обявяват „независимата“ държава Манчжоу-Го. На сцената се явява отново главният режисьор Доихара, сега вече генерал. Той е задигнал от Тянцзин последния потомък на китайската императорска династия и тайно го е прехвърлил в Дайрен. Тая императорска кукла, която носи странното полуамериканско, полукитайско име Хенри Пу-И, бива назначен за регент, а след две години — провъзгласен с подобаващи церемонии за император на новата „империя“ Манчжоу-Го. И както се полага на всяка „независима“ държава, японците образуват „независимо“ манджурско правителство със „собствена“ полиция и дори войска. Разбира се, Квантунската армия остава в страната „за запазване на вътрешния ред и спокойствие“ и нейният главнокомандуващ приема честта да се нарича върховен вожд на всички въоръжени сили в приятелската държава. Министрите на „независимата“ империя имат за свои помощници чистокръвни японци, чието усърдие е изненадващо. Заседанията на манджурския министерски съвет се предшествуват от заседанията на японските помощник-министри, които представят за одобрение приготвените от тях решения. За тая своя творческа и отговорна работа японските помощник-министри, естествено, получават няколко пъти по-големи заплати от манджурските министри. Самият император Хенри Пу-И е окръжен с постоянното внимание на аташирания към него японски генерал, от когото иска разрешение да излезе на разходка или да приеме някой от роднините си. Тоя услужлив генерал му поднася за подпис напълно готови документи и огражда спокойствието му от излишни срещи с неговите министри. За да спасят негово императорско величество от предполагаемото зловредно влияние на императрицата китайка, японците я отравят и две седмици след нейната смърт същият любезен генерал връчва на император Хенри Пу-И разкошен албум с японски красавици, като му предлага да си избере някоя от тях за жена. Най-сетне в „независимата“ държава Манчжоу-Го израства гигантският японски концерн Мангио, който слага покровителствена десница върху каменовъглените мини, върху черните и цветните метали, върху тежката и химическата индустрия. Мангио превръща Мукден във военен арсенал на Квантунската армия и построява там артилерийски и самолетни заводи. Около Мангио изникват цяла редица други предприятия на японския финансов капитал, чиято многостранна дейност доизплита трънения венец на „независимата“ империя.

С колонизирането на Манджурия японската военщина укрепва позициите си за по-нататъшните агресии срещу Китай и Съветския съюз. Зареждат се нови изстъпления и нови „инциденти“. Разюзданите войнолюбци не се спират пред никакви международни закони и с дивашка озвереност се хвърлят от един грабеж на друг. Те обявяват война на Китай, която също наричат „инцидент“, опитват се да проникнат в съветска територия при езерото Хасан, нападат Монголската народна република при реката Халхин-Гол. Случаят при езерото Хасан е твърде характерен за манталитета на японските милитаристи. През юли 1938 година японците отправят съвсем неочаквано искане към СССР за поправка на границата в района на езерото Хасан, като заявяват, че височината Заозьорная се намирала на… японска територия. Съветското правителство представя официалната договорна карта, която не оставя никакво съмнение, че тая височина е на съветска земя. Но японските провокатори са непримирими и заплашват, че ще прибягнат до въоръжена сила, ако искането им не бъде задоволено. С богатирско спокойствие Съветският съюз отговаря, че политиката на заплахи не може да има никакъв успех в Москва. Въпреки тоя отговор и неоспоримата убедителност на представената гранична карта японците предприемат замисленото нападение под прикритието на тежка артилерия. При тая злополучна авантюра нашествениците претърпяват такъв унищожителен удар от Първата приморска съветска армия, че веднага коленичат с молба за прекратяване на военните действия. Същият зашеметяващ плесник императорските войнолюбци получават и на следната година, когато нападат без всякакво предупреждение Монголската народна република източно от реката Халхин-Гол. Съветско-монголските войски отбиват мъжествено неколкократните японски атаки и на края преминават в общо настъпление, като разгромяват безпощадно нападателите, чиято самурайска перушина дълго се носи из въздуха.

