Джеймс Редфийлд
Тайната на Шамбала (2)

1
ПОЛЕТА НА ИНТЕНЦИЯ

Телефонът иззвъня и аз се втренчих в него. Последното нещо, което ми беше необходимо сега, е отново да ме отклонят от работата ми. Опитвах се да се абстрахирам от телефонния звън и се загледах през прозореца към дърветата и дивите цветя, надявайки се да се потопя изцяло сред пъстрите есенни цветове на гората, която заобикаляше къщата ми.

Телефонът отново позвъни и един смътен образ изникна в представите ми — образ на човек, който има нужда да говори с мен. Аз бързо протегнах ръка към слушалката и я вдигнах.

— Ало!

— Аз съм, Бил — чу се глас, който ми беше познат. Бил беше агрономът, който ми помагаше да поддържам градината. Живееше долу под билото само на няколкостотин метра разстояние от моя дом.

— Виж какво, Бил, мога ли да ти позвъня по-късно? — казах аз. — Имам много спешен краен срок, който трябва да спазя.

— Не си ли се срещал с дъщеря ми Натали?

— Моля?

Не последва отговор.

— Бил?

— Слушай, — отговори най-сетне той, — дъщеря ми иска да поговори с теб, струва ми се, че е важно. Не съм много сигурен какво знае, но изглежда запозната с твоята работа. Казва, че има информация за едно място, което може би те интересува. Намира се западно от Тибет. Тя казва, че там някои хора притежават информация от съществено значение.

— Колко годишна е дъщеря ти? — попитах аз.

Бил се позасмя от другата страна на линията.

Само на четиринадесет, но напоследък говори някои наистина интересни неща. Надявам се, че ще има възможност да поговори с теб този следобед преди футболния си мач. Дали може?

Опитах се да отклоня предложението му, но по-ранният образ се разгърна и стана по-ясен в съзнанието ми. Както изглежда, това бе младо момиче, което видях мислено да говори с мен някъде край големия извор над тяхната къща.

— Добре, добре — съгласих се аз. — Какво ще кажеш за два часа следобед?

— Чудесно — каза Бил.

Докато вървях нататък, зърнах нова къща отвъд долината на северния склон. Станаха почти четиридесет, помислих си аз. И само през последните две години. Знаех, че се е пуснал слуха за това колко красива е тази долина с амфитеатрално разположение, но не се безпокоях, че мястото може да стане пренаселено или че удивителните природни гледки могат да бъдат съсипани. Сгушени непосредствено до една национална гора, ние се намирахме на десет мили от най-близкия град — твърде далече за повечето хора. А и семейството, което притежаваше тази земя и беше започнало да продава някои избрани кътчета за строеж на къщи на отвъдните хълмове, изглежда беше категорично решило да запази спокойствието и ведрината на това място и да не позволи то да се наруши. Всяка къща трябваше да се строи ниско и да бъде скрита сред боровете и кленовете, които опасваха хоризонта.

Онова, което ме безпокоеше повече, бе, че съседите ми проявяваха едно предпочитание към самоизолация. Доколкото можех да съдя, повечето от тях бяха особняци, избягали от своите кариери в различни професии, които се бяха посветили на едно уникално призвание, което им позволяваше да имат свободни професии или да пътуват по собствен план като консултанти — свобода, която беше необходима, за да може човек да живее толкова отдалечен сред дивата природа.

Онова, което ни свързваше, бе трайният ни идеализъм и нашата потребност да се развиваме в своите професии като се съобразяваме с една духовна визия в най-добрата традиция на Десетото откровение. И все пак всеки в тази долина пазеше своята самостоятелност, доволен бе да насочва вниманието си единствено към своята област, без да се интересува много от общността и никой нямаше нужда да изградим помежду си обща визия. Това особено се отнасяше до хората с различни религиозни търсения. Кой знае защо, тази долина бе привлякла хора с твърде широк диапазон от вярвания, включително будизъм, юдаизъм, католическо и протестантско християнство и ислям. Въпреки че помежду ни не съществуваше враждебност от страна на никоя религиозна група по отношение на останалите, нямаше също така и голямо родство и близост.

Липсата на общност помежду ни ме тревожеше, защото забелязвах признаци у някои от децата, които имаха същите проблеми, както децата от предградията: прекарваха твърде много време сами, гледаха твърде много видео и бяха прекалено чувствителни към пренебрежението и оскърбленията, които им се случваха в училище. Започвах да се тревожа, че липсва достатъчно семейна и обществена среда в живота им, която да изтласка тези болезнено възприемани проблеми на заден план и да ги постави в нужната перспектива.

Изкачвайки се нагоре пътеката ставаше по-тясна и аз трябваше да мина покрай две огромни скали, които свършваха с много рязък склон от около двеста фута. Когато преминах вече до мене долиташе ромоленето на извора на Филип, който носеше името на един от първите ловци, които са ловували с капани животни за кожи и бяха изградили първия си лагер тук в края на VII век. Водата се спускаше надолу по няколко скални тераси в притихнало вирче на десет стъпки по-надолу, което първоначално е било ръчно прокопано. Поколения наред са добавяли нови особености, като например ябълковите дървета близо до устието, както и каменната покривка на вирчето, която позволяваше то да бъде по-дълбоко и пълноводно. Приближих до водата и се наведох, за да напълня шепи, като махнах една пръчка от пътя си, докато се навеждах. Пръчката отскочи, пързулна се по скалата и падна в една дупка.

