Джеймс Редфийлд
Тайната на Шамбала (10)

9
ЕНЕРГИЯТА НА ЗЛОТО

Още не бяхме излезли от спалнята, когато чухме шума на хеликоптерите много по-силно.

Ани влезе в къщата и измъкна няколко тежки раници от един долап. Тя ни ги подаде заедно с две канадки. Забелязах, че са направени от шито платно. Тъкмо смятах да попитам защо са ни, когато тя бързо ни изведе от къщата и ни поведе по една пътека вляво.

Докато вървяхме, Ани отиде при Таши и аз чух как той й казваше, че е решил да отиде в храмовете. Бумтенето на хеликоптерите все повече приближаваше и синьото небе бе покрито с плътни надвиснали облаци.

По едно време я попитах накъде отиваме.

— В пещерите — отвърна тя. — Ще ти бъде нужно време, за да се подготвиш.

Спуснахме се по камениста пътека, която лъкатушеше по един твърде стръмен скат и стигнахме до платото от другата му страна. Тук Ани ни повика в едно дере, където ние се сгушихме и се заслушахме. Хеликоптерите направиха малък кръг над ската и последваха съвсем точно пътеката, докато се озоваха над главите ни.

Връхлетя ме ледена въздушна струя и едва не ме събори. В същото време всички дрехи изчезнаха от телата ни с изключение на палтата.

— Предположих, че може да се случи подобно нещо — каза Ани и извади още дрехи от багажа. Моите обувки още бяха на краката ми, но обувките на Ани и Таши бяха изчезнали. Тя му подаде чифт кожени обувки и сама обу друг такъв. Когато се приготвихме, поехме нагоре по възвишението, изкачвайки се между скалите, докато стигнахме една по-равна област. Започваше обилен снеговалеж и температурата ставаше все по-ниска. Хеликоптерите бяха се изгубили за момента.

Загледах се в някога зелената долина. Снегът бе покрил почти всичко и растенията сякаш изсъхваха от студа.

— Това е ефектът на енергията на войниците — поясни Ани. — Тя унищожава нашето поле, което създава околната среда.

Отправил поглед към посоката, откъдето долиташе бумтенето на хеликоптерите, аз почувствах как в мен се надига гняв. Те веднага свърнаха и се насочиха право към нас.

— Да се махаме оттук — извика Ани.

Приближих се до ниския огън, почувствал утринния хлад. Бяхме вървели около час и прекарахме нощта в малка пещера. Въпреки че носех няколко ката изолационни долни дрехи, продължавах да замръзвам от студ. Таши се беше сгушил до мен, а Ани гледаше през отвора на пещерата към вледенения свят навън. Снегът валеше вече часове наред.

— Всичко изчезна — каза Ани. — Навън не остана нищо, освен лед.

Аз отидох близо до отвора и погледнах навън. Онова, което доскоро бе долина с дървета и стотици къщички, се беше превърнало в гол сняг и планински зъбери. Тук-таме се забелязваха останки от пречупено дърво, но не се различаваше никакъв цвят. Всички къщи бяха просто изчезнали, а реката, която преминаваше посред долината, бе цялата замръзнала.

— Температурата сигурно е стигнала минус двайсет градуса — добави Ани.

— Какво стана? — попитах аз.

— Когато китайците ни откриха силата на техните мисли и това, че очакват сурово време, застанаха срещу полето, което ние бяхме създали, за да поддържа температурата умерена. Обикновено силата на полетата, създадена от живеещите в храмовете е достатъчна, за да държи китайците на разстояние, но те са знаели, че е време за прехода.

— Какво? Нима са могли съзнателно да ги пуснат?

— Това е била единствената им възможност. Ако на теб и другите, които са ни откривали, е било позволено да проникнете в Шамбала, не е имало никакъв начин да се отблъснат войниците. Вие не сте достатъчно силни, за да не допускате никакви негативни мисли. И китайците са ви последвали тук.

— Нима искаш да кажеш, че грешката е моя?

— Няма нищо. Това е част от процеса на разпространение.

Това никак не ме успокои. Върнах се към огъня и Ани ме последва. Таши бе приготвил задушено от сухи зеленчуци.

— Трябва да проумееш, че всичко е наред за представителите на Шамбала. Всичко е очаквано. Всички, които са живели тук, са добре. Достатъчно бяха хората, които идваха от храмовете, за да изведат хората до ново място, където да живеят сигурно. Легендите са ни подготвили достатъчно добре.

Тя посочи към долината.

— Трябва да се съсредоточиш върху собствените си действия. Двамата с Таши трябва да успеете да стигнете до храмовете, без да бъдете заловени от китайските войници. Трябва да се разбере всичко останало, което Шамбала върши за човечеството.

Тя прекъсна думите си, когато и тя, и ние чухме бумтенето на хеликоптер. Звукът постепенно се снижи и накрая изчезна напълно.

— И трябва да бъдеш далеч по-внимателен — каза тя. — Мислех, че знаеш, че не бива да допускаш негативни представи в съзнанието си, особено омраза и гняв.

