Джеймс Редфийлд
Тайната на Шамбала (3)

2
ЗОВЪТ НА ШАМБАЛА

Ин подкара колата на излизане от Ласа, а аз мълчах, загледан към планините. Питах се каво ли е искал да каже Уил с онази своя бележка. Защо ли е решил да отиде в Шамбала сам? И кои са тези дакини? Тъкмо смятах да попитам Ин, когато една китайска военна камионетка пресече кръстовището точно пред нас.

Когато видях това, останах крайно изненадан и ме заля вълна от напрежение и тревога. В какво се бях замесил? Току-що бяхме срещнали ръководителите на разузнавателния отряд пред хотела, където трябваше да се срещнем с Уил. Те сигурно търсеха именно нас.

— Почакай една минута, Ин — казах аз. — Предпочитам да се върна на аерогарата. Всичко това ми се струва твърде опасно.

Ин ме погледна ужасен.

— Ами Уил? — каза той. — Нали прочете бележката. Той се нуждае от теб.

— Да, но той е свикнал с подобни неща. Аз не съм сигурен, че би се съгласил да се излагам по този начин на опасност.

— Но ти вече си в опасност. Трябва да се измъкнем от Ласа.

— Накъде вървим? — попитах аз.

— При лама Ригден в манастира близо до Шигатце. Ще стигнем късно вечерта.

— Там има ли телефон? — попитах.

— Да — отвърна Ин. — предполагам, че работи. Кимнах и Ин се обърна напред, за да съсредоточи цялото си внимание върху пътя.

Това е добре, помислих си. Няма да е лошо да се махнем колкото се може по-далеч оттук и после мога да уредя завръщането си у дома.

В продължение на часове колата се тръскаше по недобре асфалтираната магистрала, минавайки покрай камионетки и стари коли по целия път. Гледката представляваше смесица от грозни индустриални сгради и комплекси в съчетание с красиви местности. Доста след като се стъмни, Ин свърна в двора на малка каменна сграда. Едно голямо и рунтаво куче бе вързано встрани от гаража вдясно и лаеше яростно насреща ни.

— Това ли е къщата на лама Ригден? — попитах аз.

— Не, разбира се, че не — отвърна Ин. — Аз познавам хората тук. Можем да вземем малко храна и гориво, защото ще са ни нужни. Веднага ще се върна.

Загледах се след Ин, който се изкачи по широките стъпала и почука на вратата. Възрастна тибетка излезе и веднага се хвърли в прегръдките на Ин. Той посочи към мен усмихнат и каза нещо, което не можах да разбера. Махна ми и аз излязох от колата и влязох в къщата.

Малко след това се чу слаб шум на спирачки на кола отвън. Ин скочи, прекоси стаята и дръпна завесите, за да погледне. Аз застанах точно зад него. В мрака успях да зърна само една черна кола без номера, спряла от едната страна на пътя на стотина метра от нас на разнебитеното платно.

— Кой е това? — попитах.

— Не зная — отвърна Ин. — Бързо излез и внеси багажа.

Погледнах го въпросително.

— Всичко е наред — успокои ме той, — иди да вземеш багажа, но побързай.

Излязох и отидох до джипа, опитвайки се да не поглеждам към колата в далечината. Пресегнах се през отворения прозорец, взех си чантата и торбата на Ин и бързо влязох обратно в къщата. Ин гледаше през прозореца.

— О, Господи — внезапно прошепна той, — те идват.

Фаровете на колата ослепително блестяха в прозореца, докато колата се насочи към къщата. Ин взе своята торба в една ръка и ме поведе през задната врата в мрака.

— Трябва да минем по този път — викна ми Ин и ме поведе по една пътека към група от каменливи хълмове. Погледнах назад към къщата и за мой ужас видях как цивилни агенти излизат от колата и обкръжават дома. Една друга кола, която дори не бяхме забелязали, обиколи къщата от другата страна и още няколко души изскочиха от нея и започнаха да тичат по склона вдясно от нас. Знаех, че ако продължим да вървим в посоката, в която бяхме тръгнали, те щяха да се изпречат на пътя ни само след минути.

— Почакай, Ин — прошепнах му аз. — Те ще ни изпреварят.

Той спря и приближи лице до моето в мрака.

— Свърни вляво — каза ми. — Ще минем покрай тях. Още докато говореше, аз забелязах как и другите агенти бягат в същата посока. Ако продължим да вървим по пътя, посочен от Ин, те щяха със сигурност да ни видят.

Отправих поглед към най-стръмната част на склона. Нещо привлече погледа ми: една смътна следа се очертаваше видимо по-светла.

— Не, ще трябва да тръгнем право нагоре — инстинктивно казах аз и се насочих в тази посока. Ин ме последва първоначално бавно, после забърза след мен. Едва си проправяхме път между камъните, докато агентите приближаваха отдясно.

На върха на хълма един агент, изглежда, беше ни изпреварил и стоеше изправен между два огромни камъка. Цялата околност покрай нас продължаваше да бъде осезаемо по-светла. Мъжът беше на не повече от тридесет фута разстояние и гледаше в посока, в която ясно можеше да ни види. И в този момент, както приближаваше границата на това леко озарение, само секунди преди да ни забележи, той рязко спря, пак тръгна напред, после спря отново, сякаш изведнъж му беше хрумнало нещо друго и без повече колебание се обърна назад и побягна надолу по хълма.

Само след няколко мига аз попитах шепнешком Ин дали смята, че агентът ни е видял.

— Не — отвърна Ин, — струва ми се, че не. Хайде. Изкачвахме се нагоре по хълма още около десет минути преди да спрем на една скална урва, за да погледнем назад към къщата. Виждаха се още повече полицейски коли, които се изкачваха нагоре по пътя. Една от тях бе по-стар модел с мигаща червена светлина. Тази гледка ме изпълни с ужасен страх. Не можеше да има никакво съмнение вече, че тези хора ни преследват.