— Отровна змия! — извиках аз и отскочих назад, почувствал как струйчица пот се стича от веждата ми. Има известни опасности в това да живееш сред дивата природа, макар че вече не са такива, с каквито едновремешни-ят Филип се е сблъсквал преди векове, когато човек е можел зад завоя на пътеката да се изправи пред огромна пума, която пази своето малко, или още по-лошо — пред глутница диви глигани с триинчови зурли, които са готови да ти откъснат крака, ако тутакси не успееш да се качиш на някое дърво. Ако имаш особено лош ден, би могъл или да се натъкнеш на разгневен чероки^[1], или преселен семинол^[2], който е уморен от това да се натъква на все нови и нови заселници в любимите си ловни места и живее с убеждението, че ако забие зъби в сърцето ти, това ще пресуши притока на европейци завинаги. Всеки жив представител на онова поколение — както местните американци, така и европейците — е бил изправен пред преки гибелни опасности, които са поставяли на истинско изпитание неговата храброст и кураж в такъв момент.

Нашето поколение се изправя пред други проблеми, проблеми повече свързани с отношението ни към живота и с постоянната битка между оптимизъм и отчаяние. Навсякъде се чуват гласове, че сме обречени и се посочват факти, свидетелстващи за това, че модерният западен начин на живот не може да се поддържа такъв, какъвто е, че има затопляне на въздуха, че терористките групировки се разрастват, че горите загиват и технологията навлиза бързо в един виртуален свят, който подлудява децата ни — и заплашва все повече и повече да ни доведе до унищожение и безцелен сюрреализъм.

Противно на този възглед, разбира се, се издига становището на оптимистите, които твърдят, че историята е била изпълнена с пророци за гибелта на човечеството и че всичките ни проблеми могат да бъдат решени от същата технология, която е породила тези гибелни заплахи и че човешкият свят едва сега започва да достига истинските си потенциални възможности.

Спрях и се загледах отново към долината. Знаех, че Селестинската визия заема някакво междинно място между тези две крайни схващания. Тя съдържа убеждението, че развитието може да продължи и човешките технологии да се развиват, но само ако това е съпътствано с интуитивно търсене по посока на сакралното и оптимизъм, основан на духовната визия за това накъде може да се развие светът. Едно е сигурно — че ако хората, вярващи в силата на визията, трябва да имат някакво влияние, то ще започне точно в този момент, когато сме изправени пред загадките на новото хилядолетие. Този факт все още ме изпълва с благоговение. Как сме могли да имаме шанса да живеем точно в момент, когато се сменя не само един век с друг, а и един хилядагодишен период с друг. Защо ние? Защо това поколение? Имам чувството, че ни предстои да достигнем до много мащабни отговори на тези въпроси.

Огледах потока за миг, очаквайки, че Натали може би ще се появи отнякъде. Сигурен бях, че интуитивно съм усетил тъкмо тази среща. Бях си я представил точно тук край извора с единствената разлика, че, както ми се струваше, аз гледах към нея през някакъв прозорец. Това малко ме обърка.

Когато стигнах нейния дом, вътре като че ли нямаше никого. Минах през терасата с тъмнокафяв парапет и почуках на вратата. Никой не отговори. Погледнах вляво от къщата и тогава нещо привлече вниманието ми. Виждаше се камениста пътека, която водеше към голямата зеленчукова градина на Бил и стигаше до малка тревиста полянка на самото било на склона. Дали нещо в светлината се беше променило?

Вдигнах очи към небето, опитвайки се да разбера какво е станало. Забелязах промяна в светлината на полянката, сякаш слънцето се бе скрило зад облак и после внезапно се бе показало, озарявайки точно тази полянка. Но на небето не се виждаха никакви облаци. Тръгнах към поляната и открих момичето, седнало на тревата в края й. Тя бе висока и тъмнокоса, облечена в син екип за футбол и когато приближих към нея, изненадана скочи.

— Не исках да ви уплаша — казах аз.

Тя погледна настрани свенливо, както обикновено правят младежите на нейната възраст и аз приклекнах, за да бъда на нивото на очите й и се представих.

Тя ме погледна в очите и погледът й изглеждаше на далеч по-възрастен човек, отколкото очаквах.

— Тук никой не прилага в живота си Откровенията — каза тя.

Останах изненадан от тези думи.

— Какво?

— Откровенията. Никой не ги прилага в живота си.

— Какво имаш предвид? Тя ме изгледа строго.

— Имам предвид това, че не сме ги разбрали напълно. Има още неща, които трябва да узнаем.

— Не е толкова лесно…

Аз млъкнах. Трудно бе за вярване, че едно четиринадесетгодишно момиче ме конфронтира по този начин. За миг ме обхвана ярост. Но после Натали се усмихна — не широко, само леко помръдна устни по един много мил начин. Аз се отпуснах и седнах на земята.

— Убеден съм, че Откровенията са нещо съвсем реално — казах аз. — Не са лесни, нужно е време, за да се разберат и приложат.

Тя не се отказваше от твърденията си.

— Но и в момента съществуват хора, които ги прилагат.

Загледах се в нея.

— Къде?

— В Средна Азия, планината Кунлун. Видях я на картата — тя звучеше много развълнувана. — Трябва да отидем там, много е важно. Става някаква промяна, ти трябва веднага да отидеш там, трябва да видиш какво става.

Докато изричаше тези думи, изразът на лицето й изглеждаше на зрял човек, авторитетен, по-скоро като на четиридесетгодишна жена. Запремигах, защото ми бе трудно да повярвам на очите си.

— Трябва да отидеш там — повтори тя.

— Натали — казах, — не съм сигурен, че правилно те разбирам. Що за място е това там? Тя се загледа настрани.

— Нали каза, че си го видяла на картата. Можеш ли да ми го покажеш?

Тя не отвърна на въпроса ми, изглеждаше разсеяна.

— Колко… Колко е часът? — бавно запита тя, заеквайки.

— Два и петнайсет.

— Трябва да тръгвам.

— Почакай, Натали, това място, за което ми говореше. Аз…

— Трябва да се срещна с отбора — каза тя. — Иначе ще закъснея.

Тя забърза и аз с усилие се опитвах да я настигна.