Знаех, че е права, но продължавах да се чувствам объркан относно приложението на този закон. Тя упорито ме изгледа.

— Рано или късно ще ти се наложи да преодолееш модела на гняв, който си изградил в себе си.

Канех се да задам въпрос, когато видяхме през отвора на пещерата около дванайсетина души да вървят по ледения склон вдясно от нас.

Ани се изправи и погледна към Таши.

— Няма никакво време — каза тя. — Налага се да вървя. Трябва да помогна на тези хора да намерят изход. Баща ти ще ме чака.

— Не можеш ли да дойдеш с нас? — попита Таши и приближи до нея.

Забелязах сълзи в очите му.

Ани го изгледа и погледна вън от ледената пещера към другите хора.

— Не мога — каза тя и силно го прегърна. — Моето място е тук, да подпомагам прехода. Но не се тревожи. Ще те намеря, където и да си.

Тя пое към изхода на пещерата и отново се обърна да ни погледне.

— Всичко с вас ще бъде наред — каза тя. — Но внимавайте. Не можете да поддържате енергията си висока, ако ви обземе гняв. Вие не трябва да възприемате никого като враг.

Тя прекъсна думите си и ме изгледа. После каза нещо, което бях чувал много пъти през това пътуване.

— И помни — инструктира ме тя усмихната — че ти се помага.

Таши погледна през рамо и ми се усмихна, докато двамата си проправяхме път през дълбокия сняг. Ставаше все по-студено и аз полагах усилие за да поддържам енергията си. За да стигнем планинската верига, където се намираха храмовете, трябваше да се спуснем по този склон, да прекосим замръзналата долина и отново да изкачим отсрещната планина и да преминем отвъд билото й по другия склон. Изминахме четвърт миля надолу без особени трудности, но сега се бяхме озовали до самия ръб на скалиста урва. Надолу се виждаше отвесен склон от около петдесет фута.

Таши се обърна и ме изгледа.

— Ще трябва да се плъзнем надолу. Няма обиколен път.

— Много е опасно — запротестирах аз. — Под снега може да има скали. Ако се плъзнем надолу можем да се нараним.

Енергията ми рязко спадаше. Таши нервно се позасмя.

— Няма нищо — каза той. — Няма нищо лошо в това да се страхуваш. Само че продължавай да си представяш визуално положителен резултат. Страхът всъщност ще повика дакините по-наблизо.

— Почакай малко — казах аз. — Никой досега не е споменавал подобно нещо. Какво имаш предвид?

— Нима не си получавал мистериозна, необяснима помощ?

— Ин ми каза, че Шамбала ми помага.

— Е, и?

— Не виждам каква е връзката. Непрекъснато се опитвам да открия какво определя кога дакините ни помагат.

— Само живеещите в храмовете знаят това. Аз зная само това, че страхът винаги довежда тези пазители по-близо, ако успеем въпреки всичко да запазим вярата си в известна степен. Омразата е тази, която ги отблъсква.

Таши ме издърпа напред отвъд края на скалата и ние започнахме да се спускаме свободно в снега. Кракът ми удари в скала и аз се преобърнах и започнах да се търкалям през глава. Знаех, че ако главата ми се удари в скала, с мене е свършено. Но въпреки страха, успях да задържа в съзнанието си визуалната представа, че се приземявам успешно.

Заедно с тази мисъл ме овладя особено усещане на мир и благополучие. Страхът ме напусна. Само минути по-късно се ударих в един объл камък и след едно превъртане спрях. Таши се удари в гърба ми. Останах известно верме легнал със затворени очи. Бавно ги отворих, припомняйки си и други опасни ситуации в живота си, когато ме бе овладявало необяснимо чувство на умиротворение.

Таши се отдръпна от снежната преспа и аз му се усмихнах.

— Какво? — попита той.

— Някой беше тук.

Таши се изправи, отърси снега от дрехите си и тръгна отново.

— Виждаш ли какво става, когато останеш с позитивна нагласа? Всяка временна сила, която идва от гнева, не може да се сравнява с тази мистерия.

Аз кимнах, надявайки се да запомня това.

В продължение на два часа си проправяхме път през долината, пресякохме замръзналата река и достигнахме с усилие до полегатия склон в подножието на планините. Снегът ставаше още по-силен.

Ненадейно Таши се спря.

— Нещо се движи там горе — каза той. Аз се напрегнах да видя.

— Какво е то?

— Стори ми се някакъв човек. Ела. Продължихме изкачването си по склона. Върхът изглеждаше на две хиляди фута над нас.

— Трябва да има тук някакъв проход — каза Таши. — Няма как да преодолеем върха.

Чухме шум от свличане на сняг и камъни пред нас.

Двамата с Таши се спогледахме и бавно се придвижихме покрай група големи скали. Когато заобиколихме и последната от тях, видяхме човек, който се отърсваше от снега. Изглеждаше изтощен. Около коляното му имаше окървавена превръзка. Не можех да повярвам на очите си. Та това беше Уил.

