Светослав Минков
Империя на глада (3)

Чужденецът и Япония

Далечната Страна на изгряващото слънце е привличала винаги вниманието на чужденеца със своята екзотика и неизвестност. Безбройните легенди, туристически описания и официални реклами са създали за нея такава нереална представа, че човек наистина рисува във въображението си някакъв съвсем идиличен кът от земната планета, където хората говорят в стихове и където всичко е потънало в пастелна мекота и в щастливо спокойствие. Планината Фуджи, цъфналите вишни и хризантеми, леките къщици с книжни стени, чайните домове и гейшите, копринените кимона и порцелановите изделия, най-сетне операта на Пучини „Мадам Бътерфлай“ — всичко това действува на фантазията с хипнотизираща сила. Но когато чужденецът посети Япония и остане по-дълго в нея, зад тия примамливи декори се разкрива една сурова действителност, в която рухват всички миражи и заблуди.

Отначало пътникът все още е в плен на непознатото и новото, което го окръжава. Типичният японски пейзаж с кривите борове „мацу“ му навява сантиментални настроения, йероглифните надписи по магазините го залъгват със странната си сложност и неразгадаемост, а прословутата японска учтивост го кара да се чувствува едва ли не като скъп гост на империята. Той заучава първите японски думи и изрази и се радва искрено на лингвистичните си способности. Свиква да рисува дори петдесетте и един знака на азбуката катакана и смята, че е проникнал в дебрите на японската писменост. Но след тия първи увлечения настъпват и първите разочарования. Чужденецът разбира, че японският език не е тъй лесен, както му се е струвало в началото, и че за да чете вестник, той трябва да знае поне две хиляди йероглифа от тридесетхилядната азбука канджи. Ведно с това японският пейзаж загубва очертанията си и изчезва под неспирния и досаден ромон на дъжда, който според една японска пословица вали тридесет и пет дни в месеца. Сред тая вечна влага плесенясват не само обущата, дрехите и куфарите на пътника, но и неговото самочувствие се покрива с тънък слой плесен.

Постепенно, с навлизането си в японската действителност, чужденецът изпитва чувството, че е попаднал в някаква огромна паяжина, която го омотава все повече и повече. Накъдето и да се обърне, каквато и стъпка да направи, той се вижда обграден от угоднически поклони и от усмихнати живи маски. Но тая чудновата учтивост е само параван, само отбранително средство срещу другоземеца. Още щом стане сутрин от леглото, чужденецът трябва да отговори на прислужника или на готвачката как е спал, какво мисли за времето и къде ще ходи. Това внимание към личността му се дължи не на някаква любезност или на обикновено любопитство, а на един точно установен ред, който има по-дълбок смисъл. Всеки от тия въпроси води към съответната графа в полицейския формуляр, който махленският полицай попълва усърдно за всекидневния живот на чужденеца. На мнозина може би ще се стори странно, че в японските полицейски формуляри има такива графи, в които се описва какво мисли човек за времето и как е прекарал нощта. Но ако някой има случая да посети Япония, той ще се натъкне още в парахода на много по-интересен формуляр, където трябва да отбележи собственоръчно имената на всички свои роднини по бащина и майчина линия, а така също да установи колко килограма е тежала покойната му баба и каква порода кокошки е отглеждал дядо му. А ако, не дай боже, пътникът си позволи дързостта да държи в ръката си фотографически апарат, тогава той е безспорно доказан заговорник срещу устоите на империята. Японската императорска полиция проучва чужденеца не само в най-дребните подробности на личния му живот и се рови в далечните корени на неговото родословие, но едва ли не изследва случайно хвърлената от него кибритена клечка, с която той е запалил цигарата си. Разбира се, всемогъщият полицай в черната копринена униформа с бели ръкавици, който се разхожда на стотина метра от къщата ви, не е единственият, чието внимание е съсредоточено върху вас. Освен тоя така наречен омавари сан, сиреч „уважаемият господин, който обикаля наоколо“, има още цяла невидима армия от полицейски агенти, сътрудници и доносчици, които ви дебнат непрекъснато, преплитат се в краката ви и от време на време дори претърсват грижливо квартирата ви във ваше отсъствие.