— Какво е онова място в Азия, спомняш ли си точно къде се намира?

Тя обърна глава назад през рамо и аз видях в очите й само израз на четиринадесетгодишно момиченце, чиито мисли изцяло са ангажирани с нейния футболен мач.

Когато се върнах у дома, бях напълно разсеян. Какво става? Загледах се втренчено в бюрото си, неспособен да се концентрирам. Малко по-късно направих дълга разходка, плувах във вирчето и накрая реших да се обадя сутринта на Бил и да разбера нещо повече за пялата тази загадъчна история. Легнах си рано.

Около три часа сутринта нещо ме събуди. Стаята беше тъмна. Единствената светлина се процеждаше в кранчетата на щорите на прозорците. Вслушах се внимателно, но нищо не успях да чуя, освен обичайните нощни шумове: пресекливия хор на щурците, квакането на жабите във вирчето от време на време и далечния лай на някакво куче.

Помислих си, че трябва да стана и да заключа вратите на къщата — нещо, което рядко правех, но се отказах от това си намерение и реших отново да се опитам да заспя. Вече се унасях в сън, когато хвърлих последен сънлив поглед на стаята и забелязах нещо различно край прозореца. Навън имаше по-силна светлина отпреди.

Седнах на леглото и отново погледнах. Съвсем определено светлината, която се процеждаше около щорите, беше много по-силна. Сложих си един панталон и отидох до прозореца, като погледнах през щорите. Всичко изглеждаше съвсем обичайно. Откъде ли бе дошла тази светлина?

Внезапно чух съвсем леко почукване зад себе си. Имаше някой в къщата.

— Кой е? — попитах, без да се замислям. Никой не отговори.

Излязох от спалнята и отидох в хола, откъдето се минаваше, и отидох в коридора, който водеше към всекидневната. Мислех си да ида до килера и да взема оттам пушката си за змии. После се сетих, че ключът към килера е в чекмеджето на нощното шкафче край леглото ми. Тогава реших предпазливо да продължа да вървя напред.

Без никакво предупреждение една ръка ме хвана за рамото.

— Шшшт… Аз съм, Уил.

Разпознах гласа му и кимнах. Протегнах се, за да натисна копчето за лампата на стената, но той ме спря, прекоси стаята и погледна навън през прозореца. Наблюдавайки вървежа му, аз си дадох сметка, че има нещо различно в него в сравнение с последния път, в който го бях виждал. Не беше така хармоничен във всичките си движения, чертите му изглеждаха напълно обикновени, ни най-малко не бяха просветлени, както по-рано.

— Какво гледаш? — попитах аз. — Какво има? Уплаши ме до смърт.

Той се върна до мен.

— Трябваше да те видя. Всичко се промени. Върнах се на онова ниво, на което бях.

— Какво имаш предвид? — Той ми се усмихна.

— Предполагам, че всичко следва определен план и трябва да стане така, както става, но вече не съм в състояние да прониквам мисловно в други измерения, както навремето. Мога все още да издигам енергията си до определена степен, но сега съм плътно тук в този свят. — Той погледна настрани за миг. — Имам чувството, че всичко, което направихме, за да разберем Десетото откровение беше само предвкусване, предусещане, поглед в бъдещето, каквото е например състоянието близко до смъртта и то вече свърши. Онова, което предстои, трябва да бъде направено тук на земята.

— И аз така или иначе не бих могъл отново да се пренеса в друго измерение — казах аз.

Уил ме погледна в очите.

— Както знаеш, получихме голяма информация за човешката еволюция, за това как да бъдем бдителни и как да се ръководим от своята интуиция и случайността. На всички нас ни се даде правото да получим и задържим трайно една нова визия. Само че ние не можем да я реализираме на нивото, на което сме. Нещо в познанието ни липсва.

Той замълча за миг и после продължи:

— Още не съм сигурен защо това трябва да стане така, но се налага да заминем за Азия… Някъде в близост до Тибет. Нещо става там. Нещо, което трябва да узнаем.

Останах изумен. Малката Натали ми беше казала съвсем същото.

Уил се върна при прозореца и се загледа навън.

— Защо непрекъснато гледаш през прозореца? — попитах го аз. — И защо се промъкна по този начин в къщата? Защо просто не почука на вратата? Какво става?

— Вероятно нищо, — отговори ми той — но днес ми се стори, че ме следят. Не съм съвсем сигурен.

Той отново приближи към мен.

— Не мога всичко да ти обясня сега. Дори и аз самият не разбирам съвсем какво става, но има едно място в Азия, което трябва да открием. Можем ли да се срещнем в хотел „Хималая“ в Катманду на шестнадесети?

— Почакай малко! Уил, аз имам работа тук, която трябва да свърша. Започнал съм…

Уил ме погледна с такъв израз на лицето си, какъвто от бях виждал на лицето на никой друг човек — смесица от приключенски дух и пълна решителност.

— Добре, — каза той — ако не си там на шестнадесети, значи няма да си. Само внимавай, ако решиш да дойдеш, да бъдеш съвършено бдителен. Нещо непременно ще се случи.

Той съвсем сериозно ми даваше право на избор, но беше широко усмихнат.

Извърнах глава. Съвсем не ми беше весело. Никак не исках да се занимавам с всичко това.

Следващата сутрин реших да не казвам на никого, освен на Чарлийн къде смятам да ходя. Единственият проблем беше, че тя бе заминала по работа извън страната и не можех пряко да се свържа с нея. Единственото, което можех да направя, бе да й оставя съобщение по електронната поща.

Отидох при компютъра и го изпратих, като както обикновено се питах доколко дават сигурност връзките по Интернет. Хакерите могат да проникнат дори и в най-сигурните корпоративни и правителствени компютри. Нима можеше да представлява някаква трудност да проследят съобщенията по електронна поща… Особено ако човек си спомни, че Интернет първоначално е бил въведен в употреба от Службите за сигурност като връзка между техните доверени лица в най-големите университети. Дали целият Интернет се следи? Отърсих се от тези мисли и си казах, че това е глупаво. Моето съобщение беше едно сред десетки милиони. Кой можеше да се интересува от него?

