Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Селестински цикъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret of Shambhala: In Search of the Eleventh Insight, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

История

  1. — Добавяне

6
ПРЕХОДЪТ

След като пътувахме на север в продължение на четиридесет минути, Ин свърна по един разнебитен страничен път и се насочи към планинската верига, която отстоеше на двайсет-трийсет мили от нас. Снегът продължаваше да става все по-силен. Освен шума на двигателя, постепенно започна да се надига някакъв тътен, в началото слаб, но после все по-усилващ се.

Ние с Ин се спогледахме, когато най-сетне разбрахме какъв е този звук.

— Хеликоптери — извика Ин и свърна с джипа встрани от пътя, като мина между няколко скали. Джипът целият се разтресе.

— Знаех си аз. Имат начин да летят и в такова време.

— Какво искаш да кажеш с това „знаех си аз“? Шумът се надигаше точно над главите ни. На мен ми се стори, че чувам два хеликоптера. Единият кръжеше направо над нас.

— Моя е грешката — извика Ин, заглушавайки шума от хеликоптера. — Ти трябва веднага да излезеш! Още сега!

— Какво? — извиках аз. — Да не би да си полудял? Къде мога да отида?

Той ми изкрещя в ухото:

— Не забравяй да бъдеш през цялото време буден.

Чуваш ли ме? Върви все на северозапад към Дормар! Трябва да стигнеш до Кунлунските планини!

С рязко движение той отвори вратата и ме изтласка навън.

Паднах на краката си, след което се превъртях няколко пъти и се ударих в една преспа. Седнах и се опитах да зърна накъде отиде джипът, но той вече се беше доста отдалечил и снегът, духан от вятъра, го скри от погледа ми. Обзе ме откровен ужас.

В този момент вниманието ми бе привлечено от нещо, което се движеше вдясно от мен. През снега успях да различа силуета на висок мъж на около десет фута разстояние. Той бе облечен в черни кожени панталони и наметка от овча кожа с калпак. Бе застанал неподвижен и напрегнато ме гледаше, но лицето му бе отчасти покрито с вълнен шал. Очите му ми се сториха познати. Откъде ли? След още няколко секунди той вдигна поглед към хеликоптера, който правеше поредната си обиколка над главите ни, и изчезна.

Съвсем неочаквано три-четири ужасни експлозии избухнаха в посоката, в която бе потеглил джипът, като целият ме обсипаха с камънаци и сняг, а въздухът бе изпълнен със задушаващ дим. Аз се изправих и на пресекулки тръгнах да се отдалеча от мястото, но в същото време няколко по-слаби експлозии отекнаха наоколо ми. Взривеният въздух се изпълни с противен газ, зави ми се свят.

Някаква музика достигна до мен, преди напълно да дойда в съзнание. Беше класически китайски композитор, когото бях слушал и преди. Мигновено се пробудих и осъзнах, че се намирам в изискана спалня в китайски стил. Седнах на богато украсеното легло и махнах копринените завивки. Бях облечен само в една болнична нощница и очевидно ме бяха окъпали. Стаята беше двайсет на двайсет фута и на всяка от облицованите с ламперия стени имаше различни фрески. Една китайка надничаше през пролуката на вратата.

Отвори се и влезе изправен китайски военен в пълна униформа. Хладни тръпки ме полазиха. Това беше същият военен началник, когото вече бях виждал няколко пъти. Сърцето ми лудо биеше. Опитах се да повдигна енергията си, но видът на този офицер напълно ме срина.

— Добро утро — каза мъжът. — Как се чувствате?

— Имайки предвид, че вероятно съм бил обгазен — отвърнах аз, — много добре.

Той се усмихна.

— Няма траен ефект, мога да ви уверя в това.

— Къде се намирам?

— Намирате се в Али. Лекарите се погрижиха за вас и сте в добро състояние, но трябва да ви задам няколко въпроса. Защото пътувахте с Ин Долоу и къде бяхте тръгнали?

— Имахме намерение да посетим някои стари манастири.

— Защо?

Аз реших да не му казвам нищо повече.

— Защото съм турист, притежавам виза. А защо бях нападнат? Знае ли американското посолство, че съм задържан?