Ин гледаше с тревога към къщата и ръцете му отново се бяха разтреперили.

— Какво ще сторят на твоята приятелка? — попитах ужасен от онова, което той би могъл да ми отговори.

Ин ме погледна със сълзи и ярост в очите и после ме поведе нагоре по хълма.

Вървяхме още няколко часа, като си проправяхме път на светлината на четвъртината луна, която от време на време се затъмняваше от облаци. Искаше ми се да разпитам Ин за легендите, за която спомена, но той остана сърдит и начумерен. На върха на хълма спря и заяви, че трябва да починем. Аз седнах на един камък наблизо, докато той се отдалечи в мрака на около дванайсетина фута и застана гърбом към мен.

— Защо си толкова сигурен — попита ме той без да се обърне към мен, — че трябва да се изкачваме право нагоре по хълма?

Поех си дълбоко дъх.

— Стори ми се, че тази област е по-светла по някакъв начин. Нещо ми подсказа, че трябва да тръгнем насам — колебливо отвърнах.

Той се обърна, приближи и седна на земята срещу мен.

— Виждал ли си нещо подобно и преди?

Опитах се да се отърся от безпокойството си. Сърцето ми биеше така силно, че аз едва можех да говоря.

— Да, виждал съм — отвърнах. — Няколко пъти ми се е случвало напоследък.

Той извърна глава и остана смълчан.

— Ин, разбираш ли какво става?

— Легендите биха казали, че ни се оказва помощ.

— Помощ от кого?

— Той отново погледна встрани.

— Ин, кажи ми всичко, което знаеш за това. Той не отвърна.

— Дали са дакините, за които Уил споменава в своята бележка?

Все още не получавах отговор. В мен се надигна гняв.

— Ин! Кажи ми каквото знаеш.

Той бързо се изправи и ме стрелна с очи.

— Забранено е да се говори за някои неща. Не разбираш ли? Дори и споменаването на тези същества произволно може да направи така, че човек да онемее и ослепее за години наред. Това са пазителите на Шамбала.

Той приближи до една плоска скала, постла сакото си и се излегна.

Аз също се чувствах изтощен и не можех да мисля.

— Трябва да поспим — каза Ин. — Моля те, остави за утре, тогава ще узнаеш повече.

Останах загледан в него още малко, после легнах на скалата, на която бях седнал, и потънах в дълбок сън.

Събудих се от струя светлина, която се надигаше между два снежни върха в далечината. Огледах се и разбрах, че И н е изчезнал. Претърсих околността. Цялото тяло ме болеше. Ин никъде не се виждаше.

По дяволите, казах си. Нямаше начин да разбера къде съм. Обзе ме силна тревога. Почаках трийсет минути, загледан към кафявите скалисти хълмове с малки долчинки, покрити със зелена трева, но Ин не се върна. Тогава се изправих и за първи път забелязах, че долу по склона на около четиристотин фута разстояние имаше каменлив път. Взех си чантата и се заспусках по скалите, докато стигнах пътя и се отправих на север. Доколкото си спомнях, това бе посоката, която щеше да ме върне обратно в Ласа.

Не бях изминал и половин миля, когато забелязах четири-пет човека на по-малко от стотина крачки зад мен, които се бяха отправили в същата посока. Веднага свърнах от пътя и се заизкачвах нагоре по скалите, тъй че да се скрия, но да мога да наблюдавам минаващите. Когато те приближиха, разбрах, че това е семейство от един старец, мъж и жена на около тридесетгодишна възраст и двама юноши. Те носеха големи чанти и по-младият мъж дърпаше количка с багажа. Приличаха на бегълци.

Помислих си да приближа и да открия накъде са се запътили, но се отказах от намерението си. Страхувах се, че по-късно биха могли да съобщят за мен и ги оставих да отминат. Почаках още двайсетина минути и после предпазливо тръгнах в същата посока. В продължение на две мили пътят се виеше сред ниски скалисти хълмове и плата, докато в далечината на върха на един от хълмовете забелязах манастир. Отклоних се от пътя и се заизкачвах по скалите, докато се намерих на около двеста ярда под манастира. Той бе изграден от тухли с песъчлив цвят и имаше плосък покрив, боядисан в кафяво. Имаше две крила от двете страни на основната сграда.

Не забелязвах никой да се движи и първоначално си помислих, че мястото е пусто, но после входната врата се отвори и забелязах един монах, облечен в яркочервена роба, който излезе и започна да работи в близката градина около едно самотно дърво вдясно от сградата.

Изглеждаше съвсем безобиден и аз реших да изпробвам шанса си. Върнах се обратно на каменливия път, прекосих го, направих един голям завой отляво и най-сетне доближих до манастира. Внимателно продължих по пътя, като спрях само за да си сваля анорака. Слънцето вече печеше силно и беше необичайно топло.

След около миля се изкачих на билото на неголяма височина по пътя и чух някакъв шум. Скочих сред скалите и се заслушах. Първоначално си мислех, че е птица, но постепенно разбрах, че е човек, който говореше в далечината. Кой ли беше това? Много предпазливо се промъкнах през скалите и се намерих високо на пътя, след което надникнах към малка долчинка долу. Сърцето ми застина. Под мен на каменистия кръстопът бяха паркирали три военни джипа. Може би десетки войници бяха обкръжили местността и пушеха цигари и си приказваха. Отдръпнах се и се сниших и така продължих по пътя, по който бях дошъл, докато намерих място, където можех да се скрия между две високи скали.

Оттам успях да чуя нещо друго в далечината отвъд пътната блокада. В началото беше като ниско хъркане, а после един бръмчащ звук, който успях да разпозная. Беше хеликоптер.