— Не се тревожи — обърнах се към Таши. — Това е човек, когото познавам.

Изправих се и изпълзях над скалите.

Уил ни чу и се сгуши встрани, готов, въпреки ранения си крак, да побегне надолу по една тясна клисура, за да се укрие от нас.

— Това съм аз — извиках му.

Уил се изправи за момент, а после отново се свлече в снега. Облечен бе в дебел бял анорак и изолиращи панталони.

— Време ти беше — каза той усмихнат. — Очаквах те по-рано.

Таши се спусна да погледне как е кракът на Уил. Запознах ги. Колкото се може по-бързо разказах на Уил всичко, което ми се беше случило: как се срещнах с Ин, как бягах от китайските военни, как научих за проникновенията, минах през вратата на Шамбала и най-накрая стигнах до пръстените.

— Не знаех как да те намеря — добавих, като посочих надолу към долината. — Всичко бе разрушено. Това направиха китайците.

— Зная — каза Уил. — Аз самият се натъкнах на тях. Уил продължи да разказва за онова, което беше преживял. Също като мен, той бе разгърнал своето молитвено поле колкото може повече и е бил допуснат в Шамбала. Намирал се е в друга част на пръстените, където е бил посветен по-задълбочено в легендите от друго семейство.

— Много трудно е да се стигне до храмовете — каза Уил. — Особено сега, когато тук са нахлули китайски военни. Трябва да сме напълно сигурни, че не се поддаваме на негативна молитва.

— Аз като че ли не съм много добър в това отношение — отвърнах аз.

Той строго и загрижено ме изгледа.

— Но нали затова беше с Ин. Той не ти ли показа какво може да се случи?

— Струва ми се, че най-общо зная как да избягвам страховите представи по принцип. Но не мога да овладея своя гняв срещу китайските войници.

Уил изглеждаше още по-разтревожен и тъкмо се канеше нещо да каже, когато до нас достигна все по-близко грохотът на хеликоптерите. Тръгнахме да се изкачваме нагоре по склона на планината, като криволичехме между скалите и преспите. Всичко изглеждаше неустойчиво и нестабилно. Изкачвахме се в продължение на двайсет минути безмълвно. Вятърът все повече се усилваше и снегът се забиваше по лицата ни.

Уил спря и се свлече на едно коляно.

— Слушайте — каза той. — Какво е това?

— Отново хеликоптер — отвърнах аз, опитвайки се да преодолея раздразнението си.

Докато стояхме заслушани, хеликоптерът прекоси надвисналите облаци и се насочи право срещу нас.

Леко накуцвайки, Уил отново пое нагоре по заледения път, но аз постоях още миг, заслушан в някакъв шум отвъд шума на хеликоптера. Звучеше като товарен влак.

— Погледнете! — извика Уил пред мене. — Та това е лавина!

Опитах се да я избегна, но беше твърде късно. Връхлитащият сняг с цялата си сила ме удари в лицето и ме събори надолу по склона. Премятах се и се пързалях, понякога напълно покрит под цялата тежест на грохотевичната лавина, понякога на повърхността на подвижната маса.

След време, което ми се стори като цяла вечност, аз почувствах, че спирам. Бях целият притиснат, без да мога да помръдна. Тялото ми бе в разкривено положение под снега. Опитах се да си поема дъх, но нямаше въздух. Знаех, че ще умра.

Но някой ме хвана за дясната ръка, която бях протегнал, и започна да ме изравя. Почувствах, че и други разравят лавината наоколо ми. Най-сетне освободиха главата ми. Вдишах и избърсах снега от очите си, очаквайки да видя Уил.

Вместо това се озовах заобиколен от десетина китайски войници, един от които продължаваше да държи ръката ми. В далечината, приближавайки към мен, бе полковник Чанг. Без много приказки, той сигнализира на още няколко войници да ме качат на един хеликоптер, който кръжеше над нас. Пуснаха въжена стълба и някои от войниците бързо се изкачиха в хеликоптера, след което изтеглиха въжето, с което ме бяха завързали. Полковникът заповяда да ме качат на борда, след което той и останалите войници също се качиха. Само след минути вече летяхме.

Загледан през едно прозорче, голямо колкото амбразура, в една изолирана палатка с размери трийсет на трийсет фута. Можах да преброя поне седем големи палатки и три малки, преносими каравани с размери такива, че да могат лесно да се качат на вертолет Газов генератор бръмчеше в края на лагера и аз забелязах няколко хеликоптера на площадката вляво. Снегът бе престанал да вали, но беше натрупало дванайсет до четиринайсетинчова покривка.

Напрегнах се да видя какво ставаше вдясно. От разположението на планинската верига в далечината можех да заключа, че бях изтласкан до сред долината. Виеше зловещ нощен вятър и външните крила на палатката плющяха.

Когато пристигнах, ме нахраниха и ме принудиха да взема горещ душ и да облека топла китайска работна униформа и изолационни долни дрехи. И най-накрая успях да се стопля.