Той се усмихна и ме погледна зловещо в очите.

— Аз съм полковник Чанг. Никой не знае, че сте тук и щом сте нарушил законите ни, никой не може да ви помогне. Господин Долоу е криминален престъпник, член на нелегална религиозна организация, която подготвя преврат в Тибет.

Най-лошите ми опасения започваха да се сбъдват.

— Нищо не зная за това — казах аз. — Искам да се обадя по телефона.

— Защо Ин Долоу и други като него са тръгнали да търсят тази Шамбала?

— Не зная за какво говорите. Той пристъпи по-близо към мен.

— Кой е Уилсън Джеймс?

— Мой приятел — отвърнах аз.

— В Тибет ли е?

— Смятам, че да, но не съм го срещал.

Чанг ме изгледа с презрение и без да каже нищо повече, се обърна и излезе.

Положението е лошо, помислих си аз, много лошо. Тъкмо се канех да стана от леглото, когато сестрата се върна с още половин дузина войници. Един от тях блъскаше нещо, което много наподобяваше огромен метален дроб, само че по-голям, поставен върху високи и широки крака, очевидно така, че да може да се изтласка на колела до човек, който лежи в легло.

Преди да успея да кажа каквото и да било, войниците вече ме бяха хванали и въртяха машината по цялото ми тяло. Сестрата я обърна, което предизвика тихо бръмчене и насочи ярка светлина срещу лицето ми. Дори и със затворени очи можех да видя как светлината се движи от дясно на ляво по черепа ми, подобно скенер.

Щом машината спря, войниците отнесоха уреда и напуснаха стаята. Сестрата остана още малко край мен.

— Какво беше това? — едва промълвих аз.

— Обикновен енцефалограф — каза тя, като внимателно подбираше думите си на английски и в същото време отвори един шкаф и измъкна дрехите ми. Те бяха почистени и внимателно сгънати.

— С каква цел го докарахте? — настоях на въпроса си аз.

— За да ви се направи пълен преглед и да бъдем сигурни, че сте добре.

В този момент вратата отново се отвори и полковник Чанг се върна. Той взе стол, който се намираше до стената, и седна близо до леглото ми.

— Мисля, че трябва да ти кажа пред какво сме изправени ние тук — каза той и седна на стола. Изглеждаше уморен. — Има много религиозни общности в Тибет и мнозина от техните последователи се стремят да създадат впечатление по целия сват, че са религиозни хора, потискани от китайците. Аз наистина признавам, че в началото през петдесетте години политиката ни по време на културната революция беше сурова, но тази политика се промени през последните години. Ние се опитваме да бъдем колкото се може по-толерантни, имайки предвид, че атеизмът е официална политика на китайското правителство.

Тези религиозни общини трябва да помнят, че Тибет също се е променил. Мнозина китайци живеят тук сега и винаги са живели тук и мнозина от тях не са будисти. Ние всички трябва да живеем заедно. Няма начин Тибет отново да се върне към ламаисткия закон.

Разбираш ли какво искам да кажа? Светът се е променил. Дори и ако желаем да дадем свобода на Тибет, това не би било справедливо спрямо китайците, които живеят тук.

Той изчака да кажа нещо и аз си помислих да му опонирам и да приведа за пример правителствената политика за заселване на китайски националисти в Тибет, за да размият тибетската култура. Вместо това само казах:

— Смятам, че те просто искат да бъдат свободни, за да следват своята религия без външна намеса.

— Донякъде имат такава свобода, но непрекъснато променят онова, което вършат. Тъкмо си помислим, че сме стигнали до нещо, и ситуацията се променя. Помислим, че сме постигнали някакви добри взаимоотношения с част от официалната будистка йерархия, и точно тогава се явяват тибетските изгнаници в Индия, както и тази група, част от която е господин Долоу и която следва някакво загадъчно, устно предавано познание и разпространява всички тези приказки, свързани с Шамбала. Това отвлича вниманието на хората. Има много важна работа да се върши в Тибет. Хората там са много бедни. Трябва да се подобри качеството на живот. — Той погледна към мен и се ухили. — Защо са започнали да възприемат тази легенда за Шамбала толкова на сериозно? Тя изглежда младежка, идея на някакви си деца.