Разбира се, японските империалисти не се отчайват от пораженията и продължават грабителските си нашествия с неотслабващо настървение. Отблъснати от едно място, те търсят пробив на друго, създават марионетни правителства от изменниците на азиатските народи, сключват антикоминтерновски пактове и мечтаят да завладеят Русия — отначало Приморието, после Сибир до Урал и тъй нататък. Тяхното ненаситно въображение поглъща Китай, Филипините, Индонезия, Малая, Индия, Австралия. Японските хищници съчиняват теорията за „Велика Източна Азия“, в която възнамеряват да играят ролята на пълновластни господари. През Втората световна война те запретват крачолите си и нагазват Тихия океан, но затъват толкова дълбоко в него, че започват да се давят и едва успяват да се измъкнат отново на родния бряг.

Бандитският нрав на японската военщина се култивира с всички средства на шовинизма и мракобесието. Принципът „Хакко-ичиу“ (осемте ъгъла на земята под един покрив) намира най-сполучливия си израз в меморандума на генерал Танака до император Хирохито. В тоя таен документ чакалоподобният генерал начертава линията на японския империализъм с твърде ярки багри: „За самозащита и за защита на другите Япония не може да отстрани затрудненията в Източна Азия, ако не провежда политиката на «кръвта и желязото»… За да завладеем света, ние трябва най-напред да покорим Китай. Тогава всички останали азиатски страни и страните на южните морета ще се изплашат от нас и ще капитулират пред нас… Когато имаме в ръцете си всички източници на Китай, ние ще преминем към завладяването на Индия, Архипелага, Мала Азия, Централна Азия и дори Европа. Но наша първа крачка трябва да бъде осигуряването на контрол над Манджурия и Монголия, ако расата ямато иска да се отличи в континентална Азия…“ И като заема класичната самурайска поза за двубой, зловещият автор на меморандума добавя: „В програмата на нашия национален растеж влиза очевидно необходимостта да кръстосаме отново мечовете си с Русия.“

Меморандумът на генерал Танака не е единственото евангелие, което вдъхновява японските милитаристи за грабежи и издевателства над другите страни. Безброй още расистки теории, людоедски формули и божествени предписания разпалват непрекъснато завоевателния бяс на императорската военна камарила, в чиито редици изпъкват забележителни мракобесници и палачи. Тия злодеи с генералски пагони свалят и качват правителства, заговорничат помежду си, устройват си атентати един срещу друг, ръководят тайни терористични организации начело с полуофициалната мафия на „Черния дракон“, създават си свой собствен фашизъм, който носи благозвучното име Кодо или „Пътят на императора“. Понякога генералите си слагат демократични маски, понякога така нареченото „младо офицерство“ демагогствува с антикапиталистическите си настроения. Но щом настъпи решителният час и Дзайбацу удари гонга за поход, всички се втурват да осъществяват разбойническия идеал за „Велика Япония“.

Императорските хиени във военни униформи обичат много често да говорят за рицарските добродетели на самураите и да украсяват с тях собствените си личности. Те изравят из купищата легенди прословутия законник на самурайския морал, наречен Бушидо, и го размахват заплашително срещу всеки, който се съмнява в тяхното рицарство. Макар че до 1900 година думата „бушидо“ е била съвсем неизвестна в Япония и не се е срещала в никой японски речник, тоя фалшификат и днес още минава за оригинален документ по подобие на трите свещени съкровища, връчени от богинята Аматерасу на император Джимму. Според правилата на Бушидо самураят е винаги справедлив и великодушен, закрилник на слабите и победените, милосърден и отзивчив към всички човешки страдания. Той презира страха и малодушието и посреща с радост смъртта, която обожествява душата му. Самураят изважда сабята си само в името на правдата, лице срещу лице с врага, чужд на всяко насилие и коварство. Когато престъпи клетвата пред господаря си или иска да отмъсти за нанесената му обида, той извършва свещения обред сеппуку (харакири) и умира с достойнство и чест. Самураят е поет по природа и въплъщава в себе си най-благородни и възвишени чувства.