Обзет от паника, побягнах сред скалите, колкото можех по-бързо, за да се отдалеча от пътя. Пресякох малко поточе и се подхлъзнях, тъй че панталоните ми се намокриха до коляно. Отново изскочих и побягнах, но се подхлъзнах на един от камъните и се търкулнах надолу по хълма. Скъсах си панталоните и си ожулих крака. Опитах се отново да си стъпя на крака и продължих да тичам, търсейки по-добро място, където да се скрия.

Хеликоптерът приближаваше и аз скочих на малка височинка и погледнах назад, когато някой ме сграбчи и ме издърпа долу в малка падина. Беше Ин. Лежахме съвършено неподвижни, докато големият хеликоптер прелетя точно над нас.

— Това е марка 3–9 — каза Ин. На лицето му бе изписана паника и аз можех да се обзаложа, че беше направо бесен.

— Защо си тръгна от мястото, където останахме да нощуваме? — почти ми извика той.

— Ти ме остави! — отвърнах аз.

— Бях се отдалечил за не по малко от час, трябваше да ме почакаш.

Страхът и гневът ме накараха да избухна.

— Да те почакам ли? Защо не ми каза къде отиваш? Още преди да довърша думите си, чух как хеликоптерът се обръща в далечината.

— Какво смяташ да правим? — попитах Ин. — Не можем да останем тук.

— Ще се върнем в манастира — отвърна той. — Там бях преди.

Кимнах, после се изправих и се загледах, за да видя къде е хеликоптерът. За щастие той се отдалечаваше на север. В същото време нещо друго привлече погледа ми. Беше монахът, който и по-рано бях видял. Той се спускаше надолу към рова, приближавайки към нас.

Когато дойде, каза нещо на Ин на тибетски език, после погледна към мен.

— Моля, заповядайте — каза той на английски, хвана ме за ръката и ме издърпа, тръгвайки към манастира.

Когато пристигнахме, влязохме през една странична врата и минахме покрай много тибетци, които бяха застанали с торби и различни свои вещи. Някои от тях изглеждаха много бедни. Стигнахме до главната сграда на манастира и монахът отвори голяма дървена порта и ни въведе в антрето, където се бяха събрали още тибетци. Ние минахме покрай тях и аз разпознах една от групите. Беше семейството, което бе минало покрай мен по пътя по-рано. Те ме погледнаха с топлина в погледа.

Ин видя, че гледам към тях и ме попита защо. Обясних му, че съм ги видял на пътя.

— Срещнал си ги, за да те доведат дотук — каза Ин. — Но си бил прекалено уплашен, за да последваш синхронността.

Той строго ме изгледа и продължи след монаха, който ни отведе в малък кабинет с шкафове за книги и бюра и няколко молитвени колела. Седнахме около украсена с дърворезба маса, където монахът и Ин проведоха дълъг разговор на тибетски.

— Позволете ми да видя крака ви — каза друг монах на английски, който се появи зад нас. Той носеше малка кошничка, пълна с бели бинтове и няколко шишенца с капкомери. Лицето на Ин просветна.

— Вие двамата познавате ли се? — попитах аз.

— Моля, аз съм Джампа — каза монахът и ми подаде ръка, като леко се поклони.

Ин се наведе към мен.

— Джампа е бил заедно с лама Ригден в продължение на десет години.

— Кой е лама Ригден?

Джампа и Ин се спогледаха, сякаш не бяха съвсем сигурни каква информация могат да споделят с мен. Накрая Ин каза:

— Споменах ти по-рано за легендите. Лама Ригден разбира легендите по-добре от всеки друг човек. Той е един от най-големите специалисти по въпросите на Шамбала.

— Разкажете ми какво точно стана — каза Джампа, като се обърна към мен, докато нанасяше някакъв мехлем по смазания ми крак.

Обърнах поглед към Ин, който ми кимна в знак, че трябва да разкажа.

— Необходимо е да представя случилото се с вас на лама Ригден — обясни Джампа.

Аз му разказах всичко станало от момента, в който пристигнахме в Ласа. Когато свърших, Джампа ме погледна.

— А преди идването ви в Тибет? Какво беше тогава? Разказах му за дъщерята на съседа си и за Уил. Двамата с Ин се спогледаха.

— Какво мислите за случилото се? — попита Джампа.

— Мисля, че загазих доста — казах аз. — Имам намерение да се отправя за аерогарата.

— Не, нямах предвид това — бързо каза Джампа. — Тази сутрин, когато открихте, че Ин си е тръгнал, какво беше вашето отношение, състоянието на съзнанието ви?

— Бях уплашен. Знаех, че китайците ще стигнат до мен само след минути. Опитвах се да измисля как най-бързо да стигна обратно в Ласа.

Джампа се обърна и погледна към Ин смръщил вежди.

— Той нищо не знае за молитвените полета. Ин поклати глава и извърна поглед настрани.

— Разисквахме този въпрос — казах аз — но не съм сигурен, че разбирам какво е неговото значение. Какво знаете за онези хеликоптери? Дали бяха изпратени да ни търсят?

Джампа само се усмихна и ми каза да не се безпокоя, защото тук съм на сигурно място. Прекъснаха ни неколцина други монаси, които донесоха супа, хляб и чай. Нахранихме се, умът ми се проясни и аз започнах да обмислям ситуацията. Исках да зная всичко, което става, и то веднага.

Погледнах Джампа решително и той отвърна на погледа ми с дълбока сърдечност.

— Зная, че имате много въпроси — каза той. — Ще ви кажа всичко, което мога. Ние сме специална духовна общност тук, в Тибет. Това не е типична общност. В продължение на векове сме живели с вярата, че Шамбала е реално място. Освен това пазим познанието за легендите и мъдрост, която се предава от уста на уста и е стара колкото Калачакра, която е посветена на интеграцията на истината на всички религии.