— Тибетците вярват, че има друга реалност отвъд физическия свят, който можем да видим, и че Шамбала се намира в тази реалност още тук на Земята.

Не можех да повярвам, че бях рискувал да вляза в спор с него.

— Но нима е възможно да вярват в съществуването на някакво подобно място? — продължи той. — Огледали сме всеки сантиметър от Тибет от въздуха и от сателити и нищо не сме открили.

Аз мълчах.

— Знаеш ли къде може да се намира това място? — настояваше той. — И защо ти самият си тук?

— Аз самият много бих искал да узная къде е то — казах аз, — или дори само какво представлява, но се страхувам, че не зная. Не бих искал също така да си имам неприятности с китайските власти.

Той слушаше внимателно и аз продължавах.

— фактически всичко това ужасно ме плаши и в действителност аз бих предпочел да напусна страната.

— О, не, от теб се иска само да споделиш това, което знаеш — каза той. — Ако съществува подобно място, ако то е някаква скрита култура, ние се нуждаем от тази информация. Сподели онова, което знаеш с нас и ни позволи да ти помогнем. Може би съществува компромис, който бихме могли да направим.

Аз го изгледах за момент и казах:

— Бих желал да вляза във връзка с американското посолство, ако нямате нищо против.

Той се опита да прикрие своята нервност, но аз ясно виждах напрежението в очите му. Изгледа ме още един миг, после тръгна към вратата и преди да излезе, се обърна към мен:

— Не е необходимо — каза той. — Свободен си да си вървиш.

След няколко минути аз вече вървях по улиците на Али с вдигнат догоре цип на канадката. Вече не валеше сняг, но беше много студено. Току-що ме бяха накарали насила да се облека пред сестрата и след това с охрана ме изпратиха вън от къщата. Продължих да вървя. Прерових всичко, което имах в джобовете си. За моя собствена изненада нищо не липсваше: ножът, портмонето ми и пакетче бадеми. Почувствах празнота в главата си и умора. Дали това не беше резултат от голямата тревога, която бях преживял, питах се. Или е ефектът от обгазяването, а може би от височината. Опитвах се да се отърся от това състояние.

Али бе модерен град с многобройни китайски и тибетски улици за разходка и с превозни средства навсякъде. Сградите му бяха добре поддържани и магазините изглеждаха малко смущаващи, имайки предвид ужасните пътища и условия, през които трябваше да минем, за да се доберем дотук. Оглеждах се наоколо, но не виждах никой, за когото би могло да се предположи, че говори английски и след няколко пресечки започвах да се чувствам още по-опустошен. Наложи ми се да седна край пътя на стар циментов блок. Страхът ми нарастваше и аз бях обзет от пълна паника. Какво да правя сега? Какво ли се бе случило с Ин? Защо онзи китайски полковник ме остави да си тръгна ей така? Нищо не разбирах.

С тази мисъл в ума ми изникна образът на Ин и аз почувствах, че това е напомняне. Бях оставил енергията си да се срине. Страхът все повече ме обземаше и аз бях забравил да правя каквото и да било. Поех си дълбоко дъх и се опитах да издигна енергията си. Няколко минути по-късно започнах да се чувствам по-добре и очите ми се спряха на една голяма сграда на няколко пресечки оттук. На едната й страна имаше табела на китайски, която не можех да прочета, но съсредоточавайки се върху формата й, останах с ясно впечатление, че това е някаква приемна или малък хотел. Почувствах прилив на сили. Там сигурно има телефон, а може би и други туристи, с които бих могъл да вляза във връзка.

Изправих се и тръгнах в тази посока, като внимателно държах под око улиците наоколо. След няколко минути вече ме деляха само няколко врати от хотела Шинг Шуи, но все още се колебаех дали да вляза и предпазливо се огледах. Никой, изглежда, не ме следваше. Когато бях почти пред вратата, чух някакъв шум. Нещо се бе приземило в снега. Намирах се на улицата срещу тясна алея, напълно сам, като се изключат неколцина старци, които вървяха насреща ми на двайсетина фута разстояние. Шумът се чу отново. Този път по-близо. Погледнах в стъпките си. Един камък, хвърлен от алеята, падна в снега пред мен.