Възторженият псалмопевец на феодалната старина Иназо Нитобе, професор в Токийския университет и член на Японската императорска академия, е един от ония, които имат заслугата да разпространяват поменатите измислици за самурайските добродетели. В своята книга „Бушидо — душата на Япония“ професор Нитобе разказва най-различни истории за сражаващи се самураи, които декламират стихове срещу противника и се проявяват изобщо като някакви свръхчовешки същества, надарени с изключително благонравие. Той описва надълго и нашироко високите морални качества на самурая, като лустросва басните си с евтини философски сентенции. Но тоя горещ поклонник на лъжливата самурайска романтика не казва нито дума за безчинствата и за канибалските склонности на самураите, чиято кръвожадност е наистина легендарна. Професор Нитобе премълчава например позорния обичай тамешигири, който е давал право на „милосърдния“ самурай да обезглави първия срещнат минувач, за да опита новата си сабя. Императорският академик не обръща внимание и на другия, широко разпространен обичай кимотори, при който „великодушният закрилник на победените“ е разсичал с един удар от главата до бедрото беззащитната си жертва и после е изяждал черния й дроб, за да засили според поверието своята храброст и издръжливост. Ревностният тълкувател на Бушидо е забравил навярно, че в шестнадесети век „добродетелните“ самураи на Тойотоми Хидейоши при нахлуването си в Корея отрязват ушите и носовете на тридесет хиляди нещастни корейци (без да декламират никакви стихове) и ги изпращат за Япония в бурета със саламура като трофей от победоносния поход „в името на правдата“. Ако професор Нитобе любопитствува да знае какво е станало с тия уши и носове, нека посети Киото. Там и досега още съществува „Могилата на ушите“ — Мимисака, — тоя мрачен паметник на самурайското варварство.

Съвременните японски самураи продължават с гордост делото на своите праотци и вървят неотклонно по техните кървави стъпки. При колонизирането на чуждите земи те открито провеждат политиката на „кръвта и желязото“, като унищожават мирното население с непознато коварство и жестокост. Корея, Манджурия, Китай и другите завоювани области в миналото дълго ще помнят масовите кланета, бесилките и пожарищата, с които японците установяваха „новия ред във Велика Източна Азия“. През последната война японските милитаристи не само възкресиха свирепия обичай кимотори и съсичаха военнопленниците със самурайските си саби, но отидоха много по-далеч от самураите в своята подла изобретателност. Те усъвършенствуваха изкуството за човешко изтребление със средствата на науката и изградиха лаборатории за развъждане на смъртоносни микроби.