— Много от нашите лами са във връзка с Шамбала чрез своите сънища. Преди няколко месеца вашият приятел Уил започна да се появява в сънищата на лама Ригден за Шамбала. Не дълго време след това Уил бе доведен в този манастир. Лама Ригден се съгласи да се срещне с него и установи, че Уил също има сънища за Шамбала.

— Какво му каза Уил? — попитах аз. — Къде отива? Той поклати глава.

— Боя се, че ще трябва да почакате, за да видите дали лама Ригден сам ще ви даде тази информация.

Погледнах към Ин и той се опита да ми се усмихне.

— Ами какво ще кажете за китайците? — попитах Джампа. — Какво общо имат те с всичко това?

Джампа сви рамене.

— Не знаем. Може би са подразбрали нещо за онова, което става.

Кимнах.

— Има и още нещо — допълни Джампа. — Явно във всички сънища се появява още един човек. Това е един американец.

Джампа замълча и леко ми се поклони.

— Приятелят ви Уил не беше съвсем сигурен, но предположи, че това сте вие.

След като се изкъпах и смених дрехите си в стаята, която Джампа ми предложи, аз излязох в задния двор. Няколко монаси работеха в зеленчуковата градина така, сякаш китайците нямаха никакво значение. Аз погледнах към планините и добре огледах небето. Никъде не се виждаха хеликоптери.

— Искаш ли да поседнеш ей на онази пейка? — чу се зад мен глас. Обърнах се и видях Ин, който излизаше през вратата.

Кимнах и ние се изкачихме по терасите, засадени с декоративни растения и зеленчуци. Стигнахме място за сядане, което бе обърнато към богато украсено будистко светилище. Огромна планинска верига обрамчваше хоризонта зад нас, но на юг оттук се откриваше панорамна гледка на цялата околност на мили разстояние. Мнозина вървяха по пътищата или дърпаха колички.

— Къде е лама Ригден? — попитах аз.

— Не знам — отвърна Ин. — Още не е дал съгласието си да се срещне с теб.

— Защо?

Ин поклати глава.

— Не зная.

— Мислиш ли, че той знае къде се намира Уил?

Отново Ин поклати глава.

— Смяташ ли, че китайците продължават да ни търсят? — попитах аз.

Ин само сви рамене и се загледа в далечината.

— Съжалявам, че енергията ми толкова е спаднала — каза той. — Моля те, не позволявай да ти повлияе. Просто гневът ме е обладал. От 1954 година насам китайците систематично правят всичко, за да унищожат тибетската култура. Погледни онези хора, които минават отсреща. Мнозина от тях са фермери, които са изхвърлени от родните си места заради икономическите инициативи, предприемани от китайците. Други са номади, които гладуват, защото китайската политика е осуетила начина им на живот.

Той сви и двата си юмрука.

— Китайците вършат същото, което Сталин е извършил в Манджурия, преселвайки там хиляди чужденци, в случая етнически китайци в Тибет, за да променят културния баланс и да наложат китайския начин на живот. Те ни заставят да се преподава в училищата само на китайски език.

— Защо онези хора пред вратите на манастира са дошли тук? — попитах аз.

— Лама Ригден и монасите правят всичко възможно, за да помогнат на бедните, които са в най-тежко положение поради унищожаването на тяхната култура. Затова китайците са го оставили на мира. Той помага да се решават проблемите, без да агитира населението срещу тях.

Ин изрече тези думи с известно леко възмущение срещу ламата, но веднага се извини.

— Не, нямах намерение да кажа, че ламата съдейства на китайците. Просто онова, което китайците вършат, е отвратително — той отново сви юмруци и удари колене. — Мнозина първоначално си мислеха, че китайското правителство ще зачита тибетския начин на живот и ние бихме могли да съществуваме в рамките на китайската нация, без да загубим всичко, но правителството е твърдо решено да ни унищожи. Това вече става ясно и ние трябва да започнем да се съпротивляваме.

— Имаш предвид това да окажете въоръжена съпротива? — попитах аз. — Ин, знаеш, че по този начин не можете да спечелите.

— Зная, зная — каза той. — Така се гневя, когато мисля какво правят. Един ден войните на Шамбала ще излязат и ще унищожат тези зли чудовища.

— Какво?

— Това е пророчество, разпространено сред моя народ — той ме погледна и тръсна глава. — Зная, че трябва да овладея този свой гняв. Той свива молитвеното ми поле.

Той рязко стана и добави:

— Ще ида да попитам Джампа дали вече е говорил с ламата. Моля, извини ме.

Той леко се поклони и тръгна.

Известно време аз останах загледан към този тибетски пейзаж и се опитвах да разбера какви вреди е нанесла китайската окупация. В някакъв момент дори ми се стори, че чувам още един хеликоптер, но беше твърде далеч и не можех да бъда сигурен. Знаех, че гневът на Ин е оправдан и няколко минути размишлявах за политическата ситуация в Тибет. Отново си помислих, че трябва да попитам за телефон и се чудех дали ще бъде трудно да позвъня оттук в чужбина.

Канех се да стана и да вляза в сградата, но изведнъж разбрах, че се чувствам изключително изморен. Поех си няколко пъти дълбоко дъх и се опитах да съсредоточа вниманието си върху красотата наоколо. Заснежените планини и зелените и кафяви цветове на околния пейзаж бяха ярки и красиви. Небето бе дълбоко синьо и само няколко облака се виждаха на хоризонта на запад.

Когато се огледах, забелязах двама монаси няколко тераси надолу под мен, които съсредоточено гледаха в посока към мен. Обърнах се зад себе си да проверя дали има нещо, но не забелязах нищо необичайно. Усмихнах им се.