Обърнах се и изгледах китаеца, който стоеше на входа и го охраняваше. Очите му следяха всяко мое движение с хладен и втренчен поглед, от който душата ми се смръзваше. Чувствах се уморен и отидох да седна на едно от двете военни походни легла в ъгъла. Опитах се да осмисля ситуацията, в която се бях озовал, но не можех да разсъждавам. Бях направо смразен от ужас и си давах сметка, че съм загубил всякаква бдителност на съзнанието. Не можех да разбера защо се чувствах до такава степен обезсърчен. Изпитвах такъв ужас, какъвто не бях чувствал никога преди.

Опитах се да си поема дълбоко дъх и да изградя енергийното си поле, но дори не можах да започна. Голите крушки, които висяха от тавана, пръскаха в палатката смътна, мъждукаща светлина и я изпълваха със страховити сенки. Не можех да открия нищо красиво никъде наоколо си.

Крилото на палатката се отгърна и войникът застана мирно и отдаде почест. Полковник Чанг влезе и съблече дебелия си анорак, като кимна към стражата. След това се обърна към мен. Аз се загледах настрани.

— Трябва да поговорим — каза той, като издърпа едно сгъваемо столче и седна на четири стъпки от мен. — Налага се да получа отговор на редица въпроси. И то веднага.

Той студено ме изгледа.

— Защо си тук?

Аз реших да му отговарям колкото се можеше по-правдоподобно.

— Тук съм, за да изучавам едни тибетски легенди. Казах ви вече.

— Тук си, за да намериш Шамбала. Аз мълчах.

— Така е, нали? — попита той. — В тази долина ли се намира?

Стомахът ми се сви от страх. Какво ли щеше да направи, ако откажех да отговарям?

— Не знаете ли? — попитах аз. Той леко се поусмихна.

— Досещам се, че ти и останалите от твоята незаконна общност смятате, че това тук е Шамбала. — Той изглеждаше озадачен, спомняйки си друго нещо. — Зърнахме тук и други хора. Но те ни се изплъзнаха сред снега. Къде са? Къде отиваха?

— Не зная — отвърнах аз. — Не зная дори ние къде сме.

Той се попремести към мен.

— Намерихме освен това останки от растения, които доскоро са били живи. Но как е възможно това? Как са пораснали тук?

Аз само го гледах. Той хладно се ухили.

— Доколко познаваш легендите за Шамбала?

— Малко — промълвих аз.

— Аз ги познавам доста добре. Вярваш ли ми? Досега съм попаднал на всички древни писания и трябва да призная, че са изключително интересни като митология. Само си помисли: идеална човешка общност, изградена от просветлени същества, които са далеч по-напреднали духовно в сравнение с всяка друга култура на тази планета.

Зная и останалото — идеята, че тези индивиди от Шамбала притежават тайнствена положителна сила, която прониква в останалата част на човечеството и го тласка да се развива в такава посока. Очарователна идея, не мислиш ли? Древно писание, което можеше да бъде оценено като такова… ако не беше толкова опасно за тибетския народ.

Не ти ли се струва, че ако имаше нещо вярно в това, щяхме да сме го открили досега? Бог, духът, всичко това са детински мечти. Да вземем тибетските митове за дакините — идеята, че съществуват ангелски същества, които взаимодействат с нас и ни помагат.

— Ами вие в какво вярвате? — попитах аз, опитвайки се да го отклоня от темата.

Той посочи главата си.

— Вярвам в силата на ума. Затова трябва да ми кажеш всичко и да ни помогнеш. Най-много се интересуваме от психическата енергия, от по-широкия обхват на мозъчните вълни и тяхното въздействие върху електроника и хора от разстояние. Но не смесвай това с някаква духовност. Силата на ума е естествено явление, което може да се изследва и установи по научен път.

В края на това свое твърдение той направи ядосан жест с глава, от който страхът ми още повече се засили и стомахът ми се присви. Разбирах, че този човек е изключително опасен и напълно безскрупулен.

Той гледаше към мен, но нещо друго привлече вниманието ми по стената на палатката зад него, точно срещу вратата, където стоеше стражата. Тази област изведнъж стана по-светла. Лампата над главите ни едва мъждееше и аз разбрах, че това не е резултат на повишено напрежение в генератора.

Полковникът се изправи и пристъпи на няколко крачки по-близо до мен, като изглеждаше още по-ядосан.

— Да не би да си мислиш, че ми е много приятно да се свирам тук из тази пустош? Въобще не мога да си представя как някой може да оцелее при тези условия. Но ние няма да си тръгнем оттук. Лагерът ни ще се разрасне, докато доведем достатъчно голяма войска, че да преброди всички тези места пеша. Който и да се намира тук, ще бъде открит и го очаква най-сурова разправа.

Той пресилено изкриви устни в полуусмивка.

— Но и приятелите ни ще си получат заслужената награда. Нали ме разбираш?

В този момент отново ме обзе страх, но този път бе по-различен. Това беше страх, примесен с огромно презрение. Започвах да ненавиждам цялото зло, което се криеше в този човек.