… Ето я глухата манджурска станция Пинфан на двадесет километра от Харбин. Наблизо японците са построили малко военно градче, оградено от външния свят с висок насип и бодлив тел. Тук трудно може да проникне човешки крак, дори на самолетите е забранено да летят наоколо. Вътре се влиза само с особен пропуск, който носи личния печат на генерал Ямада, главнокомандуващ на Квантунската армия. Сред градчето се издига голямо здание във форма на затворен четириъгълник. В тоя адски лабиринт очилати японски военни с бели престилки отглеждат грижливо чумни и холерни бацили, с които заразяват стотици милиарди бълхи. Тия бълхи са възпитани в духа на Бушидо и са предназначени да заместят самураите при унищожаването на хората. В други отделения на същото здание кипи не по-малко трескава дейност: произвеждат се порцеланови бомби, бактериологични артилерийски снаряди и специални парашути за спускане на смъртоносния товар от самолети. Но японските човекоизтребители са предвидливи и остроумни убийци. Те знаят, че в известни случаи трябва да бъдат галантни, и затова в едно отделение фабрикуват шоколадени бонбони със сибирска язва и хлебчета с коремен тиф. Начело на цялата тая фабрика на смъртта, носеща шифрованото име „Отред №731“, стои генерал Широ Ишии — мълчалив и потаен японец, бактериолог по професия и оберзлодей по призвание, фанатичен защитник на самурайската „доблест“ и верен изпълнител на волята на императора, който е върховен шеф на зловещото предприятие. През всички часове на денонощието тук се работи упорито и методично за осъществяването на великояпонските идеи. В отделни сандъчета-инкубатори гъмжат гнезда от бълхи, които смучат кръвта на охранени плъхове. За един месец предприятието произвежда триста килограма чумни бактерии и един тон холерни бацили. Като се има пред вид, че от всеки инкубатор се изваждат по десет грама бълхи, чийто брой е около тридесет хиляди, човек може да си представи какви количества паразити се развъждат в лабораториите на „Отред №731“. Действието на отглежданите с такава любов смъртоносни бактерии и бълхи се изпитва върху живи хора. За опитите се вземат китайски и руски патриоти, наблъскани в тъмничните килии на голямото здание. Някои от жертвите се заразяват направо с инжекции, други се завързват за железни стълбове и край тях се хвърлят експлодиращи бактериологични снаряди. Нещастниците агонизират дълго в нечовешки страдания, подлагани на най-жестоки опити, без да им се дава никаква медицинска помощ. После труповете им се изгарят в крематориум и в освободените килии пристигат нови партиди обречени. През тая преизподня са минали хиляди мъченици, чиито имена са били заменяни с номера. От намерените по-късно документи са установени само имената на някои жертви. Тук са загинали китайците Сун Чжао-сан, железничар от Муданцзян, дърводелецът У Дян-син, работникът Чжу Чи-мен, свободолюбецът Ван Ин от Мукден, комунистът Чи Де-ен от провинцията Шандун, търговският служещ Цзюн Мин-ци от Дайрен, които не са могли да търпят веригите на робството и са се борили срещу японските потисници. В ръцете на императорските инквизитори е загинал и доблестният боец от Съветската армия Демченко, който е отказал да даде сведения за Съветския съюз. В мрачния спомен за това човекоизтребително предприятие сияе с неугасимо величие мъченическият образ на неизвестната руска майка, притиснала в обятията си роденото в тъмницата дете. Цели две години тя е понасяла твърдо изтезанията на японските садисти, закриляйки с пречупеното крило на орлица невръстната си рожба, докато най-сетне смъртта е грабнала и нея, и детето й. Но убийците не се задоволяват само с лабораторни опити. Те предприемат широки унищожителни акции в Китай и разпалват чумни епидемии в районите на градовете Нимбо, Чанде и Чжеган. При тия експедиции състрадателните злодеи засищат глада на китайските пленници с тифусни хлебчета и утоляват жаждата им с тифусна вода. Храбрите японски мародери се готвят за завоевателен поход и срещу Съветския съюз, като възнамеряват да се прикрият зад чумоносния авангард на бълхите и да нападнат с тях на първо време областите на Благовещенск, Ворошилов, Хабаровск и Чита…

Но внезапно настъпилият обрат в събитията провали сатанинските планове на неуморимите агресори. Когато героичните съветски войски разгромиха Квантунската армия и освободиха Манджурия, в разплетения възел на самурайските злодеяния се показа и фабриката на смъртта край станцията Пинфан. Хабаровският процес разкри пред света най-чудовищното престъпление на богоизбраните хищници от расата ямато. Японските военнопрестъпници, маскирани с белите престилки на учени, бяха изправени на съд и получиха заслужено наказание. Изплъзнаха се от възмездието само генерал Широ Ишии и неговите помощници Юджиро Вакамацу и Масозо Китано, които преминаха на американска служба.

Някога средновековните рицари се кичеха с поетични прозвища — „рицарят на прекрасната дама“, „рицарят на червената роза“. Съвременните потомци на самураите и техните задокеански подражатели могат да се наричат напълно заслужено „рицари на бълхата“ или „рицари на чумата“.

Естественото превращение на самурая в бълха символизира днешния образ на японските милитаристи, които се възраждат в американския инкубатор за нови престъпления срещу народите. Но не ще бъде много далечно времето, когато тия човекоподобни бълхи, подскачащи по заповедите на генерал Риджуей и на неговия приемник генерал Кларк, ще бъдат смазани заедно с вашингтонските си двойници от желязната пета на могъщия световен фронт на мира.