Пристъпих и се опитах да надникна в тъмния проход. Трябваше да направя няколко крачки, преди да се приспособя към тъмнината.

— Аз съм — чух някакъв глас. Веднага разпознах Ин.

Втурнах се в алеята и го намерих, облегнал се на една тухлена стена.

— Как разбра къде се намирам? — попитах аз.

— Не съм разбирал — отвърна той. — Само се досещах.

Той се смъкна по стената и седна на земята. Забелязах, че канадката му е прогорена на гърба. Помръдна ръка и видях кръв на рамото му.

— Ранен си! — възкликнах. — Какво е станало?

— Не е тежко. Пуснаха бомба и аз изхвръкнах от джипа и се ударих в скалите. Успях да им се изплъзна, преди да се приземят. Видях ги, когато те заловиха и вкараха в камионетка, която се отправи в тази посока. Предположих, че ако се измъкнеш, ще тръгнеш към най-големия хотел. Какво стана?

Разказах на Ин за това как се бях озовал в китайската къща и полковник Чанг ме разпитваше, след което ме пусна.

— Защо ме изхвърли от джипа? — попитах.

— Казах ти и преди — отвърна Ин. — Не мога да контролирам изпълнените си със страх очаквания. Омразата ми към китайците е твърде голяма. Те могат да ме проследят. — Той млъкна. — Защо те пуснаха?

— Не зная — отвърнах.

Ин помръдна и лицето му се сви от болка.

— Сигурно защото Чанг е усетил, че и теб може да проследи.

Аз кимнах. Възможно ли е да е истина?

— Той не разбира този механизъм — продължи Ин, — но когато ти очакваш, че войниците ще те проследят, твоите очаквания действително внушават на неговото его мисълта да те открие. Той сигурно си мисли, че това е резултат на вътрешната му сила.

Той упорито се вгледа в мен.

— Трябва да си вземеш поука от моя проблем. Налага се да овладееш мислите си.

Ин продължително ме изгледа, след което, държейки ръката си, ме поведе към алеята през тясната просека между две сгради, докато стигнахме нещо, което приличаше на изоставена постройка.

— Трябва да ти намерим лекар — казах аз.

— Не! — категорично заяви Ин. — Чуй ме. Всичко с мен ще бъде наред. Има хора, които могат да ми помогнат. Но аз не мога да дойда с теб при развалините на стария манастир; ще трябва сам да отидеш там.

Аз извърнах глава, обхванат от страх.

— Струва ми се, че не съм способен на това. Ин ме погледна възмутен.

— Трябва да овладееш своя страх, да си възвърнеш отстраненото отношение към резултата. Необходим си, за да помогнеш да се открие Шамбала. Длъжен си да продължиш.

Той направи усилие да се изправи и направи мъчителна гримаса, докато се приближаваше към мен.

— Не резбираш ли, че тибетският народ много е изстрадал? Но чака търпеливо деня, когато Шамбала ще стане позната на целия свят.

Той присви очи, когато погледът му срещна моя.

— Помисли за това колко много хора ни помогнаха, за да стигнем дотук. Мнозина рискуваха всичко. Някои може би са в затвора или са убити.

Аз вдигнах ръка и му я показах. Тя трепереше.

— Погледни ме. Та аз едва се движа. Ин ме прониза с поглед.

— Не допускаш ли, че и баща ти е бил уплашен, когато е изскочил от приземяващия се самолет край бреговете на франция във Втората световна война? Както са били уплашени и всички останали? Но той е направил каквото трябва! Какво щеше да стане, ако не беше го направил? Ако и останалите се бяха отказали? Войната можеше да бъде загубена. Свободата на всички можеше да бъде загубена.

Ние в Тибет сме загубили свободата си, но онова, което става сега, не се отнася само до Тибет. То не се отнася само до теб и мен. То трябва да се случи в памет на всички жертви, които много поколения преди нас са давали. Поредната стъпка в еволюцията на човечеството, която трябва да се направи, е да се разбере Шамбала, да се научим да използваме молитвеното поле. Това е великата задача на нашето поколение. Ако не успеем, с това предаваме всички, които са били преди нас.