Докато стоях пред компютъра, уредих пътуването до Катманду, Непал, така че да пристигна на шестнадесети и да отседна в хотел „Хималая“. Налагаше се да тръгна след два дни, само колкото да мога да подготвя пътуването си.

Тръснах глава. Донякъде бях очарован от идеята, че ще пътувам за Тибет. Знаех, че това място е едно от най-красивите и загадъчни места в света. Но тази страна бе под репресивната власт на китайското правителство и знаех, че може да бъде опасно място. Възнамерявах да следвам това приключение само дотам, докъдето го смятам за сигурно. Не исках повече да си навличам неприятности и да се въвличам в неща, които са извън контрола ми.

Уил бе си тръгнал от къщи също така бързо, както пристигна, без да ми каже нищо повече, и в ума ми бликаха какви ли не въпроси. Какво ли знаеше за онова място в близост до Тибет? И защо едно малко момиче трябваше да ми каже да отида там? Уил се държа много предпазливо. Защо? Нямаше и да се помръдна от Катманду, докато не разбера всичко това.

Когато настъпи денят, опитах се да пропътувам с будно съзнание дългите полети до Франкфурт, до Ню Делхи и след това до Катманду, но нищо забележително не се случи. Когато стигнах в хотел „Хималая“, записах се със собственото си име, оставих нещата си в стаята и започнах да се оглеждам, като стигнах до фоайето на един ресторант. Седнах в него и зачаках Уил да се появи всеки момент, но нищо такова не се случи. След около час ми хрумна да отида край езерото, тъй че тръгнах да проуча околността. Беше малко студено, но слънцето грееше и аз знаех, че чистият въздух ще ми помогне да се приспособя към тази височина.

Излязох и намерих езерото между двете ел-образни крила на сградата. Там имаше повече хора, отколкото предполагах, макар че някои само разговаряха. Седнах на една от масите и забелязах, че хората наоколо ми, които бяха предимно азиатци и само тук-таме се виждаха европейци, бяха или в голям стрес, или в състояние на носталгия. Гледаха се намръщено, даваха знак на сервитьорите да им донесат още пиене и вестници и избягваха да се гледат в очите.

Постепенно и моето настроение започна да спада. Ето че се бях озовал тук, наблъскан в поредния хотел, след като съм пропътувал половината свят и няма нито едно приятелско лице наоколо ми. Поех си дълбоко дъх и си спомних предупреждението на Уил да бъда бдителен, като си казах, че Уил имаше предвид да наблюдавам дори и най-дребните прояви на синхронност, онези мистериозни съвпадения, които можеха да се проявят за секунди и да тласнат живота на човека в нова посока.

Да може човек да възприема този мистериозен поток означаваше, както вече знаех, основното преживяване на практика на реална духовност, пряко свидетелство, че нещо по-дълбоко действа отвъд привидностите на човешката драма. Проблемът за мен винаги е бил спорадичният характер на това възприятие. То се появява колкото да ни подлъже, а после също така бързо изчезва.

Огледах се наоколо и погледът ми спря на един висок човек с черна коса, който излизаше през хотелската врата и идваше право към мен. Беше облечен в кафеникави панталони и стилен бял пуловер и носеше свит вестник в ръка. Мина по пътеката между безцелно седящите хора и се настани на една маса точно отдясно. Извади вестника си, огледа се и ми кимна с лъчезарна усмивка. После извика келнера и си поръча някаква вода. Изглеждаше азиатец, но говореше много добър английски без забележим акцент.

Когато му сервираха водата, той върна разписката и се зачете във вестника си. Имаше нещо, което веднага привличаше в този човек, но не можех да разбера какво е то. Просто имаше приятно излъчване и маниери и от време на време спираше да чете и се оглеждаше наоколо широко усмихнат. В някакъв момент погледна право в очите един от начумерените господа, който седеше точно пред мен.

Очаквах, че намръщеният мъж веднага ще отклони погледа си, но той отвърна на усмивката на тъмнокосия и те започнаха да бъбрят на език, който звучеше като непалски. Даже по едно време се разсмяха. Привлечени от разговора, няколко души от съседните маси проявиха интерес и някой каза отново нещо, което накара всички останали да избухнат в смях.

Загледах се с интерес към онова, което ставаше. Тук има нещо, помислих си. Настроението около мен забележително се промени.

— Божичко — каза тихо чернокосият, като гледаше моята посока. — Виждате ли това?

Аз се огледах. Всички обърнаха поглед към четива та си и той посочи нещо във вестника, като приближи стола си към мен.

— Издадено е още едно изследване на молитвата — добави той. — Това е очарователно.

— И какво се е установило? — попитах аз.

— Изследвали са въздействието на молитвата върху хора, които имат медицински проблеми, и са установили, че пациентите, за които има хора, които се молят редовно, получават по-малко усложнения и се подобряват по-бързо, дори когато не знаят, че за тях се отправят молитви. Не може да съществуват неопровержими доказателства, че молитвата притежава реална сила, но е установено и още нещо. Установили са, че най-ефективна от всички е молитвата, която е формулирана не като молба и искане, а като утвърждение.

— Не разбирам точно какво искате да кажете — споменах аз.

Той ме погледна с кристалносините си очи.

— Направили са изследване на двата типа молитва. Първият е молба към Бога или Божественото да се намеси и да помогне на болния човек. Вторият е просто утвърждение с вяра, че Бог ще помогне на този човек. Разбирате ли разликата?

— Не съм съвсем сигурен.

