Джеймс Редфийлд
Тайната на Шамбала (8)

7
НАВЛИЗАНЕ В ШАМБАЛА

Почувствах, че някой ме докосна. Човешки ръце ме обгърнаха и ме пренесоха някъде. Започнах да изпитвам чувство на сигурност и дори еуфория. След известно време отново вдъхнах прекрасния аромат, но сега той бе всеобхватен, изпълваше цялото ми съзнание.

— Опитай се да отвориш очи — каза ми един женски глас.

Аз положих усилие да се съсредоточа и различих силуета на огромна жена, може би шест и половина стъпки висока. Тя ми поднасяше някаква чаша.

— Заповядай — каза ми тя. — Изпий това.

Отворих уста и изгълтах вкусната и топла супа, направена от домати, лук и някакъв вид брюкселско зеле, което беше сладко. Докато пиех супата, дадох си сметка, че вкусовите ми възприятия са засилени, можех да различа всеки вкус съвсем точно. Изпих по-голямата част от чашата и само след минути главата ми се прочисти и аз бях в състояние да се съсредоточа върху всичко, което ме заобикаляше. Намирах се в една къща или нещо, което изглеждаше като къща. Температурата бе висока, беше топло и аз се бях изглегнал на шезлонг, направен от синьозелена материя. Подът беше от гладки кафяви каменни плочи, а наблизо имаше множество растения в керамични саксии. И въпреки това над мен беше синьо небе и имаше увиснали клони от няколко големи дървета. Явно това жилище нямаше покрив и външни стени.

— Сигурно вече се чувстваш по-добре, но трябва да дишаш.

Жената говореше много добър английски.

Погледнах я очарован. Изглеждаше азиатка на вид, облечена в пъстроцветна бродирана тибетска официална дреха, обута в меки прости пантофи. Ако съдех по проникновения й поглед и мъдростта, изписана на лицето й, тя изглеждаше четиридесетгодишна, но тялото и движенията й й придаваха вид на далеч по-млад човек. И докато тялото й бе със съвършени пропорции и красота, всичките й черти бяха изключително големи.

— Трябва да дишаш — повтори тя. — Зная, че си наясно как се прави това, защото в противен случай нямаше да бъдеш тук.

Най-сетне разбрах какво има предвид и започнах да вдишвам красотата на онова, което ме заобикаля и да си представям, че в мен се влива енергия.

— Къде се намирам? — попитах аз. — Това ли е Шамбала?

Тя се усмихна утвърдително и красотата на лицето й ми се стори невероятна. То бе леко озарено.

— Донякъде — отвърна тя. — Това са така наречените пръстени на Шамбала. По-далеч на север са свещените храмове.

После тя ми каза името си, Ани, и аз й се представих, а тя ме гледаше, навела лице над мен.

— Разкажи ми как стигна дотук — помоли ме тя. Доста непоследователно аз й разказах всичко, като започнах с кратко описание на разговора ми с Натали и Уил, разказах за Откровенията и за пътуването си до Тибет, включително за това как се срещнах с Ин и лама Ригден и чух за легендите, а после най-сетне намерих вратата. Споменах дори за това как бях видял светлина, което очевидно бе дело на дакините.

— Знаеш ли защо си тук? — попита тя. Изгледах я за момент.

— Всичко, което зная, е, че Уил ме накара да дойда и че е от голямо значение да открия Шамбала. Беше ми казано, че тук се крие познание което е необходимо.

Тя кимна и погледна встрани замислено.

— Откъде си научила толкова добре английски? — попитах аз, като отново почувствах известна слабост.

Тя се усмихна.

— Ние тук говорим много езици.

— Виждала ли си човек на име Уилсън Джеймс?

— Не — отвърна тя. — Но през вратата може да се влезе в пръстените и от други места. Може би той е някъде там.

Тя отиде до растенията, които вирееха в саксии, и приближи едно от тях до мен.

— Мисля, че трябва да отдъхнеш малко. Опитай се да приемеш енергия от тези растения. Настрой своето поле със съзнанието, че енергията на растенията се влива в теб и после поспи.

Затворих очи, следвайки нейните инструкции и само след минути се унесох.

Малко по-късно лек шум ме събуди. Жената отново стоеше пред мен. Тя седна на ръба на шезлонга.

— Какъв е този шум? — попитах аз.

— Идва някъде отвън.

— През прозореца ли?

— Това не е стъкло всъщност. Това е енергийно поле, което изглежда като стъкло, но не може да се счупи. Все още не е изнамерено в културите извън Шамбала.

— По какъв начин е създадено? Електронно ли е?

— Отчасти да, но ние трябва да участваме мислено, за да го активизираме.

Загледах се в пейзажа отвъд къщата. Имаше и други жилища, разпръснати по склоновете на хълмовете и поляните навсякъде чак до долината. Някои имаха очертани външни стени като къщата на Ани. Други бяха направени от дърво в един уникален тибетски стил. Всички се бяха сгушили ненатрапчиво сред пейзажа.