Ин направи гримаса от болка и обърна лице настрани. Сълзи капеха от очите му.

— И аз щях да дойда, ако можех — добави той. — Но сега мисля, че ти си единственият ни шанс.

Чу се шум на камиони и покрай нас преминаха два камиона, превозващи военни части.

— Не зная накъде да тръгна — казах аз.

— Старият манастир не е далеч — отвърна Ин. — То е на един ден път оттук. Мога да намеря някой, който да те отведе.

— Ами там какво да правя? Нали каза преди, че ще бъда подложен на изпитание. Какво имаше предвид?

— За да се промъкнеш през вратата, трябва да пропуснеш напълно Божествената енергия да протича през теб и да изградиш и настроиш полето си така, както вече знаеш. Помни, че това поле се излъчва от теб и влияе върху онова, което става. Но най-важното, контролирай страховите си представи и бъди отстранен. Ти продължаваш да изпитваш страх от определени резултати. Страх те е да не изгубиш живота си.

— Разбира се, че ме е страх за живота ми — извиках аз. — Имам още за какво да живея.

— Да, зная — отвърна той меко. — Но това са много опасни мисли. Трябва да се отърсиш от всякакви мисли, свързани с провал. Аз не мога да го постигна, но мисля, че ти можеш. Трябва да повярваш от душа и сърце, че ще успееш и ще се спасиш.

Той замълча, за да види дали го разбирам.

— Нещо друго? — запитах.

— Да — отвърна той. — Ако всичко друго ти изневери, продължавай да утвърждаваш, че Шамбала ти помага. Търси…

Той не довърши, но аз разбрах какво има предвид.

На другата сутрин вече пътувах в кабината на стар камион, свит между един овчар и четиригодишния му син. Ин бе направил точно каквото трябва. Въпреки болката си, ние се бяхме промъкнали през няколко пресечки в една стара тухлена къща, където получихме горещо ядене и легло за през нощта. Той остана до късно да говори с няколко мъже. Можех само да предположа, че мъжете са членове на тайната група на Ин, но не зададох никакви въпроси. Бяхме се събудили рано и само след минути аз се качих в кабината и стопанският камион потегли.

В момента пътувахме по неасфалтиран път, целият покрит със сняг и се качвахме на завои още по-нависоко в планината. Камоинът се тресеше и след един от завоите излязохме на място, откъдето се виждаше къде се сбогувахме с Ин. Помолих шофьора да понамали скоростта, за да го видя по-добре.

За мой ужас, цялата област долу бе пълна с военни коли и войници.

— Почакай една минута — казах аз на шофьора. — Ин може би се нуждае от помощ. Трябва да спрем.

Възрастният мъж поклати глава.

— Трябва върви! Трябва върви!

Двамата със сина му разговаряха развълнувано на тибетски, като от време на време поглеждаха към мен, сякаш знаеха нещо, което аз не знаех. Той засили камиона и ние минахме през един проход и се спуснахме надолу през планините.

Стомахът ми се сви от страх. Бях раздвоен. Не знаех какво да правя. Ами ако Ин е успял да избяга и има нужда от мен? Но от друга страна, струва ми се, че зная какво Ин би искал да направя. Той би настоявал да продължа. Опитах се да поддържам енергията си на ниво, но някаква част от мен се питаше дали всички тези приказки за врати и Шамбала няма да се окажат мит. А и дори ако бяха истина, защо аз да бъда допуснат да проникна там, а не някой друг, като Джампа, например, или лама Ригден? Нищо не разбирах.

Отърсих се от тези мисли и се опитах да съхраня енергията си, гледайки към заснежените върхове. Гледах внимателно, когато минахме през няколко малки града, сред които Дормар. Най-сетне, след като се нахранихме със студена супа и сухи домати, аз заспах продължително. Когато се пробудих, бе късен следобед и отново падаха големи снежинки, които скоро покриха пътя със свежа бяла покривка. Теренът започваше да става все по-високопланински и долавях разреждането на въздуха. В далечината се виждаше още една верига високи планини.

