Включено в книгата
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Дзайбацу

В началото на седемнадесети век, по времето на шогуна Йеясу Токугава, живееше в свещената провинция Исе бившият самурай Сокубей Мицуи, който бе предпочел да стане пивовар, вместо да гладува като рицар. Четиримата му синове също имаха право да носят самурайски саби, но и те последваха примера на баща си и се заловиха с търговия.

Най-малкият от тях, Хочиробей, едва четиринадесетгодишен, замина за новата столица Йедо и постъпи на работа при най-големия брат, който имаше скромно магазинче за копринени тъкани. Според тогавашния търговски обичай платът се продаваше на отрязъци, колкото за едно кимоно или за един пояс. Хочиробей беше работлив момък и по цял ден режеше коприна. Вечер той вземаше четката и пишеше красиви йероглифи, с които подканяше клиентите да си платят годишната сметка, защото пак според тогавашния обичай купувачите плащаха само веднъж в годината. Ала въпреки тия любезни покани мнозина длъжници заминаваха за оня свят, преди да са си уредили сметките на земята.

Хочиробей не беше учил китайски език, но с течение на времето разбра мъдростта на китайската пословица, че „парите са първата стока в света“. Когато навърши двадесет и осем години, той отпътува за родния си град Мацузака и там основа банка. Благодарение на покровителството на боговете и на глада сред народа работата му провървя. Той не се гнусеше от лихвите и раздаваше заеми, които му носеха добри доходи.

Като понатрупа пари, Хочиробей започна да търгува отново с коприна и отвори собствен магазин в Йедо. От някогашния опит при брата си той бе извлякъл поуката, че по-добре е да се задоволяваш с малка, но сигурна печалба, отколкото да продаваш скъпо на кредит, без да можеш да събереш всичките си вземания от клиентите. Изобретателният търговец понижи цената на коприната и окачи над вратата на магазина си голяма дъбова табела с десетина йероглифи, които съобщаваха, че стоката се продава в брой с намалени цени. Хочиробей направи и друго нововъведение: той започна да предлага платовете не на отрязъци, както по-рано, а на метър, според желанието на клиента. Най-сетне той реши да разнообрази досадните шарки на тъканите и поръча на най-големите художници да му изработят модели с нови рисунки. При тогавашната скованост на живота и при неизменното еднообразие на навика всички тия реформи бяха равносилни на революция. Отначало в ограниченото съзнание на японските буржоа настана смущение, после се пробуди любопитство. Магазинът на Хочиробей се превърна в някакъв вълшебен павилион на чудесата, който всеки искаше да види със собствените си очи. Сензацията стигна до крайния предел, когато през периода на дъждовете Хочирабей пусна в продажба първите чадъри от непромокаема хартия. По улиците сновяха бедняци с грамадни плакати и пееха хвалебни песни за най-новото изобретение. Но скоро чадърът влезе във всекидневния бит на японеца. Така неуморният новатор разбиваше смело традицията и разчистваше пътя си към бъдещето. Разоряваха се стари търговски къщи и на тяхно място изникваха жадните за живот издънки на младото предприятие. Покрай търговията Хочиробей продължаваше да се занимава с лихварство и отвори банки в Йедо, Киото и Осака. Нему се пада заслугата за първия износ на японски стоки, които проникнаха навън с посредничеството на холандски търговци в Дешима. Той даде идеята да се разрови земята на земетръсната империя и да се извадят затрупаните в недрата й природни богатства.

Погълнат от сделки, Хочиробей не забеляза кога измина животът му. На смъртния си одър седемдесет и четири годишният старец събра шестимата си синове и им продиктува семейното предписание, което всеки трябваше да следва като неотменим закон. Тая разпоредба повеляваше на членовете на семейството да живеят скромно и сговорно, да работят упорито до последно издихание, да бъдат верни на предприятието, да почитат императора. Хочиробей закле синовете си пред душите на прадедите да изпълняват строго предписанието и да го предават на поколенията. И преди неговата собствена душа да отлети във великия покой на нирвана, умиращият банкер изрече заветните думи: „Трупайте пари! Работете заедно!“

Напътствията на Хочиробей дадоха добри плодове: В продължение на два века и половина наследниците укрепваха и разширяваха предприятието, като го преустройваха неведнъж в духа на времето. Единадесетте семейства работеха задружно и техният съвет изглаждаше недоразуменията, сключваше бракове, назначаваше и уволняваше ръководителите, които чиракуваха при най-сурови условия, докато се издигнат на по-висока длъжност. Скромността в личния живот на отделните членове стигаше до аскетизъм. За най-малкото отклонение от семейното предписание провиненият се отстраняваше от работа и се изпращаше на дългогодишна почивка.