Коя е причината за това недоверие на японските официални власти към чужденеца? Тя се корени преди всичко в дълбокото и непоклатимо убеждение, че всеки пришелец е по начало шпионин. В зависимост от страната, към която принадлежат и към която в момента императорското правителство има определено отношение, чужденците се делят на три категории шпиони: шпиони-неприятели, шпиони-приятели и шпиони-неутрални. Но за японската полиция тия категории нямат никакво значение и всички чужденци са подложени на еднакъв режим на наблюдение и гнет. Няма така също значение и това дали чужденецът живее от двадесет години в Япония, или е току-що пристигнал, дали е поканен от самото правителство, или е обикновен пътник. И единият, и другият са напълно равни пред японската мнителност и следователно — еднакво опасни. От тая именно подозрителност, както и от все по-засилващото се чувство за расово превъзходство у японските империалисти водят началото си и проявяваните към чужденеца недружелюбност, презрение и дори открита враждебност, които не могат да бъдат маскирани с никакви поклони и усмивки и които, за съжаление, се внедряват и в съзнанието на средния японски гражданин. Попаднал в Япония, чужденецът изведнъж се вижда съвсем изолиран и самотен и напразни са всички негови усилия да влезе в близки и приятелски връзки с когото и да било. Зад непроницаемата стена от усмихнати лица той не ще намери никаква топлота и сърдечност. И ония двама-трима японци, с които трябва да общува по неизбежност, в края на краищата се оказват добре тренирани сътрудници на японската полиция.

Като класичен пример на японското недоверие и враждебност към чужденеца трябва да посочим случая с английския писател Лафкадио Хърн — един от най-възторжените почитатели на Япония. Тоя поклонник на екзотиката и на цветните раси пристига в Страната на изгряващото слънце през 1890 година — още в онова реформаторско време, когато се търсят чужденци. Той става учител по английски език отначало в Мацуе, после в Кумамото, а след това получава и професорска катедра в Токийския университет. Склонен към мистичната съзерцателност и особено чувствителен към всичко необикновено и легендарно, Лафкадио Хърн потъва веднага в новата действителност, която просто го омагьосва. Той се увлича така страстно в тая действителност, че се оженва за японка, приема будистката религия и се натурализира под японското име Коизуми Якумо. Довчерашният европеец се облича в кимоно, яде ориз с бамбукови пръчици и спи на рогозка. За него не съществува нищо друго освен Япония. Той славослови в произведенията си нейната старина и природа, нейните богове и обичаи, нейните песни и суеверия. И все пак Лафкадио Хърн чувствува, че не е истински Коизуми Якумо, че японците не могат да го приемат като свой човек, че те плетат интриги срещу него и го окръжават с усмихнато, но враждебно мълчание. Нещо по-лошо: колкото по-дълбоко прониква в японския живот и бит, толкова по-ясно изпъква в съзнанието му мисълта, че той е чужд на тях. И след като прекарва цели четиринадесет години в Япония, разочарованият будист решава да хвърли кимоното и да се завърне в Европа. Ала в навечерието на заминаването си той умира и остава завинаги в страната, която го е привличала като магнит. Забележителна е късата и горчива изповед на тоя своенравен англичанин: „Аз изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ Днес сантименталните и самурайски истории на Лафкадио Хърн са знамена на японската пропаганда, но ако той би възкръснал от будисткото гробище и би започнал нов живот в Страната на изгряващото слънце, японската полиция едва ли би го оставила на спокойствие.

Такова е отношението на Япония към чужденеца. Тя му се кланя с прелюбезна усмивка и му позволява да се разхожда из улиците и парковете, да посещава чайните домове и магазините, да се любува на старинните гравюри и на изящните фигурки от слонова кост, но му забранява да дружи с японци, да носи фотографически апарат и да живее свободно, без досадната сянка на полицейския агент. Такава е японската действителност, зад чиито храмове, дворци и цъфнали вишни се разгръща тъмната нищета на един гладен и смазан от труд народ, комуто императорските историци напразно се мъчат да внушат, че води началото си от богинята на слънцето Аматерасу Оомиками.