Това сигурно е планинската верига Кунлун, помислих си аз, онази, която Ин бе споменал. Някаква част от мене все още не вярваше, че всичко това се случва наистина. Но друга част си даваше сметка, че сега бях напълно сам, изправен пред мощното китайско присъствие с всичките му войници и атеистичен скептицизъм.

Зад нас се чуваше приглушен тътен на хеликоптер. Сърцето ми се разтуптя, но аз запазих състояние на бдителност.

Овчарят до мен като че не забелязваше заплахата и продължи да кара още трийсет минути, после се усмихна и посочи нагоре. През тежко падащия сняг видях тъмните очертания на голяма каменна постройка, въз-качена на билото на планината. Няколко от стените в лявата част бяха се срутили. Зад манастира се издигаха остри планински зъбери. Манастирът бе на три или четири етажа, макар че покривът му отдавна бе изгнил и аз дълго се оглеждах да видя дали нямаше хора или нещо, което да се движи. Не забелязах нищо. Изглеждаше напълно изоставен от дълго време.

В подножието на планината, петстотин фута под манастира камионът спря и мъжът посочи разбитата постройка. Аз се колебаех, загледан в падащия сняг. Той отново ме подкани мълчаливо с развълнуван израз на лицето.

Взех багажа, който Ин ми бе приготвил от задната част на камиона. Тръгнах да се изкачвам нагоре по хълма. Температурата леко падаше, но аз се надявах, че като имах палатка и спален чувал, няма да замръзна до смърт. Но ако се явяха войници? Наблюдавах как камионът се изгуби от погледа ми и внимателно се заслушах, но не чух нищо, освен вятъра.

Огледах се и забелязах каменни стъпала, които водеха нагоре по хълма. Тръгнах да се изкачвам по тях. След около двеста стъпки спрях и погледнах назад в посока на юг. Оттук не виждах нищо, освен бели планини на цели мили разстояние.

Когато приближих към манастира, установих, че е разположен не на отделен хълм, а върху голяма скална издатина, издаваща се от планината зад него. Пътеката ме изведе точно пред отвора, който навремето е бил врата, и аз предпазливо влязох. Големи, боядисани камъни лежаха разпръснати по прашния под и аз се озовах в дълъг коридор, който минаваше по протежение на цялата постройка.

Тръгнах по коридора, минавайки покрай няколко стаи, които стояха отворени от двете ми страни. Най-сетне стигнах по-широка стая, която извеждаше към задната част на манастира, фактически половината от задната й стена бе съборена и камъни, някои от които големи колкото маса, бяха срутени навън.

С крайчеца на окото си забелязах, че нещо помръдна близо до срутената стена. Застинах. Какво ли бе това? Предпазливо отидох до отвора и се огледах навън във всички посоки. Беше около стотина фута от вратата близо до отвесния планински склон. Но наоколо не се виждаше никой.

Продължавах да се оглеждам и отново с крайчеца на окото си зърнах някакво движение. Този път бе по-далеч, близо до подножието на планината. Ледени тръпки ме побиха. Какво ставаше? Какво ми се привиждаше? Искаше ми се да си взема багажа и да хукна надолу по склона, но реших да се откажа от това. Бях определено уплашен, но енергията ми бе силна.

Съсредоточих се доколкото можах в падащия сняг и тръгнах към скалите, където бях зърнал нещо да се движи. Когато стигнах до тях, нищо не забелязах. Скалистите склонове бяха насечени от вертикални прорези, сред които имаше един много голям, който първоначално изглеждаше като тясна пещера. При по-близко наблюдение, видях, че беше дълбока само няколко стъпки — твърде плитка, за да се скрие човек там, и запълнена със сняг. Огледах се наоколо да видя следи от стъпки и макар че снегът бе десет-дванадесет метра дебел, стъпки нямаше.

Сега снегът падаше по-силно и аз тръгнах обратно към манастира и намерих един ъгъл от стая, над който все още имаше някаква останка от покрив, който можеше да ме защити от снега и вятъра. Почувствах силен глад и захрусках моркови, докато извадя газовия котлон и стопля замразена зеленчукова супа, която Ин бе сложил в багажа ми.