Погледнах зад него към пространството, което ми се бе сторило по-светло, но сега то бе сиво и изпълнено със сенки. Светлината бе изчезнала и аз се почувствах напълно сам.

— Защо правите това? — попитах. — Тибетският народ има право на собствени религиозни възгледи. Вие се опитвате да унищожите неговата култура. Как е възможно?

Почувствах как гневът ме прави по-силен. Това, че му се противопоставих, само още повече му вля сили.

— О, ти значи си имал мнение по въпроса — мазно се ухили той. — Жалко, че тези тибетци са толкова наивни.

Струва ти се, че ние вършим нещо необичайно. Но вашето собствено правителство също развива начини да упражнява контрол над вас. Те поставят в телата на войниците и нищо неподозиращи нарушители чипове.

Но това не е всичко. — Той почти беше се развикал. — Вече ни е известно, че когато мислим, една специфична схема на мозъчни вълни се излъчва от нас. Всяко правителство разработва механизми, които могат да улавят тези мозъчни вълни, особено недоволството и антиправителствените настроения.

Това негово заявление направо ме смрази. Той говореше за същата злоупотреба с усилвателите на мозъчните вълни, за която ме беше предупредила Ани и която бе обрекла на унищожение някои от по-ранните цивилизации.

— И знаеш ли защо вашите така наречени демократични правителства вършат всичко това? — продължи той. — Защото се страхуват далеч повече от своя народ в сравнение с нас. Нашите граждани знаят, че ролята на правителството е да управлява. Те знаят, че някои свободи трябва да бъдат ограничавани. Вашият народ вярва, че може да съществува самоопределение. Но ако това е било вярно в миналото, в един високотехнологичен свят, където някакво оръжие, което може да се помести в куфарче, може да унищожи цял град, то не може повече да бъде вярно. При такава свобода човечеството не може да оцелее. Развитието и ценностите на обществото трябва да се контролират и насочват за доброто на всички. Точно затова тази легенда за Шамбала е толкова опасна. Тя се основава на абсолютното самоопределение.

Докато той говореше, стори ми се, че чух вратата зад мене да се отваря, но не се обърнах. Цялото ми внимание бе насочено към становището на този човек. Тук намираше израз най-лошата от модерните идеологии на тиранията и колкото повече разговаряше, толкова повече се увеличаваше моята ненавист.

— Онова, което не разбирате, е, че хората могат да намерят вътрешна мотивация да създадат на света нещо добро.

Той цинично се изсмя.

— Сигурен съм, че ти не вярваш в това, нали? Нищо в историята на човечеството не намеква, че хората могат да бъдат нещо друго, освен най-алчни егоисти.

— Ако сам притежаваше някаква духовност, щеше да можеш да видиш доброто.

Аз също бях повишил глас от гняв.

— Не — направо изкрещя той. — Тъкмо в духовността е проблемът. Докато съществува религия, не може да има единство между хората. Нима не разбираш? Всяка религиозна институция е като непоклатима пречка по пътя на прогреса. Всяка е във война с всички останали. Християните използват цялото си време и пари, за да наложат на всички своята доктрина на осъждането. Евреите предпочитат да си останат изолирани в своята мечта, че са избран народ. Мюсюлманите смятат, че религията е в задружните отношения, колективната сила и свещената омраза. А ние, на Изток, сме най-зле от всички. Ние отхвърляме реалния свят в името на някакъв въображаем вътрешен живот, който никой не може да разбере. При целия този метафизически хаос, никой не може да се съсредоточи върху прогреса, върху облекчаване бремето на бедните, върху това да види всяко тибетско дете образовано.

Но не се тревожи — продължаваше той. — Ние ще се погрижим за решаването на този проблем. А ти доста ни улесни. Още веднага след посещението на Уилсън Джеймс при теб в Америка, ние проследихме всяка твоя стъпка, както и тези на холандската група. Знаех, че ще дойдеш тук и ще вземеш участие във всичко това.

Сигурно на лицето ми се е изписала изненада.

— О, да, ние знаехме всичко за теб. Действаме в Америка много по-свободно, отколкото си представяш. Вашите служби за сигурност могат да проследяват Интернет. А нима смяташ, че ние не можем? Ти и твоята религиозна групировка няма да можете да ми се изплъзнете. По какъв начин според теб успяхме да те проследим в това лошо време? Направихме го със силата на мисълта. На моята мисъл. Разбрах къде би могъл да бъдеш. Дори и след като се изгубихме сред тази пустош, аз знаех. Можех да доловя твоето присъствие. Първоначално успях да проследя приятеля ти Ин. А сега и теб.

Но това не е всичко. Вече дори не ми се налага да използвам инстинкта си, за да зная къде си. Имам скенер на мозъчните ти вълни. — И той кимна по посока към входа. — Само след минути нашите техници ще монтират новото ни съоръжение за поставяне под наблюдение. Тогава ще сме в състояние да определим местоположението на всеки, когото сме сканирали.