След няколко минути един от монасите се изкачи по каменните стъпала, понесъл кошче с ръчни сечива. Когато стигна до мен, той учтиво ми кимна и започна да чисти плевелите от цветните лехи на двайсетине фута от мен вдясно. След още няколко минути при него дойде и друг монах и също започна да копае. От време на време те вдигаха поглед към мен изпитателно и почтително ми кимваха.

Поех си още веднъж дълбоко дъх и отново съсредоточих вниманието си в далечината, като се замислих над думите на Ин във връзка с неговото молитвено поле. Той бе загрижен, че гневът, който изпитваше към китайците, срива енергията му. Какво ли имаше предвид?

Изведнъж почувствах топлината на слънцето и усетих неговото лъчение по-осезателно. Почувствах уми-ротворение, каквото не бях изпитвал от идването си тук. Поех си още веднъж дълбоко дъх с притворени очи и усетих и нещо друго, един необикновено приятен аромат, като от букет цветя. Първата ми мисъл беше, че монасите са откъснали няколко цвята от лехата, където работеха, и са ги оставили близо до мен.

Отворих очи и се огледах, но нямаше цветя наоколо ми. Помислих си, че може би лекият ветрец е довял аромата, но нямаше никакъв вятър. Забелязах, че монасите бяха оставили сечивата си и съсредоточено гледаха към мен с широко отворени очи и полуоткрехнати устни, сякаш виждаха нещо странно. Отново се обърнах и погледнах назад, като се опитвах да разбера какво става. Когато забелязаха, че са ме обезпокоили те бързо си събраха сечивата и кошчетата и почти побягнаха надолу по пътеката към манастира. Проследих ги с поглед, гледайки как червените им мантии се издуват и плющят, докато те хвърлиха поглед назад към мен, за да видят дали ги наблюдавам.

Щом се спуснах по пътеката надолу и влязох в манастира, разбрах, че има нещо особено. Всички монаси се суетяха наоколо и си шепнеха един на друг.

Минах през коридора и отидох в собствената си стая. Имах намерение да попитам Джампа дали мога да използвам телефона. Настроението ми бе по-добро, но отново си задавах въпроса дали проявявам достатъчно чувство за самоъсъхранение. Все повече се оплитах в това, което ставаше тук, вместо да се опитам да напусна тази страна. Кой можеше да каже какво ще ми направят китайците, ако ме хванат? Дали знаят името ми? Можеше даже да е твърде късно, за да напусна страната със самолет.

Канех се да стана и да потърся Джампа, когато той нахлу в стаята ми.

— Ламата се съгласи да се срещне с вас — каза той. — Това е голяма чест. Не се тревожете, той говори съвършено английски.

Аз кимнах, макар че бях малко неспокоен. Джампа застана на вратата в очакване.

— Аз ще ви придружа още сега — каза той. Изправих се и последвах Джампа, който ме преведе през една много голяма стая с високи тавани в една по-малка от другата страна.

Пет-шест монаси държаха молитвени колела и бели шарфове и гледаха изпълнени с очакване, когато ние минахме в предната част на стаята и седнахме. Ин ми помаха от далечния ъгъл.

— Това е нашата приемна зала — поясни Джампа.

Вътрешността на стаята бе облицована с дърво и боядисана в светлосиньо. Ръчно изработени фрески и мандали украсяваха стените. Ние почакахме няколко минути и тогава ламата влезе. Той бе по-висок от повечето от монасите, но бе облечен в червена мантия също като всички останали. След като погледна към всеки в стаята много бавно, той повика Джампа да дойде напред. Те докоснаха челата си и той прошепна нещо в ухото на Джампа.

Джампа веднага се обърна и направи знак на останалите монаси да го последват и да излязат от стаята. Ин също тръгна да излиза, но на излизане хвърли поглед към мен и ми кимна леко в знак на подкрепа на предстоящия ми разговор. Мнозина от монасите ми подадоха шарфовете си и ми кимнаха изпълнени с вълнение.

Когато стаята се изпразни, ламата ми махна да дойда напред и да седна на малко столче без облегалка от дясната му страна. Аз леко се поклоних, излязох напред и седнах.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен — казах аз.

Той кимна и се усмихна, като продължително ме изгледа.

— Мога ли да ви попитам за своя приятел Уилсън Джеймс? — поисках да узная най-сетне аз. — Знаете ли къде се намира?

— Какво е вашето разбиране за Шамбала? — попита на свой ред ламата.

— Винаги съм мислел, че това е въображаемо място, плод на фантазията, нещо като Шангри-Ла.

Той вдигна глава и отвърна категорично:

— Това е реално място на земята, което съществува като част от човечеството.

— Но защо никой досега не е открил къде се намира? И защо толкова много видни будисти говорят за Шамбала като начин на живот, като тип духовност?

— Защото Шамбала наистина представлява начин на съществувание. Съвсем точно за нея може да се говори така. Но тя е и действително местонахождение, където реални хора са постигнали много в този начин на съществуване в тясно общуване един с друг.

— Вие бил ли сте там?

— Не, не, още не съм бил призован.

— Как тогава можете да сте сигурен?

— Защото съм сънувал за Шамбала многократно, както и мнозина други адепти на Земята. Можем да съпоставим сънищата си и те са толкова сходни, че ни дават основание да бъдем сигурни, че това е реално място. И освен това имаме сакрално познание, легендите, които обясняват начина, по който ние сме свързани с тази свещена общност.

— Каквъв е този начин, по който сме свързани?

— Трябва да пазим това знание в тайна, докато дойде времето, когато Шамбала ще се открие на всички хора.

— Ин ми каза, че някои вярват, че войните на Шамбала евентуално ще дойдат и ще поразят китайците.

— Гневът на Ин е много опасен за него.

— Значи ли това, че греши?