Възходът на къщата вървеше бавно, с непозната упоритост и търпение. Нейните банки и търговски предприятия се умножаваха. В навечерието на ерата Мейджи нямаше селище без магазин Мицуи. Когато вратите на империята се отвориха за общуване с външния свят и във всички области на живота настъпиха съдбоносни промени, господарите на знатния банкерски дом получиха баронски титли и необятни възможности за печалби. С практичния си усет потомците на някогашния пивовар Сокубей Мицуи схванаха веднага значението на индустрията, на транспорта, на цялото държавно преустройство. Те нарушиха вековното си спокойствие и възприеха съвременните методи на работа, като насочиха семейния кораб по бързото течение на събитията. Те кредитираха заздравяването на императорската власт, после хвърлиха капиталите си в гигантското строителство на страната.

Така се изградиха златните основи на бъдещия концерн Мицуи — един от могъщите двигатели на обновената империя. До разгрома на Япония в последната война през многобройните кантори на Мицуи минаваше целият стопански и финансов живот на страната. Тежката промишленост, електрическата, химическата, текстилната и хранителната индустрия, производството на автомобили, самолети и хартия, железопътният транспорт, мините и банките, вътрешната и външната търговия, големите хотели и ресторанти, дори публичните домове — всичко това се ръководеше и контролираше от единадесетте семейства на всесилния клан. В една своя реклама Мицуи се препоръчва по следния начин: „Вие можете да пристигнете в Япония с параход, който е собственост на Мицуи и се отоплява с въглища от мините на Мицуи, да слезете на пристанището, обзаведено от Мицуи, да стигнете с принадлежащия на Мицуи трамвай до хотела, построен пак от Мицуи, и лежейки в кревата, купен от Мицуи, да четете издадената от Мицуи книга при светлината на лампата, изработена в завода на Мицуи.“ Като пропуща незначителната подробност, че ще сънувате сънища, патент на Мицуи, рекламата продължава: „А на сутринта, след като пиете чай от склада на Мицуи със захар от неговите плантации, ще отидете в универсалния магазин на Мицуи и там ще получите всичко, като се почне от домашната покъщнина и се свърши със скъпоценности.“ В тоя оригинален документ за могъществото на Мицуи липсва и друга дреболия: ако искате да видите най-страшната експлоатация на човешкия труд и изкривения от глад образ на японския работник, посетете заводите и фабриките на Мицуи!

Преди капитулацията на Япония пипалата на Мицуи обхващаха не само империята, а се простираха далеч зад нейните предели — в Африка и Мексико, в Сидней и Сан Франциско, в Хонконг и Берлин, в Сингапур, Манила, Сайгон, Шанхай, Сурабая, Кайро и къде ли не още по света. Търговските агенции на Мицуи играеха много по-важна роля, отколкото официалните японски консулства.

Концернът Мицуи заедно с концерните Мицубиши, Сумитомо и Ясуда образуват прочутата четворка на японската финансова олигархия Дзайбацу, към която принадлежи мълчаливо и императорският дом, а така също и десетина други по-малки концерни, създадени през войната. В това блестящо монополно съзвездие сияят с най-ярък блясък Мицуи и Мицубиши — истинските господари на японското народно стопанство. Всеки концерн е заграбил свой периметър на експлоатация в живота на страната, но често пъти интересите на отделните капиталистически хищници се кръстосват и разпалват ожесточени взаимни борби за надмощие. Особено опасен съперник на Мицуи е Мицубищи, чиято финансова мощ му е осигурила първенство в корабостроителството и в морския транспорт. Мицуи финансира големите вестници „Осака Майничи“ и „Токио Майничи“, а Мицубиши — многотиражните им събратя „Осака Асахи“ и „Токио Асахи“. Университетът „Кейджо“ пръска просвета под благодатното слънце на Мицуи, а университетът „Васеда“ е приютен в паяжината на Мицубиши. При подялбата на ръководните буржоазни политически партии Мицуи покровителствува партията сейюкай, а Мицубиши — партията минсейто.

Когато се говори за японска експанзия, на преден план обикновено изпъква японската военщина. Без да се подценява нейната разбойническа природа, трябва да се подчертае, че всяка самурайска агресия се вдъхновява и ръководи от Дзайбацу. Въпреки честите стълкновения между генералите от Гумбацу и бароните от Дзайбацу и едните, и другите действуват в трогателно единомислие при заробването на чужди земи. Знаменателен е фактът, че Мицуи колонизира с капиталите си Формоза, Корея, Южен Сахалин и Манджурия, които японските милитаристи окупираха по-късно като законни владения на империята. През Първата световна война Дзайбацу извлече грамадни печалби от заграбването на бившите германски колонии и концесии в Тихия океан и в Китай и стана господар на пазарите в Далечния Изток. През последната война концерните на Дзайбацу продължиха с още по-голямо настървение грабежа на завзетите области в името на „взаимното процъфтяване на Велика Източна Азия“.