— Какви са тези къщи там с толкова различна архитектура? — попитах аз.

— Всички са създадени от енергийно поле — каза тя. — Ние не използваме дърво или метал, просто създаваме онова, което ни е необходимо, с енергийните си полета. Бях изумен и очарован.

— А това отнася ли се до вътрешната конструкция, например вода и електричество?

— Ние имаме вода, но тя се появява непосредствено от водните пари във въздуха, а полетата дават мощност на всичко останало.

Отново погледнах навън. Не можех да повярвам.

— Разкажи ми повече за това място? Колко хора живеят тук?

— Хиляди. Шамбала е много голямо пространство.

Заинтересуван, аз свалих крака от шезлонга и стъпих на пода, но почувствах силен световъртеж. Не можех нищо да видя.

Тя се изправи и протегна ръка отвъд шезлонга, за да ми подаде още малко супа.

— Изпий това и отново започни да дишаш, вдъхвайки красотата на растенията — каза тя.

Аз се подчиних и енергията ми се върна. Вдъхнах още въздух и всичко стана дори по-светло и красиво отпреди, включително Ани. Лицето й бе станало лъчисто, грееше с някаква вътрешна светлина, точно както бях виждал да изглежда лицето на Уил в някои моменти в миналото.

— Боже мой — възкликнах аз, като се огледах наоколо.

— Сега е доста по-лесно да повдигнеш енергията си тук, отколкото във външните култури — обясни тя, — защото тук всички отдават енергия на всички останали и полето е настроено на едно по-високо културно ниво.

Тя изрече фразата „по-високо културно ниво“, като наблегна на нея, сякаш в нея се криеше някакъв по-дълбок смисъл.

Не можех да откъсна очи от всичко онова, което ме заобикаляше. Всяко очертание от растенията в саксията до мен, цветовете на пода и сочнозелените дървета навън изглеждаше озарено с вътрешна светлина.

— Всичко ми се струва невероятно — промълвих аз. — Чувствам се така, сякаш съм попаднал в научнофантастичен филм.

Тя съвсем сериозно ме изгледа.

— Голяма част от научната фантастика е пророческа. Това, което виждаш, е просто прогрес. Ние сме хора като теб и сме еволюирали по същия начин, както вие от външните култури евентуално ще еволюирате, ако сами не се спъвате.

В този момент едно малко момче, около четиринадесетгодишно, връхлетя в стаята, кимна ми учтиво и каза:

— Пема отново се обади. Тя се обърна към него.

— Да, чух. Ще ни донесеш ли саката и едно сако за нашия гост?

Не можех да откъсна очи от момчето. Поведението му изглеждаше на по-голямо, отколкото то изглеждаше и видът му ми беше някак познат. Напомняше ми някого, но не можех да си спомня кой.

— Можеш ли да дойдеш с нас? — прекъсна Ани съзерцанието ми. — Може да се окаже от значение да наблюдаваш това, което ще стане.

— Къде отивате? — попитах аз.

— До къщата на съседите. Трябва просто да проверя какво става. Тя мисли, че е заченала дете преди няколко дни и иска аз да проверя дали е така.

— Ти лекар ли си?

— Всъщност нямаме лекари тук, защото не боледуваме от болестите, които са ти познати. Научили сме се да поддържаме енергията си над това равнище. Аз помагам на хората да наблюдават себе си и да разгръщат енергията си, а след това да я поддържат на това ниво.

— А защо смяташ, че е важно аз да видя това?

— Защото си се озовал тук в този момент — тя погледна към мен, сякаш бях с твърде плътна енергия. — Непременно трябва да разбереш процеса на синхронност.

Момчето се обърна и аз му се представих. Неговото име бе Таши. Той ми подаде едно яркосиньо сако. То изглеждаше като обикновена канадка, само дето имаше ръбове. Всъщност обаче те не бяха шити. Изглежда, че парчетата на тъканта просто бяха пресирани едно с друго и колкото и учудващо да бе, сакото ми се стори сякаш от памук. Беше съвсем леко.

— Как правите тези дрехи? — попитах аз.

— И те са плод на енергийните полета — обясни ми Ани и двамата с Таши преминаха през стената с леко свистене. Аз се опитах да ги последвам, но се ударих и паднах в нещо, което изглеждаше твърд плексиглас. Момчето от другата страна се разсмя.

С поредно леко шумолене Ани се върна обратно, също усмихната.

— Трябваше да ти кажа как се прави това. Извинявай. Трябва да си създадеш визуална представа, че силовото поле се отваря пред теб. Трябва просто да го пожелаеш.

Аз я погледнах скептично.

— Значи трябва да си представиш мислено, че минаваш през стената.

Направих онова, което ми бе описала и тръгнах напред. Действително видях как полето се отваря. Изглеждаше като леко изкривяване в пространството, нещо подобно на топлинни лъчи, които човек вижда на магистрала, когато е изложена на слънце. Със свистящ звук преминах от другата страна на стената. Ани ме последва.