— Молитва, която е отправена към Бог да се намеси, предполага, че Бог може да се намеси, но само ако реши да удовлетвори нашата молба. Тя предполага, че ние нямаме друга роля, освен да се помолим. Другата форма на молитвата предполага, че Бог е готов и има волята, но е установил закони на човешкия опит, такива, че удовлетворението на молбата ни зависи до голяма степен от сигурността на нашата вяра, че молбата ни ще бъде удовлетворена. Затова молитвата ни трябва да бъде утвърждаване, което огласява тази наша вяра. В изследването се е доказало, че такава молитва има най-голям ефект.

Кимнах с глава. Започнах да разбирам за какво става дума.

Мъжът се загледа встрани, сякаш си мислеше за нещо, и после продължи.

— Всички велики молитви в Библията са не молби, а утвърждения. Помислете си за Отче наш. В нея се казва: „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщен дай ни днес и прости нашите дългове.“ В тази молитва не се казва „Моля те, Боже, можем ли да получим малко храна?“ и не се казва „Моля те, можем ли да бъдем простени?“ Тя просто утвърждава, че тези неща са на път да се случат и когато с вяра приемаме, че това ще стане, ние предизвикваме то да се осъществи.

Той отново замълча, сякаш очакваше да му задам някакъв въпрос, и продължаваше да се усмихва. Позасмях се леко. Настроението му беше толкова заразително.

— Някои учени твърдят — продължи той, — че тези открития крият и още нещо, нещо, което е от дълбоко значение за всеки жив човек. Те поддържат мнението, че ако нашите очаквания, онова, което приемаме с вяра, прави молитвите ни действени, тогава всеки от нас излъчва сила, излъчва молитвена енергия, която е могъща и я излъчва към целия свят и през цялото време, независимо дали го съзнава или не. Разбирате ли колко вярно е това?

Той почака моя отговор.

— Ако молитвата е утвърждение, което се основава на нашите очаквания, на нашата вяра, тогава всичките ни очаквания имат молитвен ефект. Ние фактически се молим през цялото време за определено бъдеще за себе си и за останалите, макар и да не осъзнаваме напълно този факт.

Той ме погледна така, сякаш току-що е пуснал бомба.

— Представяте ли си — продължи, — науката доказва твърденията на повечето езотерични мистици от всички религии. Всички те твърдят, че ние оказваме мисловно и духовно влияние върху онова, което ни се случва в живота. Спомнете какво е казано в Писанието, че вяра колкото едно синапено зърно може да премества планини. Ами ако тази способност се окаже тайната на истинския успех в живота, на създаването на истинска човешка общност? — Той присви очи, сякаш знаеше повече от онова, което казва. — Трябва да си дадем сметка за начина, по който се проявява всичко това. Време е.

Аз отвърнах на усмивката на този човек, заинтригуван от неговите думи и все още удивен от това как се бе променило настроението край езерото, когато инстинктивно обърнах поглед вляво, както обикновено правим, когато почувстваме, че някой ни гледа. Улових погледа на един от служителите край езерото, който гледаше към мен от входната врата. Когато очите ни се срещнаха, той бързо отмести поглед и тръгна по коридора, водещ към асансьора.

— Извинете, господине — чух глас зад себе си. Погледнах и разбрах, че е друг от обслужващия персонал.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита той.

— Не, благодаря — отвърнах. — Ще почакам малко.

Когато отново обърнах поглед към мъжа в коридора, него вече го нямаше. Огледах се из цялата околност с надеждата да го зърна. Когато най-сетне отправих поглед вдясно, където седеше чернокосият, установих, че и него също го няма.

Изправих се и попитах мъжа, който седеше на масата срещу мен, дали е видял в коя посока е поел човекът с вестника. Той поклати глава и неучтиво извърна поглед.

Целият следобед по-нататък останах в стаята си. Случилото се край езерото ме обърка. Какъв ли беше този човек, който ми бе говорил за молитвата? Дали се криеше някаква синхронност в тази информация? И за-Що онзи служител гледаше така втренчено към мен?

Къде ли беше Уил?

По здрач след продължителен сън аз отново излязох. Бях решил да мина по улицата на няколко пресечки оттук, където чух един от гостите да споменава, че има открит ресторант.

— Много е близо. И е съвсем спокойно — информира ме очилатият портиер, когато го запитах как да стигна дотам. — Няма да имате никакъв проблем.

Излязох от фоайето и се отправих към ресторанта в здрача, като гледах внимателно дали няма да срещна Уил. Улицата беше препълнена с хора и аз трябваше да си пробивам път. Когато пристигнах в ресторанта, ми предложиха малка ъглова маса близо до четирифутова ограда от ковано желязо, която отделяше откритата площ на ресторанта от улицата. Започнах бавно да вечерям, докато си четях английския вестник и останах на масата повече от час.

В един момент почувствах известно напрежение. Отново ми се стори, че някой ме наблюдава, но този път не можах да видя никого. Огледах останалите маси, но никой не ми обръщаше дори и най-малко внимание. Станах и надзърнах през оградата към хората на улицата. Нищо. Опитах се да се отърся от това усещане. Платих с чек и се отправих обратно към хотела.

Когато наближих входа, зърнах един човек в края на редица от храсти, който се намираше на двайсетина метра отляво. Погледите ни се срещнаха и той направи крачка към мен. Аз отместих поглед встрани и тъкмо бях готов да мина покрай него, когато си дадох сметка, че това е същият служител, който бях забелязал да ме гледа край езерото, само че сега беше облечен в джинси и обикновена синя риза и носеше гуменки. Изглеждаше около тридесетгодишен и погледът му изразяваше сериозност. Аз побързах да отмина.

— Извинете, господине — повика ме той.

Аз продължих да вървя.

— Моля ви — каза той. — Трябва да говоря с вас.

Аз се отдалечих на още няколко метра, тъй че да мога да виждам портиера и персонала на хотела, след което попитах:

— Какво има?