За да имаме известна представа за злодейските похвати на японския империализъм, заслужава да отбележим една малка подробност. След окупацията на Манджурия японските монополисти разгърнаха широка кампания за сеитбата на мак и за производството на опиум, който трябваше не само да увеличи техните богатства, но и да сломи волята за съпротива на китайския народ. Банкерските домове на Мицуи и Сузуки взеха в ръцете си това доходоносно предприятие, като финансираха щедро фабриките за наркотици в Харбин и Дайрен и създаваха райски кътчета за отмора на пушачите на опиум. Извън тая своя „дейност“ колонизаторите плячкосваха златните предмети на китайците и в тясно сътрудничество с професионалните бандити вършеха контрабанда, печатаха фалшиви банкноти и изнудваха поробеното население с всичкото хитроумие на изобретателния си мародерски мозък.

През годините на войната всеки месец на осмо число пред императорския дворец пристигаха в строй представителите на Дзайбацу, за да чествуват с къс церемониал деня, в който бе обявен великият завоевателен поход — 8 декември 1941 година. Облечени в неизбежните си жакети, бароните и висшите чиновници от Мицуи, Мицубиши, Сумитомо и Ясуда се кланяха пред каменната стена на двореца и изричаха в хор следната клетва:

— Кълнем се да покрием военните разходи с всеобхватната мощ на банковите органи и да съдействуваме за успешното завършване на свещената война! Кълнем се да укрепваме бойния потенциал чрез обединените действия на всички банкови органи и да помагаме за увеличаването на военновременното производство! Кълнем се да поддържаме стабилността на военновременното стопанство и да посветим всичките си знания за създаването на силна и здрава кредитна основа! Кълнем се да вярваме твърдо в крайната победа, да понасяме всички тежести и трудности и да станем идеален пример за населението на фронта на империята!

Ала въпреки тая тържествена клетва на господарите на Дзайбацу да укрепват бойния потенциал на империята и да хранят твърда вяра в крайната победа Япония претърпя невиждан в историята си разгром. След капитулацията трябваше да се очаква, че японските монополи ще бъдат разтурени и че на подсъдимата скамейка рамо до рамо с военните престъпници ще се изправят и японските финансови магнати, които бяха главни виновници за обявяване на войната. Такива бяха препоръките на Потсдамската декларация, така мислеше цялото свободолюбиво човечество. Само американските империалисти бяха на друго мнение за своите побратими от Дзайбацу и веднага ги приютиха под спасителното си крило. С присъщото си евангелистко благочестие задокеанските фарисеи заявиха, че Дзайбацу няма нищо общо с агресивната политика на японската военщина. И след това успокоително изявление в притихналата империя започнаха да кацат самолети със скъпи гости от Америка. Това бяха сенатори и банкери, индустриалци и изпечени бизнесмени, които прикриваха вълчия си нрав зад униформите на генералщабни джентълмени. Те възстановяваха прекъснатите си връзки с концерните на Дзайбацу и душеха из обгорелия от бомбите въздух възможностите за нови сделки.

За отношението на Уолстрийт към Дзайбацу може да се съди от думите на майор Бен Лок, началник на промишлено-финансовия отдел при щаба на американските окупационни войски в Япония. В разговор с американския журналист Марк Гейн майор Лок признава чистосърдечно: „Изкоренете Дзайбацу, и в най-близките десет години ще настъпи хаос или ще изникне социалистическо стопанство. Унищожете банките на Дзайбацу, и цялата банкова система ще рухне. Разорете Дзайбацу, и ние ще имаме в Япония обекти за капиталовложения. Вие сами знаете, че практичните хора в нашия щаб в Токио искат да бъде възстановена стара Япония. Военните също смятат, че може да се избягнат много главоболия, ако се запази Дзайбацу.“

И Дзайбацу наистина се издига из пепелищата на разгромената империя с подемния кран на долара. В тая хищническа дружба между японските и американските монополи уолстрийтовци държат всички възлови позиции на „взаимното процъфтяване“ и се оказват първенци в ограбването на японския народ. След кървавата оргия в Корея задокеанските стръвници подготвят на японска земя нови агресии срещу азиатските страни и Съветския съюз. Те си представят бъдещето с милиони японци, които крещят „банзай!“ и падат по бойните полета за тяхното ненаситно обогатяване.

Но японският народ е раздвижен като гигантски мравуняк и не ще се остави да бъде хвърлен в американската империалистична машина за мелене на човешко месо. Той се изправя върху дървените си налъми, разгневен и непобедим в своето страшно величие на глада.