Разтърсих глава. Къде се намирах?

Следвайки Таши, ние вървяхме по една криволичеща пътека, която се спускаше постепенно по склона на хълма. Обърнах се назад и забелязах, че къщата на Ани е почти изцяло скрита сред дърветата, а после нещо друго привлече вниманието ми. Близо до къщата имаше нещо квадратно и черно, което изглеждаше направено от метал с размерите на голям куфар.

— Какво е това? — попитах аз Ани.

— Това е мощностна кутия — отвърна тя. — Помага за затопляне и охлаждане на къщата и за настройване на нашите силови полета.

Останах напълно объркан.

— Какво имаш предвид, когато казваш помага?

Тя вървеше пред мен и без да спира надолу по склона забави крачка и ме остави да тръгна до нея.

— Тази мощностна кутия, която се намира до къщата, не прави нищо сама. Всичко, което прави, е, че усилва молитвеното поле, за което знаеш, до по-високо ниво и така онова, от което се нуждаем се проявява непосредствено.

Изгледах я въпросително.

— Защо това ти се струва толкова фантастично? — попита ме Ани усмихната. — Нали ти казах, това е само прогрес.

— Не зная — отвърнах аз. — През цялото време, докато се опитвах да стигна до Шамбала, не се бях замислял какво точно ще бъде тук. Предполагам, че си представях по-скоро група висши лами в медитация на някакво място. Това е култура с технология. Изглежда фантастично…

— Технологията не е от значение. Важното е как използваме технологията, за да ни помогне да съградим нашите духовни сили, това е важното.

— Какво имаш предвид?

— Всичко това не е толкова невероятно, колкото ти се струва. Ние само сме открили уроците на историята. Ако се вгледаш внимателно в човешкото развитие, ще видиш, че технологията винаги е била само предшественик на онова, което евентуално би могло да се извърши самостоятелно от човешкото съзнание.

Помисли за всичко това. През цялото си историческо развитие хората са създавали технологически средства, за да засилят способността си да действат и да се чувстват удобно в света. В началото това са били само съдове, в които да държат храната си, и оръдия, с които да обработват храната. После са се появили по-сложно построените къщи и сгради. За да създадат тези неща, хората са изкопавали минерали и руди и са ги обработвали така, както са ги виждали в своето съзнание. Ние сме поискали да пътуваме по-ефективно и сме създали колелото, след това превозните средства от различен вид. Поискали сме да летим и сме създали самолетите, които ни помагат за това.

Поискали сме по-лесно да комуникираме помежду си от големи разстояния всякога, когато пожелаем и така сме създали жиците, телеграфите, телефоните, безжичните радио и телевизия — да ни дадат възможност да проследим какво става на други места. Тя ме изгледа въпросително.

— Виждаш ли общия принцип? Хората са създавали технологии, защото са искали да достигнат до различни места и да се свържат с все повече хора. Ние в сърцата си сме знаели, че това е възможно да бъде сторено. Технологията винаги е била само стъпало към онова, което сами можем да осъществим и което знаем, че е наше рождено право. Истинската роля на технологията е да ни помогне да изградим вяра, че можем сами да вършим тези неща с вътрешната си сила.

И така, в началните етапи от историята на Шамбала ние започнахме да развиваме технологията така, че съзнателно да служи на развитието на човешкото съзнание. Давахме си сметка за истинския потенциал на нашите молитвени полета и започнахме да преобразуваме технологията така, че просто да подсилва тези полета. Тук сред пръстените ние все още използваме уреди за усилване, но сме на път да престанем да се нуждаем от тях, а да използваме само молитвените си полета за проявление на всичко, от което се нуждаем и което желаем. Живеещите в храмовете могат да постигат това.

Исках да й задам още въпроси, но когато свърнахме по един завой на пътеката, забелязах широк ручей, който течеше вдясно по хълма. Звукът на буйна вода отекна в главата ми.

— Какъв беше този шум? — попитах аз.

— От водопада е — каза тя. — Чувстваш ли интуитивно, че трябва да го видиш?

Аз не разбирах докрай какво има предвид.

— Имаш предвид дали имам интуитивно прозрение ли? — попитах аз.

— Разбира се, че имам предвид интуитивно прозрение — отвърна ми тя усмихнато. — Тук ние живеем чрез интуицията си.

Таши бе спрял и гледаше назад към нас. Ани се обърна към него:

— Защо не отидеш да кажеш на Пема, че идваме?

Той се усмихна и се втурна напред.

Заизкачвахме се по скалистия склон вдясно и приближавахме все повече към потока, като си пробивахме път сред по-гъсти и ниски дървета, докато стигнахме брега на поточето. То беше широко двайсет и пет стъпки и много бързо. През дебелите клони на дърветата вляво виждах, че водата стига до една тераса. Ани ми направи знак да я последвам. Тръгнахме по течението на потока, слязохме по няколко скални тераси и най-сетне се озовахме край водопада. Оттук можеше да се види голям вир на петдесет стъпки под нас.