В първия момент не се досещах за какво говори, но после си възстанових преживяното в китайската къща в Али, след като ме бяха обгазили. Войниците ме бяха поставили под някакъв апарат. Нова вълна от страх премина през мене, но веднага се превърна в още по-силен гняв.

— Ти си луд! — изкрещях аз.

— Точно така — според теб аз съм луд. Но на мен принадлежи бъдещето. — Сега той се бе надвесил над мене със зачервено лице и направо се задъхваше от ярост. — Каква тъпа наивност. Ти всичко ще ми признаеш. Нали разбираш! Всичко!

Знаех, че нямаше да ми даде цялата тази информация, ако възнамеряваше някога да ме пусне на свобода, но в този момент това не ме вълнуваше. Изправен бях пред едно чудовище и изпитвах неимоверен гняв. Тъкмо щях да изразя своето проклятие над него отново, когато някакъв глас от другия край на помещението ми викна:

— Недей! Това те лишава от силата ти!

Полковникът се обърна и се загледа нататък и аз проследих погледа му. До вратата стоеше още един пазач, а до него седеше Ин, отпуснал се на една малка масичка. Охраната го блъсна на пода.

Аз скочих и се втурнах към Ин, а полковникът каза на стражата нещо на китайски, след което шумно излезе. Ин имаше следи от рани по лицето.

— Ин, добре ли си? — попитах аз и му помогнах да седне на походното легло.

— Добре съм — отвърна той и ме дръпна да седна на леглото до него. — Дойдоха за нас веднага щом тръгна. — В погледа му се четеше вълнение. — Разкажи какво стана. Стигна ли до Шамбала?

Погледнах към него и сложих пръст на устните си.

— Сигурно са ни оставили заедно, за да видят за какво ще си говорим — промълвих. — Обзалагам се, че тук се подслушва. Не бива да говорим.

— Трябва да се рискува — каза Ин. — Ела по-близо до нагревателя. Там има повече шум. Кажи ми какво стана.

През следващия половин час му разказах всичко за света, който открих в Шамбала, а после съвсем леко прошушнах за храмовете.

Очите му се уголемиха.

— Значи не си разбрал всичко зв Четвъртото проникновение?

Аз отвърнах само с устни:

— То е в храмовете.

Продължих да разказвам за Таиш и Уил и за това, че Ани бе казала, че трябва да узнаем онова, което се върши в храмовете.

— А нещо друго каза ли? — попита Ин.

— Каза, че не трябва да се отнасяме към никого като към враг — отвърнах аз.

Ин се сви от болка, а после каза:

— Но ти вършиш точно това спрямо полковника.

Използваш гнева и презрението, за да се чувстваш силен. Точно тези грешки направих и аз. Имаш късмет, че не те уби на място.

Тръшнах се по гръб, съзнавайки, че не мога да овладея чувствата си.

— Нима не си спомняш как негативните ти чувства отблъснаха холандската двойка и ти пропусна важна синхронна възможност? В онзи случай ти очакваше със страх, че те могат да ти причинят зло. Те може би са доловили това твое очакване и са си помислили, че не би било редно да те заприказват, тъй че си заминаха.

— Да, спомням си.

— Всяко негативно твърдение или очакване — продължи Ин, — което имаме спрямо друг човек, е молитва, която се излъчва и действа за създаване на тази реалност в съответния човек. Помни, че съзнанията ни са свързани — мислите и очакванията ни се излъчват и влияят върху другите така, че да мислят по същия начин като нас. Точно това правеше ти спрямо полковника. Ти очакваше от него да бъде зъл.

— Почакай малко. Просто го виждах такъв, какъвто е в действителност.

— Наистина ли? Коя негова страна — егото или висшата му душа?

Ин беше прав. Мислех си, че съм усвоил всичко това с Десетото откровение, но не действах според него.

— Когато бягах от него — казах аз, — той успя да ме проследи. Каза, че го прави със силата на мисълта и интуицията си.

— Ти мислеше ли за него? — попита Ин. — Очакваше ли да те проследи?

— Сигурно съм очаквал.

— Не си ли спомняш? Това ставаше по-рано и с мен. А ето че ти сега вършиш същото. Това очакване е внушило на Чанг къде се намираш. То е било мисъл на егото, но е стигнала до него, защото ти си очаквал — всъщност молел си се — той да те открие.

— Нима не разбираш? — продължи Ин. — Толкова пъти говорихме вече за това. Нашето молитвено поле постоянно действа в този свят, като изпраща нашите очаквания и в случая с друг човек, резултатът е почти мигновен. За щастие, както казах и преди, такава негативна молитва не е толкова силна, колкото положителната молитва, защото ти веднага се откъсваш от енергиите на висшия си Аз, но въпреки това оказва въздействие. Това е скритият процес зад Златното правило.

Погледнах го неразбиращо. Трябваше ми една минута, за да си спомня какво има предвид: библейското правило да постъпваш спрямо другите така, както би ис-кал те да постъпват спрямо тебе. Аз не можех да разбера точно връзката и го помолих да ми обясни.