Той приближи и почти ми се поклони.

— Мисля, че сте човекът, когото съм дошъл да срещна тук. Познавате ли господин Уилсън Джеймс?

— Уил ли? Къде е той?

— Той не може да дойде. Помоли ме аз да се срещна с вас.

Той ми подаде ръка и аз я поех неохотно, като му казах името си.

— Аз съм Ин Долоу — отвърна той.

— Може би сте служител в този хотел? — попитах.

— Не, съжалявам. Един мой приятел работи тук. Аз само взех от него сакото, за да огледам района. Исках да видя дали сте дошли.

Огледах го отблизо. Инстинктивно разбирах, че ми казва истината, но защо беше нужна цялата тази потайност? Защо просто не дойде при мен край езерото, за да ме попита кой съм.

— Защо Уил не е могъл да дойде? — попитах аз.

— Не зная със сигурност. Помоли ме да ви срещна и да ви заведа в Ласа. Доколкото разбирам, има намерение да се срещне с вас там.

Загледах се встрани. Нещата започваха да изглеждат опасни. Отново погледнах към него и казах:

— Не зная дали ми се иска да правя това. Защо Уил не ми се обади лично?

— Не зная дали има важна причина — отвърна Ин и направи крачка към мен. — Уил изключително много настояваше да ви заведа при него. Има нужда от вас.

В очите на Ин се четеше молба.

— Дали можем да тръгнем утре?

— Нека да направим така — предложих аз. — Защо да не влезем да си поръчаме по едно кафе и да обсъдим ситуацията?

Той се огледа сякаш се боеше от нещо.

— Моля ви, ще дойда утре сутринта в осем. Уил вече е уредил вашия полет и виза.

Той се усмихна и изчезна преди да мога да протестирам.

В седем и петдесет и пет излязох през вратата на главното фоайе с една-единствена чанта. В хотела се бяха съгласили да съхранят останалите ми вещи. Планът ми беше да се върна в рамките на една седмица — ако, разбира се, не се случеше нещо извънредно, след като тръгвах с Ин. В такъв случай щях да се върна веднага.

Ин беше точен и потегли със старата си тойота. Отправихме се към аерогарата. По пътя се държа сърдечно, но продължаваше да ме моли да не искам повече сведения за това, което става с Уил. Размишлявах дали да му кажа какво ми бе казала Натали за онова мистериозно място в Средна Азия и за онова, което Уил ми съобщи онази нощ в спалнята ми, за да видя как ще реагира Ин. После обаче се отказах от намерението си. По-добре да наблюдавам внимтелно Ин, казах си аз, и да видя какво ще стане на летището.

На билетното гише установих, че наистина на мое име е закупен билет за полет до Ласа. Огледах се и се опитах да почувствам каква е работата. Всичко изглеждаше напълно нормално. Ин ми се усмихваше. Беше очевидно в добро настроение. За съжаление жената на гишето съвсем не беше в подобно настроение. Тя говореше съвсем малко английски и бе много претенциозна. Когато ми поиска паспорта, още повече ме подразни и аз й отвърнах троснато. Тя се спря, загледа се в мен така, сякаш имаше намерение да откаже да ми издаде билета. Ин се намеси бързо, поговори с нея със спокоен глас на родния й непалски език. След няколко минути поведението й започна да се променя, тя повече не погледна към мен, но разговаря мило с Ин и даже се разсмя на нещо, което той каза. Няколко минути по-късно ние вече имахме билети и бордови карти и седяхме на малка масичка в кафене недалеч от вратата, през която трябваше да се отправим за самолета. Навсякъде се беше просмукал силен мирис на цигари.

— В теб се таи много гняв — каза Ин. — И ти не използваш енергията си правилно.

Останах изненадан от тези думи.

— Какво имаш предвид?

Той ме погледна добронамерено.

— Имам предвид това, че не направи нищо, за да помогнеш на онази жена на гишето да подобри настроението си.

Веднага разбрах какво имаше предвид. В Перу Осмото откровение описваше метод как да повдигнем енергията на другите, като се съсредоточим върху лицата им по определен начин.

— Ти познаваш ли Откровенията? — попитах аз. Ин кимна и погледна към мен.

— Да — отвърна той. — Но има още какво да се опознае.

— Не е лесно човек да си спомня да захранва другите с енергия — добавих аз в самозащита.

С много предпазлива интонация Ин каза:

— Но ти трябва да си даваш сметка, че така или иначе ти вече влияеш върху нейната енергия със собствената си, независимо дали съзнателно или не. Важното е по какъв начин настройваш собственото си… поле на… на… — Ин се опитваше да намери подходящата английска дума. — Поле на интенция, — каза най-сетне той. — Твоето молитвено поле.

Изгледах го продължително. Ин описваше молитвата така, както преди я бе описал тъмнокосият мъж.

— Какво по-точно искаш да кажеш? — попитах аз.

— Бил ли си някога в помещение с хора, където енергията и настроението са много ниски и изведнъж някой влиза и издига веднага енергията на всички само с това, че е влязъл в стаята? Енергийното поле на този човек върви пред него и докосва всички останали.

— Да — казах аз. — Разбирам какво имаш предвид. Погледът му проникна дълбоко в мен.

— Ако искаш да откриеш Шамбала, ще трябва да се научиш да правиш това съзнателно.

— Шамбала ли? За какво говориш?

Лицето на Ин пребледня и на него се изписа израз на объркване. Той поклати глава, очевидно чувствайки, че е казал повече, отколкото трябва.

— Няма значение — бавно каза той. — Това не е моя работа. Уил трябва да ти обясни.

Редицата от хора се запъти за влизане в самолета и Ин се обърна и приближи към стюардесата, която проверяваше билетите.