Нещо, което се движеше, привлече погледа ми и аз отидох до края на скалата, за да погледна надолу. За моя изненада през мъглата и капчиците в края на вира успях да различа двама души, които приближаваха един към друг, обгърнати от мека розово-бяла светлина. Въпреки че светлината не бе много ярка, тя бе плътна, особено около техните рамене и бедра. Напрегнах се, за да различа силуетите на двамата и видях, че са голи.

— Това ли ме доведе да видим тук? — попита Ани развеселена.

Аз не можех да откъсна очи от онова, което става. Знаех, че наблюдавам енергийните полета на мъж и жена. Те приближиха един към друг, полетата им се сляха и те се прегърнаха. Накрая много бавно видях как една нова светлина се оформяше в долната част на тялото на жената. След няколко минути те се откъснаха един от друг и жената опипа стомаха си. Малката светлина стана по-ярка и двамата отново се прегърнаха. Изглежда, говореха нещо, но от водопада до мен не достигаха техните думи. После съвсем ненадейно двойката просто изчезна.

Разбирах, че те правеха любов и останах много объркан.

— Кои бяха тези хора? — попитах.

— Не ги познах — отвърна Ани. — Но сигурно са някъде от тези места.

— Изглежда, заченаха дете — казах аз. — Смяташ ли, че са имали такова намерение?

Тя избухна в смях.

— Това не са културите отвън. Разбира се, че са имали намерение да заченат. На тези нива на енергия и интуиция да се извика една душа на земята е напълно съзнателен процес.

— Но как така изведнъж изчезнаха?

— Бяха дошли тук, проектирайки себе си мисловно чрез поле за пренасяне в пространството. Усилвателният уред ни позволява да осъществяваме това. Открили сме, че същото електромагнитно поле, което препраща телевизионните картини, може да се използва за свръзка между пространството на отдалечено място с пространството, където сме ние. Можем по този начин да разгледаме място, което желаем или действително да се разходим из него, използвайки усилвателя на молитвеното поле. Някои теоретици от културите извън Шамбала вече работят върху подобни теории, но още не осъзнават напълно до какво могат да доведат те.

Аз само я изгледах, опитвайки се да асимилирам новата информация.

— Изглеждаш доста объркан — каза тя. Аз кимнах и се насилих да се усмихна.

— Хайде, ще те запозная с Пема. Пристигнахме в къщата, която приличаше много на дома на Ани, само че беше построена на склона на хълма и различно обзаведена. Навън имаше същата черна кутия, както и в къщата на Ани и ние влязохме по същия начин чрез силово поле, както бяхме излезли и преди. Посрещна ни Таши и друга жена, която се представи като Пема.

Пема бе по-висока от Ани и по-тънка. Косата й бе гарвановочерна и дълга. Тя носеше дълга бяла дреха и се усмихваше, но аз забелязах, че нещо не е както трябва. Помоли да се види с Ани насаме и те двете отидоха в друга стая, а оставиха нас с Таши в хола.

Тъкмо смятах да го запитам какво има, когато почувствах наелектризираност на въздуха зад мен. Появи се същото закривяване в пространството, което бях наблюдавал и преди в силовото поле около къщата на Ани, само че този път то се появи в средата на стаята. Примигнах от учудване, опитвайки се да осъзная какво става. Както бях концентриран, забелязах поле с дребни растения отвъд това изкривяване, сякаш то беше прозорец. За моя изненада един мъж премина през отвора и влезе в стаята.

Таши се изправи и ни представи един на друг. Името на мъжа беше Дорджи. Той учтиво ми кимна и попита къде е Пема. Таши посочи към спалнята.

— Какво се е случило? — попитах аз Таши. Той ме погледна с усмивка.

— Върна се съпругът на Пема от неговата ферма. Някои от вас в културите извън Шамбала могат ли да правят това?

Споменах му накратко за слуховете и митовете, свързани с някои йоги, които могат да проектират себе си в отдалечени пространства.

— Но аз лично никога не съм виждал подобно нещо — отвърнах аз, опитвайки се да си върна самообладанието. — Как по-точно се прави?

— Създаваме си визуална представа за мястото, където искаме да отидем и усилвателят ни помага да си създадем прозорец в това място точно пред нас. Това създава прозорец и в обратната посока. По този начин ние можем да видим къде е бил човекът преди да се появи при нас.

— А усилвателят е онази черна кутия вън, така ли?

— Точно така.

— Всички ли можете да вършите това?

— Да. Но трябва да се научим да го правим и без усилвател.

Той спря и се загледа в мен. После попита:

— Ще ми разкажеш ли за културата, от която си дошъл, за света извън Шамбала?