— Правилото звучи така, че ако искаме едно добро общество, явно трябва да го съблюдаваме — продължи Ин. — Нали така? Като етическа норма. Но истината е, че съществува реална, духовна, енергетична, кармична причина, а това не е само една добра идея. От съществено значение е да се спазва това правило, защото то засяга човека лично.

Той направи драматична пауза и добави:

— По-пълният израз на това правило ще бъде: Постъпвай спрямо другите така, както би искал те да постъпват спрямо теб, защото начинът, по който ти се отнасяш към тях, е точно начинът, по който те ще се отнасят спрямо тебе. Молитвата, която излъчваш с чувства или действие, предизвиква точно онова, което очакваш.

Аз кимнах. Започнах да разбирам за какво става дума.

— В случая с полковника, когато ти стигнеш до извода, че той е зъл, твоята молитвена енергия се излъчва и нахлува в неговата енергия и усилва неговите разположения. Така той започва да действа така, както ти очакваш от него — гневно и безскрупулно. Тъй като не е свързан с по-дълбока божествена енергия, неговата его-енергия е слаба и податлива. Той възприема онази роля, която ти очакваш от него. Помисли за това как е функционирала човешката култура. Този ефект може да се наблюдава във всичко. Запомни, че хората споделят общи мнения и настроения. Те могат да си оказват въздействие. Когато гледаме другите и ги съдим, мислейки си, че са дебели или прекалено тънки, или неуспели, грозни или бедно облечени, ние в действителност излъчваме своята енергия към тези хора и те често започват да се отнасят отрицателно към себе си. Ние често биваме въвлечени в онова, което се нарича енергия на злото. Това е въздействието на негативната молитва.

— Но какво можем да правим? Нима не бива да виждаме нещата такива, каквито са в действителност?

— Разбира се, че трябва да виждаме нещата такива, каквито са в действителност, но веднага след това трябва да прехвърлим нашите очаквания от онова, което е, върху онова, което би могло да бъде. В случая с полковника ти би трябвало да разбереш, че въпреки че той върши зло, откъснат от всичко духовно, неговата висша същност е способна да види светлината в миг. Това е очакването, което искаш да имаш, защото при такова очакване твоето молитвено поле се излъчва и действително издига неговата енергия и съзнание в тази посока. Трябва да се завръщаш към такава духовна позиция винаги, независимо от онова, което виждаш.

Той направи драматична пауза, усмихвайки се, което ми се стори странно, като се има предвид нашата ситуация и лицето му, цялото наранено.

— Биха ли те? — попитах.

— Не са ми сторили нищо, което аз да не съм им го пожелал — отвърна той, наблягайки върху смисъла на казаното още веднъж.

— Разбираш ли колко е важно всичко това? — попита Ин. — Не можеш да продължиш да усвояваш проникновенията, докато не го разбереш напълно. Винаги ще бъдеш изкушен да изпаднеш в гняв. Това облекчава. То внушава на нашето его, че сме силни. Но ти трябва да проявиш повече разум. Не можеш да постигнеш най-силните нива на творческа енергия, докато не преодолееш негативната молитва от всякакъв вид. Достатъчно е злото в света, за да го увеличаваме несъзнателно. Това е великата истина, на която се основава Тибетският закон на любовта.

Загледах се встрани. Знаех много добре, че всичко, което казва Ин, е вярно. Отново се бях оставил на модела на гнева да ме завладее. Защо ли непрекъснато повтарях все едно и също?

Ин ме погледна в очите.

— Ето къде се крие разковничето на тази идея. Когато искаме да коригираме един непродуктивен модел в себе си — в нашия случай гнева и осъждането — задължително е да не излъчим негативна молитва относно собствените си възможности. Разбираш ли какво имам предвид? Ако правим самоунищожителни коментари като например „Не мога да преодолея този проблем“ или „Винаги ще си остана такъв“, то ние фактически отправяме молитва да си останем такива, каквито сме. Трябва да си представим визуално, че ще намерим в себе си по-висока енергия и ще преодолеем нашите модели. Не, необходимо е да се издигнем чрез собствената си молитвена енергия.

Той се облегна назад върху походното легло. — На мен самия ми се наложи да науча този урок. Никога не можах да разбера милостивото отношение, което имаше лама Ригден към китайското правителство. Те унищожаваха страната ни и аз исках да изчезнат. Никога не се бях доближавал достатъчно до някой войник, за да погледна в очите му, да го видя като човек, впримчен в една тиранична система.

Но когато успях да проникна отвъд егото на всеки от тях, отвъд социалните им роли, аз най-сетне се научих да не привнасям още повече енергия към злото със своите негативни твърдения. Най-сетне успях да си изградя по-висока визия за тях и себе си. Може би защото усвоих това, аз мога да поддържам в себе си също и по-високата визия, че и ти ще се научиш на това.

Събудих се от първия шум в лагера. Някой удряше бурета или големи тенекии една в друга. Аз скочих, облякох се и погледнах към вратата. Стражите бяха сменени от други двама войници. Те сънливо ме изгледаха. Аз отидох до прозореца и погледнах навън. Денят бе сумрачен и облачен и вятърът виеше. Забелязах някакво движение в една от другите палатки, платнището се отвори. Беше полковникът и идваше към нашата палатка.