— Той говори от човешка гледна точка, която вижда поражението винаги като следствие на война и физическа битка. Все още не се знае точно по какъв начин ще се изпълни това пророчество. Ще трябва първо да разберем Шамбала, но знаем, че тази битка ще бъде различна от онези, които познаваме.

Последното твърдение ми се стори енигматично, но начинът, по който говореше, бе изпълнен с такова съп-ричастие, че аз изпитах по-скоро благоговение, отколкото объркване.

— Ние вярваме — продължи лама Ригден, — че времето, когато същността на Шамбала ще стане известна на целия свят, е много близко.

— Лама, откъде знаете всичко това?

— Отново от нашите сънища. Твоят приятел Уил бе тук, за което ти несъмнено си чул. Това сметнахме за важно знамение, защото преди това бяхме го сънували. Той вдъхнал благоуханието и чул словото.

Останах изненадан.

— Какво благоухание? Той се усмихна.

— Онова, което ти самият почувства днес. Изведнъж всичко ми стана ясно. Начина, по който монасите реагираха и решението на ламата да се срещне с мен.

— Ти също си призован — добави той. — Изпращането на благоухание е нещо много рядко. То се е случвало само два пъти в моя живот — веднъж когато бях заедно с учителя си и отново когато твоят приятел Уил беше тук. Сега се случва и с теб. Аз не бях сигурен дали трябва да се срещна с теб или не. Много е опасно да се говори за тези неща по тривиален начин. Чу ли също зова?

— Не — отвърнах аз, — не разбирам какво е това.

— Това е зов, който идва от Шамбала. Просто се вслушвай за един особен звук и когато го чуеш, ще разбереш какво представлява.

— Лама, не съм сигурен, че искам да отивам където и да било. Тук ми се струва много опасно за мен. Китайците, изглежда, знаят кой съм. Мисля, че бих предпочел да се върна в Съединените щати колкото е възможно по-скоро. Можете ли да ми кажете къде бих могъл да намеря Уил? Дали е някъде наблизо?

Ламата поклати глава и изглеждаше много тъжен.

— Не, боя се, че той реши да продължи.

Аз останах смълчан и ламата много дълго просто ме гледаше.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш — каза той. — От нашите сънища става съвсем ясно, че без теб Уил няма да оцелее в това преживяване. За да успее, то и ти също трябва да бъдеш там.

Целият бях обхванат от страх и извърнах глава. Не това исках да чуя.

— Легендите твърдят — продължи ламата, — че в Шамбала всяко поколение има определена съдба, която е известна на всички и за която се говори. Същото е вярно и за човешките култури извън Шамбала. Понякога голяма сила и яснота може да се постигне просто като обърнем поглед към храбростта и волята на поколението преди нас.

Питах се какво ли цели с тези думи.

— Жив ли е баща ти? — попита той. Аз поклатих отрицателно глава.

— Почина преди няколко години.

— Служил ли е в Световната война през четиридесетте години?

— Да — отвърнах аз.

— А участвал ли е в битки?

— Да, през по-голямата част от войната.

— Разказвал ли ти е най-опасната ситуация, в която е попадал?

Въпросът му Ме върна към разговорите с баща ми, когато бях младеж. Замислих се за момент.

— Може би десантът в Нормандия през 1944 г. край Омаха бийч.

— А, да — каза ламата. — Гледал съм вашите американски филми във връзка с този десант. Ти гледал ли си ги?

— Да — отвърнах аз. — Много са ме вълнували.

— В тях се разказва за страха и храбростта на войниците — продължи той.

— Да.

— Смяташ ли, че ти би могъл да извършиш нещо подобно?

— Не зная как те са го постигнали.

— Може би за тях е било по-лесно, защото е било призванието на цялото поколение. На някакво ниво те са чувствали това: онези, които са се биели, онези, които са правели оръжията, онези, които са доставяли храната. Те са спасили света във време на най-голяма и гибелна заплаха.

Той изчака, сякаш очакваше от мен да му задам въпрос, но аз само го гледах.

— Призванието на твоето поколение е различно — каза той. — Вие също трябва да спасите този свят, но трябва да го направите по различен начин. Трябва да разберете, че вътре във вас има огромна сила, която може да бъде култивирана и разгърната. Една духовна и мисловна енергия, която винаги е била наричана молитва.

— Вече чух за това — казах аз. — Но струва ми се, че не зная как мога да я използвам.

При тези мои думи той се усмихна и се изправи. Погледна ме и присви очи.

— Да — каза той, — зная, но ще се научиш, ще се научиш.

Легнах на походното легло в стаята си и се замислих над всичко онова, което ламата ми беше казал. Той бе прекъснал разговора ни рязко, като бе отклонил всичките ми останали въпроси.

— Върви да починеш сега — казал ми бе той, като позвъни с високо звънче и повика няколко монаси. — Ще поговорим отново утре.

По-късно Джампа и Ин ме накараха да разкажа всичко, което бях говорил с ламата. Но истината бе, че ламата ме остави с повече въпроси, отколкото отговори. Аз все още не знаех къде е отишъл Уил и какво всъщност означава зовът на Шамбала. Всичко ми изглеждаше фантастично и опасно. Ин и Джампа отказаха да дискутират тези въпроси. Прекарахме остатъка от вечерта като се нахранихме и съзерцавахме пейзажа, след което отидохме да си легнем рано. Сега аз се озовах в стаята си, втренчен в тавана и без да мога да заспя. Мислите кръжаха в главата ми. Възпроизведох мислено всичко, преживяно в Тибет, по няколко пъти и най-сетне се унесох в неспокоен сън.