Аз напрягах ума си, опитвайки се да си спомня откъде ми е позната думата „Шамбала“. Най-сетне си спомних. Шамбала бе митическа общност според тибетския будизъм, въз основа на която са изградени легендите за Шангри-Ла.

Улових погледа на Ин.

— Това място е мит… нали?

Ин подаде своя билет на стюардесата и се отправи по пътеката между редовете.

При полета към Ласа Ин и аз седяхме в различни сектори на самолета, което ми даде време да помисля. Всичко, което знаех, бе, че Шамбала е от голямо значение за тибетските будисти, чиито древни писмени паметници я описваха като свещен град от диаманти и злато, пълен с адепти и лами — и скрит някъде в обширните необитаеми райони на северен Тибет или Китай. В последно време обаче повечето будисти говореха за Шамбала със символичен език, представяйки я като състояние на духа, а не реално местоположение.

Протегнах ръка и измъкнах една пътна брошура за Тибет от джоба на седалката пред мен, надявайки се да си припомня някоя от географските особености. Разположен между Китай на север и Индия и Непал на юг, Тибет представлява огромно плато с няколко области, които са по-ниски от 6000 фута. На южната му граница се издигат Хималаите, включително връх Еверест, а на северната му граница откъм китайска страна се намира обширната планина Кунлун. Между тези две граници се намираха дълбоки клисури, буйни реки и стотици квадратни мили камениста тундра. Ако се съди по картата, източен Тибет изглеждаше най-плодородната и най-гъсто населена област, докато северната и западна част изглеждаха необитаеми и планински области с много малко пътища, всичките каменливи.

Очевидно има два основни маршрута в северен Тибет — северният път, който се използва най-вече за минаване на камиони, и южният път, който е разположен в полите на Хималаите и се използва от поклонници от целия регион, които искат да посетят сакралните места на Еверест, езерото Манасаровар и връх Кайлаш и да продължат по-нататък към мистичната планина Кунлун.

Вдигнах поглед от четивото си. Докато летяхме на 35 000 фута височина, започвах да долавям определена промяна в температурата и енергията извън самолета.

Под мен Хималаите издигаха замръзналите си каменни върхове, които бяха обрамчени от ясното синьо небе. Прелетяхме точно над връх Еверест, преминавайки във въздушното пространство на Тибет — земята на снеговете, покрива на света. Това бе народ от търсещи хора, вътрешни пътешественици и когато погледнах надолу към зелените долини и каменливи равнини, обкръжени от планини, аз не можех да не изпитам известно благоговение пред неговата загадъчност. Колко лошо, че в момента този народ бе брутално управляван от едно тоталитарно правителство. Какво ли правех аз тук, питах се.

Обърнах се назад, за да видя Ин, който седеше четири реда зад мен. Тревожеше ме това, че той бе толкова потаен. Отново взех решение да бъда много предпазлив. Нямаше да отида по-нататък след Ласа, ако не получа пълно обяснение на това какво става.

Когато пристигнахме на летището, Ин отказа да отговори на всичките ми въпроси, свързани с Шамбала и все повтаряше, че скоро ще се срещнем с Уил и тогава ще науча всичко. Взехме такси и се отправихме към малък хотел близо до центъра на града, където Уил трябваше да ни чака.

Забелязах, че Ин ме наблюдаваше.

— Какво има? — попитах аз.

— Исках само да видя как се приспособяваш към височината — каза Ин. — Ласа е на 2 000 фута над морското равнище. Известно време няма да ти е леко.

Кимнах в знак на благодарност за неговата загриженост, но бях свикнал лесно да се приспособявам към големи надморски височини. Тъкмо смятах да кажа това на Ин, когато погледът ми бе привлечен от огромна постройка, която приличаше на крепост в далечината.

— Това е дворецът Потала — поясни Ин. — Искаше ми се да го видиш. Той беше зимната резиденция на Да-лай Лама, преди да бъде изпратен в изгнание. В момента е символ на борбата на тибетския народ срещу китайската окупация.

Той отмести поглед и остана смълчан, докато колата спря не точно пред хотела, а на стотина метра надолу по улицата.

— Уил трябва вече да е пристигнал — каза Ин, докато отваряше вратата. — Почакай в таксито, ще ида да проверя.

Вместо да слезе от колата, той се спря и се загледа към входа. Проследих погледа му и аз самият погледнах в тази посока. Улицата бе пълна с тибетци, които се разхождаха, и неколцина туристи, но всичко изглеждаше съвсем обичайно. В този момент погледът ми се спря на един нисичък китаец, който стоеше близо до ъгъла на сградата. Държеше в ръка някакъв вестник, но погледът му внимателно следеше всичко наоколо.

Ин погледна към колите, паркирани на тротоара на отсрещната страна на улицата. Погледът му спря на една стара кафява лимузина, в която седяха няколко мъже, облечени в костюми.

Ин каза нещо на таксиметровия шофьор, който ни погледна нервно в задното огледало и потегли към следващата пресечка. Докато пътувахме, Ин се приведе така, че да не се забелязва от мъжете в колата.

— Какво става? — попитах аз.

Ин пренебрегна въпроса ми и само каза на шофьора да свие вляво и да продължи към центъра на града. Хванах го за ръката.

— Ин, кажи ми какво става, кои са онези мъже?

— Не зная — каза той. — Но Уил не е там. Има едно друго място, където трябва, според мен, да отидем. Внимателно гледай дали не ни следят.

Аз се обърнах назад, докато Ин даде на таксиметровия шофьор още някои указания. Няколко коли приближаваха зад нас, но след това се отклониха. Нямаше и следа от кафявата лимузина.

— Има ли някой зад нас? — попита Ин и се обърна сам да провери.

— Струва ми се, че не — отвърнах аз.