Докато тя къкреше, аз се замислих над станалото. Само час оставаше до мръкване, а аз все още не знаех за-Що съм тук. Претърсих багажа си, но не намерих никакво фенерче. Защо ли Ин не ми беше сложил фенерче? Газовият котлон нямаше да ми свети през цялата нощ. Трябваше да намеря дърва за огън или тор за горене.

Умът ми вече бе започнал да ми прави номера. Какво ли щеше да стане, ако трябваше да прекарам цялата нощ тук в пълен мрак? Ами ако тези стари стени започнат да се срутват от вятъра?

Още щом помислих това, чух шум от срутване в другия край на манастира. Излязох в коридора и щом погледнах, един огромен камък се стовари на пода.

— Исусе! — възкликнах на глас. — Трябва да се махам оттук.

Изключих котлона и грабнах багажа и побегнах сред снега. Веднага си дадох сметка, че трябваше да си намеря подслон. Побягнах обратно към планинските скали, надявайки се, че съм пропуснал да забележа някой заслон или процеп, който да е достатъчен да пренощувам в него.

Стигнах скалите и затърсих напразно някакъв отвор. Никой от процепите не беше достатъчно дълбок. Вятърът виеше. Изведнъж огромна преспа сняг се стовари от една от скалите и падна пред краката ми. Погледнах към тоновете натрупан сняг, който обграждаше върховете на планината над мен. Ами ако има лавини? Мислено си представих, че виждам сняг, който се свлича надолу по планината.

Още щом тази мисъл ми мина през ума, чух тътен вдясно от мен. Грабнах си вещите и затичах обратно към манастира, докато въздухът направо бе разтърсен от тътена на свличащ се по склона сняг на петдесет стъпки от мен. Побягнах обратно към манастира и се свлякох на половината път от него в снега. Бях ужасен. Какво става?

При тази мисъл в съзнанието ми изникна образът на Ин. Той ми казваше: „На тези нива на енергия очакванията имат непосредствен ефект. Ще бъдеш подложен на изпитание.“

Изправих се. Разбира се! Това беше изпитанието. Аз не контролирах страховите си представи. Втурнах се към стария манастир и се вмъкнах вътре. Температурата бързо спадаше и аз разбирах, че трябва да рискувам да остана вътре в манастира. Оставих си багажа и в продължение на няколко минути си представях как камъните стоят по местата си.

Студени тръпки ме пронизаха. А сега, казах си, трябва да направя нещо по отношение на студа. Представих си как съм седнал край топъл огън. Гориво. Трябваше да намеря гориво.

Излязох да се огледам из манастира. Не бях стигнал още до коридора, когато застинах на мястото си. Почувствах полъх на дим, дим от горящи дървета. Ами сега?

Бавно минах по коридора и погледнах във всяка от стаите, но нищо не открих. Когато ми бе останала само една стая, надникнах през вратата. В ъгъла гореше открит огън и до него имаше натрупани дърва за горене.

Пристъпих вътре и се огледах. Нямаше никого. Тази стая имаше и друга врата, която извеждаше навън, и малко по-запазен таван. Но кой беше запалил този огън? Отидох до отвора в стената, който извеждаше навън, и се огледах в снега. Нямаше никакви следи. Обърнах се и се упътих към вратата, когато в някаква полусветлина забелязах висока фигура, застанала в края на вратата. Опитах се да насоча цялото си внимание и да видя кой е това, но го зърнах само с периферното си зрение. Дадох си сметка, че е същият човек, когото бях видял в снега, когато Ин ме изхвърли от джипа. Опитах се отново да се съсредоточа и да го видя, но той изчезна. Косите ми се изправиха и студени тръпки ме полазиха целия. Не можех да повярвам на онова, което става.

Много предпазливо излязох през вратата и погледнах по коридора в двете посоки, но нищо не видях. Отново си помислих да избягам от манастира и да тръгна надолу из планината, но знаех, че температурата все още пада и има голяма вероятност да умра от премрьзване. Единствената ми възможност беше да си взема багажа и да остана до огъня. Така че взех всичко, което имах, и се върнах, като неспокойно надничах във всеки ъгъл.