Преди да мога да отговоря каквото и да било, чу се глас от спалнята, който заяви:

— Отново се случи. Таши и аз се спогледахме.

След няколко минути Ани изведе Пема и нейния съпруг от спалнята и те седнаха в хола заедно с нас.

— Толкова бях сигурна, че съм бременна — каза Пема. — Видях енергията и я почувствах мигновено и после само след няколко минути тя изчезна. Това сигурно е някакъв преход в друго пространство.

Таши я наблюдаваше силно заинтригуван.

— Какво според теб е станало? — попитах аз.

— Доколкото схващам интуитивно — отвърна Ани, — това е някакъв вид паралелна бременност и детето е отишло другаде.

Дорджи и Пема се спогледаха.

— Отново ще опитаме — каза Дорджи. — Това обикновено не се случва двукратно в едно семейство.

— Трябва да вървим — каза Ани и стана, като прегърна двамата.

Таши и аз я последвахме през силовото поле.

Все още бях много объркан. В известен смисъл тукашната култура ми се струваше обикновена; а в други отношения напълно фантастична. Опитах се да си дам сметка за всичко, докато Ани ни водеше, и стигнахме на десетина метра разстояние до една красива скална издатина, от която можеше да се види огромна зелена долина под нас.

— Как е възможно да има умерен климат толкова високо в Тибет? — попитах аз.

Ани се усмихна.

— Температурата се контролира от нашите полета, а местата с по-ниска температура са невидими за нас, макар че според легендите това ще започне да се променя, когато дойде време за преместване. Бях учуден.

— Нима знаете за легендите? — попитах аз. Ани кимна.

— Разбира се. Шамбала е мястото, където първоначално са се съхранявали тези легенди, както и много пророчества по протежение на цялата история. Ние предаваме духовна информация на външните култури. Знаехме също така, че е само въпрос на време да ни откриете.

— Ами аз лично? — попитах.

— Не, става дума за всеки човек от външните култури. Знаехме, че вие издигате своето ниво на енергия и съзнание и ще можете да започнете сериозно да се отнасяте към Шамбала. Някои от вас ще успеят да дойдат тук. Това се казва в легендите. По времето, когато Шамбала ще извърши преход или трансформация, хората от другите култури ще дойдат тук и това няма да бъдат само някои адепти от Изтока, хора, които периодично са ни откривали. Това ще бъдат хора от Запада също, които ще получат помощ, за да стигнат до нас.

— Спомена, че легендите предричат преход или преместване. Какво представлява това?

— В легендите се казва, че когато културите извън Шамбала започнат да разбират всички стъпки за разгръщане на човешкото молитвено поле — как да се свързвате с Божествената енергия и да направите така, че тя да протича през вас с любов. Как да настройвате своето поле, за да ускорите процеса на синхронност и издигнете нивото на енергия на другите хора, как да направите трайно това силно поле, като нямате пристрастие към резултата — тогава всичко останало, което вършим тук в Шамбала, ще ви стане известно.

— Говориш за останалата част от Четвъртото проникновение на енергията, така ли?

Тя ме погледна многозначително.

— Да. Нали точно затова си дошъл тук. За да разбереш Четвъртото проникновение.

— Можеш ли да ми обясниш какво представлява то? Тя поклати глава.

— Трябва да го възприемаш стъпка по стъпка. Първо е необходимо да си дадеш сметка накъде води развитието на човечеството. Не интелектуално, а с очите и чувствата. Шамбала е образец на това бъдеще.

Кимнах и я погледнах.

— Време е светът да разбере на какво сме способни ние, хората, и накъде ни води еволюционният процес. Когато напълно разберете това, ще бъдете способни да разгръщате своето поле дори още повече и да станете по-силни.

Тя тръсна глава и добави:

— Но трябва да разбереш, че аз не притежавам цялата информация, свързана с Четвъртото разгръщане на енергията. Ще мога да те преведа през някои от следващите стъпки, но има още, което е известно само на живеещите в храмовете.

— Какви са тези храмове? — попитах аз.

— Те са сърцето на Шамбала. Мистическото място, което си си представял. Там се върши истинската работа в Шамбала.

— Къде са разположени тези храмове?

Тя посочи на север отвъд долината към странна кръгообразна група от планини в далечината.

— Отвъд онези върхове — посочи тя.

Докато ние вървяхме, Таши беше мълчалив и слушаше всяка дума. Ани го погледна и го поглади по косата.

— Имах интуитивно усещане, че Таши трябваше да бъде вече повикан да отиде в храмовете досега… Но както изглежда, той се интересува повече от живота във вашия свят.