Сънувах, че тичам сред тълпите на Ласа и търся някакво светилище в един от манастирите. Монасите на вратата само ме погледнаха и затвориха. Преследваха ме войници. Аз тичах по тъмни улици и алеи без никакво надежда, докато в края на една от улиците погледнах вдясно и видях осветено пространство, каквото бях видял и по-рано. Приближих, но светлината постепенно изчезна. Пред мен се отвори врата. Зад ъгъла приближаваха войници и аз се втурнах през вратата и се озовах сред един пейзаж, в който всичко бе покрито с лед…

Стреснах се от този сън. Къде ли се намирах? Постепенно разпознах стаята, станах и приближих до прозореца. На изток едва зазоряваше и аз се опитах да се отърся от съня и да се върна обратно в леглото, но тази идея се оказа напълно безплодна. Събудих се съвсем.

Нахлузих чифт панталони и едно сако и поех надолу по стълбите. Излязох на двора близо до зеленчуковите градини и седнах на една пейка от ковано желязо. Загледах се в посоката, откъдето трябваше да изгрее слънцето и чух някакъв шум зад себе си. Обърнах се и забелязах силуета на мъж, който приближаваше към мен от манастира. Беше лама Ригден.

Изправих се и дълбоко му се поклоних.

— Станал си рано — каза той. — Надявам се, че си спал добре.

— Да — отвърнах аз.

Той приближи и хвърли шепа зърна в езерото за рибите. Водата леко се раздвижи, докато рибите кълвяха храната.

— Какво сънува? — попита той, без да ме погледне. Разказах му за преследването и за това, че съм видял светлината. Той ме погледна учуден.

— Имал ли си подобно преживяване в будно състояние в живота? — попита ме.

— Няколко пъти по време на това пътуване — отвърнах аз. — Лама, какво е всичко това, което се случва?

Той се усмихна и седна на една срещуположна пейка.

— Това е помощта, която оказват дакините.

— Не разбирам. Какви са тези дакини? Уил е оставил на Ин бележка, на която също споменава за дакини, но аз никога не съм чувал за тях преди.

— Те са от духовния свят. Обикновено се явяват в женски образ, но могат да приемат форма такава, каквато пожелаят. На запад са познати като ангели, но са далеч по-загадъчни, отколкото повечето хора си мислят. Боя се, че истински ги познават само онези, които са в Шамбала. Легендите твърдят, че се движат със светлината на Шамбала.

Той замълча и проницателно ме изгледа.

— Реши ли вече дали да откликнеш на зова?

— Не зная как да продължа — отвърнах аз.

— Легендите ще те насочат. Там се казва, че времето за опознаване на Шамбала ще се познае, когато много хора започнат да разбират живота на духовните същества в Шамбала и истината за молитвената енергия. Молитвата не е енергия, която се проявява само когато седнем и решим да се помолим в определена ситуация. Молитвата, разбира се, се осъществява в такива моменти, но тя действа и във всяко друго време.

— Говорите за постоянно молитвено поле, така ли?

— Да. Всичко, което ние очакваме, добро или лошо, съзнателно или неосъзнато, спомага за осъществяването на нашите очаквания. Молитвата е енергия или сила, която се излъчва от нас във всички посоки. При повечето хора, които мислят по обичайните начини, тази сила е много слаба и противоречива, но има и други хора, които, изглежда, са тези, които постигат доста в живота и които са много творчески и преуспяващи. При тях това поле на енергия е силно, макар че то обикновено остава неосъзнато. Повечето от хората, които спадат към тази група, имат силно енергийно поле, защото са израснали в такава среда, в която са се научили да очакват успех и повече или по-малко да смятат, че той им е гарантиран. Те имат силни ролеви модели, които ревностно следват. Ала легендите твърдят, че много скоро всички хора ще узнаят за тази сила и ще разберат, че способността ни да използваме тази енергия може да укрепне и да се разгърне. Разказах ти това, за да ти обясня по какъв начин можеш да откликнеш на зова на Шамбала. За да откриеш това свещено място, трябва систематично да разгръщаш енергията си, докато излъчиш достатъчно творческа сила, за да стигнеш дотам. Действията, чрез които се постига това са разкрити в легендите и включва три важни стъпки. Има и четвърта стъпка, но тя е известна напълно само на живеещите в Шамбала. Ето защо да се открие Шамбала е толкова трудно. Дори ако човек успешно разгърне своята енергия чрез първите три стъпки, той трябва да получи помощ, за да намери пътя за Шамбала. Дакините трябва да му отворят вратата.

— Вие определяте дакините като духовни същества. Означава ли това, че те са души, които са в отвъдното и действат като наши водачи?

— Не, дакините са други същества, които действат, за да пробудят и напътстват хората. Те никога не са приемали човешка форма.

— Значи са също като ангелите? Ламата се усмихна.

— Те са това, което са. Една реалност. В различните религии имат различни имена точно така, както различен е начинът, по който религиите говорят за Бога и за това как хората трябва да живеят, но във всяка религия преживяването на Бога, енергията на любовта е едно и също. Във всяка религия има особен начин, по който се разкрива връзката между Бога и човека и се говори за нея, но Божественият праизвор е един. Същото се отнася и за ангелите.

— Означава ли това, че вие не сте строго будисти?

— Нашата духовна общност и легендите, на които се основаваме, се коренят в будизма, но ние защитаваме синтеза на всички религии. Вярваме, че всяка религия притежава своя истина, която трябва да се присъедини към всички останали. Това е възможно да се направи без да се изгуби суверенността или основната истина на дадена религиозна традиция. Аз бих нарекъл себе си също и християнин например, или юдеин, или мюсюлманин. Ние сме убедени, че живеещите в Шамбала работят също за интеграцията на истината на всички религии. Те работят за това в същия дух, както Далай Лама осъществява посвещенията Калачакра, които са познати на всеки с искрено сърце.

Аз само го изгледах, опитвайки се да разбера всичко, за което говори.