Седнах и буен вятър премина над огъня и раздуха пепелта навсякъде. Гледах пламъците, докато те отново се успокоиха. Бях си представил огън и той се бе появил, но струваше ми се твърде прекалено да вярвам, че полето ми е толкова силно. Имаше само едно-единствено обяснение на случилото се. Бях получил помощ, фигурата, която бях забелязал, беше дакини.

Колкото и странно да изглеждаше всичко, след като осъзнах това, на душата ми олекна и аз сложих още дърва в огъня. Изядох супата и извадих спалния си чувал. След няколко минути легнах и потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, огледах се уплашено наоколо. Огънят бе стихнал и първите лъчи на зората се бяха появили навън. Снегът продължаваше да вали все така силно, както и предишната нощ. Нещо ме бе събудило, но какво ли бе то?

Чух приглушен шум на хеликоптери, който ставаше все по-силен и приближаваше към мен. Скочих на крака, събрах си нещата. Само след секунди хеликоптерите бяха точно над главата ми и шумът им се смесваше с фученето на вятъра.

Напълно внезапно половината от манастира изведнъж рухна и започна да се събаря навътре, като се вдигна ослепителен облак прах. Почувствах накъде трябва да избягам и изскочих през задния отвор, като оставих багажа си. Фъртуната все още навяваше хоризонтално сняг и аз можех да видя едва на няколко метра пред себе си, но знаех, че ако продължавам да тичам в тази посока, ще се озова пред планинския склон, който бях видял миналия ден.

Продължих да вървя с усилие, докато най-сетне видях скалния склон. Намираше се точно пред мен на около петдесет стъпки разстояние, но на светлината на зората аз знаех много добре, че не би следвало да има толкова добра видимост. Сякаш цялата планина се къпеше в мека, леко кехлибарена светлина, особено близо до онзи голям процеп в скалата, който бях забелязал предишната вечер.

Останах загледан още известно време, знаейки много добре какво значи това. После поех бежешком към светлината, докато все по-голяма част от манастира се срутваше зад мен. Когато стигнах скалата, хеликоптерите изглеждаха точно над главата ми. Останалата част от стария манастир напълно се срина и земята цялата се разтресе. Снегът от процепа се свлече близо до мен и откри тесен отвор. В крайна сметка се оказа, че е било пещера!

Промъкнах се през прохода и се озовах сред пълен мрак, като с пръсти опипвах пътя си напред. Открих задната стена и после още един отвор, който беше по-малко от пет стъпки висок. Той свиваше вдясно и аз се промъкнах пълзешком, като не свалях очи от малкия лъч светлина пред мен в далечината. С голямо усилие си пробивах път напред.

Изведнъж се подхлъзнах от един голям камък и паднах с главата надолу на прашния каменен под, като си охлузих лакътя и ръката, но глухият шум на хеликоптерите ме накара да не спирам. Успях да преодолея болката и продължих по посока на светлината. След като се бях движил няколкостотин метра, все още да виждах малкия отвор, но той съвсем не изглеждаше по-близо. Вървях опипвайки пътя си повече от час, все в посока на слабото озарение.

Най-сетне светлината приближи и когато аз стигнах на около десет стъпки от нея, изведнъж почувствах приток на по-топъл въздух и онзи аромат, който бях усетил по-рано в манастира. Освен това в далечината чух висок мелодичен човешки глас, който резонира и сякаш отекна в цялото ми тяло и извика една вътрешна топлина и еуфория. Дали това беше зовът, за който лама Ригден ми бе споменал? Зовът на Шамбала?

Изкачих последната скала и надникнах през отвора. Пред мен се откри невероятна гледка — живописна долина под ведро чисто небе. Отвъд долината се виждаха огромни снежни планински върхове. Картината бе поразително красива в ярката слънчева светлина. Бе прохладно и всичко бе потънало в зеленина. Пред мен склонът постепенно се снижаваше към долината.

Преминах през отвора и тръгнах надолу по склона. Бях погълнат от енергията на това място и ми ставаше трудно да се съсредоточа. Светлините и цветовете сякаш танцуваха и се сливаха в едно цяло и аз почувствах как падам на колене. Бях загубил контрол над себе си и започнах да се търкалям надолу по хълма. Търкалях се и се търкалях почти в полусъзнание, загубвайки представа за времето.