Схъбудих се внезапно, целият облян в пот. Бях сънувал, че минавам през храмовете заедно с Таши и още някой и бях на път да разбера Четвъртото проникновение. Намирахме се сред лабиринт от каменни постройки, повечето от които в пясъчнобронзов цвят, но в далечината имаше един храм, който изглеждаше синкав. Един човек в ритуално тибетско облекло бе застанал пред него. В съня си аз започнах да бягам от китайския полковник, когото бях срещал няколко пъти по-рано. Той ме преследваше през храмовете и те бяха разрушени. Мразех го за онова, което върши. Седнах на леглото и се опитах да събера мислите си. Почти не си спомнях нищо от обратния път към къщата на Ани. Сега лежах в една от нейните спални и бе вече сутрин. Таши седеше пред леглото ми на голям стол и ме гледаше. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.

— Какво има? — попита той.

— Просто един ужасен сън — отвърнах аз.

— Ще ми разкажеш ли за културите извън Шамбала?

— Нима не можеш просто да отидеш там през някакъв прозорец или отвор, или както го наричате това изкривяване на пространството?

Той поклати глава.

— Не, не е възможно, дори за живеещите в храмовете. Моята баба бе получила интуитивно усещане, че може да стане, но никой досега не е успявал поради разликата в енергийните нива в тези две места. Живеещите в храмовете могат да видят какво става във външните култури.

— Майка ти като че ли знае доста за външния свят.

— Ние получаваме информация от живеещите в храмовете. Те идват често при нас, особено когато почувстват, че някой е готов да се присъедини към тях.

— Да се присъедини към тях ли?

— Почти всички тук се стремят да се сдобият с място в храмовете. Това е най-голяма чест и възможност да се влияе върху външните култури.

Така както говореше, гласът и онази зрелост, която излъчваше, ми напомняха трийсетгодишен човек. Въпреки че той бе висок на ръст, все пак бе някак смущаващо да гледаш лицето на четиринадесетгодишно момче, което говореше по този начин.

— Ами ти? — попитах аз. — Значи ли това, че и ти желаеш да отидеш в храмовете?

Той се усмихна и погледна към съседната стая, сякаш не му се щеше майка му да чуе нашия разговор.

— Продължавам да мисля, че по някакъв начин трябва да отида във външните култури, извън Шамбала. Ще ми разкажеш ли повече за тях?

В продължение на половин час му разказвах всичко, което можах, за състоянието на нашия свят в момента: за начина, по който живеят повечето хора, за онова, с което се хранят, за борбата да установят демокрация по цялото земно кълбо, за корумпиращото въздействие на парите върху правителствата, за проблемите с околната среда. Таши съвсем не бе разочарован или притеснен от това, което говорех. Той попиваше всичко с ентусиазъм.

В това време Ани влезе в стаята, усети, че се води някакъв важен разговор и изчака. Никой от нас нищо не каза и аз се отпуснах обратно на възглавницата си.

Тя погледна към мен.

— Ще трябва да ти влеем още енергия — забеляза. — Ела с мен.

Облякох се и се срещнах с нея във всекидневната, след което я последвах навън. Отидохме в задната част на къщата. Тук дърветата бяха много големи и бяха разположени на по трийсетина стъпки едно от друго. Между тях вирееше груба трева, която напомняше пелин и десетки други растения, като огромни аспарагуси. Ани ме накара да се раздвижа и да опитам да направя упражненията, които Ин ми бе показал.

— Седни сега тук — каза тя, като свърших, — и издигни нивото на енергията си отново.

Тя седна до мен и аз започнах бавно да дишам, като съсредоточих цялото си внимание върху красотата, която ме заобикаляше, и си представих визуално как енергията се надига вътре в мен. Както и преди, цветовете и формите започнаха да се открояват много лесно.

Погледнах към Ани и видях израз на дълбока мъдрост на лицето й.

— Сега си по-добре — каза тя. — Все още не беше изцяло преминал в това измерение вчера, когато посетихме Пема. Спомняш ли си какво се случи?

— Да — отвърнах аз. — В по-голямата част помня.

— А помниш ли какво стана, когато тя бе помислила, че е заченала?

— Да.

— В един миг, изглежда, че детето беше тук, а след това изчезна.

— Какво смяташ, че се е случило? — попитах.

— Никой не знае точно. Тези изчезвания стават отдавна, фактически започна с мен преди четиринайсет години. По онова време аз бях сигурна, че съм бременна с близнаци, едно момче и едно момиче, но само за миг едното от тях вече го нямаше. Родих Таши, но винаги съм чувствала, че сестра му е жива някъде.

Оттогава на много двойки се случва подобно нещо. Чувстват сигурност, че са заченали и после изведнъж осъзнават, че утробата на жената е празна. Всички те в следващи периоди имат деца, но никога не успяват да забравят какво се е случило. Този феномен непрекъснато се наблюдава в цяла Шамбала през всичките тези четиринадесет години.

Тя замълча за момент, а после добави:

— Мисля че има нещо общо с този преход или трансформация, който предстои да се извърши. Може би дори с това, че ти си тук.

Загледах се настрани.

— Не зная.

— Нямаш ли някакво интуитивно усещане? Помислих си за момент и си спомних съня. Тъкмо се канех да й го разкажа, но тъй като не знаех какво означава, се отказах.