Отново се канех да запитам Ин какво става, когато забелязах, че ръцете му треперят. Вгледах се в лицето му. Беше пребледнял и покрит с пот. Дадох си сметка, че е много уплашен. Видът му беше такъв, че тръпки страх преминаха по цялото ми тяло.

Преди да мога да изрека каквото и да било, Ин посочи на таксиметровия шофьор място, където да паркира и ме изтласка вън от колата заедно с багажа ми, като ме поведе надолу в една странична улица и после свърна по тясна алея. След като вървяхме около стотина фута, облегнахме се на стената на една сграда и изчакахме няколо минути с очи, приковани към улицата, от която току-що бяхме свърнали насам. Никой от нас не каза нито дума.

Когато се уверихме, че не ни следят, Ин продължи надолу по алеята до следващата сграда и почука няколко пътя. Никой не отговори, но ключът на вратата мистериозно се превъртя отвътре.

— Почакай ме тук — каза Ин, докато отваряше вратата. — Скоро ще се върна.

Той мълчаливо влезе в сградата и затвори вратата. Когато чух, че тя се заключва, бях обхванат отново от паника. „Ами сега?“, помислих си. Ин беше уплашен. Дали не ме бе изоставил тук? Загледах се надолу отвъд алеята към многолюдната улица. Точно от това най-много се страхувах. Явно някой търсеше Ин и може би също и Уил. Нямах никаква представа в какво съм въвлечен.

А може би най-добре е Ин наистина да изчезне, помислих си. Така ще мога да побегна обратно по улицата и да се скрия сред тълпите от хора, докато намеря обратния път за летището. Какво друго бих могъл да сторя освен да се върна у дома? Нямаше да ми тежи никаква отговорност да търся Уил или да правя каквото и да било друго в това злощастно приключение.

Вратата внезапно се отвори, Ин се промъкна и излезе навън и вратата бързо отново се заключи.

— Уил е оставил бележка — каза Ин. — Хайде да вървим.

Продължихме още известно време надолу по алеята и се скрихме между два големи варела за смет, където Ин отвори плика и извади бележката. Наблюдавах го, докато четеше. Лицето му като че ли още повече пребледня. Когато свърши, той ми подаде бележката.

— Какво пише? — попитах аз, като я взех от ръката му. Разпознах почерка на Уил, докато четях:

Ин, убеден съм, че ни е позволено да влезем в Шамбала, но аз трябва да отида пръв. Изключително важно е да преведеш нашия американски приятел колкото се може по-близо. Знаеш, че дакините ще те водят по пътя.

Уил

Погледнах Ин, който отвърна на погледа ми и после се извърна настрани.

— Какво означава това „позволено ни е да влезем в Шамбала“? Може би има предвид това във фигуративен смисъл? Нали не си мисли, че Шамбала е реално място?

Ин гледаше към земята.

— Разбира се, че Уил смята Шамбала за реално място — промълви той.

— Ами ти? — попитах аз.

Той извърна поглед встрани. Изглеждаше така, сякаш бе понесъл на плещите си целия товар на света.

— Да… да… — каза той, — само че е невъзможно за повечето от хората дори да си представят това, а още по-малко пък да проникнат там. Ти и аз със сигурност не можем…

Гласът му постепенно се загуби в тишината.

— Ин — обърнах се аз към него, — ти си длъжен да ми кажеш какво по-точно става тук. Какво прави Уил? Какви са онези мъже, които забелязахме при хотела?

Ин ме изгледа за момент, а после каза:

— Мисля, че са китайски разузнавачи.

— Какво?

— Не зная какво правят тук. Очевидно са вдигнати на крак от цялата активност и приказки, свързани с Шамбала. Мнозина от ламите тук си дават сметка, че нещо се променя в това свято място. Този проблем много се обсъжда.

— Какво се променя? Кажи ми. Ин си пое дълбоко дъх.

— Искаше ми се Уил да ти обясни това, но предполагам, че при настоящото положение трябва аз да се опитам. Трябва да разбереш какво представлява Шамбала. Хората там са живи човешки същества, родени в това свято място, но те са на по-високо еволюционно стъпало. Те помагат да се съхрани нивото на енергия и визията на целия свят.

Погледнах настрани, мислейки си за Десетото откровение.

— Може би това са някакъв вид духовни водачи?

— Не така, както си го представяш — отвърна Ин. — Те не са както са членовете на нашето семейство или други души от отвъдното, които ни помагат от онова измерение. Това са човешки същества, които живеят тук на тази планета. В Шамбала съществува необичайна общност от хора, които живеят на по-висше стъпало на развитие. Те създават образец за останалата част от света, който в края на краищата трябва да се постигне.

— Къде се намира това място?

— Не зная.

— А познаваш ли някой, който го е виждал?

— Не. Когато бях момче, учех при един велик лама, който заяви един ден, че отива в Шамбала и след няколко дни празненство напусна света.

— А дали е стигнал там?

— Никой не знае. Изчезна и никой повече не го видя в Тибет.

— Тогава никой не може да знае реално дали съществува или не.

Ин остана смълчан известно време, а после каза:

— Съществуват легенди…

— Чии са тези легенди?

Той ме изгледа. Сигурен бях, че не може да говори поради някакъв закон за пазене на мълчание.

— Не мога да ти кажа това. Само ръководителят на нашата общност лама Ригден може да реши да ти го съобщи.

— Какви са тези легенди?

— Мога да ти кажа само следното: легендите са оставени от хора, които са се опитвали да проникнат в Шамбала в миналото. Това са древни легенди от векове наред.

Ин се канеше да каже още нещо, но някакъв шум от улицата привлече внманието ни. И двамата се загледахме, но не можахме да видим никого.

— Почакай ме тук — каза Ин.

Отново почука на вратата и се изгуби вътре. Появи се също така бързо и се отправи към стар ръждив джип, покрит с прокъсано платно. Отвори вратата и ми махна да вляза.

— Хайде, трябва да побързаме.