Аз приближих до леглото на Ин и той с усилие се пробуди. Лицето му бе подуто и той присви очи, за да ме види.

— Полковникът се връща — казах му аз.

— Ще помогна с всичко, което мога — увери ме той. — Но ти трябва да имаш различно молитвено поле за него. Това е твоят едничък шанс.

Входът от платнище се отвори и войниците скочиха, за да отдадат почест. Полковникът влезе и им направи жест с ръка да почакат навън. Той хвърли един поглед към Ин, преди да приближи към мен.

Аз си поемах дълбоко дъх и се опитвах да разгърна полето си колкото се можеше повече. Представих си визуално как енергията се излъчва от мен и съсредоточих цялото си внимание върху това да не гледам на него като мъчител, а само като на душа, обзета от страх.

— Аз искам да зная къде се намират онези храмове — каза той с нисък, заплашителен глас и свали връхната си дреха.

— Единственият начин, по който можеш да ги видиш, е когато твоята енергия е достатъчно висока — отвърнах аз, изричайки първото нещо, което ми дойде наум.

Той, изглежда, не очакваше такъв отговор.

— За какво говориш?

— Нали ми каза, че вярваш в силата на ума. Какво ще кажеш, ако тази сила на ума е в състояние да издигне нивото на твоята енергия?

— Каква енергия?

— Ти каза, че мозъчните вълни са реални и могат да бъдат манипулирани от механизъм. Ами ако те могат да бъдат направлявани и по вътрешен път, така че да станат по-силни, да издигнат твоето енергийно ниво?

— Но нима е възможно? — възкликна той. — Нищо подобно никога не е било показвано от науката.

Не можех да повярвам. Той отваряше своето съзнание. Съсредоточих се върху изражението на лицето му, което излъчваше искрен интерес към думите ми.

— Но е възможно наистина — продължих аз. — Мозъчните вълни и може би всякакъв вид вълни, които стигат на далечно разстояние, могат да се усилят до степен, в която да повлияват на онова, което става.

Той наостри уши.

— Искаш да кажеш, че знаеш по какъв начин да използваш мозъчните вълни, за да предизвикаш осъществяването на някои неща?

Докато говореше, отново видях светлина зад него на стената.

— Да — продължих аз. — Но само онова, което тласка живота ни в посоката, за която е предназначен. В противен случай енергията се срива.

— В посока, за която бил предназначен ли? — попита той, присвил очи.

Пространството зад него продължаваше да изглежда по-светло и аз не можех да се въздържа да не поглеждам към него. Той самият се обърна и погледна в тази посока.

— Какво гледаш? — попита. — Кажи ми какво имаш предвид като казваш „предназначен“. Аз смятам, че съм напълно свободен. Мога да направлявам живота си и да го насоча, накъдето си поискам.

— Да, разбира се, това е вярно. Но има една посока, която е най-добра, по-вдъхновяваща и ти носи по-голямо удовлетворение от всички останали, не е ли така?

Невероятно бе колко светло започваше да става пространството зад него, но аз не се осмелявах да погледна открито.

— Не разбирам за какво говориш — каза той. Изглеждаше объркан, но аз останах съсредоточен върху онзи израз у него, който показваше, че продължава да ме слуша.

— Ние сме свободни — казах аз. — Но принадлежим също така на един план, който произтича от една по-висша страна на нас самите, с която можем да се свържем. Нашата истинска същност е далеч по-широкообхватна, отколкото си мислим.

Той само ме гледаше. Някъде дълбоко в съзнанието си, изглежда, ме разбираше.

Бяхме прекъснати от охраната, която удари по платнището на входа на палатката. В този момент забелязах, че вятърът се е надигнал и се е превърнал във вихрушка. Чуваше се как се събарят и премятат разни предмети из целия лагер.

Стражата бе отворила палатката и високо изкрещя нещо на китайски. Полковникът се втурна към него. В този момент видяхме, че палатките навсякъде са откъртени от вятъра. Той погледна към нас с Ин и в този момент бурна вихрушка събори лявата част на палатката, изтръгна я из основи и покри полковника и стражата с платнище, като ги събори на земята.

Двамата с Ин почувствахме вятъра и снега през зейналата дупка.

— Ин — извиках аз. — Това е дакини. Ин с усилие се изправи на крака.

— Това е твоят шанс! — каза той. — Бягай.

— Хайде — сграбчих аз ръката му. — Можем да избягаме заедно.

Той ме отблъсна.

— Аз не мога. Само ще те забавя.

— Ще се справим — умолявах аз.

Той крещеше, за да преодолее бученето на вятъра.

— Аз направих онова, за което бях дошъл. Ти сега трябва да направиш същото. Още не ни е позната останалата част от Четвъртото проникновение.

Аз кимнах и бързо го прегърнах, после грабнах дебелото палто на полковника и побягнах сред бурята през отвора в палатката.