— Всъщност нямам интуитивно усещане — отвърнах аз. — Само множество въпроси.

Тя кимна и зачака.

— Как функционира икономиката тук? По какъв начин повечето хора прекарват времето си?

— Ние сме еволюирали до стенеп, в която вече не използваме пари — обясни Ани, — и не произвеждаме, нито градим неща по подобие на тези в културите извън Шамбала. Преди десетки хиляди години сме дошли от култури, които са създавали онова, което им е потребно по начина, по който го правите вие. Но както ти казах, постепенно сме разбрали, че истинското предназначение на технологиите е да се използват за развитие на нашите ментални и духовни способности.

Усетих мекотата на ръкава на канадката ми.

— Искаш да кажеш, че всичко, което имате, е създадено чрез енергийно поле, така ли?

— Точно така.

— И как се поддържа това поле?

— Когато бъдат създадени тези полета, траят дотогава, докогато енергията не се срине от някакъв вид негативизъм.

— Ами с какво се храните?

— Храната може да бъде създавана по същия начин, но ние сме установили, че най-добре е хората да отглеждат храна чрез естествените процеси. Хранителните растения реагират на нашата енергия и ни връщат обратно енергията, която излъчваме към тях. Разбира се, ние вече нямаме нужда да се храним твърде много, за да имаме сили. Повечето от живеещите в храмовете изобщо не се хранят.

— Ами откъде се снабдявате с мощност? По какъв начин се захранват вашите усилватели?

— Имаме свободен достъп до енергия. Много отдавна при нас е бил открит уред, който използва процеси, които вие бихте нарекли студен синтез. Той е създал практически свободен достъп до енергия на нашата култура, което ни дава възможност да не рушим околната среда и да автоматизираме масовото производство на стоки. Постепенно цялото ни време се съсредоточи върху духовния ни път и възприемане на процеса на синхронност, което ни позволява да откриваме нови истини за съществуването и да предаваме тази информация и на другите.

Докато тя говореше, аз си дадох сметка, че описва едно възможно бъдеще за човечеството, за което бях научил за първи път от Деветото и Десетото откровение.

— Развивайки се духовно тук в Шамбала — продължаваше тя, — ние започнахме да разбираме, че смисълът на човешкия живот на тази планета е да развие една култура, която е духовна, във всички нейни аспекти. Тогава си дадохме сметка, че в нас е вложена огромна сила, която може да ни помогне да направим онова, което е нужно да се направи. Научихме за молитвените проникновения и ги използваме за по-нататъшно развитие на нашите технологии, както вече ти обясних, а също така и за усилване на нашите творчески способности. На този етап живеем просто сред природата и единствените технологии, които са останали, са тези усилватели, които ни позволяват мисловно да създаваме всичко останало, което ни е нужно.

— Цялата еволюция ли се осъществява тук? — попитах аз.

— Не, съвсем не — отвърна тя. — Шамбала се е премествала много пъти.

Това нейно твърдение ме шокира и аз продължих да я разпитвам.

— О, да — поясни тя. — Нашите легенди са много древни и идват от множество източници. Всички митове за Атлантис и индуските легенди за Меру произтичат от древни цивилизации, които действително са съществували в миналото и по време на които се е развивала и Шамбала. Развитието на технологията е било най-трудната стъпка, защото да се постави технологията в служба изцяло на индивидуалното ни духовно развитие, означава всеки да е достигнал до такова духовно ниво на разбиране, че за него духовното да бъде по-важно, отколкото парите и контрола над останалите.

Това, разбира се, изисква време, защото хора, които са сковани от страх и смятат, че трябва лично да манипулират и направляват човешката еволюция със своето его, често искат да използват напредъка в технологията по негативен начин с цел да контролират останалите. В много ранни цивилизации малцина са се опитвали да контролират и използват превратно усилвателните механизми, като чрез тях са се стремили да наблюдават и контролират мислите на останалите хора. Много пъти тези опити са свършвали с война и масово унищожение и на човечеството му се е налагало да започне всичко отначало.

А културите извън Шамбала в този момент се изправят пред същия проблем. Има хора, които желаят да контролират всички останали, като използват различни форми за наблюдение, вградени чипове и скенери на мозъчните вълни.

— Ами какво е станало с произведенията на изкуството на тези древни култури, за които говориш? Защо почти нищо не е открито?

— Станало е разместване на континентите и ледът е затрупал много от артефактите, а освен това, когато една култура се е развила до степен, в която материалните неща се създават по мисловен път и ако нещо тръгне не както трябва и вълна от негативизъм срине енергията, всички материални неща просто изчезват.

Поех си дълбоко дъх и само свих рамене. Всичко, което Ани говореше, изглеждаше съвсем логично и все пак силно ме смущаваше. Едно бе да изграждаш хипотези за човешка цивилизация, която еволюира към едно духовно бъдеще, а съвсем друго нещо е да се озовеш потопен в култура, която вече е постигнала такова бъдеще.