— Недей да се опитваш да разбираш всичко това — каза ламата. — Само знай, че интеграцията на истината на всички религии е много важна, ако искаш силата на молитвената ти енергия да се разгърне достатъчно, за да преодолее опасностите, издигнати от онези, които се страхуват, и помни също така, че дакините са напълно реални.

— Какво ги кара да ни помагат? — попитах аз. Ламата си пое дълбоко дъх, потънал в размисъл.

Този въпрос, изглежда, бе проблематичен за него.

— През целия си живот съм полагал усилия, за да разбера този въпрос — каза накрая той, — но трябва да призная, че не зная. Смятам, че това е великата тайна на Шамбала и тя няма да бъде разбрана, докато не познаем Шамбала.

— Но нали смятате, че дакините ми помагат? — попитах аз.

— Да — уверено отвърна той. — Както помагат и на твоя приятел Уил.

— Ами какво ще кажете за Ин? Каква е неговата роля във всичко това?

— Ин се запозна с твоя приятел Уил в този манастир. Ин също имаше сънища, свързани с теб, но в различен контекст от моите сънища и тези на другите лами. Ин е получил образованието си в Англия и е добре запознат със западния манталитет. Той ще бъде твой водач, макар че приема това неохотно, както ти сигурно си забелязал. Това е само защото не иска да подведе никого. Той ще ти бъде водач и ще те заведе дотам, докъдето може.

Той замълча и погледна към мен в очакване.

— Ами китайското правителство? — попитах аз. — Какво правят те? Защо толкова много се интересуват от всичко, което става?

Ламата сведе поглед.

— Не зная. Изглежда, са доловили нещо, което става в Шамбала. Винаги са се опитвали да потиснат тибетската духовност, но сега вероятно са открили нашата духовна общност. Трябва да бъдеш много предпазлив. Те предизвикват у нас сериозно безпокойство.

Аз погледнах встрани за момент, като все още размишлявах за китайците.

— Реши ли вече? — попита той.

— Имате предвид дали да тръгна? Той се усмихна съпричастно.

— Да.

— Не зная. Не съм сигурен, че имам смелостта да рискувам да загубя всичко.

Ламата продължи да ме наблюдава и кимна.

— Вие споменахте нещо за предизвикателство спрямо моето поколение — казах аз. — Не го разбрах съвсем.

— Втората световна война, както и Студената война — започна да говори ламата, — бяха предизвикателството към предходното поколение. Големият напредък в технологията постави оръжие за масово унищожение в ръцете на нациите. В своите националистки страсти силите на тоталитаризма се опитаха да завладеят демократичните страни. Тази заплаха щеше да се осъществи, ако обикновените граждани не се бяха борили храбро и загивали в защита на свободата, като по този начин гарантираха успех на демокрацията в света. Но твоята задача сега е различна от тази на твоите родители. Мисията на твоето поколение е различна по самата си същност от тази на поколението от периода на Втората световна война. Те трябваше да се борят срещу една конкретна тирания със сила и оръжие. Вие трябва да се преборите срещу концепциите за война и за врагове изобщо. Но за това се иска далеч повече героизъм. Разбираш ли? Това, което поколението на вашите родители е направило, е било фактически невъзможно да се направи, но все пак те са били упорити. По същия начин трябва да бъдете упорити и вие. Силите на тоталитаризма не са изчезнали.

Разликата е, че те вече не проявяват себе си посредством нациите, които се стремят да се утвърдят като империи. Силите на тиранията сега са международни и много по-недоловими. Те се възползват от нашата зависимост от технологиите и кредитите и от нашия стремеж към удобство. Поради страх те се стремят да централизират цялото технологическо развитие в ръцете на малцина, така че техните икономически позиции да бъдат гарантирани и бъдещата еволюция на света да остане под контрол.

Да им се противопоставим със сила е невъзможно. Демокрацията сега трябва да бъде защитена със следващата стъпка в еволюцията към свобода. Ние трябва да използваме силата на нашата визия и очакванията, които се излъчват от нас като постоянна молитва. Тази сила е по-могъща, отколкото хората подозират и ние трябва да я овладеем и да започнем да я използваме, преди да е станало твърде късно. Има признаци, че нещо в Шамбала се променя. Тя е отворена и вечно променяща се.

Ламата гледаше към мен с твърда решителност.

— Ти трябва да откликнеш на зова на Шамбала. Това е единственият начин да отдадеш почит на онова, което предците ти преди теб са направили.

Коментарът му ме изпълни с тревога и безпокойство.

— Какво трябва да направя първо? — попитах аз.

— Завърши процеса на разгръщане на собствената си енергия — отвърна ламата. — Това никак няма да ти бъде лесно поради големия ти страх и гняв, но ако бъдеш постоянен, вратата към Шамбала ще ти се открие.

— Каква врата?

— Да. Нашите легенди разказват, че има няколко врати за влизане в Шамбала: едната е в източните Хималаи в Индия, друга на северозапад на границата с Китай и трета далеч на север в Русия. Знаците ще те изведат към онази, която трябва да следваш. Когато всичко ти се струва загубено, потърси дакините.

Докато ламата говореше с мен, Ин излезе навън с багажа ни.

— Добре — казах аз, като се чувствах изпълнен с все по голям страх и ужас. — Ще се опитам.

Още докато изричах тези думи ми беше трудно да повярвам, че те излизат от собствената ми уста.

— Не се тревожи — каза лама Ригден, — Ин ще ти помогне. Помни единствено, че преди да намериш Шамбала, трябва първо да разгърнеш нивото на енергията, която се излъчва от теб и се разпространява по света. Не можеш да успееш, докато не направиш това. Трябва да овладееш силата на своите очаквания.

Погледнах към Ин и той леко ми се усмихна.

— Време е — каза той.