Ани дойде по-близо до мен.

— Само запомни, че онова, което сме постигнали, е естественият ход на човешката еволюция. Ние сме напреднали в сравнение с вас, но тъкмо затова вашият път, на хората от културите, външни за Шамбала, ще бъде по-лесен.

Тя замълча и се позасмя.

— Енергията ти сега изглежда в по-добро състояние — каза тя.

— Имам чувството, че никога не съм бил толкова бликащ от енергия. Тя кимна.

— Както ти казах и преди, нивото на енергия на отделните хора тук в Шамбала се поддържа високо, защото се предава от човек на човек. Много са хората тук, които знаят да се изпълват с енергия и да я проектират извън себе си към останалите, така че се създава един мултиплициращ ефект, при който всеки може да приема молитвената енергия от другите и на свой ред да я изпраща на всички останали. Виждаш ли как тя все повече нараства? Всички възгледи и очаквания на всеки в тази култура се сливат и изграждат едно общо огромно молитвено поле на тази култура.

— Нивото, което може да постигне културата, се определя почти единствено от това доколко съзнателно нейните членове се отнасят към съществуването на техните молитвени полета и на второ място доколко съзнателно те ги разгръщат. Когато започне да се практикува разгръщане на енергията, общото енергийно ниво става много по-високо. Ако всеки човек в културите извън Шамбала знаеше как да приема енергия и да я излъчва, и превръщаше разгръщането на молитвената енергия в своя първа задача, те биха могли да постигнат нивото, което ние имаме тук в Шамбала, просто ей така! — и тя щракна с пръсти, за да подчертае думите си, а после добави — точно върху това работим тук сред храмовете. Използваме нашите възможности да разгръщаме молитвената си енергия, за да помогнем да се издигне нивото на съзнание във външните култури. Правили сме това в продължение на хиляди години.

Размислих върху думите й, а после попитах:

— Кажи ми всичко, което знаеш за Четвъртото проникновение.

Тя помълча още малко, като много сериозно ме гледаше.

— Знаеш, че трябва да се запознаваш с него постепенно — отвърна тя. — Получаваш помощ, но за да стигнеш дотук ти е било нужно да познаваш първите три разгръщания на енергията и част от Четвъртото. Сега трябва да спреш и да разбереш съвсем точно как в действителност действат тези разгръщания.

— Когато се осъществи цялостно разгръщането на енергията на едно ниво, енергията на човека започва да достига по-надалеч и става по-силна. Това става, защото когато ти излъчваш енергия и ускоряваш синхронните процеси, както и издигаш енергията на другите и когато успяваш да задържиш нивото на тази енергия, отстранявайки се от всякаква зависимост от резултата и с пълна вяра, ти действаш за осъществяване на Божия план. Колкото повече си в състояние да работиш и мислиш в хармония с Божественото, толкова по-силна става твоята енергия. Разбираш ли? Във всеки човек е вграден механизъм за самосъхранение, както ти без съмнение си разбрал. Бог никога няма да изневери на твоята собствена сила дотогава, докато ти си в пълен синхрон с универсалния план.

Тя ме докосна по рамото.

— Ето защо онова, което трябва да направиш сега, е по-ясно да осъзнаеш накъде върви човечеството, как трябва да се развие човешката култура като цяло. Време е това вече да стане. Ето защо ти и други хора най-сетне започвате да виждате и разбирате Шамбала. Това е следващата стъпка в Четвъртото проникновение на енергията. Ти трябва наистина да разбереш какво е предопределеното бъдеще на човечеството.

Вече разбра по какъв начин сме овладели технологията и сме я поставили в служба на вътрешната си духовна еволюция. Преживявайки това, ти още повече си разгърнал енергията си, защото вече можеш да вложиш това очакване в собственото си молитвено поле.

Много е важно да разбереш принципа, на който действа това. Вече знаеш по какъв начин да излъчваш енергия пред себе си, докато минаваш през този свят и знаеш как да повишаваш енергията и потока на синхронност в себе си и в другите хора. Твоето поле още повече ще се разгърне и ти ще преминеш на едно ниво по-напред, когато не само визуално си представиш как полето ти издига енергията на хората, които те заобикалят и им внушава по-висши и интуитивни усещания за това какво трябва да правят, но освен това имаш и сигурността накъде водят тези висши интуитивни прозрения, твоите и техните: към една идеална духовна култура като тази, която наблюдаваш тук в Шамбала. Издигайки своето съзнание, ти им помагаш да открият своя дял в еволюционния процес.

Аз кимнах цял в трепет да получа колкото се може повече информация.

— Недей много да бързаш — предупреди ме тя. — Още не си видял всичко за живота ни тук. Ние сме овладели не само технологията, а сме и преструктурирали своя свят така, че той е съсредоточен изцяло върху духовната еволюция… върху мистерията на съществуването… върху самия жизнен процес.